www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Тенгрианство и Саракт: Черквички-грамади  
Автор: Йордан_13
Публикуван: 19.02.2012
Прочетено: 3241 път(и)
Размер: 62.56 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 
(ИЗ "СТАРОБЪЛГАРСКОТО ЕЗИЧЕСТВО" - ПРОФ. АНЧО КАЛОЯНОВ)

"...Сходно "описание" на един по-стар пласт в обредите за дъжд откриваме и в една песен от село Багренци, Кюстендилско - Дели Димо люби Дели Дойка, поради което нито дъжд иде, нито сняг пада, само мъгли и прахове, само слани и градове и селяните са се зачудили какво да я правят: във вода ли да я давят, в огън ли да я горят. Вечерта дошли "седемдесе делимчета" и като ги вижда Дели Дойка, "веднак глава, море, преклонила како змия, море, през грамада, веднак лице, море, променила како платно, море, небелено, веднак очи, море, премрежила како риба, море, отровена, веднак косе, море, умръсил како гора, море, чемширова". Както сравнението "на ръка му легнах като на грамада" така и "глава преклонила като змия през грамада" е песенно клише, използвано в коледни песни, балади, юнашки епос и то в записи от различни краища: "Дойна мома болна лежи, през стол глава преклонила като змия през грамада" при идването на татари болната от девет години Мара Праовка се надигнала и "през плет глава промушила като змия през грамада"; Негрица войвода се опил, "та е глава през столове климнал како змия през едра грамада". И тъкмо двете сравнения с Функции на клишета в песенния фолклор са един сигурен довод за старинността на представите и практиките, които са ги породили - характеристиката на топоса чрез змия и обвързването му с мястото за погребения на жертвите при езическите обреди за дъжд. Нещо повече, тези клишета предполагат изненадващи тъждества както между "змия" и "жертва", така и между Грамада и Старо Харо, които отреждат на купчината камъни ролята на балван на божество, покровител на дъжда, а вероятно и мълниеносец. Според един вариант на баладата "Змей, престорен на момък, измамва мома" Грамадата е място, където змейно в облика на мълния ("низ ясно се е светнало") отвежда мома Райка, позволила си на Русалски петък да маже къща.
Изключително богата на реалии, значими за нашата цел, е "мъжката" версия за грабване чрез гръм и трясък и отвеждане в Грамади, която е записана от село Ситово, Пловдивско: Росен поради незнание е тръгнал да обхожда ниви и ливади на два празника - Гергьовден и Великден, "гръмнало, тряснало, свила се ветрушка, Росена вдигнала в тьовнине облаци", откъдето той наръчва на майка си да го калесат за сватбата на най-малкото братче "в зелено ливаде,/ змияно грамаде". Тази засега позната ми по единствен запис песен е от край, от който е и единственото баяние над жена, чиито деца не траят и са описани т.нар. черквички в Родопите - "грамада камъни, подредени в полукръг, в средата на която има по-голям камък, където колят курбана, палят свещи, поставят иконата на светеца в празничния ден и пред нея полагат дар или пари за помощ на църквата".
