www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Статии: Връщане на Българската Памет  
Автор: Севар
Публикуван: 20.10.2005
Прочетено: 2689 път(и)
Размер: 8.10 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 
/Напомняне с послеслов/

През 1996 г. шестима българи изпратиха протестна декларация до Виенската среща по правата на човека. Илия Минев, Цеко Цеков, Едуард Генов, Григор Симов, д-р Христо Сватовски и Стефан Савовски. Извън своето морално значение, декларацията послужи и като основа за създаването на НДЗПЧ.
Илия Минев вече го няма. Но останалите могат да разкажат за себе си и своите патила. Все още могат, макар че до самия си край едва ли ще го направят. Не че има от какво да се срамуват. Гришата, например може да обясни как от с. Кайнарджа, където бе изселен, изпращаше пари на Иван Янков от Кърджали, изселен по политически причини в гр. Априлци. Друга е причината ветераните да мълчат. “На кого и какво да кажа?” - реагират те при поканата да оставят мемоари. Но какъв народ ще сме, ако не познаваме своите герои?
Д-р Сватовски замина в САЩ и стана активист на Българския Национален Фронт със седалище гр. Чикаго. После те ли нещо го пренебрегнаха, той ли се разочарова, но от години нищо не се чува за него. От своето Отечество бяха прокудени Цеко Цеков и Едуард Генов. Знаете ли нещо за тези хора? Не? Сигурно защото днешните демократически водачи нямаха нищо общо с тях. Но нека не се отклонявам от темата.
През 1969 г. в Старозагорския затвор избухва бунт. Политическите затворници превземат сградата на затвора. “Съдете ме, но не ме убивайте!” - молел главният надзирател, мислейки, че е извършен държавен преврат. Такава е смелостта на палачите. Бунтът бил жестоко потушен. Дадени били жертви. Над останалите живи била извършена съдебна разправа. Допълнителна присъда получил и Едуард Генов. За идеологическо подбудителство.
След излизането си от затвора Еди не се предаде. Само че нека не преповтарям събития, описани по един чудесен начин от Ганчо Савов в книгата му “Капан за контри”. На 6. VI. 1988 г. Едуард го арестуват и под конвой го откарват в с . Михалково, Девинско. За две години. Заради подготовката в учредяването на НДЗПЧ. Осмелилите се да го посетят биват редовно задържани от ДС. Един от тях бе софиянеца Иван Тотев, наш съзатворник. Срещнах го случайно през март 2001 г. Едва го познах, приличаше на клошар или наистина бе станал такъв. Такова е отношението на седесарковците към героите, осигурили условията за промяна на политическата система в България. Да продължим с Едуард. На 13 същата /1988/ година го връщат в София, като още по пътя му обясняват, че най-късно до 18. Х. той трябва да напусне страната. Верен на себе си, Еди се опитва да отмени или поне отложи заминаването. Уви! ДС качва на влака него, съпругата му Сабина и двете им деца и ги ескортира чак до границата.
Борбата на Едуард Генов продължава и в чужбина. Дава интервюта на радиостанции, излъчващи на български език, публикува серия статии във виенското издание на в-к “Свободен народ”. По-късно се установява в Калифорния, САЩ, където живее и до днес. През лятото на 2000 г. Сабина посети за малко България. От нея научих, че Еди работи като бояджия /Участник в антикомунистическата Съпротива, с висше образование! Изглежда на Запад толкова ценят антикомунистите, колкото и тук./, а политически е преминал в крайната десница. Но не желае да се връща в страната, от която комунизмът още не си е отишъл. Пък и му било дадено да разбере, че в България не е желан…
Подобна е съдбата на Цеко Кръстев Цеков от с. Клисурица, област Монтана, първи братовчед и съратник на Янко Янков. Цеко попада в затвора заедно с него, по същия съдебен процес заради създаването на нелегална антикомунистическа организация. Достойното му поведение зад решетките потвърждават всички негови съзатворници, с които съм разговарял. След изтърпяване на присъдата, го бяха въдворили на принудително местожителство в родното село на родителите му. Бе получил странната забрана да работи в предприятие, чийто персонал наброява повече от 17 души. “По каква ли система са ги изчислили?” - шегуваше се Цеко.
При основаването на НДЗПЧ Цеко Цеков стана секретар на Дружеството. По-късно мястото му бе заето от Петър Манолов, но защо ли в пространните интервюта на Манолов не съм прочел и една думичка за неговия предшественик Цеков. Сега, когато поетът-дисидент е директор на издателство “Народна култура” разбирам защо ДС побърза да прогони Цеко зад граница. Рядкото съчетание на достойнство - ерудиция, скромност и жертвоготовност, съчетани с богатия нелегален опит го правеха особено опасен противник. Ако не го бяха прогонили, навярно Дружеството щеше да има различна съдба.
Отседнал първоначално във Виена /също като Едуард и в същото мизерно общежитие/, Цеко развива голяма публицистична дейност. Със статии в европейската редакция на сп. “Борба” и виенския “Свободен народ”, с интервюта и пресконференции, Цеко се стремеше да привлече вниманието на световната общественост към репресиите, на които бяха подложени българските антикомунисти. Също както някога бе полагал върху банкнотите печатчето с надпис “Освободете Янко!”. А по същото време, в същата Виена българските комунисти правеха фирми с откраднати от народа пари.
Остроумният, винаги весел Едуард бе сякаш противоположност на вглъбения, рядко усмихващ се Цеко. Но в главното бяха еднакви - те и още стотина души в България се бореха за справедлив и достоен живот не за шепа богоизбрани, а за всички честни и способни хора.
“Милите хора”, нашите родни комунистически демократи от БСП и техните социалистически болшевики от СДС строят демокрация единствено за себе си. /И за своите мургави братовчеди!/ Те ни развиват тезата, че е редно и нормално да живеят добре само грабителите и купените от тях политици. А ние с вас ако ще да умрем. Дали не е дошло времето Едуард и Цеко да се върнат? И заедно с тях в управлението да влязат винаги неудобните - нашите истински водачи - борците за свобода и справедливост! Не е ли време и ние, българите да заживеем достойно - като достойни хора?

