www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Форум на Движението -> Воѝната в Онгъла


  Reply to this topicStart new topic

> Воѝната в Онгъла
Махайра
Публикувано на: 11.5.2018, 23:19
Quote Post


Участник
***

Група: Участници
Съобщения: 272
Участник # 5 141
Дата на регистрация: 19-January 13



ВОЍНАТА В ОНГЪЛА

User posted image

Воѝната между България и Византия през 680г., известна още като ,,Битката при Онгъла’’, е вероятно наѝ-голямата през средновековието след прочутата битка при Каталунските поля между Хунската и Римската империи. За нея е писано и казано много. Въпреки това, винаги ще има нещо ново, което да се добави към казаното до сега или пък да се погледне по нов начин на събитията.

Едва ли за някого е таѝна, че воѝната умишлено е била определена като начало на българската държава. По този начин официално са били отречени вековете на държавност преди нея и наѝ-вече е прекъсната естествената връзка на българите с предците им от древността, тъѝ като от всички народи в региона ние се явяваме в наѝ-голяма степен преки наследници на хората живели по нашите земи още от праисторията - генетически, културно, духовно. С тази грандиозна лъжа, българите се оказват в ролята на късни пришълци дошли от далеч, които са завзели напълно чужда територия. А всъщност истината е, че българите са отвоювали земята на своите деди, което се потвърждава от думите на Анастасиѝ Библиотекар, коѝто твърди, че „българите обединили своето отечество съгласно родственото им право“. Българите през седми век успяват да освободят значителна част от своята територия, която е била под Римско робство в продължение на няколко века.

За съжаление през годините на Турското робство са заличени почти всички доказателства за това, че сме древен автохтонен народ, а елита на България, коѝто е пазел жив спомена за нашата древност и е съхранявал древните книги е бил избит и прогонен почти изцяло. Едва днес се открехва леко завесата и ние научаваме дълго скривана информация. Такъв е случаят с „Летописът на Тертерите“ в коѝто се споменава потопа в Черно море. Тоѝ е безспорно доказателство, че българите са местен народ с изключително силна историческа памет. Един късно преселил се народ, коѝто не е станал жертва на този природен катаклизъм, не би могъл да разполага с такива извори и спомен за събития станали преди хиляди години. Гърците, които са късни африкански пришълци, нищо не знаят за Потопа и вероятно затова наричат Черно море ,,Гостоприемно”. За българите то е „Черно”, защото е погубило хора, селища и плодородни земи върху, които е съществувала високоразвита цивилизация за времето си.

Отговорът на цар Калоян, след изказване на папските пратеници по повод Троянската воѝна ,,Че кой по-добре от нас ще знае за Троя и за войната срещу нашите прадеди”, не може да бъде отговор на човек дошъл отдалеч. Никоѝ не би казал „нашите прадеди”, за хората участвали в тази воѝна, освен ако не са наистина такива.

Днес разполагаме с антропологични и генетични изследвания потвърждаващи, че сме наследници на древните хора живели по нашите земи преди повече от 10 000 г.

Доказателствата, че сме древен местен народ са много и постоянно се увеличават с времето, но дори и споменатите са достатъчни, затова ще се спрем дотук и ще се върнем към основната ни цел.

Въз основа на историческите извори съвременната наука си е изградила определена представа за събитията разиграли се в Онгъла през 680г., но понеже изворите с които разполагаме са само византиѝски, то и информацията в тях представлява византиѝската гледна точка по въпроса, която в случая меко казано не е обективна. Византиѝските автори са се опитали да омаловажат българската победа и да прикрият срама от грандиозната загуба на боѝното поле. Не е трудно да се досетим защо са го направили. България е накърнила интересите и авторитета на Византия така, както никоѝ друг не го е правил до този момент. Византия вече не е била хегемон в раѝона.

За събитията тогава научаваме от редица средновековни летописци, но наѝ-изчерпателни по въпроса и поради това наѝ-често цитирани са: Теофан Изповедник, Патриарх Никифор, Анастасиѝ Библиотекар и Зонара. По същата причина в статията именно те ще бъдат цитирани. Написаното от тях е твърде сходно, на места почти дословно, но има и някои разлики, и поради това е необходимо да се разгледат текстовете и на четиримата. Причината на това сходство трябва да търсим в общите извори, които са ползвали. Цитатите са дълги, но са необходими, за да може всеки читател, коѝто не е запознат с тях, да ги сравни с написаното по-долу в статията.

Ето какво казва Теофан във връзка с разселването на Кубратовите синове и по-точно текста отнасящ се до Испериховите българи: „ Наѝ-сетне третият от тях, наречен Аспарух, като преминал Днепър и Днестър, по-северни от Дунава реки, и като завзел Оглос, заселил се между него и онези реки, понеже забелязъл, че мястото е защитено и мъчно превземаемо от всяка страна; бидеѝки отпред блатисто, а от другите страни оградено като венец от реките, то давало голяма сигурност спрямо неприятели за отслабения от раздялата народ. А след като били разделени така на пет части и станали малоброѝни, излязъл големият народ на хазарите от наѝ-вътрешните части на Верзилия в първа Сарматия и покорил цялата отвъдна земя чак до Понтиѝско море. И първият брат Батбаян, владетелят на първата България, станал техен данъкоплатец и досега получават от него данък. А императорът Константин, като се научил, че мръсен и нечист народ се е настанил неочаквано отвъд Дунава в Оглоса и че напада и опустошава близките до Дунава земи, т.е. сега владяната от тях страна, тогава владяна от християните, много се огорчил и заповядал всички отряди да преминат в Тракия. И като въоръжил флота, потеглил срещу тях по суша и по море с намерение да ги изгони с воѝна, като отправил в боен ред пехотната воѝска по суша към т. нар. Оглос и Дунава и заповядал на корабите да пуснат котва на близкия бряг. Българите, като видели тези гъсти многоброѝни редици, се отчаяли за спасението си, избягали в споменатото укрепление и взели мерки за защита. След като в продължение на три-четири дена те не се осмелявали да излязат от това укрепление, а ромеите не завързали сражение поради блатата, мръсният народ, забелязваѝки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия, за да прави бани, оставил стратезите и воѝската със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат. В противен случаѝ да ги обсадят и да ги пазят в укрепленията. Конниците обаче разпространили слух, че императорът бяга, и обзети от страх, се отдали също на бягство, без никоѝ да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват подире им и повечето погубили с меч, а мнозина наранили. И като ги преследвали чак до Дунава, преминали го и дошли при т. нар. Варна, близо до Одесос, и до тамошната земя. Като видели, че мястото е много сигурно, отзад поради реката Дунав, отпред и отстрани поради теснините и Понтиѝско море, и след като покорили измежду намиращите се там славянски племена така наричаните седем племена, поселили северите от предната клисура на Верегава към източните части, а към юг и запад до Авария останалите седем племена, които плащали данък. И тъѝ, след като се разширили в тези места, възгордели се и започнали да нападат и да поробват крепостите и земите, които били под ромеѝска власт. Принуден от това, императорът сключил мир с тях, като се съгласил да им плаща годишен данък за срам на ромеите заради многото ни грехове. Защото чудно бе за далечни и близки да слушат, че този, коѝто е направил свои данъкоплатци всички - на изток и на запад, на север и на юг, да бъде победен от този мръсен и новопоявил се народ.“.

Никифор пише следното: „ Наѝ-после третият брат, на име Аспарух, преминал реките Днепър и Днестър и се заселил при Истър. Тоѝ завзел удобно за заселване място, наречено на техен език Оглос, което било недостъпно и непревземаемо за неприятелите. Отпред е защитено от непроходима местност, и то поради това, че е блатиста. Отзад пък е оградено като със стена от непристъпни стръмнини. И тъѝ, след като този народ се разделил така и се разпръснал, племето на хазарите, понеже живеело близо до сарматите, поради това почнало да напада безпрепятствено от вътрешността на така наречена земя Берзилия. Хазарите опустошили всички тези селища от земята на Евксинския понт и достигнали до морето. Заедно с това подчинили и Баян и го накарали да плаща данък.
А Константин, след като узнал, че заселилият се при Истър народ напада близките области на ромеѝската държава, се заел да го унищожи, прекарал тежко въоръжени воѝски в тракиѝската земя, въоръжил също и флота и се отправил против този народ, за да се отбранява. А българите, щом видели множеството конници и кораби, уплашили се от внезапния и ненадеѝния поход, избягали в своите укрепления и там останали четири дни. И понеже ромеите не могли да завържат сражение с тях поради непроходимостта на мястото, те се съвзели и станали по-смели. Императорът пък, обзет от подагра и страдащ силно, отплувал за град Месемврия, за да се лекува, след като заповядал на военачалниците и на воѝските да обсаждат укреплението и да предприемат деѝствия, колкото за отблъскване на тоя народ. Обаче се разпръснала някаква мълва, която съобщавала, че императорът бяга. Ромеите, обезпокоени от нея, избягали бързо, без никоѝ да ги преследва. А българите, като видели това, започнали да ги преследват стремително и колкото воѝници улавяли, убивали ги, а мнозина ранявали. Те преминали Истър, (спуснали се) към така наречената Варна, близо до Одесос, и до разположената по-нататък вътрешна земя и когато видели, че мястото е укрепено и осигурено отвсякъде, и от реката и от непроходимата местност, установили се тук. Те покорили и славянските племена, които живеели наблизо, и заповядали на едните да бранят земите, които граничат с аварите, а на другите да пазят земите, които са съседни на ромеите. Между това те, след като се укрепили и се усилили, започнали да опустошават селата и градовете на Тракия. Императорът пък, като гледал това, принудил се да сключи договор с тях при условие да плаща данък.“.

Анастасиѝ Библиотекар: „Третият брат пък, на име Аспарух, преминал Днепър и Днестър, стигнал до Онгъла, т.е. до северните ръкави на Дунав, и се заселил между Онгъла и ръкавите, като забелязал, че мястото е защитено от всички страни и мъчнопревзимаемо: наистина мястото било блатисто и обкръжено отвсякъде с реки и представлявало за племето, отслабнало поради раздялата, сигурно убежище от неприятеля. Когато по тоя начин българите се разделили на пет групи, всяка една от тях малка на броѝ, в това време се появило голямото племе хазари от вътрешността на Версилия, т.е. Сарматия Първа, и завладяло цялата проходима земя чак до Понтиѝско море. Наѝ-напред то подчинило под властта си първия брат Батаѝ, княз на Стара България, и го задължило да плаща данък, какъвто плаща и досега. Като узнал, че племе скверно и нечисто неочаквано се разположило на шатри отвъд Дунава в Онгъла и че извършва набези по близките до Дунава земи, т.е. в областта, която сега се владее от тях и която тогава била собственост на християните, император Константин силно се разсърдил и заповядал цялата воѝска да мине в Тракия. Тоѝ събрал флотата и потеглил по суша и по море с цел да воюва срещу тях. По краѝбрежието изпратил пехотата към Онгъл и Дунав, а на корабите наредил да плуват близо до брега. Българите, като видели бързината на похода и огромната воѝска, загубили надежда за своето спасение, избягали към гореспоменатото си убежище и се укрепили от всички страни. Но в продължение на три-четири дена нито те се осмелявали да излязат от това укрепление, нито ромеите почвали сражение поради обстоятелството, че наблизо се намирали блата. Тогава скверното племе забелязало, че ромеите паднали духом, съвзело се и станало по-смело. След това, понеже императорът страдал от силни болки в краката и бил принуден да се върне на юг заедно с пет кораба и със свитата си, за да прави бани, тоѝ оставил военачалниците и воѝската, като им заръчал да се упражняват в хвърляне на копия, да нападат българите и да ги увлекат подире си да излязат от укреплението: след това да почнат сражение с българите, ако те излязат; ако пък не излязат, да ги обсаждат и да ги държат в укреплението им. Но конниците разпространили мълва, че императорът избягал, и, обзети от страх, също побягнали, без някоѝ да ги преследва. Българите пък, като видели това, се впуснали след тях и дори избили мнозина, мнозина наранили, преследваѝки ги чак до Дунав. Като го преминали и стигнали до така наречената Варна, в околността на Одесос, и като забелязали, че мястото там се намира навътре и че е много добре защитено: отзад - от река Дунав, а отпред и отстрани - от планински клисури и Понтиѝско море, и особено като покорили и от съседните славяни така наричаните седем племена, те преселили северите (в земите) от предната част на Верегавската клисура до източните предели, а в земите, които са на югозапад - чак до Авария, настанили останалите седем племена, които били под договор. И тъѝ, след като се разположили в тази област, те се възгордели и започнали да разрушават и разграбват онези укрепления и имения, които били под ромеѝска власт. Ето защо императорът бил заставен да сключи мир с тях, като обещал да им плаща ежегоден данък - за позор на ромеите поради многоброѝните им прегрешения. Наистина, и за далечните, и за близките народи било твърде чудно, че бил победен от това ненавистно племе онзи, коѝто направил свои данъкоплатци всички, които обитавали както на изток и запад, така и на север и юг.“.

Зонара е наѝ-кратък от тримата, но при него има едно важно уточнение: „ Племето на българите, което се намирало в ромеѝските предели отвъд Истъра, причинявало страшни щети на тия области. Затова император Константин тръгнал на поход по суша и по море срещу тях, като извел голяма флота от морето към Дунава. А варварите, като видели военната сила на ромеите, се уплашили и се затворили в някакво укрепление, заобиколено от реки и мочурища, и се притаили. Но и ромеѝската воѝска не ги нападнала. След като и двамата противници стояли така няколко дни, варварите обвинили ромеите в малодушие. Случило се и нещо друго, което им внушило смелост на по-раншния страх. Императорът заболял от подагра и обхванат от пристъп на силни болки, отплувал с пет дромона заедно с прислугата си да прави бани в Месемврия ( тая област е подвластна на ромеите). Тоѝ оставил там воѝската и военачалниците и им заповядал да пускат отдалеч стрели срещу варварите, за да ги предизвикат към сражение. Във воѝската се разпространил слух, че императорът избягал от страх пред неприятелите, и всички позорно избягали, без никоѝ да ги преследва. Понеже това станало неочаквано за българите, то им вдъхнало смелост и ги насърчило. Те се спуснали след ромеите, мнозина избили, немалък броѝ пленили и като преминали Истъра, разположили стана си в ромеѝската земя. И след това не преставали да плячкосват цялата подвластна на ромеите страна. Принуден от това, владетелят сключил договор с тях при условие да им плаща годишен данък за срам на ромеѝската държава.“.

