www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Форум -> Топоними от Балканите и Волжка България


  Reply to this topicStart new topic

> Топоними от Балканите и Волжка България, според "История на Джафар" - сравнение
Канатица
Публикувано на: 11.11.2017, 10:00
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 916
Участник # 1 054
Дата на регистрация: 25-July 07



Един от по-новите и нашумели извори за древната българска история е свитъкът с летописи, известен с името „Джагфар тарихи“ (История на Джагфар). Някои считат тритомника за фалшификат от епични размери – общо трите книжки са с обем над 1000 страници и са изпъстрени с изключително много названия на действащи лица, географски имена и събития, пряко свързани с Волжка България, както и нашата България, разбира се. Част тези исторически сведения липсват у други извори, което поставя под съмнение целия сбор от материали. Преобладаващата версия е, че това е частичен фалшификат от 19-20 в. Тук ще направим сравнение от една страна на информация от „Джагфар тарихи“, топонимията на територията на днешните Републики Татарстан и Башкирия – преки наследници на Волжка България, и от друга страна – топоними (географски названия) от Балканите. Намерението ни е да изясним от ономастично гледище истинността на данните.
Топонимията, наричана още езикът на земята или езикова археология, е народно творчество, съхранявано и предавано от поколение на поколение чрез езика и не подлежащо на фалшификация, защото даден език се говори едновременно от стотици хиляди негови носители едновременно. Основното предназначение на географските имена е да служат за обозначаване и ориентир на хората в обитавания от тях район. Тези имена неминуемо присъстват в ежедневието, в стопанската дейност, в разговорите по между им. За историята е важен езиковия произход на топонимите – даващ представа за различните етнически групи, битували по землищата на днешните населени места. Топонимите понякога са езикови резервати за остарели думи или такива с изгубено или забравено значение, а друг път, бидейки свързани с хората показват информация за отделни лица и родове, свързани чрез събития или собственически отношения със земята, която обитава.
От това отправно гледище топонимите в Джагфар тарихи са важни за историята на българския народ.
***
Названието Алмаш откриваме в областта Бачка, северно от днешния сръбски град Нови Сад. В сръбски извори е изписвано Алмаш, Ајмаш или Аљмаш, докато на унгарски е Almás. Било е разположено между селищата Темерин, Надаль и Господжинци. На австрийска карта на областта от 1715 година селото е отбелязано с 20 домакинства, но през 1718 г. всички те се изселват в покрайнините на тогавашния Петроварадински Шанац, днес Нови Сад. Новозаселеното място започва да се нарича Алмашки край или Алмашки квартал.
През 9. век Бачка е част от Първата българска държава под управлението на българския управител Салан, а главен град на областта е град Тител, източно от Алмаш. След завладяването на Панонската низина от маджарските племена (след 968 г.), областта е заселена с маджари и печенеги. Първият унгарски крал Свети Стефан основава градовете Бач и Бодрог, като главни градове на съответните жупании.
Заселването на областта със сърби от южните сръбски земи, Рашка и Шумадия започва през 15. век по времето на крал Сигизмунд. През първата половин на 16. век областта е раздирана от селски въстания (1514), а след това от нахлуването на османците.
След падането на Буда и Сегед (1542) Бачка се намира под турска власт. Територията на областта е включена в Сегединския санджак, който е под управлението на Будимския пашалък. Бачка се дели на 6 нахии: Байска, Суботишка, Сегединска, Сомборска, Бачка и Тителска.
След изтласкването на турците Бачка става част от Австрийската империя. На територията на Бачка е формиран военен граничен окръг. През 1750 г. започва организацията на Шайкашки окръг. След образуването му големи маси сърби започват да емигрират в Русия, Банат.
За произхода на името има изказана една възможност. На унгарски Алмаш (Almás) е обявено за ‘ябълково място‘, но само almà ‘ябълка‘, а -s не е суфикс за място (алмаш = ябълков). По този начин тази версия става крайно съмнителна. В някои тюрк. езици elma ’ябълка‘, но окончанието не може да бъде обяснено.
Името е твърде близко до Алмош (на унгарски: Álmos) (ок. 820–ок. 895) – полулегендарен вожд, предводител на съюза унгарските племена в 9. век. Синът му е Арпад, който наследява баща си през 889 г. Същото име Алмош (1075–1129) носи един от синовете на по-късния унгарски владетел Геза I Унгарски. Другият му син носи името Коломан (1070-1116) и по-късно наследява баща си като крал на Унгария, а след 1097 г. и на Хърватска.
В историята на Волжска България Арбат е български управител, син на Алмуш и брат на Газан, Микаил и Малай, отъждествяван от някои историци с водача на „моджарите“ Арпад. Алмуш (известни са и формите Алмич, Алмас Ягафар, Алмъш Джафар) е български владетел на Волжска България, син на Джилкан, 895–925 г., обединил всички волжски българи в една държава след 922 г., когато се отхвърля зависимостта от Хазария.
Разбира се СелИ Алмаш се среща и в Башкирия, една от двете руски републики, наследници на Волжска България. Алмаш е село в общ. Ердут в Хърватска и в южна Унгария.
Река Алмаш е ляв приток на р. Сомеш в отвъдкарпатска Румъния.
При наличието на толкова точни успоредици, произходът от ябълков и елипса на втори компонент е изключена. Неприемливо е в райони подложени на различни езикови явления географско име с тази основа да се развие по един и същи начин. Остава да се потърси друго обяснение.
Географските имена се образуват от собствени имена на основатели или собственици, на хора чиито имот е в близост или според особеностите на местността. Предвид наличието на унгарско лично име Алмош, което е нищо повече от фонетичен вариант на Алмуш (о>у – редукция), то е твърде вероятно да става дума за антропонимен произход на приведените географски имена.
Тъй като в историята на Волжска България това име е упоменато най-рано, посоката на издирването на произхода и значението на географските имена Алмаш трябва да се насочи натам и обвърже с личното име Алмаш.
Промяната а>ъ също е лесно обяснима.
Името Алмаш според „Джагфар Тарихи“:
Алмиш (Алмас) е елтебер (края на 9 век – началото на 10 век) и първият мюсюлмански управител (емир) на Волжка България. Син е на Шилки. Управител е на волжко-български княжества. Отначало васал на хазарите, той се бори против хазарското владичество и за обединението на българските племена и княжества. По онова време Волжка България плаща данък на Хазарския хаганат. Синът на Алмиш е заложник при хазарите, а дъщеря му е дадена за жена на хагана. Иб Фадлан, арабски пътешественик и писател живял през първата половина на Х в. На 21 юни 921 г. е пратен от халифа на Багдад като посланик във Волжска България. В записките оставени от него, Алмуш е наречен цар на Сакалиба.
Така за предпочитане става антропонимната (от лично име) версия за произхода на посочените географски обекти. Става видно влиянието, което е оказало това собствено име в именните системи на по-късните унгарци, хървати и румънци, оставяйки незаличима следа в топонимията им.
***
Saraqinisht (Saraqinishtë) – село в Южна Албания. Коментарът на Селишчев е съвсем кратък: Сарациништа (5с) — след поселения тут с а р а ц и н – арабов. Участие арабов в судьбах Византии и ее областей было значительно (Селишчев 1931: 264). В селото име две православни църкви – Св. Никола в старата част на селото и Успение Богородично в селското гробище. Северно от селото, в близост до селата Кесторат (тук също има църква) и Доксат има останки от манастирска църква Св. Богородица. Южно от селото за разкрити археологически останки от античния град Антигонеа. В село с две църкви в планините на Албания за какви араби можем да говорим!?
Трябва да се изтъкне, че името Сарациништа е образувано на българска езикова почва т.е селището е заобиколено от българи, които са добавили патронимичния суфикс –ишти към името на селото. При Заимов 1967: 225 има Саракинци, по-късно Сарачино. Той го свързва с лично име (ЛИ) Саракин от саракин ‘арабин‘, повлиян от мнението на Селишчев. С тоя пример онагледяваме т. нар. първа палатизация – промените на к, г, х >ч, ж, ш, после в ц, з, с – втора палатизация (Желязков 2014: 32), което показва прехода във формата Саракин>Сарачин (срв. гръцки с диал. гръчки). По същия начин стои името Паракин, в сръбско произношение Парачин (Параћин) – град край Морава, Сърбия. И днес селищното име Парачин не е ясно за сръбската ономастика, признават го за лично име, но с неясен произход. От същия тип имена е Тухчин – чиито наследник е днешният градец Цивильск, южно от Чебоксари (вж. по-долу Тухча). Тухчин се споменава в 1138 г. (виж). Сравни съвременното нарицателно турчин ‘лице от основното население на Турция‘ (РБЕ) и Турчиново и Турчинов камък (Стрелчанско), Турчинова могила (Патрешко, Троянско) и др. Едва ли всички се извеждат от турчин, при наличие на старото име на село, което в османски регистър още от 1454-1455 г. присъства с името Турчин и в него живеят 9 домакинства и една вдовица (дн. Цар-Петрово, Видинско). Поради омонимията такова лично име липсва при Заимов (1994). Семантиката на Тухчин и Турчин е лесно обяснима – едното от тух(тох) ‘петел‘ и от тур ‘див бик‘.
Старото име на днешния Волгоград е било Царицин, видоизменено на руска езикова почва от по-старо Саръчин (Саричин), както свидетелства „Джагфар тарихи“. Селището е създадено на брега на Волга като балик (укрепление) през 970 г.
В изворите се откриват още селища с такава основа Саракине – село с 24 домакинства (ханетa) в 1644 г. в ном Тесалоники (ТИБИ 2001: 153). В 1622 г. Саракин, установено от авторите като дн. Саракинà в дем Лъгадина (виж), с джизие са облагани 88 домакинства (ТИБИ 7: 271).
Саракиново (Σαρακίνοβον) е регистрирано от Макс Фасмер в ном Пела (Фасмер 1941: 200). Днес селището се нарича Σαρακηνοί (Саракини) и е население от 563 души (2001). Изобщо района на Македония, сега част от Гърция се забелязва тенденцията при преименуване на селищни названия с явен стоеж и значение в такива калкирани на гръцки или такива с подобен гласеж (Доксат>Доксатон). За това явление виж Самарина по-долу.
Трето село Саракина (Σαρακήνα) се намира в дем Гревена, Западна Македония, южно от Калабака край река Мургани. В същия дем, югоизточно от Гревена се намира още едно село Саракина. Саракина планина се лежи западно и северно от Костурското поле, град Костур и село Маняк.
Още едно село Саракино се намира в Тетовско, Р. Македония, може би идентично със Саракинци>Сарачино при Заимов.
Оказва се, лично име (ЛИ) Саракин се среща особено често в днешна южна Албания и северозападна Гърция – краища, заселено рано от първобългарите на Кубер.
ЛИ Саракин се открива и в първата половина на XIII в. В документите на Димитър Хоматиан – византийски архиерей, писател и канонист, архиепископ на Охридската българска архиепископия около 1216-1234 година се срещат множество старинни български имена сред които в Охридската тема: Братан Радов, Грида Дража, Дровослав, Драгомад, Саракин, Добри, Велкан – от охридските села Власто (сега Велесто), Ела (сега Елшани?), Езеряни, Роби (Снегаров 1924, I: 250).
Лични имена Саракин и Сиракин ни представя Н. Радева в изследването си „Мъжки лични имена от Търново през 15-17 век“ (Радева 2006: 315-322). Вариантът Сиракин може би е преосмислен с основа сирак.
За село Вичища, Костурско в документи се откриват:
Серакин (Серафим), Петко – в османски данъчен регистър от 1568-9 г. се споменава като жител на селото; неженен (ТДИМН: 476.)
Серакин (Серафим), Пройко - в османски данъчен регистър от 1568-9 г. се споменава като жител на селото; неженен. (ТДИМН: 476, цитирано по Марио Цветков).
От казаното дотук странно изглежда толкова много селища да носят название, свързано с някакви араби, заселени през 9-и век от Византия, но разселени по Македония и на север чак до днешна България. Странно е араби от полупустинен климат да отседнат в планините на Южна Албания и Гърция, където животът дори днес не е съвсем лесен. Ясно е, че става дума за лично име Сарачин/Саракин, мотивирано от етноним или епоним, какъвто е нашият прочит – често явление в българската история. Исторически личности от времето на Първата Българска държава (на Балканите) изобилстват от подобни примери.
***
Урманица – село в южна Сърбия, общ. Враня. Разположено е в котловината Поляница, при вододела разделящ Поляница от съседната област Иногоща. Отстои на 29 км северно от окръжния и общински център Враня.
Съществува възможност ойконимът да е редукция (у<о) от тур. орман ‘гора‘, явление което не ни е познато в нито един случай на Балканите. В този географски район (Вранско) обаче, селищните имена изключително рядко са с турско-арабски-персийски произход. По-скоро името на селото произлиза от имот на някой си *Урман и особено продуктивната наставка –ица, тук с топонимична функция. В „Джагфар тарихи“, тоест във Волжка България, е запазен гласежа урман ‘горски области‘, поради което *Урман е ЛИ със семантика свързана с гора (но не бива да се извежда направо през турски език, нещо което се прави често). Сравни семантично (смислово) личните имена Горан, Горо и подобни. Освен това антропоним Урман е посочен като владетел на българите отпреди новата ера - ок. 4880-4845 г. пр.н.е. (виж). Сведение, което се приема за фантастично, поради липса на успореден извор за тия отдалечени времена. Сякаш съществува успореден извор, където се говори за летящи машини и военни действия с тях, както е в индийската „Махабхарата“. Поради подобни съображения за фалшификат е обявена „Веда Словена“. А става дума за хиляди страници римуван текст, което е изключително трудно за създаване от един „фалшификатор“.
По време на борбата с монголо-татарите отново се споменава лично име Урман, чиито внук Ар Аслап предложил на предводителя си Гази Барадж да се отклонят към Буртас за оплячкосване на победените монголци, чиито предводител Бату хан напуснал бойното поле сразен от Алтън бег през 1232 г. (Иман 2005: 151-2).
Топонимът Урман Елга носи балик (укрепление), споменато във връзка със събития от 1469 г., когато 70-хилядна московска войска нахлула във Волжка България и последвалите боеве (Иман 2005: 213-4).
В летописа „Джагфар тарихи“ има още няколко споменавания на личности, носещи име Урман, но засега повече не са необходими за изброяване.
Лично име е запазено в названията на селища, които се явяват успоредици на разглежданото Урманица – селата Урман, СИ от Уфа в община Иглино и едноименно в Нуромановски район; СелИ Урман-Асты; Урманово, село С от Перм; Урманаево (Урманай) – село в Бакалински район; Урманчино (Урмансы) в Салаватски район – всички изброени в Башкирия. Множеството успоредици в тази федеративна Руска република, една от наследниците на Волжка България, потвърждават съществуването на лично име Урман, което ще да е от навлязло на Балканите преди овладяване на тия места от османците.
Фамилно име Урманов се среща и днес в България. Според Ст. Илчев: “Урман м — от тур. ugur 'щастие' и разпространената наставка -ман. Тетевен, 1893. Урманов ф. Тетевен, Пловдив, Русе.“ (Илчев 1969: 505). Предложената етимология, предвид натрупаното през годините познание и паралелите с Башкирия е несъстоятелна.
Към днешна дата се приема, че лични имена на –ман са навлезли в именната ни система около 10. век, когато кумани или кипчаки започват да нахлуват в източна Европа и към Дунавска България. Смята се, че суфиксът –ман вече не е продуктивен. Изключение прави „избраното“ име Урман сред ислямизираното население в с. Галата, Тетевенско (Дончева 2006: 141). След сравняването на селищното име Урманица с имена от Башкирия и „Джагфар тарихи“, става видно, че навлизането на суфикса –ман чрез куманите следва да се преосмисли.
User posted image
***
Самар – (дн. Σαμάριον, Самарион, до 1926 година Σαμάρ, Самар) е село в Гърция, в дем Воден, област Централна Македония с 91 жители (2001). В османски данъчни регистри на немюсюлманското население за вилаета Водане (Воден) от 1619-1620 година е отбелязано, че село Самар има 30 джизие ханета (домакинства) (ТИБИ 7: 270).
Самарина – село Западна Гърция, дем Гревена. Спада към Епир, а не към Южна Македония. Самарина е най-високо разположеното селище в Гърция. През 19-и век селото е подвластно на елинизма, населено е с арумъни. Името е запазено непроменено в Гърция. Практика е било след овладяване на тези територии гръцките власти да променят географските имена с такива на гръцки език. Тези от тях, които не са били разбираеми за превод са запазени като им е придаден гръцки гласеж (напр. Доксат = Доксатон, Самар = Самарион, Саракин = Саракини).
Извежда се от лично име Самар и –ин, примери за което има достатъчно (Кубадин, Варадин и т.н.). Не бива да се прави връзка със самар ‘приспособление за възсядане на ездитно животно при езда; седло‘, защото по този начин личното име Самар няма смислена семантика – най-важният признак при именуване.
Според епосът „Джагфар тарихи“, Самар е легендарен владетел на българите, син на Туймас. Управлявал в периода след 775 г. пр. н.е. Точният период на управлението му липсва, но сина му е бил Какакбал (Кан Акбал). Негов наследник е Тухча, за чиито син е посочено, че управлява в периода 683-633 г. пр. н. е.
По сведение на Боно Шкодров старите българи, известни тогава като сармати, са използвали древната писмена система Самра, която в по-нови времена в историографията се нарича тамги (тамга) и се тълкува като лични знаци или такива с магическо значение (виж). Отглас от тия стари времена за имената на река Самара и град Самара, разположен при вливането й в могъщата Волга.
Макар и рядко в нашата топонимия са запазени имена на –ар, които са изследвани от Ив. Дуриданов в една негова работа. Но той не изследва нито едно име на –ар, което произлиза от антропоним. Дуриданов установява, че се касае за особен вид жителски имена, които обозначават ‘обитаващи местност‘, чиито вид се определя чрез съотвената основа – долина, колиба, папрат, ясика > Долинаре, Колибари (с. в Македония), Папратарè, Ясикарè. По-натам споделя, че това е непродуктивен тип в българския език, който се среща и в най-близкия в езиково отношение балкански ареал – сръбския, но отново непродуктивен. Приведеният от автора материал показва, че общославянският суфикс –арь, който по начало е служил за образуване на деятелни имена се е обогатил в южнославянските езици с една нова функция, непозната за останалите славянски езици. Относно въпроса за хронологията се натъква на липса на писмени сведения. Дуриданов предпазливо предполага, че подобни названия са се появили доста рано, доколкото може да се съди от две местни названия от Гърция и Албания – Драгари (извеждано от драга ‘долина‘). Другото име е от областта Малакастра, Южна Албания – Кременаре, което обозначава жители на местност с кременлива почва (ИИЗБЕ XIX: 864-9).
Така се оказва, че антропонимно мотивирани топоними със суфикс –ар са непознати и неизследвани от нашата ономастична школа.
***
Сувар или Суар е средновековен (9-14 век) град на волжките българи, столица на Суарското княжество през периода 948-975 г. Разположен е на левия приток на Волга река Ютак. През 10-и век сече свои собствени монети. Сувар е бил голям политически, икономически и търговски център на Волжка България. След монголското нашествие във Волжка България през 1236 г., градът губи значението си. Развалините (уклепления, основи, останки на дворец) са разположени близо до днешното село Кузнечиха, Татарстан.
