www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Форум -> Геноцидът над Българите


  Reply to this topicStart new topicStart Poll

> Геноцидът над Българите, физически и духовен
Йордан_13
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



ИСТОРИЯТА В ФАКТИ И ПРЕДАНИЯ


Било по Великден. Когато жителите на с. Загражден се намирали в църквата, дошли турци и изловили всички. Събрали ги в черковния двор и им предложили да приемат мохамеданството. Българите се възпротивили. Тогава по нареждане на турския началник бил заклан поп Стоян Пливански. Останалите, които упорствували, били навързани и откарани към Момчилград. Там те били помохамеданчени и върнати обратно. След това била съборена църквата и издигната джамия.
По-късно били изловени онези от жителите, които избягнали помохамеданчването, закарали ги в едно дълбоко дере и там ги питали кой ще приеме исляма. Онези, които отказали да приемат мохамеданската вяра, били изклани. Броят на убитите бил с хиляди. От обилната кръв реката потекла червена. Оттогава местността била наречена "Гяур дере".

***

Народното предание казва че Градището "Поповица" при село Стража било жилище на един поп - войвода в старо време, който дълго време се борил с турците, догде най - после бил убит, а дружината му изтурчена. Приказва се тъй също, че на това място се намира много имане и черковни работи, но не се вдава никому да рови и ги намери, защото си имало стопанин, който се явява в разни образи, като мома или старец, и причинява уж нещастия на посетителите.
Околността на това селце със славянско име изобилства от малки черквици : "Свети Илия", "Свети Константин" и "Света Елена", "Свети Георги" и други. На някои от тях помаците колят курбан на годишните им празници. За самото селце казват, че е била стражница на казаната крепост, от което и добило името "СТРАЖА".

***
Между Девин и с. Настан се намира местността Забрал, наричана още от помохамеданченото население Кавурското гробе. Следите от старите гробове тук личат и досега.
Когато започнало помохамеданчването на околните села, на това място били доведени всички онези, които отказвали да приемат исляма. Най-напред били изклани поповете и първенците. Когато това не дало никакъв резултат, започнала сеч и над останалите. След това кръвопролитие упорството на местното население било сломено и то приело мохамеданската религия.

***
След завземането на Градището Ибрахим паша отправил една част от войската си към Кавурското кале, находящо се в пролома на река Дамлъдере, пет километра западно от гр. Девин, а с другата част от войската си тръгнал по стъпките на Гордю войвода. Кавурското кале, в което се били подслонили и много жени и деца, не могло дълго време да издържи обсадата, защото защитниците не били съгласни помежду си. Едни искали да се предадат, а други искали да се държат доколкото могат. Надвили първите. Но според преданието, преди турците да влезат в калето, три "яце каматни" девойки се покачили на южната крепостна стена, завързали се една у друга с плетенките си, след това се хвърлили в пропастта, паднали в реката Дамлъдере и се удавили. Телата на тия девойки били отвлечени от водата и изхвърлени в ракитака при забрал. Телата стояли там на открито четиридесет дни но не се разложили. Това очудило турците, та заповядали телата на девойките да се погребат в кавурското гробе при Забрал. Трите девойки девойки били погребани в един гроб и около гроба били поставени три тънки и високи борики. Срещу "лични дене" девойките излизали ноще от гроба, развързвали и разплитали плетенките си, хващали се за ръцете, играели около гроба и пеели жални песни; но щом запявали петлите, те млъквали, изново се завързвали с плетенките си и влизали в гроба си. Допреди сто и петдесет години девинци и настанци колили курбан на Забрал при гроба на трите девойки, но от тогава насам тоя хадет бил изоставен, защото девойките "млокнали", т.е. не излизали вече ноще от гроба да играят и пеят жални песни.

***
Било много отдавна. Турска потеря събрала жителите на село Устово (днес квартал на Смолян) пред църквата «Св. Никола», за да ги помохамеданчат. Никой обаче не искал да приеме исляма. Тогава била издадена заповед да започне незабавно клане на непокорните. Най-напред бил обезглавени свещеникът, а след него и клисарят. Смърт сполетяла и други мъже. Уверени, че вече никой няма да се съпротивява срещу помохамеданчването, турците прекратили клането. Тогава именно пред кръвожадния началник на кървавата команда излязла най-хубавата мома от Устово.
— Да бъде смърт, проклети насилнико, но вярата си няма да дам! — провикнала се безстрашната девойка и хукнала към най-високата скала над селото. След нея побягнали и други моми и невести. Всички те предпочели да се хвърлят в страшната пропаст, но да запазят своята чест.
Старите хора и досега разказват, че червените петна по скалата били засъхнали струи кръв на смелите устовски моми и невести.

***

Бяла нощ. Луна и звезди. Синята свила на небето е покрила могъщите върхове на планината. И тишина, тишина. А в тишината на лятната нощ мълви родопска песен. Тихо е и красиво, като в приказка ...
Седим с дядо Исмаил пред неговата колиба и мълчим. В такива вечери старецът става неузнаваем. Годините са посребрили косата, а сълзите и мъката са измили цвета на зениците му.
Старецът говори с мъртвите предмети като с живи същества и така обича планината, че без нея не може да живее. Някога, през турско време, го взели войник в Одрин. Там се разболял и избягал.
— От равнината се разболях, станах само кожа и кости ... — обича да казва той, — И избягах от Едрене ... Не мога аз без планината ...
Дядо Исмаил е роден поет. Неговите легенди и приказки извират от дълбочината на душата му. В тях той възпява ненадминатата красота на Родопа, великата народна скръб през робството и подвига на мъчениците, загинали за вяра и род...
В тая приказна вечер дядо Исмаил гледа върховете и мълчи. После очите му бавно се плъзват надолу, оглеждат Кулята и се заковават на Турчи мост. Миналото оживява ... По опърленото от жегата и вятъра лице на стареца минават тръпки.
— Видиш ли отсреща Кулята? — започва тихо дядо Исмаил и въздъхва. — Били в ония времена, когато смъртта била по-мила от живота... В една такава хубава нощ на Кулята се настанил със своя тумен (хиляда конни войника) еничари Гаази Сафедин паша, синът на страшния Енихан баба. Обтегнали шатри, лумнали огньове и замирисало печеното на шиш чеверме. Еничарите се нахранили, напоили конете на реката и гьлчавата стихнала. Успокоила се и намръщената планина, утихнали дърветата, задрямали върховете ...
Ала в полунощ изпискала зурна и станът забръмчал като кошер. Бледи и още сънени влезли стотниците в шатрата на пашата и заправили теманета.
— Кръвта на баща ми Енихан вика за още гяурска кръв! — казал Гаази Сафедин и дяволска злоба блеснала в тесните му очи. — Обградете близкото село и доведете всички при моста! А ти, Сюлейман, приготви чувалите с чалмите и кауците! Милост да няма ...
Зацвилили коне, задрънкали ятагани и душманските орди се сринали по каменистите пътеки към селото. Скоро завили кучета, екнал плач и планината настръхнала ...
При изгрев слънце цялото население, докарано с писъци, камшик и ятаган, се струпало в падината до моста. Зли като оси, около хората застанали еничарите.
— Ехе-й, гяури! — изправил се сам Гаази Сафедин паша на височината над моста.
— Докога ще се бунтувате срещу падишаха и ще избивате верните на аллаха синове? Избирайте! Главите или чалмите!
Сякаш гръм от ясно небе паднал над планината. Замлъкнала реката, онемели хората. Дори малките деца спрели да пищят и се скрили зад полите на майките си.
— Хаджи Сюлейман! — креснал диво пашата. — Приготви чалмите. И нека реката отнесе главите на тия, които не искат чалми! — обърнал се той към еничарите.
Блеснали на слънцето еничарските ятагани, заплакали на глас жените и малките деца ... Тогава от навалицата излязла напред Марина, излязла и застанала пред пашата ...
Завряла кръвта на Гаази Сафедин — невиждана и нечувана била красотата на «гяурката». Очите ù — сини и дълбоки като небето над Родопа, снагата й — вита ела ...
— Ние сме българи, паша, и вярата си не даваме! — извикала тръпно Марина. — Убийте ме!
— Българи сме, аго! — подели като ехо хората, учудени от смелостта на девойката.
— Вярата си не даваме ...
Сърцето на страшния Гаази (името значи «победител»), което не трепвало в битките, сякаш се стопило в гърдите му и той махнал с ръка:
— Отведете гяурката в шатрата ми! Моя жена ще я направя...
Спуснали се няколко еничари към Марина...
— По-добре смърт, отколкото вашата вяра, изедници! — извикала девойката, разблъскала еничарите и се изправила на моста. С широко отворени очи тя се прекръстила и обърнала очи към своите. — Българка се родих и българка ще умра! Не давайте вярата си! — екнал нейният глас.
И после разперила ръце и се хвърлила в реката... Слънцето потъмняло, а планината завила от мъка... Водите на реката силно забучали ...
Когато изнесли мъртвото тяло на моста, жените заплакали на глас, а еничарите, неми и страшни, стоели с извадени ятагани и наведени глави.
Тогава майката на Марина, слаба и суха женица, тръгнала към трупа. Каква ли сила излъчвали очите ù, та коравият Гаази Сафедин, който с огън и меч избил толкова хора, неволно ù сторил път? Само майка да не си на този свят! ...
Паднала майката над трупа, заплакала без сълзи, заскубала косите си.
— Какво чакате? Колете! — диво изкрещял Гаази Сафедин. — Тези кучета са по-твърди от камъните в планината... Или мохамеданска вяра, или смърт! Удряйте с ятаганите!
Група еничари се наредили от двете страни на моста, а останалите погнали народа между тях. Секнали с ятаганите, де когото стигнат, газели с крака кръв и трупове, люто псували.
— Братя, да загинем като Марина, но вярата си да не даваме, братя! — надвикал писъците и предсмъртните охкания младият Камен. — Нека видят поганците как българите умират за бащина вяра! ...
— За бащина вяра! — запосрещали младежите с голи ръце остриетата на ятаганите, а старите люде сами подлагали главите си. Закланите майки закривали с труповете си дечицата ... Такава мъка не е имало на света... ,
Дядо Исмаил спря разказа си покъртен, извади кърпа и забърса сълзите си. Някъде далеч девойки пееха тъжна родопска песен ... Велика в своето мълчание, планината дремеше в лунната нощ.
— После? — попитах тихо аз, за да не прекъсна спомените на стареца.
— После ... — дядо Исмаил сякаш продължи мислите си на глас. — Доброволно приел мохамеданската вяра само изедникът чорбаджи Стойко и неговият род. Сам стотникът Хаджи Сюлейман им надянал кауците и ги отвел хе там, в Хубеновото — уж хубавата вяра били приели.
Останалото население, което не склонило да даде вярата си, било откарано в Кефирското. Там еничарите рязали ръце, чупели крака, секли пеленачета. Страшни джелати с окървавени ръце надявали чалмите и кауците на главите, слагали кървави знаци по челата и на ръце отнасяли полуживите трупове оттатък, в Шарговото. Най-непокорните били насечени на парчета и хвърлени в ямата ... Оттогава мостът се нарича «Турчин мост».
Вечерта се извила незапомнена буря. Глухо и страшно раздирали светкавиците черното небе и огнени кълба заудряли върховете като при потоп. Плиснал проливен дъжд, който измил кръвта от раните на планината... Реката се разляла, забучала и приютила във водите си като в майчина пазва мъртвите синове и дъщери на Неделино.
Казват, че в тая страшна нощ от манастира «Света Неделя» слезнали монаси. Те намерили мъртвото тяло на Марина с отворени очи, вдигнали го и го отнесли на височината на Горно Неделино. С треперещи пръсти старият игумен Серафим се опитал да затвори очите, ала напразно — те останали отворени и светели като звезди. Старият монах се изправил и се прекръстил:
— Загиналите за Христовата вяра хора не умират след смъртта! Те живеят вечно на небесата, отдето се молят за нас ...
Изкопали дълбок гроб и в него спуснали Марина. Над гроба поставили набързо скован дървен кръст. Когато облаците се разнесли, над височината заблестяла едра звезда. Оттогава височината се нарича «Марина», а звездата, която всяка вечер грее над височината, е ясна-ясна — и спомня чистата душа на девойката...
Трептящият глас на дядо Исмаил секна и старецът затърка пламналото си чело. После той ме погледна с влажните си безцветни зеници.
Старецът се изправи, изохка няколко пъти и бавно тръгна към колибата.
Бялата родопска нощ омайваше с красотата си ...

***
Когато вземали децата за еничари, турците отнели сина и на вдовицата Рада. Дълго плакала нещастната жена, но какво можела да направи? Трябвало да се примири.
Минали години. Синът ù бил изпратен в ислямско духовно училище и след като изучил, трябвало да се върне в родното си село, за да наложи исляма.
Дошъл момъкът в селото, познал майчината си къща и влязъл в нея. Вътре нямало никой. Огледал той оджака. Огънят гори. Значи майка му все още е жива. Сипал си той мляко и седнал да се нахрани.
Дошла майка му и страшно се изплашила, като видяла непознат човек в къщи. Като се посъвзела, тя запитала:
— Кой си ти? И какво търсиш тук?
А той казал:
— Та белким не ме познаваш. Погледни добре. Та аз съм твоят син.
Доближила се развълнуваната майка, погледнала белега на главата му и веднага познала отдавна отвлечения син. Когато обаче заговорил защо е дошъл, той казал:
— Дошъл съм да накарам хората от селото да приемат исляма. Най-напред ще започна от тебе.
На другия ден рано сутринта майката напуснала къщата си и избягала в гората, където се скрила в една дупка. Оттогава тази местност била наречена «Радина дупка».