2001 година

ПОСЛЕСЛОВ


Четири години по-късно управляващият криминален елит показа, че не е забравил за героите. По-точно за опасността, която тези герои – живи или мъртви представляват за елита. Измежду хилядите политически затворници и концлагеристи бяха избрани няколко души, които започнаха да дават интервюта из разни вестници, да се показват по телевизионния екран. Да ни поучават нас, невежите с назидателен тон. Та тези няколко упълномощени почнаха пространно да обясняват, че бившите герои видите ли, са увредени хора. Че те, героите и мъчениците всъщност са маскари и предатели, на които не бива в никакъв, ама в никакъв случай да се дава думата. И че единствено те, упълномощените могат да разкажат цялата истина. Цялата официално одобрена и разрешена истина. И се почна една весела игра на обвинения, опровержения, контраопровержения и реконтраопровержения. Почна се изграждането по зидарски образец на един лабиринт от думи, понятия, имена и факти – реални или измислени. Целта на този лабиринт е, човек като попадне в него, повече да не се измъкне. Има ли изход от лабиринта?
Теоретично изходите са два. Да се създаде цял научен институт /комисия като тази на Ментоди Андреев не е достатъчна/, която да разгледа всеки отделен случай и да излезе със съответното заключение. Вариантът е неприложим. Вторият изход е да поставим нещата на идейни, на принципни позиции и тогава истината ще блесне.
Ще продължим да пускаме публикувани и непубликувани материали по темата. Сайтът на Движение “Воини на Тангра” е единственото информационно средство в България, което публикува оригинални и нецензурирани сведения по въпроса. Като същевременно търси и предлага решения. Едновременно с фактите и с формулиране на наболелите въпроси, ще публикуваме идейната основа на национализма. Уверявам ви, че след като си свършим работата, установяването на много истини няма да е особено трудно. Ще е достатъчно да сравните теорията и практиката. И сами ще стигнете до изводите, които ние няма да ви натрапваме. Ние само ще ви покажем онова, което според нас трябва да се види. И ще ви оставим да го видите сами. Мисля, че това е вече една достойна цел.

Ангел Грънчаров,
20 октомври 2005 година
 
Материалът е оценен на 10.00 (8 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание