www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Форум -> "Последните мигове и гробът на Васил Левски"


Страници: (2) [1] 2  ( последно съобщение ) Reply to this topicStart new topicStart Poll

> "Последните мигове и гробът на Васил Левски", Николай Хайтов, 1985г.
Георги-НЗ
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



Част първа ВСТЪПИТЕЛНА
СТРАННИЯТ СКЕЛЕТ И СПОРОВЕТЕ ОКОЛО НЕГО
На 31 май 1956 година, четвъртък, около 9 часа преди- обед, по време на разкопки в олтара на църквата „Све¬та Петка Самарджийска" на бул. „Георги Димитров" №2, София (срещу сегашния ЦУМ), археолозите попа¬дат на скелет, долните крайници на който, до над коле¬нете, се оказват под основите на олтарния зид. При разчистването на пръстта около скелета не се намират никакви вещи или предмети, никакви следи от ковчег и гробни принадлежности. Скелетът бил разположен в северната половина на олтара, вляво от престола. (Виж фиг. № 1 в приложението.)
Находката едва ли щеше да събуди някакъв особен интерес, ако намирането й не съвпадаше с една публи¬кация във в. „Мир" от 6. III. 1937 г. под заглавие „Де са костите на Левски", в която се твърди, че обесеният през февруари 1873 г. Апостол на свободата е бил из¬ровен от гробищата и препогребан в олтара на църква¬та „Света Петка Самарджийска" на бул. „Мария Луи¬за" №2 (сега бул. „Г. Димитров" №2). Този подвиг бил извършен от клисаря на същата църква Христо Хамбарков, с прозвище Гъската, „който бил във връз¬ка с членовете на софийския революционен комитет". (Виж в. „Мир", бр. 10987 от 6. III. 1937 г. „Де са ко¬стите на Левски" от Никола Станчев.)
Никой от участниците в разкопките на църквата „Св. Петка Самарджийска" не е знаел за въпросната публи¬кация, но тя била известна на професора от Духовната •академия Христо Гяуров, който е едий от първите, дош¬ли да видят преинтересната находка. Той е и първият, който съобщава на ръководителя на разкопките мл. на¬учен сътрудник при Археологическия институт и музец (АИМ) при БАН Стамен Михайлов, че е попаднал на. гроба на Левски. Поразителното съвпадение обаче на писаното през 1937 г. във в. „Мир" с разкриването през 1956 г. на скелета в олтара на „Св. Петка" не убеждава археолога Михайлов, че се е натъкнал на отколе търсения гроб на Левски. Положението на „краката" на мъртвеца - затиснати от основите на олтарния зид — археологът тълкува като необоримо доказателство, че скелетът е заварен от църквата, построена на това място преди около 500 години — в края на XIV в. и следователно не е възможно да е на Васил Левски.
Проф. Гяуров не се съгласява с доводите на Стамен Михайлов (сега професор) и веднага започва да събира писмени показания и спомени от стари софиянци за времето, начина и обстоятелствата, при които тялото на Левски е било отвлечено и препогребано в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска".
Проф. Гяуров започва своята анкета на 11 юни, на 18 юли 1956 г. тя е вече завършена, а на 31 юли, точно два месеца след разкриването на скелета в северната половина на олтара на църквата „Света Петка", напис¬ва обширна статия, в която обобщава резултатите от своята анкета и настоява за незабавна експертиза вър¬ху предполагаемите кости на Апостола.
Проф. Гяуров не успява да публикува статията си веднага, но заедно с всички материали от анкетата своевременно я предава в Института „Ботев—Левски", оглавяван по това време от известния биограф на Апо¬стола — тогава старши научен сътрудник, Иван Унджиев.
(Анкетата е озаглавена: „Ръкописни документи за гроба на Васил Левски, събрани от проф. Христо Ни¬колов Гяуров и предадени в Института „Христо Ботев и Васил Левски" при БАН, София, юни-юли 1956 год.")
Циклостилни копия от този труд и от своята статия той предава и в Археологическия институт при БАН, и на различни други институции и лица, все с едно и също предложение: костите, намерени в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска", „ДА БЪДАТ ИЗ-
СЛЕДВАНИ ОТ СПЕЦИАЛИСТИ И ОТ УЧАСТВУВАЩИ В АРХЕОЛОГИЧЕСКИТЕ РАЗКОПКИ, ЗА ДА СЕ УСТАНОВИ КОИ ОТ ТЯХ СА КОСТИ НА АПОС¬ТОЛА НА СВОБОДАТА". (Тук и навсякъде другаде в текста подчертаванията и удебеленията са мои — Н. Хайтов.)
Статията на проф. Хр. Гяуров излиза три години по- късно в кн. 2 от 1959 г. на еписание „Духовна култу¬ра" все със същия призив — да бъдат изследвани ко¬стите от „Св. Петка Самарджийска", и все със същия резултат — пълно, от никого ненарушавано мълчание.
По-нататък ще се опитаме да отгатнем на какво се дължи това необяснимо спокойствие макар тази ду¬ма да не е най-точната, а сега да видим какво се случ¬ва по-нататък. По-нататък (през 1961 год.) се появява научната публикация на проф. Стамен Михайлов върху разкопките в „Св. Петка Самарджийска". В нея относ¬но становището на проф. Гяуров — че скелетът, наме¬рен в северната половина на олтара, може да е на В. Левски — е казано само, че въпросното предположе¬ние противоречи на археологическите данни и не по¬чива на научна основа". (Виж Изследвания в чест на Карел Шкорпил. БАН — АИМ, София, 1961 г., стр. 171—179.) В същата публикация се говори за антропо¬логическа експертиза, извършена върху намерените в олтара кости, която установила, че странният скелет (от северната половина на олтара) бил женски. По въ¬проса: запазени ли са костите и къде се намират те в статията на проф. Михайлов от 1961 г. не се споменава абсолютно нищо.
През 1966 г. проф. Хр. Гяуров умира и около кости¬те и гроба на Апостола настъпва пълно затишие чак до 1979 г., когато в кн. 11 на сп. „София" се появява обширна статия с предизвикателното заглавие „КЪДЕ Е ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ". В нея двамата автори 1 арх. Сава Бобчев и Едуард Балтаджиян — възкресяват становището на проф. Гяуров, че гробът на Левски е в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска" и го допълват с нови, в това число и археологически до¬води. ,
Тежест на тази публикация придава между другото и фактът, че архитект Бобчев участвува в разкопките на „Св. Петка Самарджийска" като мл. н. с. при АИМ (Археологически институт и музеи) при БАН в каче¬ството си на първи помощник на археолога Ст. Михай¬лов и е един от малкото очевидци при откриването на 30 май 1956 год. на скелета „на Левски" в северната половина на олтара.
Почти едновременно със статията на Бобчев и Бал- таджиян във в. „Пулс" излиза И все в подкрепа на Гяуров — страстно написана статия от юриста Никола Гайдаров, историка Христо Йонков и художника Жеч¬ко Попов (в. „Пулс", 18. XII. 1979 г.). Така се подема последната (засега) фаза на стогодишния спор за ко¬стите и гроба на Васил Левски.
Проф. Михайлов отговаря на Бобчев—Балтаджиян също в сп. „София" (кн. 3/80 г.). Отговаря им и с писмено обяснение до Радио София от 28. II. 1980 г. По- късно той участвува и в документалния филм „Легенда за Левски" на режисьора Юри Жиров, показан по те¬левизията на 16 юли 1980 г., където упорито отстоява своята позиция, че скелетът, разкрит по време на раз¬копките през май—юни 1956 г. в северната половина на олтара на църквата „Св. Петка", е женски и е по-стар от църквата, следователно не може да е на Васил Лев¬ски. Вместо обаче спорът да приключи, през 1981 г. той се разпалва с неочаквана сила и така нашумява, че в. „Работническо дело" предприема много навременна¬та инициатива да събере спорещите около „кръглата маса". Това става на 10 февруари 1981 г. Разговорът (ако се съди по стенограмата) протича оживено, на места — бурно; изясняват се някои въпроси, но позиции¬те по основното — гроба на Левски — не се доближавват нито на милиметър.
Веднага след „кръглата маса" публицистът Георги Тахов излиза във в. „Пулс" с две статии (от 11 февруа¬ри и от 10 март 1981 г.), с нови доказателства и дово¬ди все в подкрепа на проф. Гяуров — че гробът на/Лев¬ски е в олтара на църквата „Св. Петка Самарджий¬ска". По същото време в спора се включва със/статия в подкрепа на Бобчев още един участник в разкопките през 1956 г. — скулпторът Димитър Бучински/ комуто е било възложено да разкрива старите стенописи в църквата „Св. Петка Самарджийска". Проф. Михайлов отговаря на Тахов и Бучински, също във в. „Пулс" (броя от 21 април 1981 г.), а по-късно и с едно непуб¬ликувано писмо до главния редактор на вестника от 3 юни 1981 г., но вместо да се изясни, спорът се пове¬че затяга. Появява се нова серия от статии (все във в. „Пулс", между 28 април и 19 май 1981 г.) и все в под¬крепа на становището, че гробът на Левски е в олтара на „Св. Петка".
На 3. VI. 1981 г. дискусията във в. „Пулс" приключ¬ва с редакционна бележка, в която се настоява да се издирят костите, да се извърши върху тях антрополо¬гическа експертиза, а междувременно на възстановена¬та църква „Св. Петка Самарджийска" да се постави надпис:
НА ТОВА МЯСТО, СПОРЕД НАРОДНАТА ПАМЕТ, Е ПОГРЕБАН АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Минават нови шест месеца без видими последствия от статията във в. „Пулс" и в началото на следващата
1982 г. словесната битка отново се подема, този път на страниците на в. „Литературен фронт", който обна¬родва серия от интервюта и статии, свързани с гроба и костите на В. Левски от Петър Димков, Цанко Жив¬ков, Георги Тахов и Никола Гайдаров. Заедно със ста¬тията на Гайдаров, позовавайки се на неговите доводи, на 15. VII. 1982 г. вестникът публикува и редакционна бележка, в която се установява непростителното нехай¬ство с костите, намерени в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска", и се предлага^ „възможностите, разкрити по време на спора, да бъдат доведени до своя логически завършек".
За съжаление и заключителните благопожелания на в. „Литературен фронт" с нищо не променят нещата. Това е причина за нова гневна статия в „Пулс от Г. Тахов, последвана от статия на Цанко Живков в „Литературен фронт". Всъщност с тези две статии дис¬кусията секва, без нито спорните кости от олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска" да бъдат наме¬рени, нито препирнята за гроба на Левски да е разре¬шена. Въпреки че по тоя спор в печата между 1979 и
1983 г. са публикувани около 25 статии, интервюта и бележки само от противната на проф. Стамен Михай¬лов страна! Означава ли това, че цялата тази диску¬сия е била празно губене на време? Вярно е обратно¬то — че благодарение на нея проф. Михайлов е бил предизвикан да добави към първата си публикация за църквата „Св. Петка Самарджийска" от 1961 г. още три отпечатани статии плюс две непубликувани (една за Радио София, друга за в. „Литературен фронт"), две изказвания — едното на „кръглата маса" във в. „Работническо дело", другото — във филма „Легенда за Левски", и едно писмо до главния редактор на в, „Пулс". По този начин в общо осем публични изяви проф. Михайлов доизяснява археологическите факти, на които се позовава; те получават многостранно освет¬ление и се създава отлична възможност разговорът да продължи с много по-големи изгледи да стигнем до пълната истина.
Тук се сблъскваме с въпроса:
има ли смисъл от нови спорове за гроба и костите на Васил Левски
след като последният от тях завърши, образно казано, едно към едно, и въпросът за припознаване (иденти¬фикация) на злополучния скелет, намерен в северната половина на олтара на църквата „Света Петка Самар¬джийска", остана висящ?
Някои автори, сред тях и биографът на Левски — по¬койният проф. Иван Унджиев, макар и не във връзка със спора от 1979—1982 година, изразиха открито съм¬нение, че гробът ще бъде намерен. Изработи се дори нещо като философия на примирението, според която Левски си можел и без гроб, след като неговият об¬раз бил в сърцето на всеки българин.
Времето е, заличило всички следи и много съмни¬телно е дали гробът му ще бъде въобще открит няко¬га. За безсмъртния дух на великия Апостол обаче това обстоятелство няма значение", пише Ив. Унджиев в биографията на Левски от 1947 г., стр. 1084.
Редно е да се попитаме: ако откриването на гроба на един от най-великите българи няма значение, защо от сто години насам този гроб непрестанно се търси и не се забелязват никакви признаци интересът към откри¬ването му да е намалял?
Този интерес се проявява още веднага след освобож¬дението на България от османското владичество, кога¬то през 1878 година се подема инициативата да се въз¬дигне паметник за увековечаване паметта на обесения през 1873 година- в София Васил Левски. В писмото на Софийския градски съвет от 15. II. 1879 г., писано по този повод, четем: „Един път за всякога Левский е вече успял да съгради великолепен паметник в нашите сърца и души, но за памят на потомството тук при нас се предприе въздигането, за слава негова, памятник край гр. София, до Орханийското шосе, тъкмо на това място, гдето на въже биде повесен и гдето ще се пре- несът от гробищата както костите негови, така и гла¬вата на известний юнак и войвода Георгий Бенковский."
„За памят на потомството", за „слава негова"! — ето затова са били търсени и ще продължават да се дирят костите и гробът на Левски. Не защото е нужно това на безсмъртния му дух, а защото е насъщна потреб¬ност за нас, живите, както и за онези, които ще дой¬дат след нас. Независимо, а може би и тъкмо за това, че той е в нашите сърца. Та нима онези, на които сме вече изградили гробове, гробници, мавзолеи и пантео- ни, не са били в нашите сърца? Вярно е обратното — хилядолетният опит на човечеството го е доказал, | че когато една забележителна личност проникне в човеш¬ките сърца, тогава се появява и същинската необходи¬мост от материализиране на нейното присъствие в би¬тието на народа чрез гробове, гробници и мавзолеи, в които се овеществяват и увековечават нашите чув¬ства на обич и преклонение към тях.
Ако се установи къде е гробът на Левски, ще можем да прибавим към националните светини, които имаме, още една, може би най-дълго търсената и най-много очакваната. Ще се изпълни тогава и желанието на Апостола да има гроб, всъщност последното негово же¬лание, изразено пред Николчо Цвятков, с когото е бил заловен в Къкрина. По пътя към София Левски споде¬лил с Николча: „Ако ме обесят, поне ще ми остане гро¬ба в България и всякой ще го знае, а ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите на далеко."
През живота си Левски никога не е искал нищо за себе си, това е единственото, което | пожелал в наве¬черието на своята гибел! Дори само то е напълно достатъчно на онези, които разбират смисъла на трагич¬ните му думи, да продължават търсенето и да не спи¬рат, докато не се изпълни заветът „всякой" да знае неговия гроб.
Друга, също много важна причина, | е насъщната ис¬торическа необходимост да се отговори на въпроса да¬ли тленните останки на дякон Левски са били оставе¬ни да изгният в гробищата за престъпници в София, или са се намерили сърцати българи да го отвлекат от¬там и да го препогребат на почетно място.
Твърди се упорито, от мнозина се твърди, че по вре¬ме на обесването на Апостола софийските българи са били завладени от такъв неописуем страх, та никой не е и помислил за препогребването му на друго място. |
Извънредно важно е, след тези многократно писани и повтаряни обвинения, да се установи наистина ли сред хилядите софийски българи не ще се намерили поне трима-четирима по-малко изплашени, които да измък¬нат Левски от „позорното гробище"? Ако не са се на¬мерили — тогава нека заслужено се срамуваме и заслужено ни боли, но ако истината е друга, защо да се обременяваме ние, а и поколенията след нас, с една несъществуваща вина?
Досегашните неуспехи по издирването гроба на В. Левски са причина и за още едно твърде силно обвинение към българския народ, което гласи: „Обстоятелството, че гробът на Апостола остана неизвестен, не може да се обясни само с условията на робската дей¬ствителност, нито със събитията, които погълнаха вни¬манието ни след Освобождението. Значителен дял на вина се пада и на слабото историческо чувство на на¬рода, което при продължителността на робската нево¬ля обаче не би могло да бъде. по-друго." (Ив. Унджиев, „Васил Левски", София, 1947 г., стр. 1076.)
Че има за какво да бъде упрекнато чувството за ис¬торизъм у българина — има, но не съм никак сигурен, че най-подходящият за това повод са неуспехите ни във връзка с гроба на Левски. Ами ако се окаже, че той не е бил открит досега просто защото тялото му е било изровено и тайно препогребано? Не придобиват ли в такъв случай тези несполуки значение, съвсем об¬ратно на онова, което му е придал Ив. Унджиев? Въпросът не е маловажен. Цялостното самообвинение в липса на историзъм трябва да бъде осветлено и ако се наложи - поправено. Очевидно, няма съмнение, че затихващият и винаги отново разпалващ се интерес към гроба на Левски ще вълнува душата на българи¬на, докато истината не бъде докрай осветлена, незави¬симо дали ще ни възрадва, или огорчи. И в единия, и в другия случай тя заслужава да бъде търсена и наме¬рена - с всички сили и всички средства. Само че кой ще търси тази истина? Възниквал е вече веднъж та¬къв въпрос: писано е в едно писмо на Археологическия институт и музеи при БАН (АИМ), за което ще стане дума по-нататък, че Секцията по Средновековна архе¬ология е „единственият компетентен орган, който може да се произнесе по обективността на археологическите заключения", т. е. по въпроса дали гробът на Левски е в олтара на „Св. Петка Самарджийска", или не е.
Никой не отрича, че в един с преобладаващи архео¬логически моменти спор становището на Археологиче¬ския институт може да има решаващо значение. Но там е работата, че през цялото време на многогодишната „гробовна" дискусия Средновековната секция при АИМ пазеше гробовно мълчание и не излезе с публично ста¬новище, нито пък изрази отношение към съдбата на яв¬но загубените кости! Няма и никакво указание колко още може да продължи това мълчание, затова настъ¬пило е време гробът на. В. Левски да се търси с всички възможни средства, от всички, които могат с нещо да допринесат за осветляването на този вълнуващ всеки българин въпрос. При подобно издирване, свързано с честта и интересите на един народ, не може да има ог¬раничения в „процедурата", нито пък има основание една научна институция да обсеби всички свързани с нейното ведомство истини. Истината -^ независимо от¬къде, кога и през чия глава ще дойде — винаги е доб¬ро дошла! Стига да е истина.
А сега, преди да преминем към главната ни задача — обсъждането на доводите „за" и „против" становище¬то, че Апостолът е препогребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска", да кажем няколко думи за
предишните опити за издирване гроба и костите - на В. Левски
За първия от тези опити научаваме от доклада на главния агент на Славянското благотворително общест¬во в София П. В. Алабин до Петербургското благотворително общество, с дата 28 октомври 1878 год.
„... 3а Левски и Бенковски — четем в този документ — е взето решение да се въздигне паметник по приложе¬ния план. Понастоящем продължава завършването на този паметник. Той се издига на мястото, където е обе¬сен Левски при влизането в града до Орханийското шосе. Под този паметник от бял камък и гранит ще се по¬ложат останките на Левски, които ще бъдат пренесени от ПОЗОРНИТЕ ГРОБИЩА, КЪДЕТО Е БИЛ ЗАРО¬ВЕН. Главата на Бенковски, предадена на земята в православните гробища, ще бъде пренесена под същия паметник. Първата лепта за изграждането на този паметник аз внесох от името на Славянското благотворително общество в размер на 567 франка, в това число изпратените от Петербург 78 франка..
П. В. Алабин
За няколко много важни неща става дума в този док¬лад: първо — че изграждането на паметника „продължава" (започнат е бил през август 1878 год.). Научаваме где е мястото на паметника, т. е. где е бил обесен Левски и освен това за намерението да се положат под него останките на Апостола и главата на Бенковски. Вижда се: въпреки че изграждането на паметника е било вече започнало, КОСТИ ПОД НЕГО НЕ СА БИЛИ ПОЛОЖЕНИ.
В доклада на П. В. Алабин се документира още и многозначителният факт, че ОСТАНКИТЕ НА ЛЕВСКИ СА БИЛИ ЗАРОВЕНИ в ПОЗОРНИТЕ ГРОБИЩА. Към този факт по-нататък отново ще привлечем внима¬нието на читателя, а сега да продължим с паметника. От едно писмо на Софийския градски съвет до общин¬ските съвети под №93 от 15 февруари 1879 г. се вижда,I че събирането на волни пожертвувания за паметника на „най-деятелний и самоутвържений патриот, неумо¬рим поборник за политическото възрождение на бъл¬гарите, Священо диякон Игнатия Левский" продължа¬ва. Тъкмо в това писмо намираме обещанието, че в не¬го ще се пренесат от гробищата „както костите негови, така и главата на известний юнак и войвода Георгий Бенковский". Това потвърждава, че при захващането на паметника през 1878 г. кости в основите му не са по¬лагани!
Сериозен тласък получава работата с изграждането на паметника през 1884 г., когато се образува и нова комисия под председателството на Члена на Софийския революционен комитет, съратник на Левски — Христо П. Ковачев. В едно от първите заседания на комисията се решава да се измести паметникът от мястото, където е бил започнат, за да се вижда отдалече, и отново се постановява да се положат в основите му костите на Левски. Решението се повтаря и в протокола на коми¬сията от 27. II. 1885 г., а и в постановлението на съ¬щата под № 5 от 23 юли 1885 г.
„Тъй като (четем в това постановление) народний българский поборник, покойния Левский, на когото, на¬стоящата комисия е натоварена да въздигне памятник, е бил тука в София мъченически-обесен и неговите дра¬гоценни кости са погребани там на близо до местото на обесването му, то за това Г-н Ковачев мисли, че е мно¬го хубаво и своевременно да се извадят по подобаю- щия начин священните останки на знаменития покой¬ник от гроба, гдето сега се намират и да се поставят тържествено в основите на строящия се за него памят¬ник.
При това Г-н Ковачев съобщи още, че Софийските, граждане Г-н Димитрий Н. Коцов и Георги Анастасов знаяли мястото гдето се намира гроба, който съдържа в себе си священий прах на храбрий наш борец Лев¬ский, защото те са присъствовали при погребението му, като прибави, че тъй като там, гдето е тоя гроб, има и други гробища, а пък положително не ся знае кой именно е той, а ся знае от споменатите Г. Г. — само местността, гдето се намира, то за това ще трябва да се откопаят няколко гробове, за да може да се намерят костите на починалия герой, които се познават по сле- дующите знакове: 1) костта от главата на Левский зад дясното ухо е разрушена от куршум, който го е пробил в време на нещастното негово хващание от турските власти, и 2) на горната челюст от страна има един. пре¬ден зъб на половин счупен. По тия знакове, каза Г. Ковачев, много лесно може да се намерят костите на Лев¬ский."
Комисията приема предложението на Хр. Ковачев и се разрешава да се похарчи нееобходимата за изпълне¬нието на постановлението сума.
В току-що цитирания документ не се назовават гробищата, където е погребан Левски, както е в доклада на П. В. Алабин, а се споменава, че той е погребан „на¬близо до мястото на обесването му", но че става дума именно за позорните гробища, можем да съдим от след¬ния факт: Според Г. Ковачев е трябвало да се „ОТКОПАЯТ НЯКОЛКО ГРОБОВЕ", за да може да се наме¬рят костите на починалия герой. Това може да означа¬ва само едно: че на гроба на Левски не е имало обичай¬ния за едно редовно погребение кръст, сигурен белег, че то не. е-извършено в редовните, а в позорните гро¬бища.
Любопитна подробност в постановлението от 23 юли 1885 година са указанията за белезите, по които могат да бъдат разпознати костите на Левски — по-нататък: ще видим колко са надеждни те. Най-важно в Поста¬новлението е обаче удостоверяването на факта, че до 23 юли 1885 година, когато са били положени основите на паметника на сегашното му място костите на Апостола не са били открити, инак нямаше да се говори за тях в протокола на Комисията като за бъдеща задача. Не е за вярване да са били .търсени след това, като се знае, че на 6 септември става съединението между Княжество България и Източна Руме¬лия, а на 2 ноември започва избухналата по този повод Сръбско-българска война.
За доизграждане на паметника Народното събрание през 1888 година отпуща сумата 20 000 лева. Седем години по-късно, на 22 октомври 1895 г., е извършено тържественото му откриване с реч на Стоян Заимов. В тази реч за костите на Апостола нищо не се споме¬нава, което не би било възможно, ако са били открити и положени в основите на паметника.
Още едно допълнително указание, че костите не са били намерени, е и фактът, че в сметките за изразход¬ваните за паметника суми, където са отбелязани дори най-незначителните разходи, никъде няма каквито и да било разноски по разкриване на гроба, въпреки че не¬обходимите за това средства са били предвидени.
След дълго затишие интересът към гроба на Левски отново се разпалва през 1937 г., когато се е празнува¬ла стогодишнината от неговото раждане. По това вре¬ме в печата се появяват голям брой статии, спомени и разкази на очевидци, съвременници и др., в това число и писмото на Никола Станчев, публикувано във в. „Мир" от 6 март 1937 г., със спомена на Мария поп Павлова, че Левски е бил препогребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска" на бул. „Мария Луиза" № 2.
Въпреки напълно достъпната възможност твърдение¬то на Мария поп Павлова да бъде проверено — потреб¬ни са били само няколко надници, — то е оставено без внимание дори от онези, които искрено са искали ко¬стите да бъдат открити. А че такива ентусиасти е има¬ло, за това говорят възникналите по туй време няколко общограждански комитети и „комисии" по откриване гроба на Левски. Само че те търсят навсякъде другаде, но не и в олтара на църквата „Света Петка Самар¬джийска".
При павирането на ул. „Бъкстон" например (сега бул. „Ген. Христо Михайлов"), която е трябвало да премине през гробището край бившата Сметна палата (до НАПС), нарочна комисия търси между извадените останки скелета на Левски, но гробът му и след тези енергични, макар и самодейни опити, остава все така неизвестен.
Дотук всички начинания са граждански, частни и нито едно държавно учреждение, научна или друга ин¬ституция не се включва в инициативите. За пръв път срещаме това през 1938 година. От един протокол с да¬та 11 юли 1938 г. научаваме, че по заповед на Отделе¬нието на военни музеи и паметници е назначена девет¬членна комисия, на която е възложено да се запознае „със събраните досега сведения по издирване гроба и костите на Апостола и да се произнесе за по-нататъш- ната работа по тия издирвания". Комисията, на която е било много добре известно твърдението на Мария поп Павлова, вместо да провери какво има под олтара
на „Св. Петка Самарджийска", решава да търси костите на Левски в основите на неговия паметник.
Започва една нескончаема преписка между Отделе¬нието за военни музеи и кмета на столицата, която продължава до 1942 год. (последното писмо на упори¬тото Отделение до столичната община е от 3 юни 1942 г.)
Написват се десетки покани, възражения, обяснения, единствен, и то временен резултат: прави се опит през 1939 г. да се проникне в основите на паметника на Левски, отместени са „две гранитни плочи непосред¬ствено до основите на паметника" и се установява, след премахването на плочите, че „не съществуват никакви следи, от които може да се съди, че на това мяего се намира някакво помещение — гробница или друго по¬добно, в което да се съхраняват костите на Апостола". Отделението за военни музеи не е доволно от този ре¬зултат и настоява за нови сондажи, но потребните око¬ло 30 000 лева не могат да бъдат намерени, а и време¬то вече не е за подобни търсения — започнала е Втората световна война и никому не е до лутане по стари гробове и кости.


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



КОЙ Е ЛЕВСКИ И В КАКВО Е НЕГОВАТА МАГИЯ

Многократните опити да бъде открит гробът на Лев¬ски, макар и неуспешни, в едно отношение са безспор¬но полезни: те показват насъщната потребност да се знае къде са „священите останки на знаменитий покой¬ник". Те говорят още за особената обич и особеното отношение на българина към този наш национален ге¬рой.
Рядко в историята на България заслугите на някого са били така единодушно и бързо признавани, както е с Апостола на свободата. Редом с него са работили не. по-малко знаменити, многозаслужили за националното ни освобождение мъже, но прозвището „апостол" бе да¬дено на Левски. Знаменателно е, че първото публично възпоминание за него е било организирано на празни¬ка на Кирил и Методий от съратниците му, заточени в Диарбекир през 1876 година! През същата 1876 г. Левски е вписан в Ботевия календар като български светец, а през 1878 г. е била подета инициатива за въз¬дигане на паметник.
Левски е първият от видните комитетски дейци, за когото се пише биография — авторът й Г. Я. Кирков я издава още през 1882 г. Една година по-късно изли¬за биографията от Захари Стоянов и двете й хиляди бройки светкавично се разпродават. В биографията от 3. Стоянов Левски е провъзгласен за херой, а костите му са обявени за свещени. Човек има чувството, че всички почетни посмъртни звания, като „поборник", „херой", „велик" (преди да бъдат други с тях удосто¬ени), са вече приложени към името на Левски.
Обичайното волнодумство на българина, което не е пожалило, както е известно, ни живи, ни мъртви, нито великите, нито обикновените чада на родната наша зе¬мя, никога не се е одързостявало да се докосне до Апо¬стола. Нашите историци и писатели за всекиго са ка¬зали по някоя и друга, заслужена или незаслужена, горчива дума, но за Левски е направено необичайно, необикновено, смайващо изключение.
И още един особен факт: не може да се твърди, че в историята и литературата на следосвобожденска Бъл¬гария на Левски е отреждано първо място. Неговото име е вървяло обикновено след Раковски и почти ви¬наги след имената на Каравелов и Ботев. Институтът „Ботев—Левски" започва с името на Ботев. Не казвам, че това е грешка в степенуването на заслугите, само го отбелязвам, за да обърна внимание на последва¬лото странно преподреждане на имената, при което звездата на Левски все повече заблестява, а заедно с това в съзнанието на народа (белезите за това са мно¬го) името „ЛЕВСКИ" заема все по-широко и по-съкро- вено място. По-нататък ще се опитаме да обясним тази своего рода историческа, да я наречем, кристализация, а сега — няколко думи за биографията на Апостола.
Всъщност нищо през първите 24 години от живота на този човек не предвещава неговата необикновена съдба. Родил се е в подбалканското градче Карлово в занаятчийско семейство (баща му се занимавал с боядисване на шаяци); родителите му, макар и будни, не са нито влиятелни, нито богати. Бащата на Левски — Иван, ослепява, след това умира и семейството изпада в тежка немотия. Това е причина майка му да даде своя първороден син Васил на брат си архимандрит хаджи Васил — да му слугува при събирането на све¬тогорска милостиня срещу задължението да го изпра¬ти по-късно на „високо" учение в Русия.
Все в името на това практичният хаджи Васил ус¬пява да убеди своя племенник да го въведе в мона¬шество — за да го уж наследял. Това става през 1858 година — лятото, когато бъдещият Левски е на 21 го¬дини.
Минават три години, стиснатият вуйчо не изпълнява обещанието си. Племенникът му, вече дякон Игнатий, продължава да му служи, но междувременно, през 1861 год., в Карлово се основава читалище. Там про¬никват революционните вестници на Г. С. Раковски, които по-будните младежи четат в захлас, чете ги и дякон Игнатий и както сам той признава, оттогава е и решението му да се посвети на своя народ.
През 1862 г. смиреният монах се решава на дръзка постъпка: захвърля расото и яхнал коня на вуйчо си, който не е по това време в Карлово, заминава за Бел¬град, за да участвува в сформираната от Раковски Първа българска легия. Там се запознава с чутовния Раковски, спечелва прозвището Левски, участвува в боевете с турския гарнизон в Белград и проявява го¬ляма храброст. Скоро обаче българският полк, вместо да навлезе в България, както се е очаквало, е разпус¬нат — така са диктували по това време интересите на Сръбското правителство, и през 1863 г. пролетта Лев¬ски се връща в родното си Карлово.
Следващата година (1864) той открито се размонаш- ва и става учител. През 1867 г. заминава за Влашко, влиза в четата на П. Хитов като знаменосец и с нея, до разпущането й през август 1867 г., прохожда Стара планина. След това участвува във Втората легия, пак в Белград, но през март 1868 г. и тя се разтурва и Левски след много страдания и разочарования присти¬га в Румъния (юли-август 1868 г.). Подир кратък престой в Румъния на 1 декември 1868 г. бившият дя¬кон Игнатий започва своето велико дело — да органи¬зира комитетска мрежа в България, като предприема и първата, да я наречем — „разузнавателна", обикол¬ка из поробеното си отечество.
С две големи неща Левски е заслужил високото си място в нашата история. Едното е, че той пръв достиг¬на до мисълта, че българският народ не бива да чака освобождението си отвън, а трябва да си го извоюва сам, като се вдигне на общо въстание. Второто голямо негово дело е, че сам пристъпва към осъществяването на своята идея.
Сега звучи странно да наричаме тази идея „нова", но факт е — до 1869 г. никой вън или вътре в Бълга¬рия не се е сещал или по-точно казано — не е вярвал, че можем да се освободим със собствени сили, от¬вътре.
Според Раковски въстанието в България е можело да бъде -вдигнато само с чети, организирани на тери¬торията на някое от християнските княжества — Сър¬бия или Румъния. Това е четническата идеология на Г. С. Раковски, която бе изпробвана от Хаджи Дими¬тър през 1867 г. и от Ботев през 1876 г. — известно с какви последствия.
Другият, по-младши идеолог на революцията - Лю¬бен Каравелов, изповядва почти същото: „Ние сме съ¬гласни (пише той), че без съюзница е невъзможно да достигнем своите цели и че без чия да е помощ ние не ще да бъдем в състояние да се борим с османлиите."
Едва ли друг българин в нашата история се е зае¬мал с по-необхватна, с по-рискована, да не кажем — с по-отчаяна задача от тази, която си е поставил и за¬почнал да осъществява Левски в началото на 1869 го¬дина без ничия външна подкрепа, без никакви сред¬ства, само с две голи ръце. Преди да бъде съставен в Букурещ Български революционен централен комитет (БРЦК) под председателството на Каравелов и без да има в началото „упълномощие" от него. Левски е бил по това време на 34 години (роден е на 6 юли 1837 го¬дина).
Четири години по-късно в „заспалата" според някои България, в резултат на „гигантската деятелност на този наш патриот" (както се изразява 3. Стоянов), възникват стотици стройно организирани революцион¬ни комитети, основано е Привременно правителство със седалище Ловеч, хиляди хора са посветени в „свя¬тото дело", както са наричали тогава комитетската ор¬ганизация за повдигане на общо въстание. Когато подготовката му е в пълен ход, на 22. IX. 1872 год. един от помощниците на Левски — фаталният авантюрист ' Димитър Общи, напада и обира хазната в Арабаконак, против волята на Левски. Около месец след това, на 19 октомври 1872 год., стават първите разкрития. На 27 октомври Общи е арестуван, без да окаже съпротива, и почти веднага започва да издава цялата комитетска организация. Два месеца по-късно, на 27. XII. 1872 г., турската полиция успява, след кървава борба, да залови и Левски в ханчето край село Къкрина, На 18 февруари (нов стил) 1873 г. легендарният Апостол на свободата е осъден на смърт и увисва на бесилото край София, без никого да е издал, въпреки направе¬ните от Общи и другарите му пълни разкрития.
Така загива „неустрашимият бунтовник, който носел на гърба си цяла България" (думите са на 3. Стоянов), но святото му дело не умира; след време то се подема от нови апостоли, които преизграждат старата комитетска мрежа и повдигат през 1876 г. въстанието, наречено Априлско, за което Левски се беше трудил и мечтал.
Не по-малко важно е и другото, с което Левски вле¬зе в паметта на своя народ: това е примерът на само¬жертва, човещина и нравствена чистота. В името на великата своя идея Левски се бе отказал от всички земни радости, с изключение на една — да се бори за свободата на България. Повече от,дните и нощите му са преминали в обикаляне на градове, села, махали и манастири, в тайни срещи и събрания, в пламенни про¬поведи, в писане на писма и в непрестанно надиграва- не с предателите и потериге. На кон, на крак или с писалка в ръка, той не е бил нито миг в безопасност, не е имал нито миг свободен и въпреки това никой не е чул от този невероятен мъж някому за нещо да се оплаква. Повечето му съвременници са го запомнили с лъчезарната усмивка, с меденото му слово и с бун¬товните песни, които в захлас е пял дори в студ и мраз — както пише за него Ботев в едно писмо и го нарича „необикновен човек". Никой не го е видял да пуши, да пие ракия или вино, не го е чул да псува или
ругае. Единствената му слабост са били. ябълките,, гроздето и ошафът. Малцина знаят, че през цялото време, докато Левски обикаля из България, той е с незараснала рана - последица от коремната опера¬ция, която му е била направена през 1868 година в Белград и останала незатворена (както научаваме от едно писмо на неговия съратник и приятел Христо Иванов Големия) дори до 1872 година. Всеки разход, дори за подковаването на обувките с налчета, Апосто¬лът е отбелязвал в своето тефтерче, готов всеки миг да отчете „народната пара". Бил е властен, но не и властолюбив, решителен, дързък и безстрашен, поня¬кога суров, но никога жесток. Безкрайно изобретате¬лен, той е успявал да излезе от най-трудните положе¬ния и схватки с преследвачите. В София, за да раз¬гледа и опознае високите турски сановници, с помощта на Д. Трайкович отива на сватбата на сина на Ахмер- паша, въпреки че по това време е бил търсен „под дър¬во и камък".
Неустрашимостта на Левски е била съчетана с би¬стър и способен на дълбоки проницания, подвижен ум. Той е изрекъл думите: „Ние сме във времето и време¬то е в нас", които ще останат в световната съкровищ¬ница на човешката мисъл. А собственото си място в живота определя така: „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя — губя само себе си."
Уязвимото място на безстрашния бунтовник са не¬говият демократизъм и благородство, и тези му добро¬детели при суровата революционна обстановка се пре¬връщат в негов основен недостатък. От преклонение към „вишегласието", т. е. волята на мнозинството , Ловчанския комитет, Левски скланя да се даде на Ди¬митър Общи пълномощно, за да развива комитетската организация в Тетевенско и Орханийско, дори до София, въпреки че е бил против тази порочна, непо¬стоянна и въобще подозрителна личност. От човещина и снизхождение, вместо да стовари върху него сурово¬то комитетско правосъдие, когато Общи започва да „цепи и разлага организацията", той предоставя, все в духа на вродения му демократизъм, възникналите сблъсъци с Общи да бъдат решени от оглавявания от Каравелов Централен комитет в Букурещ. Само че в Букурещ не са бързали особено с поисканото от накле-
ветения Апостол правосъдие. Решението се бави цели три месеца и идва, когато обирът в Арабаконак е вече извършен, наскоро започват арестите и градената с толкова мъки и любов комитетска организация се сгро¬молясва.
Левски, надценил способността на някои от коми- тетските си другари да упражняват вишегласие, скъпо заплаща за щедро даденото им доверие.
Природата рядко влага в . един човек много добро¬детели; рядко храбрите и дръзките са и най-благород¬ни; още по-рядко най-властните са и най-демократич¬ни. Не винаги най-умните са най-безкористни, дарови- тите — най-скромни. А у Левски всички тия големи ка¬чества са сбрани в едно неповторимо светло съзвучие.
В него са еднакво застъпени душевната мекота с ре¬волюционната твърдост, мечтателят ЙрШ човека на де¬лото, способността да води ~ със смирениетб на мъдре-. ца, дарбата да заповядва — с готовността да се под-^j чинява. Взискателен е към другите, но най-много към самия себе си. Силен е, но груб — никога, а душевна¬та му чистота служи за огледало на всички, които са се докосвали до него. Само с това може да се обясни, че той става водач, без да има властния характер на Стамболова и Бенковски, хайдушката слава на Хитов, огненото перо на Раковски или пък литературните дар¬би на Каравелов. Той водеше хората чрез магията на своята цялостно завършена личност — този Прометей на българската свобода, както го нарече д-р Параскев Стоянов.
Така Левски влезе в нашите сърца едновременно като Апостол на свободата и Апостол на човещината, а неговото име стана символ на нравствена сила и чи¬стота, превърна се в оплодяващо начало и причастие за всеки българин.
ПОСЛЕДНИТЕ МИГОВЕ НА ЛЕВСКИ. КЪДЕ Е ПОГРЕБАН
В „Биографията на Левски" Иван Унджиев посве¬щава много страници на различните известия относно неговия гроб, за да приключи накрая с думите: „Въп¬росът остана пак открит и гробът на Апостола не можа да бъде намерен. Времето е заличило всички следи и много е съмнително дали ще бъде въобще открит ня¬кога" (Ив. Унджиев, „В. Левски", С., 1947, стр. 1084).
Двадесет години по-късно Р. Стоянова прави нов, по-изчерпателен, библиографски по същината си опит да систематизира известията за местопогребването на Левски, но за съжаление в изводите си тя не отива по- далече от Унджиев и свършва със заключението, че „Тялото на Левски е било заровено някъде наблизо до бесилката, но гробът не е установен и остава неизве¬стен" (Р. Стоянова, сп. Музеи и паметници на култу¬рата, кн. 3/1965 г.).
Интересно, че както Унджиев, така и Р. Стоянова или напълно са пренебрегнали, или не са били запознати с доклада на П. В.Алабин, където е ясно казано, че ос¬танките на Левски са заровени в Позорните гробища. Освен това те явно са били затруднени от многото из¬вестия по въпроса за местопогребването на Апостола и главно, от отчайващите между тях противоречия и лип¬сата на какъвто и да бил надежден първоизточник.
По една щастлива случайност, сега вече разполагаме с такъв първоизточник, който идва да потвърди писа¬ното в доклада на П. В. Алабин още на 28 октомври 1878 год. Това е един кратък разказ от изповедника на Левски пред бесилото - ИКОНОМ ПОП ТОДОР СТОЯ¬НОВ МИТОВ, учител и свещеник при църквата „Света Неделя" в София през 1873 година, когато Левски е бил обесен. Разказът е записан от Захари Стоянов, вероятно след 1885 год. в една малка тетрадка, редом с други кратки (с по няколко думи) записки.
1 Иконом поп Тодор Стоянов Митов е роден в Пирдоп на 7 март 1836 год., а е починал на 6 декември 1891 год. в София на 55-годишна възраст. Той се е познавал добре с Левски и е бил съмишленик на комитетското дело, учител и свещеник — преди Освобождението, а след Освобождението — депутат във Второто народно събрание.
Съдържанието на тази драгоценна тетрадчица, съ¬хранявана в Народната библиотека „Кирил и Мето¬дий В не е публикувано досега. Нечетливите в нея ня¬колко страници В половината задраскани, очевидно не са заинтригували никого. Пръв оцени тяхното значе¬ние проф. Д. Панчовски, който бе любезен да ми я предостави за работа.
Ето и съдържанието на въпросната записка:
(За) „Левски от поп Тодора
Убесен на 26 февруари вторник заранта рано.1 В ка¬зармата, която изгоря е бил затворен, на мястото, где¬то се проектира Св. Ал. Невски — Вторник е бил па¬зар (ен) ден, та за туй тогава го обесили — да види мало и голямо — В София се във втор(ник) бесили — Мазхар паша благороден — Стоял на въжето до плад¬не — Публика нямало. Изповед станал до самата бе- силница — Бил вързан с белекчета, прекръстил се, пре¬ди да приеме причастие/ — Казал, че е свещенодия- кон — Че каквото правил, е мислел, че е за народа, и проси прошка от бога и от народа. Бил хладен, но малко заплакал (очите му се напълнили със сълзи). Признал, че е убил в Ловеч момчето. Била му върза¬на главата. Закупан в гробищата за престъпниците, на североизточната страна от град София, гдето са сега казармите за конвоя в един хендек. Комисари: Али Саид паша и хаджи Иванчо Ц на Ахмер паша на сват¬бата. I. (Левски отишел на гости в салона, 1871 г.) Облечен бил на бесилката с дълга дреха (турски ямур¬лук). Нищо не говорил. Малко движение направил44 (НБКМ | БИА II А 8675).
Повечето от изнесеното в това известие може да се прочете не в един, а в няколко вече публикувани спо¬мени за Левски, посветени на неговата изповед, но туй за пръв път намирам^ две нови, с изключителна важ¬ност съобщения: какви са последните думи на Левски и, второ, още по-ценно, КЪДЕ Е БИЛ ПОГРЕБАН ТОЙ. Разбира се, имаме десетки становища за место¬погребването му от първа и втора ръка, но нито едно от тях не е от доказан очевидец, както е случаят с поп Тодор.
I Датата явно е сгрешена. В действителност обесването е ста¬нало на 6 февруари (18 февруари по новия стил).
От общо осемнадесет спомена или съобщения в лите¬ратурата, които свързват изповедта или погребването на Левски със свещеник, шестнадесет сочат името на поп Тодор (Ст. Заимов, М. К. Буботинов, Ив. Кършов¬ски, Ив. Вазов (два пъти), Д. К. Бурски, Т. Васильов, митрополит Мелетий, д-р Хр. Тантилов, М. Павлова, П. М. Матеев, В. Икономов, Д. С. Маринов, Г. Кли- саров, Ст. Кечеджиев, Н. Митаков).
Очевидно участието на поп Тодор в изповядването яа Левски е безспорно. Това се предоказва и от сама¬та записка: няма съмнение за нейната принадлежност, документът е безупречен, остава да обсъдим дали раз¬мазаното от поп Тодора е наистина вярно.
Ще съпоставим новонамерената записка на 3. Стоя- яов с всички досега известни съобщения за ролята на яоп Тодор като изповедник на Левски.
Първото известие в печата, че поп Тодор Митов е съобщил някому за изповедта на Левски, е от рево¬люционния деятел Иван П. Кършовски. (Кършовски изрично подчертава, че предава своя разговор с иконом поп Тодор.) Ето преразказа на Кършовски:
„. I .Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му. Отидох заедно с заптието до мястото, гдето щеше да бъде обесен В. Левски.
Там заварих мютесарифина (Мазхар паша), много турци и войска. В. Левски стоеше вързан до стълба на ^бесилката, слаб и блед, но с поглед смел и остър. Ко¬гато ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време, стори ми се, че ми прави знак с очите си. Аз се разтреперих и изтръпнах.
— Папаз ефенди — ми каза мютесарифинът, — иди там, та според вярата ви извършете вашето като ми посочи към Левски.
Аз отидох при Левски и откакто го изповядах, поч¬нах да чета отредената за случая молитва и когато споменах името „раба божия Василий", Левски ме пре¬сече и каза:
— Споменувай ме в молитвите си, отче попе, с име¬то „иеродякон Игнатий — и след малко мълчание при¬бави: — Моли се, отче, не за мене, а за отечество Бъл¬гария!
След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика:
Боже, избави България!"
(Иван П. Кършовски — „Васил Иванов Левски", в. „Юнак", год. I бр. 6. от 6. II. 1898 г.„ стр. 1, 2 и 3.)
Седем години по-късно за изповедта на В. Левски* от поп Тодор пише, при това не веднъж, а два пъти, и ИВАН ВАЗОВ в своите спомени, посветени на Co-, фия от 1880 година. Ето какво четем в този преинтере- сен очерк от патриарха на българската литература:/
„Най на източния край, усамотена, стоеше стара турска казарма, днес артилерийската казарма. В не» казарма е бил затворен на 1872 г. Левски след пленя- ването му в Къкринския хан. Пусто беше мястото,, дето днес е паметникът на героя и дето се е издигала бесилото му. Покойният поп Тодор, който го е изповя¬дал на предсмъртния му час, ми разказа как е стана¬ло това. Повикан от пашата, той дошъл тука и видял Левски, обиколен от турски войници, от много турча и кадъни, които го ругаяли. Левски бил много изнемо¬щял от страданията, с сухо, пребледняло, страдалче- ско лице. Поп Тодор бил много уплашен, понеже били близки приятели с Левски и се боял да не би да е на¬правено някакво опасно за него признание. Но рабо¬тата била друга. Пашата се обърнал към свещеника: „Папаз ефенди, сторете с тогова според както е вашия закон!", и посочил Левски. Поп Тодор приближил до Левски и го поканил да се изповяда, Левски няколко време с тих шепот му.се изповядал..."
(„Българска сбирка" кн. 10/1905 г. Ив. Вазов „Со¬фия на 1880 година", спомени.)
В същата книжка е поместено едно допълнение, пак от Иван Вазов, озаглавено:
КЪМ ОЧЕРКА „СОФИЯ ПРЕЗ 1880 г."
(Нови данни за биографията на Васил Левски)
Когато вече беше отпечатан горния ми очерк в пър¬вата кола на настоящата книжка, аз случайно се срещ¬нах с г. Димитра Димов (Папашата), близък приятел на Левски и бил в София във време на обесването му. Като му отворих дума за епизода — последните мину¬ти на Левски, — който описвам там, г. Димов ми раз¬каза как той го бил чул от устата на същия поп То¬дора и който той помнял добре. Разказът му поправя
и допълня моя. И ето как е била в същност работата:
Поп Тодор е бил повикан да причести дякона. Той дошъл с причастието на лобното място. Пашата му за¬повядал да причести осъдения на смърт с думите, кои¬то аз предадох, и се оттеглил на страна, както стори¬ли и войниците там, за да се оставят поп Тодор и Лев¬ски сами.
Той видял и приел със студено спокойствие смърт¬та си.
По-после любопитни софиянци се опитвали напраз¬но да йзкопчат от попа нещо за дяконовата изповед. Поп Тодор запазил тайната, както му повелява дъл¬гът. На Папашата само после казал следующето:
— Когато Васил се изповяда, той прибави тия думи: „Сичко, каквото съм сторил, сторих го за отечеството!"
Аз счетох за нужно да предам тия подробности за последните минути на великия революционер, защото те бяха до днес неизвестни, а и в г. Заимовата книга: Животът на Васил Левски ги няма, до колкото помня.
Ив. Вазов
За трети път се появява преразказ за изповедта на Левски от поп Тодора в книгата на писателя Стилиян Чилингиров „Васил Левски", 1923 год. „За последните дни на Левски (четем в тази книга) М. К. Б. ни дава следното описание, което според мен е най-достоверно¬то от всички, дадени досега. Авторът му, изглежда, е имал възможност веднага след Освобождението да чуе от очевидци и участници това."
Следва преразказът на М. К. Б. (Михаил К. Бубо- тинов):
„На 1873 лето, 5 февруарий, вторник, пазарен ден в София — 2 часа преди зори, в двора на пашовия ко¬нак — на мястото на днешния княжески дворец, стана необикновено ррзшавание на пашовските сеймени. По заповед на Мазхар паша, тогава Средецкий губерна¬тор, се изпрати един мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов да се приготви да извърши пред¬смъртното напътствие на един разболял се политиче¬ски престъпник, като му остави и един чаушин да го придружи до надлежното място...
Иконом поп Тодор, приготвен за половин час, се на¬мираше с чаушите над цариградското шосе, зад град¬ските обкопи, на мегдана пред беледийското ханче, дето два взвода жандармерия бяха вече разредени в кръг, и ето че се зададе губернатора на каляска със свитата си, състояща от десетина души жандармски големци. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана току-що извадений из тъмницата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и 4-те взвода аскер, облечен с костюма си, в който бил хванат от властите при ханчето% с тежки окови на нозете, но без присъдний иллям на гърдите. Мазхар паша, обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Лев¬ски и свободно да извърши верозаконните потреби. Щом приближи свещеника при Левски, пашата се от¬тегли на 7—8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му...
„Що за себе е изповядал в случая Левски, не е мог¬ло да бъде предадено от свещеника-изповедник. Обаче в общи думи: отец поп Тодор ми е приказвал, че Лев-* ски стоял бодър и в присъствие духа казал: „В мла¬дините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по- належаща, по-висока и по-свещена служба към поро¬беното отечество, която... дано!" Тук Левски се про¬сълзил и помолил свещеника да се помоли богу за иеродякона Игнатий...
„Щом свещеника се оттеглил, пашата заповяда да окачат илляма на гърдите на Левски. Тая смъртна присъда биде тутакси прочетена от пашовия главен кя- типин. Героя стоеше бодърствен посред мегдана — приблизително там, дето величествено се издига па¬метника му. Тука по заповед на Мазхар паша свалиха оковите от нозете на Левски и Хасан чаущ го поведе :20 разкрачи наляво в търнака, дето стърчеше бесил-'- ницата. Окото на Левски не трепна. След това се из¬командува закачването Левски на бесилото от двама цигани, които с присмех люшнаха героя да продължи бабаитлъка си...
Привечер Мазхар паша заповяда да снемат тялото на Левски и да го заровят там при бесилката, след като се извърши опелото му по християнски обряд."
(Първоизточникът на този преразказ — Михаил К. Буботинов е роден в София през 1839 г. Завършил гим¬назия в Солун, а след 1856 г. е учител в Софийското класно училище. След Освобождението Буботинов ста¬ва секретар на първото общинско управление в София, за кратко време е и кмет. Починал 1912 год.)
През 1934 год. излизат спомените на Тома Васильов, в които също се говори за изповедта на Левски. Ва¬сильов изрично отбелязва, че за нея лично му чбило разказано от самия поп Тодор.
От едно писмо на Д. К. Бурски от 25. III. 1937 г., 1 отправено до Отделението за военни музеи при Мини¬стерството на войната, узнаваме, че братът на извест¬ния карловски революционер Петър Попов — хаджи Кюсе, бил написал писмо на поп Тодора да го пита за Левски и че той ,му отговорил и дори начертал място¬то, където бил погребан — „около метериза" на гра¬ницата между турските стари гробища на София. "
Вижда се, че най-малко на шест души, освен на За¬хари Стоянов, е разказал поп Тодор историята с изпо¬вядването на Левски и свързаните с това подробности. Нека сега да ги сравним и да видим има ли в тях раз¬лики, които да поставят под въпрос искреността на ос¬новния разказ (пред 3. Стоянов).
В'преразказа на Кършовски има две неща в повече от основния (еталонния) разказ пред 3. Стоянов: ед¬ното е, че Левски извикал от бурето „Боже, избави България", второто -— че поп Тодор е бил доста уп¬лашен „разтреперан и изтръпнал". Че поп Тодор е бил наистина уплашен да не би Левски нещо да продума и"да го изложи пред пашата, твърди го и Вазов, което прави това обстоятелство напълно сигурно. Подобни унизителни неща мъчно се изтървават, а когато се ка¬жат, то почти винаги съвпадат с голата истина.
Не може да се каже същото за възгласа на Левски „Боже, избави България". След като в основния раз¬каз се твърди, че той „нищо не говорил", трябва да се разбира — нищо след изповедта. Същото намираме и в преразказа на Вазов — „Левски не произнесъл вече друга дума" (друга дума — след изповедта).
Левски е бил чужд на всякаква показност, а и съ¬стоянието му, описано в основния разказ като „хла¬ден" , не съответствува на възгласа „Боже, избави България".
Явно пресилено е и казаното у Кършовски за погле¬да на Левски — „смел и остър". Очи, в които напират сълзи, не могат да бъдат толкова остри, колкото му се. I искало на родолюбеца Кършовски. Същото може да се каже и за твърдението в преразказа на Буботи- нов, че Левски „стоял бодър" (казано е „бодърствен") и окото му „не трепнало". Това не е в съзвучие с чу¬тото от Вазов, че 1Левски е бил много изнемощял от страданията, със сухо, пребледняло, страдалческо ли¬це". За просълзяването на Апостола се говори и в ос¬новния разказ, и в разказа на Буботинов, така че и този факт трябва да се смята за установен.
Много убедително звучи у Вазов, че той (Левски) „видел и приел със студено спокойствие смъртта си". Това съвпада и с твърдението в основния разказ, че Левски „бил хладен".
Що се отнася до последните думи на Левски*, пока¬занията на поп Тодор пред 3. Стоянов и пред; Вазов са по смисъл едни и същи. В разказа пред ЩмСтоянов думите на Левски са: „Каквото правил, е мйелел, че е за народа и проси прошка от бога и от народа", а във Вазов е: „Сичко, каквото съм сторил, сторих го за отечеството си." По-вероятно е така да е завършил по¬следната си изповед Васил Левски и това да са" ПО¬СЛЕДНИТЕ МУ ДУМИ.
Твърдението на Буботинов, че тялото на Левски е било свалено „привечер" не съвпада с казаното в ос-| новния разказ, че „висял на въжето до пладне", макар че погребението е могло да бъде извършено' и след обед.
За пълна измислица на Буботинов може Да се смя-;| та твърдението му, че по заповед на Мазхар паша тя-1 лото на Левски е било заровено „там при бесилката, 1 след като се било извършило опелото му по християн-;| ски обряд". Първо, „там при бесилото" не е имало християнски гробища, а погребение „по християнски обряд" не е могло да стане вън от гробището. „Зако-^ паването" на Апостола в гробището за престъпници означава на~Първо място (както ще видим по-нататък),- че първенците от българската община не са поискали тялото му от съда, за да го погребат по християнски. Като един от видните членове на тази община поп То-,: дор не може да не се е усещал поне мъничко виновен за това. Ето защо така дълго е била премълчавана, дори потулвана истината за гробното място на Левски. Дълго скривано е било и съдържанието на изповедта на Левски пред иконом поп Тодора — то се вижда от факта, че и в шестте преразказа по този въпрос изпо¬ведникът е опазил своята професионална тайна, раз¬крил я е само пред 3. Стоянов, така че и по съдържа¬нието на изповедта не може да има никакво съмнение.
(По-нататък ще проверим този факт още веднъж.)
И накрая: общото за всички преразкази е, че не ста¬ва дума за присъствието на българи при обесването. Публика нямало — твърди поп Тодор пред 3. Стоянов и сигурно така е било, като се има предвид ранният час на обесването — „заранта рано". (Знаем от друго едно известие, че приготовленията за екзекуцията са почнали „два часа преди зори".) След обесването на-/ пълно е възможно да са се струпали главно деца, сред които са се намирали и онези, дето през 1937—1938 го¬дина ще разкажат своите спомени. | И така: шестте преразказа имат един и същи източ¬ник, въпреки няколкото незначителни, добронамерени украшения, за които стана вече дума. Ценно в тях — затова ги и цитирахме така щедро — е, че обогатяват основния разказ с нови подробности: числото на вой¬ниците, поведението на Мазхар паша, вътрешното съ¬стояние на самия поп Тодор, неговото повикване и пр., и пр., което разширява нашите познания за обстанов¬ката, в която са протекли последните мигове на Лев¬ски.
Основният разказ на поп Тодор, стигнал до нас чрез 3. Стоянов, е ценен преди всичко защото е записан, а това го прави документ, и, второ: защото записвачът — човек с мощна фантазия, не е имал време да го дооб- работва, и заедно с това, малко или много — преина¬чава. Благодарение на това обстоятелство казаните от поп Тодор 15 реда довеждат до нас няколко неизвестни досега важни истини за последните мигове на Левски. Една от тях е истината за неговата изповед и
за „греха" на Левски
Левски се е изповядал веднъж пред свещеника на Сопотския девически манастир поп Енчо един неделен ден, в началото на декември 1872 година, преди да
поеме своето последно пътуване за Ловеч. Ето какво изрекъл той, според разказаното от пловдивския мит¬рополит Максим на 16. V. 1935 г. пред една високо¬поставена особа, на която показвал скривалището на Левски в Сопотския девически манастир.
„Уважаеми отче, моите грехове са много и за тях българският народ ще ме съди, но имам един грях, който ми тежи на душата... Този грях е, гдето убих момчето (слугата) на Денчо Халача от Ловеч. Аз не исках да го убия, но това ми се наложи, иначе той щеше да ме удуши. Още що-м влязохме в двора с цел да вземем касата на Денчб Халача, защото ни тряб-J ваха пари за оръжие, той, слугата, се спусна върху I мен и успя да ме стисне за гърлото. Всички опити, кои- ? I то направих да се освободя от ръцете му, не успяха, Ш аз го боднах малко с камата, за да го заболи, та дано ме пусне, но и това не помогна. Той още по-силно ме стисна и аз почувствувах, че моят край наближава и тогава се реших да го пробода с камата си..." („Тази прощална изповед на Апостола" от Ил. Бояджиев, в. „Учителско дело" от 13. II. 1985 г., а също и ръко- а писът на иконом Василий Г. Славчев „Един спомен", личен архив — Н. X.)
Да поясним за какъв обир е дума: През август 1872 година Васил Левски е трябвало да изпрати пари | на Л. Каравелов, за да бъдат изплатени някакви не-д гови (на Каравелов) борчове за печатницата, вероят-1 но във връзка с намерението на Левски да откупи тази I печатница и да стане тя само комитетска. Левски щИ шава да достави нужните средства силом от ловчане-Я ца Денчо Халача, който бил обещавал преди това да I даде нещо за комитетската каса, но излъгал. Много | трябва да е била неотложна работата, за да се реши | благоразумният Левски на обир посред бял ден, на ^ 14 август 1872 година, и то в една къща съвсем близо Щ до конака, в „пъпа"1 на града.
Няма да разказваме подробностите, те не са ни нуяс- | ни, ще отбележим само, че обирът, извършен в праз- | ната по туй време къща на Халача, не излязъл спо- I лучлив: Левски намерил само около 1400 гроша, за« 1 това решава, заедно със своя придружител Вутьо Be- I тьов от с. Видраде, да почакат завръщането на стопа- I нина и да го попритиснат за още пари. Чакали цели I
три часа, но вместо да дойде Халача, пристигнал не¬говият слуга, 20-годишният Колю. Като забелязал два¬мата облечени в червени арнаутски дрехи „обирджии", той започнал да вика. Левски се опитал да го укроти, ала упоритият младеж не само не млъкнал, но се и опитал да задържи Апостола. Тогава именно Левски се принуждава да му нанесе удар, а след това с кър¬вава кама в ръката да си пробие път през събралата се пред портата навалица.
Знае се, че Левски много съжалявал за това убий¬ство, наложено му от лошо стеклите се обстоятелства. В едно писмо до Л. Каравелов от 25 август 1872 год. той пише с явна мъка: „Жалко за невинното момче". Пред Мария Сиркова той казал, че на „убитото мом¬че ще върнат пенсия на баща му" (Непубликувани бе¬лежки на 3. Стоянов, НБКМ БИА II А 8675). Явно кървавата случка в двора на Денчо Халача е поста¬вила на изпитание вътрешното равновесие на Левски и свързаните с това угризения той на два пъти изпо¬вядал като свой единствен грях. Двойно засечените сведения по този повод идват да ни преуверят, че иконом поп Тодор е казал пред Захари Стоянов самата истина.


