www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Форум -> "Към Светилището на Субан Барадж Трек". Пътепис


  Reply to this topicStart new topic

> "Към Светилището на Субан Барадж Трек". Пътепис, Преживя и написа: Йордан Стайков
Йордан_13
Публикувано на: 14.10.2018, 23:03
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 033
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



Всички снимки от Пътеписа, в 5 страници, тук
http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s.php?album=488

Реших да напиша този пътепис с ясното съзнание за нашата преходност. Един ден, нас, извършилите тези обходи и изследвания, няма да ни има, снимките от тях ще останат забутани някъде или ще изчезнат и стъпките ни по тези бърчини (баири) ще останат пусти и празни. Затова ще си направя труда, да опиша, как е протичал един наш изследователски поход и си избрах този, който проведохме в периода 13-17 август 2018 г. Нека това описание, послужи на следващите поколения изследователи (ако ги има) като още едно стъпало, за изкачването на българската наука, още по-нагоре в изследването на древността на този „Океан на Живота” наречен Родопа планина.
Пътеписът е и моята благодарност към Тангра и Съдбата, че ми дадоха възможност да живея на мястото (село Ситово), за което винаги съм мечтал; място, което ме преобрати напълно и създаде от мен един друг човек, обърна ме дълбоко към древното минало на Българите и ме поведе към Вечността.

***

Изгревът на Слънцето от връх Голям Персенк, на 14.08.2018 г., гледан от връх Самодивите... ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4024&fullsize=1 ) За първи път ми се случва, да стана преди изгрева и да го посрещна. Иначе, никога през живота си, не съм си давал тласък в тази посока. А сега, сам... Същото впоследствие направиха жената и детето на древното селище, в м. Глоговото, над Рахово (Орехово). Все пак, трябва да отдадем дължимото на този уникален връх, наречен Самодивите, който е един жив и до днес светилищен център. Тук, наистина, могат да се чуят, видят или сънуват въпросните самодиви и тяхното хоро. Последното им сънуване, от член на групата, бе именно на 14.08.2018, за което той каза, че те все пак са жени в зряла възраст, а не девойки. Защо, обаче е самодивското хоро? Освен, Свещеният Кръг на Слънцето, предвещаващ, неговият изгрев и ранните зори, трябва да обърнем, че самодивската музика и хоро, като вярвания в нашият народен фолклор, не са случайни. Ето ви го - Сама Дева Sama Deva - Sama Veda. Вие, преценете сами https://en.wikipedia.org/wiki/Samaveda. Наясно сте, че свирнята на самодивското хоро е изпълнявана с Булгария (музикален инструмент), чийто аналог в Индия е вината. Колкото до връх Голям Персенк, може би, неслучайно през социализъма, туристите са били отклонявани към него, към връх Малък Персенк и последният е наложен като туристическа дестинация. Защото Голям Персенк е грандиозно светилище, градено с камъни, полукръгло светилище на върха (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14070&fullsize=1 ), и скални изсичания и градежи към неговите склонове с денивелация към античният древен път (който не е римски). Най-грандиозното скално светилище, обаче, бе регистрирано от нас, в западното подножие на Голям Персенк. То е снимано, от член на днешният екип, още през 2008-2009 г.

***

"Хайде да си поговорим", тъй казваха в едно музикално предаване по Нощен Хоризонт... Да си поговорим, за скалното светилище в западното подножие на връх Голям Персенк (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?). То представлява два големи скални спусъка с денивелация към ловно стопанство "Перелийца", придружени от каменни морени и диви скали. Всичката тази скална задруга, не позволява на гората да превземе мястото и покрие скалите с високите смърчове. Така се оформя една своеобразна тревиста скална поляна, образуваща едно голямо петно върху шубрачесто-гористата западна снага на Голям Персенк. Светилището е изключително огледно в западна, югозападна и североизточна посока. На североизток то се оглежда във великите светилища Голица и Пилаф тепе (Пангей), а на югозапад във връх Самодивите и връх Перелийца. Тази територия (ловно стопанство "Перелийца") е в землището на село Лясково, точно на граничната межда със землището на село Забърдо. На десният (североизточен) скален спусък в скален процеп с точна ориентация, североизток-югозапад е втъкнат правоъгълен скален къс с размери 90/65 см., широчината на процепа варира около 50 см и се скосява към основата, дължината му от основата, до камъка е 1,50 м. Втъкнатият в процепа камък се е разрушил леко в долната си част. Ориентацията на процепа визира зимното и лятно слънцестоене. ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4004&fullsize=1 ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4005&fullsize=1 ) Вторият скален спусък е успореден на първият и съдържа в предната си част изсечени символни знаци,черти и резки, полукръгли малки ниши, като най-забележителен е един знак, представляващ вертикална елипса с изсечени под него три успоредни прави черти (вероятна числова стойност) (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14015&fullsize=1 ). От лявата страна, края на скалата има образа на рептилоид (гущер, дракон) (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14018&fullsize=1 ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4019&fullsize=1 ), в горната си част, скалата съдържа малка скална гъба (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=13999&fullsize=1 ) и като цяло и на двата скални спусъка, могат да бъдат забелязани начатъци на антропоморфни фигури (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14019&fullsize=1 )
Каква е причината, обаче, скалното светилище, в западното подножие на връх Голям Персенк, да бъде разположено точно там? Някой го е направил. А за да го е направил, трябва да е живял там. Така, стигаме, до първопричината за тези открития, и първопричината за нашият изследователски поход в тази посока, а именно, най-високо разположеното древно селище в Родопите, това в м. "Боготино" разположена между върховете Голям Персенк, Самодивите и съседният нему Перелийца. Така, голямата билна поляна, която то представлява, се явява един вид Средище, което ги обединява (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14026&fullsize=1 ). Къмто 2005-2006-та, името на този връх Перелийца, бе ми направило впечатление и имах намерение в близките години, да го посетя, защото ето ги - Голям и Малък Персенк и Перелийца, все топоними, съдържащи представката "Пер". При едните тя е "Перс/Персе", а при самата Перелийца "Пере". От публикация в интернет, тогава, прочетох и за селището и разбрах, че съм на прав път. Сега тази публикация, вече не съществува в интернет или аз не мога да я открия. Но, както и да е, нещата така се оплетоха, че селището, което условно ще нарека Боготино, бе посетено, чак 2017-та година, т.е. след цели 11-12 години. То е най-големият грях на археологията, поне за мен. Най-високо разположеното древно антично селище, вместо да бъде консервирано като руини и задълбочено изследвано, скицирано и т.н. и т.н., е оставено на произвола на съдбата и към днешна дата, то е унищожено, на 90%, тъй като върху него е разположена голяма ягодова плантация на човек от село Лясково. Гледаните там, три сорта ягоди отиват износ за нашето Черноморие. Всичко хубаво, но вследствие на това, че са вилняли трактори и багери, които са заравнявали терена и орали за да направят плантацията, инфраструктурата на селището е напълно унищожена. Успях да заснема, 1-2 "читави" руини от него, всичко друго е купчини камъни и заравнени скалисти участъци от булдозера, в търсене на нови участъци за сеене. А за селището, се знае, не е, да не се знае. Отбелязано е на старите туристически карти със символа за "руина, градище". Дори това да са върнати частни земи, една държава на място, би намерила начин да направи терена държавен и селището да бъде част от туристическата дестинация х. Персенк-Лясково-Голям Персенк-Глухите камъни и т.н.. Но със сигурност, околните светилища, са обслужвали духовно-религиозната дейност на това селище. Иначе, ако питате за керамичният материал, той там си е налице. В първата публикация за него, там бе заснет хромел от олинтски тип (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...F2%E8%ED%EE.jpg ), същия, какъвто преди 3 години бе открит и на крепостта "Фармакида" . Разбира се, хромелът от Боготино, бе много по-изящно направен, по-здраво и бе много добре съхранен. През 2017-та г,, когато отидохме, не го открихме, на терен. Дано е прибран и съхранен, а не унищожен. Каква е била причината или причините за възникването на това селище? Едната от тях, вероятно е духовно-религиозната, сиреч изграждането на близките светилища, другите две са практичните - изграждането на древният път през Персенк, вероятно инициирано от Одриската държава, макар, тя в Родопите, да не е имала реална политическа власт, за да осъществи такъв проект, но вероятно все пак е имала съответното влияние, което да инициира неговото случване. Другата вероятна причина е рудодобивът, макар, че, на пръв поглед, на терен, не видяхме рудна шлака, но все пак, след минаването на булдозера, нищо не е сигурно. Тук трябва да отбележим, че по сведения (по описание), подобен хромел е намерен при чистене на картофена нива, в м. "Пицурица" , село Лилково, където е разположено, поредното много древно селище. Нивата е "легнала" върху къща от късножелязната епоха (макар, селището да е много по-древно). Подобни антични находки, вероятно са дали основание на местните да говорят за "гръцко" население около селищната система позиционирана около връх Свети Илия. Разбира се, нищо гръцко няма в брутално елинизираните трек-саклани, почитатели на алпа Субан, лошото е, че подобни процеси са текли в недалечното минало, текат и днес. Те сериозно ерозират и убиват българската народност.

***


Реално нашият изследователски поход се движи по утвърдени туристически маршрути в миналото, по които и днес, все още се срещат стари туристи - дядовци, оцелели единаци от времената на масовият туризъм от социализъма, които не престават да посещават тези места и да си спомнят хубавите моменти и преживявания със своите вече отишли си от този свят, приятели, както и много по-млади, които тепърва се ориентират в обстановката.
Напускаме Боготино (2017-та и 2018-та година) и се отправяме по бруталните черни пътища към местността “Бялата вода”, южното подножие на Голям персенк и Глухите камъни. Баба Нива (1,6 карбуратор) се движи, обаче уверено под вещото управление на Венци. Управлението на подобен “танк”, не е за всеки, но и пътищата тук, не са за всяка кола и всеки шофьор. А Баба Лада е Царицата на подобни терени, понеже има известни предимства дори пред днешните модерни западно-американски джипове. Защото неприятността да срещнеш трупчийка с двойно ремарке, не е за подценяване. Тя не може да отбие, да те пропусне, нито да се върне назад, затова ти трябва да караш назаден, по зловещо изровеният черен път с големи дупки, дълбоки коловози и стърчащи камънаци, докато намериш подходящо място за паркиране и пропускане на трупчийката. Това са само част от силните усещания, които могат да ти се случат, движейки с джип по подобни тесни планински пътища.
Така, вдигайки се, още по-високо, ние, достигаме до “Бялата вода”. Тук на изровеният скат на билната поляна се търкалят няколко парчета керамика от периода на турското робство, които заедно с уникалните скално-изсечени чучури на “Бялата вода” (може би, най-добрата планинска вода, която съм пил) ме навеждат на мисълта, че тук, някога, може би е имало селище. Намираме се, вече в землището на село Забърдо. Мога само да предположа, кога евентуалното селище при “Бялата вода” е възникнало или е съществувало; съществувало е вероятно в периода преди османското завладяване на Родопите или е възникнало като временно колибарско селище, в което хората от Забърдо са се крили по време на чумни епидемии, кърджалийски нападения или при кампанията на помохамеданчване на населението от този край през 1669 г. Но понеже днешното Забърдо е селище, възникнало именно след тази година (1669г.), правя допускането, че става въпрос за самостоятелно селище, по-късен наследник на Боготино или временно поселение на спасилите се от помохамеданчването жители на “Старо Село”, които не са били много. Но е факт, че бягащите от помохамеданчването българи са търсили високи, скрити и диви места, за да се скрият от потерите, които ги търсят. Предишното “Забърдо” е било в местността “Старо село” заключена между “Цирикова черква”, “Ваклите дупки”, скалното светилище “Камъка” и скалното светилище “Заград”. Турският военноначалник Дели Софта, обаче прекратява съществуването на това древно българско село, заличавайки част от жителите му, ислямизирайки останалите и прокуждайки малцината оцелели. Избиването на българите, неприемащи исляма е станало на скалното светилище “Цирикова черква”, където една част от българите са избити в самата черква, а друга е хвърлена от скалите в пропастта. Тогава насила ислямизираните напускат “Старо село”, преживели ужаса от избиването на своите роднини и съселяни, прехвърлят бърдото (скалното светилище от бронзовата епоха “Камъка”/ ридът “Арийца”) и основават ново село с името “Забърдо” (Зад Бърдото). Старото село опустява и името му се забравя. Затова имаме днес една местност с топоним “Старо село”. Помни ли някой неговото предишно име? Всичко това, обаче са знайни факти. Хубавото е, че българският корен тук е много здрав и днешните забърдовци, не са допуснали дебългаризация на съзнанието,езика, традициите и гена, инстинктивно са отхвърлили наложената им чужда вяра и са запазили българският облик на това много древно място. Временно извоюваната победа от Дели Софта е всъщност неговото тотално военно поражение.
Най-важното, което, трябва да се отбележи за “Старо село”, че то е основано над водослива на Тупавишка река и Дълбокото дере (сангам), които продължават заедно като Забърдска река . Един забележителен факт, чието свещено духовно-религиозно значение, описах в студията “Знакът “Веди” от Щудград”( http://www.voininatangra.org/modules/ipboa...showtopic=4224).
Ридът Арийца (в средата между тях), предпоставя и създава това сливане на двете реки, като неговият нос, величественият скален масив Забърдски камък, дефинира точката на тяхното сливане, явявайки се по този начин, рожденно начало и извор на Забърдска река. Именно заради това, той е превърнат в скално светилище. Цялата тази геоаграфска композиция отново изразява символа Y (или символа триквестер), като едната странична хаста се явява скалното светилище Заград и Могилата, а другата странична хаста – Старо село, Ваклите дупки и Чудните мостове или IYI. Основата на вилката Y е скалното светилище „Глухите камъни”. Ридът Арийца (в средата между тях), предпоставя и създава това сливане на двете реки, като неговият нос, величественият скален масив Забърдски камък, дефинира точката на тяхното сливане, явявайки се по този начин, рожденно начало и извор на Забърдска река. Именно заради това, той е превърнат в скално светилище. Цялата тази географска композиция отново изразява символа Y (или символа триквестер)(по оста изток-запад), като едната странична хаста се явява скалното светилище Заград и Могилата, а другата странична хаста – Старо село, Ваклите дупки и Чудните мостове или IYI. В чатала на вилката Y е скалното светилище „Глухите камъни” и така можем да провидим географският аналог на знака IYI с точка в средата на чатала. И ако мислено я съединим с точката на сливане на двете реки (Забърдски камък), ще получим, както географският образ на рида Айдарица/Арийца, така и руната Алгиз (руна на Защитата, която е и буквата Ж). Оттук вече, можем да си обясним, защо помохамеданчените българи от "Старо село", прехвърлят "Камъка" и "Арийца" и основават Забърдо. В това ново географско местоположение, защитното действие на руната, вероятно е най-силно и новото село, защитено от нови опасности.
***