Единствеността на песента, баянието и черквичките, които вероятно са взаимнообвързани помежду си, налага по-конкретното изложение на празничния календар, обредните практики и вярванията в Ситово и околните села.
Черквичките грамади са познати в три стари селища в най-южната част на Пловдивско - Ситово, Добростан и Новаково. Те са разположени в околностите им или в самите тях и са посветени на следните светци и празници Свети Никола, Свети Атанас Зимни, Свети Влас, Свети Тодор, Благовец, Свети Георги, Свети Елена и Константин, Свети Спас, Света Троица, Свети Врач, Свети Илия и Свети Димитър. Изборът на тези светци подсказва както при празниците на нестинарите в Странджа наличието на календар, обусловен от кръговрата на съзвездието Плеяди, чийто крайни положения осигуряват "път" по вертикалата между Небе, Земя и Преизподня през април - май и октомври - ноември, а това обстоятелство съответства на войствената природа на Грамадата.
Единствено от Ситово е известно за Плеядите названието Лъшковете, което пряко може да се изведе от старобългaрското "влъхъ", нарицателно име за българските шамани през езическата епоха.
В Ситово черквичките грамади се посещават от жени с пити и свещи на Никулден, Власовден и Тодоровден, а общоселски трапези и курбани край тях има на Гергьовден, Спасовден и на Илинден, когато жертвата е вол или теле. Стопанките раздават и по друго време на черквичката "Свети Тодор", когато им се разболее ездитно животно. На Гергьовден сутринта по-старите раздават на черквичката грамада "Свети Георги" пити, мляко и сирене, а всеки стопанин рано сутринта обидва своята нива - зарива в нея великденско червено яйце и след трикратното й обхождане забива до него и зелена пръчка. В миналото при епидемии Ситово е било защитно заоравано в кръг, землището му заедно с Бяла Черква влиза в територията, обходена в кръг от конник, чийто кон "пукнал" в Добри Лъг на мястото Побит камен или под Черни връх в село Шейтаново (днешно Косово).
В Ситово падането на градушка се обяснява като наказание за прелюбодеяние и извънбрачно раждане, гръмотевицата се представя като стрела и се смята, че клетвата "Гром да те удари!" се сбъдва, ако е "права". Без да имаме пряко сведение за Ситово, ще забележим, че в Родопите удареният от гръм се мисли за грешник, а в Чеч той се заравя на мястото, където е умрял. В този смисъл гергьовденският обход на Росен на ниви и ливади от песента е мотивиран само за "ниви" според обичайната практика и е обременен с неразрешимо противоречие между обредното му задължение да го направи на Гергьовден и забраната му на Великден. По тези причини той е "грешник" и ударен от гром, трябва да бъде погребан като нередовен покойник на самото място, вероятно при сключването на кръга при червеното великденско яйце и забитата зелена пръчка. Би следвало да предполагаме още, че на това място ще се положи началото на грамада, подобна на черквичка.