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



Облеклото на Левски в деня на неговата смърт
В книгата „Васил Левски (Дяконът)" от 3. Стоянов, която излиза през 1883 год., пише, че по пътя от Ло¬веч за Къкрина на 26 декември 1872 г. той е бил обле¬чен като „СЕЛЯНИН", а неговият придружител Ни- колчо Цвятков Бакърджията „В ЕСНАФСКИ ДРЕХИ" („Васил Левски (Дяконът)", 3. Стоянов, 1883, стр. 95 и 96).
Още по-подробен (и по-нет.очен, както ще видим по- нататък) е следващият биограф на Левски, Стоян Заи¬мов, който ни рисува Левски, облечен „В ОВЧАРСКИ ДРЕХИ С ОПИНЦИ, С БЕЛИ НАВОИ И С ЧЕРНИ ВЪРВИ НА КРАКАТА, СЪС ЗИМНА ГУГЛА НА ГЛАВАТА, С ОВЧЕ КОЖУХЧЕ И СЪС СКЪСАНИ ПОТУРКИ". („Васил Левски — дяконът", Ст. Заимов, С., 1895, стр. 138.)
Истината за облеклото на В. Левски е казана на първо място от известната негова укривателка в Ло¬веч Мария Николчова Сиркова, която твърди в споме¬ните, записани от Иван Войников, че когато вечерта на 24 декември 1872 год. Левски пристигнал у тях, той бил облечен „В ТУРСКИ ДРЕХИ"... („ВИДЯХ ТУР- ЧИН, НАМЕТНАТ С БЯЛ ЯПАНДЖАК" - това са думите на Николчовица. ОДА, Ловеч, инв. Ш 825, опис Ц 1 арх. ед. № 10.)
В същите спомени по-нататък Марийка твърди, че на 26 декември Левски тръгва от Ловеч за Къкрина, „ОБЛЕЧЕН КАТО ТУРЧИН",
Казаното от Сиркова се потвърждава и от Христо Луканов, брат на Марин поп Луканов, председателя на Ловчанския революционен комитет, у чиято сестра (Величка Луканова), по мъж Хашнова) Левски е пре- нощувал на 25 срещу 26 декември. Според него „у Ве- личкини ЛЕВСКИ БИЛ ОБЛЕЧЕН В ТУРСКИ ДРЕ¬ХИ, ПОЛУВЕХТИ, ТЪМНОВИШНЕВ ЦВЯТ (ВИШ- НЕ ГЮРУ)". (Проф. д-р П. Стоянов „Материали за историята на гр. Ловеч", ръкопис НБКМ, БИА II В 8308, стр. 14.)
За да видим какво трябва да се разбира под „тур¬ски дрехи" (турско облекло), ще се възползуваме от едно писмо на даскал Васил Бушаранов, секретар на революционния комитет в Орхание, известен още като „Писарят на Общи", до Ст. Заимов от 13 май 1885 г., в което четем:
„В края на м. декември Йонков пристига в Орхание, I след четвърт час или 20 минути пристигнаха и два¬ма конници търговци, въоръжени добре и накитени с ТУРСКИ КАЯФЕТ (ОБЛЕКЛО), КАТО ЧАЛМИ КА- ПАКЛИИ, КАЛЦУНЕ, ЧИЗМИ И ПРОЧИЕ" (НБКМ, БИА II А 8876).
Така са били облечени В. Левски и Общи при едно идване в Орхание през декември 1871 г.
Калцуните по това време са се правели от бяла аба (хаба) и са имали формата на ботуш, който обвивал цялото стъпало и краката до коленете. Обточвали се с гайтаи, по-дебел или по-тънък, в зависимост от об¬щественото положение на оня, който ги обувал, закоп¬чавали се от вътрешната страна с телени копчета.
Допълнително указание за обичая на Левски да носи такива абени калцуни са „показанията" на Мария Сир- кова пред проф. д-р П. Стоянов, че след смъртта на Левски у тях останали дрехи, като „КАЛЦУНИ, ШУ¬БА" I други неща, затова с голяма вероятност може да' се твърди: на път за Къкрина Левски е бил не с навуща, а с КАЛЦУНИ („Материали за историята на гр. Ловеч", стр. 50).
Да чуем сега следващото свидетелство за облеклото на Левски от НИКОЛЧО ЦВЯТКОВ БАКЪРДЖИЯ- ТА, който го е придружавал от Ловеч до Къкрина, бил е заловен заедно с него и с него изпратен в София на следствие и съд.
Когато проф. д-р П. Стоянов като млад'лекар в Ло¬веч през 1901 г. решава да разпита всички живи съвре¬менници и съратници на Левски в комитетск;ата сто¬лица, един от първите е Николчо Цвятков Бакърджия- та. Той заявява пред доктора, че по пътя за Къкрина Левски е бил облечен „В ТУРСКИ ДРЕХИ ОТ АЛЕН ШАЯК" (вишневото у Христо поп Луканов и „алено¬то" при Никола Цвятков са равнозначни и може да се каже — напълно съвпадат!) Освен това в разказа на Н. Цвятков пред П. Стоянов се споменава седем пъти и за пояса на Левски, който по време на борбата се развързал и паднал, та после, по заповед на чауша, Николчо отново му го „опасал". Към облеклото на Апостола значи следва да прибавим с пълна увереност и ПОЯС.
От Къкрина Левски, Николчо Цвятков и Христо Ла- тинеца — съдържателят на комитетския хан — били заведени в Ловеч, а оттам препратени в Търново. От спомените на Христо Иванов Книговезеца узнаваме, че Левски влиза, в този град, облечен в ЯМУРЛУК- Ето какво пише Книговезеца:
„Излезох и ази пред дюгеня на вратата да гледам и като погледнах, отдалеч видях Васил Левски, ЗА- ЧУЛЕН С ЕДИН ЯМУРЛУК и си върти очите ту на¬горе, ту надолу" (Спомени, 1884 г., стр. 90). Същия спомен, малко по-обогатен, Христо Иванов разказал и на Захари Стоянов още преди 1884 год. и той го по¬мества в биографията на Апостола, където четем: „На мястото си замръзнах — говори Христо Иванов, — ко¬гато познах, че единия от вързаните беше брат ми, втория"— братовчед ми, а третия jj Васил Левски. На тоя последния впих погледа си, за да го изгледам за последен път. ТОЙ БЕШЕ УСУКАН В ЕДИН ЯМУР¬ЛУК, А ГЛАВАТА МУ ВЪРЗАНА" (3. Стоянов Щ „Васил Левски (Дяконът)", 1883 г., стр. 110).
Ето че и ЯМУРЛУКЪТ („ЯПАНДЖАКА" от разка¬за на Мария Сиркова) излиза потвърден.
От Търново, след разпознаването на Левски в кона¬ка, с усилена охрана той, заедно с Николчо Цвятков — Бакърджията и Христо Латинеца, бил препратен през Севлиево и Плевен — за София. От Плевен, според Николчо Цвятков, двамата с Левски пътували в една бричка (кола с пружини), вързани ръка за ръка. Апо¬стола бил облечен „В ДЖУБЕНЦЕ И АНТЕРИЯ, С ПОТУРИ С КЪСО ДЪНО (БИР БОЧУК ГЬОТЛИИ) И ПО ЧОРАПИ БЕЗ ПАНТОФИ". (Д-р П. Стоянов, Материали за историята на гр. Ловеч, стр. 43.)
Казаното от Николчо за потурите буквално се по¬твърждава и от Димитър Пъшков, един от най-видни- те членове на революционния комитет в Ловеч, аресту¬ван след обира в Арабаконак, съден и осъден на за¬точение в Диарбекир. Пъшков потвърдил пред д-р Стоя¬нов, че когато Левски пристигнал в София и го подка¬рали към затвора, той го видял от прозореца на кау¬ша с „ВЪРЗАНА ГЛАВА, ОБЛЕЧЕН В ТУРСКИ ПО¬ТУРИ (БИР БОЧУК ГЬОТЛУ)", т. е. в същите поту¬ри, за които свидетел струва и Николчо Цвятков. (Д-р П. Стоянов, Материали за |историята на гр. Ло¬веч, стр. 29.)
Марин поп Луканов съобщава на д-р П. Стоянов, че и той е видял през прозореца на кауша как карали Левски „за пред съдилището" и отбелязва, че „БИЛ ПРЕВЪРЗАН С БЯЛА КЪРПА ПОД БРАДАТА". (Д-р П. Стоянов, цит. съчинение, стр. 14.)
И така, не остава никакво съмнение, че Левски е бил доведен в София в потури с късо дъно, полувехти| вишнев цвят.
Малко е за вярване, че от Плевен за София Левски:-' пътува по чорапи, като се има предвид, че този вид турски потури, за които става дума — бир бочук гьот- лу във винен цвят, не са се носели с чорапи, а с АБЕ- НИ КАЛЦУНИ. Николчо вероятно е нарекъл калцу- ните „чорапи".
Имаме още едно непряко свидетелство за съществу¬ването на потури в облеклото на Левски, когато е бил заловен в Къкрина, това е твърдението на Филип Си- мидов, че когато Левски се опитал да прескочи плета в двора, на ханчето в Къкрина, „ТОЙ БИЛ ОБУТ В БИРГЬОТЛИИ ГАЩИ (КАКВИТО НОСЯТ АРНАУ- ТИТЕ С ДЖЕБОВЕ ОТСТРАНИ ДОСТА ОТВОРЕ¬НИ)". По-нататък Симидов обяснява, че тъкмо един от тези отворени джобове на потурите се закачил за един от коловете на плета в двора на Къкринското ханче и той (Левски) „увисва отвъд плета надолу с главата". Симидов е сериозен свидетел, защото през 1880—1881 година е бил окръжен управител в Ловеч и-е имал възможност да събере сведения -от първа ръка сред живите свидетели на събитията в Къкрина.
След всичко, дотук изложено, можем да обобщим: че при залавянето му в Къкрина и при влизането му в Софийския затвор Левски е бил облечен с ЯПАН- ДЖАК (опннджак, гуня, ямурлук), а под него — бир- гьотлии (еднодънни) арнаутски потури във- вишнев цвят, опасани с пояс. Дпанджакът е два пъти потвър¬ден, потурите —: три пъти, а вишневият цвят на дре¬хите - четири пъти. Имал е още антерия и джубе, 1 абени калцуни. Дрехите са били „турски", полувехти. На път за София пътува с превързана глава.
А сега да видим как е бил облечен пред БЕСИЛОТО.
Ст. Чилингиров пише, че пред бесилото той е бил облечен „С КОСТЮМА СИ, С КОИТО БИЛ ХВАНАТ ОТ ВЛАСТИТЕ В ХАНЧЕТО" (В. Левски, 1923, стр. 41-44).
Нищо определено, но все пак тук се съдържа цен¬ната информация, че дрехите си той не е сменил.
Според Манол Пенчев и Атанас Новоселски, и два¬мата от Подуяне, които по свой почин са дали пока¬зания през 1937 година във връзка с намерения на ул. Чаталджа „череп на Левски", бащите им видели Апостола на бесилото, „КАКТО ВИСЕЛ В ПОТУРИ И ЧЕПКЕН" (Архив - ВИМ).
ЧЕПКЕН е връхна дреха, наричана още ачик дола- ма Ц незакопчаваща се, „отворена", с висящи ръкави долама. Това е типична турска горна дреха, както и лотурите във вишнев (ален) цвят.
Най-подробно (и най-правдоподобно) е обаче описанието на дрехите на Левски на бесилото в спомените на 75-годишния етрополец Г. С. Потайников: „обут в цървули, полу-нови кълцуни до колената с бела каба с черни гайтани и жълти телени копчета, потури са- моченки с колчаци на колената, обточени с черен гай- тан, пояс тъмно червен-вин, салтамарка-чепкен с гай- тане колчаци на лактите, елече от шаяк, разкопчано при гушата му..." (В. „Мир", 18. III. 1937 г.)
Излиза, че на бесилото Левски е висял с цървули, и „полунови калцуни до колената от бяла каба, с чер¬ни■ гайтани и жълти телени копчетаТова е много правдоподобно, след като знаем от Сиркова, че калцу- ните са били обичайна съставка от облеклото на Апо¬стола и още по-важно: че именно те, а не навуща се носели към вишневите арнаутски биргьотлии потури. Следва да включим в облеклото по време на изповед¬та и превръзката на главата на Апостола, за която знаем от основния разказ .на поп Тодора. Между дру¬гото присъствието на тази превръзка е доказателство, че полуразкъсаното ухо на Апостола още не е било заздравяло и той през всичките 41 дена на своя ареста е бил фактически болен.
Поясът е вън от съмнение, салтамарката-чепкегг се повтаря два пъти, с абсолютна сигурност са доказаниJ и потурите, със същата сигурност Се удостоверява при¬съствието на ямурлука, белия оня „япанджак", с кой-1 то Левски тръгва за Къкрина, пътува през Търново за София и се качва на бесилото (както иконом поп То-1 дор твърди).
Ето как този „бял япанджак" се превръща в пробен камък за искреността на поп Тодор, за истинността на един документ с неоценима важност, с чиято помощ ще можем да подложим на сравнение всички по-важни
други известия за гроба и последните мигове на Левски
I
Стана вече дума, че до 1943 г. са се появили в пе¬чата доста спомени и съобщения, свързани с последни¬те мигове и с гроба на Левски, но заслужаващите от тях внимание са 38. Десет вече разгледахме, оста¬ват 28. След като имаме разказа на иконом поп То¬дор, задачата ни с разглеждането на тези спомени се облекчава извънредно много, защото 15 от всичките 28 разказа могат да бъдат отхвърлени като явно несъ¬стоятелни. В шест от тях-се поддържа, че Левски е за¬качен на въжето „полумъртъв" или „безчувствен", след изтърпените от него физически мъчения и опита му да се самоубие чрез блъскане на главата в стената на затвора. Тази легенда тръгва от една дописка за обес¬ването на Апостола във в. „Независимост" от 11 ав¬густ 1873 г., възприема се от 3. Стоянов, проф. д-р Па¬раскев Стоянов, Филип Симидов, Ст. Заимов, д-р Хри¬сто Тантилов и дори от известния наш историк Ал. Бур- мов (сп. „Отец Паисий", кн. 1 и 2, 1936 г.)
Едва ли е необходимо да изясняваме, че тази вер¬сия не отговаря на истината.
В останалите девет на брой несъстоятелни разказа, > появили се около стогодишнината от рождението на Апостола през 1937 год. се твърди, че тялото на Лев¬ски е било погребано в българските гробища при Ок¬ръжната или още „Сметната" палата, където е сега сградата на Националния аграрно-промишлен съюз на бул. „Хр. Ботев". Това са спомените на Ст. Маринов, Ал. Тилев, В. Икономов, Д. С. Маринов, Йосиф Ход- новски, Г. Клисаров, Ст. Кечеджиев, Ст. Стоянов и Н. Митаков. Само един сред тях е очевидец (Ст. Ма¬ринов),^ останалите са „чували". Знаем от разказа на поп Тодор пред 3. Стоянов, че Левски е погребан в гробищата за престъпниците, така че деветте други, които му противоречат — автоматично отпадат.
От останалите, надеждните 13 спомена и съобщения, ще разгледаме първо тези на непреките свидетели на обесването на В. Левски.
Според Ст. Заимов тялото на Левски е било погре¬бано „в старите софийски гробища" (Ст. Заимов, Ва¬сил Левски — дяконът", С., 1895 г.). Старите софийски гробища наричат изоставените, „напуснатите" гроби¬ща, в които заравяли престъпниците, затова ги нари¬чат „гробищата за престъпнициНякои ги наричат още „позорните гробища".
П. М. Матеев твърди, че тялото на Левски е било „заровено до мястото на бесилката, от палачите, в окопа, точното място на който не може да се определи"% (В. „Мир" от 1 март 1937 г.)
Г 43
Мястото на окопа е всъщност отлично определено в една скица, приложена към статията на Ст. Н. Коле- даров (в. „Мир" от 4 a Dryer 1937 г.). От нея се вижда, че „окопа", наричан още „хендек", е бил един доста дълбок ров, изкопан най-вероятно в началото на XIX век за отбрана срещу кърджалиите. Започвал от „Стамбол капие", дето горе-долу е сега Народното събрание, преминавал на север край Орханийската ка¬пия (където е паметникът на Левски), закривявал и продължавал на северозапад докъм ул. „Чаталджа" и отделял градската територия от „старото гробище"» където погребвали престъпниците. Неговото място се определя на изток от днешния бул. „Волгоград", гдето е бившата Работническа болница — сега ИСУЛ. (Виж фиг. № 3 от приложението.) .
П. М. Матеев развива интересна мисъл, че съгласно обичая, след престояване на обесения няколко часа на бесилото, тялото му се предавало на надлежната вер¬ска община за погребение. Той не е посмял да доизре- че, че местната българска верска община явно не се е заинтересувала от тялото на Левски, макар че тур¬ският наказателен закон и е давал възможност да го погребе. (Турский наказателен законник, прев. И. Чо- рапчиев, 1867 г., стр. 5, отд. II, чл. 17.)
Това можем да си обясним, на първо място, с поли¬тическия характер на процеса срещу Левски. По всяка вероятност и общинарите не са били единни, някои от тях като комитетски хора са били под угрозата да бъдат за-1 подозрени в съчувствие — като в случая с първенеца Димитър Трайкович. Хаджи Мано пък — другият пър¬венец, е бил по това време в люто съперничество, а и вражда с Трайкович и напълно е възможно тоя раз- нобой между двамата да е парализирал българската община.
Ето какво пише Д. К. Бурски по въпроса:
КЪДЕ Е ПОГРЕБАН ЛЕВСКИ
„Тоя въпрос от 56 години насам се е задавал и никой не е успял да отговори. Няколко месеца след обесва¬нето на Дякона неговата майка и роднини почнали да разпитват софиянци, за да узнаят гроба му, обаче още
тогава почват противоречивите сведения и напътствия. Синът на Андрея Начев, зет на Левски — Начо, който забягнал в Белград, след дълги разпитвания узнал, че уж г-жа Филаретова получила разрешение от съдиите, що осъдиха дякон Игнатий, и прибрала тялото му, оба¬че и това не се указало вярно. При чествуване 25-го- дишнината от обесването на Левски наново бйл по- ' вдигнат тоя въпрос; тия, които са се хвалили, че зна¬ят, са сочили разни места — ту трапищата, които били зад гвардейската казарма, ту гробищата, където е се¬га окръжната палата, ту на самото място, където е бил обесен, и пр. Всеки разправял това, що знае, и никой не бил положителен." (Д. К. Бурски, писмо до Отде¬лението за военни музеи, 25. III. 1937 г. — архив на ВИМ.)
По-нататък Бурски пише в писмото си до Отделени¬ето за военни музеи, че през 1922 г. разпитал Ценко | Ленов, който в 1873 г. бил мухтар на махалата, в райо¬на на която спадало и бесилото при Орханийската ка¬пия; Ленов казал на Бурски, че „състоянието на бъл¬гарите и комитетските хора било толкова тежко след обесването на Левски и разтакаването на виновни и не (виновни), че никой не смеел да,отиде край бесил¬ката, та камо ли да поискат неговия труп за погребе¬ние(Явно трупът не е бил искан.)
Според Ценко Ленов погребението на Левски стана¬ло „същия ден (в деня на обесването) в ъгъла между двата пътя, които се кръстосвали при турските гроби¬ща, гдето е сега царският манеж. Това било място, покрито с храсти и ботраци, и било отделено с трап от турските гробища. 24 дни по-рано там бил погребан Д. Общи, а до него, по към пътя, погребали и Левски". (Д. К- Бурски, „Къде е погребан Левски", в. „Полити¬ка" от 5. Щ 1929 г.)
Важно е у Ц. Ленов споменаването гроба на Д. Об¬щи. След ужасяващите издайничества пред следствена¬та комисия, няма съмнение, че не се е намерил кой да поиска тялото на Общи за редовно погребение и той се е озовал в гробището за престъпниците. Щом и Лев¬ски е заровен близо до него, става напълно ясно, че и на неговото тяло е била отредена същата участ.
Две по-стари свидетелства поддържат същото: едно¬то е на Д. Тодоров, който пише, че тялото на Левски е
„погребано в старите болнични гробища(Д. Тодоров, „В. Левски", София 1923 год.) Същото повтаря и писа* телят Т. Г. Влайков: „тялото на Левски било погреба¬но в „старите болнични гробища", с тая важна допъл¬нителна подробност, че той сочи и къде са се намира¬ли те — „един мегдан зад казармата на княжеския конвой" (Т. Г. Влайков — „В. Левски", Къса биогра¬фия, С., 1898, стр. 84.)
Припомняме твърдението на поп Тодор в разказа пред 3. Стоянов, че Левски е „закопан в гробищата за престъпниците, гдето са сега казармите за конвоя, в един хендек". Ясно е, че у Т. Г. Влайков, Д. Тодоров и поп Тодор става дума все за „гробището на престъп¬ниците". Нека да доизясним, че казармите на княжеския конвой по-късно се превръщат в гвардейски казарми, наричани още „кавалерийски". Всичко това е било раз¬положено на територията, ограничена днес от бул. „Владимир Заимов" и бул. „Бирюзов". На север от ка¬зармения район и неговите обори е била навремето местността „Кюлюците", където сега е сградата на Института за усъвършенствуване на лекарите (ИСУЛ).
Какво разказват очевидците за обесването и погребването на В. Левски
Славчо Тошев Войнички: Заедно с други жители на Подуяне твърди, че „тялото на Левски било захвърле¬но, където са сега оборите на гвардейския полк". (В. „Зора" от 15 април 1938 год. И. Велков „Нови сведе¬ния за обесването на Левски".)
Дамян Богоев Врабчев: „Левски е погребан в напуснатите гробища". К. Николов, който публикува спомените на Д. Богоев, предава по-нататък неговите (на Богоев) обяснения, че тези гробища са се намира¬ли по склона „северно от сегашните казарми на гвар¬дейския конен полк". „Върху тия гробища сега (пише Ни¬колов) са. построени по склона къщите по северната линия на бул. „Дондуков", източно ют бул. „К. Стои¬лов" (днешния „Волгоград" — б. м.). Тоя склон е с падение на север към „Кюлюците" и жп линия, в мест¬ността „Кюлюците" сега е построена Работническата
болница. В напуснатите гробища тогава погребвали са¬моубийци, намерени убити хора, застреляни, обесени, изобщо хора, които не заслужавали почетно погребе¬ние". (В. „Слово" от 5. III. 1938 г. „Какво разказва за Левски друг негов съвременник" — К. Николов.)
Д, Богоев повтаря по-нататък отново: „Левски погре¬баха в гробищата при Кюлюците" и с това той прави връзката между „напуснатите гробища", където зара¬вяли престъпниците, и „гробищата при Кюлюците", ко¬ето е едно и също.
Атанаса Янева, софиянка, разпитвана през 1937 г. от Общогражданския комитет за издирване гроба на Левски: „В деня на обесването, след залез слънце, вол¬ска кола отнесе тялото на Левски през мостчето над хендека (окопа) и заскърца към близките гробища." Янева стояла с баща си на балкона на тяхната къща до хендека, докато колата, водена от коларя и придру¬жена от няколко заптии, прекосила полското землище и занесла тялото на Левски към гробището при Кюлю¬ците „без поп". (Ст. Н. Коледаров, „Гробът и костите на В. Левски намерени", в. „Мир", 4. VIII. 1937 г.)
Нов елемент е тук „волската кола", придружена от заптии, „без поп". Това допълва пестеливия разказ на поп Тодор относно погребването. Интересно, че споме¬нът на Атанаса Янева напълно съвпада с този на
Алексанка Н. Харитова, също софиянка и също раз¬питвана от Общоградския комитет за издирване гроба на Левски. Докато бащината къща на Атанаса била край „окопа" (рова) и тя могла да види от балкона с баща си заминаването на волската кола с тялото на Левски, бащата на Алексанка имал кръчма при Стам- болкапия. Там идвал да се почерпва от време на време и някой си Кръстю кацаря, който „извършвал погребе¬нието на обесените заедно с негов другар от еснафа — също кацар и с помощта на своята волска кола".
Алексанка твърди, че след Освобождението в кръч¬мата на баща й се явили двамата кацари, облечени в нови дрехи, за да се срещнат там на уговорената от баща й среща със сестрата на Левски — баба Ана. Двамата кацари й посочили мястото — „гробът на Апостола, нейде зад кавалерийските казарми, наблизо до християнските гробища". („Де е гробът на Апосто¬ла" — „Вестник на вестниците" от 21 април 1937 г.) В този разказ погребението с волска кола се повта¬ря. Алексанка твърди за местопогребването „нейде зад кавалерийските казарми, зад християнските гробища I там са именно гробищата при Кюлюците, за които говори Дамян Врабчев, „старите", „изоставените", „гро¬бищата за престъпниците".
Преминаваме към един очевидец, който не >ов6ри за местопогпебването на Левски, но затова пък дава твър-,: де подробни сведения за облеклото и физическия образ щ Левски. Това е
Г. С. Потайников. Бил е през 1873 г. 12-годишно мом¬че. Потайников твърди, че от предния ден вече се зна¬ело сред турците, че „тая нощ щял да бъде обесен най баш комитата на Орханийската капия". Заедно със сво¬ите приятелчета-турчета той отишъл на обесването.
Физическия образ на обесения Потайников описва така: „Беше на около 35—40 години... над тила на главата му имаше подутина голема колкото една пок- варка или голема корабия. Главата му Щ наклонена към лявото рамо, малко наведена напред; коси, вежди — чер? ни, мустаци — черни, малки и редки, очи отворени... Ли¬це — обло, мургаво, със строг израз. Ужас ме обзе, като познах в лицето на този обесен човека, който дохождаше при баща ми и слизаше като пътник в Хаджимановия хан, с черен кон, оседлан със самар, козиняви дисаги, конски чул и япанджак от сива хаба, но всякога със сел¬ски цървули. (П. М. Матеев — „Жив свидетел за Левски", в. „Мир" от 18. III. 1937 г.)
Четем това тъй живописно и подробно описание с леко смущение: как е могъл да разгледа Потайников голямата като „корабия" подутина „над тила на гла¬вата", ако главата е била „вързана" (точните думи на . поп Тодор са: „била му вързана главата".) Има две възможности: или превръзката да е свалена от палачи¬те, преди да му надянат примката, за да открият вра¬та, или да е минавала тя през раненото, ухо „под бра- I дата", както твърди Марин поп Луканов. При това по¬ложение напълно е възможно подутината „на тила" да | останала открита. Единствено противоречие тука §| че Потайников описва веждите, косите и мустаците на' обесения като „черни", а лицето „мургаво". За мурга¬вото лице има обяснение: лицата на обесените посиня¬ват от застоялата кръв, а след час или два силно по¬тъмняват. Що се отнася до косите на Левски, те са бцли към по-зрялата му възраст тъмнокестеняви до червени — могат да се видят същите коси във Военно- историческия музей в София, съхранени от майката на Левски след неговото разстригване. Не е изключено тъмнокестенявите коси на Левски да са се сторили на Потайников „черни". Лицето на Левски мнозинството негови съвременници описват като „обло", в това отно¬шение описанието на Потайников не събужда никакви
съмнения.
Следва едно от най-интересните показания за гроба на Левски — на очевидеца Александър Младенов, за¬писани и публикувани от Павел Алексрев във в. „Мир" от 2 март 1937 г. Спомените се отнасят за ранната сут¬рин, когато е станало обесването. Ето някои харак¬терни за тоя разказ подробности:
„Правеше впечатление, че не се виждаше българин, само тук-там по някой турчин. Срещнахме Левски, беше заобиколен от турски войници и тръгнаха по едно вър¬вище, което ни изведе на бул. „Цар Освободител". След това се присъединиха и други хора. Левски хо¬деше прегърбен, с наведена глава. От къщичките над¬ничаха хора, но не смееха да излезат навън. При бе¬силката имаше 10—15 турци и един наш. Свещеникът когато започнаха да го бесят, изпъди нас, децата, да не гледаме и ние слезохме при реката, когато чухме, че е вече обесен, ние се върнахме. Те режеха вече въже¬то и го хвърляха, всеки да си вземе... След това тръг¬наха за гробищата, ние за вкъщи. Гробищата се нами¬раха в, днешния квартал, включващ улиците „Обори¬ще", ул. „Дунав", бул. „Дондуков", ул. „Кракра", ул. „Регентска". Тук е погребан Апостола на българската свобода. Тези гробища беха смесени български и тур¬ски. Погребаха го привечер, а сутринта, като отишли наши християни да занесат нещо за ядене и пиене, НАМЕРИЛИ ГРОБА РАЗРОВЕН И ПРАЗЕН. ЛЕВ¬СКИ ГО ИЗВАДИЛИ ОТ ГРОБА, ИЗЧЕЗНАЛ: кой го беше откраднал — не можехме да узнаем, нашите или турците... На другия ден ние, децата, любопитни, оти¬дохме и видяхме един гроб разровен, празен, пресна пръст."
Правдиво е в този спомен казаното за малкото при- съствуващи при обесването — „10—15 души турци и един наш и в това отношение той напълно се покрива с разказа на поп Тодор. Много убедително звучи из¬пъждането на децата от свещеника и особено харак¬терната за подобни случаи подробност с рязането на парчета от въжето, за да си вземе от него „всеки44. (Известно е суеверието, че парченце от въже на обе¬сен се носи като талисман.)
Що се отнася до местопогребването на Левски, ука¬занията, които дава Ал. Младенов, ни насочват към напуснатите гробищаопределени за престъпниците, защото в този район други, освен тях и турските гро-" бища, няма. И в това отношение разказът на Младе¬нов издържа на проверката с разказа на поп Тодор.
Споменът на Ал. Младенов е толкова важен, колко¬то и основният разказ на поп Тодора поради факта, че в него се разказва как гробът на Левски е бил на дру¬гия ден намерен разровен и празен. Само четири дни след въпросната статия на П. Алексиев във в. „Мир44, в същия вестник излиза спомен за Левски на Мария поп Павлова, предаден от Никола Станчев, в който пише: „Моите сведения .съвпадат и се допълнят с тия на г. Павел Алексиев, който ги излага в брой 10984 от 2 март т. г. на в. „Мир44.
По-нататък четем:
„Като зет на стария софийски род Поптошеви, в семейството ни дохождаше старата софиянка и близка приятелка — баба Мария поп Павлова, известната в рода ни баба Цеци, дъщеря на покойния свещеник поп Павел, съвременници с дядото на покойната ми жена, поп Тоше, и двамата погребани в църквата „Св. Спас”.
Баба Мария почина миналата година на 86-годишна възраст. Тя е жена на Илия Лазаров от с. Локорско, Софийско, починал на 29 януари 1902 год. Последният е бил четник от Ботевата чета и жена му, баба Мария, получаваше поборническа пенсия и живееше до своята смърт на ул. „Хилендар44, гдето имаше къщичка, на¬правена на „поборническо място44.
Обесването и погребението на дякон Левски ми го е предала баба Мария със следните подробности.
Денят на обесването на Левски е бил студен и вет¬ровит. При обесването му не е смеял никой българин да присъствува, освен по двама или трима представи¬тели на тогавашния еснаф, които по заповед са били заставени да отидат. Левски е висял на бесилката 1—2 денонощия и през това време само младежи десетина- годишни са имали смелостта да минават покрай бе¬силката. Тялото на Апостола е било погребано от поп Тодор много близко до бесилката. Дотук баба Мария говореше спокойно, обаче на зададения от мен въпрос: где е днес тялото му, тя като че се пренесе в оная тъмна епоха, когато на такива въпроси се отговаря само при клетва, че няма да бъде предадена на тур¬ските власти. И със своята искреност и добродушие ми добави, че тялото на дякона Левски е откопано от тогавашния клисар при днешната църква „Св. Па¬рашкева" на ул. „М. Луиза" и погребано в олтара на същата църква. (Гръцкото „Св. Параскева" е побълга¬реното „Св. Петка" б. м. Н. X.) Този подвиг е из¬вършен от покойния Христо Хамбарков — Гъската, който е бил във връзка с членовете на софийския ре¬волюционен комитет." (Н. Станчев, „Де са костите на Левски!, в. „Мир", от. 6. III. 1937 год.)
Явна грешка в този разказ е, че тялото на Левски висяло на бесилката едно-две денонощия. Другото, като например твърдението за малкото българска „публи¬ка" при обесването, напълно се покрива с разказа на поп Тодор и другите спомени.
Най-важно тука е, разбира се, съобщението, че тя¬лото на Апостола е било изровено и препогребано от Хр. Хамбарков—Гъската, който е бил по същото вре¬ме — това от други източници ще го научим — клисар при църквата „Св. Петка Самарджийска".
Съобщението е категорично. Представете си, че то¬гава, на другия ден след излизането на вестника, на 7. III. 1937 година, някой бе копнал в олтара на „Св. Петка" и бе се натъкнал на скелета в северната поло¬вина на олтара, който през май 1956 г. бе разкрит при „спасителните" археологически разкопки! Щеше ли да има колебание, че това е гробът с костите на Левски? За съжаление не само че никой не се е наканил да копне, но на това известие, макар да е най-определе- ното, надеждното и най-лесно за проверяване, никой не му обръща внимание. Пет дни след неговото обна¬родване туркологът В. Шанов сигнализира в Отделе¬нието за военни музеи (писмото е заведено на 16 ав¬густ 1937 г.):
„Поддържам съобщението (не си спомвам от кого), поместено във в. „Мир", в което се казва, че на втория или трети ден от погребението на Левски намерили са гроба му отворен и тялото му задигнато... Това прена¬сяне на тялото ще е станало твърде тайно, за да не се знае чие тяло се пренася, та да не се разбере от тур¬ските власти. По тази именно причина след освобожде-' нието на България никой не е знаел да каже с поло* жителност где се намира истинския гроб на Левски."
Не е било голяма работа сформираната при Отделе¬нието за военни музеи по туй време комисия да намери в. „Мир" и да види за какво става дума. Да допуснем, че са пропуснали, но в протокола на комисията, назна¬чена от Отделението за военни музеи за издирване гро¬ба на Левски с дата 20 септември 1938 Щ става дума на стр. 2 за твърдението на М. Павлова, че „костите на Левски са в църквата „Света Петка Самарджий¬ска". Значи все пак комисията, в която са влизали ос¬вен военни, но и учени, като проф. Гошев, директорът на Етнографския музей Кр. Миятев и др., са били от¬лично запознати със статията на Н. Станчев или все едно — с разкритието на Мария поп Павлова. Същото необяснимо пренебрежение към спомена на Мария поп Павлова срещаме и по-нататък — Ив. Унджиев напри¬мер въобще не споменава за този спомен в прегледа на известията за гроба на Левски.
Това между другото, а сега да си се върнем на ду¬мата и обобщим: от общо 13 сведения за обесването и погребването на Левски само петима са очевидци на обесването — Ценко Ленов, Сл. Войнички, Ат. Янева, Ал. Младенов и Г. С. Потайников. Другите като съвре¬менници — само са „чували". От всичките 13 на брой очевидци и съвременници само един говори за закопа- ването на Левски «в „окопа" (хендека), всички останали сочат пряко или косвено за местопогребване на Левски IстаритеЦ изоставените, напуснатите, позорните или все едно гробището за престъпници при Кюлюците, зад манежа, княжеския конвой, гвардейската или кавале¬рийската казарма, което е едно и също.
Удивително, изненадващо и едновременно — ободря¬ващо единодушие! Ободряващо в смисъл, че т. нар. очевидци не са лъгали „на поразия", както някой се беше изразил. Работата е в това, че не е имало кой да обясни разноезичието в техните разкази, произходящо от различните названия, които те са употребявали във връз¬ка с местопогребването, и да обърне внимание, че става дума за едно и също — „гробището за престъпниците".
Покритието на въпросните спомени с разказа на поп Тодор пред 3. Стоянов не само придава пълна досто¬верност на този документ, но в една обратна връзка спомените зазвучават, макар и не във всички отноше¬ния.— като свидетелства.
Изобщо спомените на очевидците предоказват фак¬та, че тялото на обесения Левски е закопано в гроби¬щето за престъпниците с всички произходящи от това последствия: Първото и най-важно последствие са чув¬ствата на огорчение, болка и протест, бликнали в ду¬шите на мнозината истински самоуважаващи се бълга¬ри, приятели и съмишленици на обесения Апостол. Не е възможно фактът, че техният кумир е бил заровен редом до издайника Д. Общи, да е бил равнодушно изтърпян от тях, затова те са решили да го извадят от позорното гробище и препогребат на почетно място, като са избрали за това невзрачната и вкопана в зе¬мята „Св. Петка Самарджийска", здраво държана в български ръце, настрана от софийските фанариоти. (Виж фиг. № 2 и 4 от приложението.)
Само така може да се обясни защо многократните претърсвания за гроба на Левски, започнали от първи¬те месеци на неговата гибел — когато двамата кацари са били живи, §г- не са се увенчали с успех.
Да видим сега с какво ново обогатяват спомените на очевидците представата ни за последните часове на Левски
По въпроса кога Левски е свален от бесилото оста¬ва в сила казаното от поп Тодор, че „стоял на въжето до пладне". А. Младенов твърди, че са го погребали «привечер", Ценко Ленов — че погребението му ста¬нало „същия ден", т. е. в деня на обесването, а според Атанаса Янева тялото е закопано „в деня на обесва- ЩЛ след залез, слънце". Все едно, категорично може Да се твърди, че обесеният Апостол е бил заровен същия ден, най-вероятно преди да се е мръкнало. (Едва ли кацарите биха се наели да копаят гроб в тъмно!)
Що се отнася до последнихе думи на Апостола, Стоян Заимов твърди, че те са: „За едно нещо, дядо попе, ще Ви помоля: който ви пита за Дякона Левски, ка¬жете му, че той, Дякона, за българската свобода за¬гина." (Ст. Заимов, Васил Левски — дяконът, 1895 г.) Казаното не е в стила на Левски, а е чисто по Стоян Заимовски. Левски (ако се съди по писмата му) не е имал обичай да си служи с двойните и тройни повто¬рения, за да придаде по-голяма художествена убеди¬телност на казаното. Това са неприсъщи нему ретори- чески похвати.
Същото може да се каже и за провикването на Лев¬ски, че „той е първият, но че след него са хиляди" — както твърди Дамян Богоев. (Между другото Дамян Богоев не е очевидец на обесването, а всичко, което,; знае, го е чувал от поп Христо Павлов, който уж бил изповядал Левски. Това прави неговите показания не¬сигурни, с изключение на казаното за местопогребва^ нето на Апостола, което съвпада с истината.)
Във „Вестник на вестниците" — според Атанаса Яне- ; ва (споменът й е предаден от художника Г. Черкезов): „Бодро вървел Апостола, а когато наближил бесилото, извикал на палача: „Приготви се, идва овен, да го за- I колиш." (Л. Дойчев, „Левски в светлина", 1943 г.)
„Преди въжето да умори момчето (според Славко Тошев Войнички), то извикало с ясен глас: „Братя бъл¬гари, аз си отивам, ама и турците си отиват1" С. Стой- . ков—Сокола приписва на Левски думите: „Да живей България", изречени с ясен глас, когато бил вече на¬ближил няколко крачки от бесилката.
Има и други още по-художествени варианти, като на¬пример този, че на отиване към бесилото Левски запял популярната навремето песен:
„Сега усетих, че в сърцето ми
черна кръв закапа..и т. н.
Приведох тези нови „данни" за пълнота, без да смя¬там, че е необходимо да ги оборвам. Те са прекалено показни, за да бъдат приписани на Левски. Неговите най-вероятни последни думи са казаните пред иконом пои Тодора:
„СИЧКО, КАКВОТО СЪМ СТОРИЛ, СТОРИХ ГО ЗА ОТЕЧЕСТВОТО"
Спомените на четиримата очевидци на обесването с нищо особено не допринасят за осветляване физическо¬то състояние и поведение на Левски преди екзекуцията. Двама от тях сварили Апостола мъртъв, единствен Александър Младенов го е видял, когато низамите са го водели към лобното място „прегърбен и с наведена глава". Това звучи убедително, сериозно и е напълно естествено дори за един национален герой. Авторите, които премълчават насълзяването на Левски, за да го направят по-суров и героичен, са изтръгнали най-есте¬ствения и човечен признак на мъката, свила сърцето му в този последен трагичен миг. Те забравят, че един чо¬век, тръгнал на смърт, може да се насълзи не само от жалба за живота си, макар че и така да е, няма в това нищо унизително. Те се опитват да героизират по¬ведението на Левски, като го правят по-твърд, „бодър" и^остър", и дори нехайно весел пред бесилото (толко¬ва весел, че дори запял) и старателно избърсват.. 1 ста¬рателно премълчават сълзите в очите му, без да подо-' зират, че така те просто го смаляват.
Ако е вярно, че Левски не е изпитвал страдание през последните си мигове, това би било не твърдост, а ко- равосърдечие; не сила, а безгрижие за онова, което се е случило и е могло да се случи след тежкия удар вър¬ху комитетската организация. Едно е да умираш, кога¬то чуваш зад себе си победното ура на своите другари, дал,ечния тътен на последната битка — тогава може да се умира и без сълзи. Може да се умре дори с усмивка. Друго е да прекрачиш към смъртта с трагичното чув¬ство, че твоето дело, святото народно дело, остава не¬завършено и доведено до ръба на пропастта от издай- ници и надути некадърници. Когато всичко около тебе се срутва — съдби, надежди, мечти — и ти си видял хората, на които си вярвал, в най-грозния им образ — тогава не се умира без сълзи.
Това, че Общи прави пълни, даже непоискани раз¬крития, Левски го е предчувствувал и може би — очак¬вал, та мерзостта на този авантюрист едва ли го е из¬ненадала. Това, че Анастас поп Хинов не само издава, но обикаля от кауш в кауш, увещава и останалите да
издават и свършва с това работата на десет души сле¬дователи —- и за това Левски трябва да е бил подгот¬вен. (Хинов е човекът, който заплашва Левски в едно писмо, че ще го „клъцне по челото", и надстина изпъл¬нява своята закана.) Издават обаче и най-верните, ка¬то Вутьо Ветьов, когото Левски много обичал и в кого¬то много вярвал; прави разкрития и даскалчето Васил Бушаранов; издава, и то пръв от всички заловени по обира на хазната, и даскал Иван Фурнаджиев, който* заявява на следствието, че иска да му се признае каче¬ството на доносчик и да се възнагради, защото е на¬правил разкрития, за които не са го питали. А Вутьо Ветьов, когато разказва случката с убиването на мом¬чето в Ловеч, изопачава нещата във вреда на Левски. Простите издават от простотия, а по-умните и просве¬тените — от страх, от завист, от корист и робска пок¬вара.
Левски не е могъл да забрави тяхната низост. А как ли се е усещал той, когато на масата на извън¬редната следствена комисия се изтърсва от едно чувалче целият комитетски архив, строго съхра¬няван уж в Букурещ в заключените чекмеджета на Каравеловия дом? Сега вече знаем, че чувалчето с комитетските книжа е било предадено за съхранение у един човек от Сръбското дипломатическо агентство, за да не попаднат те при обиск в ръцете на румънската полиция. „Довереното лице" решава обаче да ги прода-1 де на турците и така комитетският архив попада в ръ¬цете на следствената комисия в София. Левски не е могъл да знае това и не е могъл друго да си помисли,§ освен че „нещо" се е случило, а това „нещо" не е мог¬ло да бъде друго, освен или румънската полиция да е претърсила къщата на Каравелов и да е иззела книжа¬та, или Каравелов да е онова което в наше време се нарича с думите „агент-провокатор", т. е. издайник.
Смайваща мисъл! Смайваща и ужасяваща. Какво ли е усетил Левски при това досещане — нека да е само едно мигновено подозрение, а поне от подозрението той, пък и всеки друг на неговото място, не ще да е могъл да се спаси.
За всички тези вътрешни бури в душата на Апостола можем само да гадаем, но във всеки случай оттук на¬татък (след появяването на комитетските писма на ма¬сата на следователя) неговите отговори стават моно¬тонни и в тях се усеща някаква умора. Опитите за лич¬на защита като че приключват и единственото, което го държи на крака, е непоколебимото решение да спаси от преследване незаловените още' комитетски хора, а организацията — от пълен разгром.
Освен това в трагичната последна равносметка на Апостола не е могло да не се включат собствените дей¬ствия, бездействия и грешки — мислите, които са го- разпъвали върху кръста на неговата вътрешна голгота.
Не благаме в сметките физическата болка, която е догризвала остатъците от телесната и душевната му сила.
Ето защо Левски е бил „изнемощял, със сухо, пре¬бледняло, страдалческо лице" и със сълзи в очите, пре¬ди да стъпи върху зловещото буре и да поеме послед¬ния си дъх. ..
/ Едно е положително: Левски е на първо място сред ония, за които може да -се вярва, че в последните си мигове са плакали не за себе си, а за поробеното си отечество.
Художниците са го рисували във всякакви пози, аз бих го нарисувал, ако ,да можех, както го описва поп Тодор — с белекчета на ръце, превързана глава и на¬пиращи сълзи в очите.
И това, мисля, ще бъде истинският образ на Апосто¬ла на свободата и човещината — ВАСИЛ ИВАНОВ — ЛЕВСКИ.