След установяването на лагера си на “Бялата вода” (2017 г.) стадо коне изскача откъм дола и преминава през пътя, спускайки се надолу (към лясковското землище). Зад тях се появява един млад забърдовец. Разговаряме се и той вика: “лясковски нарушители”;))) Забърдовци и до днес свещено тачат границите на землището си. Едно младо семейство, прибиращо нарязаните дървени трупи за огрев, по билото, ни кани на Събора им, който тече, но ние любезно им отказваме, защото слезем ли, ще срещнем познати, ще се раздумаме, ще ни налегнат тежките софри и ние ще предадем Богу – Дух. Затова любезно отказваме и се насочваме към утвърденият за “скален феномен” -“Глухите камъни”, през които минава античният път. Тази билна разходка от “Бялата вода” до “Глухите камъни” е много приятна, защото пътя е почти равен с леки слизания и качвания и е като разходка в градският парк. Надморската височина е вече 1920 м. Разберете, няма как през два скални валуна да преминава античен път и те да нямат светилищен статут; няма как да имаме скално светилище “Глухите камъни” в Източните Родопи, а в Централните такива, “Глухите камъни” да са просто един “природен феномен”. Ами, не са. Както не са “причудлив природе н феномен” “Чудните мостове”, които установихме като светилище от къснобронзовата и ранножелязна епоха (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s.php?album=490 ). Но, според мен, тук не става въпрос за обожествяване на “скален феномен”, както ще ви каже, например проф. Овчаров. Митологиите, имат ясна идея, как са се появили тези “скални образувания” и там те са дела на божествата и случките и събитията свързани с тях. Време е науката да излезе от тясното русло на емпирично-рационалното и силно материалистично начало, и да започне да работи с една по-висока сетивност. Иначе, нищо добро не чака, човека на рационалният ум! И тъй, “Глухите камъни” не са просто ония два риолитови монолита или валуна на билото (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4046&fullsize=1 ), между, които минава античният път, камъните продължават и навътре в гората, от двете страни на пътя и по тях откриваме познатите ни “култови кладенчета” и скални улеи ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4037&fullsize=1 ), достатъчна аргументация да се усъмним дълбоко в тезата за “скалният феномен”. Поглеждаме и към легендата, свързана с тях. Тя е лясковска и е свързана с Мартин войвода.

“ Било време, когато Мартин войвода се подвизавал и тук. Влязъл той веднъж в една каракачанска колиба, а на излизане, запленени от погледа му, тръгнали подир него, две млади каракачанки. Майка им ги проклела да станат на камъни и там, гдето ги настигнала клетвата, сега са Глухите камъни.”.

Легендата, един път ни връща към селището на Бялата вода, накланяйки везните в полза на допускането, че това селище е по-късният наследник на античното Боготино. Още повече, че каракачаните са смятани от редица наши учени за елинизирани траки (трек-сакланите на алпа Субан) (вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%...%B0%D0%BD%D0%B8 ).
Оттук вече легендата, макар кратка, но съдържателно отива в две нива на тълкуване. Едното свидетелства, че въпросните “каракачани” макар и силно елинизирани и тотално погърчени, впоследствие, по високите части на Родопите са водили политика на несмесване и са продължавали фанатично-неистово да отстояват, своята самобитност и ген, такива, каквито са ги наследили, макар да са имали положително отношение към българите. Това е обяснимо с оглед на многовековната политика на оцеляване във високите части на планините на малки групи от население, търсещи съхраняване на гена и самобитността си; второто ниво на тълкуване идва от допускането, че тази легенда е съвременен преразказ на митологичен сюжет, касаещ светилището “Глухите камъни”. И ако заменим майката –каракачанка с Богинята Майка, а двете й дъщери с нейни жрици (или дъщери-богини), а Мартин войвода, с някой митологичен бог, да предположим слънчев, тогава нещата си идват на мястото. Тогава вече, ще имаме по-ясна картина за “Глухите камъни” в Централните Родопи, което първом е светилище на Великата Майка или на някой неин божески преобраз (често представян като друга богиня) и след това, след настъпила промяна, изразяваща се в преход от матриархат към патриархат то става светилище на някой митологичен бог. В митологията, това не е рядко явление. Ярък пример в това отношение е светилището на Феб-Аполон в Делфи, което е основано върху светилището на богинята Темида (Маат), акт, който е съпътстван с подобаващият драматизъм (Аполон убива чудовището Питон). Сходен драматизъм съпътства и светилището “Глухите камъни” при радикалната смяна на неговият статут. Богинята, към чието светилище, мъжкият бог има аспирации го защитава с цената на всичко, вкаменявайки дори собствените си жрици, които са привлечени от силата на самият бог или от мощта на неговият култ, предавайки своят собствен.
Това е ключът към това светилище. Предавам го, на бъдещите изследователи, нека те се потрудят над това, на чия митологична богиня е било това светилище, записана ли е някъде тази легенда, има ли сходен митологичен сюжет в някоя друга митология, която да ни покаже. Ползвайте Ключът. Съзнателно го правя.
Има още една малка подробност, за да влезе ключът в ключалката. Имаме античен път минаващ между два камъка, които могат да бъдат осмислени като Портал или Портици, тъй като трасето му тук, минава през най-тесният ръб на билото.

Продължихме пътят си по билото (2017 г.) по посока Айдарски камък. Оттук най лесно се изкачва върха му. Достигайки и изравнявайки се с него, се отклонихме от пътя и набихме вляво в гората. На връхното подножие регистрирахме, камък със знаци и поизбледняло изображения на ръка сочеща с пръст в източна посока, най-вероятно към пропастната пещера Айдарска дупка (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14047&fullsize=1 ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4049&fullsize=1 ). Иначе на самият връх няма нищо друго, диви скали, но изгледната панарома от него е невероятна. Вляво от нас е веригата на “Персенците” (петте върха) гледана от юг и билната верига Арийца, започваща от Глухите камъни и свършваща със скалното светилище “Камъка” Арийца, Арийца... (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14083&fullsize=1 ) Самият топоним подлудява сърцата ни... Затова забравихме за пещерата на алпа Субан (Айдарска дупка), който под формата на мечка, брани входа й (“Сказание за Чулман”)

***

Идеята да изръчкам рида Арийца не е нова. Тя датира от времето, на пешеходният ни маршрут Ситово-Орехово-х. Кабата-Старо село-Заград-Камъка. Но възможността, тя да се случи, се провидя, чак в 2017 г. Истината е, че напускайки Айдарски камък, ние не поехме по Арийца, веднага, а се напътихме към връхната част на Голям Персенк, през античният път, от юг, откъм “Бялата вода”, обследвайки върха и южните му склонове с денивелация към пътя. С успех, разбира се. Тръгването към “Арийца” се случи, чак сега, в средата на август 2018 г. , като идеята бе да стигнем по нея до връхната част на “Камъка” (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14180&album=lastup&cat=&pos=4 ). Съществуването на толкова недвусмислен топоним, оцелял по най-високите части на Родопите е истинско национално богатство, защото надали, някъде другаде по територията на България, той съществува под тази форма. Арийца! Но, вие, няма да го видите отбелязан на новите туристически карти (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14086&fullsize=1 ). Там той, просто отсъства. Може би, напълно съзнателно е пропуснат. Но, пък в старите такива, социалистически, той е отбелязан (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14085&fullsize=1 ). Отбелязан е, в “Пътеводител Родопи” и е описан. А според летописеца Стефан Византийски, според който най-древното име на Тракия е Ария. Значи, говорим за един изключително древен топоним, който вероятно идва от времената преди бронзовата епоха. Още повече, че той е втората съставка на името на държавата ни България.
Затова в средата на август 2018 г., ние се върнахме отново от “Бялата вода” към “Глухите камъни” и оттам, откланяйки се вляво, по туристическата пътека за “Чудните мостове” и Забърдо, хванахме към Забърдо, но не по пътя, а през гората, държейки право фронтално по рида Айдарица/Арийца към върха “Селската чука”. За наша голяма изненада в гората ни чакаше едно отличително скално светилище. Чакаше нас... На самотна група от скупчени скали открихме изсечени големи култови кладенчета, най-големите групирани на основната група скали, а останалите, изсечени на съседните, по-малки скали, които обозначих съответно с номерата 2, 3 и 4. Светилището бе буквално изкопано под пръстта и корените, бе почистено, сухата паднала дървесна маса върху скалите бе преместена, тъй щото скалите да могат спокойно да бъдат разчистени и снимани. В това, активно участие взе, както мъжката, така и женската половина на групата. Скала № 1 е голямата скупчена група от скали (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14087&fullsize=1 ). На една от тях, с правоъгълна форма, имаща почти равна и по-широка повърхност, са изсечени три големи скални култови кладенчета, а между тях – доста по-малки (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14088&fullsize=1 ), първото култово кладенче отляво е обрамчено със скален бордюр (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14091&fullsize=1 ), второто, в центъра, има неправилна форма и е двойно, под него има изсечено, второ такова, почти странично (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14092&fullsize=1 ), третото култово кладенче е със почти звездообразна форма, получена вследствие, трите изсечени каналчета,излизащи от него (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14090&fullsize=1 ). На обратната страна на Скала № 1, има изсечено едно средно по размери култово кладенче придружено встрани с канал (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14103&fullsize=1 ). Скала № 2 се намира отляво на Скала № 1 (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14093&fullsize=1 ). Върху нея култовите кладенчета са малки, някои с неправилна форма, само едното е отличително със своето подковообразно бордюрче и големият канал за оттичане вън от скалата (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14094&fullsize=1 ). Скала № 3 се намира пред Скала № 1 и леко отдясно(http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14095&fullsize=1 ). През средата тя е прорязана с канал, а отдясно на него има изсечено едно средно голямо култово кладенче, придружено под него с едно по-малко (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/albums/userpics/10544/DSC_1112-1.jpg ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4098&fullsize=1 ). Странично на скалата има изсечена голяма полуовална ниша (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14100&fullsize=1 ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...14_140246-1.jpg ). Скала № 4 се намира отдясно на Скала № 3. Тя има формата на малка площадка (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14101&fullsize=1 ). Върху нея са изсечени (към ръба й) едно голямо и едно средно култово кладенче, помежду които едно малко ( http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4102&fullsize=1 ).
За съжаление, в него ден, разбрах, че съм изгубил рулетката си и не можем засега да ви дадем приблизителните размери на въпросните скални изсичания.
Оценката за находката бе дадена от Венци: “Най-накрая в нашият район (Централни Родопи) да намерим скала с много и големи шарапани”. Казаното от Венци е точно така. Това е най-отличителното скално светилище, което сме регистрирали в този район, по отношение големината на култовите кладенчета. По начина на изсичане, подредба на култовите елементи върху съответните скали, формата на скалната ниша на Скала № 3, скалното светилище на рида Айдарица/Арийца има своите точни паралелни съответствия в скалните светилища около град Велинград (Западни Родопи).
След това, ние продължихме пътя си по Айдарица/Арийца, преминахме връх Селската чука и продължихме вече по самото било Арийца, към “Камъка”, но пробивът към него ставаше все по-труден, поради силно зашуменият терен, дървета, клони, храсти, шипки и т.н., а до “Камъка” оставаха 2,85 км. Преценихме, че не е разумно нашият да продължи, защото сега сме и по-голяма група. А и аз след това откритие, бях някак си емоционално и физически изчерпан и свирих “Отбой”. Връщане към лагера на “Бялата вода”, почивка, хапване, пийване и сън. Светилището си бе цоцнало солидно, сила от мен. На другият ден, щяхме да се върнем към Митницата (Чатал Олук) и покрай върховете Кремене и Пилаф тепе (Пангей, Червен) да продължим към раховските местности Селча и Глоговото.


***
Обръщането на кормилото и смяната на посоката в последните ден-два от нашият поход, отново в посока село Рахово (Орехово) с цел източните спусъци на връх Пилаф тепе (Пангей, Червен), където са местностите Селца и Глогово, не е случайна хрумка. То е част от нашите дългогодишни и систематични изследвания на селищната мрежа, разположена около древното антично трасе, подсичащо върхове като свети Илия, м. Хаджийца, Чувечи Гоз, Свети Георги, Кремене, Пилаф тепе и продължаващо през Персенкците. Защото гъстотата на селищата разположени по това трасе е смайваща,а връзката помежду тях е повече от явна. Те са групирани около два основни стълба – античният път и светилищната система по гореизброените върхове. Обикновено, когато се търси местоположението на прословутото светилище на Дионис из Родопите се нарочва това или онова място, вадят се някакви аргументи и дотам. Всички обаче, доводи в тази посока имат една очевидна слабост. Светилище с такова значение, няма как да съществува само по себе си, в най-високата част на Родопите, без солидна логистика, т.е. не може да съществува, без съответните обслужващи го селища! Но трябва да се има впредвид, че светилището на Дионис, не е било изолирано и самостоятелно, то е било част от светилищен комплекс, до него трябва да има ясно изразен античен път и най-важното – селища, разположени по този път, които да го обслужват. Освен селищата, към тази логистика, трябва да се прибавят и редица пещери в района, които да играят ролята на пещери-складове (хранилища) и живелища.
Затова ние, през годините, следвайки един особен интуитивен рефлекс, тръгнахме от връх Свети Илия, изследвайки селищата отляво и отдясно по античният път, през местностите Хаджийца, Блата/св. Спас, пещера Ладката и Гарван/м.Планна (в южното подножие на св. Илия), достигайки пещерата Имам кая/м. Катърги, т.е. север/североизточните подножия на Кремене и Пилаф тепе. Но, за да стигнем до м. Глоговото и въобще да свържем всичко това в една единна система, трябваше да се спуснем в Рахово (Орехово) за да допълним липсващите елементи от пъзела, а именно дървената реплика на тирса на Дионис (вж. албума http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s.php?album=350 ) и нарисуваната картина от Атанас Калинов по негови видения за местоположението на светилището (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14142&fullsize=1 ). Рахово даде много. Изключително много, защото то е носител на една жива и до днес духовност, която сегиз-тогиз, пробива и лумва в мрака на тежката материалност, озарявайки с пътеводна светлина, невидимият за нас хоризонт. Не съм сигурен, дали самите ореховци осмислят това, но в контактите си с някои от тях, самият аз се убедих в това. Затова през 2015-та, ние се отклонихме, вдясно от моста и поехме по черният път за м. Митницата, за да достигнем м. Глоговото и намиращото се там селище. Сега, през 2018-та, направихме обратното, от Митницата се спуснахме през Селца и Глоговото, и оттам покрай м. Сенево (параклис “Вяра, Надежда и Любов”), пещерата Ленгарица, излязохме на Дуплевският водопад и Орехово, откъдето след кратка почивка, навлязохме в местността “Лапочете” и параклиса “св. Мина”, оттам към м. “Мечкарица” и параклиса “св. Архангел Михаил”, оттам, отново към х. Персенк и от нея все по същият път се върнахме към село Лилково. “Баба Жуги” ни водеше уверено, преодолявайки дупки, ровове, стърчащи скали и блокадите на трупчийките, които смятат, че тези пътища по право им принадлежат.

Третото важно, което трябва да отбележим за селищната система, която изследваме е, че всички селища по един или друг начин, освен огледната комуникация, която имат едно с друго, са строени така, че да комуникират огледно с една или повече свои страни с веригата на Персенците, Пилаф тепе-Кремене и св. Илия-Чувечи гоз-Св. Георги около връх Модър. Пример за това е самото селище в м. Глоговото, като самото то, разположено в източното подножие на пирамидалният Пилаф тепе (Пангей, Червен) комуникира на юг с веригата на Персенците (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14115&fullsize=1 ) и селището в м. “Лапочете” (предполагаемо), а на север със Свети Илия, Чувечи гоз и Свети Георги (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14117&fullsize=1 ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4118&fullsize=1 ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4119&fullsize=1 ). Със селището в м. Планна (св. Спас) със селището и светилището в м. Ладката и Гарван. Късметът ни през 2015-та беше в това, че бе минал булдозерът на “Родопски хайдути” за строежа на параклисчето “Св. Димитър” и бе разширил пътя, изваждайки на бял свят множество керамични парчета, но и повреждайки инфраструктурата на селището в горната му, платовидна част.
По извадените керамични парчета се вижда, че селището има многопластов живот, чието начало, вероятно се корени в каменно-медната епоха, преминава през бронзовата, желязната и античността (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4123&fullsize=1 ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4124&fullsize=1 ) . Вероятно функциите му на обслужващо селище, дейността на светилището на Пилаф тепе (Пангей, Червен) е започнало през късножелязната епоха, (каквато е епохата на керамиката преобладаваща на този връх) . Керамиката, която срещаме тук е характерна за светилищата в района, примерно за това на връх Голица и самият Щутград (село Ситово).
Същественото за преобладаващите на платото развалини е, тяхната кръгла форма с различни размери (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14111&fullsize=1; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4112&fullsize=1 ).
Най-добре запазен е обаче, разсипен каменен кръг (на камъни без спойка) (вж. снимките http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4110&fullsize=1 ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4109&fullsize=1 ), който е сходен с този в района на селата Исперихово и Бяга, който според археологията е “хероон” (вж. Инер тепе, могила номер 7, хероон https://bg.wikipedia.org/wiki/Инер_тепе ). Тази кръгла структура, обаче типична и за другите селища в района, като селището в н. Блата, м. Планна, м. Гънчар и т.н., където освен нея, обаче преобладават и правоъгълни и на места квадратни по структура руини, а при селището в м. Хаджийца имаме терасиране на селището и уникално запазено каменно стълбище в средата на терасите. Кръгли са и руините в отстоящото километър по-нагоре селище в м. Селца. Според мен, тук не става въпрос за две отделни селища, а за едно селище, разположено в две местности. Така, както, когато наблюдавам гъстотата на руините в подножието на връх Свети Илия и към самият връх (Лилково), които на пръв поглед създават впечатленията за отделно отстоящи селища, моето съзнание ги възприема, като части от едно цяло, т.е. като един цял град.
Трябва да отбележим, че самият връх Пилаф тепе (Пангей, връх Червен) (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4136&fullsize=1 ) е опасан с кръгла каменна крепида, а на Свети Георги, кръглата каменна структура е на самият връх, като част от разрушено каменно светилище. Така следвайки и изследвайки селищната мрежа, две двойки върхове се превърнаха в кандидати за вероятното светилище на Загрей (Дионис) - Пилаф тепе-Кремене и Свети Георги-Чувечи гоз.
Първият вече е предположен от науката, но странно защо търсенията в това правилно според нас,като посока, предположение, не са били развити* , впоследствие и търсенето е било ширнато в един широк ареал в Родопите, за да задоволи жаждата за слава на множество археологически гилдии. Още повече, че античният път, толкова близо подсича Пилаф тепе, че както е отбелязано в “Пътеводител Родопи”, човек за 8 минути е горе на върха. И това е точно така. Тук дори, разположението на самата инфраструктура е такава, щото предполага светилището, обуславя го и го прави широкодостъпно! Досещайте се, г-да археолози. Хвърлената ръкавица е към вас! Лилковският краевед, агрономът Ангел Личков, във втората си книга за Лилково, „Лилково – вихри, веди, влъхви”, също аргументирано предполага светилището на Дионис в този район (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4144&fullsize=1 ) . Ние направихме две предположения, локализирайки ги в групи по двойки върхове, защото едно от античните сведения за светилището на Дионис е, че на съседният на светилището връх също е имало светилищна дейност, вероятно върхът е бил посветен на друго божество (възможно на Аполон, например ) Съседен на Пилаф тепе е Кремене. Там също има скално-градено светилище с кръгла структура (и ние не предполагахме, но е така), на Чувечи гоз съседен на Свети Георги, също е имало градено светилище, но най-важното е, че според сведенията на Ангел Личков, в книгата му “Лилково-вихри, веди, влъхви”, там са руините на параклис, посветен на Никита Ремесиански. Какво прави този параклис, на този връх, археолози и историци, трябва да си дадът отговорите сами. Хляб ядете, от тия ваште науки, хляб...
И за разтуха на четящият, ще добавя, че преди да установим лагера си на “Глоговото”, на около 100-200 метра от платото, Венци спря баба Жуги, преди един завой. Вляво от пътя и вътре, скрит в гората, се намира голям, вероятно 100-метров скален проход, целият осеян с “хаберлея родопензис”, силивряк (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4127&fullsize=1 ) . Това е едно особено място. Много особено, и мен през цялото време не ме напусна усещането за една материална илюстрация на идеята за пространствено-времеви коридор, още повече, че по този проход, според думите на Венци, може да се слезне до черният път водещ от “Глоговото” (Рахово) към м. “Катърги” и построеният там от поп Ной Ангелов, параклис на “Св. Иван Рилски”. По този начин съединявайки двата пътя (Рахово-Глогово-Митницата; Рахово-Глогово-Катърги), скалният проход с хаберлеята, формира една буква А, чийто връх е самото Глогово...

***

Уникално е да посрещнеш изгрева на Глоговото през август. Слънцето изгрява там, някъде над Асеновград, над върховете Анатема и Безово (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4106&fullsize=1 ).
На дамската част се падна този път, честта по посрещането, докато мъжката блажено хъркаше в палатките. Но така, стоят нещата от живота. След туй най-малката дама, едва на 7 години, ни го рече в прав текст: "Ах вие, поспаланковци". Хахахаххахахаха...
Разтурихме лагерът, запалихме „баба Джуги” и се задрусахме, слизайки към Рахово. Нашият изследователски поход вървеше към края си, затова предната вечер мислихме, как да го продължим. Идеята да слезем в Орехово и оттам да продължим към х. Персенк и Лилково, натежа, поради лошият път за връщане през Имам кая и Митницата (Чатал олук), но най-вече, поради възможността, да посетим още някои местности в село Орехово, които преди 3 години бяхме пропуснали. Нови места? Тази идея, винаги е била тотално печеливша при нас, пред изкушението на домашният уют.
Недалече от Орехово се отбиваме вдясно от пътя и след 100 метра се озоваваме пред параклиса "Св. София, Вяра, Надежда и Любов" (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4137&fullsize=1 ). Вече сме в м. „Сенево”. Създаването на параклиса е описано в книжката на местният краевед от Орехово, Атанас Калинов „ Персенк – душата на Чернатица”. Оттук също има добра гледка към отворът на пещерата „Ленгарица -2” (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14121&fullsize=1 ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4120&fullsize=1 ).
"Не на цивилизацията, да живее Божественият Дух", Лилия Къркеланова, завинаги на 20-сет години, родена 30 юли 1976 г., по чиито предсмъртни бележки е построен параклиса "Св. София, Вяра, Надежда и Любов". Това е, което остави дълбока следа в мен, от днешният ден. Естествено, че това, може да го каже, само човек от духовните представители на зодия Лъв. Затова, обикновено ходя, по "параклиси", не с християните. Нека, не бъда разбиран погрешно, особено за раховските параклиси, които са уникални с това, че са въплъщението на една жива духовност, а не просто, места за палене на свещи. Местността "Сенево" наистина е едно уникално място и дойде времето, и ние да се докоснем до този духовен център.
Пътят продължава под Ленгарица и не след дълго ни извежда на Дуплевският водопад и каньона Заград (да се прави разлика със светилището Заград/Забърдо). Това е едно изключително древно място. Самият рид вдясно от водопада е самият Дуплевски камък, със скалното светилище „Попова врата” с малката проходна пещера на върха, чийто вход със сигурност е изкуствено засечен, а края на пещерният коридор, завършва горе с кръгъл скален отвор към Небето (вж. албума http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...s.php?album=489 ) . Светилище е имало със сигурност астрономически и прорицателски функции и поради това, че е и вид „Змейова къща”, можем да допуснем, че е част от прорицателските места, превърнати в светилища на Дионис. (Но именно Загрей е създаден точно по този начин, когато Зевс под формата на змия, опложда Персефона. Също така, може да се допусне, че това е светилище на Тифон “убит” от Аполон). Отличителен белег, на това светилище е, че не е градено, а скално, което го прави само по себе си, уникално и го свързва с множество подобни в Източните Родопи. От него по рида е било разположено и праисторичексото селище, в посока св. Илия (Лилково). Този рид разделя на две: от едната му страна е каньона Заград с пещерите Челевещица и Ленгарица (възможни праисторически обиталища), а от другата страна е м. Равнища с параклисите „Св. Богородица” и „св. Петка” (близки един до друг). Параклисът „Св. Богородица” е от особено значение, за което няма да говорим тук. Явно е, че с времето селището на Дулевският камък се е развивало и заемало пространството в посока местността „Равнища”.
За първи път виждам, Дуплевският водопад, в средата на август да тече с мощна струя вода. Никой нямаше там в жегата. Затова женската част получи възможността да се изкъпе под неговата мощна водна струя. Те, викаме им, на раховските момичета, за това, но те ни гледаха учудено очалгарено... Те, може би, не могат да си представят, че някога "джакузито" са били ето такива водопади и че те са безплатни.
Напазарувахме някои основни продукти в Орехово, ядохме по един сладолед за кратка почивка и поехме по камионният път за х. Персенк, който вие през множество местности и параклиси. Две трупчийки бяха го блокирали малко преди местността „Лапочете” и щяха да стоят така 1 час, но ние не бяхме съгласни горските толкова дълго да пишат едни документи за преовза и се наложи едната трупчийка да дав аназаден и да ни направи ямсто ан един малко по-широк участък. Най-накрая сме на поляните в м. „Лапочете”. Уникално място! Тук също, най-вероятно е имало селище в древността. Огледно „Лапочете” кореспондира с „Глоговото” и тази огледност ни даде нови насоки за бъдещите ни изследвания.
"Св. Мина" (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14138&fullsize=1 ) ни изненада особено приятно, тъй като се оказа могилно светилище от късно-бронзовата и ранно желязна епоха (по керамиката http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4140&fullsize=1 ). Разбира се, върху могилата е била построена, малка черквичка-грамада в старо време. Сега тя е просто запечатана, за да може да влезе, човек в "обора", чиято реконструкция е довела до махането на тикленият покрив и нахакването му с керемиди. Разбира се, това е без значение, защото истинското светилище е Могилата. Тя чинно е разрязана наполовина и разстлана към параклиса, образувайки нещо като малък двор (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14139&fullsize=1 ). Могилният насип е от речни камъни. Важното е, че и в този случай усетът не ми изневери. Само, като погледнах обстановката при качването към паракслиса и веднага, казах: това е предхристиянско светилище 100/100. Разбира се, от "св. Мина" можем да извлечем, някаква несигурна информация, че това могилно светилище е било "хероон" на жрец-воин.
Продължихме нагоре по пътя и когато достигнахме рида Мечкарица, започнахме издирването на скритият в гората параклис св. Архангел Михаил" (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=14141&fullsize=1 ). Тук описанието на Атанас Калинов в книжката му „Персенк – душата на Чернатица”, свърши прекрасна работа и не след дълго ние открихме сгушеният в гората параклис. Определено и той е на мястото на старо светилище, и самият терен около него, пред олтарната му част е подзидан с каменна крепида, а пред вратата му има нареден малък стар калдъръм, следи, достатъчни да покажат, че мястото е почитано в древността.
То е древно светилище, на което е идвал елен за доброволна жертва на определена дата. Останалото развитие на "легендата" вече я знаете. Трябва да отбележим, че с подобна кръгла каменна крепида, бе и лилковският "св. Спас", която понастоящем бе разрушена от "реставратори", които дори спекулативно си измислиха "богоявление"(теофания), за да оправдаят влизането на булдозера там. Някой ще каже: "Е, кво толкова, една каменна крепида. Сигурно има практично функционално значение, свързано с подравняването на терена и неговата устойчивост". Аз, обаче, не мисля така. Аз съм на мнение, че строен по този начин, параклисът повтаря един древен предхристиянски модел, примерно на долмен, вписан в кромлех. Изненадва ли ви?;)))
Баба Нива изръмжа и ни подкара към х. ‘Персенк” и оттам през Пилаф тепе, Митницата, Прангув чучур, Хаджийца се завърнахме обратно в Лилково.

БЕЛЕЖКИ.

* Пилаф тепе (1765 м), според легендата носи името си, от това, че на него седнал един турски султан (Мехмед IV Ловец) и ял пилаф (вж. Пътеводител Родопи). Но фактът, че точно на него, сяда султан, за да яде пилаф (който е и обредна, религиозна храна в исляма) говори сам по себе си, за значимостта на светилището и просъществувалата местна памет за него. Интересен факт е, че връх със същото име Пилаф тепе (1835 м) и почти същата форма има и в Македония, в планината Кушница (антично име Пангей) и районът около него е пряко свързан с рудодобива, какъвто е и района около Пилаф тепе при хижа Персенк (селата Лилково, Рахово). На връх Пилаф тепе в Кушница (Пангей), обаче, не се споменава за наличието на останки от древно светилище, (освен, че се смята за рожденото място на Дионис, но преки данни за това няма), то на връх Пилаф тепе до х. Персенк в Родопите, такова е налично с керамика от късножелязната епоха. Не съм чел книгата “Персенк” на Иван Панайтов и Атанас Калинов, но смятам, че доводите им да посочат родопският Пилаф тепе и близкият район като истинският Пангей в древността, са именно тези.
(вж. Иван Панайотов, Ив., Ат. Калинов. Персенк. С, медицина и физкултура, 1975 г.,
http://www.bibliotekata.eu/%D0%9F%D0%B5%D1...-view41188.html . )

Ще продължа да хвърлям паралели. Най-личният връх от планината Кушница (Пангей) е Козница или на гръцки Мати (Око), следващият е Авго (яйце) или Пилаф тепе. Защо го казвам това? Вероятно това е дало някакъв наклон на българските археолози да търсят светилището на Гьоз тепе/Виденица (‘Гьоз” на турски “око”) и е имало цяла експедиция “Родопи 2002 – Храмът на Дионис“ с ръководител д-р Костадин Костов, директор на Археологическия музей в Пловдив. (вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B8%...%B8%D1%86%D0%B0 ). Резултатът от нея е, че отново няма сигурни доказателства, че светилището на Дионис е на връх Виденица. Там наистина има голямо светилище, селище, но то не е задължително да е на Дионис.
Нека, обаче се върнем към нашият район. Какво имаме тук? И тук имаме Пилаф тепе и връх, в който вероятно присъства топонима “Око”, както е в планината Кушница. Това е връх Чувечи гоз в лилковското землище, на който според записките на краеведа Ангел Личков има параклис на Никита Ремесиански (вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%...%81%D0%BA%D0%B8 ) , покръстител на бесите. Сведения, за такъв, друг, наличен и почитан параклис в Родопите няма. А той е бил почитан допреди 1-2 поколения. Факт, който е недвусмислен. В тоя ред на мисли, можем да предположим, че тук турската дума “гьоз” е преминала в местното родопско “гоз” и тогава топонима Чувечи гоз, бихме могли да го преведем като “Човешко око”.
Изненадата, обаче идва от другаде. Тя идва, когато човек изследва и опознае района на Чернатица при селата Ситово. Лилково, Осиково, Тъмръш, Рахово, прочете житието на Никита Ремесиански и се задълбочи в подробностите.
Дайте да видим: “ Известен с това, че създава азбука на траките и превежда библията на тракийски език. Счита се, че "Библия бесика" е написана за покръстването на бесите или в Ремесияна или в "планински манастир в земята на бесите".
Тъй, имайки впредвид, казаното за връх Чувечи гоз и параклиса, посветен на Никита Ремесиански там, то тогава е ясно, че първият християнски манастир, трябва да е някъде в района. Според Ангел Личков, има сведения, че най-старите манастири в Родопите са два – единият в село Гела, а другият на връх “Свети Илия” в Лилково. И така идваме си на думата. Ако предположим, че първото кръстене на бесите е станало, първом с жречеството им, то, то ще е на най-значимото за тях свещено място, а именно светилището на Дионис (макар и разрушено вече,местото, където е било със сигурност е било почитано след това), то именно в този район ще е и първият християнски манастир в Родопите! Къде би могъл да бъде той? Само на връх “Свети Илия” при Лилково! Тогава е ясно, че Библия Бесика е писана, на разбираемият за тогавашните обитатели език, именно в "планински манастир в земята на бесите", т.е. предполагаемо в манастира “св. Илия” при Лилково! Вижте как вървят тези върхове Свети Илия-Хаджийца-Свети Георги -Чувечи гоз! Според мен, напълно некоректно е да се поставя навсякъде мнението на професора Овчаров и да се натрапва непрекъснато Перперек. Да продължим нататък. Всеизвестен цитат е този, в който се казва, как бесите които били корави и разбойници, станали послушни белорунни овчици след покръстването. Само, че цитатът нека е пълен: Никита е приятел с Павлин Нолански, епископ на Нола (409/411-431), който написва житие за него. В житието Павлин Нолански пише: "...Нали бесите, ако земята и душата им са корави, ако и те самите са по-корави от тамошния сняг, са станали сега по твое напътствие кротки овце, които се трупат в кошарата на мира. Сега бесите ликуват, че са повече забогатели от своя труд: нали златото, заради което претърсваха земята с ръце (т.е. копаят в рудници - б.а.)... Недостъпните и кървавите по-рано планини сега закрилят превърнатите в монаси разбойници, станали питомци на мира."

Забележете сега, как точно са описани: “Сега бесите ликуват, че са повече забогатели от своя труд: нали златото, заради което претърсваха земята с ръце (т.е. копаят в рудници - б.а.)...”
Няма по-ярко изразен рудодобивен район в Родопите от района на Ропката и Чернатица. В района на селата Ситово и Лилково, рудната шлака просто “ври”, като се забелязва едно особено поместно разделение и специализация на труда. Двете села са били повече специализирани в добива на суровината и първичното извличане на металите от рудата, а обработката им в изделия е изнесена повече в посока Модър-Голица-село Осиково. Затова съм на мнение, че, когато се говори за “претърсване на земята с ръце, заради златото” се има впредвид, именно този високопланински район на Родопите.

Недостъпните и кървавите по-рано планини сега закрилят превърнатите в монаси разбойници, станали питомци на мира."
Ако трябва да си говорим, откровено, това е тогавашната пропаганда. Вероятно, една много малка част от тукашното население е било покръстено, защото съпротивата със сигурност е била много голяма. Ето, какво пише по случая: “Никита Ремесиански започва да провежда активната си мисионерска дейност в Родопите от 409 г., където проповядва и покръства мнозина траки от племето беси. Макар и формално да се води, че те приемат християнството, повечето на практика си остават езичници, а дори и малкото, които възприемат от проповедите бива изопачено и извратено до такава степен, че по-късно се налага всички да бъдат покръствани отново. Този процес продължава през целия V в.”

От духовна гледна точка, първичната мисионерска дейност на Ремесиански е пълен провал. Тук, обаче иде реч, най-вече за разбойничеството на бесите. Когато ме заведоха да видя селището в м. Хаджийца, с. Лилково, за него битуваше едно особено ясновидско виждане, на член от тогавашната ни група, че това е едно разбойническо селище. Разбойничеството при бесите е логичен резултат от разсипването на светилището на Дионис от римляните. Столетия селата в района са се хранили вследствие, дейността на светилището, едни като пропускателни пунктове, други като тържища, трети като селища, осигуряващи продоволствената част. Можем да си представим, какво става, когато светилището бива превзето, дадено на одрисите, върнато отново след въстанието на Вологез и след това разрушено. Унищожава се един голям икономически център във високата част на Родопите и тогава на оцелялото остатъчно население, от селищата обслужвали светилището, не им остава нищо друго, освен една особена преквалификация свързана с движението на хора и стоки по този известен античен път, а именно да се занимава с разбойничество. То продължава да експлоатира тези важни високопланински пътища, но вече по един съвсем различен начин.
Затова ние свихме периметъра на търсенето си, именно във веригата Пилаф тепе-Кремене-Чувечи гоз, св. Георги, които групирахме по двойки Пилаф тепе-Кремене и Чувечи гоз-Свети Георги.
Посещението ни на Рахово/Орехово, през 2015 г., и запознаването ни с нарисуваната по видение картина на местоположението на светилището на Дионис от краеведа Атанас Калинов, обаче зададе още една посока на търсене. Усещането, че тази планинска верига вече съм я виждал, не ме напускаше. И един ден, като си преглеждах снимките я видях. Видях я! Тя се вижда, както е нарисувана на картината от само едно място и аз съм сигурен, че самият Атанас Калинов, не е ходил физически там. Затова СЛЕДВА...
PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 13.11.2019, 0:45
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 033
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



КЪМ СВЕТИЛИЩЕТО НА ДИОНИС - ЧАСТ II

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...ED%E8%F1-II.jpg

"Към Светилището на Дионис-2" (11-15 август 2019 г).,

(автор на текста и колажа Йордан Стайков)