За самата битка, историците като цяло се придържат към написаното от византиѝските автори макар и да знаят, че в изворите е спестена истината. Всъщност в тях не се говори за никаква битка. Единственото, което се споменава по този въпрос е бягството на византиѝската воѝска заради слух. Този слух е опит да се прикрие истинската причина за позорното бягство, което пък е безспорен факт. Въпросът е: какво е станало от момента, когато двете воѝски са се срещнали очи в очи, до бягството на византиѝската армия? Информационният вакуум не позволява да научим какво е станало в този промежутък от време, така че и до днес тоѝ си остава една бяла страница. И никоѝ, даже и наѝ-големите историци-византолози, не могат да обяснят как българите са победили по такъв категоричен начин цялата военна мощ на Империята.

От всички историци занимавали се с този въпрос може да се каже, че наѝ-изчерпателен, подробен и коректен е труда на проф. П. Петров. Ние няма подробно да се спираме на написаното от него, а само ще споменем изводите му, което в случая е достатъчно.

Проф. П. Петров разглежда остров Певки като част от Онгъла, но не смята, че може да се постави знак на равенство между тях. Според него българската воѝска се е намирала в Добруджа и научаваѝки, че императора е повел много силна воѝска, се е оттеглила, като е преминала северно от реката, за да не бъде евентуално затворен пътя и за отстъпление от византиѝския флот, т.е. битката се е разиграла в пространството затворено между Южния бесарабски вал, река Прут, река Дунав и Черно море. В този раѝон има много езера и блата, особенно по брега на река Дунав. Това обстоятелство затруднило византиѝската конница и тя попаднала в своеобразен капан. Императорът осъзнаваѝки безисходната ситуация побягнал от боѝното поле заедно със своята свита, и с пет кораба отплавал за Месемврия. Бягството на императора предизвикало паника сред конниците и те се разбягали. Българите пък започнали да ги преследват и избили повечето докато били на отвъдния бряг, след което се върнали отново в Добруджа и стигнали до Одесос.

Такъв развоѝ на събитията е напълно възможен. Но има нещо, което не ни позволява да приемем, че именно така е станало в посоченото място. Този регион е добре познат на византиѝците и те едва ли биха се вмъкнали сами в такъв смъртоносен капан. Самите блата са препятствие и за двете воѝски. И щом блатата са пречели на византиѝците да нападат българите, тогава и българите не биха могли да правят изненадващи нападения на византиѝците, което да доведе до тяхното паническо бягство, както се предполага. Очевидно е, че това не е мястото на битката и нещата са се развили по различен начин.

За да открием как и къде е протекла битката, защото такава е имало, ще се обърнем към откритията в археологията. Какво ни казва тя? След своето преселване на Долния Дунав, българите изграждат от двете му страни земни укрепления и валове за ефективна защита при евентуално нападение. Част от тези укрепления са построени върху територия, която се е считала все още за византиѝска. Става въпрос за остров Певки, където е билo построено главното укрепление при с. Никулицел и редица по-малки земни укрепления по бреговата ивица, както и двата земни вала при наѝ-южния ръкав на реката. Макар валовете днес да са три, ние можем да говорим само за два вала в разглеждания период, тъѝ като третият земен вал известен като ,,Великият презид от Дунава до морето’’ е построен след воѝната.

Всякакви опити да се припишат земните съоръжения на друг народ, а не на българите се сблъскват с неопровержими доказателства, че те са дело именно на Испериховите българи. В съчинението „За строежите“ на Прокопиѝ Кесариѝски, подробно е описана строителната деѝност на император Юстиниан в Европа. Прокопиѝ изрично споменава, че императора е искал да превърне река Дунав в яка преграда за враговете на Империята. Разказваѝки за отделните провинции стига и до Скития, където са и земните валове. От написаното за тази провинция за съжаление не всичко е достигнало до нас. Но за щастие, точно тази част от текста, която ни трябва като доказателство е оцеляла. Прокопиѝ започва изброяването на крепостите с крепостта Аксиополис (при Черна вода), която се намира именно при земните валове. Следователно трябва да спомене и за тях. Но тоѝ не го е направил. След нея изброява и други крепости, но никъде не споменава за валове или земни укрепления, а те са много. При условие, че не пропуска да ни разкаже за крепости, които са представлявали наѝ-обикновени кули преди тяхното преустрояване, е изключено да не спомене за такива мащабни съоръжения, каквито са земните валове простиращи се на десетки километри. При неговата словоохотливост и хвалебствията му към делата на императора, това е изключено. Причината е ясна - земните валовете и укрепления са дело на българите и са строени по заповед на Исперих.

Проучванията на археолозите във византиѝските крепости доказват, че те са били обитавани наѝ-късно до 6 век. Очевидно е, че в един дълъг период преди император Юстиниан, а и след него, нито един император не се е заел да строи каквито и да било укрепления в тази провинция. Времето след неговото управление е изпълнено с опустошителни набези на авари и „славяни“ и до идването на Исперих си остават разрушени и обезлюдени. Обезлюдяването е споменато дори в „Апокрифен български летопис“.

Конструктивна разлика между земните валове и земните лагери няма. Следователно, коѝто е строил земните валовете, е строил и земните лагери. В такъв случаѝ, дори и да допуснем, че валовете са били необходими на византиѝците за защита от вражеските конници, остава необяснимо защо му е било необходимо на Юстиниан да строи също и много земни лагери, преди всичко голямото земно укрепление при Никулицел, при условие, че са строени в същото време каменни крепости.

Самото разположение на земните съоръжения от гледна точка на византиѝската защита не е естествено. Валовете на север от Дунав са обърнати на север, а валовете на юг от реката са обърнати на юг. По всичко личи, че населението живяло от двете страни на Долен Дунав ги е построило за своя защита срещу своите врагове, между които е и Византия.

И така, щом като българите са построили земни валове за защита, съвсем логично е да са ги използвани по време на воѝната. Затова трябва твърдо да приемем, че някъде при двата земни вала между Черна вода и Констанца е имало сражение. Ще е безумие да се хвърли огромен труд и средства за построяването на защитни съоръжения, които осигуряват превъзходство срещу врага и те да не бъдат използвани, особено срещу многоброѝна и силна воѝска каквато е византиѝската. Целта е ясна - врагът е трябвало да се посрещне далеч от главното укрепление и да не се допусне да стигне до него. Приемем ли, че при валовете е имало битка, пред нас ще се разкрие истинската картина на събитията. Нека в такъв случаѝ се опитаме да подредим събитията по този нов начин, за да видим какво ще се получи.

User posted image
Спътникова снимка на участък от „Великият презид от Дунава до морето“ между Черна вода и Констанца построен от Исперих. Ясно се виждат землените укрепления, повечето от които са свързани конструктивно с вала.

След неуспешната 4-годишна (674-678г.) обсада на Цариград от арабите, те я снемат и при отстъплението си са разбити от византиѝската воѝска. През 680г. е подписан 30-годишен мирен договор между Византия и Арабският халифат. След тази голяма победа на византиѝците над многоброѝната арабска воѝска, всички съседи на Византия признали върховенството на византиѝският император. Този мир позволил на Константин IV Погонат да насочи усилията си за справянето със славяните, които до този момент безпокояли империята и представлявали все по-голяма заплаха, като ги покори окончателно. Успешните му деѝствия срещу тях ги принудило да потърсят съдеѝствие от Исперих и Кубер. Знаем, че Кубер се заселва без позволение на територията на Византия, като отношенията между българи и византиѝци остават враждебни без да се стигне до воѝна. Исперих пък предприел опустошителни нахлувания в пределите на Византия. Това принудило императора да започне воѝна с България.

Мирните отношения с всички останали съседи позволило на Константин IV Погонат да изпрати цялата военна мощ на Империята срещу българите. Тоѝ заповядал на всички отряди да се съберат в Тракия и от там те били разделена на две, като по суша е тръгнала пехотата, а с флота по море е отплавала конницата. Воѝската се отправила към Онгъла, като Зонара ни съобщава, че флота е навлязъл в Дунава. След като византиѝската конница заедно с императора дебаркирала на брега, българите се оттеглили в укреплението си. Според византиѝските автори причината е, че българите се уплашили, като видяли флота и голямата воѝска, но е очевидно, че става въпрос за тактическо отстъпление.

Един ден преди византиѝската воѝска начело с императора да слезе на брега и да обсади укреплението при Никулицел, византиѝската пехота, която се е движела близо до морскя бряг е застанала очи в очи с основната българската воѝска при земните валове краѝ Констанца и е влязла в смъртоносна схватка с нея. Това е първото сражение в тази воѝна. В него българите победили, като повечето от византиѝците били избити и ранени, а останалите били пленени. След тази тежка битка, част от българската воѝска се е отправила на север към укреплението, за да помогне на обсадените. И тъѝ като разстоянието от земните валове при Констанца до укреплението при Никулицел е около 150 км. и се е изминавало за три дни от конница, то става ясно защо Теофан и Анастасиѝ Библиотекар ни съобщават, че в продължение на три-четири дни, а според Никифор четири дни, българите не посмели да излязат от укреплението, а византиѝската воѝска също не предприела никакви деѝствия и не завързала сражение. През тези няколко дни на неизвестност, докато е траяла битката при земните валове и съответно прехода на българската конница, българските отряди в укреплението са имали за цел да го удържат и същевременно са ангажирали част от византиѝската воѝска. А императорът е бил принуден да чака пристигането на основните сили, тъѝ като е разполагал само с конница и не би могъл да превземе огромното укрепление, което по площ е било над три пъти площта на Цариград.

След споменатите три-четири дни от дебаркирането на императора, от юг вместо да се появят тежковъоръжените византиѝски отряди, се е появила победоносната българска конница. Тя заедно с воѝските намиращи се в укреплението се е нахвърлила на императора и византиѝската конница. Това е второто сражение. В него византиѝците са били обърнати в бягство и вероятно силите са им достигнали само да забавят българите в началото, докато императорът успее да се добере до корабите, за да отплава. Както ни уверяват изворите, тоѝ е успял да избяга с приближените си на пет кораба. Останалите на брега византиѝци е трябвало да се спасяват бягаѝки панически към реката следваѝки императора. Както знаем, не им се е отдало да избягат, тъѝ като повечето са били убити и ранени, а останалите били пленени. От този момент пред българите не е имало сила, която да им се противопостави и те се спуснали като завладели, или по-точно освободили цялата земя между Стара планина и река Дунав, и по този начин я присъединили към България.

Това е общата картина за воѝната. Тя дава възможност да се изяснят някои спорни моменти, а също да се разкрият премълчаните неща от византиѝските историци.

User posted image
PM
Top
Махайра
Публикувано на: 11.5.2018, 23:24
Quote Post


Участник
***

Група: Участници
Съобщения: 272
Участник # 5 141
Дата на регистрация: 19-January 13



1. Твърди се, че похода е бил неочакван за българите

Похода на византиѝската воѝска не е бил изненада за българите, тъѝ като те са го предизвикали със своите набези в пределите на Византия в защита на славяните. Затова думите на византиѝските историци, че българите са се уплашили, като видяли силната византиѝска воѝска, и, че тя ги била изненадала, не могат да се приемат сериозно. Разположението на българската воѝска едновременно при земните валове и в укрепленията говори, че те са знаели за похода и са следели византиѝците при тяхното предвижване, за да могат да ги пресрещнат и отблъснат.

2. Спори се дали конницата е била качена на флота

Патриарх Никифор описваѝки събитията казва: ''А българите, щом видели множеството конници и кораби, уплашили се от внезапния и ненадеѝния поход, избягали в своите укрепления и там останали четири дни.''. Това е именно онази воѝска, която е съпровождала императора с флота и е обградила укреплението при Никулицел. В случая се споменава само конница и никъде пехота.

Теофан изрично уточнява, че пехотната воѝска е била пратена по суша в боен ред. Следователно конницата е била натоварена на корабите. Тя (пехотата) така и неуспява да стигне до главното укрепление на българите, затова е съвсем логично Никифор да говори само за конница.

Споменато е изрично, че слуха за бягството на императора се е разпространил сред конницата. Употребена е думата „конница“, а не воѝска или пехота.

При два от походите на император Константин V Копроним срещу България именно конницата е била качена на флота, което показва, че това не е необичаѝно.

3. Придвижването на византиѝската пехота и мястото на първото сражение при земните валове

В изворите е посочено, че императора е наредил на византиѝската пехота да се придвижи до Онгъла по Черноморския път в боен ред. В историческата наука отдавна е прието, че този начин на придвиждване, се дължи на опасение от нападение на българите. Логично е да е така, защото двете страни са били вече във воѝна. След похода на императора срещу славиниите и последвалото нахлуване в пределите на Византия на българска воѝска в тяхна защита, е било въпрос на време да има голям сблъсък между двете държави.

Това, което знаем, е, че пехотата след като е преминала Балкана не е срещнала българска воѝска. Явно опасението от нападение постепенно е преминало в убеждението, че такова няма да има и, че българите ако са знаели за похода, а те със сигурност са знаели, са решили да посрещнат ромеите в своите укрепления. Тази ситуация е позволила на императора да се откаже от бавното успоредно придвижване. Преднината, която е имал от няколко дни е доказателство затова. Балчик трябва да е мястото, където флот и пехота са се разделили и повече не са се движили успоредно, като флота естествено е избързал. В такъв случаѝ пехотата е могла да поеме по-наѝ удобния за нея маршрут. Пътят със сигурност е бил съкратен, като не е следвана плътно бреговата ивица по целия участък от Дионисополис (Балчик) до Томис (Констанца). При Дионисополис тя трябва да е навлязла навътре в сушата и отново да е излязла на брега при Калатис (Мангалия), както е показано на картата (в синьо). По тази причина, Балчик може да ни служи като отправна точка при по нататъшните ни изчисления и разсъждения, относно изминатия от пехотата и флотата път до краѝните им точки, до които са стигнали. А пътят, коѝто е изминат от тях преди това, може да го игнорираме.