По етнографски описания в Пловдивския край и в Родопите се среща вярването, че змеят, когото си представят "наполовина човек, наполовина шарен змей", живее в каменни грамади (Пловдивски край, но тъй като не се посочват конкретни селища, местности и случки, трябва да предполагаме, че и в този случай вярването се дължи на песенния фолклор. В село Дедово, съседно на Ситово, е записан вариант на баладата "Майка превръща сина си в змей" - Стоян наполовина шарен смок моли Калина да му донесе преснак "във зеленото ливаде на змейовото грамаде". В разглежданата песен от Ситово грамадата не е "змейова", а "змияна" и точно от това село е записано вярването, че "в селата няма отровни змии, тъй като змиите стопанки (добрите змии) пазят селото от лошите". В Ситово те се наричат чувачки, смята се, че са закрилници на къщата, семейството и имота и че живеят в двора, под прага или в камъните на зида. Домакините им оставят питки за храна под праговете на Власовден и на Благовец.
Въпреки че именно в Родопите змията се мисли за антагонист на Слънцето и то се радва, когато я убиват, в Смолянско бездетната жена носи кожа от змия (смок) около кръста си, а в Кърджалийско за задържане и здраве на детето, родено след мъртавче, бащата убива смок и майката закача около кръста му смоков пояс. Очевидно, към явно предпазната функция на змията като чувачка, стопан покровител, трябва да прибавим още една по-старинна представа, че тя е детедарителка, която от своя страна обвързва присъствието в "змияното грамаде" с пребиваващия там Росен.
Името Росен на обхождащия в кръг своите ливади и ниви може да се изведе от цветето росен, доколкото в този край в нощта срещу Спасовден болните ходят "на росен" в гора край Перущица и на връх Росен в землището на село Брестовица, но тъй като обходът е на Гергьовден, а в неговото празнуване росата има водещо място, по-сигурно и оправдано изглежда обвързването на личното име именно с "роса". На Гергьовден в Ситово рано сутринта деца и възрастни се валят по росните ливади, жените събират роса и с нея "хващат квас" за месене на хляба, а в Новаково, което е едно от трите села с черквички, преди всички на разсъмване се валят голи бездетните жени. Ще рече, че както при змията съществува твърде старинна представа за детедаряващата сила на росата.
Наред с обичайните причини за превъплъщаване (удавници, обесени, некръстени деца или мъртъвци, прескочени от човек или животно, а също така, ако е подаден предмет над него) за Ситово се отбелязва и подаването на предмет над прясно изкопан гроб. Едно от няколкото названия на превъплътените -дракус (таласом, жин, устрел) подсказва тяхната змейска природа. То идва от нгр. drako 'змей, дракон' , чиято връзка с гърма като стрела осмисля и названието "устрел". Близостта на представите за външния облик на превъплътените дракуси (устрели) с тази на чувачките в Ситово и на наместниците в Родопите вероятно се дължи на факта, че началните обитатели на Грамадата са били хероизирани прадеди с функциите на закрилници, а впоследствие тя се превръща в място за погребване на нередовни покойници.
Наред с функциите на закрилници на селското землище стопаните покровители със змийски (змейски) облик са били и детедаряващи и детезащитници. При тях като първоначални обитатели на Грамадата отива с избраническа мисия доброволно приелият превращението си съпруг от баладата "Майка превръща сина си в змей", за да измоли рожба за себе си или за всички бездетни от селската община. "Грешният" Росен в песента от Ситово е още един пример за тази мисия на избраник, която се потвърждава и от ролята на детезащитник на Свети Георги в баянието от Перущица. В него Свети Георги е наречен "главен", "дъждовен и мразовен", който на кон обхожда ниви и синури и има вълшебен нож - "влашка ножа". Той се отбива при сестра си Мария, сдобил се с отроче, но заедно с него влиза и детегубителката Сътуна Вечерня, превърната в просо под копитата на коня, която грабва детето. "Лапнал гергьовско сирене", Свети Георги започва да я преследва, подпомогнат от къпина, явор и маслина, които благославя съответно "отдъно да те отсекат, със връа да са фаниш", "да та чуа земя и небо" и "пре бога да светиш". Застига я насред море - наполовина потънала в морето и наполовина погълнала детето, уговаря я да го избълва при условие, че той ще избълва майчиното си мляко, което измамно замества с гергьовското сирене. Сътуна Вечерня наръчва на Свети Георги да отнесе отрочето на жена баснарка, която да му прибае за "изтрова". Гергьовското сирене, обходът на ниви и синури, епитетът "дъждовен" съответстват на вече посочените за Ситово обредни практики на Гергьовден, когато според фолклорната астрономия съзвездието Плеяди се скрива. В техния годишен кръговрат има два забележими "вечерни" момента, единият от които е през април, когато то залязва в Слънцето, а това ще рече, че в баянието от Перущица Сътуна Вечерня е скриващите се "потънали в морето" до Летен Тодоровден съзвездие Лъшковете (=Власци, Плеяди). Значимата им роля за българския народен календар личи по многобройните им персонификации във фолклора, а за Родопите кръговратът им е поминъчно обвързан с овцевъдството."

Черквичка "Света Марина" (Огнената)

Черквичката "Света Марина" в момента на нейното изваждане изпод земята. Намира се в центъра на гробищата на селото.Почти неизвестна дори за нищожното население на Ситово, останало да живее постоянно там, днес. Преди потурчването на част от селото, т.е. преди 1669 г., "Света Марина" е била черквата на ситовци, разположена там, дето днес е бившето читалище, днес "ловен дом" . Тя била разрушена през 1669 г., ведно с манастира "свети Илия", намиращ се срещу нея, отвъд дерето, "на ливади" и на нейно място е била издигната джамия. Джамията е разрушена без остатък от ситовци след Освобождението, но света Марина, не е била въстановена, най-вероятно, защото вече е била изградена черквата "Света Петка". Или пък защото "света Марина" е попадала в обсега на така наречената "Турска махала", където една малка част от населението си сменя верата. Тази интересна смяна на светеца-покровител, някога си струва да бъде разгледана.
Нормално е да се предположи, че след като черквата "света Марина" е била разрушена и част от населението на селото, живущо около нея, в тази част на селото - потурчено, то останалите ситовци, тайно са пренесли "Света Марина" под формата на черквичка-грамада в центъра на гробищата, като по този елегантен начин са продължили своето моление, макар и скрито, за да не дразни турската власт. Това трябва да е станало след 1669-1670 г. Дали на това място, в гробищата, преди е имало старо светилище не може да се каже, но на първоначалното място на Света Марина е имало. Това го доказва фрагмент от плоча със "звездна карта", сложена като покривна тикла на част от укрепващ, пътека зид, на сто метра от старото място на черквата. Може да се предположи, че на местото около нея, в гробищата са погребани, ония ситовци, избити, поради отказа да приемат мюсюлманска вяра.
За "Света Марина", знаете - покровителка и господарка на огъня и на змиите. За връзката между огъня и змията, също може да се говори, но това ще го оставим за някой друг път. Някои казват, че под булото на "Св. Марина", стои Артемида-Бендида, но и това също няма да го обсъждаме сега. Накратко - Св. Марина се чества в три дни - 15, 16, 17 юли, като на третия ден - 17 юли е слизането на новия Божи Огън от Небето. Това е своему рода уникално събитие, защото корепсондира с акта на слизането на св. Нур - Възкресенския огън или в старата ни древна Вера - слизането на Орендата (Вакана). От този огън се е вземало и се е подновявал огъня в домашното огнище. След това са следвали нощни къпания, най-вероятно в Крива река, за да се довърши процесът на пречистване и измиване на нечистото, което новия огън е изгорил. Ето защо, както виждате от снимката земята около олтарния камък, а по-късно при повторното почистване на черквичката - и при входа й, земята е цялата опалена и оцветена в черно. Най-интересното е, че при премахването на горния пласт от пръст и чимове трева, в опалената пръст започна да излиза изобилно количество керамика.
Това е първата черквичка-грамада, при която намерихме керамика при почистването. Някои керамични парчета бяха обгорени, така, че предполагаме, че тук е имало и обряд на чупене на керамични съдове в новия Божи огън, вероятно за плодородие

Каменната черквичка "Света Марина" е може би една от най-старите в района на Ропката. Единствено "Света Марина" при село Проглед, възстановена през 1940 въз основите на старо черковище може да й оспори това. "Света Марина", край село Павелско е построена през 1995 г. Въпреки това, тя не само, че не се знае от ситовци, че съществува, но и не се почита. Допреди 2-3 години, когато бе открита от нас и за първи път почистена. Оттогава редовно започнахме да я посещаваме, чистим и общуваме със Силата там. Тая година света Марина бе особено радостна да ни види и ни приветства като защити селото от градушка и опустошителна буря. Така тя ни дарява с плодородие. Знаете, че градушки удариха Пловдивско, Пазарджишко и Асеновградско, на него ден, но при нас, валя 15 минутен летен дъждец, който само ни разхлади в последния Горещник.




Черквичка "Свети Атанас"

Една от най-добре запазените. Намира се на около 100 метра на изток от черквата "св. Богородица" с "Аязмото"






Черквичка "Света Неделя"

Първоначалното състояние на "Cв. Неделя" през 2008 г., преди да бъде съградена отново през същата година. Една голяма дупка - черквичката е буквално изгребана от някой идиот и превърната в безформена купчина камъни. Мерзостта на запустението!

Черквичка "Свeта Неделя" - възстановена отново, в общ план.