Може би, никога нямаше да изкачим "Персенкците", ако не бе картината на Атанас Калинов, от село Рахово (Орехово), рисувана по видение, която показва местоположението на светилището. Разбира се, ние имаме съвсем друго виждане, къде се намира то, в този район, но бяхме длъжни да проверим, това негово видение, което той е нарисувал преживе в картина. Според, вижданията на Атанас Калинов, светилището на Дионис е на Пилаф тепе (вр. Червен). Разбира се, там съществуват руините на древно светилище и пласт керамика от късножелязната епоха. Но, понеже районът ни предложи, не едно, а няколко взаимосвързани светилища по близките върхове, съпроводени със съответните селища, ние сме длъжни да проверим всички, още повече, когато е казано, че то се намира в "най-високата част на Родопите". Така, променихме идейно своите търсения и от хипотезата за „леснодостъпност на светилището“ преминахме към работната хипотеза за „труднодостъпност“ на светилището.
Затова, изненадващо за всички, аз ще споделя позицията на Валерия Фол, (макар, че тя много не го заслужава с изпълненията спрямо нас в Златосел и Розовец), изказана в противовес на позицията на Овчаров за Перперек. Цитирам:
„Водещи траколози, сред които е и проф. Валерия Фол, са категорично несъгласни с това предположение на Овчаров. Според проф. Валерия Фол, на Перперек не е Дионисиевото светилище, въпреки че обектът има дълъг живот като светилище, като градски и църковен център. Тя подчертава, че при връх Персенк се намират руините на едно мащабно светилище, покрай което минава древен свещен път и са налице изключително добре запазени много ранни тракийски крепости. Този маршрут според проф. Валерия Фол е бил един от най-активно използваните в древността пътни артерии в Родопите и по него може да се пресече цялата планина. Тя подчертава, че тъкмо по трасето на този път под Персенк трябва да се търси голямото светилище на Дионис.
Тук тя е права. Античният път подсича връх Пилаф тепе (Червен) и за 10-20 минути, човек е на върха. ‚Мезар Гидик“ – Гробният Проход е Портата към светилището. Няма друго място в Родопите с толкова ясно изразен светилищен комплекс, (а не просто едно светилище), във високите й части, съпроводен с мрежа от селища по същото антично трасе, което да го обслужва логистично.Разбира се, това трасе, публично е наложено като „римски път“, но точно това е голямата дезинформация на масите. Стара табела на самият „Гробен проход“, ни информира, че пътят е „тракийски“, но впоследствие е използван от римляните. Явно, обаче е, че тази научна позиция е изтикана с времето и е наложена обществено визията за един римски път строен от самите римляни.
„Много от проучените светилища на българска територия подсказват, че могат да са посветени на Дионис. Такива обекти са разкрити на територията на Родопите, Рила и в Пирин. Според проф. Фол, въпросният обект не е самостоен, защото такива големи регионални светилища, в които се почита и Дионис, и Слънце-богът същевременно са извършвани и астрономически наблюдения.“ (https://bg.wikipedia.org/wiki/Дионис).
И тук, проф. Валерия Фол е съвършено права в тезата си, относно централното светилище на Дионис. Такова голямо светилище, няма как да е самостойно. Гъстотата на светилищната и древна селищна система в района на веригата на Персенкците, напълно го потвърждава. Друга такава в Родопите не се среща. В едно толкова малко регионално пространство селищата се редуват по основната пътна артерия и нейните близки разклонения, а почти на всеки връх е имало древно светилище. Артефактите от самото село Рахово също го подкрепят – каменният фалос от Колото, дървеният бастун-жезъл с надпис „Дион/ Дионис“ и картината на Атанас Калинов....
И така... Още 2015 г., когато видях книгата на Калинов, не ме напусна усещането, че планинската верига нарисувана на картината ми е страшно позната. Пу, дан му се не види, все едно съм бил там;)))Ами, разбира се, виждал съм я, точно така, при спускането ни от х. Кабата към Старо село (Старо Забърдо). Оттам и само оттам, тя се вижда, точно така, както е нарисувана на картината. На мястото на нарисуваното светилище на картината, по билото на Персенкската верига, стои един остър пирамидален връх. Оказа се, че това е т. нар. Безименен връх, наричан още и Ветрушка. Ние го преименувахме на връх „Пирамидата“! Той има същият пирамидионен купол, както Пилаф тепе (връх Червен). Разбира се, това е условно, защото картината е рисувана по видение. Светилището може да бъде както „отзад“, така и по „напред“, пространствено-географски в триизмерността. Ясно ни бе, че, ако там имаше някакви древни руини, щяха да бъдат съобщени, от туристите, още по времето на социализма. А, както каза и Венци: „Тук, няма как да е, защото няма път, а знаеш казва, че царете, нема да катерят бърчините като луди, без път“. Разбира се, тогавашните царе са и воини, не са като днешните министър-председатели с джипове и лимузини, особено Александър Македонски. Разбира се, път има. Той подсича веригата – от юг това е пътят от седловината Гробен Проход към х. Кабата, минаващ над ГП „Карабаир“. Този път, според Пътеводител „Родопи“ е стар. И най-вероятно е древна отклонка от централният древен друм. Такава отклонка е и пътят от север/североизток, преминаващ покрай връх Долен Гидик и Имамова черква (света Ана), и спускащ се към Рахово, място, за което мечтаех дълги години и най-накрая ми се отдаде да посетя. Така, непосетени от мен останаха 1 или 2 параклиса в Орехово, но и това един ден ще се навакса;)))
Първият ден, тръгнахме към Рахово през хижа „Персенк“. Пътят там е просто чудесен – дъно на река, трудно се ходи пеш, камо ли с кола. А се води, третокласен държавен път;))), а пък Бойко е Господ на Пътищата;)))Но, явно е, че мястото е „Забравено от Бога“ (да се разбира вече – забравено от Бойко). Идеята ми беше, да удряме разни обекти, покрай него, които бях набелязал, но някак тегавото лято бе изпарило желанието ни в първият ден, да качваме високи върхове, затова се спуснахме до „Белите камъни“, в м. Юговото и оттам се отправихме към местността „Лапочете“ за да видим могилните некрополи, които пропуснахме последният път, въпреки, че бяхме на „Света Мина“. Този път ги нацелихме, помежду другото. Това, което установихме, е, че те са тук, защото наблизо е имало селище от ранножелязната епоха, а според разкази на ореховци за намерените тук от иманяри, артефакти, вероятно жителите му са били лечители. Лечителството и рудодобивът са силно застъпени в бита и живота древното население на Рупчос и са част от палитрата оформила неговата духовност и религиозни вярвания. Не бях се замислял върху топонима „Лапочете“ ( с изговорни форми Лопочете и Лупочете). Една справка, показва, че значението на този топоним, също е възможно да бъде свързан със светилището на Дионис (вж. https://kartaslov.ru/значение-слова/лопотать) ;. Самата етимология на топонима го подсказва: „да говориш несвързано, неразбираемо, на неразбираем език“. На подобно значение, лично аз, на терен, не бих могъл да намеря друго обяснение, освен да го отнеса към пророкуването на Пития: „ Когато дава предсказания, Пития сяда на триножника на Аполон в храма, дъвче дафинови листа, изпада в транс, изпратен от Аполон, и в това състояние дава предсказания на дошлите да се допитат до бога. Тъй като речта ѝ е неразбираема и несвързана, думите ѝ са тълкувани от специални жреци-тълмачи.“ Може да звучи фантасмагорияно, но вероятността селището в местността „Лапочете“, да е мястото, където е живяла Питията на светилището (въобще всички Питии), не е никак малка. Това, ще означава, че то е имало специален статут и значение за светилището на Дионис. Другата възможност е, топонимът да идва от самото лечение чрез баене и наричане или от латинското lupus - вълк.
Разбира се, тук, на „Света Мина“/Лапочете (Орехово) се случи издънката, за която вина имам аз. ‚Нивата“ просто прихълцука и спря, защото бензина, който и бях налял бе А 100, бензин, който не става за този тип коли. Това наложи промяна в плановете ни. Движението с този бензин бе вид мъка, затова решихме да слезем до Орехово и да се видим с едни наши познати в лицето на Златка Чуртова и Емил Тихолов, да се видим, да си поговорим, за каменно-медната епоха, която бе открита тук, (кореспондираща с Караново V/Марица: ранна медна епоха (Chalkolithikum, Äneolithikum), ок. 4950 – 4500 пр.н.е.), за Началата на село Рахово, за виденията и дейността на Ат. Калинов и за идеята, с която сме тръгнали към веригата на Персенкците...
След това се отправихме за Хвойна, уж да заредим с още А 95 и малко газ. „Нивата“ внезапно се отпуши от мръсната газ, с която Венци я подкара, та над Хвойна се озовахме бързо в късният следобед и решихме да пренощуваме тук, при бай Никола Простов и жена му Мария, на които в Хвойна, и в тяхната новострояща се Здравница, щях да гостувам за първи път. Това е Съдба, няма как по друг начин да бъде обяснено това, внезапно отклоняване на маршрута ни. Издънката с бензина, ме ядоса, определено и дали заради приятната компания на бай Кольо, дали заради самото място над Хвойна и под връх Калугерица (топоним, който идва, най-вероятно от „Калогерос“ – „Старец“, ритуалът „Старци“) , но доста ми се отвори глътката с ракията и неусетно се опих. Разбира се, тласъкът на тази съдбовност към Хвойна е, за да покаже, че и това древно селище има своята връзка с централното светилище на Дионис и този „Калогерос“ е вероятно самият Дионис, а женският персонаж „Калугерица“, за който има легенда свързана с лечебен извор извиращ в скалата, който лекувал, т.е. свещено аязмо, най-вероятно визира нимфа наяда (Нимфи Наяди https://bg.wikipedia.org/wiki/Наяди), лечителка свързана пряко с живота на Дионис или с неговите сакрални мистерии, които също тъй са били свързани и с изворите. А в местността „Баня“ е един от древните лечителски центрове/асклепийони в Рупчос...
В крайна сметка, ако централното светилище на Дионис е било в района на границата между Рупчос/ Чернатица и Карабалкан, в Родопите, от него и свързаните с него дейности би трябвало да се е запазило известно количество топонимия. И това е така. И не само „Лапочете“ и „Калугерица“ са такива топоними. Такъв топоним е и местността „Волги“ в село Рахово, топоним, който срещаме и над село Устина, която освен с фигурата на Вологез, можем да свържем и с образа на Първият Дионис - „вол“, „бик“, зооформа, под която той е разкъсан от титаните, жертвопринесен, но тази зооформа го свързва пряко със земеделието.
Вечерта над Хвойна бе вълшебна с изгревът на пълната Луна, кацнала на хоризонта над Рупчос. Може би, за да ни напомни за „антестерията“, един от дионисиевите фестивали. Не опънахме палатката, легнахме със спалните чували под открито небе, над което сега господстваше Луната. Нейната светлина бе толкова ярка, че си имахме една Нощна Лампа, над главите, която дълго време не ни даваше да заспим.
На сутринта след кратко колебание дали да качваме „Калугерица“ се отказахме, заради първите лъчи на Слънцето, които ни напомняха колко жарък пак щеше да е деня,а голотата на този връх не даваше никакви преспективи за сенки. Запалихме Баба Лада и бързо по асфалтовият път покрай Забърдо се изнесохме към хижа „Скални мостове“. Пътят ставаше все по-лош, големи дупки зееха в асфалта, а на места въобще го нямаше. Западните автомобили забавяха ход, а някои просто спираха, задръствайки пътя. Гледаме номерата – Варна, Айтос, Шумен... Сите морски гларуси и чайки са на „есузи бърчина“;))) Баба Лада излапка колите им като бонбонки една по една, заобикаляйки ги... Тези пътища са нейни, за тях тя е родена;))) Затова не след дълго се озовахме на стратегическото място за атака на набелязаният от нас връх „Ветрушка/Безименен“ от Персенкската верига. Решихме да ударим първом него, за да го проверим за наличие на древни руини и след това всичко останали. Помежду другото, го преименувахме на връх „Пирамидата“, име, което доста му подхожда.
Първият ден, подходихме директно, щурмувайки връх „Пирамидата“ (Ветрушка, Безименен), направо от ГП „Карабаир“ , тръгвайки от полите на Елдермен, стръмно нагоре, между скали, гъсти дървета, уцелвайки интуитивно всъщност възможно най-доброто място за директно изкачване, защото не след дълго ловнахме животинска пътечка направена от сърни и прасета, и Баба Меца,( чиито обърнати от нея огромни камъни, показваха солидните й размери) и се озовахме, леко вдясно от много приятната седловина между „Пирамидата“ и западното подножие на връх „Елдермен“, равнишка, със скални скупчвания, по които нямаше нищо интересно. По-интересните, макар и редки скални изсичания, бяха в подножието на Елдермен, където тук-таме се срещаха руини, които предполагат вероятното наличие на древно селище. На седловината, корените на паднал бор, бяха извадили средноголямо парче керамика, което ме обнадежди донякъде. Източната страна на връх „Пирамидата“ ви предлага стръмно изкачване от седловината и големи каменни морени, сякаш древни руини, по които могат да се видят множество дупки, най-вече по три. Венци сравни това изкачване с това на „пирамидите“ в Босна. Разбира се, някой вече подготвя този маршрут за туризъм, както щяхме да разберем н следващият ден, тръгвайки по веригата от връх Гургутевица, защото бе насвяткал по дърветата, фосфорициращи маркери. Добре е, че па фащаме питомното, посещаваме мястото, преди да са тръгнали софиянци да хойкат и тук, да подкачат егото на определени местни хора, ползвайки ги за своите, иначе лукави и популистки намерения и да продават на Краставичаря, собствените му краставици, както прави Николай Нинов. Що за наглост и дебелоочие е това, не е ясно. Но е ясно, че вирее, най-вече в София! Горе на върха, освен скали, на една, от които имаше особени дупки и вероятен „каменен кръг“, нищо друго не можеше да се види. Странните дупки, бяха именно по скалите от основата към върха на „Пирамидата“. Дивотия, гора и Баба Меца... Дори изглед няма от „Пирамидата“ с тая гъста гора. Върнахме се по обратният път, защото не искахме да рискуваме, с безразборно спускане, буквално по стъпките си и се озовахме право пред лагера, който бяхме импровизирали. Баба Лада верно стоеше там на пост.
Нашите изследователски походи са близки до военните, особено, когато по стечение на обстоятелствата и на съдбата с нас не сме взели нито една жена. Принципно гледаме, винаги с нас да има поне по една такава, не за да ни прави салатата и да ни обслужва, а заради самата женска енергия, която балансира и изостря положително, някои важни страни на енергийната цялост на нашият поход. Интересното е, че липсата на такава се усещаше, затова интуитивно подходих по въпроса и си избрах въображаемо-мислено една жена за емблема и муза на походът. Ели, това беше ти, за което ти благодарим;))) че беше духом и мислено с нас, и по този начин, изкачихме заедно, всички тези върхове. А пък аз, по този повод, реших да направя един ритуал, свалих си бялата кърпа от главата срещу слънце и я вързах като пионерска връзка. Така, новата пионерска връзка вече е с бял цвят! С нея изкачих всички върхове от Гургутевица до Елдермен.
На вторият ден, Баба Лада ни отведе по пътя за х. Кабата към подстъпите на връх Гургутевица. Не знам за Ситово и Лилково, но като видях пътя за х. Скални мостове и този за х. Кабата, първата мисъл ми бе, че точно този път, трябва да бъде асфалтиран от държавата, а не пътя за Ситово и Лилково.
Като се замисля, голям дебилизъм е да живееш в района, и да не изкачиш Персенкците, а само да ги сочиш с пръст на туристите и да показваш снимките им във Фейсбукя, снимани панорамно, отнякъде другаде! Ние, опредлено вече излязохме извън тази моя въображаема класация по „скалата на дебилизма“.
Подхванахме Гургутевица. Това не е никак лесен връх, особено в жегата, която си бе солидна и тук. Скални хълмчета и струпвания бележат билото й, а старата пътека, описана в Пътеводител „Родопи“, въобще не се вижда от поляната южно от Гургутевица, ние я набарахме, като просто щурмувахме билото през дивотията. Гургутевица ни предложи, впоследствие и най-голямата изненада – бор израснал под формата на идеален тризъбец! Случайност? Природен феномен? Да, ако бяхме по времето на социализма, щяхме да го квалифицираме точно по този начин, но сега сме наясно, че Силите, които са тук са накарали дървото да израсте по този начин, формирали са го като символ на енергетиката и божието присъствие тук.
Добре, но чий символ е Тризъбеца? И така, ще посоча блога на Валентин Иванов, откъдето може да се почерпят сведения за историята на тризъбеца като божески и царски символ http://atil.blog.bg/history/2011/05/21/nai...rizybeca.751384
Какво означавал тризъбеца за булгарите?
„ Отначало той бил символ на самия Тангра - Бога, който често се вселявал в Слънцето/булгарите казвали: ”Слънцето - това е окото на Тангра” .Така че първоначално тризъбеца символизирал не нещо друго, а лъчите на изгряващото Слънце. От тенгрианските/дохристиянски и доислямски/ митове научаваме, че тризъбеца бил най-страшното мълниеносно оръжие - отначало на първия дух/алп, ас/ Биргюн/Перун при славяните, при гърците го кръстили Зевс и т. н. /, после, когато той остарял и се оттеглил от важните работи и само от време на време напомнял за себе си чрез всевъзможни бедствия и природни катаклизми -това оръжие се наследило от синовете му, Алпа/ангела/ на светлината и топлината Карга-Мардукан и Алпа на мълниите, водата и световния океан/”боз-идан” - „синя долина” по булгарски/ Кубар.
Името на Мардукан - „Раждащият светлина” по булгарски, в късношумерските източници приело формата „Мардук”, а името на Кубар в гръцките митове - „Посейдон” се образувало от „боз идан”. Карга можел да се превръща в гарван, змиеподобен дракон, а Кубар в бик. Кимерите-агатари считали Кубара за свой най-любим дух.
Булгарската Царска династия Дуло, основана от шамани, направила тризъбеца свой герб под името „балтавар” - т. е. брадва/балта/ и лък/вар/.
В булгарската държава брадвата и лъка били атрибути на Царската власт, а освен това символизирали горските територии/брадвата/ и степните/лъка/. “
***
Когато го снимахме, слънцето светеше отляво в клоните на бора-тризъбец! Величието на българските алпи може да бъде видяно навсякъде, стига очите на съзнанието, с което се гледа светът да са Български.