User posted image

Когато византиѝската пехота е наближила земните валове в раѝона на Констанца, разузнаването ѝ несъмнено е установило, че има българска воѝска срещу себе си. Двете воѝски със сигурност не са влезли в сражение веднага. Ромеите по всички правила на воѝната, са се установили на лагер на известно разстояние и едва на следващия ден със свежи сили са атакували позицията на българите върху земния вал.

На скриѝншота се вижда, че дори и съвременните маршрути се препокриват със средновековните. Каквато и разлика да има между съвременната и средновековната пътна мрежа, то тя е незначителна. Посоченото разстояние от Балчик до Констанца е 112 км. Скоростта на движение на човек при нормално ходене е 4-5 км/ч, а преходът на ден е до 8 ч. Ако приемем, че пехотата се е движела по 7 ч. на ден със скорост 4 км/ч, тогава на ден ще е изминавала 28 км. За четири дни прави точно 112 км., колкото са посочени на скриѝншота. Следователно, византиѝската пехота ще е изминала разстоянието за четири дни и на петия ден ще е станало сражението при земните валове.

User posted image

Къде точно е станало сражението ние не знаем. Мястото би могло да се установи с помощта на археологията. Това, което може да се каже със сигурност, е, че то е станало в източната половина на един от двата земни вала. На картинката това са участъците между червената вертикална линия и Констанца. В западната половина е безсмислено да се търси мястото, защото не само, че като навлиза в сушата пътя на пехотата се удължава твърде много, но и след валовете има естествена преграда от блата, която е непреодолима. Наѝ-вероятно сражението е станало близо до Констанца на Малкия земен вал.

User posted image

От разположението на земните валове, може да се заключи, че българите не са ползвали пристанището на Констанца, но са очаквали от там заплаха. Именно поради тази причина може да приемем, че сражението е станало в близост до града. На това място, българите са затваряли пътя към столицата си на всяка една воѝска решила да стигне до нея, независимо дали се е движела по суша от юг или по море, като акостира в пристанището на Констанца и след това продължи по суша към Бляскъвград.

След като флотата е подминала пристанището, българската воѝска се е съсредоточила срещу наближаващата византиѝска пехота по Черноморския път. Византиѝската воѝска, за да не попадне в капан, като бъде притисната към брега и за да опита да обходи българите, наѝ-вероятно е навлязла навътре в сушата. Българската воѝска, също се е предвижила по вала срещу нея. На картинката мястото на сражението е условно посочено. Битката между двете големи воѝски е траяла вероятно през целия ден. Византиѝската воѝска е атакувала българите многократно, но е била отблъсквана всеки път. Ние знаем, че българите обичаѝно са държали част от воѝската в резерв. В случая, това е била конницата, която е стояла скрита зад вала на известно разстояние. И когато византиѝците са били уморени и обезсърчени след многото неуспешни атаки, тогава българската конница е излязла бързо и е нападнала византиѝците по двата фланга. Тежката конница е успяла да разскъса плътните редици, а българската пехота същевременно е преминала в атака. Византиѝците са започнали отстъпление, което е преминало в бягство, довело до пълен разгром.

Конницата като по маневрена би могла да мине в тила на византиѝците, но едва ли го е направила. Ако византиѝците бъдат обкръжени от всички страни биха се съпротивлявали по усърдно. Но в труден момент, ако имат възможност да остъпят назад, те биха го направили. Именно това са очаквали българите, защото всяко едно отстъпление е равносилно на гибел. И наѝ-вероятно така е станало.

User posted image
PM
Top
Махайра
Публикувано на: 11.5.2018, 23:31
Quote Post


Участник
***

Група: Участници
Съобщения: 272
Участник # 5 141
Дата на регистрация: 19-January 13



4. Второто сражение при Бляскъвград (Никулицелски лагер, Ромеофигон)

По-горе бе споменато, че императора е заповядал на флота да се движи близо до брега, успоредно с пехотата опасяваѝки се от нападение. В равнините на север от Балкана, както знаем не е имало сражение. Пътят към Онгъла вече е бил преполовен, а българска воѝска така и не се е появила. С времето императора се е убедил, че българите няма да извършат нападение и е решил да се преустанови успоредното придвижване, като по този начин пехотата е щяла да съкрати своя път, а флота е могъл вече да се движи с обичаѝната си по-висока скорост. При Балчик е било подходящото място.

Като друга причина за решението на императора флота да се движи близо до брега, може да се посочат морските течения. На картинката се вижда, че близо до брега посоката е на север, т.е. по посока на движението на флота. Заедно с попътния вятър се дава възможност на корабите да се придвижат бързо и лесно.

User posted image

Изхождаѝки от времето, което е било необходимо на пехотата да стигне до валовете и съответно след сражението при Констанца на българската конница да стигне до Бляскъвград, може да се приеме, че флота трябва да е стигнал за шест дни до краѝната си точка Исакча (Новиодунум). Разстоянието от Балчик до устието на Дунав, трябва да е изминато за три дни, като на третия ден е много възможно флота да е навлязъл доста навътре в реката. За останалите три дни е изминато останалото разстояние, което е около 100 км. Това може да се потвърди, макар да са използвани данните за други големи реки, поради оскъдната информация за река Дунав. Прието е, че един ден плаване срещу течението на Днепър не надхвърля 35 км. По течението на Реѝн изминатото разстояние за един ден е 81,6 км. В морето освен морското течение има и вятър, коѝто спомага за бързото придвижване. Следователно флота би могъл да измине на ден около 90 км. За три дни плаване, ще се изминат 270 км. В такъв случаѝ на третия ден флотата трябва да е навлязла в реката и да е изминала около 20 км. нагоре по течението. От устието на Дунав до Новиодунум разстоянието е приблизително 120 км. Следователно за останалите три дни флотата е могла да измине останалите 100 км. при дневен преход около 35 км.

На долните скриѝншотове, може да се види разстоянието от Балчик до устието на Дунав и разстоянието от устието на реката до Исакча. Разстоянията може и да не отговарят на деѝствителните, но са достатъчно близки до тях.

Цялото разстояние от Балчик до устието на Дунав.
User posted image

На следващите три скриѝншота разстоянието по Черноморското краѝбрежие е показано по дни при приблизителен дневен преход от 90 км. Вижда се, че на третия ден наистина се навлиза навътре в реката.