***
— От днес ти не си Рангел Загоров. Сега си Раджеп или просто Ражо — с натъртен и сериозен глас се обърна кадията към влезлия в конака висок млад мъж. — От теб височайшият наш султан и империята изискват да защищаваш тяхната полза, да служиш честно и вярно и да вразумяваш своите съселяни при приемането на исляма. Така да знаеш. За всичко да ми се доверяваш и съобщаваш.
— Да, но ... аз съм сам. В село нито един още не е приел правата вяра! — смутено промълви косовецът Загоров. — Може нещо да се случи с мен ...
— На туй ще му се намери колаят — отвърна кадията. — С теб ще дойдат две заптиета. С тях ще въдворяваш реда и изпълняваш ферманите, които ние ще издаваме. По-нататък и джамия ще построим. Надявам се, че ще проявиш благоразумие. Хайде, отивай си със здраве.
Тежък беше животът на Рангел Загоров. Баща му — грамаден и як българин — не един път беше нанасял злини на турските потери, които идваха да плячкосват. Сам беше пребил няколко заптии, които налитали на беззащитното население. Съставяше и ръководеше защитата на селото. Славата на Загорлията се носеше не само в Косово, но и в околните села. Но случи се беда. При едно сражение е турска потеря той беше ранен и хванат. На всички жестокости издържа докрай. Не проговори нищо. Напразни останаха усилията и увещанията на турските съдници да го склонят да приеме исляма и се помохамеданчи. В един летен ден той увисна на бързо скованото бесило. Тежка беше мъката на косовци. Още по-тежка беше тя за жена му, която само след няколко дни сложи край на своя живот. Опожариха къщата на Загорлията, а невръстния син закараха нейде. Какво беше станало с Рангела? И де беше откаран? Никой не знаеше. Едни разправяха, че слугувал на паши и богаташи, други — че бил в някакво духовно училище, трети — че бил убит.
И ето след повече от петнайсет години той отново се връща в родното си село, там, където е прекарал детските си години. Там, в цъфтящите ливади под Черни връх и Ечумевище, под вековните гори на Старо село и Дебел дъб. Тези спомени сега мрачно минаваха през главата на Рангел, на която стърчеше червенокафявият фес, увит с анадолска чалма. Други мисли го вълнуваха. По стръмната пътека, спущаща се по местността Шипче, той видя очертанията на селото. Вечерният здрач си пробиваше път, за да докара прохладната нощ. Хората се бяха прибрали по къщите. От малките прозорчета излизаше едва мъждукащата бледа светлина, излъчвана от миризливата борина. За няколко мига Ражо спря своя кон, погледна, поразмисли и продължи по-нататък. В селото го лайнаха няколко кучета, които упорито ръмжаха, хвърляха се около конете и пак отскачаха. Единствените посрещачи на Ражо сякаш предвещаваха голямото зло, което очакваше осиромашалото население. Пред къщата на дядо Тодор Бързински Ражо спря коня, скочи и затропа силно на вратата.
— Хей, гяур, какво чакаш? Ставай и посрещни скъпите си гости.
След няколко минути старият отвори вратата и едва не припадна. Той не очакваше да посрещне точно сега такива неканени гости. Синът му Петър, връстник на Ражо, беше заминал по работа в съседното село, а дядо Тодор от няколко дни се грижеше за работата в къщи. Със своята млада невяста.- жена на Петър, и 18-годишната си дъщеря Мария дядо Тодор уреждаше покъщнината.
— Ами какво да правя — тази мисъл не напущаше старческата глава. — Да бях на младите години, лесно би било, но сега?
Няколко мига старецът премисляше, но изведнъж се сепна:
— Добре дошъл, ефенди, заповядайте — престорено поде старецът. — То малко тесничко ще ни бъде, но ще я наредим някак.
— Слушай, дядо, въведи конете в двора. Сложи им нещо за ядене, а нас въведи в твоята стая и се погрижи хубаво да ни нахраниш и напоиш.
Ражо знаеше добре разпределението на къщата. Не един път на този двор са се боричкали и играли с неговия син Петър. С бавни стъпки той се изкачи по дървената стълба. В стаята дядо Тодор покани гостите да седнат и излезе за малко, за да нареди на снаха си да приготви яденето. След това взе капак с люто, за да почерпи гостите.
— Виж, това ми харесва. Хубаво ще си пийнем и уталожим жаждата.
Раздвижиха се и заптиетата. През цялото време дядо Тодор стоеше прав и студени тръпки пролазваха по старческото му тяло. Тежеше му злата мисъл за съдбата на Елена, една от първите жени в селото, и за дъщеря му Мария. Той беше напълно беззащитен. Седемдесет и шест години тежаха на плещите му.
— А тук няма ли жени да ни прислугват? — подхвана Ражо, сякаш беше отгатнал вълнението на стареца. — Ако има, тозчас при мене да дойдат.
Старецът стоеше като вцепенен. Той добре знаеше капризите на турците и какво би се случило с жените в къщи. Да беше през деня. Ами то сега, посред нощ...
«Трябва да се опита с хубаво. Ако нещо стане, тревога сред селото ще вдигна.» Вечерята беше поднесена от Елена. Снежнобялото лице, къдравите коси, грижливо оплетени на дълга плитка, черните очи и тънката снага ù придаваха очарователна красота. Чертите на моминството се бяха още запазили. Очите на Ражо засвяткаха, оживиха се и погледите на останалите. Тази гяурка им хареса.
— Како, да донасям ли хляба? — чу се гласът на Мария от другата стая.
— Идвай — засрамено отвърна тя.
Мария влезе, бързо сведе поглед към пода.
— Заповядай. А сега, тате, аз отивам да лягам, че утре чак на Ябланово ще отида. Нека и кака да дойде да спим заедно. А ти, тате, постели на дъските.
Двете жени се прибраха в стаята, но не заспаха. Страхът от нападение не ги напущаше. Още по-тревожно беше състоянието на стария. Дядо Тодор беше предвидил някои мерки.
След вечерята Ражо, уморен от дългия път, пожела да си легне. Обаче срещата с Елена и нейният образ не го напущаха нито за миг. С нея като деца не един път бяха си играли на селския мегдан.
Вестта за пристигането на Ражо още от рано сутринта се разнесе из селото. Всички подозираха злото, което ги очаква. На селския мегдан Ражо събра някои от мъжете.
— Слушайте, отсега нататък ще изпълнявате моите нареждания. Всички до един сте мои подчинени. Първото нещо, което трябва да направите, това е веднага да се отчетат данъците, а след това ще видим.
— Но ние сме си платили. Нямаме повече пари — обадиха се неколцина.
— Значи и против султана се обявявате. Да се вкарат в обора и ... 100 тояги.
Заптиетата по даден знак вкараха насъбралите се мъже в селския обор.
Образът на Елена изведнъж изплува в съзнанието на Ражо. Сега мисълта му бе насочена към това, как да се срещне с нея.
«Ще я извикам. Още днес, довечера. Цяла нощ трябва да бъде при мен» — бързо състави той своя план. — «А дотогава ще поговоря с тези непокорни гяури. Сега те ми са в ръцете. Още утре ще им турим фесовете. Отде ще намерят толкова пари за да си платят данъците.»
Работата не излезе така, както си я представяше Ражо. Задържаните се оказаха по-упорити и по-твърдоглави. Нито свирепите мъчителства, нито побоищата и заплахите сломиха техния дух. Това принуди след обед Ражо да освободи задържаните, като им рече да си помислят по-хубаво и при повторно повикване или да си изплатят данъците, или — в Пловдив, за приемане на исляма. Той бързаше и за срещата. Изпратените заптиета бързо се върнаха от двора на дядо Тодор и обадиха за завръщането на Петър.
— Тозчас го доведете! — бързо заповяда Ражо. След няколко минути пред него се изпречи снажен млад мъж с обгоряло лице и черни къдрави коси. «Колко се е променил» — светкавична мисъл премина през съзнанието на Ражо. Петър се вгледа в застарялото лице на някогашния свой приятел и не искаше да повярва. «Нима е той? Не. Не може да бъде! Но ако е той, нека тежко проклятие тежи над неговата съдба» — шепотно проговори той.
— Сега ти си в ръцете ми. От тебе искам да излезе голям човек. Ще те пратя в Истанбул, а като се върнеш — като мен ще станеш. Ти си мой приятел. Султанът и аллах ще благословят твоите дела. Хайде, отговаряй! Искаш ли или не? Няма какво да чакаш!
Пред очите на Петър притъмня. Ръцете се свиха в две едри стоманени топки, готови да се стоварят по главата на този предател. Заптиетата, схванали неговото намерение, бързо му вързаха ръцете.
— В обора до утре и през час по 50 тояги! — бързо заповяда Ражо и потегли към двора на дядо Тодор.
Цяла нощ Ражо се гаври над беззащитното тяло на Елена. Дядо Тодор и дъщеря му бяха прогонени още същата вечер и прибрани в селската къща на мухтарина. На сутринта бърза вест обходи селото. Елена се беше обесила.
— Мъст и отмъщение — бяха думите на косовци. Петър научи късно за станалото. По заповед на Ражо той беше закаран в Пловдив, но по пътя успя да избяга. А дните на косовци бяха тежки. Заглъхнаха песните и игрите. Цялата зима те изкараха по домовете си. Напролет радостна мълва беше ги обхванала. Няколко косовци видели Петър в Дивчовата кория. Бил жив и здрав. Заканил се да отмъсти на този поганец и друговерец. Някаква светла надежда озари лицата им. Този изедник и мъчител трябва да се премахне. Цяла зима им вади душите.
На ден Великден на мегдана сториха хоро. Ражо застана на края на хорището, седна на току-що издигнатата малка ограда и се загледа във веселбата на хората. Момите с весела песен подхванаха хорото. Нахванаха се и момците. Ражо от време на време протягаше кривия край на шарения бастун към вълнениците на момите и леко ги надигаше, за да огледа голите части на краката им. Това силно възмути момците. Хорото секна. Иван Николията — едър 45-годишен българин, замахна кривак по главата на Ражо. Нахвърлиха се и други. Заптиетата дадоха изстрел. По една случайност Ражо беше спасен.
«Ще ги науча аз. Още утре ще отида в Пловдив. Цялото село ще опожаря. До един ще ги избия» — ръмжеше Ражо, докато го отвеждаха към селската къща, превърната в конак. През нощта Петър, който от отсрещния скат беше наблюдавал целия двубой, събра яките и силни мъже, направи дружина и рано сутринта тя беше заела своето място край канарата при Мосте, точно там, където минаваше пътят за Пловдив.
Наближаваше часът на отмъщението. Още слънцето не беше се показало по върхарите на планината, когато по стръмната пътечка Ражо и двамата заптии, качени на коне, в лек тръс препускаха по дефилето.
— Стой! — няколко гласове процепиха утринната тишина.
Докато Ражо проумее, десетки камъни се стовариха върху главата му. С тояги и колове 15 мъже се втурнаха и бързо обградиха Ражо и групата му.
— Вай, аллах — едва чуто произнесоха заптиите, поваляйки се на земята.
— Жив да остане Ражо Не го пребивайте още, докато се справя със заптиетата. Дайте го, аз сам ... — със заповеднически глас отсече Петър. Няколко ръце смъкнаха сгьрбеното и разтреперано тяло на Ражо. Пред него застана Петър.
— Е, падна ли ми най-после? Сега ще отговаряш за твоите мръсни дела. Ти ми беше приятел, но сега си ми най-зъл враг. Ти уби най-скъпото ми в живота — през зъби процеди Петър. — Хей, момчета, какво да го правим?
— Смърт! — прозвучаха на минутата всички гласове.
— Милост! ... — с разтреперан глас произнесе Ражо.
— Никаква милост за изменниците. Присъдата да се изпълни веднага — заповяда Петър.
По даден знак няколко кола се стовариха върху главата и гърба на изменника. Плисна кръв. Свлече се на земята безжизненото тяло на Ражо. Ударите не престанаха, докато не изчезна и последният признак на живот.
— А сега, хе там, в онази ливада, там да му бъде гробът — извика някой.
Няколко мъже повлякоха тялото му. Зариха го край пътя за презрение и назидание на всеки минувач.
От това първо отмъщение изминаха четири века. И днес край пътя за Косово местността «Ражовият гроб» напомня на косовци храбрата борба на прадедите им за свободата на родните огнища.



***
В село Арда се помохамеданчили всички, освен двама братя, синове на някой си Радоил. Те отказали да приемат исляма и дълго време се крили из горите, за да могат да запазят вярата си. От тях произлезли българите християни в село Арда, което оттогава е смесено. Оттогава се е запазила пословицата:
"Остави го, той е Радоилов син" - т.е. упорит и твърдоглав човек.


***
Женски писъци и мъжки закани огласяли родопските клисури винаги, когато турски команди обикаляли селата и вземали малки момчета за еничари. От този жесток данък не било пощадено и населението на родопския край.
Живеела в с. Гела една жена на име Рада, която цели дванайсет години нямала рожба. Тежкият живот ù се виждал още по-тежък. Затова пък нямала граници радостта на изстрадалата жена, когато най-после се сдобила с мъжка рожба.
Минали няколко години. Детето растяло хубаво и стройно. Майка му не можела да му се нарадва. Но щастието ù било за кратко. Пристигнала вест, че идва турска войска, която ще събира деца за еничари. Изтръпнали хората. А майките, за да запазят рожбите си, започнали да ги осакатяват. Но Рада не могла да постъпи така. Как можело нейното майчино сърце, което цели дванайсет години чакало рожба, да посегне на това мило и хубаво дете?
Отишла тогава Рада при игумена на близкия манастир и му се замолила:
— Отче игумене, това е единственото ми дете. Моля те да се застъпиш за мене.
Успокоил я игуменът, обещал да ù окаже съдействие и я изпратил да си отиде в селото.
След известно време еничарите пристигнали в селото и задължили всички майки да се явят с децата си на площада. Дошла и Рада със своя ненагледен син. Тръгнали еничарите от майка на майка и вземали здравите деца. Когато дошли до Рада, те харесали детето ù и също го взели за еничар.
Майката не могла да понесе загубата на свидната си рожба и припаднала. Скоро обаче тя се свестила, сетила се за обещаната подкрепа от игумена и изтичала при него.
Игуменът се обърнал към пашата и поискал да оставят детето. Разгневил се военачалникът за такова бъркане в неговите работи, вдигнал бича и ударил игумена по лицето.
Изтрил игуменът рукналата кръв и казал:
— Ех, Иване, Иване! Аз ù тебе съм кръщавал, а тази жена е твоята сестра Рада.
Като чул името си, фанатизираният паша страшно се разгневил, че го излагат пред войниците му, извадил ятагана и съсякъл игумена. След това той наредил да бъдат избити монасите и да подпалят манастира.
Но и природата се възмутила от това жестоко кръвопролитие. Появил се тъмен облак, започнало да гърми. Паднала мълния и пашата се прострял мъртъв.








PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



Било преди близо три века.
На няколко часа път на юг от връх Ненегне хисар, на стръмен склон, скрито в пазвите на планината, има село.
Какво е било името му тогава, не се знае, но разправя се, че в него имало мома с тънка снага и дебели плитки, с бяло лице и сини очи. Руса било името ù. Първа тя свършвала вретеното си на попрелка, първа тя песен запявала.
Само майка имала Руса, но никога сама с нея не оставала — все с верни дружки и най-много с Елена, съседка близка.
Смехът и техните песни не слизали от устата им. Но страшна вест за кръвнини и безчестия прекъснала недопети песни, изтрила от лица усмивки.
Не бил спокоен завоевателят. И тръгнал той да множи последователи от Горна Тракия, пряко върхове и долини, та до Долна. Пожари му били знамето, кръв и пепел — стъпките.
Червени зори изгрявали вечер и през цялата нощ отсветявали надалече със зловещия си кървав блясък.
Изтръпнали хората и в Русиното село, вземали каквото можели и бягали без посока, без път. Но лесно не се напуща роден край. «Не бойте се, хора!» — надигнали се гласове. — «Неверникът налита по големия път край реката. Къде ще ти идва тук, при нас. Хванали се за това планинците и мнозина останали. Останала и Руса със стара майка, останали и Русини дружки. Дано злото отмине!
Но злото не отминало ...
Рано по зори една сутрин пронизителен женски писък раздрал утринната тишина. Отговорил му втори, трети и всичко се сляло в един вопъл. Еничари влачели всички на хорището, а там чакали ходжи и молли. Връх на връх препращал виковете за помощ и не знаели към глухото ли небе да ги насочат, или къде. Кръв обагрила плочниците на дворовете. Пламнали къщи. Достигнати от смъртоносния дъх на огъня, клюмнали цветята в момини градини.
Дотичала Елена у Русини и се хвърлила в прегръдките ù:
— Сестро, сестрице, сега накъде?
— Аз отивам на високия камък — спокойно със сухи очи отвърнала Руса.
— Дъщерко! — втурнала се към детето си Русината майка.
— И аз ще дойда с тебе, сестро моя, но нямам твоето сърце — тихо, но твърдо продумала Елена. — Вземи въже да ме завържеш за тебе, та да не трепна пред дълбоката бездна.
Затичали нагоре двете дружки, в пропастта да оставят чисти род и моминство, а след тях други. Когато се изправили на камъка, били дванадесет. Завързали се всички, та заедно да бъдат. Огледали се наоколо с роден край да се простят. Всичко било така познато, така мило! Гърдите вдишвали родния планински въздух, очите поглъщали любимите места ... Последни жадни глътки, последни погледи! Миг и край! Полетели вкупом в бездната верните дружки, неизживели своята пролет.
Безсилен се оказал насилникът пред тях. Той вилнял три дни и три нощи и когато свършил пъкленото си дело, казал: «Ен сора!» (което значи най-сетне). Измил кръвта от ръцете си и слязъл в полето да блаженствува в кулите и да хвали аллаха.
Името на селото така и останало «Ен сора» — «Енсьорен» — «Исьорен». Най-сетне помохамеданчено, високата, наведена малко напред скала недалеч от него и досега се нарича Русин камък.
За мъченическия подвиг на Исьоренските девойки е запазена и песен.
PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 10.9.2009, 13:07
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



МЪКИТЕ И СТРАДАНИЯТА НА МАКЕДОНСКИТЕ И ТРАКИЙСКИ БЪЛГАРИ ПРЕЗ ПЕРИОДА 1913 - 1926 г„ ПРЕСЕЛЕНИЕТО В БЪЛГАРИЯ. ЖИВОТА РАЙОНА В ПЕРИОДА 1926 - 1944 г.

- В миналата глава разгледахме политическите и военни действия, които предприела младата българска държава за обединението на всички земи, населени с българи, за обединението на изконните български земи. Събития, които люшкали страната ни от опиянението при победата в Балканската война до покрусата от последвалите я две национални катастрофи. Национални катастрофи, които довели до загубването на много български земи, до много жертви и страда-:я от страна на мирното население, до напускане на родния дом на ного българи от Македония и Тракия. Катастрофи, които преобразили живота в страната и превърнали националния идеал за обеди-:на България в неосъществена мечта и болка на много поколения.
Нека да се върнем към годината 1913, годината в която България [ла поставена на колене от всичките нейни съседи, нахвърлили се върху и като глутница вълци.
Ще се спрем и накратко ще опишем мъките и страданията, които са преживели българите от Източна Тракия, Западна Тракия и Македония от които в последствие е бил заселен районът който разглеждаме.
Преди 1913 г. от района на Източна Тракия изселвания на българи е имало след всяка Руско-турска война през XIX век, след Преображенското въстание, но най-много по време на Междусъюзни-ската война, когато българщината била изкоренена от дъно. Кои йони са населявали българите в Тракия, която попадала в Одрин-ия вилает?
Според данни на в-к.-''Coriere d orient" от 1878 г. мъжкото население в този момент в Одрински вилает обхващало: българи - 219 8 души, турци - 60 991 души, гърци - 74 614 души, евреи - 6800 души, арменци - 5200 души, разни - 1640 души. Българското население в Одрински вилает според Т. Карайовов в края на XIX век е било около 212 884 души, ако към него се прибавели и помаците (българомохамедани), около 120 000, българския етнически елемент ставал преобладаващ във вилаета който наброявал около 1 000 000 жители към 1912 г. Във вилаета живеели и 355 981 турци, гърци - 253 253, евреи - 22 121, арменци - 16 924, арнаути - 9960, цигани - 5000, власи 250 и разни 1100 души. Професор Л. Милетич също правил изследване на населението но по-късно. Според него българите в Одринския вилает са били 298 726 души, от които екзархисти - 176 554, българомохамедани - 95 502, патриаршисти - 24 970 и униати - 1700 души. Гърците, които живеели в района според него били 196 615 души. Турците били около 400 000 хиляди във вилаета.
Одринският вилает обхващал районите на източна и западна Тракия, големи части от Източните Родопи, Странджа и Сакар.
Кои каази (околии) и населени места са населявали българите които в последствие са се заселили в разглеждания район:
Гюмюрджинска каза: гр. Гюмюрджина, 50 сем. патриаршисти, 450 сем. гърци, 1350 сем. турци, 60 сем. арменци, 100 сем. евреи, 100 сем. цигани мохамедани, с. Евренкьой - 25 сем. българи, 30 сем. турци, с. Аткьой - 35 сем. българи, 30 сем. турци, Баятли - 30 сем. българи, 30 сем. турци, с. Денизлер - 50 сем. българи, 30 сем. турци, с. Дерекьой - 80 сем. българи, с. Калаиджидере - 350 сем. българи, с. Каракурджали - 160 сем. българи, 35 сем. турци, с. Къзлар - 60 сем. българи, 40 сем. турци, с. Кърсърджа - 35 сем. българи, 35 сем. турци, с. Кушланли - 230 сем. българи, с. Лефеджилер - 70 сем. българи, 70 сем. турци, с. Манастир - 300 сем. българи, с. Софулар - 90 сем. българи, 30 сем. турци, с. Съчанли - 400 сем. българи, с. Хаджилар - 200 сем. българи, 9 сем. турци, с. Чадърли - 220 сем. българи, с. Чобан-кьой - 40 сем. българи, с. Ясъюг - 50 сем. българи, общо в казата са живяли 18 155 българи. В Дедеагачка каза: в гр. Дедеагач - 45 сем. българи, 560 сем. гърци, 320 сем. турци, с. Балъкьой - 210 сем. българи, с. Бейкьой - 12 сем. българи, 20 сем. цигани мохамедани, с. Бадам3
900
- 70 сем. българи, с. Дервент - 320 сем. българи, с. Домуздере - п> сем. българи, с. Дуганхисар - 400 сем. българи, с. Еникьой - 280 сеМ> българи, с. Окуф - 125 сем. българи, Фере - 45 сем. българи, 785 сем-турци, £5 сем. българи патриаршисти, 25 сем. гърци, с. Чемерен -сем. българи, общо в казата са живяли 10 530 българи. В Димотпшк каза: в гр. Димотика - 60 сем. българи екзархисти и 340 сем. оъл
патриаршисти, с. Башклисе - 100 сем. българи, с. Караклисе - 125 сем. българи, общо в казата са живяли 4 175 българи. В Еноска каза: с. Дсарли (Хасарли) - 50 сем. българи патриаршисти, общо в казата са живяли 1409 българи. В Кешанска каза: с. Булгаркьой - 412 сем. /2132 души/ българи, общо в казата са живяли 3 257 българи. В Лозенград-ска каза: в гр. Лозенград - 1200 сем. българи екзархисти, 50 сем. българи патриаршисти, 1200 сем. гърци, общо в казата са живяли 20 467 българи. В Малгарска каза: гр. Малгара - 35 сем. българи, 300 сем. турци, 200 сем. гърци, 700 сем. арменци, с. Лизгар - 81 сем. българи патриаршисти, 30 сем. българи унияти, с. Пишманкьой - 138 сем. българи, с. Теслим - 221 сем. българи, с. Харлагюню - 144 сем. българи, с. Яйлагюню - 102 сем. българи екзархисти, 85 сем. българи унияти, общо в казата са живяли 12 268 българи. В Одринска каза: гр. Одрин
- 634 сем. българи екзархисти, 1016 сем. българи патриаршисти и унияти, с. Акбунар - 102 сем. българи екзархисти, 40 сем. българи унияти, с. Ахъркьой - 38 сем. българи, с. Дуганджа - 85 сем. българи, Елидже -6 сем. българи, с. Ново село - 96 сем. българи, с. Смаилчево
- 16 сем. българи, с. Софулар - 59 сем. българи, с. Чермен - 189 сем. българи, с. Чомлекьой - 27 сем. българи, общо в казата са живяли 17 855 българи. В Софлийска каза: с. Кадъкьой - 60 сем. българи, с. Мерхамли - 120 сем. българи, с. Янурен - 96 сем. българи, общо в казата са живели 8 800 българи. В Узункьоприйска каза: с. Еникьой
- 306 сем. българи, с. Търново - 391 сем. българи, с. Чопкьой - 400 сем. българи, общо в казата са живяли 8 539 българи. От Чорленска каза и цариградско в района има преселници от с. Аврен.
Преселниците от Македония в района по-късно са били предимно от Солунския вилает който заемал цяла южна и източна Македония. Този вилает се разделял на три санджака: Солунски, Сер-ски и Драмски.
Солунския санджак се делял на 14 кази: Солунска, Катеринска, Енидже-Вардарска, Берска, Воденска, Тиквеш, Велешка, Струмска, Гевгелийска, Дойранска, Кукушка, Лъгадинска, Касандра и Св. Гора.
Серския санджак се делял на осем кази: Серска, Зъхна, Демир-^исарска, Петричка, Мелнишка, Горно-Джумайска, Разлог и Не-вР°копска.
Арамския санджак се сътоял от четири кази: Драмска, Правиш-Ка> Кавалска и Саръ-Шабанска.
Преселници по късно в района имало от Слунско село Коритен °РАЖе) което население наброявало - 370 българи, Долно Куфалово - 480 българи, 25 турци, 6 цигани, от Берско Св. Марина - 185 българи, Монощица - 170 българи, от Енидже - Вардарско, селата Либаво (Либаново) - 145 българи, Кушиново (Икизлер) -130 българи, Аларе - 160 бъргари, Грубевци - 400 българи, Тумба - 540 българи, Оризарци - 380 българи, Баба кьой - 346 българи, 60 турци, 46 евреи, Бозец - 655 българи, Петрово - 620 българи, от Воденско, село Цър Мариново ( Църно Мариново) - 400 българи, село Оризарци 210 българи, 90 цигани, Янаково - 70 българи, от Гевгели в който живеели - 3000 българи, 650 турци, 175 черкези, 120 власи, 230 цигани, село Лесково - 650 българи, от Дойран в който живеели 4000 българи, 2300 турци, 160 евреи, 320 цигани, от Кукушко, селата Морарци - 1200 българи, Планиница - 500 българи, 250 турци, от Демир-Хи-сарско, селата Горни Порой - 2200 българи, 480 турци, 1100 власи, Шугово - 850 българи, 500 турци, от Костурско, селата Олища - 390 българи, Мангила - 250 българи, Жужелци - 560 българи..
На 15 юли 1913 г. възползвайки се от затрудненото военно положение на страната ни по време на Междусъюзническата война, турски войски пресекли границата на България (Енос - Мидия) и започнало страшното лято за тракийските българи. 250 000 турска армия плъзнала из Източна Тракия, а в района българската армия разполагала само със силите на X пехотна дивизия. Докато българската армия се сражавала срещу сръбската и гръцка армия на запад, с румънци от север, турците of югоизток нанесли жесток удар върху страната ни.
Най-напред от турското настъпление пострадали богатите български села около Кешан и Малгара (Булгаркьой, Лизгар, Кадъкьой, Пишман и Теслим, а също и българите от селата Яйлагюню и Харла-гюню). Най-голямо и най-богато сред тях било Булгаркьой с повече от две хиляди жители. Те се занимавали предимно със земеделие и животновъдство, произвеждали много жито и фуражни култури, сусам, лен, просо-кушево имали са до 15 000 глави дребен добитък и над 100 глави едър рогат добитък и коне. Близо до селото имало мраморни кариери. Част от населението се занимавало и със строителство и каменоделство, имало много изявени майстори.
При настъплението на турската армия населението на селата Лизгар, Теслим, Пишман, Яйлагюню и Харлагюню побягнало пани-чески към пределите на България. На 2 юли (вторник) турските вой ски предвижващи се от Галиполи навлезли в българска територия към обяд завзели Кешан, а скоро след това стигнали и в Булгаркьой. Селото било подложено на огън и на сеч, застреляни били 350 мъже, убивани били деца, жените били насилвани, гаврили се с тях по-най жесток начин, отвлечени били 1030 жители на селото през Галиполи в Чанаккале (в Мала Азия). От селото били избити, умрели и изчезнали 1100 души.
След като турският отряд опустошил всичко българско в Кешан-ско и Малгарско, преминал в Узункьоприйско. Там били опожарени, ограбени и разорени селата: Чопкьой, Търново, Ерменикьой и др.
Галиполският отряд, който се ръководил от Енвер бей. се е движил в посока Одрин, палейки българските села и избивайки населението им. Изгорени били селата Чомлекьой, Ново село и др. Българите от Одринското село Татарлар, бягайки, били пресрещнати от турска кавалерия на разстояние 6 км от селото и част от тях били просто съсечени. До 20 души са били клани като овце пред събраните хора. Изнасилването на жени и момичета, от които също имало избити, е било страшно.
Отрядът на Енвер бей влязъл в Одрин на 23 юли в 7 часа сутринта. Населението от българските села панически бягало на север към България. На 24 юли турците влезли в Мустафа паша (Свиленград), където останали 15-тина души стари хора. които турците зверски избили, а сетне изгорили и самия град. В южната част на Сакар планина силно пострадалало населението на селата Дервиш могила, Ения (Младиново), Мустракли (Мустрак), Хаджикьой (Благунци) а също и селата които се намирали покрай Марица и в подножието на източните Родопи: Деведере, Комарли, Караагач, Испитли, Кадъкьой, Курткьой, Мезек и Чермен. Други части от отряда на Енвер бей се насочили на запад към Ортакьопско (Ивапловградско) където също безчинствалп жестоко. Страшни зверства извършили турци, помаци а също и гърци в Ортакьойските (Ивайловградските) села Гьокчебу-нар, Покриван, Хохла, Горно Инюрен, Арнауткьой, Дутли, Дробиш-на, Горно и Долно Суванли.
Сравнително по-човечно се отнасяли с българското население войските, които се придвижвали в посока от Чорлу към Виза и от там Към Лозенград и Малко Търново. Но те също безпрекословно изпълнявали основната задача, която била поставена пред турските войс-и> Разораване на българските села и обезбългаряване на района.
Какво е било положението в Беломорска Тракия? В края на Месец юли турски войски навлезли в Дпмотишко и Софлийско по °Речието на р. Марица. Българските войски от района прибързано се изтеглили като изоставили мирното население на произвола на съдбата. На 13 юли 1913 г. нашите войски до 3-4 хил. души /7-ма погранична дружина и опълчение/ се изтеглили от Гюмюрджина към Маказа и Кърджали. Единствена опора и закрила за мирното българско население в този труден момент са били трите български чети на Таню Николов /1873 г. - 1947 г., родом от Хасково, е един от легендарните тракийски войводи, взел е активно участие в борбите на тракийските и македонски българи за освобождението им от турско робство. Взел е дейно участие в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. През 1922/1923 г. е бил избран за главен войвода на българските и турски чети за борба срещу гръцката власт в Гюмюрджински окръг. След това поради напреднала възраст се оттегля и живее в Асеновград/, Руси Славов /24Ю5.1886 Г.-02.12.1937 г., взел е активно участие в Преображенското въстание и Балканската война-1912 т.1 и Димитър Маджаров /роден на 15 декември 1882 г. в с. Мерхамли /Ференско/, починал на 25 ноември 1949 г. в гр. Кърджали, занимавал се революционна дейност от 1903 г., събирал оръжие за въстанието, през 1907 г. бил в четата на Стоян Икономов, организирал чета и помагал на българското мирно население по-време на Междусъюзническата дойна. След Първата световна война участвал в делегацията при подписването на Ньойския договор, участвал и в Парижката мирна конференция 1946 г./
Те сновяли непрекъснато из цялата* Беломорска Тракия и въпреки ограничените си сили са извършили чудеса за опазването на българщината. А времето е било страшно и жестоко. Българите били преследвани по най-жесток начин, а селата им разорявани и опожарявани и от турци /армия и башибозук/ и от помаци, и от гърци, изоставени на произвола на съдбата от армията и от правителството.
В Димотишко, Софлийско и Ференско били разорени и опожарени, а населението избито или побягнало, от българските села Башклисе, Караклисе, Кадъкьой, Каяджик, Малък и Голям Де-рвент, Янурен, Кутруджа, Пишман, Мерхамли, Теке, Тахтаджик,
Окуф, Балъкьой.
В Дедеагачко и Гюмюрджинско българското население твърде късно било предизвестено за наближаващата опасност за да може да тръгне с изтеглящите се войскови части. Само една малка част от него успяла да тръгне за България с оттеглящатата се прибързано войскова ^аст, която на 13 юли към 10 часа преди обяд напуснала , Гюмюрджина. Още същия ден турците в гюмюрджинско, предварително организирани, въстанали и започнали да нападат керваните от български бежанци. Нека отбележим само един щрих на тази страшна картина. Между гр. Гюмюрджина и с. Шапчи, в тъй наречената местност Кийлик кър - голямо ненаселено поле - били нападнати и безпощадно избити множество бежанци, чийто трупове, разхвърляни по долчинките, сетне дълго време стояли незаровени дори до българската реокупация на района. Мъжкото население от гюмюрджин-ските села Калайджидере, Юсуюк, Къзлар, Денизлер и др. се опитало да избяга, но голяма част от него била заловена и избита. Зверствата, които са вършени тогава, са били страшни: вадили са очи на живи хора, хвърляли са ги полумъртви в кладенци, жените също били подложени на най-ужасни поругавания.
На 17 и 18 юли 1913 г. малобройни гръцки части завзели Гюмюрджина, а няколко дни по рано бил окупиран Дедеагач и района.
Българската войска, която на 13 юли напуснала Гюмюрджина, след като стигнала Кърджали и разбрала, че няма никаква опасност се върнала обратно през Кошукавак /Крумовград/ и Авренкьой в гюмюрджинско, където вече заварили гръцка войска в града и близката околност.
Според Букурещкия мирен договор, подписан на 28 юли 1913 г. между България и страните победителки в междусъюзническата война, Беломорска Тракия оставала в пределите на България.
На 8 август български войски отново влезли в Гюмюрджина, а на 11 август и в Скеча /Ксанти/, когато пристигнало лъжливо съобщение, че турски войски прекъснали пътя към Мъстанли и напредвали към Маказа. Лъжливо пуснатият слух постигнал целта си и българската войска отново се изтеглила на север още на 12 август.
След повторното оттегляне на българската войскова част, на 16 август 1913 г., в Гюмюрджина и Софлу било образувано турско автономно управление под името "Временно Тракийско Правителство / "Гарби тракие хукюмати"/, което скоро приело ново официално име: "Независимо западно-тракийско правителство" /Гарби траки мусте-кил хукюмати"/. В Дедеагач автономията била провъзгласена по-късно - на 18 септември, след оттеглянето на гърците от района. Настъпил жесток период за българщината в Беломорска Тракия, есента на 1913 г. Автономното управление и башибозукът от района решили да унищожат българските села в гюмюрджинско и дедеагачко, а главно селата Манастир, Съчанли и Дуганхисар, които били най-големи и най-богати български селища. Село Манастир имало 300 къщи и население около1800 човека, отглеждали 70 000 овце и кози, имали до 2000 глави едър добитък, коне и мулета до 1500 и около 500 магарета. Село Съчанли имало 400 къщи и население 2200 жители, било също богато животновъдно селище. Село Дуганхисар имало 400 къщи и население над 2000 жители, отглеждали много овце и кози / над 50 000 глави/, също много коне, мулета и магарета. Това се започнало към 27 август 1913 г.
Българското население е знаело вече какво го очаква и за това решили съчанлийци и манастирци да бягат към Дуганхисар.
"Тъкмо се бяхме отдалечили - разказвал Стамо Стойчев от с. Манастир, - на половината път, от селото към Съчанли, /било вечерно време/, турците ни пресрещнаха при Кара дере. Заградиха ни и ние се пръснахме на разни страни - едни към Кара дере, други към селото, трети към Дедеагач. Които застигнаха от нас, клаха без да гледат млад - стар, жена, дете. Тогава всичкия ни добитък забраха и запалиха селото, след като със седмици изнасяли покъщнина ".
На 5 септември Съчанли е било заобиколено от същия башибозук, а късно вечерта нападнато и запалено. Съчанлийци успели на време да избягат в село Дуганхисар. През същата нощ турците нападнали и селата Евренкьой, Аткьой и Къзлар. След като съсипали Манастир и Съчанли се насочили към Дуганхисар да унищожат и него, което и , станало на 9 септември. След ма^ка съпротива селяните побягнали, а селото било запалено. След два дни скитане по горите те стигнали до Дедеагач заедно със съчанлийци, манастирци и всички хора от останалите села. От горчивите спомени на Георги Димитров може да се добие представа за ужасиите, които са преживели тогава. "Всички 48 души мъже и големи момчета - от 20 години на горе са изклани. В Козлукьой беше касапницата там клаха всички, които бяха хванати от Съчанли, Авренкьой, Къзлар, Манастир. Там и сега стоят трупове. При Юсуюк има кладенец и там имало нахвърляни трупове. Цялото ни село е изгорено, изгорени били и Чобанкьой, Калайджидере. Пострадалите села в гюмюрджинско все са на тая страна / посочвал на изток/, а тук на тая страна /запад/ бяха по-завардени. Там имало един Хасан-бей, той им казвал: "Тук ще бъде България, да го знаете това и това ги укротило, а къде нас турците си бяха уверени, че ше бъде турско".
До подписването на Цариградския мирен договор гърците държали под своя власт Дедеагач. Да търсят спасение от зверствата на башибозука към Дедеагач се насочили много българи от гюмюР"
джинските села и от дедеагачко. Около града се събрали към 12 000 души с най-малко 100 000 глави предимно дребен добитък, без да подозира какво ги очаквало. Християните изиграли мръсен номер на християни - на 19 септември 1913 г. гърците напуснали Дедеагач и той бил окупиран от турски сили. Турците, щом заели града, извикали всички кметове на българските бежанци и им заявили, че до пет дни да си намерят средства и да си идат в България. Кметовете отговорили, че населението желаело да си остане по-родните си места, че с толкова челяд и стока мъчно можело да се реши на такова преселение. Какво е станало по нататък? На 23 септември турската войска и башибозук подкарали 12 000 българи към Фере. "Дигна се такъв серцераздирателен общ вик на мнигохилядния народ, че цял Дедеагач потрепера, целият град стана на крак, камък да беше човек не можеше да не проплаче" - думи на очевидеца Мавер Калоянов. Озверените башибозуци с бой и псувни карали мирния народ с усилен марш да върви без почивка, за да стигнат час по-скоро до Марица. Тия, които от умора и немощ изоставали назад безмилостно били избивани. Керванът спрял за да пренощува в село Урумджик.
И тогава, слава на бога, на помощ се явили четите на Руси Славов и Димитър Маджаров, единствените пазители на българщината в района през това страшно време.
Четите успели да разбият башибозука /турците дали много жертви, около стотина души мъртви и ранени/ и да поведат българското население към българската граница. Тук е мястото да се споменат думите на проф. Милетич за този тракийски път към Голгота. "Не знаем точно, какви грозни мъки е теглило българското население през тъмното далечно минало на турското робство в подобни случаи, когато е бягало пред диви озверени пълчища, но все си мисля, че това, което е станало по-кървавия път, изминат от нещастните български бежанци, изплъзнали се от ръцете на башибозука при Фере, докато Да стигнат българската граница при с. Ятаджик /Маджарово/ на р. Арда, както и по пътя на други тълпи бежанци, тръгнали по друга посока, и попаднали в турски ръце, надминава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческото Баташко клане. Защото в подирното са избити хора от един ограничен местен кръг и в течение на късо време, когато тук
тРаданията и убийствата засягат по-многочислено население от Двата пола - на около 17"български села - и продължават дълго вре-
е с най-сурова безпощадност ".