По-натам Гургутевица ни предложи една „скална стела“ с ориентация северозапад-югоизток, но може и да е случайна тази ориентация, а на един див, но красив и голям скален масив, стърчаха два вероятно паднали скални къса, които стърчаха като два „скални фалоса“, малкият в посока запад/югозапад, а големият на север. Абе, не идвайте след нас;)))... Иначе „фалосът“ е един от символите на Първият Дионис - Загрей и неговите селски фестивални мистерии, явна препратка към Асар/Озирис в Египет. По-нататък, Гургутевица ни предложи само дивотия, но ние уверено напредвахме по билото и се озовахме в „чупката“ между нея и връх Голям Гидик. Седловината между тези два върха е нещо като „мека връзка“, съединителната тъкан на Персенкската верига от върхове. Тук, тя прави лека чупка наляво, леко на запад, и ако се продължи направо или надясно има риска да излезете от билото на веригата в посока село Орехово или връх Малък Гидик и Имамова черква,но няма да излезете от дивотията, а напротив, ще се забатачите в нея и тогава ще трябва да се осланяте само на Свети Бойко Спасител;))). Връх Голям Гидик също не предложи древни руини, а корава дивотия от паднали дървета, скални откоси, изпражнения на Баба Меца и силна денивелация на терена, спускаща се към седловината на връх Комините. Това, което носи като тайна, обаче, е кодирано в самото му име „Гидика“. Топоними като "Гидик", "Гидика" трябва да се преосмислят, доста дълбоко. Гидик един път е "проход", "тясна пътечка", но това е "козя пътека", защото "гида" е коза/козел в гръцкият, „гидаки“ – малка коза, "гидинос" - "козар". И оттук свързана с дионисиевите фестивали, дума "гидия" - куку, луд човек;))) А топонимите с „Гидик“ в района на Персенкската верига са най-малко три: Мезар Гидик, Голям Гидик, Малък Гидик... Всичко това отнесено към „Сказание за Чулман“ добива ясен смисъл. То показва именно тайнството на "появяващият се-изчезващ" бог, който, именно под формата на козел е погълнат от вълка (Кубар) - мотив, който се ширва в много наши народни приказки, като например "Вълкът и седемте козлета"* (вж. Бележки).
***
На седловината между „Голям Гидик“ и „Комините“, направихме лека почивка, и след това ги щурмувахме. Хубав връх са „Комините“, макар, много див. Оттук, наистина има онзи обзорен изглед към останалата част от Родопите, както пише в Пътеводител „Родопи“, но този изглед сам трябва да го достигнеш, като се позиционираш на правилното място... Катерейки се по скалният масив, достигнахме една малка скална издатина откъм юг с приказно изсъхнал бор на нея, свел смирено своите клони към скалата... Оттук Родопите на юг са на длан. Но, на това или трябва да се насладите наживо или трябва да гледате клипът от камерата на Венци;))) Аз бих ви подкокоросал към подвиг, иначе ще си останете роби на техниката и технокрацията;))) Мен лично, легендата за закопаното имане тук и воински доспехи, описана и в Пътеводител „Родопи“, не ме блазни, никак, едно нещо ме интересуваше в нея, един малък детайл, знакът за това, къде е заровено имането – воденичният камък ... Венци, правилно предположи, на пръв план, че кой ще ти влачи воденичен камък, на такава височина, на такава стръмнина, и че най-вероятно е изсечен на място и че тук, имаме същият случай, като на лилковският „Свети Илия“, който може да бъде провидян и като светилище на Слънцето и на небесният бог Гръмовержец. Логично би било, след като Гургутевица, също би могла да се провиди като светилище на небесният бог-гръмовержец, самият Тангра или алпът Кубар..., но ние идейно с българските алпи, можем да вържем всичко, защото те са навсякъде;))) все пак, как да се върже това с търсеното централно светилище на Дионис.... или на алпът Субан Субаш? Разбиването на топонимното значение на Гургутевица, може би е ключът... „Гургут“ освен лично име от желязната епоха, та през келтите, та до нашето средновековие и военноначалникът на Чингис хан - Гургут, се оказа и топоним, чиято коренна основа е със значение на „ белено, мляно зърно“, „пшеница“, „Булгур“ , (виж. https://en.wiktionary.org/wiki/կŒ...;ոտ ). Е, това вече обяснява наличието на воденичният камък на „Комините“, който вече не съществува и вятърната мелница на „Елдермен“, която не съществува, но легендата, за която ни отвежда към времената на завладяването на Родопите от Рим... И ако последваме тази връзка, ние можем отново да промислим Първият Дионис – Загрей, алпа Субан Субаш, пряко свързан със земеделието и чието основна задача е да „въведе цивилизацията“. Неговите рога (бик-вол) бихме могли да асоциираме с двата върха на „Комините“;))), макар, че бикът е любимата форма на гръмовержецът Кубар Бабай. Това, никак не противоречи на нашите търсения... Дионис-Загрей е син на Зевс-Гръмовержеца, а той често се преобразява като бик, когато трябва да оплоди Йо, да отвлече Европа... Метаморфозите на елинските богове имат чисто древнобългарска верова подложка.
„Комините“ ни предложиха отново остро стърчащите скални зъбери, образуващи редица форми и човешки образи, както и онези триъгълни скални форми и дупки в скалите откъм северната му страна. Прехвърляйки, последният „Комин“ ние се озовахме от източната страна на „Елдермен“. Пак, „Елдермен“... сега откъм изток. Не, няма да го изкачим...
Само „Елдермен“ остана непокорен! Малък и Голям Персенк сме ги качвали при други преходи. Оставяме „Елдермен“ за догодина, „да има“;))) де се казва. Чувстваме се изпълнени със Силата на всички тези върхове и вдъхновението уморено свива своите крила, кацайки на най-близкият боров клон. Ще слизаме...
Слизането през „Комините“ към „Елдермен“ е без пътека, през скалите и падналите помежду тях дървета. Пак хубава седловина;))) На нея, най-накрая нацелваме „пътека“, по която доволно ще слезем към ГП „Карабаир“ и по пътя, ще се върнем за 30-40 минути пешарката към паркираната на билната поляна, Баба Лада. Абе, луда работа, дручко си е, яко дрогата, „транс-рейв, еври бари“ и „друс-друс“ на плажа пред некой бар;))) на морето. Пак си е Дионисовско, спор нема;)))
С баба Лада, друс-подрус по пътя сме на хижа „Кабата“. Аз, въобще не мога да я позная, откак съм бил 2009 г., там за последно. Някакво стадо крави пасе на ливадите, а силна музика се носи откъм единственото работещо нещо, там. Оказа се, че бившият пионерски лагер на с. Дълбок Извор, Хасковско, който е взет от един мъж от същото село и той смята, да го разработи. Взейме си кафе, за по 2 лв., бройката, цена, която особено не ми ареса, но така е там;))) Мъжът носеше медальончето на „розетата от Плиска“, макар че, аз винаги съм казвал, че дори в младежките си години, не носех подобни неща и сега не се окичвам с тях. Тенгриянството за мене е един вътрешен живот, световъзприятие на Българското, България като Мироглед. И сегиз-тогиз, да изклатим Бойко като социум, за да не се самозабравя;))) На този етап... Правилно си пийме кавето, щото не знаехме още кво ни чака;))) Поговорихме си с човека и той напълно сподели нашата визия, че пътят до х. „Скалните мостове“ трябва да се преасфалтира, а от хижа „Скални мостове“ до х. „Кабата“ да се асфалтира. Там, трябва, Ситово и Лилково, не.
Решихме, че ще слезем с Баба Лада, по маршрута описан в Пътеводител „Родопи“ от х. Кабата през Соколова чешма, да нощуваме някъде там и на утринта към ливадите на м. „Нестася“ и „Имамова черква“, но не се случи така. Усещахме, че идва краят на нашият поход, затова предприехме промяна в плановете със слизане към Рахово (Орехово). Енергитически, даже вече се презареждахме и вдъхновението бавно отлиташе, а трудностите ставаха все повече... Вместо да поемем наляво, през ливадата, поехме надясно по пътя и в крайна сметка се озовахме в баталията на дърварските сечища, като на едно място се наложи баба Лада да премине 50 метра отсечка от батална кал, трапове и тя „преплува“ успешно това препятствие, лъкатушейки и наближавайки заплашително крайпътните борове... Излязохме на рампа за дърва, подминахме я и продължихме по пътя надолу, но се оказа, че сме се надънили в дърварски път, пълен с нахвърлени изсечени клони и трябваше да обърнем..., А па на рампата след калта, обаждане до Рахово, за да се ориентираме, точно къде сме и накъде води пътят от рампата, надолу и като разбрахме, че е па към Рахово, поехме по него... „Мале-мила“ беше този път, но само Венци си знае колко лошо беше да се кара по дъно на река със скални улеи надолу и изведнъж пред теб, пътят да се окаже блокиран нарочно с 15-сетина дърварски трупа, натрупани напреки на пътя. Нема връщане назад..., но нема и напред;))) Поуморени бехме, но влезе ли „мамата“ в речника, човек някак си се преобразява. А и сме двама мъже... Ето ви „дело“, скъпи мои дами;)))... Запретнайме ръкавите... Някои трупи, да не кажа повечето си бея, бая тежки и биха отказали всеки, но ние ги въртейми хитро по системата „лост“ и търкаляхме и така успяхме част от тях да наредим встрани от пътя, а останалите – в дерето. Пътят за Баба Лада бе открит. Преминахме м.“Балавица“ и кацнахме върху челото на „Костен камък“, където има беседка и разрушено барбекю, но не ни хареса, нито като място, нито като излъчване. Все пак оттам са хвърляни жителите на село Мехчец, които не са искали да се турчат. Затова слезнахме, до самото село, което отдавна не съществува, но пък съществуват хубавите ливади на Койловски дол, където човек може да пренощува. Има и няколко селскостопански постройки, където сега се гледа стадо крави по европроект. М-да, определено, Малък Гидик с Имамова черква се намира вляво от нас, и сме объркали пътя. Нищо, на сутринта ще го вземем пеш.
Вечерта, над която продължаваше да господства пълната Луна беше магическа, както над ГП ‚Карабаир“, така и над Койловски дол. Особено магично е, когато тя се провира и свети между клоните на боровете и излъчва, едно странно, но медитативно спокойствие. Сега вече опънали палатката, спокойно отмаряхме, след трудният ден, и никой не може да каже, какво ни очаква утре. Но, ако човек, чак толкова много тръгне да планира, бъдещето като очакване, със сигурност „черна котка ще му мине пътя“. Не планирай... „Утрото е по-мъдро от вечерта“. Вечерта е любовница...;)))отдай се на ласките й...
Утрото ни посрещна с кучешкият лай на излизащото за паша стадо крави. Запалихме огън и най-накрая си сварихме кафе, полево, че това никак не ни се отдаде предните дни. На закуската пристигна и пастирът на това стадо, местен, от село Орехово, с който се заприказвахме за това, как да стигнем до Имамова черква и в крайна сметка, той ни упъти, че по-бързо ще стигнем с ладата, като хванем билният път от раховският „Свети Илия“ и се върнем към Персенкската верига. Билото с култовото име „Маркосица“ изобилства със свещени топоси: „Св. Петър и Павел“(Ет Барак Кебек/Дахус и Кубар), Св. Илия“ (Кубар), „Св. Пантелеймон“ (Чулман), които със сигурност са се споделяли като светилища със съседните села Койлово и Мехчец. Те са разположени именно по този древен друм, който подсича веригата на Персенкците откъм север идвайки откъм седловината на х. Персенк и завършвайки в село Рахово. Тук трябва да отбележим, именно манастира „свети Петър и Павел“, на който е ставал голям събор, вероятно и на трите села Орехово, Мехчец и Койлово и на него е идвал елен за доброволна жертва. Макар, тази легенда да е класически характерна и за българското етнично землище, наличието й на две култови места в Орехово, в района на Персенците, а именно „Св. Петър и Павел“ и „Св. Архангел Михаил“ ни подсказва, не само за връзката Странджа-Рупчос в Родопите, но и това, че това вероятно е реликт от Първият Дионис, тъй като един от неговите атрибути, с които е наметнат е именно еленовата кожа. Разбира се, еленът е смирената, доброволна и благородна жертва, и е свързана повече с човешкото естество, докато бикът е антиподът на жертвата на елена и е свързана повече с божеското естество и метаморфози. Затова, когато към еленът е употребено насилие, той престава да идва за жертва, докато бикът няма избор, той винаги е жертва. (Но варенето на курбан и в двата случая силно напомня сваряването частите на разчлененият Загрей в котелът от титаните.) Тази форма на Загрей-Субан, еленът/сърната, не е изяснена напълно, но тя е свързана с тайната на „появаващият-изчезващ бог“, една идея за пътуването в измеренията на времепространството, както във вертикал (по световното дърво), както и в хоризонтала, в мистериалната процесия по свещеният друм. Затова след „св.Петър и Павел“ в западна посока по билото имаме „св. Илия“ и св. ‚Пантелеймон“ (които също са свързани с легендата за елена в българското етнично землище), а оттам през м. Садурница към Имамова черква/ св. Ана и връх Малък Гидик. Така в източният край на билните свещени топоси имаме елена, а в другият, западният имаме козела (връх Малък Гидик) и Майката, а по средата им е м. Садурница. „Садур“ в арабският език означава „гръд, сърце“, а във формата Садир – „заражда се, появява се отново “. Вероятно, за топонимът, отново можем да предположим, че е във връзка с мистериалната драма на разкъсването на Загрей, спасяването на неговото сърце и повторното му възраждане чрез него. Но, в „Сказание за Чулман“ е казано всичко за въпросният Дионис и неговите тайни. Там той е алпът Субан Субаш Карга. Четейки „Сказанието“ внимателно, всеки ще разбере всичко за Дионис, а именно, защо има такива атрибути, защо така се е родил, защо върши, еди какви си дела и т.н, т.е. ще разберете откъде идва бедността, неяснотите, вариациите и противоречията в древногръцкият мит.
***
Баба Лада уверено ни поведе по билото, преминахме „Св. Илия“, който щяхме да почетем на връщане към с. Рахово и уверено поехме към „Нестася“, Имамова черква и Малък Гидик. Пътят, тук винаги е бил един от добрите меки пътища, но трупчийските камиони и него са почнали да съсипват. Съсипията на пътищата в Родопите идва от неконтролируемото върлуване на дървената мафия, която сече без оглед и ползва старите пътища, за да си извозва продукцията. Тя генерира огромни печалби от горският фонд, но сметка на горската пътна инфраструктура. Единственото й „велико постижение“ са черните пътища към дърварските сечища, които реално ликвидират туристическите такива, променяйки пряко или косвено туристическите маршрути.
Спираме над ливадите на м. „Нестася“, красиви ливади с изглед към Койловски дол и Мехчец. Керамичната находка в музейната сбирка, в село Рахово, която посетихме навремето, ни показва, че тук е имало селище от желязната епоха, на което можем да предположим, наследници са селищата Койлово и Мехчец. Не е случаен факта, че Св. Ана/Имамова черква е било светилище именно на село Мехчец, а днес е едно от най-отдалечените свещени места на село Рахово. Но, нека отбележим, отново гъстотата на селищата по тази част от древният друм: от желязната епоха – Нестася и Лапочете, Селце и самото праисторическо Рахово, като към тях, можем да прибавим, вероятно по-късните Койлово и Мехчец. Защо „Света Ана“ е наречена „Имамова черква“, може да прочетете в книжката на Атанас Калинов „Персенк – душата на Чернатица“, но оттам също ще разберете за силата и суровостта на българските алпи, превърнати в християнски светци, за това, как те са се противопоставили на насилието, как са се противопоставили на разрушаването на светилищата им и кой в крайна сметка е платил, цената за това.
Не е лесно, когато за първи път посещаваш едно място, не е лесно да намериш, каквото и да е. В Родопите няма указателни табели. Навремето морските, гато ги посещаваха, мрънкаха в тази посока, как на Рила, това било уредено, а в Родопите е истинска анархия относно туристическите маркировки и табелите. Това, донякъде не е неудобство. Защо? Защото развива познавателните способности, усета и интуицията. Затова ние сме си взели книжките, седим под връх Малък Гидик и най-горният край на поляните „Нестася“ и четем и от едната и от другата, сравняваме и по метода на изключване... Да, „Света Ана“ е на хълмчето, североизточно от нас. Затова, Пътеписите са важни. Макар, немалко приятели, да не ги долюбват. Не хващаме, новият дърварски път, а един старичък, затревен и хоп,хоп,хоп и сме на „Имамова черква“! Велика Умай Ана! Аааа..., ма как така? Ами така... Щот нали не смятате, че християнството има основания да чества майката на Богородица. По тази логика, параклиси трябва да има на цялата й рода. Но, има само на тях, двете. Това е обяснимо от тенгриянската изповед. Умай Биче Артимас като Духовна Сила на Тангра не ражда алпите ( но ги отглежда след това), ражда ги нейният божески преобраз алп биката Бозби, която всъщност играе ролята на „Богородица“ в Тенгриянството, но се почитат и двете и Умай Биче и Бозби. Подобно нещо имаме и при богиня Сита, в индуизма, тя си има своят двойник Мая Сита (илюзорната Сита), който бива похитен от Равана, а Сита по този начин запазва своята девственост и чистота. Този двойник, според една от версиите, по-късно изгаря в пламъците на Агни Парикша, досущ, както Семеле, майката на Вторият Дионис, изгаря в пламъка на Зевсовата теофания. Затова, казват, че Дионис е dimētōr (на две майки), и неговото двойно раждане.
Алпът Субан Субаш-Загрей е син на Умай Биче Артимес. Макар, версиите за раждането на Субан-Загрей да се различават в „Сказание за Чулман“ и елинският мит, общото в тях е змията. В българският мит, Субан Субаш Карга се ражда от ухото на Умай Биче Артимас, под формата на змия (Бала). Вероятно оттук може да бъде извлечено и обяснение за името на местността „Балавица“ над Костен камък и Койловски дол.
Поклонихме се, на великата Умай Биче Артимас, запалвайки три свещи, постояхме малко там с нея и с еотправихме към връх Малък Гидик... На изкачване, на стръмнината, зад един бор белееха три сърнелки... Малък Гидик не предложи нищо особено, освен диви скални масиви. Интересното беше една особена равнишка под скалите ориентирана на север, с възможен култов характер. От нея се виждаха Пилаф тепе и върховете около Модър... Баба Лада уверено ни отведе към село Рахово и оттам към Лилково... Освен Елдермен, остана още един връх, чието име е свързано със същността на Първият Дионис..., но засега няма да го оповестяваме. Ще се върнем към него, следващият път;)))... Светилището на Дионис, трябва да е там. Ако е така, ще въведем пророческото видение като достоверен емпиричен сензитив в науката, ако не е там, остава вярно нашето първо предположение за неговото местнонахождение...
Ще завърша с:
„ Н. Овчаров изказва мнението, според което това място (Перперек) е било също епископският град, където в ранния V век Никита Ремесиански е покръстил бесите и им е дал създадената от него ''тракийска азбука'' и богослужение на тракийски език.[17] Храмът на древния град е посветен вероятно на тракийския световен бог Загрей. Макробий (400 г.) съобщава за едно светилище с формата на овална зала.“
Дали е така? Според нас, този епископски град с първият манастир, построен в Родопите е около връх „Свети Илия“, село Лилково. Факт е, че никъде другаде в Родопите, няма параклис на „св. Никита Ремесиански“, а в землището на Лилково го има и той е бил почитан, до наши дни, дори само като руини! Всъщност, наличието на този параклис, (дори само като руини) е най-сигурното свидетелство, че покръстването на въпросните беси е станало в района на село Лилково, а не на Перперек, от което може да се предположи, че и централното им светилище е било тук. Но, професорът Овчаров, няма как да знае това.