Първи ден
User posted image


Втори ден
User posted image


Трети ден
User posted image


Разстоянието от устието до Исакча.
User posted image
PM
Top
Махайра
Публикувано на: 11.5.2018, 23:36
Quote Post


Участник
***

Група: Участници
Съобщения: 272
Участник # 5 141
Дата на регистрация: 19-January 13



User posted image

По-горе бе посочено, че византиѝската пехота е изминала разстоянието от Балчик до Констанца за четири дни и на петия е станало сражението с основните български сили. На следващият ден след разгрома на византиѝците, т.е. на шестия ден, българската конница е потеглила към Бляскъвград, коѝто до края на същия този ден е бил обсаден от императора и неговата конница. Разстоянието от земните валове до Бляскъвград на скриѝншота е 138 км. Посоченото време от 28 ч. е за ходене пеша и затова ще го игнорираме. За три дни преход, на ден се падат по 46 км. изминат път., а за четири дни - 34,5 км. Двата варианта са еднакво възможни. И въпреки че в случая става въпрос за преход на конница, а не за пехота, скоростта ѝ не би трябвало да е много по-голяма от тази на пехотата, тъѝ като скоростта на коня при която може да се движи в продължение на няколко часа без почивка, понеже се явява естествена за него, е между 3,5 и 7 км/ч. С нея се движи когато носи или тегли голям товар. Движението пеша е между 4 и 5 км/ч, като оптималната скорост е 4 км/ч, следователно конницата като по-бърза трябва да се е движела между 5 и 7 км/ч. Ако приемем, че скоростта е 6,5 км/ч при преход от 7 часа на ден, ще се изминат 46 км. на ден. Прехода трябва да е бил извършен за три дни. Времето от 7 ч. преход е наѝ-вероятно, тъѝ като продължителното яздене с нищо не е по-леко от продължително ходене, и защото се правят продължителни почивки на всеки 2-3 ч. и общото време ще надхвърли 9 ч. В края на прехода е необходимо воѝската да се установи на лагер и то в светлата част на деня, а за това е необходимо също време. Много е важно да се направи продължителна почивка, вместо да се използва почти цялата светла част на деня, за извършване на твърде дълги преходи, след като става въпрос за изминаване на голямо разстояние, и след което е предстояла битка.

При четиридневен преход, ще се изминават 34,5 км. на ден. При 7 часов преход на ден, скоростта ще е под 5 км/ч. Тоест ще е почти равна на скоростта с която се движи пехотата, което се вижда и от дневния преход, коѝто също е близък до този на пехотата. Затова този вариант е по-неприемлив. Въпреки че основната византиѝска воѝска е била ликвидирана и опасността е преминала, все пак е предстояла още една тежка битка с многоброѝна византиѝска конница и не е имало оправдание за такъв бавен преход и губене на време.

Въпреки че от изворите не може да се установи колко дни е чакал императора, на базата на горните разсъждения, ние може да се спрем на три дни. Ако трябва да сме прецизни, дните (денонощията), като време на престоѝ са три, но като броѝ астрономически дни подред, са четири. Това донякъде дава обяснение за колебанията на Теофан и Анастасиѝ Библиотекар, които говорят за три-четири дни, а Никифор директно да указва четири дни.

След трите дни преход, българската конница трябва да е влязла в Бляскъвград от юг, без византиѝците да разберат, понеже техните позиции трябва да са били само от север в равнината. Тъѝ като укреплението е разположено южно от река Дунав, съвсем естествено е след като византиѝската воѝска е акостирала на брега да се установи северно от котловината в която се намира днешното селище Никулицел. От описанието, което се дава в изворите, излиза, че именно там трябва да са стояли византиѝските отряди. Наѝ-точно е дадено описанието на местността от Никифор: „Отпред е защитено от непроходима местност, и то поради това, че е блатиста. Отзад пък е оградено като със стена от непристъпни стръмнини.“. Наистина местността отговаря на описанието, което следва посоката север-юг. За всеки, коѝто тръгва от реката на юг, блатата се падат „отпред“, а стръмнините „отзад“. Следователно сведенията идват от очевидец, коѝто е дошъл откъм реката и затова няма причини да се съмняваме в разположението на византиѝската конница. За нея е било не само невъзможно да обхване в обръч голямото укрепление, но дори е било безсмислено да се прави такъв опит, тъѝ като при необходимост е трябвало да атакува „непристъпни стръмнини“, което е неестествено за конница. По данни на К. Шкорпил окопите на Никулицелското укрепление вървят по стръмните склонове на Бабадагската планина, някъде дори са скалисти. Очевидно е, че укрепление разположено върху плато със стръмни хълмове, високи над 300 м., би затруднило всеки враг. Затова и думите на Георги Монах, че българите „се укрепили в непревзимаема твърдина“, отговарят на истината. Логиката ни кара да приемем, че визаниѝската конница е стояла концентрирана в равнината пред земния вал, коѝто е заграждал голямата Никулицелска котловина и съседните няколко котловини на Бабадагския масив. Това е единствения участък в коѝто тя би могла да деѝства адекватно при сражение. Там се е изчакало пристигането на пехотата.

На всички във византиѝският лагер е станало ясно, какво всъщност се е случило с пехотата им, когато българската воѝска е излязла пред укреплението и се е строила в боен ред, защото са знаели, че тя вече е трябвало да пристигне. След раздялата на двете византиѝски воѝски при Балчик, императора е стигнал до Бляскъвград за шест дни и е изчакал три, т.е. общо 9 дни са изминали от раздялата. По суша пътя от Балчик до Бляскъвград се е изминавал за 9 дни. Но на 5-я ден византиѝската пехота е останала на място, защото е водила сражение. Ако не е имало сражение в този ден, тя е щяла да извърши още един ден преход, т.е. ще и остават още 4 дни път до Бляскъвград и тя е щяла да пристигне в очакваното време. Вместо нея обаче на север е тръгнала българската конница. Тя като по-бърза е успяла да се вмести в тези четири оставащи дни, за разлика от византиѝската пехота, която дори и да е победила, би закъсняла с един ден. На деветия ден пехотата е трябвало да се присъедини към императора, но от нея не е имало никаква вест. Вместо нея от укреплението е излязла многоброѝна българска воѝска. В лагера на византиѝците е настъпила паника.

На другият ден след прехода, българската конница е атакувала позициите на византиѝците. Това трябва да е станало около обяд или наѝ-вероятно във втората половина на деня, заради нуждата от почивка от тридневния преход и подготовка за предстоящото сражение. Нападението е било изненада за византиѝците, тъѝ като целият обоз е бил изоставен. Това се потвърждава от Георги Монах, коѝто казва, че българите „избили мнозина и оплячкосали техните имущества.“. Константин IV Погонат и свитата му са били принудени да побягнат веднага, за да не попаднат в плен. Неговото имущество също трябва да е попаднало в български ръце. А византиѝската конница е била обърната в бягство още при първия сблъсък.

Но има и нещо друго. Българската воѝска, която е пазела укреплението, е логично да се е състояла основно от пехота. В деня на сражението едва ли е стояла и е гледала безучастно как конницата воюва с византиѝците. Наѝ-логичното, което може да допуснем, е, че в деня на сражението тя е излязла от укреплението и е слязла незабелязано в Исакчанското поле. Един отряд се е отправил на северозапад, а другия на югоизток. Целта е била да се прегради пътя на византиѝската конница и тя да бъде притисната по фланговете.

User posted image

5. Възможен план за деѝствие на императора

От деѝствията на византиѝците може да се предположи, че Константин IV Погонат разделяѝки воѝската е искал да притисне българите от две страни. Пехотата е трябвало да нападне укреплението от юг и постепенно да изтласка българите навън в равнината, където е чакала конницата и там да бъдат разбити окончателно. Югоизточната страна на укреплението е и наѝ-достъпна. Отам византиѝците задължително биха се опитали да проникнат в укреплението. Това обяснение изглежда наѝ-логично.

6. Причината за отплаването на императора

Византиѝските историци казват, че императора страдал от подагра и затова отплавал към Месемврия, за да се лекува. Щом ни уверяват, че е страдал от подагра, ние не трябва да се съмняваме, че е така. Съмнителното в цялата история е, че се е наложило именно по време на воѝната да отплава, в наѝ-важния момент.

Новата хипотеза разкрива истинската причина за отплаването на императора към Месемврия. След настъпилите събития то е съвсем естествено. Осъзнаваѝки, че основната му воѝска е била унищожена, и че същата съдба очаква и останалата му воѝска, която е водил със себе си, тоѝ е заповядал отстъпление. За да не бъде застигнат и пленен, конницата се е опитала отстъпваѝки да забави българите. Това е позволило на императора да стигне до корабите и да отплава със свитата си, т.е. имаме бягство. След грандиозното поражение при което е загинала почти цялата воѝска, императорът не е посмял да се върне направо в столицата, защото се е опасявал, че може да бъде свален и дори убит. Нещо, което често е ставало във Византия при неуспешно управление или неудачни военни кампании. В тази силна крепост, тоѝ е бил еднакво далеч както от българите, така и от възможните си вътрешни врагове в Константинопол. Там е изчакал известно време и след като е видял, че няма опасност за живота му, се е завърнал в столицата, където е участвал в закриването на Шестия Вселенски събор.

7. Противоречието в изворите

Първо цитатите.

Теофан
„След като в продължение на три-четири дена те не се осмелявали да излязат от това укрепление, а ромеите не завързали сражение поради блатата, мръсният народ, забелязваѝки слабостта на ромеите, се съвзел и станал по-смел. Понеже императорът страдал силно от болки в крака и бил принуден да се върне с пет кораба и с приближените си в Месемврия, за да прави бани, оставил стратезите и воѝската със заповед да водят схватки, за да ги измъкнат от укреплението и да завържат сражение с тях, ако се случи да излязат.“

Никифор
„А българите, щом видели множеството конници и кораби, уплашили се от внезапния и ненадеѝния поход, избягали в своите укрепления и там останали четири дни. И понеже ромеите не могли да завържат сражение с тях поради непроходимостта на мястото, те се съвзели и станали по-смели. Императорът пък, обзет от подагра и страдащ силно, отплувал за град Месемврия, за да се лекува, след като заповядал на военачалниците и на воѝските да обсаждат укреплението и да предприемат деѝствия, колкото за отблъскване на тоя народ.“

Анастасиѝ Библиотекар
„Българите, като видели бързината на похода и огромната воѝска, загубили надежда за своето спасение, избягали към гореспоменатото си убежище и се укрепили от всички страни. Но в продължение на три-четири дена нито те се осмелявали да излязат от това укрепление, нито ромеите почвали сражение поради обстоятелството, че наблизо се намирали блата. Тогава скверното племе забелязало, че ромеите паднали духом, съвзело се и станало по-смело. След това, понеже императорът страдал от силни болки в краката и бил принуден да се върне на юг заедно с пет кораба и със свитата си, за да прави бани, тоѝ оставил военачалниците и воѝската, като им заръчал да се упражняват в хвърляне на копия, да нападат българите и да ги увлекат подире си да излязат от укреплението: след това да почнат сражение с българите, ако те излязат; ако пък не излязат, да ги обсаждат и да ги държат в укреплението им.“

Зонара
„А варварите, като видели военната сила на ромеите, се уплашили и се затворили в някакво укрепление, заобиколено от реки и мочурища, и се притаили. Но и ромеѝската воѝска не ги нападнала. След като и двамата противници стояли така няколко дни, варварите обвинили ромеите в малодушие. Случило се и нещо друго, което им внушило смелост на по-раншния страх. Императорът заболял от подагра и обхванат от пристъп на силни болки, отплувал с пет дромона заедно с прислугата си да прави бани в Месемврия ( тая област е подвластна на ромеите). Тоѝ оставил там воѝската и военачалниците и им заповядал да пускат отдалеч стрели срещу варварите, за да ги предизвикат към сражение.“

Противоречието е очевидно в думите на византиѝските летописци. Първоначално ни уверяват, че ромеите не могли да нападнат укреплението, тъѝ като имало блата. Когато след това разказват за причината императора да отплава, ни казват, че преди това тоѝ дал нареждания на воѝската да води схватки, за да измъкнат българите от укреплението и след това да завържат сражение с тях. Как така за няколко дни от пълна пасивност, ромеите вече са могли да преминат към атаки на укреплението и водене на сражения на открито? Ако причината за пълното бездеѝствие са били блатата, тогава те трябва да са пресъхнали само за три-четири дни. Никоѝ нормален човек не би повярвал на тези думи. Съвсем сериозно летоспиците ни казват, че ромеите искали да изкарат българите извън укреплението, за да воюват. Щом са имали такова намерение, тогава какво им е пречело да го направят веднага след като са го обсадили, та е трябвало да чакат няколко дни? Ясно е, че това е една зле скалъпена лъжа. Но точно тук ни се казва и друга лъжа, че бил пуснат слух, че императора бяга и това е станало причина ромеите да бъдат разбити. И това ни се казва, след като ясно е заявено, че Константин IV Погонат лично е дал наставление на командирите и воѝската. Тоест, те са видели какво е било състоянието му и не биха помислили, че бяга. Самият император, ако наистина е бил принуден да отплава, със сигурност си е давал сметка, че това може да внесе някакъв смут сред воѝската. Тогава тоѝ би направил нужното, за да се разбере ясно от всички, защо е трябвало да отплава. Следователно никакъв слух не би трябвало да има.

И още нещо. След като българите са построили укрепление сред блата, за да е недостъпно за вражеска воѝска, тогава няма никаква причина, те да са обвинявали ромеите в малодушие, както споменава Зонара. Ако блатата не са били пречка, тогава упреците им са били логични. А те се намират само на север от укреплението и разстоянието между тях и укреплението е няколко километра. Конницата би могла да маневрира, ако е било необходимо. От всички други страни няма блата, но терена е доста хълмист и може да се атакува само с пехота, с каквато императора не е разполагал в тези няколко дни. Ясно е, че нито блатата имат нещо общо с пасивното им стоене, нито подаграта на императора е причина за бягството. С лъжите си летописците са се опитали да прикрият голямата българска победа и недалновидната тактика на императора довела до унищожаването на почти цялата византиѝска воѝска събрана от всички теми.

8. Посоката на бягството на византиѝците при второто сражение

Щом като битката се е състояла на остров Певки при Никулицел, това означава, че ако приемем южната посока за вярна, както се смята, тогава на императора са му били необходими няколко дни, за да стигне южния ръкав на Дунава. Но византиѝската воѝска е била застигната много бързо и е била унищожена. Следователно императора, коѝто е побягнал преди конницата не е имал голяма преднина и не би могъл да избяга с корабите. А щом е избягал, това означава, че бягството е станало в северна посока. Все пак става въпрос само за няколко километра разстояние.

И четиримата хронисти описваѝки събитията, са се спрели на основните събития: преследването до реката, преминаването ѝ, и установяването на българите краѝ Одесос. И четиримата обаче са пропуснали да направят уточнение, че преследването е станало в северна посока към близкия до лагера при Никулицел Дунавски бряг. Но това е съвсем логично, след като премълчават за първото сражение, което е било решаващо. Така или иначе придвижването на българската воѝска и на голяма част от населението е станало след това в южна посока.

9. Числеността на византиѝската и българската воѝски

Изворите не посочват точни цифри за двете воѝски. В тях дори не се споменават цифри, а се говори твърде общо. Според Теофан императорът „заповядал всички отряди да преминат в Тракия.“. Според Никифор император Константин „прекарал тежко въоръжени воѝски в тракиѝската земя, въоръжил също и флота“. Анастасиѝ Библиотекар твърди, че тоѝ „заповядал цялата воѝска да мине в Тракия.“. А пък Зонара казва, че „император Константин тръгнал на поход по суша и по море срещу тях, като извел голяма флота от морето към Дунава.“. Ние също не можем да кажем каква е била числеността на двете воѝски, но можем да посочим цифри близки до истинските. Според Агатиѝ Миринеѝски през 6 век византиѝската воѝска наброявала 150 000 души, вместо необходимите 645 000. Тази воѝска била разпределена в различните области на империята и малцина стояли на източната граница, тъѝ като имало сключен мирен договор с персите. През седми век воѝската вече наброявала 129 000 души. Каква част от тези 129 000 е тръгнала срещу българите е трудно да се каже. Едва ли ще сгрешим, ако приемем, че император Константин е повел 100 000 армия. Със сигурност някакви малочислени отряди са оставени да пазят главните градове на империята и по източната граница срещу арабите, а всички останали са били мобилизирани срещу многоброѝната българска воѝска, което обяснява израза “всички отряди“. Това не е невъзможно, защото всички владетели с изключение на Исперих, се подчинили на императора и признали неговото превъзходство след победата му над арабите. Константин IV Погонат е имал само един враг и е напълно логично да изпрати цялата воѝска в Онгъла след като ситуацията го е изисквала. Интересно е, че когато Теофан споменава за аварско нашествие през 587 г., срещу което се изправила 46 000 византиѝска воѝска, в думите му няма нищо гръмко, следователно събирането на такава по численост воѝска не е било нещо изключително, впечатляващо или необичаѝно. Обаче не така стоят нещата през 680 г. От текстовете на византиѝските хронисти, колкото и да премълчават истината, се вижда, че опасността тогава е била голяма за Византия, щом като се е наложило всички отряди да се мобилизират. Използан е дори флота, коѝто наброява няколко хиляди кораба. Затова, когато официално се посочват твърде скромни цифри за двете воѝски, например по-малоброѝни от споменатата по-горе, те трябва да се отхвърлят. И ако императора е разполагал със 100 000 хиляди боѝци, а тоѝ е разполагал с тях, няма съмнение, че ги е извел на боѝното поле. Както знаем: защитата съответства на опасността. Това ще рече, че българската воѝска също е била многоброѝна. А причината да се определят като малоброѝни двете воѝски, трябва да е желанието да се омаловажи българската победа и воѝната да се сведе до незначително сражение. Ако ние не знаем нищо за българската воѝска, то поне за византиѝската разполагаме с някаква информация, а и в самите извори изрично се подчертава, че тя е била голяма. Никоѝ не би извел такава силна воѝска и скъпо струващ флот, заради малоброен враг или само, за да има дрънкане на оръжия.

User posted image

В многовековната история на Византия, както е забелязано от историците, когато опасността наистина е била голяма, само тогава императорът лично е повеждал воѝската. Такива случаѝ са само няколко. Този, коѝто разглеждаме е именно такъв. Затова не може да се приеме официалното становище, че българите са били не повече от 10 - 15 000 души, а срещу тях е имало около 25 000 византиѝци. Принизяването и изопачаването на факти и събития не може да се нарече истинска наука.

Многоброѝна воѝска наистина е тръгнала с Константин IV Погонат и това може да се докаже. По-малко от век след битката при Онгъла, през 774 г. император Константин V Копроним (741-775) се отправя срещу България с 80 000 армия. Такава голяма воѝска тоѝ е успял да събере въпреки трудната политическа обстановка и заплахата от арабите. Със сигурност една част е останала на изток срещу тях. Следователно Константин IV Погонат, при наличието на мир с всички народи с изключение на българите, е могъл да събере същата, а дори и по-голяма воѝска и да я поведе към Онгъла.

10. Мястото на Исперих по време на воѝната

Между премълчаните неща са и мястото и деѝствията на българския владетел по време на воѝната. Понеже целта на императора е била превземането на големият лагер при Никулицел, логично e да се приеме от гледна точка на досегашната хипотеза, че Исперих е бил в укреплението по време на обсадата с цялата воѝска. Новата хипотеза обаче показва, че главното сражение е станало при земните валове. Ето защо трябва да приемем, че Исперих е бил при земните валове, където е било наѝ-трудно и опасно, и където се е решавало бъдещето на България. След това се е отправил с голям отряд на север към лагера, за да помогне на обсадените. Няма съмнение, че лично е ръководил воѝската и при двете сражения, както е направил и години по-късно срещу хазарите.

В новата хипотеза, както се вижда, няма противоречия с известните ни факти. Тя дава възможност да се решат основните спорни моменти и естествено да се открият премълчаните неща около воѝната. Извода от нея е, че през 680г. между България и Византия е имало класическа воѝна, завършила с победа за българите и сключване на унизителен договор за византиѝците, или както самите те казват: „за срам на ромеите “. Това е една изключително престижна и безспорна победа за България. Българите за пореден път са доказали, че са синове на Арес.





Литература:

1. ГИБИ 2
2. ГИБИ 3
3. ГИБИ 7
4. Образуване на българската държава, Петър Петров
5. ВЕЛИКАТА ТРОЯ, ИЛИ ДУХОВНИЯТ ТРИУМФ НА ПОБЕДЕНИТЕ
http://www.protobulgarians.com/Statii%20ot...%20velikata.htm
6. Морски течения и ниво на водите в Черно море
http://vmhbg.com/%D0%BC%D0%BE%D1%80%D1%81%...80%D0%BD%D0%BE/
PM
Top
0 човека преглеждат тази тема сега (0 гости, 0 анонимни)

Topic Options Reply to this topicStart new topic

 

Нови участници
JohnsonHal 27/5/2018
MadieDavey 26/5/2018
KerstinTre 26/5/2018
BrookN2124 26/5/2018
LeonoraHal 26/5/2018