Изключително трудна е била задачата на двамата славни защитници на тракийските българи Руси Славов и Димитър Маджаров, защото е трябвало да се премине през район населен предимно с фанатично настроено срещу българщината турско и помашко население. Труден и осеян със страдания, неволи и смърт бил пътят към България. Колкото страшни и трагични да са спомените на очевидци на премеждията трябва да бъдат споменати, за да се помни и да не се забравя.
Чанко Митрев от с. Янурен: - "Ние като взехме балкана, Руси Славов се завърна към нас и ни застигна. Под закрилата на четите на Славов и Маджаров спасилите се от Фере, па и други, които не бяха успели да идат на Дедеагач, от разни села, потеглихме към България. Около три-четири дена се събирахме на сборното място "Кур-тбалък", едно бърдо в Дуганхисарския балкан. Не всички са узнали за това и по тая причина остана до 3-4 хиляди народ по планините. Като тръгнахме, удари ни един силен студен дъжд със сняг - ужас. Без път вървяхме все през гората, повече нощем. Много майки оставяха децата по пътя. Войводите вървяха подире и ги събираха. Руси Славов събрал 4-5- деца, търси майките. Но никоя от тях не се обажда от срам, че е сторила грях па и от страх, че пак ще трябва да го носи и пак да го остави. Руси Славов не скланяше да се оставят децата, все на сила караше да вземат децата, някои от четниците ги носиха ... Глад настана, хляб няма. Никой не носеше достатъчно храна, та и със желъд се хранехме. Няма огън да постъкнеш да опечеш желъд, от страх да не те видят турците. Минавахме покрай турски села все
нощем и ги заобикаляхме.
Когато приближихме границата при Арда, пресрещнаха ни башибозуци от вси страни. Те са били от Ортакьойско и от други околии. Един час бяхме далеч от Арда, когато ни застигна башибозука. Отново четите на Руси Славов и Маджаров завързаха сражение. Бяха издали заповед: напред всичко с юруш, защото патроните ни се свършваха, та който успее да си пробие път, да се спаси. И ние всички напред вървяхме. Тогава що деца оставиха по пътя! През Арда газихме. Който намери плитко, премине, други се издавиха. Що жени, що деца,,що моми се издавиха в Арда не е за казване! Аз преминах реката, беше до пояс. Ние за ръка се държахме по пет-шест души. Които не се държаха, водата ги отнесе. Малките деца, които не бяха носени на гръб, водата ги завлече. В това време, като газехме реката, башибозукът все стреляше и все в народа. Когато излязохме на другия бряг пак мнозина паднаха, пронизани от куршумите.
Щом минахме реката, посрещнаха ни български войници. И те почнаха да стрелят. Българските войници, като разбраха какво е, притекоха се към реката и колкото можеха спасяваха.
Турците останаха отсреща и все стреляха. Около четири дена те се навъртаха там да събират многото изоставен имот. Имаше хора с коне, всичко оставили. Множество ранени, особено деца и жени са останали, и много от тях са били избити, а жените и обез-честявани. Какъв ужас беше - през куршумите вик до Бога - страшно, страшно!
Като минахме в България, настаниха ни по разни околии. Сега се върнахме тук в Софлу и сме просяци по гръцките къщи ...!"
Според Христо Дамянов от с. Съчанли, при р. Арда паднали много съчанлийци, а и много деца се удавили, "А пък на шосето оставени деца - като мравки, повече от двеста ". Само по пътя имало до 100 захвърлени. Трябва да прибавим тук и още, че и в долината "Армаган " били избити пак най-много съчанлийци.
Преди да потегли към България една част от разбягалото се след сражението при Фере население /повече от 800 човека/, в по-голямата си част съчанлийци, спряла на почивка в долината "Армаган чесмеси" близо до "Куртбалък" /в Дуганхисарския балкан/. Тук тя била нападната от 200 души турски войници, които отивали да запалят и ограбят единственото още бстанало читаво българско село Пишман. Турската част нападнала беззащитните бегълци, които побягнали панически, а нападателите с щикове и ножове започнали да избиват когото настигнат. Накрая турците заловили около 100-тина жени, които подкарали към р. Марица. Това се случило на 25 септември 1913 г.
Нека накрая споменем и част от спомените на войводата Димитър Маджаров и Ангел Тодоров от с. Окуф: "На 4 октомври прекарахме народа през Арда, а на 8 октомври се върнахме, като вървяхме пред реокупационните български войски. Веднага щом минахме границата през Арда, по пътя намерихме грозни зрелища. В село Ятад-жик намерихме една мома от с. Манастир, ранена в крака, една стара жена и малки деца, останали без да могат да кажат, чий са и от где са. Гледаха на нас уплашени. Тези деца ги оставихме там. На жената превърза раната Велю Белемезов /от Хасково/, четник от четата на Маджаров. Вълко Грудев от с. Балъкьой намери в Ятаджик /Маджарово/ момченцето си, 4 годишно: то бягаше и от баща си и от всички хора,


PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 10.9.2009, 13:15
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



И така знаем, че новият план "Баязид" за покоряването отново в България, Турция всячески се опитва да осъществи, с всички сили.
Като екзистенц-минимум този план съдържа опцията да се откъсне поне Югоизточна България.
Много грешно е резак-чатлаците да си мислят, че ще си вземат онова, което не е тяхно.
Българския Бог е предвидил не Югоизточна България да се анексира, а цяла Одринска Тракия, отново да се върне към България, като Турция остане без излаз към Европа.

На мнение съм, че едва ли скоро Потопите и наводненията в "европейската част на Турция" ще спрат.
Нека Турция сама да реши какво ще прави с тези територии. Не е ли редно, да ги предостави на истинския собственик?
И нека тези, които смятат, че тука развиваме своего рода "религиозно суеверие или диктатура", да замълчат.




PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 11.9.2009, 17:10
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



. Андрей Георгиев от с. Окуф, на юг от Ятаджик намери убита жена си, която ранена в крака изостанала. Сетне турци я намерил мъчили я, гърдите и отрязали и я убили най-накрая. По на юг, в един дол имаше трупове на около 100 души жени и деца: там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни в земята. Други съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъни и така затиснати са умрели. Повечето от труповете, които бяха почна ли да се разлагат, бяха все на жени и деца".
И българската войска, която тогава се е движила в три посоки за да овладее отново Западна Тракия, по целия път се е сблъсквала все с подобни грозни зрелища.
Въпреки извършените жестокости над българското население българските власти щом отново установили контрол над Западна Тракия, се отнесли крайно търпимо спрямо турците в района, и първата им грижа била, да вземат мерки, да не се даде възможност на отчаяното българско население да потърси сметка от своите гонйтели и да отмъщава. А хилядите бежанци са били настанени по различни краища в България, опитвайки се да пуснат отново корени и да заживеят нормален живот далеч от нещастията. Районите за настаняване били предимно в Югоизточна България и Западна Тракия.
И така след подписването на Цариградския мирен договор между България и Турция, цяла Източна Тракия била напълно обезбълга-рена, цветущи български селища и райони били затрити за винаги.
А в Западна Тракия периодът от 16 септември до 8 октомври, когато българската войска отново навлязла в областта, бил период на най-големи погроми над мирното българско население в този район.
За съжаление вина и то голяма за погромите, извършени от турците над мирното българско население в Западна Тракия, имало и самото българско правителство и войска. И прави били тракийските българи от Беломорието, като се оплаквали и страдали, че са били изоставени на милост и немилост на шепа въоръжени турски и гръцки тълпи, когато е можело със съдействието на държавата да бъде организирано ефикасно противодействане и то главно с помощта на местното население. Не било използвано обстоятелството, че много българи от района са вземали участие в Македоно-Одринската революционна организация и в първата Балканска война, че с оръжие в ръка биха съумели да се защитят.
Вина за погромите има и българската войска която прибързано
се изтеглила от Софлу, от Дедеагач, от Гюмюрджина, от Скеча /Ксанти/, както и оттатък Места - от Сяр и Драма.
Тук е мястото да се споменат думите на Вълчо Стамов /28 г./ от К,Дуганхисар, който е бил войник от 71 пехотен полк. Мобилизиран бил заедно с всички младежи от Тракия, от които била образувана Одринската бригада в състав от 5000 души. Взел участие във войната срещу Сърбия и бил уволнен заедно със всички други на 8 август 1913 X. Уволнените войници от Тракия, като чули, че в родните им краища се върши нещо страшно и като не можели направо да отидат на помощ, поискали да си пробият път като чети. В Хасково се събрали около 3000 души и поискали оръжие, което им било отказано. След това една част от тях се опитали да минат с четата на Танг>о Николов, но стигнали късно, когато българската войска, която втори път била заела Гюмюрджина, набързо се изтеглила през Скеча /Ксанти/ та и самия Таньо Николов се изтеглил. Уволнените войници отново се завърнали в Хасково и накрая, когато подгоненото от турския башибозук мирно българско население доближило Арда, тогава насила им дали само 30 пушки, а то било вече много късно.
PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 11.9.2009, 17:18
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06




http://www.nasamnatam.com/articles/read/242


User posted image

Тракийският пантеон край Маджарово - състои се от параклис “Света Петка Българска”, костница и чешма.


User posted image

На паметната плоча пише: "На това място на 4 октомври 1913 г. бяха зверски избити от турския башибозук над 1800 българи, прогонени от родните им места в Беломорска Тракия.
Малката река е задръстена от трупове и дни наред тече кървава. Войводите Димитър Маджаров и Руси Славов със своите чети самоотвержено защитават бягащото население и спасяват от явна гибел над 20 хиляди бежанци. Поклон пред паметта на загиналите!".


User posted image

Потомците на тракийци до ден-днешен провеждат на това свято място всяка година, в последната седмица на септември - тържествен събор-поклонение в памет на близките си...
PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 11.9.2009, 17:20
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



User posted image


Илиева нива се намира на няколко километра южно от Маджарово мемориала Илиева нива, там тракийските бежанци бягащи от турците и виждайки, че друга войска ги чака напред са оставили децата си около 200 с надежда, че турците ще ги пощадят, но уви били са изклани и те.


User posted image

Днес на това място се издига Мемориален комплекс с оригинален паметник, чешма и параклис “Св. Петка Българска”, изграден през 1996 г. в памет на избитите над 200 деца при най-големия погром над българите от Западна и Източна Тракия по време на Междусъюзническата война през 1913 г. Всяка година на 1 юни се провежда събор на това тъжно място.
PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 11.9.2009, 21:10
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



ГЕНОЦИДЪТ НАД БЪЛГАРИТЕ ОТ БАЛКАНСКИТЕ ЕВРЕИ - ГЪРЦИТЕ

Да, има и такъв геноцид. Някои патриотари в България не предпочитат да говорят за него, защото видиш ли и те, гърците били православни христиени и с тях требвало да сме срещу турците.
Но понеже ние сме, тенгриани, нам не ни интересува "парославното братство" и смятаме да говорим доста по тоя въпрос
====================================================

Не по-малко трудности изпитали и изстрадалите македонски българи, които попаднали под властта на сърби и гърци. Много селища били разорени и ограбени, на гонения били подложени членовете на ВМОРО, българските учители и свещеници.
Трудни и страшни са били лятото и есента на 1913 г. за Македония и Тракия.
Какво било икономическото и политическо положение в страната по това време? Междусъюзническата война не нанесла много тежки поражения в стопанския живот на страната, поради факта, че военните действия се водили извън старите граници на България, няколкото плодородни години, и ускореното икономическо развитие на страната в началото на века. Неизбежното влошаване на ситуацията било преодоляно сравнително бързо.
Далеч по-сериозно било политическото напрежение. През ноември 1913 г. били проведени избори, които довели до необичайни резултати. Правителството на Васил Радославов / Либерална, На-роднолиберална, Младолиберална партии/ получили 94 от 204 места в парламента. Минимално гласове получили Народната и Прогре-сивнолибералната партии /водещи до скоро в политическия живот в страната/ - те двете общо имали 6 депутатски места. Успех регистрирала очертаващата се нова сила левицата - земеделци, широки и
тесни социалисти.
Поради неуспешен опит за парламентарна комбинация на либералите на Радославов и земеделците, през февруари 1914 г. в страната били проведени нови парламентарни избори, при които правителството на Васил Радославов си осигурило подкрепата на 129 депутати , срещу —116 на опозицията. По този начин той продължил да управлява страната в едно трудно и отговорно време. България се намирала в условията на почти пълна изолация на Балканите и в Европа - на прага на Първата световна война. И тя не закъсняла.
През лятото на 1914 г. започнали военни действия между Авс-тро-Унгария и Сърбия, а от 1 до 4 август във войната се включили Германия, Русия, Франция и Англия. Започнала Първата световна
война.
След избухването на войната българското правителство официално обявило неутралитет, но активно било ухажвано и желано като съюзник и от Централните сили и от Съглашението. През септември 1915 г. изборът бил направен, България се включила във войната на страната на Централните сили /Германия и Австро-Унгария/. На 23 септември 1915 г. в страната била обявена мобилизация, а на 14 октомври с царски указ е била обявена война на Сърбия. Българския народ и армия отново показали своята сила и устрем и то на два фронта. През 1917 г. ходът на войната се променил. Положението на Централните сили ставало все по-критично. Техния чуствително по-малък ресурсен потенциал започнал да се изчерпва, а с влизането на САЩ във войната на страната на Антантата решително наклонило везните за успех в нейна полза. Още от пролетта на 1917 г. разположените на Южния /Солунския/ фронт български части били подложени на силни атаки. Ситуацията се доусложнявала от влизането на Гърция във войната през лятото на същата година на страната на
Антантата.
Крайната развръзка на Първата световна война дошла през есента на 1918 г. На западния фронт, във Франция и Белгия, съглашенс-ките сили започнали общо настъпление срещу Германия и разбили главните германски сили. В същото време, в средата на септември 1918 г., англо-френско-сръбско-гръцките части започнали настъпление на Солунския фронт срещу българската армия.
На 14 септември настъпило началото на края. Ударната група на съглашенските войски в района на Добро поле на Солунския фр°нТ възлизала на 57 000 души и 566 оръдия, срещу 15 000 българи и 1"
оръдия. Фронтът бил пробит в един участък около 25 км широчина. Съглашенските войски настъпили по долината на р. Вардар към Скопие. Българските части на запад от мястото на пробива се оказали отрязани от България и в по-голямата си част били пленени. А частите на българската армия на изток от пробива минали в общо отстъпление през Източна Македония към Горна Джумая, Кюстендил и Дупница. Последвало Войнишкото въстание и капитулацията на България. На 29 септември 1918 г. било подписано т. нар. Солунско примирие, според което българските войски незабавно трябвало да освободят окупираните от тях територии през войната. Предвиждала се освен това пълна демобилизация на българската армия с изключение на 3 пехотни дивизии и 4 полка кавалерия, разоръжаване на демобилизираните войници под контрола на съглашенски офицери, задържане в плен намиращите се в деня на подписване на примирието западно от Вардар български части и пр.
На 3 октомври 1918 г. цар Фердинанд абдикирал в полза на своя син, цар Борис III.
След пробива при Добро поле сръбските войски от Солунския фронт завзели Вардарска Македония. По силата на Солунското примирие българските военни и граждански власти били изтеглени от Македония и Моравско и между България, Сърбия и Гърция била възстановена старата граница т. е. границата, прокарана по силата на Букурещкия мирен договор.. Западна Тракия временно оставала под българска администрация. Там били оставени и български войскови части, командвани от ген. Шкойнов.
Първоначално в Егейска Македония, включително и в района между реките Струма и Места, се разпореждало командването на съглашенската Източна армия. В началото на 1919 г. обаче ген. Фран-ше д Епре заминал за Цариград и предал върховното командване в Македония на гръцкия главнокомандващ.
Оттеглянето на българските войски и администрация било съпроводено с масово бягство на българското население от Македония към старите граници на страната. Новоустановената сръбска и гръцка власт започнала систематично преследване, насилия, грабежи, убийства в градовете и селата. Най-много били преследвани българските учители, сещеници и дейците на ВМОРО. Пострадали селищата: Търлис, Пътеле, Петърско, Горничево, Ешки су, Пехотинци, ьмборе, Долно Котори и много други.
Подложено на насилия, убийства и грабежи, българското насе-
ление в Македония започнало масово да се изселва към България.
Принудителното изселване на българи от Македония след войната било толкова голямо, че през юли 1919 г. към Министерството на вътрешните работи в София била учредена специална "Комисия за бежанците". Неин председател бил Г. Палашев. През пролетта и лятото на 1919 г. той редовно осведомявал министерството за положението в Македония и за насилията, грабежите и жестокостите, на които било подложено българското население там.
В доклад до Министерството на вътрешните работи от 30 юли 1919 г. Палашев писал, че в Егейска Македония при усилни моменти българите под гръцка власт винаги намирали сили да се съпротивляват и да останат по родните си места, но след световната война "борецът народ" приличал на подплашено стадо, готово да хукне в бяг при най-незначителен тревожен шум. Борческият дух така е изхвръкнал из душата му, като че ли никакви сили не са в състояние да му го възвърнат отново...
Какво било положението в Западна Тракия? В края на октомври 1919 г. там било установено междусъюзническо управление, което продължило до края на май 1920 г. То било обявено на 28 октомври
1919 г. с декрет на френския ген. Шарпи, назначен за командир на
съглашенските войски в областта. Скечанска /Ксантийска/ околия
била окупирана от гръцката 9-а пехотна дивизия, а в останалите час
ти на областта се настанили френски, английски и италиански войс
ки. Главна военна сила била френската 76-а пехотна дивизия. Окупи
рането от гръцките войски само на Ксантийска околия и запазването
на българската гражданска администрация в Западна Тракия внесло
известно успокоение сред българското население и изселническият
поток от местни българи и българи-преселници от Македония нама
лял. Но това било за кратко. На коференцията в Сан Ремо през май
г. Върховния съвет на Съглашението взел решение цяла Тракия
/Източна и Западна/ да бъде дадена на Гърция. Каква била етничес
ката картина по това време в Беломорието? Според едно преброява
не от 1917 г. на Гюмюрджинския областен управител Иван Хаджи
ев, българите в района възлизали на 180 000 души, от които 100 000
българи християни и 80 000 българи мюсулмани. В областа имало
120 000 турци. Много от тях произхождали от Босна и Херцегови
на, анексирани през 1908 г. от Австро-Унгария. Сигурни сведения за
броя на гърците в Западна Тракия до 1912 г. нямало. Проф. Анастас
Иширков ги изчислявал приблизително на 60 000 души. Тази цифра
е съвсем близка до сведенята на проф. Милетич, който съобщава, че Б навечерието на Балканската война в Западна Тракия имало 62 955 Г1>рци. През ноември 1919 г. френските военни власти са получили от българската администрация подробни статистически сведения За областта. Според тях населението на окупираната част на Западна Тракия е възлизало тогава на 219 723 души. По народности то се разпределяло по следния начин: 101 766 българи, от които ?1 457 християни и 20 309 мохамедани, 77 726 турци, 32 553 гърци, 3066 евреи, 3369 арменци и над 2000 от разни други народности. Най-много жители имало в Гюмюрджинска околия - 92 235 души, от които 55 754 турци, 32 681 българи, между които 10 802 българи мохамедани, 1200 евреи, 650 арменци, 364 гърци и 1579 от други народности. Ксантийска околия наброявала 41 619 души. Тук българите били 20 525 души, от които 9500 българо мохамедани, турците били 20 350 души. Гърците се били изселели масово след Междусъюзническата война и поради това са били едва 86 човека, евреи - 250, а арменците - 100 души. Най-много българи християни имало в Дедеагачка околия - 17 036 души от общо 18 380 жители. Доминирало българското население и в Софлийска околия. От общо население 16 748 души, те били 12 280 души. Не стояло така положението в Димотишка околия, в която при население 25 081 души, гърците били 16 856 души, а българите - 6070 души. В Караагачка околия с население 25 660 души, българите били - 12 878, а гърците - 11 133 души. Турците в тези няколко околии било съвсем малко поради масовото им изселване през периода 1913 - 1915 г.
На 27 ноември 1919 г. бил подписан Ньойският мирен договор между победителките във войната и България. Ньойският договор нанесъл втори, по-тежък удар върху политическия, икономическия и духовния живот в България. Той за втори път потъпкал правото на българите за национално обединение отнел им нови територии - Западна Тракия, Струмишко и Западните покрайнини и оставил под чужда власт, лишени от малцинствени права, стотици хиляди българи. Ако до намесата на България в Първата световна война територията и възлизала приблизително на 114 425 кв. км с около 5.5 млн. население, след войната те намаляват: територията на 103 146 кв. км и населението на 4.9 млн. От друга страна съседите на България които участвали на страната на победителите, излезли от войната с териториални придобивки. Ако до 1912 г. Сърбия имала 48 000 кв. км. и 2 912 000 жители, а Черна гора - 9080 кв. км. с 285 000 жители, то
след Първата световна война Кралството на сърби, хървати, словенци, унгарци, немци, албанци, българи и пр. обхващало вече 247 691 кв. км територия и население - 12 568 000 души. До войната Румъния имала територия 131 353 кв. км и 6 964 000 жители, а след Първата световна война територията на Румъния нараснала на 296 142 кв. км, а населението на 16 423 000 жители. Гърция до войната имала територия 64 657 кв. км и 2 908 000 население, а след войната територията и нараснала на 120 000 кв. км и население 5 100 000 жители.
На България били наложени и големи икономически санкции, които включвали репарационен дълг в размер от 2 милиарда и 250 милиона златни франка и доставянето под формата на реституция на голямо количество локомотиви, вагони, жп. материали, каменни въглища и добитък на съседните държави победителки във войната. Сумата на репарациите възлизала на една четвърт от цялото народно богатство на страната за довоенната 1911 г. Към това трябва да се прибавят лихвите, които България е трябвало да плаща до погасяване на репарациите. Трябва да се прибавят също разходите по издръжката на съюзническите контролни комисии, установили се в София след подписването на мира, и издържани от държавата. Само през управлението на БЗНС разходите на България по изплащането на репарациите, материалните доставки и издръжката на съглашенските комисии възлизала на повече от 1 милиард лева. Страната попаднала в много тежко икономическо положение след Първата световна война. Още по-силно бил разколебан народният дух, а идеалът за целокупна и силна България останал неосъществен и продължил да тежи на бъдещите поколения, че и до днес.
Болката и страданието се засилвали и от сведенията, които идвали за положението на останалите под чужда власт българи. Те били подложени на насилствена асимилация и денационализация от управляващите среди в съседните страни. Закривани били училища и църкви, преследвани били всички които не се отказвали от своето българско начало. Отнемали им имотите и ги прогонвали от родните огнища. И така към стотиците хиляди бежанци в България се прибавяли нови, и нови хиляди и всички те напомняли и напомнят и днес за големите беди сполетели страната ни.
Във войната България дала 105 000 жертви, български войници и офицери, оставили костите си по бойните полета или измрели от раните си и болести. Страната изпаднала в тежко икономическо и социално положение.


С отнемането на Западна Тракия, България загубила не само териториалния си излаз на Егейско море, но от нея били откъснати 8 622 кв. км плодородна земя, или 7.6 % от цялата и територия до 1918 г. В тази област живеели около 225 000 души, от които преобладаващата част са били българи. България загубила една територия, която имала за нея огромно икономическо и стратегическо значение. Създадената военно-административна единица под управлението на съглашенските войски просъществувала само седем месеца и половина /от 15 октомври 1919 г. до 28 май 1920 г./ Надеждите на тракийци че Западна Тракия ще бъде оформена като самостоятелна автономна област, под протектората на Обществото на Народите /ОН/, или на някоя от великите сили на Съглашението, не се оправдали. Според решенията на конференцията от Сан Ремо / Италия/, проведена през април 1920 г., областта трябвало да се предаде и стане част от Гърция. В края на май гръцките войски навлезли в Западна Тракия, а два месеца по-късно те сломили съпротивата на турците в Източна Тракия и окупирали и нея. Голяма част от разбитите турски войски и многобройно цивилно население побягнало на север към България. Хиляди турски бежанци преминали българската граница при Кайбиляр /Странджа/, Голям Дервент, Урумбеглий /Лесово/, Константиново /Радовец/ и др. По сведения на щаба на армията, изпращани до МВРИ и МВРНЗ с|мо до 28 юли 1920 г. били евакуирани към вътрешността на България, 385 офицери, 3239 войници и около 22 000 цивилни турски граждани, но тези цифри не били окончателни.
Гръцките власти в Македония и Западна Тракия ликвидирали всички български училища и църкви, изгонени били българските учители и свещеници още през 1920 г. На българите било отнето правото да учат децата си и да извършват религиозни обреди на свой роден език. Те били принудени да изпращат децата си в гръцки училища. Постепенно изселническият поток от Егейска Македония и Западна Тракия през 1920 г. отново се увеличил.
През 1921 г. войната, която се водела между Гърция и Турция, навлязла в нова фаза. Гръцката армия претърпяла поражение при гара Ески Шехир в края на март. За да попълни своите армейски части, Гърция извършила тотална мобилизация, мобилизирани били и българи от Егейска Македония и Западна Тракия. Тракийските младежи били затворени в казармите в Гюмюрджина, където били охранявани като пленници. В гръцката армия попаднали българи от над 40 населени места в Западна Тракия. Най-силно били засегнати дедеагачките села. От Дуганхисар били мобилизирани - 119 души, от Дервент - 115, от Чобанкьой - 102, от Домуздере - 91 и т. н. Почти също било положението в Гюмюрджинско, от Съчанли били мобилизирани 99 души, от Хаджилар - 87, от Калайджидере - 82 души и др. Общият брой на мобилизираните тракийци в гръцката армия през годините 1921/1923 г. възлизал на около 1700-1800 души. В края на август и началото на септември 1922 г. гръцката армия претърпяла катастрофално поражение при Афион-Карахисар. Генерал Трикопис се предал в плен с разбитите остатъци от гръцката войска. Гърция била принудена да евакуира своето население и да изостави Мала Азия. Източна Тракия също отново преминала в ръцете на турците. Гръцкото правителство съсредоточило армията си по десния бряг на Р- Марица. Пропаднала идеята за образуването на "Велика Гърция" на Балканите и Мала Азия. Разгромът на армията довел до държавен преврат - Елефтериус Венизелос сдал властта, крал Константин се отказал от престола. Петима министри и главнокомандващи;, били арестувани и екзекутирани. След претърпяното поражение стотици хиляди гърци напуснали Мала Азия. От Източна Тракия побягнали настанените там бежанци и местни гърци на брой около 200 000. Гърция изпаднала в критично положение, поради сложния проблем за настаняване на повече от един милион бежанци. Гръцкото правителство започнало да настанява бежанците в Егейска Македония и Западна Тракия. Така възникнал с цялата си острота въпросът за по-нататъшната съдба на местното население в тези райони, което било предимно българско. Само в Егейска Македония са живеели над 200 000 българи. В Западна Тракия българите също са били мнозинство през 1914-1918 г. около 100 000, като тук са били настанени и бежанци от Източна Тракия, Македония, Мала Азия, та чак от Добруджа. След края на Първата световна война и заемането на областта от Гърция през 1920 г. изселническата вълна от Западна Тракия към България се усилила. От направените статистически проучвания през 1919 г. населението на Западна Тракия възлизало на 219 723 души, от които 101 766 българи, от тях 81 457 християни и 20 909 мохамедани. В областта живеели и 77 726 турци, 32 553 гърци и 8700 жители от други националности (евреи, арменци и др.). Най-много българи живеели в районите на Дедеагач, Гюмюрджина и Софлу. Заселването на гръцките бежанци ставало за сметка на българското и турското население, които били подложени на жесток натиск от страна на властите и от прииждащите нови заселници. Във всяко българско село били настанени гръцки семейства. В с. Кушланли били настанени 300 семейства бежанци от Мала Азия, в с. Каракурджали - 100 семейства от Кавказ, в с. Чадърли 250 семейства от Източна Тракия и др. Отнемани били имотите и домовете на българите, с нескритата подкрепа на гръцката армия и полиция. Към местното българско население новата гръцка администрация се отнасяла като към чужденци, които трябвало незабавно да напуснат страната. В началото на 1923 г. главнокомандващият гръцката армия, позовавайки се на опасността, че войната с Турция може да се прехвърли от Мала Азия на Балканите, организирал и провел депортиране на българите от Западна Тракия и по-специално от районите на Дедеагач и Гюмюрджина, в други райони на Гърция. С обяснението, че българското население от тези райони подкрепяло въоръжените действия на българските чети на Таньо Николов /в четата на който участвал и Иван Маказчиев от с. Дервант, по-късно ясител на с. Орешник/, Георги Арнаудов, Димитър Маджаров, Тодор Хвойнев, К. Ненчев, Д. Николов, П. Чапкънов, Ст Терзиев, К. Митев Ох. Запартов, Р. Каракачанов, Т. Стоенчев, М Аркомарев и др. А тези тракийски чети наистина се опитвали с малките си възможности да подържат българския дух в района и същевременно да не дават мира на новите завоеватели. На 15 януари 1923 г. четата на Д. Маджаро извършила дръзко нападение в Дедеагач, а на 16 януари четата на Каракачанов и Ст. Запартов атакували успешно пехотните казарми в Гюмюрджина. На 24 януари 1923 г. една чета под командването на А. поп Алексиев атакувала успешно щаба на 12 гръцка дивизия в гр. Фере. Важен обект на внимание била и железопътната линия Ксанти - Гюмюрджина - Дедеагач - Одрин, нападани били влакове и гари, разрушавани били мостове и тунели.
В края на зимата и през пролетта на 1923 г. гръцките военни и административни власти пристъпили към интернирането на българските селища. Гръцки военни и жандармерийски подразделения обграждали селата, събирали хората в църквите и училищата и ги принуждавали да се приготвят за изселване за няколко часа. Къщите, добитъкът и цялата покъщнина оставали на разположение на настанените по селата гръцки бежанци. Така в началото двайсетте години на XX век били разсипани богатите и цветущи някога крепости на българщината в Западна Тракия: Доганхисар, Дервент, Еникьой, Калайджидере, Чобанкьой, Домуздере, Съчанли, Хаджилар, Чадърли, Каракурджали, Кушланли, Карачкьой, Бадома, Шапчихане и много други. Част от интернираните българи били заточени по островите Крит, Милос, Китира, Митилини и Хиос. Други били изпратени в Каламата /Южен Пелопонес/ и в околиите Волос, Лариса и Фарсала. Интернирани били над 2000 български семейства с повече от десет хиляди души, според Ан. Разбойников те са били около 25 000 души, само на остров Крит /Ретминио/ били заточени над 1300 българи, предимно от с. Дервент. Разпръснати на групи, без работа, храна и подслон, заточениците ставали жертва на глада, студа и болестите. Измирали цели семейства, особено било критично положението при старите хора и децата. По официални данни, съобщени през 1924 г. от министъра на външните работи на България Хр. Калфов, по островите и в Северна Гърция са намерили смъртта си 2348 българи.
При новосъздадените условия, местното българско население в Западна Тракия и Егейска Македония започнало на групи и по единично да бяга към България. През зимата и пролетта на 1923 г. над 10 000 българи от Западна Тракия напуснали своите родни огнища, потокът от бежанци се засилил още повече през лятото и есента. България изпратила протестна нота срещу действията на Гърция. Гръцкото правителство отказало да вземе под внимание протестите на България, в отговор на нотатата се заявявало, че се "размествали" само една част от хората, които подпомагали действията на българските чети. Населението щяло да бъде върнато по родните си места, когато обстановката позволявала това. Било премълчавано истинското намерение на Гърция да обезбългари Егейска Македония и Западна Тракия и на мястото на коренното население да настани бежанците от Мала Азия.
България получила международна подкрепа за спасяването на тракийските българи. На 21 април 1923 г. съветът на ОН /Обществото на народите/ приел резолюция, с която се констатирало, че Западна Тракия юридически все още принадлежи на съглашенските държави. В тази връзка и по инициатива на Фритьоф Нансен в Западна Тракия заминал с мисия полк. Трилор. На него била възложена задачата да проучи положението на българското и турското население в областта.
Завръщането на българите от заточението започнало в края на август 1923 г. и продължило цялата есен. Надеждите на интернираните, че в родните си места ще започнат отново нормален живот, се оказали неоснователни. Къщите им били заети от гръцки бежанци или превърнати в необитаеми. Стопаните българи трябвало да се настаняват в кошарите при добитъка, или просто на открито. Реколтата на нивите, лозята и градините била обсебена от новите преселници. Според официални данни, които могат да се приемат за достоверни, западнотракийските българи са загубили тогава 112 000 овце и кози, 5303 глави едър рогат добитък, 643 коня, 1400 камили, 1585 магарета, 1000 свине, 27 900 бр. домашни птици, ограбени били над 2000 къщи.
Изправени пред приближаващата зима, без подслон и прехрана, по-бедните които нямали на какво да разчитат, предпочитали да се изселят в България. Те се събирали на групи и през Родопите, по нелегални пътища, преминавали границата. По сведения на Главната дирекция по настаняване на бежанците, след установяване на гръцкия окупационен режим в Тракия, само за няколко години от 1920 до 1923 г. са избягали в България 6000-6500 семейства, с около 28 000 души.
На 29 септември 1924 г. в Женева /Швейцария/ била подписана Българо-гръцка конвенция за покровителстване на националните малцинства. Преди това още през 1920 г. /18 декември/ в Женева била създадена смесена гръцко-българска, комисия която имала за задача да надзирава и улеснява изселването съгласно конвенцията от 27 ноември 1919 г. за доброволна размяна на населението. Гръцкото правителство се съгласило на тази стъпка, защото изпитвало остра нужда от средства за настаняване на гръцките бежанци от Мала Азия, което можело да стане само с помощта на един международен заем. В Женева били подписани два отделни протокола с еднородно съдържание: един за покровителстването на гръцкото малцинство в България и друг за покровителстването на българското малцинство в Гърция. Съгласно тази конвенция А. Ц. Корф и майор М. Л. Роувър, членове на смесената гръцко-българска комисия за доброволно изселване, били определени и за специални представители на ОН по прилагане на конвенцията за правата на малцинствата. Същността на споразумението се заключавала в правото на българското малцинство при желание да се изсели в България, и обратно гръцкото малцинство от България в Гърция. Изселването трябвало да бъде доброволно, но пълно, т. е. с премахването на всичко, което можело да свързва населението с родните им места - имоти, общини, църкви. Българите и гърците, преминаващи на нова територия, автоматично получавали ново поданство. Оставените лични и общински имоти трябвало да се заплатят от съответните правителства. За ликвидиране на преселническите недвижими имущества и за пълното приложение на конвенцията се учредила смесена комисия от по един български и гръцки представител и представителите на ОН - полк. Корф и майор Роувър.
Но въпреки всичко изселването вече било придобило огромни мащаби, малцина били онези българи, останали по родните си места в Тракия и Егейска Македония. Според статистиките на смесената комисия, от деня в който е започнало прилагането на конвенцията, Ао 31 май 1924 г. са били подадени 13 235 декларации за изселване на българи, отнасящи се за 37 023 души. От тях 23 916 били от Егейска Македония и 12 107 били от Тракия. Протоколите на Женевския договор били подписани от министрите на външните работи на двете страни Калфов и Политис.
Обаче новото правителство на Гърция начело с Михалакопу-
лос обявило, че няма да приложи Женевските договорености. През времето, когато в парламентите на България и Гърция се обсъждали Женевските протоколи, потокът на бежанците от Тракия и Македония не отслабвал. Само за времето от 1 до 7 ноември 1924 г. в Свиленград пристигнали 280 бежански семейства с 1050 членове от Гюмюрджинско и Енидже-Вардарско. През следващата седмица 8-16 ноември на същата гара пристигнали нови 462 семейства с 2357 души от Енидже-Вардарско, Солунско, Гюмюрджинско. Бежанците на преставали да прииждат дори и през тежките и студени зимни месеци. От 15 до 22 февруари 1925 г. в Свиленград пристигнали 260 семейства с 1270 души от селата Дерекьой, Кушланлъ и Хаджилар (Гюмюрджинско). Масови изселвания имало от Драмско, Кукушко, Демирхисарско, Енидже Вардарско, Солунско, от цяла Егейска Македония - 86 572души. От Западна Тракия най-много били бежанците от Гюмюрджинско, Дедеагачко, Софлийско, от районите на Ксанти и Димотика. Особено важно значение за бежанците от Западна Тракия и Егейска Македония имала спогодбата, останала в нашата история като спогодбата Моллов-Кафандарис. Тя била подписана на 7 декември 1927 г. от министрите на финансите на България и Гърция. Тази спогодба, въпреки че уреждала чисто финансови въпроси, узаконила гръцката денационализаторска политика в Егейска Македония и Западна Тракия, затворила пътя и отнела надеждите на бежанците от посочените области да се завърнат по родните си краища. Малко по-рано, на 18 октомври 1925 г., бил подписан Ангорския (Анкара), договор който пък от своя страна попарил надеждите на изстрадалите бежанци от Източна Тракия. С договора практически било отнето тяхното право да се завърнат по домовете си. Имотите на онези, които успели да се спасят в България след започването на Балканската война ставали собственост на турската държава, за сметка на недвижимата собственост на турците, които напуснали присъединените към България райони след 1912 г. Формално правото на собственост запазвали българските бежанци от преди 1912 г., които били сравнително малко и малоазийските българи. Облагите, които извлякла Турция от сключения договор, били повече от очевидни. Срещу 30 000 турци, изселили се от новоосвободените български земи, имало повече от 70 000 прогонени българи от Източна Тракия. Там оставали 34 062 къщи, 1 961 440 дка ниви, ливади и лозя, 213 043 дка гори и пасища. Изчислено това имущество възлиза на 8-10 млрд долара. Пред българското правителство се изправила трудната задача да приеме, настани и обезпечи поне минимално бежанците, тези изстрадали хора, намерили единствена утеха, да се приютят в родината, изгонени от родните места. Бежанците пристигали почти само с личен багаж, поради невъзможността да вземат със себе си инвентар и добитък, които им били заграбени от гърците. Те били настанявани предимно в Южна и Източна България. В района на Кавакли (Тополовград), поради изселването на гърците от района, в града и селата около него били настанени голям брой бежанци от Западна I и Източна Тракия и Егейска Македония. На XI събор на Тракийската организация, който бил проведен през ноември 1926 г. в Ямбол, били изнесени данни, които давали обща представа за преселението, неговите мащаби и проблеми. За Кавакли (Тополовград) е било отбелязано, че е заселен от 1544 семейства (473 от Източна Тракия и 1071 от Западна Тракия с 7753 членове, а също и от 163 семейства от Егейска Македония с близо 1000 членове). Значителна част от тези бежанци в последствие са се преместили и заселили по-други краища на България. Бежанци били настанени и в селата Козлуджа / Орешник/, Дуганово, Синапово, Чукарово, Голям и Малък Манастир и по други селища в района. По статистика на дружество "Тракия" през 1929 г. в България е имало вече 25 687 бежански семейства само от Източна и Западна Тракия с 108 556 членове, а общо бежанците в страната били над 200 000 души.

PMEmail Poster
Top
Eлтимир
Публикувано на: 12.9.2009, 10:58
Quote Post


Отдаден
*******

Група: Участници
Съобщения: 17 483
Участник # 15
Дата на регистрация: 17-July 05



Турция протяга мръсни ръце към Волга
Пускам статията на руски език, твърде дълга е и нямам свободно време да я превеждам цялата. За нас е важно да знаем, че Турция се стреми да пороби не само нашата Дунавска България, но протяга мръсните си, изцапани с кръвта на милиони българи ръце към братята ни край Волга и на Кавказ. Утешителното в случая е, че тамошните власти не коленичат и не се молят пред турския ятаган. Не издигат паметници в прослава на убийци и терористи. А още по-малко са склонни да вземат подкупи, когато става въпрос за Родината им.

На територията на Република Татарстан, населена преди всичко с българи е разкрита турска екстремистка организация. Нещо подобно на нашето ДПС. Само че там, за разлика от тук хората нямали никакво намерение да я узаконяват. Който разбира руски език, да чете и да мисли. Ще бъда благодарен, ако някой разполага с достатъчно свободно време, за да я преведе и да я пуснем.

В Татарстане раскрыта турецкая экстремистская сеть...

Статията на руски език заедно с илюстрациите към нея тук:
http://erigkan.ucoz.ru/news/turcija_protja.../2009-09-12-353


--------------------
PM
Top
Йордан_13
Публикувано на: 12.9.2009, 21:12
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



Продължава тъпченето на българите в Босилеградско

Религиозните права на българите в Босилеградско са систематично нарушавани, а те самите биват подлагани на постоянни опити за културна и религиозна асимилация от страна на Сърбия.

Това е мнението на представители на Хелзинкския комитет, Национално движение "Западни покрайнини" и Културно-информационнен център "Босилеград".

На пресконференция в БТА те съобщиха за проблема с освещаванетона българската черква „Свети Иван Рилски" в село Паролово, на 5 км от Босилеград. Храмът е трябвало да бъде осветен на 31-ти август в присъствието на официални български лица, сред които министърът за българите в чужбина Божидар Димитров.

Това обаче не се случило, защото сръбският епископ Пахомий, който е вляза в сила присъда за педофилия, се е противопоставил категорично.

Иван Николов, председател на българския Културно-информационен център в Босилеград, цитира писмо на ангажираните с проблема. То е изпратено до Светия Синод, Българската православна църква и българските държавни институции.

В него се посочва, че епископ Пахомий се е държал надменно и пренебрежително към гостите от България.

Въпреки безспорната и масова подкрепа на местното българско население за отец Йоан епикопът им държа политическа реч, добави Николов.

Той ( Пахомий - бел.ред) им даде се разбере, че за него нито новопостроената черква, нито гостите от България, нито желанието на местното население, нито кмета на Босилеград, нито отец Йоан, нито миряните имат някакво значение, продължава писмото.

По мнение на участниците в срещата българското население в Западните покрайнини се подлага на „жесток" натиск под формата на синтез между сръбското правителство и Българската православна църква, която не предприема никакви действия, за да защити религиозните права на българите в района.

На пресконференцията стана още ясно, че Пахомий е поискал отстраняването на българския епископ Йоан, който е дал идеята за построяването на църквата.

На 31 август се случи нещо страшно,посочи Зденка Тодорова, председател на Хелзинкския комитет за защита правата и свободите на българите в Сърбия. Тя беше категорична, че българите в Босилеград са подложени на непрестанна асимилация от сръбските власти.

Тодорова каза още, че паметните плочи на всички български гробове в Западните покрайнини са изписани по сръбската именна система.

Тодорова добави, че сръбската църква прави опити да преименува българския светци Йоан и св. Иван Рилски със сръбското „Йован".

Дори се издават сръбски книги, в които имената на светците фигурират по този начин. Тези книги се продават пред българските храмове в Сърби, уточни Тодорова, като добави, че не знае БПЦ да издава книги на български за храмовете там.

Участниците в срещата призоваха за категоричното съдействие на българските власти, премиерът Борисов и всички, които биха могли да окажат натиск за спиране на асимилацията над българите в района.


http://news.ibox.bg/material/id_1721095355/#clist
PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 16.9.2009, 14:54
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



А ето този пруфесур учи децата ви smil4334ad8a149e0.gif smil4334ad8a149e0.gif smil4334ad8a149e0.gif Според него, геноцид над Българите няма. Той ги учи на етническа търпимост и толерантност. Важното, когато на циганина, евреина и турчина му се приебе, дъщерите ви с готовност требва да вдигнат полите си. Прочетет му и биографията за да видите що чудо са отхранили комунягите и евреите.

http://www.segabg.com/online/new/articlene...id=5&id=0000901


Андрей Пантев

Наследили сме раболепие, гарнирано с коварство

Защо Чърчил, Рузвелт и Де Гол предпочетоха Москва, а не Берлин за съюзник, пита професор Андрей Пантев по повод желанието за приравняването на фашизма с комунизма






Андрей Пантев завършва история в "Св. Климент Охридски" през 1961 г. От 1984 г. е доктор на науките. Специализира в Англия и САЩ. Научен сътрудник и старши научен сътрудник е в Института за история при БАН. През 1982-1984 г. преподава балканска история в САЩ. Президент е на Българската асоциация за американистика от 1990 г. Носител е на награда "Голям Платонов Нобел на века" на Световната академия "Платон". Автор е на около 40 книги и над 300 публикации на различни езици. Андрей Пантев е депутат в 39-то, 40-то и 41-вото Народно събрание от гражданската квота на "Коалиция за България".

- Проф. Пантев, величаят ви като умел оратор. Помага ли изкуството на риториката в политиката?

- "Умел" малко не се връзва с моите представи за качества, а величаенето не е любимото ми отглаголно съществително. Може и да ме бива малко в публична словесност, но това в еднаква степен е изискване за всеки истински професор или функционален политически деец.

- Имаше идея датата 23 август да бъде обявена за ден на геноцида. Вие какво мислите по въпроса?

- Напоследък думата "геноцид" е натоварена с многосмислово съдържание. Ние знаем какво разбират под тази дума например индианците. В Библията също има геноцид, който още не е осъден. Миналата година Сам Харис писа в списание "Нюзуик", че половината от владетелите в Стария завет са за Хагския трибунал. Този специфичен термин започва да олеква от честа и неуместна употреба. Не може да има геноцид с цените на парното, както неотдавна чух. Геноцидът предполага планирано и безусловно физическо унищожение на цяла етническа или религиозна общност. При такава политика няма селекция. Много евреи бяха унищожени, въпреки че в началото симпатизираха на Хитлер. След процеса срещу Айхман в Израел осъждането за геноцид изисква индивидуална отговорност. В ретроспекция няма народ, който да не е понесъл страдание, както и няма държава на народ, която да не е причинила страдание на другите. Ако парламентите по света тръгнат да се произнасят по исторически престъпления, не зная до кого и докъде ще се разпространят тези обвинения и присъди.

- Във връзка с пакта "Молотов-Рибентроп" от групата на СДС тръгнаха с инициативи за приравняването на комунизма с фашизма. Редно ли е според вас да се поставя знак за равенство между двете?

- В такъв случай е основателно да заклеймим атлантическите демокрации, които бяха в продължителен боен съюз с една от страните, която след 1945 година допълнително разпространи комунизма по света. А защо когато човечеството бе заплашено от смъртна ненавист, Чърчил, Рузвелт и Де Гол предпочетоха в това съдбоносно стълкновение Москва, а не Берлин? В морално-политически смисъл Мюнхенският сговор не е по-малко отблъскващ от германо-съветския пакт. Без да го оправдаваме, този пакт може да се види и като необходима превантивна мярка независимо за какво. А който отрича, че Хитлер не е непрекъснато тласкан към Изток от западната дипломация, значи не познава или деформира предисторията на последната световна война.

- Да се върнем към българската политическа действителност. Защо според вас БСП загуби изборите така категорично?

- Не може, а и не е здравословно да се побеждава винаги. Понякога в тежката загуба има повече залог за възраждане, отколкото в малката или съмнителна победа. Поне досега онези партийни конфигурации, които на изборите се явяваха като съкрушителна алтернатива на БСП и я побеждаваха, после залязваха много по-бързо и неспасяемо, отколкото самата тя. "Коалиция за България" понесе сама всичките негативи на общото управление и вероятно има сериозни причини за гняв от страна на собствените си съмишленици. Но във вътрешнопартийните разпри в БСП, поне отстрани, виждам много повече личен мотив, отколкото идеен принцип.

- В нашата политика има много лични мотиви. Съзирате ли нещо подобно и в желанието на ваши колеги от ГЕРБ изучаването на религия в училище да стане задължително?

- Намирам това усърдие повече като показна изява на набожност. Какви времена! По-рано бе опасно да казваш, че вярваш. Сега е опасно да казваш обратното. Вярата не се натрапва. Нека родителите сами решат какво да учат техните деца, когато става дума особено за задължителна дисциплина. Е, съвсем друг е въпросът за учебен предмет история на религиите, който внедрява граждански познания и добродетели.

- Защо миналата година се присъединихте към 100-те български интелектуалци, които подписаха открито писмо срещу признаването от страна на българското правителство на независимостта на Косово от Сърбия?

- Текущата динамика по този въпрос досега показа, че това признаване не е толкова лесна работа. Защото се създава опасен прецедент. Причината за съществуването на държава на Балканите, поне в миналото, винаги е мотивирано с наличието на нация за такава държава. Ако условието остава, питам - какви са косоварите? После, има нещо друго. Нима в собствената ни страна не може да се намери район, в който преобладаващото население да не е българско? Това мотивация ли е за нарушаване на държавна цялост? Този въпрос не засяга само сърбите. Той може да еволюира във верижен процес за целите Балкани, включително и до нас.

- В исторически план за какво можем и най-вече е уместно да претендираме, че е оригинално българско?

- Книжнината през Х век, държавническата ни традиция по същото време, богомилството, Стамболов, Стамболийски. Независимо как идейно са се развили тези постижения в перспектива.

- А кое според вас е най-тежкото ни наследство от една ориенталска принадлежност?

- Раболепието, гарнирано с коварство. Съображението, че да си със силните е винаги оправдано. Цялата ни нова история, особено във военни времена, е наситена с бакалската пресметливост за възнаграден прагматизъм. "Кой нам кравай в ръце, той нам леля" - казваше един бележит българин. Но често се е оказвало така, че онова, което е смятано за прагматично днес, може да се окаже глупашко безумие по-късно. После нямаше нито кравай, нито леля! Затова и загубихме ХХ век след толкова бляскаво начало през 1879 година. Но вижте, пагубната ни взаимна завист си е чисто български патент и допълнителен принос към ориентализма.

- Кои са най-героизираните личности в модерната ни история и с днешна дата?

- Ако под "героизираните" разбирате прекалено изтъквани, то вече започвам да се тревожа за превъзнасянето на Стамболов за сметка на други негови съвременници и следовници. С днешна дата не виждам герои. Трябва ми дистанция. Може би героите са незнайните ни съседи, които в тези времена си остават порядъчни хора. Въпреки бруталния марш на комерсиалната философия и тарикатските похвати, създаващи героите на нашето време.

- Веднъж казахте, че през 1989 година в България е нямало елит. А сега?

- Има добре подготвени бюрократи. Малко ли бяха специализациите, курсовете, проектите, програмите, командировките, насочени към такова обучение? Самият Запад доста се бръкна за тази работа. Мнозина политици вече знаят как да говорят, да се обличат, да участват в препирни, наречени "дискусии", да се държат като светски хора. Често пъти това е бездушна поведенческа техника, която може да буди респект, но не непременно симпатии.

- В едно интервю казвате, че ако нещо въобще може да бъде символ на нашата гордост, за вас това е българският език. Какво е отношението на вашите студенти към езика ни като ценност?