БЕЛЕЖКИ
*
(72) Но бащата все едно
разпознал сина си
и разбрал, че не ще може
да го възпре от пътуването.
(73) Тогава решил Субан-Субаш
тайно да помогне на Иджик –
превърнал се във врания кон на Алабуга
и понесъл сина си към планината Бурджан.
(74) Там, на една голяма вдлъбнатина,
наречена Ак-Басан,
започвал невидимият за хората
мост към Деветото Небе.
(75) Другият мост към Деветото Небе
започвал от протока Кара-Басан
и преминавал през владенията на Чулман,
но Субан не познавал този път.
(76) Не знаел той и това,
че имало също
в земята на джамайгетите
и трети мост – Касма.
(77) А и за пътя Ак-Басан
Субан узнал случайно,
когато неволно подслушал един разговор
на баща си Майрам и майка си Айрам.
(78) Всички препятствия
по пътя към планината,
които били непреодолими за хората,
(79) Субан преодолял –
къде прелитайки като птица,
къде пробягвайки като елен,
къде преплувайки като риба.
(80) И ето, пристигнали накрая
бащата и сина
при планината Бурджан,
много доволни от сполуката.
(81) А до подножието й
стоял един говорещ камък,
който им казал:
“Спрете или ще загинете!”.
(82) Тези думи на камъка
чул Тангра
и заповядал на Кубар и Чулман
да препречат пътя на Алабуга.
(83) Субан с един скок
пренесъл сина си Иджик
на вдлъбнатината Ак-Басан,
където растяло могъщо дърво.
(84) Леу-бай трябвало да направи
още един скок
и щял да пренесе сина си
на Деветото Небе.
(85) Но внезапно на Субан-Карга
нетърпимо му се допило,
а точно под могъщото дърво
ромолял прохладен извор.
(86) Алабуга не възпрял коня си, -
нали дълго бил препускал без почивка.
Слязъл от коня
и Субан се навел над извора.
(87) Но едва Субаш отпил от извора
и се почувствувал зле
и изведнъж се превърнал
в малко козле.
(88) Не знаел Субан-Субаш,
че Кубар и Чулман,
благодарение на помощта на Тангра
са разгадали неговия план и ги причаквали.
(89) Не знаели Кубар и Чулман
от кого пазят пътя –
не разпознали в човека и коня
своя племенник и брат си.
(90) И Карга не разпознал в извора
своя брат Чулман,
не видял и брат си Кубар,
притаил се като вълк под дървото.
(91) Вълкът изскочил из зад дървото
и погълнал козлето,
но Кубар, разбира се, не можел
да убие Субан.
(92) Баръс можел само
за подържи Леу-бай
известно време
в стомаха си.
Дионис е козле, защото Субан Карга е козле... Но, текста от "Сказание за Чулман", показва именно тайнството на "появяващият се-изчезващ" бог, който тук, именно под формата на козел е погълнат от вълка (Кубар). Това разбира се, се ширва в много наши народни приказки, като "Вълкът и седемте козлета". Та, в случаят, топоними като "Гидик", "Гидика" трябва да се преосмислят, доста дълбоко. Хората прекалено са вторачени в себе си, а не в Божието;))) Гидик един път е "проход", "тясна пътечка", но това е "козя пътека", защото "Гида" е коза/козел в гръцкият;))), "гидинос" - "козар". И оттук свързана с дионисиевите фестивали, дума "гидия" - куку, луд човек;))) Всичко това отнесено към Сказанието добива ясен смисъл. Субан Субаш иска да стигне до Тангра по именно този "път"/"пътечка" към Деветото Небе, но бива превърнат в козле от хитрият Чулман. Само връх Гидика ми стоеше, встрани от пъзела, но здраво го наместих...
Вчера цял ден, чета как науката се лута в познанията за Дионис, и е доста описателна, вместо познавателна. Аз описателна наука, не мога да понасям;))) Или даваш познание или не пишеш, какво е казал тоя автор, оня автор, всичките изпедепсани елини... Йонийската дума "загре" означавала "яма за лов на животни"... " "Великият Ловец"... Гледайте сега, "Ак Басан" е "Великата Вдлъбнатина", демек Ропка, Рупчос, Велик пространствено времеви коридор... От тая Ропка тръгва пътят за Деветото Небе, дето е Тангра. Човек не може да достигне там... Затова Субан Субаш Карга се превръща в птица, елен, риба... "Появяващият се и изчезващ бог". Така е, защото пътува през време-пространството.
И както бях писал в "Гергьовден в Ситово" има благоприятни и неблагоприятни пространствено-времеви коридори, пропускливи и полупропускливи, какъвто е и "Ак Басан" - може да отидеш, но не е ясно, дали ще се върнеш... Божествената Трагедия, която настъпва след като Субан-Загрей е погълнат от Вълка, а Иджик Алабуга - убит от Умай Биче под формата на змия е именно тоя, елинският "трагос" - "козел". Оттук идва, дами и господа, учени. Но думата "трагос" - "козел" или "тракос" е именно "Трек" - прозвището на Субан Субаш Карга-Загрей, който като козле е затворен в пространствено-времеви балон при опита да премине, полупропусклив пространствено-времеви коридор.
И когато прочетете тази част от „Сказание за Чулман“, вие наистина ще видите великата Божествена Трагедия, Великата Скръб на Българската Алпи, заради смъртта на Иджик Алабуга
Оттук вече Дионис се прикача към Елевзинските мистерии на Сито/Деметра и почва да "чезне", да отива в подземният свят, да престоява там и да се връща. Късмет има Субан Субаш в този временно-непропусклив пространствено-времеви коридор, щото Иджик Алабуга няма. Умира той, там. За него това е „Мезар Гидик“;)))
А ето как Скандинавието позиционира пътуването по "небесната ос". Игдрасил е вечно зелен, над 4-те елена, които са в средата на "дървото", пасе козата Хейдрун. Субан става козле, при преминаването през четириизмерното време пространство към петото измерение. Козлето е, тъй да се каже, неговият астрален преобраз, защото той пие от извора-Чулман, хваща го жажда;))) себевлюбва се като Нарцис... Има много пропуски и много непосветеност в алпът Субан Субаш;))) Затова имаме Първи Дионис, втори, трети;))) Това е факт. Има още 2 пътя към Тангра, но той не знае за тях, а хваща най-лошият, защото подслушва един разговор;)))
PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 16.10.2020, 17:32
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 033
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...4855&fullsize=1

Гледайте сега, ако ще ходите по нашите стъпки е коректно, все пак да ме уведомите за това, не да го публикувате в "Българските скални светилища", защото там нема файда от това. Г-жа Фол нема ви даде орден "Стара Планина". И какво искате да знаете? Че е налице култова дейност на връх Голям Персенк през късножелязната епоха? Ами, да, и в тези покрити със сняг планини са живели ора. Щот керамиката, като гледам така е от този период, късножелезният (може и да има ранножелязна), има аналози с керамиката от светилища в Западните Родопи, в района на Беслет, нищо различно и нехарактерно особено с тези "езичести дръжки","пъпки" и "шнурове с насечки"; като гледам и съставът й, с тези камъчета и песъчинки вътре, керамиката е местно производство, което за мен не е никаква изненада.
"Светилището на Субан Субаш (никакъв Дионис)" нема така лесно да излезе. А пък нали Овчаров каза, че е на Перперек

В. И.: Другият път ще те поканим да ни водиш.Жалкото е че там е много ровено... Тези фрагменти бяха разхвърляни навсякъде.. Но най интересното бе че на едно место изключиха телефоните, а фотоапарата не искаше да снима

Й.С.: Голям Персенк, освен, ето такива каменни струпвания и каменни кръгове, има отделни скали с култови кладенчета, но те не са на върхът. Иначе, да, най-вероятно това е каменното светилище, което е горе, "чукнало" им е нещо и са го разбичкали. Ама , ако не бяха разбичкали, пък, немаше да видим керамиката. Обрали са депонираните "стинки", затва са ровили до припадък. Ако с такава стръв си копаха нивите, файдата щеше да е много по-голяма, но там нема логика
PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 16.10.2020, 17:49
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 033
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



Клип
https://www.facebook.com/vasilisavas/videos...21580142164321/

"Въпросът ми всъщност бе за това, какво е свързвал този сравнително неизвестен римски път. Регионът е встрани от главните пътни артерии на римската империя. Следователно пътят води до определена значима крепост или укрепление. Съдейки по ширината му, не е от огромно значение, но все пак е път. А римляните не са правели без определена военна причина подобни строежи. При всички положения има ли път, има и римска военна част."

========================================================

Траки няма! Няма такъв народ smil4334ad8a149e0.gif Пътят е водел до светилището-прорицалище на Субан Субаш Барадж Трек или по кряшки, елински Дионис. Той не е римски, в никакъв случай! Затова е така голям и добре поддържан. Поради това, че води до много важен за късножелязната епоха, духовен център, той е бил и търговски път и междуселищен път и за него грижите са били големи и инвестициите също. Хубавото е, че е ликвидиран на места и просто изчезва, сливайки се със съвременните пътища, инак, да... , некой титулаж-професор, щеше се накичи с големите лаври. Но не му е дадено или по-скоро, не им е дадено. Трябва да ти е дадено едно такова нещо. Толкова. Голям ентусиазъм за този пътsmil4334ad8a149e0.gif Ако знаете колко туристи са се извървели през десетилетията организирани екскурзии на БТС и се извървяватъ всяко лято и сега по него... Приятен е доста. Но е оживен, а не мен това не ми харесва. Само на хижарите.

Това обяснявах на всички, които пращаха прорицалището в Западните Родопи. Такъв голям духовен център, няма как д асъществува без пътна инфраструктура и най-важното - логистика в Родопите. За да откриете светилището, трябва да откриете първом инфраструктурата, след това да откриете селищата, които са обслужвали, както пътят, така и самото светилище и чак тогава да локализирате самото то. Аз съм на този последен етап, в краят му, т.е. другите неща съм ги минал и не ми минавайте пред кракатаsmil4334ad8a149e0.gif Тълпа не ми е нужна! Проблемът е, че, около такъв голям духовен център, обикновено възниква периферия от вторични такива духовни центрове (светилища) и задачата се усложнява. Трябва да се има впредвид и друго - светилището е разрушено от римляните, по сведенията, и то така, че да не остане памет за него. Субан Барадж Трек е военен алп, не бива да се забравя това и неговият жрец Вологез, затова става военен предводител на въстанието срещу Рим. Има и още подробности, но за тях след време.
Нещата са прости, но трябва да не сте Фолчета и Серафимовчета, да сте Българи, а не траки. Ако сте траки, нема го разберете smil4341944e6b0c8.gif

Ето го, момента в Първа Част на "Сказание за Чулман"

(42) Но сакланите имали
седем пълководци-бийове,
а тузгарите
само един – Локбър.

(43) Освен това едно от племената
напуснало останалите азаки
в разгара на битката –
това били арджайците.

(44) Затова тузите,
които се делели на 5 рода,
успели да разбият сакланите
и те избягали в Макидан.

(45) Тази област на Бирак
се наричала така, защото
там били владенията
на Умай или на саклански – Мак.

(46) Като узнала за това,
Турун-Аби помолила Субан
да прогони тузите
от нейната област.

(47) Но азаките придумали
алпа Субан Трек
да им помогни да прогонят тузите
също и от Бирак.

(48) Излязъл Субан на бой
срещу Локбър
и сакланите тръгнали с него,
признавайки го за вожд.

(49) Искали сакланите
да измият срама от поражението
и се нарекли “трек”,
както наричали Субан.

(50) “Трек” означавало “Барадж”...
Тръгнали те на бой с вика “Трек!” –
затова тузите оттогава
наричали българите “трек”.

(51) Възхитил се Локбър
на богатирската мощ на Субан
и заговорил с почит
на великия алп:

(52) “Ти, изглежда, си
велик бахадир.
И моят баща също
е знаменит бахадир.

Колко пъти вече ви го пиша? Нема траки! Разберете! Такова нещо, няма! Субан Трек е военен вожд и той става такъв, за да, какво...:

"Искали сакланите
да измият срама от поражението
и се нарекли “трек”,
както наричали Субан."

Лузъриsmil4334ad8a149e0.gif Това е. Субан де, се казва е алпът на лузърите, да ви го обясня на днешен езикsmil4334ad8a149e0.gif И колко тънък е моментът и той прекрасно се съчетава с мотивите за вдигане на въстание от страна на Вологез. Пак да се измие срамът от това, че са били победени от римляните и светилището им е било отнето. И за какво се е пророкувало в това прорицалище? Пак военни работи, нали? Ха! Един също много тънък момент, който въобще не е разбран, от който и да е учен от нашите и чуждите. Той няма и как да го разбере, защото не знае, каква е същността на алпа Субан Барадж Трек, а знае, гръцкия му вариант, който с известни вариации е бог на пияниците и пройдохите, с една дума, па на пропадняците!:tooth: Електорат, електорат, "тракайте" и сте Валат!

Още повече, че същността на Субан Субаш Барадж Трек като военен алп е отразена и в гръцкият Дионис и пияната му войска, ръйш ли... Дионис прави военни походи, за да наложи дионисиите си smil3dbd4e5e7563a.gif Срещу Ликург, срещу другият, срещу третият, срещу всички царе на Бирак (Тракия), но и срещу тези по долината на река Инд в Индия. Уж пияница, от класа, а голям войнолюбец, този Дионис. Това са съществени противоречия от страна на представянето на този "бог" в гръцката религиозна система и показват, че те се опитват да го елинизират, да снемат "варварските елементи" от него, за да го превърнат в един безгрижен веселяк и пияница, наливащ се с "шам гобе" (или па вино) и развращаващ традиционните тракийски семейства събуждайки в жените "духът на женската свобода". Брутален либерал е гръцкият вариант на Субан Трек. Киро Либералоsmil4334ad8a149e0.gif Електорат, електорат, "тракайте" и сте Валат!

Мога да продължа да ликвидирам тракологията като наука, хахахаха... Светилището било построенo на хълма Зилмисос. "Зилм" - змей, "есос" - вода. "Барадж" - Змей! Субан Барадж Трек. Но в случаят, топографски, наименованието отговаря на един връх в района, хахахахахха... Те така и те така. И те .... http://www.voininatangra.org/…/userpics/10544/DSC_7431.JPG , http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php… така;))) Аре, Довиждане! Да завърша засега сагата! Барадж Трек върху овчарска гега. Ама защо върху овчарска? Ами, защото в Българското Тенгриянство, Субан Барадж е покровител на пастирите. Ама, как да се разберат тези неща, когато непрекъснато се тракизира и съзнанието на българинът е тотално изпедепсано от разни миндили, които с години тракат, трикат и трески делатsmil4341944e6b0c8.gif , а официозът непрекъснато им говори за някакъв си Дионис?!

Повечето не са очаквали такъв поглед върху тази материя. Те, смятаха, че аз ще почна да тракизирам и да им гълча за Дионис, да им цитирам некви пасажи от гръцки на български, па, аз им показах, че: 1. Такъв бог като Дионис, нема; 2. Такъв народ като "траки" нема и извадих от миманса алпът Субан Субаш Трек; 3. Обясних им най-тънките особености свързани със светилището на Субаш, защо са в наличност и защо са такива, без да се опирам на гръцкият мит!

Мога и да им кажа, защо са правени възлиянията върху огън при прорицаването и защо се прави прорицаването въобще с възлияния върху огън. Защо въобще огънят присъства при Субан Субаш. А отговорът е много прост...
PMEmail Poster
Top

Topic Options Reply to this topicStart new topic

 

Нови участници
trened 7/9/2023
ддт 5/2/2022
mita43c 5/12/2021
Krum 20/9/2020
Lucienne71 21/4/2020