--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



Извинявам се за недобре разпознатя текст и неоправените грешки на файнрийдъра.
Когато имам целия материал ще го оформя като компактен текст и се надявам да ги няма грешките.
Очаквайте продължението.


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Канатица
Публикувано на: 31.5.2010, 16:29
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 916
Участник # 1 054
Дата на регистрация: 25-July 07



Лекция-дискусия на тема “Идеологията и заветите на Николай Хайтов”


“За мен и мислещите Българи, единственият идеал е суверенна и добруваща България!“

* Неразбраният глас на Николай Хайтов – гласът на родолюбието;
* Неразбранщина, която може да завърши с национална гибел;
* “ Не мога да пиша есета и романи, когато нацията ми загива! “;
* За да оцелее, националният ни организъм се нуждае от единствената истинска живителна сила – Родолюбие = Национализъм.


2 юни, сряда, от 19,00 часа
Аудитория 21 А на Историческия факултет към Софийски университет


Източник: Алтермедия


--------------------
"?????? ???? ???????, ?? ???????? ???? - ??? ????? ?? ???? ?? ? ???????"
PM
Top
Канатица
Публикувано на: 19.2.2011, 14:09
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 916
Участник # 1 054
Дата на регистрация: 25-July 07



QUOTE
Дни преди да отбележим 138-та годишнина от гибелта на Васил Левски, аферата с гроба на Апостола влезе в съда.

Фондация „Помощ за борба с престъпността Св. архангел Михаил" е предявила установителен иск пред Софийски районен съд да се произнесе, че Васил Левски е погребан в София в църквата „Света Петка Самарджийска", съобщи председателят на фондацията Богдан Кръстев.

Ако българският съд откаже да се произнесе по този иск, това би било отказ от правосъдие и ще бъдат сезирани Европейския съд по правата на човека и Европейската комисия, съобщи адвокатът на фондацията Николов.

Както обясниха от фондацията, повече от три години срещат отказ постъпките им пред министерството на културата да бъде извършена ДНК експертиза на бетонираните кости и да се установи по категоричен начин, че именно те принадлежат на Васил Левски, както и настояването им да се обяви официално, че е погребан в църквата „Света Петка Самарджийска" и да се възстанови гроба му.

В исковата молба фондацията настоява да бъде назначена съдебно-биологическа експертиза, която да сравни ДНК профили на къдриците на Левски, които се пазят във Военноисторическия музей и бетонираните в бетонния пласмент в църквата „Света Петка Самарджийска" кости от подколенниците на Левски и да се установи дали те са на едно и също лице.

Богдан Кръстев разказа, че дълго време фондацията заедно с вече починалия Николай Хайтов издирва различни доказателства и обстоятелства от живота на Левски и заяви, че са достигнали до безспорни доказателства, че Левски е погребан в църквата „Света Петка Самарджийска".

Тезата, че гробът на Васил Левски се намира в църквата „Света Петка Самарджийска" беше изнесена в публичното пространство още през 1985 година от писателя Николай Хайтов с книгата му „Последните мигове и гробът на Васил Левски".

Тогавашният Комитет за култура и председателството на БАН възлагат на Археологическия институт при БАН да обсъди книгата и да изрази научно становище по въпроса. След обсъждане през 1986 година председателството на БАН отхвърля тезата, защитавана от именития ни писател.

Хайтов се базира на разказа на баба Мария поп Павлова, публикуван пред 1937 година във вестник „Мир", че тялото на Васил Левски е било изровено в нощта след погребването на гробището за престъпници от тогавашния клисар на църквата „Света Параскева (днес Света Петка Самарджийска)" и препогребано в олтара на същата църква. Подобно нещо разказват и други възрастни софиянци от онова време.

През 1956 година по разпореждане на Министерския съвет църквата трябва да се събори с оглед преустройство на центъра на София, което налага провеждането на спасителни разкопки на терена на църквата и около нея.

Според твърдение на Хайтов археолозите са предупредени, че в олтара е погребан Васил Левски. Ръководителите на разкопките Ст. Михайлов и арх. С. Бобчев отхвърлят твърдението, което тогава изказва професорът от Духовната академия Христо Гяуров, че това е гробът на Левски. Според тях въпросният гроб е от античността.

Учените се разделят на два лагера и в различни издания излизат научни публикации, които защитават противоположни тези, до 1985 година, когато въпросът е повдигнат от Николай Хайтов.


--------------------
"?????? ???? ???????, ?? ???????? ???? - ??? ????? ?? ???? ?? ? ???????"
PM
Top
Георги-НЗ
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



QUOTE (Георги-НЗ @ 6.4.2010, 23:59 )
Извинявам се за недобре разпознатя текст и неоправените грешки на файнрийдъра.
Когато имам целия материал ще го оформя като компактен текст и се надявам да ги няма грешките.
Очаквайте продължението.

А и ето продължението:

QUOTE
Част втора
АРХЕОЛОГИЧЕСКИ ДОВОДИ ЗА И ПРОТИВ ТВЪРДЕНИЕТО, ЧЕ ЛЕВСКИ Е ПОГРЕБАН В ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА"
Църквата „Св. Петка Самарджийска" и нейният олтар, където се разиграват важните за нас археологически събития през май—юни 1956 година, се намира в откритата част на подлеза пред софийския ЦУМ. Наричала се е „Св. Параскева", но още по-често — „Св. Петка Самарджийска", защото е била някога поддържана от самарджийския еснаф. Църквата се споменава от пътешественика Стефан Герлах, който в края на XIV век минал през София; има и приписка, че през 1802 год. е била поправяна. Съществува предание, че е построена от бан Петър през XI век, а археологът Стамен Михайлов твърди, че това е станало в края на XIV или началото на XV век. Същинската, вътрешната част на църквата, наричана още „наос", е с размери 10.25/8.07 метра и свършва на изток с обичайното за всички църкви полукръгло помещение, светая светих на храма, наречено олтар. В средата на олтара се е намирал т. нар. свети престол — изградена с тухли четириъгълна колона с размери 35/35 см и положена върху вкопана в земята каменна основа с размери 65/65 см. На север, отляво на тази основа, е открит и скелетът, за който се твърди, че е на Левски, с крака, „забити" под основите на апсидната стена. („Апсида" се нарича сводестата олтарна част на храма, а „апсид- на стена" ще наричаме полукръглия зид, който загражда олтара.),
При започването на разкопките през 1956 год. „Св. Петка" се е оказала на три метра под уличното равнище, без да е вкопавана, а просто от трупаните около нея с времето градски боклуци и строителни отпадъци. Тя е построена върху развалините на голяма антична, навярно римска, постройка, върху чиито основи се е подпряла на две места: по средата и при олтара. Закривената апсидна стена е закрепена в цялата си южна половина върху този около метър и половина дебел античен зид, който прекосява подземното пространство в посока югозапад—североизток (виж. фиг. 5 I приложението — скица от арх. С. Бобчев на църквата „Св. Петка").
Разкопките в църквата „Св. Петка Самарджийска" (ще я наричаме за по-кратко „Св. Петка") протичат между 1 май и 20 юни 1956 г. и са имали за главна цел да установят художествената стойност на нейните стенописи. (Съгласно едно разпореждане на Министерския съвет от 7 май 1956 г. сводестата й част е трябвало да бъде изравнеиа до уличното равнище, за да «е пречи за оформлението на площада между ЦУМ и хотел „Балкан".) Веднага ще кажем, че в процеса на разкопките, стенописите са се оказали ценни и по-късно—с доклад от 3 август 1956 год. — министърът на културата, съвместно с председателя на БАН, правят предложение до Министерския съвет църквата „Св. Петка", като богат и ценен паметник на културата, да бъде изцяло запазена. Това се възприема и след разкопките тя е предадена за възстановяване в нейния сегашен вид (фиг. 2 и 4 от приложението).
До 25 май разкопките в „Св. Петка" не се увенчават с особени резултати — разкрито е само едно погребение, и то навън от църквата. На 29 май започват изкопите в олтара по цялата площ, а на 30 май (сряда) в северната половина на олтара, отляво на престола, се открива скелетът, за който същия или най-късно на другия ден проф. Хр. Гяуров заявява, че I на Левски. В Дневника на разкопките той е означен с полеви инвентарен номер 95. (Виж фиг. 6 в приложението — фотокопие от Дневника на разкопките в „Св. Петка". На скица № 12, вляво от престола е отбелязан скелетът с буквата „а".)
Археологическата жътва на 30 май е твърде богата, защото след разкриването на скелет № 95 („на Левски"), работниците попадат на череп, заровен до са- мата основа на апсидния зид (ще го наричаме САМОТНИЯ ЧЕРЕП"). На другия ден пък се открива в юж- та половина на олтара, вдясно от престола, друга, също особена находка — скелет в пълен ръст, за който се установява по-късно, че е без глава. Той получава полеви инвентарен номер 79, но за удобство ще го наричаме „ОБЕЗГЛАВЕНИЯ". (Виж фиг. 7 в приложението — фотокопие от Дневника на разкопките в „Св. Петка" заедно със скица № 13).
Копането в олтара продължава и на 9 юни под каменната основа на престола се разкрива „част от скелет от редовно погребение". На езика на археолозите под „редовно погребение" в случая се разбира, че трупът е бил положен по християнския религиозен обичай с ГЛАВАТА НА ЗАПАД, КРАКАТА НА ИЗТОК И С РЪЦЕ, СКРЪСТЕНИ НА ГЪРДИТЕ ИЛИ КОРЕМА.
Освен четирите скелетни находки в олтара на „Св. Петка", разкрити са по време на разкопките навън или вътре в църквата пет зидани гробници и две отделни погребения в гробни ями. Отбелязваме ги за яснота в археологическата обстановка, макар да не са пряко свързани с погребенията в олтара. (Виж на фиг. 5 означените в скицата на „Св. Петка" гробове.)
Ето как са описани от археолога Стамен Михайлов четирите гробни находки в олтара на църквата „Св. Петка" в неговата първа научна публикация, озаглавена ..Църквата Св. Петка Самарджийска в София".
„При разкопаването на апсидата (олтара — б. м.) ние се натъкнахме на три редовни погребения. На две от тях скелетите бяха сравнително добре запазени. Те произхождат от старо гробище, съществувало на това място, преди да бъде издигната църквата — навярно през епохата, предшествуваща непосредствено падането на страната ни под турско робство. Следи от ковчези не се намериха. Нямаше никакви приложения или каквито и да било принадлежности от облекло, или на- китни предмети. В един гроб беше запазен само черепът, който се намери източно от олтарния камък (престола — б. м.), до самия зид на апсидата. Останалата част от скелета е била разрушена от основите на апсидата. Трите сравнително добре запазени погребения, едно от които се намира под престолния камък, лежат на 1,20 м дълбочина под равнището на мраморна- та настилка. Най-добре запазен е скелетът от гроба, който се намери в северната половина на олтара (фиг. 5)..." (Фиг. 5 и фиг. 1 от приложението в тази книга са едно и също.)
Всички покойници от олтара са били възрастни индивиди. Това личи най-добре от изтърканите зъби и зарастването на някои алвеоли на извадените кътници, както и от пълното заличаване на шевовете на черепите, особено от вътрешната им страна. Скелетът от гроба в северната половина на олтара, изглежда, е женски.1
В заключение може да се каже, че на мястото, гдето сега се издига църквата „Св. Петка Самарджийска", някога е съществувало старо гробище... Ако се из- хЬжда от градежа и по-специално от формата и размерите на тухлите, както и от няколко къса керамика, намерени в гроб № 4, и една стъкленица от гроб Ц 3, можем да отнесем зиданите гробове, а с тях и останалите погребения към ранновизантийската епоха, без да е възможно, засега да се определи с по-голяма точност това време." (Подчертаванията тук и оттук нататък — навсякъде мои — Н. X.)
Под линия, към предположението, че скелетът от север (№ 95) е женски, е написано: „1. Според предварителните проучвания на д-р Боев. Изказаното предположение, че един от тези скелети може да бъде на Васил Левски, противоречи на археологическите данни и не почива върху научна основа. (Виж проф. Хр. Гяуров, „Гробът на В. Левски", сп. „Духовна култура", год. XXXIV, 1959 г., кн. 2, стр. 32.) "
Приведохме тази доста обширна извадка от публикацията на проф. Михайлов в Изследвания в памет на Карел Шкорпил, 1961 г. стр. 174—175, защото тук е изложено неговото становище, че разкритите в олтара на църквата „Св. Петка" погребения са редовни и че са остатък от ранновизантийско гробище, на чието място е била построена църквата „Св. Петка", следователно не може и дума да става, че един от скелетите В 95) е възможно да е на Левски.
За яснота в изложението нека за известно време да забравим за трите скелетни находки, разкрити в олтара на „Св. Петка", и да съсредоточим вниманието си само върху най-важната за нас от тези находки —
ЗАГАДЪЧНИЯ СКЕЛЕТ № 95, ЗА КОЙТО СЕ ПРЕДПОЛАГА, ЧЕ Е НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Да видим първо какво пише проф. Михайлов за скелет № 95, открит вляво от престола, в северната половина на олтара:
„Интересно е тук положението на костите спрямо апсидата. Основите на последната минават над скелета. Тъкмо на това място са запазени две дупки от фун- днрането с колове. Дупките са непокътнати. Те се явяват решителен аргумент в полза на предположението, което вече може да се счита за установен факт, че църквата е по-нова от гробовете в олтара. Въпросният скелет не е бил засегнат от основите на зида, понеже тези основи са по-плитки от гроба. Скелетът обаче е засегнат от коловете, при поставянето на които е счупена костта на десния крак под коляното. Двете дупки, които открихме при краката на покойника, не са случайни. Ние ги открихме по цялото протежение на зида. Почвата на това място не е била много здрава, та затова се е наложило укрепването й с колове. Те са наредени в шахматен ред под основата на зида. Дупките имат диаметър от 0.05 до 0.10 м. Точната им дълбочина не може да се определи, понеже са запълнени (Ст. Михайлов, цитираното съчинение от 1961 г., стр. 174-175.)
А сега да обобщим: според археолога проф. Стамен Михайлов скелет № 95, намерен в олтара на „Св. Петка", не може да е на В. Левски поради следните причини: Първо — двете дупки от изгнили колове при краката на покойника са „непокътнати", незапълнени, което не би могло да означава друго, освен че скелет № 95 е сварен от градежа на църквата.
Второ — скелет № 95 е засегнат при набиването на укрепващите колове — счупена е „костта на десния крак под коляното". Това е най-важното, „решаващото" доказателство на проф. Михайлов, че коловете са набивани върху сварения под земята скелет № 95.
Трето — основите на апсидата минават „над скелета" — още един явен признак, че църквата е по-късна от скелет Ме 95.
• Четвърто — скелет № 95, според предварителните проучвания на антрополога д-р Боев, изглеждал женски.
Пето — състоянието на костите показвало, че покойниците в олтара били „възрастни индивиди" (етапи или старци, а Левски, както е известно, е бил обесен на 35 години и 7 месеца — б. м. Н. X.)
Шесто — всички зидани гробници, а с тях и останалите (олтарните) погребения са датирани от проф. Михайлов към ранновизантийската епоха,
и
Седмо — всички погребения в олтара, включително свързаното със скелет № 95 (на Левски), са обявени за редовни, т. е. без никакви „криминални" — да ги наречем — белези.
И така: не една, а седем археологически и антропологическа причини изключват възможността скелет № 95 да е на Левски, като всяка една от тях сама за себе си е достатъчна (ако твърдо би се доказала), за да отхвърли тази възможност. Това налага да разгледаме най-внимателно и седемте причини, като започнем от първата.
Празни ли са били или пълни двете дупки от колове при „краката" на скелет № 95?
„ДУПКИТЕ СА НЕПОКЪТНАТИ" - категорично твърди проф. Михайлов и вади от това решаващия аргумент, че „църквата е по-нова от гробовете в олтара". (Виж цитираната статия от 1961 г., стр. 174.) Съзнавайки значението на този довод, във всички следващи публикации той неизменно ще повтаря, че дупките са непокътнати и незапълнени с пръст. Ето какво пише той за дупките през 1980 година:
„Същите основи (на апсидния зид) са положени върху шахматно наредени и забити дълбоко в земята колове, на които сега са запазени само гнездата. Тези гнезда, представляващи дълбоки дупки, се проследяват по дължината на целия зид. Две такива дупки се откриха и между краката на скелета. При това единият | тези колове бе счупил костта на десния крак под ■коляното. Ако скелетът принадлежеше на погребение извършено късно след построяването на църквата, нито дупките щяха да бъдат запазени, нито костта — счупена, нито най-сетне скелетът щеше да бъде подврян дълбоко под основите." (Сп. „София", ки. 3/80 г.)
Следващото изявление:
„...За късно погребение тук (в олтара — б. м.), и то на Левски, и дума не може да става. В подкрепа на това ще посоча още един решителен аргумент. Под основите на църквата, за да се укрепи почвата, са били забити в шахматен ред дървени колове (пилоти). Сега са запазени само техните гнезда, тъй като дървото | изгнило. Извънредно важно е да се отбележи, че тези гнезда не бяха запълнени с пръст, което показва, че тук никога не е копано за гроб след построяването на църквата, както смята арх. Сава Бобчев." (Статия за Радио София, 1980 г.)
Тъй като е наистина извънредно важно да се утвърди, че дупките от пилотите не са били запълнени с пръст, проф. Михайлов за четвърти път спира вниманието си на дупките, за да ни предупреди, че
. .Дупките от колове както на мястото, където лежат краката, така и по цялото протежение на зида не яа запълнени с пръст. А това означава, че откакто е построена църквата, пластът под основите никога не е нарушаван, включително и там, където лежат долните крайници на скелета. Ако на това място беше копано, дупките щяха да бъдат запълнени с пръст  (В. „Пулс", 21 април 1981 г.)
Забележете, че тук не само двете дупки при краката на скелет № 95, но всички дупки „по цялото протежение на зида" са обявени за непокътнати, т. е. незапълнени с пръст.
Същото, само че по-кратко, преповтаря (за пети път) проф. Михайлов през 1982 година: „Точно при краката на набедения Левски се виждат две незапълнени с пръст гнезда от пилоти." Следва стереотипното съждение, че ако било копано тук за гроб, тези две гнезда щели да бъдат „неминуемо заличени". („Още веднъж за легендите и действителността" — непубликувана статия за в. „Литературен фронт", 1982 г., стр. 7.)
Не е за вярване, но всички тези монотонно-патетич- йи повторения са предварително опровергани от ясното и категорично самопризнание на проф. Стамен Михайлов в неговата първа научна публикация от 1961 год. (стр. 175), че точната дълбочина на „дупките под основата на зида НЕ МОЖЕ ДА СЕ ОПРЕДЕЛИ, ПОНЕЖЕ СА ЗАПЪЛНЕНИ".
А шом дупките са запълнени, следвайки логиката на самия проф. Михайлов, принудени сме да приемем, че там б било ровено след строежа на църквата, за да бъдат сместени краката на погребания там покойник.
Дори да беше се оказало, че двете дупки от колове при долните крайници на скелет № 95 не са докрай запълнени, това все още не би било доказателство, че там не е ровено и ето защо: двете дупки от колове, при среден диаметър 8 см и вероятна дължина от | 1/2 м, могат да поемат кръгло 24 кубически дециметра пръст. Ако приемем, че за стъпалата на покойника е била потребна ниша с размери 25/25/30 см, изровената от него пръст ще бъде кръгло 19 куб. дециметра и би могла да се побере цялата в двете празни дупки и дори те да останат недопълнени с цели 5 куб. дециметра, и то ако цялата изровена пръст отиде в дупките, което не е възможно. (Най-малко половината от пръстта ще попадне в гробната яма, така че двете дупки няма да бъдат запълнени дори наполовина.)
Празните дупки в археологията могат понякога да са по-ценни от пълните
Следва да обсъдим най-„решителния" от всички доводи на проф. Михайлов против становището, че в олтара на „Св. Петка" може да е погребан Левски — позоваването му на факта, че единият от двата кола при набиването му под апсидната основа счупил под- коленната кост на скелет № 95.
За съжаление доводите на археолога в случая се изчерпват с голи уверения и съмнителни умозаключе- ння. Ето и фактите: В първата си публикация (1961 г.) проф. Михайлов
сложи крайниците на покойника при „двете дупки от фундирането с колове". През 1980 г. той променя разположението на дупките — поставя ги „между краката на скелета". Пита се при това положение: ако дупките са „между краката на скелета", как е попаднал единият от коловете точно върху дясната подколенна кост на скелет № 95, за да го пречупи?
За доизясняването на този въпрос налага се твърдението на проф. Михайлов да бъде съпоставено с писаното по същия въпрос в Дневника за разкопките в „Св. Петка", воден от Г. Джингов. Преди да извършим тази съпоставка, ще си позволим — поради особената му важност — да кажем няколко думи за Дневника и за неговото значение.
Дневникът за разкопките в църквата „Св. Петка Са- марджийска" е всъщност онова, което с други думи се нарича „полеви дневник". Той е воден от научния сътрудник, кандидат на историческите науки Георги Джингов, току-що свършил през 1956 год. археологическото си образование и привлечен като надничар да „наблюдава", а всъщност и да ръководи в отсъствието на Ст. Михайлов разкопките в „Св. Петка".
Дневникът представлява подвързана тетрадка с размери 22/15.5 см и съдържа 94 изписани със синьо мастило страници.
В края на Дневника има нанесена с почерка на проф. Михайлов заключителна бележка със следното съдържание: „Дневникът, който съдържа 94 страници (деветдесет и четири страници), е воден от н. с. к. и. н. ГЕОРГИ ДЖИНГОВ. По това време техническа помощ при разкопките е оказвал и скулпторът при АИМ Димитър Бучински, който се занимаваше и с почистване на стенописите. Основното почистване на фреските се извършваше от художника Карл Йорданов от АИМ при БАН."