Преди да стане название на селище (ойконим) Сувар е засвидетелстван в „Джагфар тарихи“ като историческа личност – владетел на Волжка България. Котраг ( управлявал 65-21 пр. н.е.) е син на Саричин (виж по-горе.). Негов наследник е Барджил (21 г. пр.н.е. - 5 г. от н.е.) е син на Котраг. Отроче на Барджил е интересуващият ни Сувар.
От антропонимите в нашата история са: Аспарух, Кубар (Кубер), Сувар не е познат, но се откриват географски названия у нас (на Балканите). В „Джагфар тарихи“ Кубар е алп на бурите, мълниите и небесните води (дъждовете) затова водни обекти носят името. Например Куба су е река Кубан, Кубар су – река Ефрат.
У нас това са топонимите: Кубарня – река в областта Герлово, Кубарелов чифлик (Писменово, общ. Приморско). Тук примерите са малко, но с различни настави древния корен Куб- е запазен. Сравни названията на селища, като по-устойчиви във времето: Кубадин – село в общ. Средец, Бургаско, до 1934 г. е с името Копадин. Село Кобадин, понякога наричано Кубадин е в Сев. Добруджа. Кубановци е изчезнало село в Кулско, Видинско или Княжевацко, регистрирано в османски документ, съставен в периода 1454-79 г. (ТИБИ 2: 105); Кубаш – село в общ. Столац, Босна. Село Кубан – в Мала Азия, до 1914 г., заселено с малоазийски българи, изселени. Сред микротопонимите са Кубово дере, Кубашево (Белиш, Троянско), Кубанова орница (Буйновци, Еленско), Кубашки път (Николаево, Сливенско), Кубашкото (Самуилово, Сливенско) – всички от РГН.
Микротопонимите се считат за по-неустойчиви във времето – при смяна на собственика се променя и името. Но в някои случаи те съхраняват отдавна изчезнали лични имена или нарицателни. Така е и при Суварна (Асеновци, общ. Левски), Суварина (Корница, общ. Г. Делчев), Соварски дол, с друго име Суварски дол (Николаево, общ. Плевен) (РГН).
При проучването се откриха още имена, които нямат пряко отношение, но допълват палитрата от географски наименования на –ар:
Гомота̀рци – село във Видинско.
Гусмар (Gusmar) – село в Албания (АТК). Не е проучено от Селишчев (1931).
Касарин (Kasarin), село, дн. Stratones (Στρατώνες) - виж
Касмар – село в каза Силиврия, неуточнено (Петров 1988б: 265). В друг източник се съобщава, че към 1618 г. в селото са регистрирани 118 данъчно зависими домакинства (джизие ханета) (ТИБИ 7: 249).
Каспара – членувана форма на *Каспар – днес ниви в земл. на с. Марица, общ. Пловдив (РГН). Срв. с Каспичан – едно неразгадано днес име, както и Каспийско море. Последното ще да има връзка с това на близкото село Венчан, също неразгадано име с останки от крепост над него.
Осмар – село в Шуменско.
Чебоксари – град във Волжка България.
Все пак е видно, че личните имена на древни властели са запазени чрез носители чак до 20-и век, когато са записани в книжовна норма. Формата Аспарух е дискусионна и доколкото се открива, то разпространението й е под влияние на книжовния език, затова не е включена в списъка.
От направения сравнителен преглед на топонимите Саракинища, Урманица, Алмъш, Самарина и Сувар става ясно, че несправедливо и прибързано епосът „Джагфар тарихи“ се обявява са фалшификат. Би било гигантско усилие в началото на 20-и век да се състави подобно четиво, защото както видяхме е необходимо да се познава добре топонимията на Волжка България, както и тази на Дунавска България. По онова време не е било възможно, тъй като данни за нея не са били събрани и публикувани.