- Не зная какво мислят за това студентите. Но за мен единственото истинското чудо в нашето историческо наследство е именно българският език. В него е последната ни надежда.

- В интервю за нашия вестник вашият колега проф. Иван Маразов сподели, че в средното ни образование има пробойна и студентите идват в университета с твърде слаба подготовка и по история, и по родния си език. Какви са вашите впечатления относно това?

- Но тези пробойни са своеобразен морален и професионален бумеранг, завръщащ се към нас. Ако учениците идват неподготвени в университета (и това наистина е така), тогава кой ги е обучавал там? Наши студенти. Значи отговорността следва да бъде поне споделена от тези, които им дават дипломите.

- Бихте ли дали пример от българската история, когато езикът управлява нацията.

- Това време бе през Балканската война. Тогава нашите войничета вървяха по чукарите на Македония и равнините на Одринско и Добруджа, без да разбират много от държавно съзидание, изкусна дипломация или историческа аргументация. Но те пресичаха хребетите на Рила и Пирин, защото виждаха, че "отсреща" има хора, които говореха техния език. Това бе мотивация за кръвно братство, която струваше повече от бойните маршове и офицерските речи. Не зная дали това, не като боен подвиг, а като отношение може да се възпроизведе някога отново.
PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 16.9.2009, 14:57
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



Според Пантата, турците и гърците, някога са били под българско робство и са претърпели големи унижения и страдания.
Пантата вероятно говори на студентите си, че макар, да е имало Османска империя, турците в нея всекидневно са били унижавани от българите и много са пострадали, горките.
PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 16.9.2009, 15:00
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



В нашата политика има много лични мотиви. Съзирате ли нещо подобно и в желанието на ваши колеги от ГЕРБ изучаването на религия в училище да стане задължително?

- Намирам това усърдие повече като показна изява на набожност. Какви времена! По-рано бе опасно да казваш, че вярваш. Сега е опасно да казваш обратното. Вярата не се натрапва. Нека родителите сами решат какво да учат техните деца, когато става дума особено за задължителна дисциплина. Е, съвсем друг е въпросът за учебен предмет история на религиите, който внедрява граждански познания и добродетели.
==================================================
Изучаването на Тенгрианство в училищата трябва да бъде задължително - няма не искам, няма недей. Предмет "история на религиите", мое да има, само, ако в него се разглеждат всички световни вери като произлезли от Тенгрианството. А не самите вери, сами по себе си, само да бъдат разглеждани или пък да бъде разглеждана взаимовръзката между тях, пък да се пропуска Тенгрианството.

PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 23.9.2009, 16:52
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 035
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



Ето нагледен пример как гърка Теодоси (Божидар Димитров) продължава геноцида срещу Българите, като не иска заселването на Българи от чужбина обратно в Родината им.

http://news.ibox.bg/material/id_1182117454/#clist



User posted image
PMEmail Poster
Top
Георги-НЗ
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



QUOTE
Вулгарос нами мини\ Българин да не остане...

Извадки във факсмиле
от писма, намерени в пощата на 19-ия полк на VІІ-та гръцка дивизия, хваната от българските войски в Разлога на 14 юли 1913 г.


С., б.г.


“...ние колим, и всички от тази нечестна нация, които попаднаха [в ръцете ни], опитаха манлихерката... не сме оставили ни корен от тази раса.
...  а ние изклахме тези, които останаха...
... Не остана нито един българин...
...Където се намери българско село, подпалваме го и го изгаряме, за да не може отново да се възроди тази мръсна българска раса...  ”



Прeдговор

Откъслеците от писмата на гръцки войници, които предаваме тук заедно с български превод, първом бяха публикувани с французки превод на два пъти: най-напред първите 14 писма, които по-долу следват, а по-сетне-отделно останалите 14 писма.

Сега ги публикуваме всичките 28 писма наедно. Тук предаваме и предговора, който предшествува текста на писмата във втората серия:

Публикуваните по-рано писма, писани от гръцки войници от 19-ия полк, чийто куриер беше заловен от 6-та рота на подпоручик Футеков (57-и полк, 11-та дивизия) при Добринище (Разлог), когато бързо е, отстъпвал казания гръцки полк, могат да дадат на безпристрастния читател ясна идея за всичките деяния, извършени от гръцките войски в населените с българи области, които те са преминали. Тези писма донасят неопровержимо доказателство, че гърците, които вменяваха във вина на българите жестоки и варварски действия, са се предавали на жестокости много по-лоши от тия, в каквито обвиняваха тези последните, като имаха свръх това възможност да представят на света своите собствени злодеяния за дело на българите. Тази възможност те я имаха поради твърди продължителната си окупация на териториите, които те бяха преминали, а също поради обстоятелството, че България, изолирана от останалия свят, не знаеше за обвиненията, които й отправяха та нито можеше да се защитава, нито да възстанови истината. При все това официални гръцки личности се опитаха чрез чуждестранната преса и особено чрез французката да обявят за нищожна автентичността на публикуваните от нас писма-документи. Няма да полемизираме по този въпрос.

Оригиналите на писмата ги държим на разположение на всички онези, които биха изказали съмнения за тяхната автентичност и ние заявяваме, че сме готови да ги подложим на експертиза. Вън от това, оригиналите на тези писма са изучени от компетентни личности в София, които единодушно потвърдиха тяхната автентичност.

Публикуваме и нова серия от писма, заловени в същото време, когато и другите, но изследвани по-късно. Една част от тях беше предадена на чуждестранни кореспонденти които ги върнаха, след като си послужиха с тях. Освен писмата, които следват, притежаваме един обемист пакет от други писма, съставящи също част от заловената кореспонденция на 19-ия полк.

Колкото и обикновено и простичко да е съдържанието на по-долу публикуваните писма, — тук се касае наистина до писма, писани от прости войници — то установява още по-добре единоду-

3

шието в чувствата на техните автори, удивителния начин, как те признават, че са изгаряли български села, че са убивали жени и деца, секли пленници, и всичко това не само от една единствена омраза към този „проклет народ", както те се изразяват (вж. писмата № 3 и 4), но също тъй и по заповед на висшето началство (вж. писма № 1 и 3). Ако са били такива заповедите на висшите гръцки военоначалници, — да се предпише изрично на войниците да горят селата и да убиват беззащитните българи, ако къмто омразата, която гърците хранят към българите, се прибавят разпорежданията, направени за да се насърчи престъплението и да му се осигури безнаказаност, няма какво повече да се питаме, кои са истинските автори на всичките ужаси, приписвани на българите. Тежка е отговорността на тези, които, като знаеха за жестокостите, извършени от гърците, — тъй като те са ги заповядали, — си позволиха да обвиняват и да клеветят българите! Ако, при всичко това, българите са били „чудовища в човешки образ", както ги нарекоха от високо място, „ако трябва да бъдат заличени от листата на цивилизованите народи", коя е тогава категорията, в която трябва да бъдат зачислени тези, които по тяхно собствено признание са ги надминали в жестокост?

Ние никога не сме престанали да твърдим, че жестокостите, приписвани на българите- от гърците, в действителност са били извършени от тези последните и че са представени в чужбина като дело на българите! Да изкривяват фактите, ето какво гърците, служейки си със своето добре известно вероломство, бяха въздигнали в система. Много характеристичен в това отношение е случая с българския свещеник от село Круша, Серска околия, заклан от гърците, а сетне трупа му фотографиран и представен като труп на гръцки свещеник, уж заклан от българи. И този случай на подставка не е единствен. Вследствие на една такава мистификация, француския публицист Rene Puauх твърдеше, че е присъствувал на погребението на гръцкия владика от Сер, който и сега още се радва на превъзходно здраве. От друга страна в Цариград е била отслужена панахида в памет на дойранския владика, който днес се намира тъкмо в турската столица.

Гърците обвиняват българите за извършени жестокости в Сер, в Демир-Хисар и в Доксат. Ала в тези местности българските войски действуваха не от жестокост, нито от чувство на отмъщение, — макар че гърците нищо не пропуснаха за да ги предизвикат, — но само вследствие на въоръжения бунт на гръцкото население и на андартите, които в боен ред бяха открили огън против българските войскови части. Събитията в тази местност се извършиха по един съвсем друг начин от тоя, представен от гръцката версия: близо е часа, в който истината по този пункт ще бъде възстановена.

В Сер самите гърци се предадоха на жестокости. Показанията на свидетелите и на жертвите на тези жестокости, спасени по чудо, потвърдяват точка по точка — и по един също тъй категори-

4

чен начин, както писмата на простите войници — неокачествимите дела, в които гърците от Сер, предвождани от техния владика, са се провинили спрямо българите, които бидоха изклани в зданието на гръцкото училище, преобърнато в касапница. Свидетелите на тези ужасни дни се намират в България и всеки може да провери техните показания. Те са били разпитани и от чужденци, чиято безпристрастност е удостоверена, а техните рани — изследвани от специалисти[1].

Ние откриваме тези неоспорими факти и обвиняваме гърците в тези ужасни пръстъпления. Анкетната комисия Карнеджи (Карнеги-б.р.), чиито членове са видни личности и се ползуват с голям авторитет, ще изучи нашите главни точки на обвинението и така ще може да се възстанови истината, макар че гърците, също както и сърбите, боейки се от резултатите на една безпристрастна анкета, употребяват всичките си усилия за да задушат делото на комисията.

Освен горните факти, за които намираме самопризнанието в писмата, които публикуваме, да не забравяме, че масовата емиграция на населението от Мелник и други някои места, което е избягало, както претендираха някои французки вестници от българите, уж палейки собствените си къщи, не е нищо друго освен една хитрост, измислена с цел да се прикрият по-раншните опустошения, извършени от гърците и да се заличат по този начин всички следи на престъплението. Емиграцията, за която е дума, е една насилствена емиграция. Но и да беше истина, че населението в Мелнишко само, със собствените си ръце е подпалило къщите си[2], как би се обяснил тогава факта, че гръцките войски, които се намирали на самото място, не са взели никакви мерки да предупредят или най-малко поне да ограничат делото на разрушението?

Някои видни гръцки личности, много затруднени от неочакваните открития, които съдържаха публикуваните по-преди писма, мислеха, че трябва да изместят въпроса, претендирайки, че българите подържали чрез подобни публикувания враждебния дух на миналото, върху което би трябвало да се тури завеса на забравата.

Обаче тези господа изпускат из предвид, че гръцката преса и високопоставени личности в Гърция не престават да публикуват анкети по повод на измислени престъпления, приписвани на българите. Чрез подобни издания като настоящето ние не желаем никого да предизвикваме; но като смятаме, че това е наше право, както и наш дълг, ние искаме да възстановим истината и да отблъснем клеветите, чрез които мислеха, че могат да запетнят нашата чест и нашето добро име.

София, 1/14 Септември 1913

1.) Понеже тези дни излиза отделно съчинение от проф. д-р Л. Милетич, което донася богат обвинителен материал по гръцките жестокости, в това издание се изоставят няколкото показания на спасили се от клането в Девическата гимназия в Сер, които бяха обнародвани като прибавка към 2-та серия на гръцките писма.

2) Сега, след като българските власти пак заеха Мелник, се констатира, че Мелник никак не е изгорял: градът стои цял, а само 2—3 български къщи са изгорени от гърците и то при навлизането им в Мелник.

5



1

Родопи, 11 юли 1913

Тази война беше много жестока. Ние изгорихме всички изоставени от българите села. Те опожаряват гръцките села, а ние — българските. Те колят, но и ние колим, и всички от тази нечестна нация, които попаднаха [в ръцете ни], опитаха манлихерката. От 1200 затворени от нас в Нигрита, не останаха повече от 41 в тъмниците и навсякъде, гдето минахме, не сме оставили ни корен от тази раса.
.....

Целувам Ви нeжно,
ваш брат и съпруг

Спилиотопулус Филипос



 
2

Г-н Панаги Левенти
Доктор Аливерион

(Евбея)
.......

Прилаган тук също поздравителното писмо на моят командант г-н Контогири; той в него хвали моя взвод, който във време на краткото няколкодневно спиране на нашата дивизия 6е получил заповед да настъпи на север от Сер, та завързахме сражение с българските комитаджии, които разпръснахме, след като убихме по-голямата част, опожарихме двете села Даутли и Баница, застреляхме опасните комитаджии и прекарахме под огън и нож всичко, освен жените, децата, старците и църквите, и всичко туй без съжаление ни милост, със жестоко сърце, изпълнявайки една още по-жестока присъда.

Мерокостеница, 12 голи 1913

От аванпостовете на армията

Целувам теб, както и другите
(нечетлив подпис)
фелдфебел




3

Г-н Сотир Папайоану
в село Витциано, община Итику,
Трикала в Тесалия

Река Несто, 12 юли 1913
.....
Тук в Броди (Вронду) заловихме 5 българи и едно младо момиче от Сер. Затворихме ги и задържахме в един каракол (полицейски участък-б.р.). Момичето е убито; българите също се настрадаха: още приживе им извадихме очите.

Целувам ви, Кости


4

Българската граница, 11 юли 1913

    Драги брате Йоани,
..................
.........
Тук, гдето живееха архикомитаджии, ние всички изклахме, и местата, които преминахме, ще останат в паметта ми.

Фелдф. Клетанис


5

Родопи, българска граница.
11 юли 1913

Брате Мицо,
....................
.........................

И от Сер до границата ние опожарихме всичките български села.
.......................
Адресът ми е същи: 7-ма дивизия, 19 полк, 12 взвод, Родопи

Йоан Христо Тцигаридис

6

Нестос, 13 юли 1913
село Банста (Баница)

....................
...................................
Ако искаш да се осведомиш върху местата, които преминахме, то всичките бяха български села, на които населението избяга. Тези, които останаха, са окълцани от малнихерките; ние изгорихме няколко села. Същата участ сполетя българите и откъм сръбска страна.

(Заб. Послените три думи фигурират в оригиналното писмо, но липсват в факсимилето).

Фелдф. Накис


7

В пустиня, 12 юли 1913

......
в българска територия ние побеждаваме българите, които постоянно отстъпват и скоро ще бъдем на път за София. Ние ги озверихме, като опожарихме селата и там, гдето намираме един или двама, ние ги избиваме като врабчета.

Твой брат Георги (името нечетливо)

Пиша ви набързо.


8

Зисис Кутумас на Никола Кутумас
...........
...............................
Пиша ви сега върху войната, която отворихме на българите. Ние ги победихме и завзехме турско-българските граници. В местата, които окупирахме, не остана нито един българин. Те избягаха в България, а ние изклахме тези, които останаха. Освен това опожарихме селата. Не остана нито един българин. Но само Господ знае, какво ще стане. Няма какво друго да ви пиша. Аз, ваш син, Зисис Кутумас.
Много поздрави от страна на Тимиос. Той е добре, както и всички млади хора, които са тук.

12 юли 1913


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top

Topic Options Reply to this topicStart new topicStart Poll

 

Нови участници
trened 7/9/2023
ддт 5/2/2022
mita43c 5/12/2021
Krum 20/9/2020
Lucienne71 21/4/2020