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



QUOTE

След тази приписка от проф. Михайлов ме остава никакво съмнение, че това е именно оригиналният дневник за археологическите разкопки в църквата „Св. Петка Самарджийска", извършени през май—юни 1956 година. (Първото вписване в Дневника е от 8 май, а последното — от 20 юни 1956 г.) Бележките в него са нанасяни на място, по време на разкопките, с удивителна прецизност и се придружават с много тЛ„чно изработени скици, което прави от тази тетрадка най-важния и безспорен документ за разкопките в църквата „Св. Петка". До услугите на този дневник по-нататък ще прибягваме непрестанно.
Отсега можем да кажем, че ако вече имаме щастлива възможност да обсъждаме въпроса за гроба и костите на Левски с помощта на доскоро неизвестни археологически обстоятелства и факти, това го дължим преди всичко на Дневника, воден от Джингов, който за удобство ще наричаме отсега нататък ДНЕВНИКА НА ДЖИНГОВ. Спорещите за гроба на Лев- ски между 1959—1982 год., с изключение на проф. Ст. Михайлов, не са го знаели и дори не са подозирали неговото съществуване, та затова и дискусията до 1982 г. се води предимно в исторически, а не в археологически план и с археологически доводи. Проф. Михайлов е бил през цялото време на спора едновременно източник и съдник, което поставя неговите опоненти в явно неизгодно положение, със съответните за разрешаването или по-точно — за неразрешаването на спора отрицателни последици.
А сега нека се върнем пак към тъй важните две празни дупки, от колове. Ето какво е отбелязано за тях в Дневника на Джингов на 13 юни 1956 година:
„...В олтара: постави се на място олтарният камък. Разкриха се още две дупки от фундирането на основите, които минават точно през крайниците (левият — коляното), а десният — малко над него (ск. 31). Започна засипването на изкопа. Скелетът в северната част на олтара лежи върху парчета от стари тухли, камъни, глинени тръби и др. (№ 132)."
Изразът е и ясен, и категоричен: дупки от изгнилите укрепителни колове минават не „при" и не „м е ж д у", както проф. Михайлов твърди, а „ТОЧНО ПРЕЗ КРАЙНИЦИТЕ (левият — коляното, а десният малко над него)" на скелет № 95. А когато се каже, че една дупка минава през крайник (крак), това нищо друго не може да означава, освен че тази дупка се намира ПОД КРАЙНИКА. Означава още, че ако дъбовите колове по някакво чудо отново поникнат, те ще продупчат краката щ| покойника: единият — през коля- н°то, а другият — малко над него, т. е., че двата долни крайника на скелет № 95 са били намерени ВЪРХУ
ДВЕ ДУПКИ ОТ ИЗГНИЛИ КОЛОВЕ. Всичко това е възможно само при условие: ако краката на покой- ника са пъхнати или поставени под олтарния зид след построяването на църквата „Св. Петка Самарджийска" във всички случаи — след изгниването на коловете. ' Другото безспорно доказателство, че двете дупки под олтарния зид на църквата „Св. Петка" са се намирали точно под долните крайници на скелет № 95, е приложената към Дневника на Джингов скица № щ| където виждаме черно на бяло двата крака върху двете дупки. (Виж фиг. № 8 от приложението — фотокопие на Дневника на Джингов от 13 юни 1956 г. заедно със скица № 31 от същия дневник.)
Ще приведем и едно трето свидетелство, че съотношението между двете дупки и двата долни крайника на скелет № 95 в Дневника на Джингов е определено безпогрешно. Това свидетелство идва от техническия помощник на Джингов, скулптора Димитър Бу- чински, очевидец при откриването на скелет № 95. В неговото изложение до директора на АИМ от 22 декември 1978 год., стр. 22, след описанието как е бил разкрит скелет № 95, четем:
„Забелязах също така, че краката влизат в дупка около 30 см навътре под зида, но не са намазани с хоросан, а наоколо имаше ситна пръст. ПОД КРАКА« ТА ИМАШЕ ДВЕ ДУПКИ ОТ ИЗГНИЛИ КОЛОВЕ."
Явно показанието на очевидеца Бучински за двете исторически дупки от „фундирането с колове" се покриват напълно с описанието на същите дупки в Дневника на Джингов, без Бучннски да е имал някога достъп до неговия (на Джингов) дневник и дори без да знае за неговото съществуване, както се вижда от многобройните му изложения и статии.
Писаното в доклада до АИМ от 22 декември 1978 год. Бучински повтаря и във филма „Легенда за Левски": „ОТ КРАКАТА НАДОЛУ СЛЕДВАХА ДУПКИ НА КОЛОВЕ" (Виж монтажния лист на филма „Легенда за Левски", 16. VII. 1980 г.) Това „надолу" не означава нищо друго освен „под". Няма да правим догадки дали Ст. Михайлов е чел внимателно Дневника на Джингов, когато е писал своите статии, или въпреки това си е изработил собствено мнение за дупките. По-съществено засега е, че
двама участници и очевидци твърдят, независимо един от Друг. едно и също, като първият — Джингов, го е вписал в Дневника навярно още същия ден, когато скелет № 95 е бил разкрит.
Що се отнася до счупената „подколенна кост", за която Михайлов твърди, че е повредена от забивания върху нея кол, ще отбележим, че у Джингов няма подобен факт — строшена подколенна кост. Записано е само, че едната от двете дупки е пресичала десния крайник НАД КОЛЯНОТО, става дума значи за дясната бедрена кост, която би трябвало да бъде строшена при набиването на кола, а не дясната подколенна кост („костта под коляното"), както Михайлов твърди. Все едно, сега за нас е по-важно, че двата долни крайника на скелет № 95, цели или пречупени, са намерени ВЪРХУ двете дупки от колове. След установяването на това обстоятелство ние не само че можем, | сме задължени да направим произходящите от него обобщения и изводи.
На първо място — извода, че покойникът, на когото е скелет № 95, е погребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска" далеч СЛЕД нейното изграждане, като се има предбид, че дъбовите колове, забити за укрепване на блатистата основа, както стана вече дума, са намерени съвършено изгнили, за което се изискват поне няколко столетия. (Че са били дъбови, съдим по строителната традиция, позната още от епохата на наколните жилища.) С други думи погребението може преспокойно да е станало през мрачната година 1873, когато е бил обесен Апостолът на свободата В. Левски.
Друго обстоятелство, което идва да преутвърдн предположението, че скелет № 95 може да е на покойник от XIX век, са
две телени копчета,
намерени в гробната яма на скелет Ц 95. За тези копчета пише в доклада си до директора. на АИМ при БАН от 22 декември 1978 год. техническият помощник на Джингов — Димитър Бучински. Ето въпросния пасаж на стр. 21 от доклада:
„Аз видях, че един работник удари силио с кирката си и се показа един череп от човешки скелет. Веднага слезнах в трапа и посъветвах работника да копае по- внимателно и до него намерихме две телени бронзови копчета, едното като кука, а другото като халка, от което скелетът може да се датира от миналия, XIX век."
Още по-определено се изказва Д. Бучински за копчетата в доклада си до директора на Националния археологически музей от 4 април 1977 год.: „Скелетът беше опънат, като краката му влизаха с около 20— 25 сантиметра в една по-голяма дупка в зида. Около краката имаше бронзови копчета (мъжко и женско), датирани от 19 век."
През 1980 г. във филма „Легенда за Левски" Бучински повтаря същото: „Слезнах надолу, започнах да помагам и намерих из него (из гроба) копчета, мъжко и женско така наречени, телени копчета от XIX век, което показва, че скелетът е от XIX век, не е античен."
Присъствието на Бучински по време на разкопките е изрично отбелязвано в Дневника на Джингов, почти непрекъснато от 31 май до 8 юни 1956 год., когато скелет № 95 (без крайниците) е бил „демонтиран" и прибран, така че качеството му на очевидец е безспорно документирано. Въпреки това не бих приел на гола вяра твърдението на Бучински за телените копчета, ако не съществуваше един факт, който препокрива неговото твърдение и ни кара да му се доверим напълно; това е Дневникът за разкопките на „Св. Петка Са- марджийска", воден от зам.-ръководителя на тези разкопки, научния сътрудник при АИМ арх. Сава Боб- чев. Явно е, че дневник за разкопките в църквата „Св. Петка" е водил не само Джингов, но и архитект Сава Бобчев, комуто е било възложено да я заснеме. Този втори дневник представлява тетрадка с 18 изписани страници, посветени в по-голямата си част на общия ход на разкопките. Бележките са водени с молив, изтривания няма, истинността им е вън от съмнение. Именно в този дневник под дата 31 май 1956 година намираме следния знаменателен пасаж:
„31 май 1956 — хубаво време.
Работи се с 16 души.
Бучински разкрива по-големи полета от старите фрески. Художничката Недкова скицира скелета в олтара. До скелета — телено копче (гроб на Апостола (?)•••
Художникът Лавренов посети разкопките."
Че става дума за скелет № 95 се доказва и от Днев- ника на Джингов, където на стр. 37 е отбелязано, че художничката на музея (Недкова) е правила скица на „скелета в северната част на олтара, в съседство с олтарния камък", т. е. на скелет № 95.
През 1981 г. арх. Бобчев пише отново за телените копчета: „В пръстта се откриха телени копчета от народна дреха, т. нар. „мъжко и женско". Дори само това е ясно и недвусмислено основание, че не се касае нито за „византийско", нито за кой знае колко старо погребение. На копчетата, както и на редица други обстоятелства не бе обърнато особено внимание." (В. „Пулс", 28. IV. 1980 г.)
Отбелязал е намирането на „телено копче" и Г. Джингов в Дневника за разкопките, стр. 80, само че в Централната част на църквата (наоса) и го е дори завел под инв. № 125, но във филма „Легенда за Левски"" той не можа да си спомни нито за това копче, нито за копчетата, споменавани от Бобчев и Бучинскн. Все едно, намирането на двете телени копчета в гробната яма на скелет № 95 е вън от съмнение, след като е документирано в Дневника на арх. Бобчев. Що се отнася до произхода им, те могат да идват от потурите на Левски — известно е, че те са се закопчавали от прасеца надолу с телени копчета „мъжко и женско". Може да са от абените калцуни, с които са видели Апостола — вече обесен. С телени копчета са се закопчавали през XIX век и елеците, а и долните ризи, така че те има откъде да „дойдат" при скелет № 95.
Третият, също сериозен довод на археолога Михайлов, че скелет № 95 не е на Левски, е
особеното положение на покойника
(Точното определение гласи: основите на апсидата „МИНАВАТ НАД СКЕЛЕТА" - Ст. Михайлов, цит. съчинение, 1961 г., стр. 174.)
Това определение обаче в следващите публикации търпи сериозни промени. В тях вече не се говори за скелета изобщо, а само за „значителна част от долните крайници на скелета".
„Тук веднага трябва да посочим важния факт (пише Стамен Михайлов), че значителна част от долните крайници на скелета се намират под основите на църквата. А това съвсем ясно показва, че тези основи са легнали върху съществуващ на това място по време на строежа стар гроб." („Открит ли е гробът на Левски" — статия, предназначена за Радио София, 28. II. 1980 г., стр. 4.)
Поради общите изрази „под" и „над" дотук не се разбира най-същественото: колко „под" и колко „над14 са от основите долните крайници на скелет № 95. По- късно нещата стават по-ясни, макар и не докрай. В кн. 3 на сп. „София", 1980 год., проф. Михайлов ни поднася трето поред определение, че „скелетът е под- врян дълбоко под основитеа след това, в същата статия — че „зидът минава ток// над краката на скелета-.
Тези плаващи определения най-сетне се успокояват и се разбира, че „основите на апсндата минават л/?ез краката" на скелет № 95, и по-нататък, още по-опре- делено: че тон е „затиснат" от основите на църквата. (Виж в. „Пулс", 21. IV. 1981 г.)
Когато се каже, че едно нещо минава „през" друго, обикновено се разбира, че двете неща най-вероятно се допират, но в случая със скелет № 95 и апсидната стена това е невъзможно по една съвсем банална причина: скелет № 95, както проф. Михайлов обяви, се намира на 1.20 м дълбочина под каменната настилка на олтара, а апсидната стена прониква в земята само на 97 сантиметра от същата настилка. (Виж Дневника на Джингов, стр. 64!)
Това означава, и то със сигурност, че скелет № 95 „забива" петите си 23 сантиметра по-дълбоко от края на апсидната основа. И понеже тя (апсидната основа) лежи върху античния зид, ясно е, че петите на покойника са „ударили" в иего.
Джингов измерва дълбочината на скелет № 95, когато започва разкриването му откъм черепа, на 100 сантиметра под каменната настилка на олтара. На
•ругня дев, когато се натъкват на бедрените кост», тсЛ установява нова дълбочина — 110 сантиметра> псвен това нн съобщава, че скелетът е излязъл от зида *на сантиметраНай-простата сметка показва. че на 1 метър скелетът се снишава от черепа краката с 10 сантиметра, т. е. върви под 10% на- клон. При съшия наклон, ако скелетът се окаже дълъг 172 сантиметра — а това по-нататък ще се потвърди, — крайниците на покойника ще слязат с още 7 сантиметра по-надолу от равнището на черепа и ще стигнат на 117 сантиметра под каменната настилка на олтара — само с 3 см разлика от това, което ни дава проф. Михайлов. При това положение можем да приемем твърдението на проф. Михайлов, че скелет ,\ь 95 се намира на 120 см дълбочина н заедно с това, че „петите" му срещат античния зид на 23 см под най- горния му ръб, който съвпада с най-долния ръб на аисидиата стена.
Спасителният Дневник на Джннгов не казва докъде н колко са влизали „краката44 на покойника — в земя или в зид, което ни заставя да прибегнем до услугите на останалите трима очевидци — арх. Бобчев, проф. Гяуров и неизбежния в подобни случаи Димитър Бучински.
Бобчев и Балтаджиян твърдят: „стъпалата бяха проникнали на около 30 сантиметра навътре в нарочно изкопано за тях място..." (Сп. „София", кн. П/1979 г.)
Проф. Хр. Гяуров поддържа същото, с тази разлика, чс той нарича „дупката" „закръглено отвърстие в основата на църквата", „направено след изграждането на църквата" („Духовна култура", кн. 2/1959 г.). Техническият сътрудник при А ИМ и участник в разкопките, скулпторът БУЧ И ИСКИ, е категоричен: „СКЕЛЕТЪТ (пише той) БЕШЕ ОПЪНАТ, КАТО КРАКАТА МУ ВЛИЗАХА В ЕДНА ПО-ГОЛЯМА ДУПКА В ЗИДА. Около краката имаше бронзови копчета (мъжко и женско), датирани от 19 век." (Доклад на Д. Бучински до директора на АИМ от 4 април J977 год.)
Три години по-късно Бучински ще каже същото: •Главата на скелета беше най-високо, а краката надолу влизаха в една дупка в самия зид, която беше изкопана." (филм ,%Летенла за Левски", 1980 год.) Това повтаря Бучински и на „кръглата маса" —
1981 год. Там говори за „ДУПКА В ЗИДА, НЕ МНО ГО ГОЛЯМА, ОКОЛО 30 САНТИМЕТРА". През 198! г. Бучински излиза и със статия във в. „Пулс" в която определено пояснява, че „ЗИДЪТ на АПСИ* ДАТА ЛЕЖИ НАД ПО-СТАРИЯ РИМСКИ ЗИЛ А КРАКАТА БЯХА ПЪХНАТИ В ИЗДЪЛБАНА ДУПКА. БЕЗ ДА СА ЗАМАЗАНИ С ХОРОСАН" (10 март 1981 г.) Бучински поддържа, че дупката в стената е 30 сантиметра и в Доклада за разкопките в „Св. Петка", предложен за издаване от АИМ, 1978 г.
За шести път говори Бучински за дупката в римския зид през април 1981 г. в една непечатана статия, предназначена за в. „Пулс". Там той твърди, че краката на скелет № 95 „ВЛИЗАТ В МЕЖДИНАТА, ДЕТО ЗАВИВАЩИЯТ ЗИД СЕ ОТДЕЛЯ ОТ РИМСКИЯ ПРАВ ЗИД, КАТО СА ИЗВАДИЛИ ДВЕ-ТРИ КАМЪЧЕТА ПОД ЗАВИВАЩИЯ ЗИД, ТА СЕ Е ПОЛУЧИЛА ЕДНА МАЛКА ДЛАБКА".
Явно наблюдателният очевидец в продължение на пет години се изказва шест пъти за дупката, в която са били пъхнати долните крайници на скелет № 95, <>ез да влезе в никакво противоречие със себе си, докато изяснява най-сетне, че „длабката" се намира, „дето завиващият зид се отделя от римския прав зид, като са извадили две-три камъчета под завиващия зид", т. е. от Римския прав зид.
Определени са значи и размерът, и мястото на длаб- ката (дупката), където са били пъхнати долните крайници на скелет № 95 — античния зид.
Окаже ли се вярно твърдението на Бучински за дупка в античния зид, това ще бъде съкрушително доказателство, че покойникът, на когото е скелет № 95, е бил погребан в олтара на „Св. Петка" след градежа ма църквата. Поради голямата важност на този наистина ключов, да го наречем, извод, ще разгледаме най-подробно всички съображения
за и против „дупката" в античния зид,
и на първо място — доводите на проф. Михайлов.
„Никаква ниша не съществува (отсича археологът, а просто — неправилно нивелиране на основите. Зидът
-ьШО не е разбиван, както твърдят някои. Това може Щ се установи и сега на място.
Твърди се, че съм забравил да заснема „отверстие- т0". Такава снимка съществува и от нея се вижда, че никаква ниша и никакво отверстие няма, а просто, че апсидният зид минава над долните крайници, които Ц под таза надолу остават затиснати от зида на църквата. Както е отбелязано в дневника, скелетът излиза 0т зида с около един метър, останалото е под зида. Нима | възможно тялото на Левски, па и на който и па | мъртвец, да бъде пъхнато половината под зида? | защо, след като има свободно пространство от около з м, където може да се извърши погребение дори на великан?" (Писмо до гл. редактор на в. „Пулс" отЗ. VI, 1981 г.) 1 | - СМвй
Това поддържа проф. Михайлов през 1981 година. Предизвикан от своите опоненти, следващата година той отново се връща на въпроса за спорната „ниша" (както | нарича той):
„Твърди се, че зидът бил разбит, за да се подврат там краката (пише той в непубликуваната статия, предназначена за Литфронт от 1982 г.). Но това е пълна безсмислица. Никой разумен човек, особено когато се погребва тайно и набързо, не би седнал да разбива зида и да вдига подозрителен шум тогава, когато в олтара има около 3 м свободно пространство, в което може да се смести покойник от всякакъв ръст. Тук не съществува никаква ниша, просто зидът на това място е неравен (виж снимка № 1)."
И така, според археолога зидът не е разбиван, ниша няма, „отверстие" не съществува. Не било възможно тялото на един мъртвец да бъде пъхнато „половината под зида". Безсмислица било да се разбива зидът, когато имало свободно място за погребване. Разискването на всички тези въпроси ще отпадне изведнъж, ако установим съществува ли дупката или не съществува.
Ще започнем с довода на проф. Михайлов, че на приложената към статията му снимка № 1 се виждало, че няма ниша, а просто апсидният зид минавал «над долните крайници", които от таза надолу оставали затиснати от зида на църквата". Разбира се, такава снимка съществува, за нея стана вече дума. (Виж
отново фиг. № 1 от приложението в тази книга.) Това е единствената оцеляла снимка на скелет № 95, публикувана за първи път в статията на проф. Михайлов от 1961 год. под № 6. На нея наистина добре личи как долните крайници на скелет № 95 изчезват „от под таза надолу" под някакъв зид, но проф. Михайлов е пропуснал да обясни, че тази снимка е направена на 31 май (както е изрично отбелязано в Дневника на Джингов на стр. 37). А на 31 май долните крайници на скелет № 95 все още не са били разкрити и са били така невидими, както и преди започването на разкопките. Доразкриването на скелет № 95 в долните му крайници започва на 8 юни и свършва на 13 юни, когато се появяват двете знаменити празни дупки от изгнилите колове и се установява точно къде и как влизат „краката" на покойника. Снимки на тези две дати обаче не са правени (виж Дневника на Джингов, стр. 60 и 75). Ето защо във фотографията, към която ни насочва проф. Михайлов, няма защо да се взираме, дупка в нея не личи! Има или няма дупка в античния зид, ще може да бъде установено по друг начин, като прибегнем до скиците на Боб« чев и Джингов.
Ще започнем с Дневника на Джингов. На 8 юни той е записал: „В олтара се разчистват основите. Откриват се дупки от фундиране. Извади се стъпалото и се разчисти пръстта под същото... Извади се част от скелета (а) с черепа (М 95).
Откри се зид, който минава косо под южната половина на апсидата (в), на 97 см под каменната настилка."
Веднага след този текст следва скица № 27 на олтара, на която са означени изваденият скелет № 95, а също и античният зид, който преминава косо под южната половина на апсидата. (Виж фиг. 10 от приложението — фотокопие на скица Ц 27 от Дневника на Джингов.)
Понеже за втори път в Дневника се говори за „стъ- пало", налага се да поясним за какво е дума. „Стъпалото" в Дневника на Джингов се нарича в скицата на арх. Бобчев „банкет" и представлява 25 сантиметра широк тухлен зид, прилепен отвътре до апсидната (олтарната) стена, по цялото протежение на закриве-
I
76 вата н част. Представлява нещо като плътна тухлена пейка, която се е повдигала на около 30 см от стария под на олтара. (Старият тухлен под е бил заменен по-късно — около 1900 година, с каменен, 35 см ,по-висок, и „стъпалото" (банкетът) останало под новия каменен под.)
След свалянето на „стъпалото" се разкрива и косо минаващият под олтара от югозапад към североизток античен зид, отбелязан на скица № 27 с буквата „в", тогава е била измерена и дълбочината, на която той е бил открит — 97 сантиметра от каменната настилка на олтара. Стъпалото се сваля (както вече казахме) на I юни и тогава се откриват за пръв път дупки от набитите някога под него и вече изгнили дървени колове (пилоти). Тогава е изваден и черепът на скелет Ц 95, както и част от самия скелет, но долните му крайници, които се намирали под сваленото тухлено стъпало, останали непипнати. Те били отместени чак на 13 юни, на която дата е отбелязано в Дневника, че са се разкрили още две дупки от укрепването на основите, които минават точно „през крайниците (левият — коляното, а десният — малко над него)". Очевидно новите две дупки са били открити при отместването на двата крайника на 13 юни 1956 г. Това е погледната археологическа операция, засягаща останките от скелет № 95, и както е писано в Дневника — веднага започва „ЗАСИПВАНЕТО НА ИЗКОПА".
Един ден преди засипването археологическата картина в олтара на „Св. Петка" е била за щастие документирана. Изрично е отбелязано това в Дневника на Джингов на 12 юни 1956 г., където на стр. 74 четем: „В олтара се направи архитектурно заснемане."
Заснемането е извършено от зам.-ръководителя на разкопките арх. Сава Бобчев, а скицата, изготвена по този повод, също с дата 12 юни 1956 г., е отлично запазена в личния му архив. В тази именно скица е отразена картината с крайниците на скелет М 95 след свалянето на стъпалото (банкета), преди да са били отместени на другия ден — 13 юни 1956 година. (Виж фиг. Ш от приложението — фотокопие от скицата на II Бобчев с дата 12. VI. 1956 г.)
Всеки може да разгледа тази скица в приложението Ц кннгата и да установи присъствието на ДУПКАТА
В РИМСКАТА СТЕНА (стената е изрично отбелязана с думите „антична"). Отбелязано е точно къде се пресича тя с кацналия върху нея закривен олтарен зид. Означено е и точното място на сваленото стъпало и откритите под него дупки от изгнили колове. Нанесен е и скелет № 95 в пълен ръст, както се е очертавал след свалянето на тухленото стъпало. Ясно личат как долните крайници на скелет № 95 навлизат в античния зид.
Налице е неоспоримо доказателство, че прословутата спорна „дупка", „длабка" или „ниша" (както проф. Михайлов я назовава) СЪЩЕСТВУВА, И ТО В АНТИЧНИЯ ЗИД.


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09




QUOTE

Категорично указание за точността на скицата на Бобчев от 12 юни 1956 год. е удивителното й покритие със скица № 31 от Дневника на Джингов (фиг. № 10 от приложението). За съжаление Г. Джингов е обозначил на тази скица само крайниците и разположението на дупките под тях и край тях, но и това е достатъчно, за да се установи, че „краката" на скелет № 95 влизат под вече сваленото тухлено стъпало точно на означеното в скицата на Бобчев място — вляво от точката, където завиващото наляво тухлено стъпало напуща античната стена под него. Напълно съвпадат в двете скици и местата на първите (от юг на север) четири дупки от изгнилите пилоти.
Ето как двете скици на Бобчев и Джингов, изработени независимо една от друга, съчетани с „показанията" на Д. Бучински, документират по един безспорен начин, че долните крайници на скелет Мг 95 са минали под тухленото стъпало върху две дупки от изгнили колове, за да навлязат в античния зид.
Нещата са ясни и все пак ще подложим скицата на Бобчев от 12 юни 1956 година на една последна
графо-аналитична проверка
За да направим тази проверка, трябваше да бъде установен ръстът на скелет № 95. То бе извършено с помощта на снимката на скелета от д-р Иордан Йорданов, старши научен сътрудник от Института по мор;
фология при БАН. Знае се от Дневника на Джингов, че видимата част на скелет № 95 на 31 май, когато е бил фотографиран, е дълга 100 сантиметра (долните- крайници по това време са били под стената). На еднометровата видима част от скелет № 95 на снимката отговарят 132 мм. С помощта на просто тройно правило е определена и дължината иа ясно видимата на снимката лява раменна кост — 34,8 см. След това, по известната формула на Пирсън, д-р Йорданов е изчислил ръста на скелет №95 на 171,4 см. За препро- верка на този резултат той е намерил ръста и по старото правило в изобразителното изкуство, според което ловната (срамната) кост се намира по средата на човешкото тяло. Определен по този начин, ръстът на скелет № 95 възлиза на 172.60 см или средно 172 см. (Виж Коментар върху снимка № 6 от д-р Йорданов от 16. 1 1985 год., архив на Военноисторическия музей в София.)
Пак посредством снимката на скелет № 95 се установява, че неговият череп се намира отляво до самата каменна основа на престола. Мястото на престола в олтара е точно определено в скицата на Бобчев от 12. VI. 1956 г., а като знаем, че скелет № 95 е излизал на един метър от „стъпалото" (банкета) при ап- сидната основа, дори само с помощта на пергел върху предварително приготвената скица на олтарното пространство може графично да се възпроизведе не само къде крайниците на скелет № 95 са пресекли „стъпалото" (банкета), но и колко са навлезли те в насрещния античен зид, като се има предвид 172- сангиметровата дължина на скелета.
Резултатите от графо-аналитичното изчисление на пресечната точка между античната стена с олтарната основа и на пресечната точка иа скелет № 95 със стъпалото (банкета) при олтарната основа, извършено от к. инж. Славейко Господинов, може да се видят на фиг. 12 от приложението. Те. съвпадат със скицата на Бобчев, с една малка разлика — в скицата на арх. Бобчев десният крайник иа скелет № 95 влиза под банкета на 32 см вляво от пресечната точка между римския и олтарния зид, а при графо-аналитичното изчисление се оказа, че разстоянието е 52 см.
След всички тези „свидетелски" и графо-математи-
чни доказателства за съществуването на дупка в античния зид, остава само едно последно нещо, което би могло да се пожелае — СНИМКА НА САМАТА ДУПКА! Представете си: имаме го и това — СНИМКА НА ВЪПРОСНАТА, ФАМОЗНАТА ДУПКА, където са били пъхнати крайниците на скелет № 95. (Виж фиг. № 9 от приложението.) Тя е направена през 1974 г. от фотографа при Националния институт за паметници на културата (НИПК) Никола Даскалов във връзка с възстановяването на църквата „Св. Петка" в сегашния й вид и по една щастлива случайност е оцеляла и до днес. Вижда се на нея ясно очертано ютвърстие в античния зид, чието място, определено от I група специалисти от Отдел фотограметрия при НИПК 1 ръководител инж. Георги Хаджиев, съвпада със скицата на арх. Бобчев от 12 юни 1956 год. и резултатите от графо-аналитичната проверка на същата скица.
С помощта на установените при графо-аналитичното изчисление резултати, скиците на арх. Бобчев и дан- , ните от Дневника на Джингов за скелетните и зидови находки в олтарното пространство на църквата „Св. Петка", бе установено и точното положение на скелет № 95 във вертикалното и хоризонталното сечение на това пространство. (Виж фиг. 13 и 14 от приложението.) На хоризонталното сечение ясно може да се установят размерите на дупката, в която са били пъхнати „краката" на скелет № 95 — трапец с основа 24/40 см.
И така, кръстосаната, многостранна проверка на твърдението, че краката на скелет № 95 са били вместени в нарочно продълбана дупка в античния зид, доказа безусловно истинността на това твърдение и дупката може да се смята за факт, най-категорично установен. При наличието на този факт не може да има никакво съмнение, че скелет № 95 не е бил сварен от градежа на църквата, а покойникът е бил по-късно погребан в нейния олтар, и то при обстоятелства явно криминални, в смисъл на НЕОБИКНОВЕНИ, нека да ги наречем и ТРЕВОЖНИ.
Преди да изречем твърдението, че покойникът, чиито крака са намерили убежище в античния зид поД олтара на църквата „Св. Петка", е Васил Левски, налага се да разгледаме и

АНТРОПОЛОГИЧЕСКИТЕ ДОВОДИ СРЕЩУ ПРИПОЗНАВАНЕТО НА СКЕЛЕТ № 95 ЗА СКЕЛЕТ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ
Нека започнем с публикацията на Михайлов от 1961 година. Там археологът определено твърди, че скелет № 95 е „най-добре запазеният" от трите срав- нително добре £ запазени скелети, намерени в олтара на „Св. Петка Самарджийска". Дотолкова е бил запазен, че е имало възможност да се установят такива анатомически подробности, като „изтърканите зъби и зарастването на някои алвеоли на извадени кътници".
За съжаление с разпалването на спора за гроба на Левски състоянието на скелета изведнъж, и то бързо, започва да се влошава.
През 1980 г. в изложение на проф. Михайлов до Радио София, стр. 5, четем: „Че тук имаме работа със скелет от много старо погребение, се вижда от обстоятелството, че костите (му) бяха доста разложени."
Все през същата 1980 г., малко по-късно, научаваме, че костите на скелет № 95 са вече „ЧАСТИЧНО РАЗЛОЖЕНИ" (сп. „София", кн. 3/1980 г.). Около средата на лятото, за наша радост, нещата изглежда са се подобрили и във филма „Легенда за Левски" (16 юли
1980 г.) чуваме, „че скелетът (е) сравнително добре запазен, черепът — също".
След това оптимистично изявление идва като гръм от ясно небе изказването на проф. Михайлов на „кръглата маса" във в. „Работническо дело" (10. II.
1981 г.), че „ТОЗИ СКЕЛЕТ НА ТАКА НАРЕЧЕНИЯ ЛЕВСКИ Е НАИ-РАЗРУШЕНИЯТ".
81
През 1982 г. състоянието на скелет № 95 постепенно се влошава и той е провъзгласен едва ли не за НАЙ- РАЗЛОЖЕНИЯ МЕЖДУ ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ. (Не- печатана статия за в. „Литературен фронт" от 1982 г. »Още веднъж за легендите и действителността".) В същата статия по-нататък четем: „Много се спекулира и с това къде са сега костите на набедения Левски. Най- напред трябва да кажа, че тези кости са така обезличени и разложени, че едва ли ще се окажат годни Дори и за най-елементарните антропологически измервания, тъй като след тяхното вдигане по-цялостно се
6 Ш Х.йто.

оказаха само едрите крайници и отчасти скелетът а всичко останало НАПЪЛНО РАЗЛОЖЕНО И ПОЧТИ НА ПРАХ." •
Добре че препирнята за гроба на Левски била приключена, инак, при подобно прогресивно израждане на костите (успоредно с разпалването на спора), нищо чудно да се бяха изпарили.
Възниква основателният въпрос: дали периодично проф. Михайлов е проверявал състоянието на скелет № 95, за да промени толкова пъти своята оценка за неговото състояние, или предава своя спомен за тях от кратичките онези десет дена, когато костите са били пред очите му в гробната яма, преди да бъдат извадени на 8 юни 1956 г. и повече НИКОИ нито да ги види, нито да ги чуе? Ако е първото, т. е. ако те са на такова място, че той е имал възможност от време на време да следи тяхното състояние, то ще означава, че костите, макар да са в тежко състояние, не са изгубени. Ако е обаче второто, тогава изниква друга загадка: как е възможно преценките за едни и същи кости от един и същи човек, оповестени в пет последователни публични изявления, да са толкова противоречиви и дори несъвместими една с друга? Добре че проф. Михайлов е имал щастливото хрумване да публикува една от снимките на скелет № 95 (фиг. 6 в статията от 1961 г. — фиг. 1 от приложението) и по такъв начин е документирал неговата цялост (като изключим повредата в лицевата част на черепа, нанесена по време на изкопните работи). Изненадваща е смелостта на археолога при такъв безспорен, публикуван от самия него документ, да твърди, че скелетът на „набедения Левски" (№ 95) бил „най-разруше- ният", „най-разложеният", „почти на прах" и т. н.
И защо е всичко това! За да се докаже неговата старинност — усилие съвършено излишно, след като е известно, че състоянието на костите никак не е доказателство за тяхната възраст и всичко зависи от проветривостта, състава и влажността на почвата, както беше заявил в една от своите статии и самият Михайлов. А условията, в които е просъществувал скелет № 95, са от най-лошите: само на метър и нещо под каменната настилка на църквата „Св. Петка" раз- копките са се натъкнали на подпочвена вода, както е | отбелязано това в Дневника на Джингов. Не влага, а вода! И тази вода, според собственото на проф. Михайлов признание, е причина да бъде преустановено копането в по-дълбоките земни пластове както в църквата, така н в олтара.
При такова необикновено овлажняване, в една тлъста, нездравословна черноземна почва, не може да се очаква от костите на скелет № 95 да бъдат в цветущо състояние, дори да е истина казаното за тях от проф. Михайлов в късната фаза на спора. Подобно предивременно състаряване е съвършено естествено дори ако скелет Ка 95 беше преседял в блатистата почва под олтара на „Св. Петка" не дори осем, а само три десетилетия!
Така че състоянието на скелет № 95, все едно какво е то, не може да бъде в никакъв случай довод за оспорване възможността той да е на Апостола на свободата Васил Левски.
„Скелетите не са пресни"
(Как е протекла експертизата върху скелетните находки от олтара на „Света Петка Самарджийска")
Видяхме какви преценки и становища е изразявал в течение на спора за костите иа Левски археологът Стамен Михайлов. За някои от тези оценки той се уповава на тъй наречената „антропологическа експертиза" върху скелетните находки в олтара. Обобщения резултат от тази експертиза намираме още в първата публикация на Ст. Михайлов от 1961 г. Тя гласи:
„Всички покойници от олтара са били възрастни индивиди. Това личи най-добре от изтърканите зъби и зарастването на някои алвеоли на извадени кътници, както и от пълното заличаване на шевовете на черепите, особено от вътрешната им страна. Скелетът от гроба в северната половина на олтара изглежда женски."
Ще започнем с най-незначителното: елементарната научна прецизност го изискваше да не сс обобщава, че ЖИЧКИ ПОКОЙНИЦИ от олтара са били възраст-
ни индивиди", като се знае, че поне на единия от тях- Обезглавения — не са могли да бъдат освидетелству. вани нито черепът, нито зъбите по простата причина че той е намерен без череп, а Самотният череп, открит до апсндната стена, е представлявал само „дребни парчета в куп" (Дневникът на Джннгов, стр. 36). При това положение твърдението на археолога Михайлов, че „всички покойници били възрастни индивиди" е явно произволно.
Второ: Какво значи изразът „изглежда женски" в научна публикация по един толкова сериозен въпрос, какъвто е въпросът за костите и гроба на националния герой Васил Левски? В публицистиката и художествената литература подобни неопределени изрази имат своето място и дори чар, но в една научна публикация думата „изглежда" е съвършено неуместна: става дума не за изгледите за времето, а за антропологи- ческо изследване!
И трето: Що за израз е това — „предварителни проучвания" през 1961 година, пет години след откриването (и изчезването) на скелетните находки от олтара на „Св. Петка"? Имало ли е и окончателни проучвания или всичко е останало само на етапа ипредварителни"? А сега — по същината на експертизата: За втори път проф. Михайлов се позовава на експертизата на д-р Боев в своята статия за гроба на Левски от март 1980 г. в сп. „София". Ето и съответния пасаж: „По мнението на д-р Петър Боев, който се запозна със скелета, тук е погребан възрастен индивид, което се установява от срастването на шевовете, от дебелината на черепа, както и от изтриването на зъбите." В забележка под линия четем:
„Същото установи и един случаен посетител — лекар, д-р Анастасов, който прояви интерес и внимателно разгледа скелета"... „Всички тези данни решително ' противоречат на версията, че Васил Левски е бил погребан в църквата „Св. Петка Самарджийска"." По- нататък в същата статия Михайлов отново се връща на „експертизата" и пояснява своето становище:
„По въпроса за изказаното мнение, че скелетът е женски, не мога да кажа нищо определено и сигурно. Това мнение не е мое, а на антрополога д-р П. Боев. В случая, без да съм убеден напълно, все пак вярвам
повече на антрополога, отколкото на архитекта" (става ДУМа 33 аРх- Бобчев — б. м.).
Явно е от току-що приведените цитати, че Ст. Михайлов не предлага своя оценка за възрастта и пола на скелета от север, а изцяло се позовава на мнението яа д-р Петър Боев и на един случаен посетител-лекар, който бил проявил интерес и внимателно разгледал скелета. (Жалко, че е пропуснал да спомене по какво поне този лекар е бил специалист.)
А сега — по същината на „предварителните проучвания" (окончателни едва ли има и едва ли ще има).
Даваме думата на д-р Петър Боев, завеждащ секция по етническа антропология в Института по морфология при БАН. Д-р Боев взема участие във филма „Легенда за Левски" — 1980 г., изказва се и на „кръглата маса", организирана от редакцията на в. „Работническо дело" — 1981 г. Трета (последна засега) негова проява, свързана със спора за Левски, е статията му, обнародвана във в. „Пулс" от 26 април 1981 г.
Ще започнем с изказванията на д-р Боев във филма „Легенда за Левски":
„Аз бях поканен като специалист-антрополог, занимаващ се I етническа антропология, да определя първо пола, след това и расовата принадлежност на тези три скелета (скелетите в олтара на „Св. Петка"), за да може да се определи дали това се отнася за Васил Левски, или пък за някакъв друг индивид. ..Черепът на скелета беше напълно запазен, не само черепът, но и целият скелет... Моето заключение беше, че всъщност не се отнася за скелет на Левски... Левски, както е известно, е починал на 39 години, докато скелетите, ■ които аз изследвах, бяха на над 50-годишна възраст. Второ, което е най-важно за нас, антрополозите, и най-характерно, е това, че расовият тип на Левски, който е известен, е от северната раса. Докато тези скелети бяха от средиземноморска раса... В олтарната апсида на църквата „Св. Параскева" бяха открити три скелета на мъже... При това положение аз написах съответния доклад, който дадох на компетентните научни органи, и той отиде по своето предназначете в Академията на науките, специално в Археологическия институт. Така че аз смятам, че съм изпълнил своето служебно и научно задължение..
Какво прави впечатление в току-що приведенит изявления на д-р Боев? Бие в очи твърдението,-че || репът на скелета (за който се предполага, че е на Левски) бил „напълно запазена на публикуваната от Михайлов снимка през 1961 г. ясно се вижда, че лице- вата му част от очните кухини надолу — както стана вече дума — е напълно срината (забелязват се останки само от долната челюст). Този факт сериозно ни - кара да се усъмним дали антропологът е проучвал черепа на „Левски". Съмнението се засилва и от разно- езичието относно расовия тип на Левски: според д-р Боев той е от северната раса, а според мнението на д-р Бакърджиев, изразено в една публикация от 1937 г., „Левски принадлежи към тракийската антро- положка група", к Като много любопитно се очертава твърдението на
I антрополога д-р Боев, че в олтарната апсида са били
открити „ТРИ СКЕЛЕТА НА МЪЖЕ". И ' понеже броят на скелетите, разкрити в олтара, са всичко ТРИ, явно е, че на този етап д-р Боев публично поддържа становището, че сред скелетите няма нито един, който да„ изглежда" женски.
А сега да видим какво казва д-р П. Боев на „кръглата маса" във в. „Работническо дело":
„... Отивам там да проверя първо дали се отнася за едно редовно погребение... тъй като действително бях информиран от проф. Гяуров, с когото бях много добър познат и той ме беше помолил да проуча този въпрос. Аз казах така, че трябва да бъда поканен. Искам да кажа, че аз не съм бил поканен при откри• | ването на тези скелети. Смятам, че би спестило всички тези събития, защото щяхме да направим протокол В да кажем дали това погребение е редовно, дали не е редовно, как е погребан... Но аз не присъствувах .ш \ откриването, което е един минус, така че колко време след това са ме викали, аз не помня, аз попитах Михайлов сега, но и той не е документирал тука. След това бях извикан и отидох при него и той ми разказа всичко това, което тук пред вас изнесе. Показа ми гроба, скелетите бяха на място, не бяха разместени, но аз като не съм бил, не мога да ви кажа колко не са били разместени.. Щ , .Ние горе- долу можем да познаваме. Аз например, като съм ра-
ботил вече 30 години в антропологията и като видя, мога да ви кажа, че (скелетът) е много стар, че е от преди Ю хиляди, 5 хиляди (години) горе-долу, това се набива I очите. Така че не бяха пресни скелетите. Нямаше никаква органическа материя, което говори, че са минали няколкостотин години от тези погребения.
От тёзи три скелета действително единият нямаше глава, другите два имаха и имаше една купчина кости. ■. Оказа се, че и трите индивиди бяха стари, а ние имаме за Левски точни данни — имаме годините му и т. н., значи лицето трябваше да бъде между 30 и 40 години, а тук се оказаха индивиди над 60 години.
Сега аз направих протокол, който предадох в Археологическия институт, не знам защо не е даден на Михайлов.
Юри Жиров (прекъсва д-р Боев: От коя антропо- ложка група е Левски като тип?
Д-р Боев: Вие разбирате ли от това?
Юри Жиров: Предполагам, че има специалисти, и сега, като се документира, ще се разбере вашата компетентност.
Д-р Боев: Аз не мога да ви кажа колко време след откриването на скелета бях повикан, но беше минало доста време, може и да е било след месец, но аз отговарям за това, което ми беше дадено, когато отидох. Ако е имало друг скелет и той е бил сменен, това го казвам, не че се съмнявам...
... Сега по втория ви въпрос: Левски е от северната раса и е нисък на ръст, а скелетите, които бяха открити, нямаха нищо общо с това."
Повторното изказване на д-р Боев на „кръглата маса" ни предлага някои много съществени подробности. Вижда се, че проф. Гяуров е уведомил д-р Боев за находката и за вероятността скелет № 95 да е на Левски. Информирал го е от своя гледна точка и проф. Михайлов, но не го поканил веднага да направи експертиза, а по-късно — кога? Нито Боев, нито Михайлов могат да си припомнят. (По-късно д-р Боев си припомни все пак, че е било „след месец".) Проф. Михайлов лично показал на д-р Боев „гроба" и останалите скелети, които не били разместени, и все пак антропологът си оставя една вратичка — не изразява пълна увереност, че не са били разместени.


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



QUOTE


Най-важното признание на д-р Боев си остава обаче твърдението, че той бил заведен на „гроба" след „д0. ста време", „след месец", когато скелет № 95 (на пред. полагаемия Левски) е бил изваден, ако се съди по Дневника на Джингов — на 8 юни 1956 г., а гробната яма (гробът) засипан на 13 юни. Явно, ако д-р Боев | пристигнал на местопроизшествието „след месец", той не е имал никаква възможност, да извърши експертиза нито на скелет № 95, нито на двата останали скелета.
Излишно н безсмислено е след тези признания да се взираме в странно динамичните оценки на д-р Боев за възрастта на костите: веднъж, че не били „пресни", след това, че били „стари", трети път, че били на индивиди над 60 години и след това, че не били на 60, а на 50-годишни.
Но това още не е всичко: главната бомба откъм д-р Боев е със закъснител. Това е статията му в немирния в. „Пулс" от 26 април 1981 г., където четем следното прелюбопитно изявление:
„... Дълго време след изкопаването на скелетите, чак през лятото на 1956 година, след като се вдигна шум относно възможността да е открит скелетът на Левски, аз бях повикан от проф. Михайлов, който пожела да направя експертиза на скелетите. Той ми разказа, че според него нямало вероятност Левски да е бил погребан в църквата, защото намерените скелети са средновековни (поне от XIV век), тъй като зидът на олтара минава през краката на един от скелетите...
Бях въведен на мястото на разкопките от друго лице, тъй като проф. Ст. Михайлов не присъствува на ек- спертизата. Бяха ми показани и други скелети, които бяха доста разрушени. Изключение правеше само един, сравнително добре запазен, който беше на мъж около 50 години... Освен това имаше възможност единият скелет да е женски. Важното в случая е, че липсваше какъвто и да е скелет, чиито крака да са под зида на олтара или в самия зид, който е бил издълбан, за да бъдат положени краката, както намират участниците в разкопките арх. Бобчев и Д. Бучннски. Това ми направи впечатление, защото като факт е интересно, още повече че това бе главният аргумент на проф. Михайлов да направи своята датировка. ТАКА ЧЕ СКЕЛЕТЪТ, ЧИЯТО СНИМКА ВИЖДАМЕ В
СТУДИЯТА НА проф. Ст. Михайлов, НЕ Е БИЛ ВИДЯН ОТ МЬН. Причина за това е обстоятелството, че много преди моето появяване на разкопките той вече | бил изнесен. Че това е така, говори фактът, че не намерих и обезглавен скелет, което също би ми направило впечатление."
Това е засега последното (доколкото ми е известно) изявление на д-р Боев относно експертизата върху предполагаемите кости на В. Левски. Казвам „доколкото ми е известно", защото е напълно възможно вече да е направил и някакво друго. Все едно, каквото и да каже д-р Боев отсега нататък, нещата с „експертизата" няма да се променят, дори да беше налице протоколът, за който проф. Михайлов (както ще видим по- нататък) категорично твърди, че нито го е виждал, нито го е чувал. Не може да се промени, защото черепът на скелет № 95, както личи от фигура 1, е бил разрушен в лицевата му част заедно с челюстите още при неговото разкриване, а там се е намирал оня „изпъкнал зъб", за който говори издайникът даскал Иван Фурнаджиев в показанията си пред турските следствени власти, че повдигал устната на Дякона (за него по- нататък ще стане дума в по-големи подробности). Ако д-р Боев не е могъл да установи тези характерни за Левски белези поради строшаването на горната и долната челюст, неговата експертиза не би имала фаталната онази стойност, която проф. Ст. Михайлов искаше да й придаде.
Говорим в минало време, защото след статията на д-р Боев във в. „Пулс" самият проф. Михайлов в едно писмо от 3. VI. 1981 г., отправено до главния редактор на вестника, оспорва съществуването на протокол за експертиза върху костния материал, намерен в олтара на църквата „Св. Петка". (Точният израз е: ,.Д-р Боев за пръв път съобщава за някакъв никому неизвестен протокол, предаден в АИМ, „където бил използуван от проф. Ст. Михайлов". Такъв протокол нито ми е известен, нито още по-малко съм ползувал.") По-нататък в същото писмо проф. Михайлов заявява, че „антрополо- гическата експертиза за решаването на въпроса съвсем не е решаваща. Решаващи са археологическите факти..." (стр. 3).
Ето това са „предварителните проучвания на д-р
Боев", които са послужили на Ст. Мцзбайлов да провъзгласи скелет № 95, намерен в северната половина на олтара на църквата „Св. Петка", за „женски". Това са едни от „данните", които "според него решително противоречели на версията, че Васил Левски е погре- бан в църквата „Св. Петка Самарджийска".
И все пак ПРИЗНАНИЕТО на д-р Боев във в. „Пулс" е нещо като светъл миг в тягостната иначе атмосфера на спора и той не бива да остане неотбеля- зан — рядко се случва някой спорещ публично да поправи становището си, и то в своя вреда. Този жест на д-р Боев трябва да се зачете.
За да приключим с анализа на прословутата експертиза, ще споменем още, че на стр. 5 от Дневника на 1 Джингов е написано, че бил повикан ветеринарен док- I тор, за да освидетелствува намерените по време на раз- I копките животински кости — кои от тях са овнешки, I свински, кучешки и т. н. Ветеринарният доктор незабав- I но дошъл и ги освидетелствувал. Текна ми, докато четох I материалите, свързани с оперетъчната, с трагичен завър- I шек история около антропологическата експертиза, I колко по-различен (и по-весел) щеше да е изходът от | тази история, ако към човешките скелети от олтара на I църквата „Св. Петка Самарджийска", сред които се е I твърдяло, че са и костите на Левски, е било проявено I ако не повече — поне толкоз внимание, колкото към I телешките и овнешките.
Единственото заключение, което може да се извади I от историята с антропологическата експертиза, е, че I такава експертиза върху скелет № 95 НЕ Е ИЗВЪР• I ШВАИА и няма антропологически доводи, които да I отхвърлят възможността скелет № 95 да е на Левски. I
С това изчерпахме четвъртото и петото възражение I на проф. Михайлов. Остава да се занимаем с довода I му, че скелет № 95, заедно с всички гробни находки в I олтара на „Св. Петка", е ранновизантийски.
Току-що видяхме, че скелет № 95 не е ранновизан- I тийски, но в олтара са разкрити още скелет на един I обезглавен, част от скелета под престола и един само- I тен череп, чиято датировка, малко или много, ще ни I интересува, затова нека обсъдим
ВЪЗРАСТТА НА ПОГРЕБЕНИЯТА ВЪН И В ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА"
Ще припомним на читателя как е обоснована тази възраст" в съчинението на проф. Михайлов от 1961 година:
Ако се изхожда от градежа и по-специално от формата и размерите на тухлите, както и от няколкото къса керамика, намерени в гроб Щ 4, и една стъкленица от гроб Щ 3, можем да отнесем зиданите гробове, а с тях и ОСТАНАЛИТЕ ПОГРЕБЕНИЯ КЪМ РАН- НОВИЗАНТИЙСКАТА ЕПОХА, без да е възможно засега да определим с по-голяма точност това време" (стр. 175).
На стр. 171, където се говори за находките в гроб Ц 3( откриваме, че никаква стъкленица не е намерена, а само „няколко фрагмента от малки стъклени шишенца, които с високата си тънка шийка и сравнително обемисто туловище с цилиндрична или леко сплесната форма, напомнят някои ранновизаитийски стъкленици".
И въз основа на тези няколко парченца от стъклени шишенца в гроб № 3 и „няколкото къса керамика" в гроб № 4, всичките пет зидани гроба, а заедно с тях и „останалите погребения", т. е. трите погребения в олтара — са обявени за „ранновизаитийски". Но какво общо имат предметите, намерени в гробове №№ 3 и 4, с погребенията в олтара, за да послужат като основание за датирането им като ранновизаитийски? Та то е едно и също, ако в кръвта на един войник се открие микроб на малария — да обявиш цялата му рота за маларична. Явно в случая не от „основанията" се е ръководил проф. Михайлов, а от своето желание да обори на всяка цена тезата, че погребенията в олтара са извършени след градежа на църквата, въпреки че преди разпалването на спора за гроба на Левски I бил на по-друго становище.
Ето какво пише той през 1956 год. за възрастта на погребенията в „Св. Петка Самарджийска":
..... Във и около църквата се откриха множество гробове. Някои от тях са зидани с тухли. Едии от гробовете са свързани с църквата и са по-нови от нея, а други нямат такава връзка и са по-стари от църквата." (Ст. Михайлов, „Разкопки в „Св. Петка Самар, джийска", Паметници на културата и музеи, кн. ]/ 1956 г., стр. 36.)
Как са се повизантийчили между 1956 и 1961 година по-„младите" от църквата български гробове и защ0. проф. Михайлов е пропуснал да обясни тая загадъчна археологическа метаморфоза, когато през 1961 год. ни уверява, че всички гробове във и вън от църквата „Св. Петка" са ранновизантийски?
Противоречията при датнровката на гробовете не се ограничава с писаното през 1961 г. През 1980 г. имаме ново становище:
„Вътре в църквата бяха открити няколко ранновизантийски зидани гробници, а също така и по-късни средновековни гробове, конто изцяло или отчасти лежат под основите на църквата. Ранновизантийските гробове са от времето между IV и VI век, а по-късните от XIII—XIV век". (Сб. „София древна и млада",. 1980 г. стр. 81 и 82.)
На този етап гробовете отново се разделят на две; ранновизантийски и средновековни, само че средновековните проф. Михайлов предвидливо отнася между XIII и XIV век, за да не излязат по-стари от църквата, която е от „края на XIV, началото на XV век". II пак никакъв довод, никакво обяснение за причината па това трето по ред предатиране на разкритите в „Св. Петка" погребения. Да не говорим за грубата неточност, че от петте зидани гробници четири са намерени не вътре, в същинската част на църквата, както проф. Михайлов твърди, а вън, с изключение на зидан гроб № 3, източната част на който е застъпена от църковния зид. Освен това от по-късннте гробове, „средновековните", както ги нарича той, няма нито един, който да е „изцяло" под основите на църквата. (Виж на фиг." № 5 от приложението зиданите гробове около църквата „Св. Петка".)
Човек недоумява: с научна фантастика ли се занимава проф. Михайлов или с археология?
А е имало толкова много, все
изтървани възможности за научна датировка на гробовете вътре и вън от църквата „Св. Петка Самарджийска"
Първо на първо, скелет № 95 е могъл отлично да •бъде датиран по намерените по него „стари тухли, камъни и глинени тръби", отбелязани в Дневника на Джингов. Нима тухлите и тръбите са били толкова неузнаваеми, та не е могло да се разбере дали са антични, средновековни или от Възраждането?
Освен това, според собственото на Ст. Михайлов признание — върху гърдите на скелета от гроб № 1 са намерени „две металически копчета с кръгла полусфе- рична форма, а също така и останки от облекло, украсено със сърма" — предмети характерни, които са могли да бъдат използувани за датировката на гроба. В гроб № 2 е намерено „златно пръстенче с камък". Не е минало без подходящи за датиране находки и при погребенията в олтара: „около" скелет № 95 са открити фрагменти от глинени съдове, парчета от тухли и пирони. Особено при и в гробната яма на Обезглавения е било, както се казва, тъпкано с подходящи за датировка на скелета, надлежно пакетирани и номерирани предмети, включително една монета — поне тя е могла да се използува.
Под скелета, изровен под престолния камък, са били открити парчета от стари тухли, керемиди и глинени тръби (№ 109). Общо 142 — словом: сто четиридесет и две находки, в това число и монети, пръстени, метална значка с изображение на лъв и др. са били намерени при разкопките на „Св. Петка Самарджийска", а нито една не е използува на за определяне възрастта на погребенията, с изключение на „няколкото къса керамика" в гроб № 4 и парчета от стъкленица в гроб
I № 3..
Същото горе-долу е и положението с направените по време на разкопките фотоснимки и особено на скелетите в олтара. Снимки на различни обекти са правени всеки ден в продължение на 19 дни, както намираме отбелязано в Дневника на Джингов, и техният брой едва ли ще е по-малък от цифрата сто, а са публикувани всичко три, между тях за щастие — н^сним- ката на „набедения Левски" (фиг. 6 от публикацията от 1961 г. — фиг. 1 от приложението).
От Дневника на разкопките се установява, че скелет № 95 (на Левски) е фотографиран няколко пъти" След избухването на спора за гроба на Апостола и странното изчезване на костите всяка от тези снимки можеше да съдържа отговор на възникналите по време на дискусията въпроси и да послужи на истината, но где са те?-
Няколко снимки са направени и на Обезглавения (№ 79), но и те сега са в нелегалност.
Има снимки и „в олтара", и „под олтарния камък"! Вероятно и на скелета под него. За жалост тези снимки не бяха открити в архива на Археологическия институт.
Все едно, всички възможни средства за едно сериозно датиране по правилата на съвременната археологическа наука на гробните находки в олтара на „Св. „Петка" са безпощадно изтървани. Остава ни утехата, че поне скелет № 95 остава независим от тази датировка поради установените вече факти, че той е „внесен" в църквата СЛЕД, И ТО КЪСНО СЛЕД НЕЙНОТО ПОСТРОЯВАНЕ. Що се отнася до останалите гробни находки в олтара, в никакъв случай не може
да се смята за доказано, че те са ранновизантийски.
\
Последният (седми) довод на проф. Михайлов
срещу твърдението, че Левски е препогребан в олтара на „Св. Петка Самарджийска" е, че всички погребения в олтара на „Св. Петка" са „редовни", включително погребението, свързано със скелет № 95. Единственият аргумент на проф. Михайлов за редовността на това погребение е, че трупът е бил положен по християнския религиозен обичай в посока изток—запад (краката — на изток, главата — на запад) и със скръстени на корема ръце. За всички останали доводи, които са в бурно противоречие с понятието за редовност на това погребение, проф. Михайлов остава и мълчалив, 1 безучастен.
На какви условия би трябвало да отговаря едно християнско погребение, за да се признае за „редовно"?
Първото условие. » Смъртникът трябва непременно яа бъде положен предварително в сандък. Да се зако- у-ае човек без сандък е съвършено невъзможно" — дише известният български етнограф Д. Маринов в своите Избрани произведения, т. II, стр. 529. По-нататък: „дъното на гроба трбва да е около два метра или един и половина" (стр. 533).
„Постоянен е обичаят да се слагат пари в джоба, в ръката, на челото или в устата на умрелия, с мисъл той да се откупва, да се отплаща на оня свят" (стр. 582).
Това са някои от най-основните изисквания за едно християнско погребение, освен изискванията да бъде мъртвецът окъпан, оплакан, опят и пр.
Сам проф. Михайлов твърди (пише го и в Дневника иа Джингов), че в гробната яма на скелет № 95 не е имало даже следа от ковчег, нито от каквито и да било гробни вещи и „принадлежности".
Второ: гробната яма не е изкопана водоравно, както го изисква обичаят, а под наклон, с превишение между главата и краката с 20 см, както се установява от Дневника на Джингов, а и Д. Бучински още на 4. VIII. 1977 г. го е написал в едно свое изложение. На това отгоре се е наложило да се продълбава дупка в античния зид — нещо явно нобикновено, извънредно и във висша степен нередовно.
Трето: гробната яма е два пъти по-плитка, отколкото се изисква това за един редовен гроб: средната дълбочина на гробната яма на скелет № 95 е 75 см, мерено от съществуващата преди 1900 година тухлена настилка на олтара.
Четвърто: тялото на покойника, ако се съди по снимката на скелет № 95, не е било правилно положено, а със засукано нагоре дясно рамо и череп, „положен в задно странично положение, силно на лява страна. .. Главата е заемала задно странично положение, силно обърната на лява страна" (виж консултацията на д-р Йорданов). Всичко това са признаци, че тялото на покойника е „сместено" в късата, набързо изко- | пана гробна яма. Даже ръцете (както се вижда от снимката) погребваните не са успели да положат скръстени и двете на гърдите (или и двете иа корема), а дясната е на гърдите, докато лявата е на корема. Всичко това са явни, очебийни и несъмнени белези на нередовност.
Списъка на нередовностите ще приключим с едно пето и последно обстоятелство, че покойникът (все едно кой е бил той) е погребан не къде да е, а в олтара, в неприкосновеното светилище на храма. Сам проф' Михайлов на едно място твърди, че не е известно да има случай на редовно погребение в църковен олтар, а това още по-силно подчертава нередовния, извънредния характер на погребението в гробната яма на скелет № 95, и то след като бе установено, че е извършено СЛЕД СТРОЕЖА НА ЦЪРКВАТА.
На всичко отгоре имаме пряко историческо указание, че тъкмо тука, в олтара на „Св. Петка Самарджий- ска" е препогребан Васил Левски — публикуваният през 1937 г. спомен на Мария поп Павлова—Джагарова.
Да се нарича при тези факти погребението, свързано със скелет № 95, 1редовно" е направо — несериозно.
Приключваме археологическите доводи за и против становището, че скелет № 95 може да е на Левски с категоричния извод, че не съществува нито едно съображение, довод или археологически факт, които да изключват възможността скелет № 95 да е на Левски, напротив: съществуват много съображения и факти в полза на становището, че той може да е на Левски. Ще завършим настоящата глава с
кратко описание на другите гробни находки в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска"
Налага се да кажем няколко думи за тези гробни находки поради постоянното старание на проф. Михайлов да докаже, че те са остатък от редовни погребения в редовно ранновизантийско гробище.
Причината за това старание (и престараване) е ясна: всяка нередовност на погребенията противоречи и поставя под въпросителна упорито отбраняваната от проф. Михайлов теза, че гробовете в олтара са по- стари от църквата. Ето защо няма негова публикация за гробовете, намерени в олтара на „Св. Петка", в която да не се казва, да не се повтаря и подчертава, че хе са редовни. Въпреки всички явни и скрити белези на нередовност, зафиксирани в Дневника на Джингов, за които стана вече дума. Ето кои са те. Да започнем със
САМОТНИЯ ЧЕРЕП
За него в Дневника на Джингов пише: „Под стъпалото, на дълбочина 55 см от тухления под, се виждат дребни парчета от разбит череп в куп." Да припомним сега писаното от проф. Михайлов за Самотния череп: яВ един гроб беше запазен само черепът, който се намери източно от олтарния камък, до самия зид на ап- сидата (олтара). Останалата част от скелета е била разрушена от основите на апсидата."
Две неща бият на очи при сравняването на първоизточника (Дневника) и статията от 1961 год. на проф. Михайлов: в Дневника ясно е казано: „дребни парчета от разбит череп в куп". Ст. Михайлов провъзгласява тази купчина от дребни парчета за „череп", което никак не е едно и също. И второ — то е и по-важно: в Дневника нищо не се споменава за „останалата част на скелета", а това означава, че такава част или поне следи от нея изобщо не е имало. Ако е имало, акуратният Джингов не би пропуснал да го отбележи, като се има предвид, че на друго място, при друг случай, той отбелязва присъствието дори само на едно малко зъбче!
По-сериозно е обаче друго едно противоречие, което възниква на стр. 175 от публикацията през 1961 г. Там проф. Михайлов говори за гроба на Обезглавения скелет (№ 79) и съобщава, че не било изключено „първият череп, за който споменахме по-горе, да произхожда именно от този гроб". „Първият череп" — това е Самотният череп, за който се казва на предишната стр. 174, че скелетът му е унищожен по време на строежа. Излиза според проф. Михайлов, че един и същи череп принадлежи на два скелета!
Когато в една своя статия, обнародвана във I „Пулс" през 1981 г., Г. Тахов изказа предположението, че Обезглавеният скелет, намерен вдясно от
7 Н. Хайтов
престола, може да е на екзекутирания от турците пЛа. даиски жител Гьоре Николов, а Самотният череп е вероятно главата на същия, Ст. Михайлов сърдито му възразява: „Как е възможно при погребението На един обезглавен трупът да бъде положен на едно място, а главата — на съвсем друго. Не може да има съмнение, че при едно подобно погребение трупът и главата ще бъдат сложени на едно място." (В. „Пулс" от 21. IV. 1981 г.)
II тъй, проф. Михайлов се отмята от писаното през 1961 г., че Самотният череп може да принадлежи към скелета на Обезглавения и заема твърдото становище, че той е отделно погребение в отделен гроб. Това поддържа той и на „кръглата маса" във в. „Работническо дело" (10. II. 1981 г.): „В апсидата действително I открихме три погребения и даже, както съм писал, ако смятаме черепа, който намерихме отделно — четири.., Те са три, но казах, че са намерили един череп отдел- I но, ако евентуално смятате този череп за погребение, I са четири."
През следващата 1982 г. нещата изведнъж коренно I се променят. В статията, предназначена за в. „Литера- I турен фронт", останала непечатана поради приключва- I нето на дискусията, когато говори, че костите на ске- I лет № 95, както и всички останали кости са „надлеж- I но снабдени с полеви инвентарни номера", той споме- I нава и за „отместения череп от скелет № 79"... Така I Самотният череп е обявен за „отместен" от скелет I № 79 (Обезглавения), като че става дума за футбол- I на топка, без археологът да се съобразява с писаното I в предишните си публикации и без да обяснява кой I кога и защо го е отместил на метър и половина от гроб- I пата яма на Обезглавения.
Становището от 1961 г., че Самотният череп е само- I стоятелен гроб и погребение, на което скелетът е уни- I щожен по време на строежа, е неочаквано изоставено. Забравено е и писаното във в. „Пулс" от 1981 г., че не може главата и трупът на един покойник да се погребват сгделно.
За отбелязване е, че това археологическо „салтомор- I тале", този поврат в становището на проф. Михайлов идва, след като Г. Тахов във в. „Пулс" обяви олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска" за тайно револю-
ЯН гробище, а Обезглавения скелет — за едно от ""чателствата за неговото съществуване. За да се про-
постави на това, проф. Михайлов просто слага Са-
ти% череп върху скелета на Обезглавения и така лик- юа неудобния факт на обезглавяването, който ни праша към явио В1 криминално погребение. гГтози начин той нормализира въпросните две погре- ня — на Обезглавения и на Самотния череп — за Йе"не пречат на възгледа му, че това са заварени от етроежа Ц църквата редовни, ранновизантийски погребения.
Само че всичко това няма нищо общо с установените дневника на Джингов факти и въобще с науката. За гъжаление подобен „подход" е приложен от проф. Ми- «йлов и към скелет № 79 (Обезглавения).
ОДИСЕЯТА НА ОБЕЗГЛАВЕНИЯ
За скелета на Обезглавения в Дневника на Джинов от 31 май 1956 година четем:
„В южната част на олтара изкопът стигна дълбочина 110 см... В ъгъла се откри една част от цялостно погребение (120 см). Черепът остава под каменната настилка, която не е вдигната (с).
5 юни 1956 г.
... В олтара продължи разкриването-на погребението в южната част (с. ск. 13). На 103 см под каменната настилка почти върху лявото рамо на скелета се намериха натрошени кости в куп, между които от череп, от челюст с два зъба и един отделен малък зъб (81). Скелетът няма череп. Може би е разрушен по-преди. Дясното рамо е значително спаднало надолу с около 20 см от нивото на лявото рамо. В пластовете, които са насипани/ личи разбъркване точно в тази част.
7 юни 1956 г.
Извади се погребението в южната част на олтара (с. Р 13)... Вляво от скелета, над лявото рамо, натрошени дребни кости в купчина (№ 81)"
престола, може да е на екзекутирания от турците Щ дайскн жител Гьоре Николов, а Самотният череп е §Я роятно главата на същия, Ст. Михайлов сърдито й| възразява: „Как е възможно при погребението Л един обезглавен трупът да бъде положен на едно сто, а главата — на съвсем друго. Не може да им» съмнение, че при едно подобно погребение трупът | главата ще бъдат сложени на едно място." (В. „Пулс- от 21. IV. 1981 г.)
И тъй, проф. Михайлов се отмята от писаното през 1961 г., че Самотният череп може да принадлежи към скелета на Обезглавения и заема твърдото становище, че той е отделно погребение в отделен гроб. Това под! държа той и на „кръглата маса" във в. „Работническо дело" (10. II. 1981 г.): „В апсидата действително открихме три погребения и даже, както съм писал, ако смятаме черепа, който намерихме отделно — четири... Те са три, но казах, че са намерили един череп отдел- но, ако евентуално смятате този череп за погребение, са четири."
През следващата 1982 г. нещата изведнъж коренно се променят. В статията, предназначена за в. „Литературен фронт", останала непечатана поради приключването на дискусията, когато говори, че костите на скелет № 95, както и всички останали кости са „надлежно снабдени с полеви инвентарни номера", той споменава и за „отместения череп от скелет № 79"... Така Самотният череп е обявен за „отместен" от скелет № 79 (Обезглавения), като че става дума за футболна топка, без археологът да се съобразява с писаното в предишните сн публикации и без да обяснява кой кога и защо го е отместил на метър и половина от гробната яма на Обезглавения.
Становището от 1961 г., че Самотният череп е самостоятелен гроб и погребение, на което скелетът е унищожен по време на строежа, е неочаквано изоставено. Забравено е и писаното във в. „Пулс" от 1981 г., че не може главата и трупът на един покойник да се погребват отделно.
За отбелязване е, че това археологическо „салтомор- тале", този поврат в становището на проф. Михайлов идва, след като Г. Тахов във в. „Пулс" обяви олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска" за тайно революционно гробище, а Обезглавения скелет — за едно от доказателствата за неговото съществуване. За да се противопостави на това, проф. Михайлов просто слага Самотния череп върху скелета на Обезглавения и така ликвидира неудобния факт на обезглавяването, който ни препраща към явно нередовно, криминално погребение. По този начин той нормализира въпросните две погребения — на Обезглавения и на Самотния череп — за да не пречат на възгледа му, че това са заварени от строежа на църквата редовни, ранновизантийски погребения.
Само че всичко това няма нищо общо с установените в Дневника на Джингов факти и въобще с науката. За съжаление подобен „подход" е приложен от проф. Михайлов и към скелет № 79 (Обезглавения).
ОДИСЕЯТА НА ОБЕЗГЛАВЕНИЯ
За скелета на Обезглавения в Дневника на Джингов от 31 май 1956 година четем:
„В южната част на олтара изкопът стигна дълбочина 110 см... В ъгъла се откри една част от цялостно погребение (120 см). Черепът остава под каменната иастилка, която не е вдигната (с).
5 юни 1956 г.
... В олтара продължи разкриването на погребението в южната част (с. ск. 13). На 103 см под каменната настилка почти върху лявото рамо на скелета се намериха натрошени кости в куп, между които от череп, от челюст с два зъба и един отделен малък зъб (81). Скелетът няма череп. Може би е разрушен по-преди* Дясното рамо е значително спаднало надолу с около 20 см от нивото на лявото рамо. В пластовете, които са насипани, личи разбъркване точно в тази част.
7 юни 1956 г.
Извади се погребението в южната част на олтара (с. ск. 13)... Вляво от скелета, над лявото рамо, натрошени дребни кости в купчина (№ 81)."
Веднага трябва да се отбележи, че дребните _костц на куп, за които става дума в тоя пасаж, са същите дребни кости на куп (№ 81), за които става дума в пасажа от 5 юни, т. е. кости „от череп, от челюст | два зъба и един отделен малък зъб".
Това е всичко, казано от Джингов за Обезглавения. Това са установените факти в момента на разкопките.
Нека да сравним сега как са „интерпретирани" всъщност — преиначенн въпросните факти от проф. Ст! Михайлов в неговата публикация от 1961 г.
В тази публикация той обявява, че и трите погребения в олтара „лежат на 1.20 м дълбочина под равнището на мраморната настилка". По-нататък: „Скелетът от гроба в южната част на олтара е по-зле запазен. При постройката на църквата, а може и по- късно, тук е било копано, при което е бил унищожен черепът и част от раменните кости. Последните бяха разместени, а черепът изобщо липсваше. Не е изключено първият череп, за който споменахме по-горе, да произхожда именно от този гроб" (стр. 175).
Просим извинение от читателя за повторението на този цитат, но подробностите в случая са много важни и заслужават да се повторят и сравнят. При сравнението се очертават явни разминавания с фактите, установени по време на разкопките. Изненадващо е, че проф. Михайлов видоизменя установените на терена дълбочини, като смъква лявото рамо на Обезглавения с 20 см, изравнява го с дясното и по този начин нормализира положението на покойника — прави го водоравно и по гръб, според изискванията за едно редовно погребение. С тази операция той прикрива, че покойникът е бил положен на „калъч" (на лявото си рамо), което е явно свидетелство за „криминално" погребение в набързо изкопана, тясна гробна яма.
Без никакво внимание са оставени и натрошените черепни кости „в куп", открити „почти върху лявото рамо на покойника", които едва ли могат да бъдат друго, освен остатък от отсечената глава на същия. Вместо да обсъди това купче, което би го задължило да обяви погребания за обезглавен, той предпочита да обясни изчезването на главата с това, че при постройката на църквата, „а може и по-късно", да е било копано, при което черепът е бил унищожен (отново версия- та за унищожението!). И не само черепът е бил уни- I
щожен, но и част от раменните кости били „разместе- I
ли". Възможно ли е черепът на Обезглавения да е бил I уиишожен по време на строежа, а самият скелет да е
останал недокоснат, без нито една костичка разме- 11
стена?
И Друга загадка: основите на олтарния зид проникват, според Дневника на Джингов, в дълбочина 97 см ■■ от каменната настилка на олтара. А скелетът на Обез-. главения е намерен, според проф. Михайлов, на 120 см дълбочина, т .е. с 23 см под основите. Как при това положение черепът на скелет Ц 79 (Обезглавения) е бил унищожен, а раменните кости разместени, щом са били на около 30 см в земята под основите?
Изобщо всичко около скелет № 79 е пренасочено в защита на предварително избраната от проф. Михайлов теза, че църквата „Св. Петка" е по-нова от погребенията в нейния олтар.
Най-добре проличава това пренасочване на установените факти в публикацията на Ст. Михайлов в сп. „София", кн. 3/80. В нея той обявява намерената купчина черепни кости върху лявото рамо на Обезглавения покойник за „купчина кости от по-старо погребение", без да обръща внимание на това, че ако въпросната купчина е наистина от предишно погребение, тя не може да се състои само от черепни кости, а ще има нещичко и от много по-твърдите раменни, коленни, бедрени и пр. кости, да не говорим за тазовите. Но за подобни кости в Дневника на Джингов абсолютно иищо не е казано.
И всичко това защо? За да се преутвърди становището на Михайлов, че имаме работа с редовен ран- новизантийски гроб, вторично използуван за препо- гребване костите на друг покойник.
Най-смелата операция обаче със скелета на Обезглавения представлява твърдението на проф. Михайлов, че „скелетът от южната половина на олтара е по- I вреден и отместен чак до апсидната стена, така че фактически той стои извън гроба". «... Всички тези факти са документално установени, напълно обективно и независимо от гроба на Левски, така че никакви легенди и произволни разкази не могат да ги опровергаят." (Статия за в. „Литературен фронт", 1982 г.)
Не е трудно да се подразбере, че когато проф. щ? хайлов твърди за Обезглавения, че е „отместен", Щ има предвид, че е отхвърлен по време на строежа на църквата от една яма в друга. Но той явно е надце. нил нашето въображение и способности да си предста- вим как е възможно скелетът на един покойник да бъде „отхвърлен" от една яма в друга, без да се пре- върне в купчина от натрошени кости. Това не е дю. шек — да го ритнеш, без да го повредиш, а скелет | над 200 несвързани една с друга костички и кости. Как ще бъдат те „отместени" или отхвърлени и скелетът да се запази „цялостен", както четем в Дневника на Джингов, без нито една костичка разместена? И отново излишният въпрос: ако строителите се бяха натъкнал» на този скелет, вместо да го отместват и пре- нареждат на ново място, нямаше ли да го приберат, а и защо да го отместват, и то към олтарната стена, където ще им пречи много повече?
След всичко казано дръзкото и смело изявление на Ст. Михайлов, че фактите, свързани с Обезглавения скелет, били уж „документално установени", звучи не вече дръзко и смело, а само дръзко. Що се отнася до твърдението му, че „никакви легенди и произволна разкази не могат да ги опровергаят", с това сме напълно съгласни, при условие че сметнем Дневника на Джингов за разкопките на „Св. Петка Самарджийска" за „легенда".
За да свършим с разглеждането на гробните находки в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска", съставляващи „компанията" на скелета от север (на Левски), ще кажем
НЯКОЛКО ДУМИ ЗА СКЕЛЕТА ПОД ПРЕСТОЛА
В Дневника на Джингов четем, че на 9 юни 1956 г. в чернозема, след отместването на олтарния камък (каменната основа на престола), били „намерени камъни, парчета от стари тухли и кости (№ 101), а под тях — част от скелет от редовно погребение."
(За скелета, открит под олтарния камък, проф. Михайлов казва по-нататък, че от него били запазени само черепът и гръдният кош". „Останалата част била разрушена ПРИ НАПРАВАТА НА ЦЪРКВАТА.")
Един поглед върху снимката на скелет № 95 (на Левски) ни убеди, че той се намира до зиданата каменна основа на престола, на дълбочина, както вече знаем, 1.20 м. От снимката не може да се разбере дали каменната основа на престола свършва на равнището на скелет № 95, или продължава надолу, но е ясно като бял ден, че намереният под престолния камък частично запазен скелет НЕ МОЖЕ ДА Е на равнище 1.20 м, а доста по-дълбоко, защото е намерен (както Джингов твърди) под пласта „камъни, парчета от стари тухли и костиЩ които са се намирали под каменната основа на престола.
Щс рече, скелетът е намерен поне 20 сантиметра по- дълбоко от равнището на скелет № 95 (на Левски) и на останалите скелетни находки, за които Михайлов ни уверява, че са на 1,20 м дълбочина. Но пита се тогава: как скелетът под престола е бил полуунищожен „при направата на църквата" — както Ст. Михайлов неуморно повтаря, — а двата скелета от по-високото равнище — № 95 (на Левски) и на Обезглавения са останали непокътнати? Във въздуха ли са висели те, докато зидарите са тъпкали скелета под престола?
За да се задържи на неудържимата позиция, че и четирите гробни находки от олтара на „Св. Петка" са от ранновнзантийско гробище, археологът обяви, току- речи, всичките за полуунищожени по време,на строежа на църквата, а в Дневника на Джингов подобно нещо няма. Той само на едно-единствено място е записал (когато говори за Обезглавения скелет), че липсващият череп „може би е разрушен по-преди". Никъде другаде Джингов не говори за унищожения при олтарните погребения.
Изобщо Ст. Михайлов много се е трудил да приспособи установените по време на разкопките факти, за да прокара тезата за поголовното унищожение на скелетните находки в олтара на „Св. Петка" при строежа на църквата и да ги извади по-стари от нея. В името на това той обяви за повредени и левите раменни кости на Обезглавения само защото не били на едно рав-
II
нише с десните, но това не са археологически факти а археологически измислици. Също такава измислица е, че и трите скелетни находки, разкрити в олтара на „Св. Петка", се намират на 1,20 м дълбочина от Щ менния под на олтара, при ясните и точно отбелязани в Дневника на Джингов мерки — 100—110 см за скелет № 95, 100—120 см за Обезглавения скелет и 90 см за Самотния череп (виж Дневника, стр. 32 до 68).
Въпреки тези изходни данни, Михайлов подравнява всички дълбочини на 1,20 метра, а в течение на споро- вете на два пъти променя фиксираната през 1961 1 дълбочина на погребенията в олтара: през 1980 г. той обявява, че те са „най-малко на един метър" под каменната настилка на църквата (кн. 3 на сп. „София", 1980 г.). През 1982 г. сваля още около 30 см, установявайки, че „всички гробове, иззидани и такива, които са направо на земята, се намират на не повече от 0,70 до 1 м дълбочина от пода на църквата" (статия за в. „Литературен фронт", 1982 г.).
Човек изтръпва от това безцеремонно отношение към установените по време на разкопките числа и мерки и се пита: как е възможно да се променят дълбочините на погребенията през година-две, след като | известно, че през това време не е имало възможност за лреизмерване на отдавна извадените от олтара скелетни находки? И то след непрестанните заклинания в името на науката, на „документално" установените факти, които срещаме на всяка страница от публикациите на проф. Михайлов, заедно с упреци към опонентите в „свободно съчинителство" и писане с „лека ръка", и дори за мистификация. Ето още
няколко примера за несъвместими противоречия в статиите на проф. Михайлов,
които разколебават понятието „научност" в неговите публикации за разкопките в църквата „Св. Петка Са- марджийска". Да вземем дори само фикс идеята, че църквата „Св. Петка" била построена върху раниови- зантийско гробище. Но нали на това същото място бяха разкрити и сега могат още да се видят дебелите метър и половина зидове от грамадна „обществена" антична постройка? Само по себе си не е ли това доказателство, че не е имало на това място гробище — нито ранновнзантнйско, нито антично? Инак от въпросните зидове, и то на равнището на черквата, нямаше да има нито помен. Освен това н в антично, и в ранно- византийско време е имало строго разграничение между „града на живите" вътре в стените на града и :града на мъртвите" (некропола) — винаги вън от стените на града.
И за какво ще им е трябвало на софиянци гробище в гъсто населената градска територия, когато са си имали гробище само на пет минути на изток от крепостната стена, върху височината около църквата „Св. София" — удобно старо и обширно гробище, просъществувало там, на същото място, от езическо време дори до края на XIX век?
Разбира се, че в двора, а и в притвора на църквата „Св. Петка" са били погребвани в течение на няколко столетия мъртъвци, но тези обичайни за всички църкви погребения на висши духовници, боляри, ктитори и въобще знаменитости още не означават „гробище", н то раниовизантийско, в широкия смисъл на това понятие. Достатъчно ли е едно гробище да се доказва само от няколко парчета от стъкленица, наумяваща раиновизантийските, от гроб № 3 и няколко парчета керамика от гроб № 4? Стига ли това за доказване на цяло гробище, просъществувало хиляда години — (от IV до XIV век) в София, и то в чертите на града, където живите са си оспорвали всяка педя земя в близост с дворците, резиденциите, амфитеатъра и баните?
Пример за липса на научност е и датирането на църквата „Св. Петка". През 1961 г. Михайлов пише (когато става дума за трите редовни погребения в олтара), че те произхождат от гробище, съществувало на това място „преди да бъде издигната църквата — НАВЯРНО ПРЕЗ ЕПОХАТА, ПРЕДШЕСТВУВАЩА НЕПОСРЕДСТВЕНО ПАДАНЕТО НА СТРАНАТА НИ ПОД ТУРСКО РОБСТВО" (стр. 174). На стр. 176 обаче, той минава на друга позиция и след като изброява някои съображения за старинността на черквата, прави заключение, че „ЦЪРКВАТА Е СТРОЕНА НЕПОСРЕДСТВЕНО СЛЕД ПАДАНЕТО НА СТРАНАТА НИ ПОД ТУРСКО РОБСТВО — с най-голяма вероятност към края на XIV век или началото на XV
10&
I I -' •А: 
_ рщ
век". И така, според първото определение църквата е градена преди падането на страната под турско робство, а според второто — „непосредствено след падането на страната ни под турско робство". На кое от двете трябва да вярваме?
В статията си в сп. „София", кн. 3/80 г., археологът поддържа, че църквата „не може да се датира по-рано от XV или в самия край на XIV век", а на „кръглата маса" (1981 г.) датировката приема нова „редакция": че тя „е най-рано от края на XIV век и даже по-вероятно от XV век", без авторът да съобразява, че „краят на XIV век" тече до 1400 г., а XV век се проточва до 1500 г.
Да допуснем, че датирането на църквата не може да се налучка изведнъж, но какво да кажем за твърдението, че „Св. Петка" е строена „с речни ломени камъ- ни, споени с кал" (стр. 81, сб. „София древна и млада"), съпоставсно с мнението за градежа на църквата, изразено през 1956 г., което гласи: „Въпреки че размерите на църквата са незначителни, градежът е много солиден. Стените са дебели един метър и са градени с големи дялани и по-дребни речни камъни — в долните части и с квадратни тухли в горните части." (Виж Стамен Михайлов, „Разкопки в „Света Петка Самарджийска" — Паметници на културата и музеи, Щ 1/1956 г., стр. 35-36.)
И освен това стените съвсем не са дебели един метър, а само около 60 см.
На това отгоре при реставрацията на „Св. Петка" се разкриха основите на въпросната църква и се установи, че тя е зидана не с кал, а с един много твърд, наподобяващ бетона хЬросан.
В статията, предназначена за Радио София (28. II. 1980 г.), когато говори за олтарните погребения, проф. Михайлов пояснява: „Мъртъвците са положени направо в гробни ями, каквито открихме също в наоса и в южното отделение." „Наоса", това е същинската, централната част на църквата, но в нея въобще не е открита нито една гробна яма.
Все във връзка с гробовете, в статията проф. Михайлов продължава: „... Ние можахме да разкрием 7—8 сравнително добре запазени гроба, три от които се намират в олтарното пространство. Другите са разпределени в наоса, притвора и извън църквата или по- точно •— в едно пристроено към нея правоъгълно повешение, използувано като женско отделение."
Първо на първо, разкритите вън и вътре в църквата „Св. Петка" погребения не са 7—8, а точно 11 — ^ет в зидани гробници, две в гробни ями извън църквата и четири в гробни ями в олтара — общо единадесет. От тях само част от зиданата гробница Ц 3 попада под църковната стена на наоса, но не и вътре. Защо при това положение проф. Михайлов отново говори за гробове, „разпределени в наоса"?
Проф. Михайлов говори за „7-8 сравнително добре запазени гроба", три от които били „в олтарното пространство" (!). Че къде са тези три добре запазени гроба? Откога гробните ями се превърнаха в „добре запазени" гробове, сравнявани едва ли не със зиданите гробници вън от църквата? И защо се прави това? — Прави се, за да се утвърди впечатлението, че 1 цялата църква е построена върху старо гробище от ранновизантийската епоха и да се отстрани допуща- нето, че скелет № 95 може да е на Левски. Всички усилия на проф. Михайлов са насочени в тази предварително избрана и безогледно защищавана с всички
Не по-малко изумително е, че след всички тези недопустими, в крайна сметка нетърпими противоречия Секцията по средновековна археология при Археологическия институт при БАН е дала безусловна подкрепа на своя колега проф. Стамен Михайлов в спора около гроба на Левски. Подкрепата е изразена в писмо № 885 на АИМ от 28 юни 1981 г., където между другото четем:
„Средновековната секция при АИМ счита, че проучените от проф. Ст. Михайлов гробове в олтарната част на църквата „Св. Петка Самарджийска" са разкопани и обяснени с необходимата научна аргумента.- ция. Посоченият от арх. Бобчев и от Д. Бучински скелет не може да принадлежи на Васил Левски, тъй като се датира преди строежа на църквата. За това има неопровержими археологически данни."
В заключение на писмото на АИМ е казано, че „проведената във в. „Пулс" дискусия с някои обобщения неоснователно хвърля сянка върху компетенцията на най-старото и авторитетно звено на Българската ака-
демия на науките — Археологическия институт | Му. зей" | се приканва редакцията в бъдеще да се д0_ питва до съответните научни органи -:: институти, т. е до Средновековната секция при АИМ.
Знаехме, че Археологическият институт и музеи е едно от най-старите звена при БАН (нека да е | „най- старото"), но не беше ни известно да е провъзгласено то и за „най-авторитетното звено". Може да е имало някакво класиране, което сме пропуснали, но не 1 | това главното. По-важен е фактът, че Секцията по средновековна археология при АИМ застава плътно зад научната аргументация на своя колега проф. Михайлов и след обсъждането на тази аргументация изразява авторитетното си мНение, че приведените от Михайлов факти били „неопровержими". Скелет № 95 не бил на Левски.
Тъжно е, когато един човек греши, но когато една цяла институция го прави — става и опасно. А че институцията е сгрешила, това едва ли има нужда да се предоказва след всичко дотук изложено, дори само върху многочислените вътрешни, черно на бяло доказани, противоречия. Възниква много сериозният въпрос: нима членовете на Секцията по средновековна археология при АИМ, в по-голямата си част — авторитетни учени, са се наистина убедили в научната не- поклатимост ла съдържащите се в документацията на проф. Михайлов „археологически данни"? Нима не са забелязали ако не друго, явните, ярките, елементарните, видимите с просто око вътрешни противоречия и не са разбрали, че не всичко в научната му аргументация е в ред?
Не е за вярване членовете иа Секцията по средновековна археология при „най-старото и най-авторитетно звено в системата на Българската академия на науките" да са толкоз наивни и невнимателии. Истината според мен е друга: изправени сме пред типичен случай на професионален, безпринципен сговор за „спасяване честта на пагона". Банален случай на криво разбрана колегиална солидарност, продиктуван от невярното схващане, че разкриването на слабости в позицията на един археолог хвърля сянка на съмнение едва ли не върху цялата археологическа наука. Само че тази симпатична на пръв поглед колективна
солидарност е всъщност едно научно бедствие, защото подобни колегиални акции за спасяване честта на съ- ||©;в.мето се превръщат понякога в най-тежки спирачки за развитието на науката. Да не говорим за вредните последици, в нашия случай свързани с костите и гроба на Левски.
Спирам се на този въпрос не от желанието да уяз- вявам Средновековната секция при АИМ, а защото случаят ни сблъсква с един от основно значение морален въпрос, който има пряко отношение към науката и научното ни развитие. Пряко отношение има той | към свободата на нашия социалистически печат да се осведомява и разисква понякога със, а когато го изисква обстановката — и без консултации, всички с важно обществено значение проблеми. Въпросът за гроба на Левски е точно такъв — не само археологически, а и исторически, и юридически въпрос от най- широк обществен интерес. Ето защо за неговото решаване не са достатъчни нито само археолозите, нито само историците, особено когато археологическата постановка на въпроса у проф. Ст. Михайлов е така доказано противоречива, пристрастна и — нека да употребим най-точната дума — неудържима. Независимо кой с какви академични подпорки се е опитвал и ще се опитва да я подпре, тя такава ще си и остане, защото не друг някой е причина за това, а самият проф. Михайлов.
В статията си от 1980 г. (сп. „София", кн. 3) той бе изказал образната мисъл, че по негово разбиране „науката не е форум, където се вземат решения, с болшинство, а бойно поле, на което се сражават доблестни рицари, въоръжени с факти вместо с шпаги".
Принудени сме да изтъкнем в края на нашето повествование, че проф. Стамен Михайлов не е съумял да си послужи както трябва с оръжията, които е имал подръка в тоя спор, и много често (много по-често, отколкото е било потребно) е насочвал това оръжие към собствените си гърди и така жестоко се е само- наранил, както не са могли да го сторят всичките рапири на неговите опоненти и противници. В резултат на това тезата му, че скелет № 95 не може да е на Левски — що се отнася до археологическите доводи и факти — трябва да се смята за оборена категорично и невъзвратимо!


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



QUOTE

Част трета
ИСТОРИЧЕСКИ ДОВОДИ ЗА И ПРОТИВ СТАНОВИЩЕТО, ЧЕ ВАСИЛ ЛЕВСКИ Е ПОГРЕБАЙ В ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА"
Някои от тези доводи вече разгледахме — спомените на Ал. Младенов, предадени от Павел Алексиев въа в. „Мир" от 2 март 1937 год., и разказа на Мария поп Павлова-Джагарова, публикуван от Н. Станчев в същия вестник от 6 март 1937 година.
Въпреки тези две свързани и допълващи се публикации, и то в един от най-авторитетните навремето вестници, не е било предприето издирване на гроба на В. Левски в църквата „Св. Петка". Не обръщат внимание на „сигналите" нито историците, нито държавниците, нито археолозите. Повече от археолозите по това време усилено се занимават с идолната пластика от епеолита, историците са погълнати от проблемите на Византия, а вниманието на държавниците е приковано върху подготовката на големите царски маневри, които ще глътнат милиони левове.
И така до проверка не се стига.
Все пак статията на Н. Станчев във в. „Мир" от 1937 год. свършва работа — прочетена е от бъдещия професор Христо Гяуров и това е причината да се заинтересува той от започналите през май 1956 г. разкопки в църквата „Св. Петка" и да се яви там (в църквата) почти веднага след откриването на скелета от север, за да уведоми, археолозите, че са открили гроба на Левски. Видяхме, че след като среща отпор, Хр- Гяуров прави анкета в подкрепа на разказа на Мария поп Павлова — разпитва между другите и нейната дъщеря Анастасия Илиева Бокова. За да имат възможност читателите по-нататък да следят спора „за
и „против", ще цитираме въпросния спомен, както е записан от проф. Гяуров на 11 юни 1956 г.
Сведения за Васил Левски, дадени от Анастасия Илиева Бокова — дъщеря на Илия Лазаров Джагаро» (от с. Локорско, Софийско — опълченец от четата на Христо Ботев) — относно погребението на Васил Левски
Родена съм в гр. София. Майка ми беше софиянка. Баша ми беше родом от с. Локорско, от родители земеделци; почина в 1902 г. на около 50-г. възраст. Наскоро преди смъртта си той повери на майка ми и на нас, неговите деца (на мене и на двамата ми братя Трайко и Владимир — сега покойници), следното: I „Помнете, да знаете, може да потрябва някога за историята, къде и как е погребан Васил Левски." Ето някои подробности, така както съм ги чула от баща си. След обесването на Васил Левски, късно вечерта, моят баща заедно с Христо Хамбарков (епитроп на църквата стара „Св. Параскева"; имаше къща в гр. София, на улица „Средна гора", при кръчмата „Сив кон"), с фесове на глава като турци, взели една бъклица с вино и отишли на мястото, дето бил обесен Васил Левски. Времето било много студено, мразо- вито. Не е имало там други хора, освен стражата, оставена да пази трупа. Наоколо било пусто поле. Те започнали да черпят стражата. По обичая трябвало те първи да отпият от бъклицата; те отпили, но без да гълтат. Пила от бъклицата и стражата. Така повторили няколко пъти, докато се изпразнила бъклицата. Виното подействувало скоро, тъй като имало в него и нещо приспивателно; какво е било приспивателното, не знам. Стражата се опила и заспала. Моментът бил удобен. Баща ми и дядо Христо свалили трупа от бесилото и го сложили в чувал, предварително приготвен. Баща ми взел чувала на гърба си, а дядо Христо светел с фенер. Дължа да отбележа, че баща ми беше здрав и як селянин и до края на живота си остана истински, хъш. С мъка и не съвсем без страх те стигнали до църквата стара „Св. Параскева Самар- лжийека". Там ги очаквал свещеникът от църквата
поп Кръстю, презимето на когото не си спомням. Све щеникът опял мъртвеца и след това го погребали I олтара на църквата — от лявата страна. Съобщавам  това, което съм чула от баща си; била съм тогава на 17 години. Същото знаят и моите дъщери — Павлина и Николина. Те са го слушали от баба си Мария Илиева Лазарова.
Искам да прибавя още нещо. Преди смъртта на майка ми (тя почина на 12 февруари 1936 г.), не мога да си спомня през коя година, дойдоха двама журна- ! листи, водени от Никола Георгиев (родственик на поп ] Тоше), които разпитаха подробно майка ми за погребението на Васил Левски. След този разпит се появи статия, доколкото си спомням, във вестник „Мир" (в кой брой на вестника и коя година не си спомням).
.. .Горните сведения за погребението на Васил Левски давам с пълното съзнание, че съм длъжна да ги дам като дъщеря на Ботевия четник, моя баща Илия Лазаров Джагаров, който е взел дейно участие при погребението на Васил Левски.
Потвърждавам клетвено с моя саморъчен подпис, че тези сведения са достоверни.
гр. София Анастасия Илия Бокова
11 юний 1956 г. (саморъчен подпис)
допълнителни сведения
Баща ми Илия Лазаров Джагаров, преди да постъпи в четата на Христо Ботев, е бил по занаят мутаф- чия: правил е дисаги, торби, чулове за коне и др.
Майка ми е била дъщеря на свещеник Павел Димитров. Той е имал къща в гр. София, в съседство с къщите на Христо Хамбарков и Даскал Манол. Служил е и в църквата „Св. Спас" и е бил погребан в тази част на църквата, която сега е разрушена от бомбите, гр. София Анастасия Илиева Бокова
22 юлий 1956 £ (саморъчен подпис)
Това е първият разпит в анкетата на Хр. Гяуров сред другите няколко също много интересни разпити, свързани пряко или косвено с препогребването на В. Лев
ски в олтара на църквата „Св. Петка", и тъкмо той се превръща по време на спора в главен повод за отричане' не само разказа на дъщерята — Анастасия Бокова, Но с обратна сила — и този на майката — Мария поп Павлова—Джагарова.
АТАКАТА НА ПРОФ. МИХАЙЛОВ СРЕЩУ РАЗКАЗА НА АНАСТАСИЯ БОКОВА
Ето какви са възраженията на проф. Михайлов срещу разказа на Бокова:
„Първото нещо, което трябва да се отбележи във връзка с този разказ и което еднакво важи и за останалите сведения, събрани от Гяуров, е фактът, че всички те произхождат от втора и трета ръка, а не от очевидци и съвременници на събитието. Той (разказът) изглежда стъкмен, а на места дори наивен" (сп. „София", кн. 3/80 година).
Това обвинение е, разбира се, дълбоко несъстоятелно. Ако отречем всички свидетелски разкази от втора I трета ръка, в историята и особено в нашата българ- I ска история ще остане само една стотна част от онова, което сега четем и вярваме. Дали е от втора, или I първа ръка ие може да е довод за отричането на един разказ.
Споменът на Анастасия Бокова изглеждал на проф. Михайлов „наивен" и „стъкмен". „Мъчно е (пише той) I да се приеме за вярно едно такова нехайство от страна на турската власт и същевременно една толкова необ- I мислена постъпка от страна на българите (отвличане тялото на Левски — б. м.). Истината е, че през тази I ЗДокобна нощ, когато врагът е ликувал, жителите на града са били потиснати от неописуем страх и едва ли р било възможно българин да се движи свободно из Улиците, па дори с фес. Такова движение особено немислимо е било около бесилката. „Заптийските щикове I мускулестите юмруци на турското население — пише | Стоянов — не щадели никого от ония, които биха се ^мелили не само да се доближат до осъдените жертви, Но и с очи да ги погледнат."3 Напиването на стражата,
и то с вино, е най-невероятното от всичко. Този момент придава подчертано легендарен характер на разказа като го прави неприемлив и исторически неправдоподобен." (Под линия има бележка: (3) 3. Стоянов, „Записки по българските въстания", С. 1952, стр. 103.)
Първо — за „нехайството44 на турската власт. Очевидно проф. Михайлов има пред очи твърдението на Бокова, че пазачите-турци са допуснали тялото на Левски да бъде свалено от бесилката и пренесено в църквата „Св. Петка". За какво нехайство става дума? Какво повече са могли да направят турските власти, освен да поставят стража да пази трупа (ако въобще е имало нужда от това).
Вярваме в искреността на проф. Михайлов, когато говори за „толкова необмислената постъпка от страна на българите", и все пак ще ни се да попитаме: на какво основание той я нарича „необмислена", когато целият разказ по залитането на трупа (друг е въпросът колко е точен в подробностите) говори за добро обмисляне на „операцията" — като се почне от бъклицата с вино и смесването му с упоително вещество, та се стигне до самото заравяне на трупа не къде да е, а в олтара, светилището на църквата? Освен това Михайлов забравя, че тези българи, за които се твърди, че са смъкнали тялото на Левски от бесилото, са: единият от тях — чизмар, другият — известен хъш, включен по-късно в четата на Ботев, доброволец от Сръбско- българската война, награждаван с орден за храброст, с други думи — хора напълно способни на „необмислена1* постъпка, каквато е отвличането на тялото на Левски, все едно дали от гробището или от бесилото. •
Известно е. че българи тогава (около 1873 г.), а и в по-ново време са извършвали успешно още по-„необми- слени" постъпки и в това отношение ярък пример е четата на Христо Ботев, която дръзна да освобождава народа само с помощта на 150 пушки и 50 револвера — "иста лудост, погледнато през очите иа „обмислящите44. Цялата работа е (повтарям) кой обмисля.
Та нима отиването на Левски в Ловеч, за да спаси комитетския архив, може да се нарече обмислена постъпка?
Да не би Априлското въстание да е било докрай обмислено?
И колко още големи дела са извършени на този свят, тъкмо поради факта, че не са били добре обмислени, т. е., че са били рисковани.
Що се отнася до „неописуемия страх*4, от който българите в София били така потиснати, че се изпокрили едва ли не в миша дупка — не може да се поддържа подобно недоказуемо по същината си обвинение cpeuiv българите в София, а пък и срещу българина въобще, само въз основа на едни неуместен за случая цитат от 3. Стоянов. „Неуместен*4, защото цитираният от проф. Михайлов пасаж от „Записките44 на 3. Стоянов се отнася не до случая с обесването на Левски през 1873 година, а за случая с четниците на Хаджи Димитър, докаран» за бесене в Русчук (Русе) през лятото на 1868 година, когато Баба Тонка се опитвала да се приближи до някой от докараните за бесене юнаци, за да попита каква е съдбата на двамата й сина. „Но кого да попита? — възкликва 3. Стоянов. — Заптнйските щикове и мускулестите юмруци на турското население не щадели никого от ония, които биха се осмелили ие само да приближат до осъдените жертви, но и с очи да ги погледнат."
Къде е Русе 1868, лятото, къде — София през февруари 1873 година!
Не казвам, че след обесването па Левски не с имало изплашени. Но да се мисли, че страхът е бил така ..неописуем", че не са се намерили неколцина попе по-сърцати, за да приберат останките на Апостола - е неправдоподобно. Намерили са се — казала го е Мария поп Павлова—Джагарова, съпругата на единия от тях. Ако тя не го е знаела — за какво да го измисля? II ако беше го измислила — как така да съвпадне с разкопките в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска44? Защо да приемаме с охота и без доказателства унизителното и грозно твърдение, че всички софиянци са били вдървени от страх, а да затваряме упорито очи пред доказания факт за героичната, мъжествената проява на тези, които са го погребали с полагащите му се почести?


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



QUOTE

Пристъпваме към следващото възражение на проф. Ст. Михайлов — напиването на стражата. ..Напипаното на стражата, и то с вино (пише Ст. Михайлов), е най-невероятното от всичко... Сцената с напиването на стражата е направо несериозна и прави несериозен целия разказ на дъщерята."
Какво мисли проф. Михайлов — че турците никога не са пили вино? Ако не вярва, че са пили, може да надникне в сборника „Ловеч и Ловчанско", кн. 3/1931 г., и по-специално в статията „Пътища в Ловчанско до Освобождението на България", където на стр. 92 може да прочете как надзирателят по възстановяването на Покрития мост в Ловеч през 1872 г. — Хаджи Юзбаши „ОБИЧАЛ ДА СИ ПОПИЙВА И ВИНОТО МУ СТОЯЛО, НАТОПЕНО В ЕДИН ТРАП КРАЙ РЕКАТА".
За да отрече докрай разказа на Анастасия Бокова, а заедно с това н становището на проф. Гяуров, че откритият в олтара на „Св. Петка" скелет № 95 може да е на Левски, проф. Ст. Михайлов премества едни кавички вляво през една дума и променя по този начин коренно смисъла на казаното.
Ето какъв е случаят: В разказа на Бокова има следния пасаж: „С мъка и не съвсем без страх те стигнали до църквата стара „Св. Параскева Самарджийска" (става дума за бащата на Анастасия Бокова — Илия Джагаров, и Христо Хамбарков, които свалили Левски от бесилото и го погребали в олтара на „Св. Петка").
А ето какво пише Ст. Михайлов в кн. 3/1980 г. на сп. „София", ред 5-и отдолу нагоре:
„За отбелязване е и това, че Анастасия Бокова съоб- I щава, че погребението било извършено в „Стара св. Па- I раскева", а това е църквата, която се намира на бул. I „Ал. Стамболийски" и ул. „Цар Калоян" и която е дей- I ствително по-стара от „Св. Петка Самарджийска", по- I радн което е известна с името „Стара света Петка" I (или по гръцки Параскева). Така че дори в този леген- I дарен разказ всъщност не се визира „Св. Петка Самар- I джийска" (стр. 35, 36).
Едно е стара „Св. Параскева" — с кавички след-1 „стара", както е у Бокова, друго е „Стара света Пара- I скева" (у Михайлов) — с кавички пред „стара". С пре- I местването само на едни кавички през една дума наля- ] во археологът ни препраща от едната църква — Самар- джийската на. бул. „Г. Димитров", в съвсем друга — на ул. „Севастократор Калоян" и бул. „Ал. Стамболийски".
Последният удар, който се опитва да нанесе проф. Михайлов върху разказа на Бокова и авторите, които се позовават на него, е обвинението, че ИЛИЯ ДЖАГАРОВ, ТОЗИ ДОБЪР ПАТРИОТ, Е МЪЛЧАЛ ЦЕЛИ ДВАДЕСЕТ ГОДИНИ СЛЕД ОСВОБОЖДЕНИЕТО, КАТО САМО ПОД СЕКРЕТ Е ПОВЕРИЛ ТАЗИ ТАЙНА НА ЖЕНА СИ, КОЯТО, НА СВОЙ РЕД, ПРОДЪЛЖАВА ДА МЪЛЧИ ДЕСЕТИЛЕТИЯ НАРЕД. Трудно обяснимо е защо това толкова важно сведение се е превърнало в семейна тайна на Джагаровия род" — пише проф. Михайлов.
Археологът пренебрегва обстоятелството, че препо- гребването на Левски в олтара на църквата „Св. Петка" I едно светотатствено дело, извършено в нарушение както на светския, така и на църковния закон. В нарушение на светския, защото турските власти не са разрешавали, освен с предварителното съгласие, отдаването на религиозни почести на екзекутираните бунтовници, а светотатствено, защото олтарът е място неприкосновено. Ако след освобождението на България от османското владичество турският закон не е вече застрашавал тримата съучастници в препогребването на , Левски, църковният не се е променил. Поп Кръстю продължавал да свещенодействува и да носи отговорност, ако би се разкрило погребението в олтара. И въпреки това те, съучастниците, не са опазили тайната си и са я разказвали. Самият поп Кръстю Стоилов е разказвал на бащата на Петър Днмков, свещеник в църквата „Св. Неделя".
. „Той (баща ми) беше там до 1882 година — четем в спомените на П. Димков, — когато свещеникът на църквата „Св. Петка Сймарджийска", дето е сега пред ЦУМ, се разболява. Свещеникът се казваше поп Кръстю, болен на легло и му казва: Аз си заминавам, но ще знаеш следното: аз изповядах Левски и с помощта на двама от комитета го домъкнахме (трупа му) в църквата. Баба Мария, и тя знаеше тази работа. Тя беше на пост тука и ние бърже го заровихме в зида зад олтара. Към един часа през нощта го докарахме, а към четири-пет се съмва. Гръкоманите ще ии претрепят, ако узнаят. Единият от комитета, не помня как се казваше, но с чувала на гърба донесе трупа на Левски. Това разказал поп Кръстю на баща ми. Нямахме, казал, много време, изкопахме гроб 50—60 сантиметра и го заровихме набърже. Стана погребението, затъпкахме го, скрихме всичко." (В. „Литературен фронт" 18. II. 1982 г. „Левски е цяла България")
Никола Христов Бакърджиев — 109-годишен, жител на София, бул. „Хр. Ботев" №34, твърди: „Познавах се лично с Левски, пет пъти съм го прекарвал с лодка през Дунава... Дойдох в София през 1913 г. Интересувах се от гроба на В. Левски; узнах, че бил погребан в църквата „Се. Параскева Самарджийска". (Виж. Анкетата на проф. Хр. Гяуров, 31 юли 1956 г.)
Сведения за Васил Левски, дадени от Анна Иванова Мишкова, дъщеря на Спас Иванчев Ванков (дългогодишен окръжен съветник в гр. София), живущ на ул. „Григор Пърличев" № 5
Родена съм в гр. София. Моята прабаба по майчина линия се била родила в гр. Севлиево и е била близка сродница на Бачо Киро... Моят дядо (по майчина линия) Петър Величков е бил един от видните кожухари в гр. София; бил е и помощиик-кмет на София... От него съм слушала за обесването на Васил Левски, а също така, че той бил погребан в подземието на старата църква „Света Параскева Самарджийска". (Виж Анкетата на проф. Хр. Гяуров, 1956 г.)
Има и други сведения в същия смисъл, събрани по време на анкетата на проф. Хр. Гяуров през 1956 г., от които се разбира, че тайната за препогребването на В. Левски в „Св. Петка Самарджийска" е била доста добре известна, което означава, че съучастниците не са мълчали. Друг е въпросът, че не е имало кой да се заинтересува от онова, което са разказвали.
Не е ли факт, че на разказа на Мария поп Павлова, обнародван във в. „Мир" през 1937 г., никой не е обърнал внимание? Какво остана до речено-казано на четири очи от Илия Джагаров, този беден като църковна мишка с тридесет лева пенсия разсилен в Мировия съд.
Веднага искам да отбележа — току-що приведените разкази на П. Димков и разпитаните от проф. Гяуро® софиянци съвсем не са ни необходими за доказване на факта, че В. Левски е бил погребан в олтара на «Св. Петка" и затова няма да разискваме тяхната вероятност. Същото е и с разказа на Анастасия Бокова. Спокойно можем и без него, след като имаме блестящо потвърдения разказ на майката, и ако отделихме време за обсъждане разказа на дъщерята, то е, за да не се помисли, че избягваме слабите места в спора и, второ: за да докажем, че разказаното от Бокова е напълно възможно, все едно колко е то затлачено от неизбежните за подобни драматични случки художествени напластявания. Не е вярно, че Левски е „отвлечен" от бесилото — тука Бокова греши, но ваденето от гроб не звучи достатъчно героично за един подвиг, затова по-късният разказвач го е драматизирал и опоетизи- рал. Народът винагн проявява склонност към драмати- зиране на трагични събития, на героични образи и случки. Така се създават песните около Момчил юнак и Крали Марко, легендите за Вълчан войвода и Поп Мартин и се зараждат фантастичните слухове, че Филип Тотю имал криле, Ангел войвода — опашка, а Петко войвода „куршум не го фащал". Та нима тези „до- мислици" и красиви лъжи в биографията на тня хора са основание да отречем тяхното съществуване и подвизи?
Дълго време проф. Михайлов (както в публикацията от 1961 г., така и във втората, от 1980 г.) старателно избягва да споменава разказа на Мария поп Павлова- Джагарова, напада само разказа на дъщерята (Бокова). Не е трудно да се досетим, че това странно негово предпочитание към разказа на дъщерята се дължи на факта, че този на майката е необорим и особено след като се е и сбъднал. Подир статията на Г. Тахов обаче във в. „Пулс" от 21. I. 1980 г., в която Ст. Михайлов е упрекнат, че премълчава разказа на Мария Павлова, археологът прави едно изявление, което заслужава да се помести в някой учебник като пример за антилогп- ка. Това изявление гласи:
„Ако между това, което съобщава майката през 1937 година на Никола Станчев, автора на статията във в. „Мир", и онова, което разказва на проф. Хр. Гяуров към 1956 година дъщерята Анастасия Бокова, има несъответствия и дори противоречия, с това само се доказва, че ние имаме пълно основание да се съмняваме в достоверността и на двата разказа, въпреки претенцията на разказвачите, че предават вярно чутото от техния съпруг и баща Илия Джагаров.”



--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Публикувано на: 21.4.2011, 22:29
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



QUOTE
По-нататък Михайлов изяснява и противоречието между разказа на майката и дъщерята: майката твърдяла, че Левски е изровен от гроба при бесилката и погребан в олтара на църквата „Св. Петка", а дъщерята — че той бил свален от бесилото и погребан в „Св. Петка". Че противоречие има — това е факт, но го се отнася до подробностите, ала не и до основното — погребването на Левски в църквата IСв. Петка", в което и двата разказа са напълно еднакви. Даже да не бяха еднакви, може ли заради художествените гарнитури на по-късния разказ — на дъщерята Анастасия Бокова (от 1956 г.), да анулираме разказа на майката от 1936 година — I обратна сила? Това е абсолютен логически произвол. То е все едно заради една червива ябълка да отсечем цялото дърво.
Последен опит за „събаряне" на „обединения" разказ на майката и дъщерята Джагарови проф. Михайлов прави през 1982 г. в статията за Литфронт. Още в началото на тази статия четем, че „НАЙ-СИЛЕН КОЗ" на привържениците на версията, че Левски е погребан в църквата ,.Св. Петка Самарджийска" е „ЕДИН РАЗКАЗ НА МАРИЯ ДЖАГАРОВА И АНАСТАСИЯ БОКОВА, СЪОТВЕТНО МАЙКА И ДЪЩЕРЯ НА БОТЕ- ВИЯ ЧЕТНИК ИЛИЯ ЛАЗАРОВ ДЖАГАРОВ. ОЩЕ ПРЕЗ 1935 г. МАЙКАТА ПРИСТЪПВА ДАДЕНАТА „КЛЕТВА" И СЪОБЩАВА НА НИКОЛА СТАНЧЕВ ТОВА, КОЕТО ЧУЛА ОТ МЪЖА СИ ЗА ГРОБА НА ЛЕВСКИ (Виж. в. „Мир".от 6. III. 1937 г.), А ДЪЩЕРЯТА, КОЯТО СЪЩО СЕ „КЛЕЛА" ДА НЕ ИЗДАДЕ НИКОМУ ТАЙНАТА, ВСЕ ПАК Я РАЗКРИВА НА ПРОФ. ГЯУРОВ през 1956 г. (Виж сп. „Духовна култура, 1959, кн. 2, стр. 30-31). ТЪЙ КАТО МАЙКАТА И ДЪЩЕРЯТА ТВЪРДЯТ „ПОД КЛЕТВА", ЧЕ ПРЕДАВАТ ВЯРНО ДУМИТЕ НА ИЛИЯ ДЖАГАРОВ, ТО ЛОГИЧНО Е В РАЗКАЗИТЕ ИМ ДА ИМА ПЪЛНО СЪВПАДЕНИЕ. В ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ ОБАЧЕ ТОВА СЪВСЕМ НЕ Е ТАКА."
(По-нататък Ст. Михайлов изтъква разликите в разказа на майката и дъщерята, за да направи своето заключение, че и двата са лъжовни.)
Прави силно, да не кажем — смайващо впечатление, че само в тези десет реда от първата страница на статията си проф. Михайлов допуща точно четири изопачавания
Ето ги подред:
Първо: Че обявява разказите на Мария поп Павлова и Анастасия Бокова за един разказ.
Второ: В публикацията на Станчев от 6 март 1937 г. никъде не се споменава Мария поп Павлова—Джагарова да е давала някому клетва, че няма да разказва това, което е чула от мъжа си за гроба на Левски.
Трето: Никъде в та.зи публикация не е казано, че за препогребването на Левски в олтара на „Св. Петка" тя е узнала от мъжа си. Там изобщо не се споменава като участник в това дело мъжа й, нито собственото й участие, а само на Хр. Хамбарков.
Четвърто: Никъде в записания от проф. Хр. Гяуров по-късен разказ на Анастасия Бокова не се твърди, че тя се е „клела да не издаде никому тайната".
Приключвам с облекчение разискването на критическите бележки от проф. Михайлов срещу „обединения" разказ на майката и дъщерята Джагарови, така излишно обременени от противоречия и непростими за един учен цитатнически своеволия! Ще кажа в заключение, че няма нито едно обстоятелство нито в разказа на Мария поп Павлова, нито в по-късния разказ на Анастасия Бокова, което да отхвърля или да изключва основния факт: отвличането на тленните останки на Апостола и погребването им в олтара на църквата „Св. . Петка Самарджийска". Щастливото съвпадение на разказа на майката от 1936 г. с резултата от разкопките през 1956 г. доказа по един категоричен начин верността на този разказ и не оставя никакво съмнение, че на 30 и 31 май 1956 година в църквата „Св. Петка", вляво от олтара, е бил разкрит гробът на Левски с неговия скелет!
Категоричен — повтарям, — защото съвпадението е Установен факт, който не може да бъде обяснен по никакъв друг начин, освен че Мария поп Павлова е знаела истината и е казала истината. . Съществуват и лруги съвпадения, които ни преуве- ряват в казаното от Мария поп Павлова. Оказа се, че Христо Хамбарков не е измислено лице; той е бил наистина клисар на църквата „Св. Петка", съсед на свещеник Павел Димитров (поп Павел), бащата на Мария поп Павлова; поп Кръстю, за когото се говори в спомените на Анастасия Бокова и на Петър Димков, през 1873 год. е бил свещеник в църквата „Св. Петка" (пълното му име е свещ. Кръстю Стоилов). Оказа се при анкетата на Гяуров, че и Хамбарков, и свещ. Кръстю Стоилов имат в София живи наследници.
Синът на Христо Хамбарков разказва пред проф. Гяуров за баща си: „Роден съм в гр. София. Сега съм на 82 години. Баща ми Христо Коцев Хамбаров беше папукчня. И той е бил роден в гр. София, от родители софиянци — кореняци. Имаше първоначално къща на улица „Борис I" и ъгъла на улица „Ал. Стамболий« ски". След регулацията на гр. София си направи къща на улица „Средна гора" № 57, при кръчмата „Сив кон". През време на бомбардировките на гр. София падна бомба върху къщата и я разруши. В тази къща живеех и аз; бях затрупан при падането на бомбата, а сестра ми бе убита.
Като е работил своя занаят, баща ми е ходел нощно време в църквата „Св. Архангел" (намираща се близо до църквата „Св. Неделя"), за да прави свещи за църквата. В църквата „Св. Архангел" е ходел и Васил Левски, дяконът, както го наричаше баща ми. С Васил Левски баща ми се е познавал добре. .След като Васил Левски бил хванат и осъден на обесване, баща ми присъствувал със свещеника при изповядването му. Не си спомням името на свещеника, който го I изповядал в конака. Знам това, че този свещеник, както казваше баща ми, не е присъствувал при обесването на Васил Левски, при обесването присъствувал друг свещеник, чието име не помня. При обесването на Васил Левски присъствувал и баща ми. Не си спомням какво е станало с тялото на Васил Левски." (Проф. Хр. Гяуров, „Гробът на В. Левски", сп. ДУ' ховна култура, кн. 2/1959 г.)
А ето какво пише проф. Гяуров за свещ. Кръстю Стоилов:
„Сведения за времето през турското робство, когато Кръстю Стоилов е бил свещеник, намерихме в книгатана професор Петър Динеков „София през XIX век до освобождението на България", София, 1937 г. На стр. 289 той дава сведения за следната книга: „Наруч- на свещеническа книга. Превели и издали: Зиновий П. Петров и Иордан С. Наумов. В Белград. В Печатницата на Н. Стефанович и съдр. 1874 г." Между имената на спомоществователите на тази книга, посочени от проф. П. Динеков, стои и името на „поп Кръстю": „Н. в. пр. св. Софийски Мелетий — 100 кн.; п. Янаки; п. Павел; п. Георгий; п. Кръстю; п. Стефан..." (стр. 289). Поп Янаки (Тризлинцев), както се вижда от писмените сведения на неговия сии д-р Владимир Янакиев Тризлинцев, е бил ръкоположен за свещеник в 1869 г. от нишавския митрополит Партений.
Трябва да се счита като документално доказано, че свещеник Кръстю Стоилов е бил свещеник през 1874 г., тъй като той е отбелязан като спомоществовател на гореспоменатата книга, напечатана в 1874 г. Оттук с голяма сигурност може да се заключи, че той е бил свещеник и по-рано, именно през 1873 година, когато Васил Левски е бил обесен."
Не е възможно да се сглобят толкова много лица, имена, дати и събития, за да се свържат те с разказа на Мария поп Павлова, ако в основата си той не отговаря на историческата истина. Не можеше да бъде убедително свързан той и с останалите показания в анкетата на проф. Хр. Гяуров.
Няма съмнение, след всички тези свидетелства — човекът, за когото с най-голяма сигурност може да се твърди, че е участвувал в препогребването на Васил Левски, е на първо място софийският папукчия и чизмар ХРИСТО ХАМБАРКОВ (ХАМБАРОВ), клисар на църквата „Св. Петка Самарджийска".
Мария Павлова споменава само неговото име, но очевидно препогребването на Апостола не е могло да бъде извършено без знанието, съгласието и съдействието на свещеника при църквата Кръстю Стоилов. (Петър Димков споменава още, че „баба Мария пазела отвън, докато заравяли тялото на Левски в зида зад олтара", което ни обяснява откъде другаде може да е знаела тя, освен от баща си поп Павел и мъжа си Илия Джагаров, за препогребването на Левски.)
Дъщерята на Мария Павлова Я АНАСТАСИЯ БО-
КОВА, твърди, че помощникът на Христо Хамбарков в препогребването на Левски е баща й Илия Лазаров Джагаров. Интересно, че самата Мария, съпругата на Джагаров, не споменава за това.
Според в. „Юнак", където е поместена в брой 39 и 40 от 13 декември 1899 год. биографията на поборника Илия Джагаров, четем, че той е роден на 13 април 1843 г., а през 1862 г., вече 19-годишен младеж, за- бягва в Плевен. Оттам — след едно сбиване, търси убежище във Влашко, през 1868 г. насмалко да постъпи в четата на Хаджи Димитър, но се разболява. През 1870 г. отива в Букурещ, престоява там до 1872 г. и заминава за гр. Фокшан (Молдавия). През пролетта на 1876 г. отново се връща в Букурещ и преминава в България заедно с четата на Ботев (17 май 1876 год.).
Приведохме тези биографични данни, защото ако им се доверим, ще излезе, че от 1862 до 1876 г. Джагаров не се е връщал в България, но се оказва, че не е така, ако се съди по факта, че най-големият син на Джагаров от брака му с Мария поп Павлова, Трайко, е роден на 9 декември 1877 година (кръщелното свидетелство се пази у дъщеря му Ана Илиева-Апостолова, ул. „Вл. Поптомов" № 23, София). Преди Трайко, Мария и Илия Джагарови са имали две други, починали наскоро след раждането им деца, затова и кръстили третото Трайко, за да се задържи. Двете предишни деца явно не са били заченати и родени преди 1862 година, когато Илия е бил още на 18 години, а Мария Павлова на 12. Това е станало по-късно и то е доказателство, че между 1862 и 1876 г. Джагаров се е връщал в София, женил се е, имал е и деца от Мария, така че напълно е възможно да си е бил в София и през февруари 1873 година и- да е участвувал в препогребването на Левски заедно със своя съсед Христо Хамбарков.
Синът на ХРИСТО ХАМБАРКОВ - Панайот Христов Коцев, е роден през 1874 г. От това може да се направи изводът, че бащата Хамбарков е бил вече за- домен, млад и в силата си мъж. Обстоятелството, че В. Левски, „когато е бивал в София, е ходил няколко пъти в църквата „Св. Архангел" и даже спал в ЦЪЙ| ковната килия", където Хамбарков приготовлявал све- щи, се споменава и в разказа на софийския гражданин Станислав Манолов Лазаров, син на известния Даскал Манол, на когото има наречена улица в София. (Виж Анкетата на проф. Гяуров, 1956 г.)
От снимката на Христо Хамбарков (фиг. № 15 от приложението) ни гледа мъж с набъбнали под ризата плещи и с юнашки подсукани мустаци. Погледът му е остър; ниското калпаче — накрехнато; мускулестият му врат говори за голяма физическа сила.
Неизвестно кога е починал доблестният софийски чизмар Христо Хамбарков, чийто подвиг останал, току- речи, в пълна неизвестност чак до 1937 година, когато се разкрива участието му в погребването на Левски.
Вероятният съучастник на Христо Хамбарков е ИЛИЯ ЛАЗАРОВ ДЖАГАРОВ. Подир разпръскването на Ботевата чета през май 1876 г. той успява да се добере до родното си село, сваля четнишката униформа и се прибира у дома си, но го забелязва неговият съселянин Мито Каймакчийски и го предава на софийските власти. До вечерта Илия е арестуван, след това съден, осъден на смърт, но бил освободен от някаква извънредна комисия и оцелял. Награден с орден за храброст по време на Сръбско-българската война през 1885 г., в която участвува като доброволец. Имал е поборническа пенсия от тридесет лева, работел като раз- силен в съда и поддържал даром канцеларията на Поборническото дружество в София. Бил в настоятелството на църквата „Св. Петка Самарджийска", където свещенодействувал неговият тъст поп Павел Димитров. Илия Джагаров починал през 1902 година на 59 години от пневмония. Според неговите близки на младини той бил „здрав и силен селянин"; това се вижда и от портрета му — мъж с мускулесто телосложение (фиг. № 17 от приложението).
Христо Хамбарков добре го е познавал, за да избере тъкмо него за съучастник в отвличането на обесения Левски. Двамата, изглежда, са се сменяли при носенето на чувала с тялото на Апостола. Вижда се от показанията на Александра Харитонова пред проф. Гяуров, че те са се отбили в къщата на някаква баба до Църквата „Св. София" да починат, а още по-вероят- Ц — да съблекат и измият, според обичая, тялото на обесения. (Виж Анкетата на проф. Хр. Гяуров от 1956 г.)


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Публикувано на: 21.4.2011, 22:31
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



QUOTE
СВЕЩЕНИК КРЪСТЮ СТОИЛОВ като млад чира- кувал в занаята папукчнйство, провъзгласен бил за майстор, държал за известно време собствено дюкянче до църквата „Св. Георги", а по-късно, поради проявеното от него ученолюбив, папукчийският еснаф го праща да се учи в Духовната семинария — Кюстендил. Ръкоположен бил за дякон в Пирот, а по-късно и за свещеник в Кюстендил, след което се установява (от 1871 г.) като втори свещеник в църквата „Св. Петка Самарджийска". Внукът на поп Кръстю Стоилов чувал от майка си — Райна поп Кръстева, че дядо му е участвувал през 1873 г. „като свещеник в църквата „Св. Петка Самарджийска" в погребването на Васил Левски в олтара на същата църква". (Биографични бележки за поп Кръстю Стоилов от Кръстю Христов Костов, негов внук, от София, ул. „Р. Жинзифов" № 28.)
Според Анна Иванова, разпитвана от Г. Тахов (в. „Литературен фронт" от 25 март 1982 г.), свещ. Кръстю Стоилов държал у себе си портрет на В. Левски и говорел за Апостола, че е погребан в подземието на старата църква „Св. Параскева Самарджийска". Починал през 1911 година. (Фнг. 16 от приложението.)
Две пуми и за МАРИЯ ПОП ПАВЛОВА-ДЖАГА- РОВА, съпругата на Илия Лазаров. Тя I дъщеря на главнил свещеник при църквата „Св. Петка" — поп Павел Димитров (под Павле), чието име намираме сред спомоществователите на „Научна свещеническа книга", издадена 1874 г., редом с името на поп Кръстю Стоилов. Той е бил човек с възрожденски дух и родолюбива душа, едни от верните съмишленици на В. Левски, обесен от турските власти в София малко преди влизането в града на руските освободителни войски. Мария, дъщеря му, е родена през 1850 год. и свършва земния си път на 12. II. 1936 г. на 86 години. Преди смъртта си тя успява да разкаже на Н. Станчев историята с погребването на Апостола и така документира за поколението едно много значително и знаменателно В пашата история събитие. Ако не беше този разказ, нямаше да имаме най-яркото и най-потвърденото свидетелство, че Левски е бил погребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска". (Виж образа и на фиг. Ц 18 от приложението.)
А сега да обобшим всички
ПРЕКИ И КОСВЕНИ СВИДЕТЕЛСТВА И ФАКТИ, ЧЕ ЛЕВСКИ Е ПРЕПОГРЕБАН В ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА САМАРЛЖИЙСКА"
Няма съмнение — заравянето на Апостола в гробището за престъпници дава тласък за неговото препо- гребване в олтара на „Св. Петка". Това се доказва:
Първо: От спомените на Ал. Младенов, че на другата заран след обесването гробът на Левски е бил намерен разровен и празен.
Второ: От разказа на Мария Павлова, че Левски е препогребан в олтара на църквата „Св. Петка".
Трето: От поразителното съвпадение между разказа на Мария Павлова и откриването на скелет Ш 95 преа май 1956 г., точно на указаното от пея място.
Четвърто: От Дневника на Джингов, където се удостоверява, че долните крайници на скелет № 95 (на Левски) са били намерени върху двете дупки от изгнили колове — необоримо доказателство, че покойникът е погребан СЛЕД СТРОЕЖА НА ЦЪРКВАТА.
Пето: От факта, че погребването иа покойника е извършено след изгниването на коловете, което ни препраща към време, много по-късно от края на XIV век, когато е била построена „Св. Петка Самарджийска".
Шесто: Двете телени копчета, намерени „при краката" на скелет № 95, са пряко указание, че той може да е на Левски, като се знае, че Апостолът е бил обут в абени калцуни и. с потури, конто са се закопчавали тъкмо с такива телени копчета.
Седмо: Блестящо потвърден е извънредният и криминален характер на погребението, свързано със скелет № 95 (иа Левски), чрез изровената в античния зид Дупка, в която са били смсстени краката на покойника. (Това е второ категорично потвърждение и на факта, че погребването е станало след градежа на църквата!)
Осмо: Не са намерени в гробната яма на скелет Ц 95 никакви следи от ковчег, гробни вещи и „принадлежности", ямата е два пъти по-плитка за редовен гРоб, под силен наклон — все факти в подкрепа на спешния, необичайния, „криминалния" характер на извършеното погребение.
Девето: Погребението е в олтар, извършено в грубо нарушение на църковните канони. Такова място може да се отреди само иа много заслужили, обичани от народа хора, какъвто е случаят с Васил Левски.
Десето: Височината на покойника — 172 см, точно отговаря на „ръст среден", какъвто е бил ръстът на Левски според всички описания на неговия физически облик.
Единадесето: Че скелет № 95 е на Левски, се вижда от положението на главата, наклонена силно към лявото рамо, което напълно отговаря на положението на главата на обесения Левски — „наклонена към лявото рамо" (според описанието на Г. С. Потайников).
Апостолът е бил обесен около 8 часа сутринта, а на другата заран е бил вече препогребан, докато тялото му е било още вкочанено и главата си е останала обърната към лявото рамо.
Дванадесето: Останалите гробни находки в олтара на „Св. Петка" — Самотният череп и Обезглавеният, недвусмислено говорят за други, извънредни, тайни погребения на екзекутирани навярно от властта народни мъченици.
Изправени сме, както Г. Тахов по време на спора обяви, пред едно „конспиративно" гробище в центъра на София — в малкото олтарче на „Св. Петка Самар- джийска", което говори за родолгобието на българина и доказва ВИСОКОТО МУ ИСТОРИЧЕСКО ЧУВСТВО.
Голямото значение на този таен софийски пантеон на безсмъртните тепърва ще бъде по заслуга оценен.
КЪДЕ СЕ НАМИРАТ СЕГА КОСТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ?
Не ние поставяме този въпрос за пръв път. Поста- | вян е той многократно както в статиите на арх. Боб- чев, така и в статията на Н. Гайдаров, Ц Попов и I Хр. Йонков, и най-сетне — в публикациите на Г. Тахов. Поставян е и от Д. Бучински в неговата поредииа | от заявления, молби и изложения до различни научни
и други институции още през 1977 година! (Първото изложение на Бучински е от 4. IV. 1977 г., а последното - 1982 г.)
Какъв е отговорът на проф. Михайлов по този въпрос?
През 1961 г. той нищо не казва за костите. За пръв път прави изявление за тях през 1980 г. (кн. 3/80 г. на сп. „София", стр. 36): „Наистина този скелет (на Левски — б. м.) е най-добре запазеният в олтарното пространство, но само в смисъл, че е цялостно стигнал до нас и костите са му налице!'
Не се разбира кога са му били костите налице, дали когато скелетът е разкрит, или през 1980 година, когато е писана статията. Доста по-определено е обаче изказването на проф. Михайлов в статията, предназначена за „Литературен фронт" от 1982 г., в която четем: „Много се спекулира и с това къде са сега костите на набедения Левски. Най-напред трябва да кажа, че тези кости са така обезличени и разложени, че едва ли ще се окажат годни дори и за най-елементарните антропологически измервания, тъй като след тяхното вдигане по-цялостно се оказаха само едрите крайници и отчасти скелетът, а всичко останало напълно разложено и почти на прах. НЕЗАВИСИМО ОТ ТОВА ТЕ СА ПРИБРАНИ, както и всички останали кости, надлежно снабдени с полеви инвентарни номера, както следва." (Изброяват се по-нататък инвентарните номера на прибраните и съхранени скелетни находки, разкрити в олтара на „Св. Петка".)
Тези редове внушават почти пълна убеденост, че костите са прибрани, но това е само до следващата страница, където информацията на Ст. Михайлов за костите става съвсем друга:
" „На въпроса къде са костите сега отговор е дал писмено Д. Бучински, който доброволно бе се натоварил с някои технически задачи извън разкриването на стенописите. В една своя „Декларация" от 24 септември 1976 г. същият Д. Бучински съобщава: „Костите ги занесоха работниците с другарката М. Станчева в склада на Софийския градски музей — ул. „Екзарх Йосиф" II 14", а в един „Доклад до директора на Националния археологически музей" от 4 април 1977 г. същият заявява: „Костите от скелета ги занесе един работник
в мазето на сградата ла ул. „Екзарх Йосиф" № 12." II действително едни от материалите се носеха в Ар. хеологическия музей, а други в Музея за история на София. Складовите помещения на тези музеи обаче са в такова състояние, че е трудно да се намери търсен материал."
И така, позовавайки се на Д. Бучинскн, проф. Михайлов си измива ръцете и насочва търсенето на костите в Софийския градски музей, като предварително ни подготвя, че поради лошото състояние на складовете едва ли ще бъдат намерени. Пита се тогава: защо през 1980 г. археологът твърдеше, че „костите са налице"? Освен това не е ли носил той отговорността за съхранението на тези кости, та ги е оставил да се разнасят без негово знание и позволение, все едно къде и от кого? И се сърди на това отгоре проф. Михайлов, че се било „спекулирало" с костите и че се интересуват неговите опоненти где са те! Като че не е било в неговите задължения да опази тези кости.
Все едно: костите са били някъде отнесени. Но къде са ония 142 вързопчета, снабдени тъй прилежно от Г. Джингов с полеви инвентарни номера и съдържащи намерените при разкопките 142 предмета или колекции от предмети, сред тях и златни?
Отправих на 19 октомври 1984 г. писмено запитване до дирекцията на Археологическия институт и музеи при ЬАН къде са въпросните предмети, а и костите, разкрити в олтара на църквата „Св. Петка Самарджий- ека". Полученият отговор гласи:
„Г1о направената справка и издирвания във фондовете на Археологическия музей зав. фондовете др. Иван Сотиров докладва, че КОСТИТЕ, ВЕЩИТЕ И ПРЕДМЕТИТЕ ОТ РАЗКОПКИТЕ В ЦЪРКВАТА „СВ. ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА", описани в дневника на Георги Джингов, НЕ СА ПОСТЪПИЛИ ВЪВ ФОНДОВЕТЕ НА АРХЕОЛОГИЧЕСКИЯ МУЗЕЙ...
При издирването във фотоархива на музея снимки от този обект също не са открити...
И няма друга документация в Архива на АИМ от „Св. Петка", освен дневника на Джингов."
(Писмото на АИМ е под № 111 от 11 февруари 1985 1
Отправих същото питане на 5 декември 1984 г. и Д° 130
Софийския градежи музей чрез Съвета за култура при Столичния градски народен съвет. Ето отговора на запитването:
„Описаните в представените ми от вас на 5 декември т. г. списъци на предмети, намерени при разкопките на църквата „Света Параскева Самарджийска", и фотографски снимки, направени при разкопки на същата църква, не се намират в Музея за история на София... В разкопките на тази църква не е участвувал служител на Музея за история на София. Така че както находките, така и документацията (фотографска и гра- фнчна) са прибрани в Археологическия музей."
(Писмото е от 6. XII. 1984 г. и е подписано от ст. н. с. Магдалина Станчева.)
Оказа се. че подобни отговори са вече давани във връзка с други запитвания: на 11 юни 1981 г., а също и на 30 август 1982 год. и всички те са подписани от ст. н. с. Магдалина Станчева, която по време на разкопките през 1956 г. е оглавявала Музея за история на София.
Тъжно, но факт — костите ги няма, а за черепа не става и дума. Какво означава това? То означава, че при липса на черепа няма да е възможна никаква ан- тронологическа експертиза. А само антропологическата експертиза върху черепа би имала смисъл, защото само в него и върху него могат да бъдат открити характерните за Левски белези. Имам предвид твърдението в протокола на Комисията от 23 юли 1885 г., че черепът на Левски може да бъде разпознат но „костта зад дясното ухо, разрушена от куршум, който го е пробил във време на нещастното негово сващанпе от турските власти". Правилно обръща внимание Р. Стоянова в своето библиографско изследване „За лобното място и гроба на Васил Левски", 1965 г., че това е погрешно, защото Левски не е бил ранен зад дясното, а в главата „до ухото в лявата страна" (според твърдението на Хр. Иванов Големия н Николчо Двяткоз, който е съпровождал Апостола до Къкрнна и е станал свидетел на разразилите се там събития.) Освен това трябва да се добави, че никак не е сигурно да е била засегната костта на черепа при това нараняване на Левски, затова като възможност за разузнаването на Левски остава само „строшеният на горната челюст зъб".
Сведенията за тоя зъб идват откъм Червен бряг. Там, в местния вестник „Червенобрежка трибуна" е публикуван спомен на Величка Лазарова Младенова в който се казва, че строшаването на зъба* станало при едно идване на Левски в Червен бряг в къщата на Лазар М. Ръжанов. Турците го подушили, обградили къщата, а Левски грабнал пушката на Ръжанов, която се пълнела с шомпол, но при пълненето шомполът се затегнал. Дяконът се опитал да го извади, но само си счупил зъба. Тогава той стрелял с шомпол. Пушката се пръснала, едва не убила Левски, но затова пък от страшния трясък „турците се изплашили и разбягали".
Това се твърди в спомена, ала не е за вярване, че опитният в боравенето с оръжие Левски ще се реши да гръмне, след като шомполът на пушката е бил в нейната цев. При запушена цев може да гръмне само дете, което не знае какво ще му се случи — а друго не може да се случи, освен пушката да се пръсне в ръцете на стрелеца и да го убие.
Единственият засега начин да се разпознае Левски, ако бе налице неговият череп, е един зъб, който се показвал навън и повдигал малко устната (вероятно горната му устна). Това сведение идва от показанията на издайннка даскал Иван Фурнаджиев по време на следствието по обира на хазната в Арабаконак. На въпроса „Кой е Васил, другарят на Димитра, и откъде е?" — даскал Иван отговаря най-прилежно:
— Той е от Карлово. Променя всяка седмица името си. Със среден ръст е, светлокестеняви мустаци, червендалесто лице и когато приказва, единият му зъб се показва малко навън, повдига малко устната си, | очите му са големи и пъстри.
(Виж „Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд, София, 1972 г., изд. на Нар. библиотека „Кирил и Методий", стр. 79.)
Друг е въпросът дали ще имаме случай този белег да ни послужи даже ако черепът е запазен, защото накт- се вижда от снимката на скелет № 95, той | повреден тъкмо в лицевата му част, включително горната и долната челюст. Освен това черепът е бил разнасян в чувал от един музей в друг (от Църковния до Археологическия и оттам — отново до църквата „Св. Петка"), та малко е за вярване да е нещо оцеляло от разрушените челюсти.


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Публикувано на: 21.4.2011, 22:33
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



QUOTE
Да приключим с отговора на въпроса: Де са сега костите на Левски с показанията на другите съучастници и очевидци при разкопките в олтара на „Св! Петка" през 1956 г.
В статията си от 1959 г. в. „Духовна култура" проф. Гяуров твърди: „Костите и от двата скелета са запазени в Народния археологически музей в София." Видяхме, че не са там!
Димитър Бучински пише: „После узнах, че художникът на църковния музей Димитър Ризов е сложил един череп в чувал и го занесъл на проф. Хр. Гяуров. След това проф. Гяуров бил дал черепа на един служащ от митрополията, за да го върне в Народния археологически музей, но тъй като акад. Миятев бил наредил никой нищо да не взема от територията на гр. София, а всичко да се предава в Музея за история на гр. София, затова отнесли черепа, сложен в пакет, и го сложили в Самарджийската църква. Понеже Д. Ризов бил взел в чувала само един череп, то другият череп и обезглавеният скелет са бнлн сложени в дъсчения сандък, заедно с всичките кости от църквата." (Статия от Д. Бучински, предназначена за в. „Пулс" от 26 април 1981 г. неотпечатана.)
Димитър Бучински и арх. Сава Бобчев, съвместна писмена декларация от 23. III. 1979 г.:
„В края на 1978 г. заедно със скулптора Димитър Бучински ходихме в дома на художника Димитър Ризов (Возир) и той ни каза, че е прибрал костите на В. Левски през 1956 г., като ги е сложил в чувал и ги занесъл на проф. Хр. Гяуров. Каза също, че костите ги е взел Хр. Гяуров."
Димитър Ризов, художник, на служба в Църковния музей — София, известен под псевдонима ВОЗИР:
„И аз ги прибрах, костите, бяха поставени в гроба, както му е обстановката, прибрах ги в чувал и (ги занесох) на моя шеф, академик Гошев, който е директор, нали, в качеството на директор го питам какво трябва да се направи с тях. Трябва да е, казвам, духовно лице, тъй като е намерен при апсидата, според правилата на християнската църква. Сега... Тон, в тоя момент се заинтересува и проф. Гяуров, Гяуров. Проф. Гяуров ги изнесе. Събрах ги в един чувал, дадох ги на него и в последствие нататък"... (Докумен-
талеи филм „Легенда за Левски* — 16 юли 1980 г.)
Какво е станало „нататък" с чувала, в който Д. рИв зов е разнасял костите наистина?
Отговаря Бучински:
„Какво е станало по-нататък със скелета — не зная.: След известно време отидох в църквата и видях, щ скелета го няма. Попитах работниците къде е скелета. I Един ми каза, че дошъл човек с чувал и докато археолозите се лутали негде, той сложил костите (в чувала) и ги занесъл в посока на Църковно-историческия музеи на пл. „Ленин". В края на 1978 г. се узна, че скелета го взел Димитър Ризов (Возир), художник з църковния музей, и го предал на проф. Хр. Гяуров. А черепът и вторият скелет от олтара си стояха в църквата, сложени в сандък." (Стр. 23 от Изложението на Бучински до АИМ, 22. XII. 1976 г.)
Кръгът се затваря — костите ги няма. Излишно е да се въртим в този омагьосан кръг и все пак, нека да видим какво е казал Д. Ризов, когато са го разпитвали у дома му арх. С. Бобчев и Д. Бучински:
„Аз ги прибрах (отговорил Ризов) и попитах акад. Ив. Гошев какво да правя с тях. Отвърна ми: ..Щом са на Левски, трябва да се запазят, но защо да ги съхраняваме ние?" Събрах ги в един чувал и ги върнах.14
Къде?
Пак да чуем Бучински:
„През 1956 г. в началото на юни бай Григор (без никой да го пита) ми каза, че от Митрополията в София, която çe намира на ул. „Калоян", слугата на Митрополията донесъл в Археологическия музей на бул. „Стамболийски" № 2 костите на В. Левски, но бай Григор (служащ в Археологическия музей) не ги приел, като му съобщил, че Кръстю Миятев бил ка- Ш| нищо да не се взема изкопано из територията на гр. София, а всичко да се предава в Градския софийски музеи. Тогава слугата на Митрополията отнесъл костите в църквата срещу ЦУМ и там ги оставил в един голям сандък. (Прислужникът на Митрополията се казва Спас.)"
При този мъничък хаос от тъжни и вече безполезни възпоминания може да се начертае следната по-опре- делена картина. Идва художникът на Църковния музей Димитър Ризов Щ по собствена инициатива или по нареждане — не е известно, използува залисията на археолозите, слага в чувал костите на Левски (неизвестно дали всичко, или само черепа) и ги занася в Църковния музей при своя началник акад. Ив. Го- шев. Благоразумният академик се досеща, че може да има неприятности с тези прославени кости и отказва да ги приеме. Дава съвет да се занесат 1 Археологическия музей. Там. при акад. Гошев, вероятно не случайно, е и проф. Гяуров и Ризов предава на него чувала с костите на Левски. След това чувалът неочаквано се озовава в ръцете на прислужника на Митрополията Спас, който ги занася в Археологическия музей, но там неговият колега, прислужникът бай Григор, заявява от името на академик Миятев, че не може да ги приеме и Спас с пакет в ръка (вероятно има се предвид чувалът с черепа) отива в църквата Хв. Петка" и ги оставя там.
Спас ги оставя и си заминава. От костите подир това — ни вест, ни кост, до изявлението на проф. Михайлов, който ни уверяваше през 1982 год., че костите, съответно номерирани и пр., са налице, макар и не съвсем годии за експертиза.
А сега да разгледаме причините за изгубването Ц костите.
Нека отнапред да кажа: не на мен се пада задължението, нито частта да търся някому за иещо отговорност — съществуват с подобно предназиаченне обществени и държавни институции, моята задача в случая е само да обсъдя
НЯКОИ ФАКТИ ПО ИЗЧЕЗВАНЕТО НА КОСТИТЕ
Първо да видим, докато костите не са били още попаднали в чувала на Ризов, кон са знаели, че те може да са на Васил Левски.
Веднага можем да отговорим: ЗНАЕЛИ СА ВСИЧКИ! Знаели са чрез в. „Труд" от 17 май 1956 г., където на първа страница с черни букви е била обнарод- вана редакционна статия под заглавие: »Проучвания около църквата „Св. Параскева" в центъра. Ще се от крият ли КОСТИТЕ НА ЛЕВСКИ?" Тази публикация започва така:
„Дълбока скръб покрусила сърцата на нашия на- род, когато бил обесен Васил Левски, и за да не се гаврят поробителите с костите му, честни българи разкопали гроба и тайно го пренесли другаде. Но къде? Неизвестно. Клетва си дали те да не откриват тайната на никого, да я пазят като най-свято нещо. . гЯ
Преди да умре един от тях, може би на когото е било поръчано, или пък е останал последен, поверил под клетва тайната на свой най-близък човек — от своя страна, той пък под клетва я поверил на друг и така тя стигнала до наши дни. И после се разправя, че костите на великия Апостол, тъй като бил дякон, са пренесени в малката църквица „Св. Параскева" („Св. Петка Самарджийска"), намираща се в центъра на София.
Това е легендата, но дали не е възможно да бъде истина?
Във връзка с оформянето на площада от няколко дни са започнали разкопки около малката църквица от Археологическия музей под ръководството на н. с. Стамен Михайлов. Разкопките имат цел да установят откога датира този паметник...
Тия дни ще почне разкопаването на самия под до основите и там именно, в западната част, където е било преддверието или пък в източната, където е ОЛТАРЪТ, СЕ ПРЕДПОЛАГА ДА СА ЗАКОПАНИ КОСТИТЕ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ."
И тъй: девет дни след започването на разкопките и тринадесет дни преди откриването на скелет № 95 цяла София и цяла България са предупредени, тъй че по-уместно е да се задава не въпросът КОИ Е ЗНАЕЛ, А КОИ НЕ Е ЗНАЕЛ, че в олтара на „Св. Петка" може да е гробът на Левски.
И все пак възможно е тъкмо участниците в разкопките да са пропуснали статията във в. „Труд", затова нека да проследим кои от тях са били запознати със становището на проф. Гяуров, че гробът на Левски | I »Св. Петка",
Знае на първо място самият проф. Михайлов, и той не го отрича. Не веднъж, а три пъти той потвърждава публично, че проф. Гяуров го е запознал със своята „теза". „Това свое схващане проф. Гяуров ни изложи още през 1956 год., когато с арх. Бобчев провеждахме разкопките в споменатата църква." (Изложение до Радио София от 28. II. 1980 г.)
Запознаването на проф. Михайлов със схващането на проф. Гяуров е станало значи още по време на разкопките.
„Аз, тъй като бях напълно убеден, и сега съм убеден (че това не е скелетът на Левски — б. м.), аз не отдавах това значение, което сега се отдава на този въпрос, и продължавам да съм твърдо убеден, че това е една — смея да кажа силната дума — мистификация" — продължава проф. Михайлов своето обяснение по въпроса в документалния филм „Легенда за Левски".
Трето изказване на проф. Михайлов:
„Др. Бучински твърди, че не било дадена възможност да се обнародват тези данни, за които сега се вдига шум. Нищо подобно, в 1956 г. проф. Гяуров, КОЙТО ИДВА НА МЯСТО И СПОДЕЛИ С МЕН, и тогава нито другарят Бобчев, нито другарят Бучински каза(ха нещо, за да защитят това становище, те мълчаха до ден днешен." (Стенограма от „кръглата маса" в „Работническо дело" от 10. II. 1981 г.)
А сега думата на арх. Бобчев:
„.. .След няколко дни дойде при мене проф. Гяуров и каза: „Вие сте открили гроба на Левски." През това време костите бяха изчезнали." („Кръгла маса" — „Работническо дело".) Навярно след думите на Гяуров арх. Бобчев записва в своя Дневник на разкопките — след пасажа за намереното в гробната яма на скелет № 95 телено копче — думите: „Костите на Апостола (?)".
Третият, който научава схващането на проф. Гяуров за скелет № 95, е антропологът д-р Петър Боев от Института по морфология при БАН. Ето неговите думи преД „кръглата маса": „Действително аз бях информиран от проф. Гяуров, с когото бях много добър познат и тон ме беше помолил да проуча този въпрос, (но) аз казах, че трябва да бъда поканен. Искам да кажа, че не съм бил поканен при откриването на този скелет."
Не бил поканен, но е знаел, че скелет № 95 може ла е на Левски, въпреки това д-р Боев се въздържа да отиде нелокален и от просто любопитство да разгледа черепа на една българска знаменитост, находка, каквато не се случва всеки ден или през ден.


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top

Topic OptionsСтраници: (2) [1] 2  Reply to this topicStart new topicStart Poll

 

Нови участници
trened 7/9/2023
ддт 5/2/2022
mita43c 5/12/2021
Krum 20/9/2020
Lucienne71 21/4/2020