В светлината на изнесените данни следва да се преразгледа появата на –ар като деятелна наставка за образуване на занаяти (колар, рудар), традиционно извеждана от латинското –arius, чиято поява всъщност е около времената на овладяване на Балканския полуостров от Римската империя (малко преди и около Новата ера). Тази версия е трябвало решително да бъде отхвърлена още в зародиш, поради наличие на –ар в народностностното ни самоназвание – българи. Или ще се намери някой да твърди, че то е заемка? Наставката –ман, непродуктивна или слабопродуктивна днес, вече под влияние на западни езици (наркоман, омбудсман), е разпространена широко чрез куманите, но много по-стара в нашия език. Суфиксът –чин, макар и слабо продуктивен, а днес напълно непродуктивен е наследен от древните ни предци.
Темата бе оформена в отделни параграфи, за да може в бъдеще да се разшири и допълни с новопостъпили сведения. „История на Джафар“ е неизчерпаем извор, който не е проучен дори бегло.

Използвани извори и литература:
АТК – Топографска карта на Генералния щаб на Австро-Унгария, 1900-1910 г., интернет версия.
Дончева 2006 – Дончева, Маргаритa. Възможността да избереш името си (уникални и най-често срещани лични имена сред ислямизираното население в Тетевенско) / / В: Научни изследвания в чест и в памет на акад. Иван Дуриданов, Сф., 2006.
ЕПВБ 1987 – Хакимзянов Ф. С. Эпиграфические памятники Волжской Булгарии и их язык, Москва, 1987.
Желязков 2014 – Желязков, Диян. Учебник по етимология, Сф., 2014.
Заимов 1967 – Заимов, Йордан. Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена на в българската топонимия, Сф., 1967.
Заимов 1994 – Заимов, Йордан. Български именник, 2-ро издание, Сф., 1994.
ИИЗБЕ XIX – Известия на Института за български език, г. XIX, 1972.
Илчев 1969 – Илчев, Стефан. Речник на личните и фамилните имена у българите, София, 1969.
Иман 2005 – Иман, Бахши. Джагфар тарихи. Свитък от булгарски летописи, 1680 година, Сф., 2005.
Петров 1988б – Петров, Петър. По следите на насилието, т. 2, Сф., 1988
Радева 2006 – Радева, Ния. Мъжки лични имена от Търново (XV-XVII в.) / / В: Научни изследвания в чест и в памет на акад. Иван Дуриданов, Сф., 2006.
РГН – Регистър на географските названия в България, интернет.
Селишчев 1931 – Селишчев, Афанасий. Славянское население в Албании, Сф, 1931. Електронно издание: http://www.kroraina.com/seli_sna/selish_4c.html
Снегаров 1924, I – Снегаров, Иван. История на Охридската архиепископия. От основаването ѝ до завладяването на Балканския полуостров от турците (Том 1). Електронно издание - http://macedonia.kroraina.com/is/is_2_7_1.html
ТДИМН – Колектив. Турски документи за историјата на македонскиот народ. Т. 7, Кн. 1: Опширен пописен дефтер за казите Горица, Биглишта и Хрупишта од 1568/9 година, Скопjе, 1997.
ТИБИ 2 – Колектив. Турски извори за българската история, Сф., 1966.
ТИБИ 7 – Колектив. Турски извори за българската история, Сф., 1986.
ТИБИ 8 – Колектив. Турски извори за българската история, Сф., 2001.
Фасмер 1941 – Vasmer, Max. Die Slaven in Griechenland, Berlin, 1941. Електронно издание: [URL=http://macedonia.kroraina.com/en/mv/mv_3_23c.htm]http://macedonia.kroraina.com/en/mv/mv_3_23c.htm


--------------------
"?????? ???? ???????, ?? ???????? ???? - ??? ????? ?? ???? ?? ? ???????"
PM
Top

Topic Options Reply to this topicStart new topic

 

Нови участници
trened 7/9/2023
ддт 5/2/2022
mita43c 5/12/2021
Krum 20/9/2020
Lucienne71 21/4/2020