Намира се в местността "Дуганджикя" по черния път за Бойково, на едноименния връх "света Неделя", от който започва спускането към Кун-ли-гор (Чифлика) и Зло дол. Местността е светилище, най-малко от античните времена. Едно от най-култовите, някога места за ситовци. Тук, на поляната, превърната в картофени ниви от ТКЗС, днес интензивно преминаваща в млада борова гора, по време на турското робство са се провеждали големите събори на селото, като са идвали хора и от други села. Смята се, от някои, че тук е било първоначалното место селото, но единственото потвърждение за това са руините на древното селище Лин, километър и половина, по-надолу. По време на един от големите събори се е случило турско нападение над Събора. Някои казват, че турците присъствали предварително там и закачали младите моми. Когато един турчин си позволил да вземе китката на най-личната мома станал голям бой между наште момци и турците и имало жертви и от двете страни, чиито гробове седели, докато ТКЗС не превърнало ливадите в ниви. Турците надделели, Съборът бил пръснат, момите, които турците успели да хванат били обезчестени. Другата версия е, че турците нападнали на Събора и не присъствали предварително там. Вероятно е била турска конница. Местото и днес е много силно енергийно заредено и е духовно активно. "Света Неделя" в продължение на две години нанася беди на селото, като последният и намек почти не го изтри от лицето на земята. Обръщението ми специално за това е към ситовци. Не почитате ли корените си и своите местни родови духове, нищо добро не ви чака, където и да сте. "Света Неделя" е категорична в това отношение

Последната година, в която някой въобще я е посещавал - 1999 г.

Черквичка-грамада "Св. Неделя" възстановена по спомените на баба Васила Божилова.




Черквичка "Свети Георги"

И тъй в търсене на "Cвети Георги". Все някой знае къде се намира "Cвети Георги", но не иска да ти каже. Най-накрая по указания на Васила Божилова, тръгнахме да я търсим. Черквичката се намирала на една равнишка, вляво от дерето, което се спуска от Чифлика (Кум-ли-гор) към Мечата ливада и пътя за Плочник. Дерето започва и ясно се откроява едва след края на тази бивша нива, която виждате на снимката, и която днес е оформяща се като гора ливада;))) Съвсем ясно ни става, че отново ще срещнем "мерзостта на запустението". Нещо подобно на така наречената днес "държава България". Първоначално си помислих, че ей този обект на снимката е свети Георги, но след това размислих - не отговаря на на духа на каменните черквички, нито на напътствията на бабата, а по-скоро ми прилича на селскостопанска сграда, част от Чифлика. Затова спускайки се по дерето, по което се открояваха няколко мечи изпражнения, стигнахме до нещо като равнишка (както бе по указанията), и в десния и далечен край, съзряхме едвам забележимо очертание от наредени камъни в полукръг, които земята вече бе почти погълнала. Започна лудо ровене с голи ръце и подходящи камъни (изпозлвани като сечива) и тя излезе изпод земята. Свети Георги?! Кой знае. Но няма друго, което да прилича на нея в околността, а и указанията на Васила Божилова бяха следвани стриктно

Каменливата черквичка "Cвети Георги", село Ситово. Изровена от земята след 50 години забвение.

"Св. Георги", отстрани;

Както се вижда черквичката има добре оформен вътрешен кръг, със свещен камък в средата, около когото е бил пален огън многократно. Пръстта е цялата обгоряла в черно. За подобни ритуали с палене на огън и чупене на керамика в него свидетелства и черквичката "Света Марина". Тук, обаче керамика не излезе, а само малко овъглени парчета. Понякога оставам със съмнението дали не сме открили огнище, но все пак, като показахме снимката на баба Васила Божилова, тя потвърди, че е тя. Предполага, че от 1958 г., след колективизацията, никой не е ходил до нея. А това са цели 50 години! Петдесет години на някои хора вятър е духал в кратуните. Но това е друг въпрос.

Интересното обаче е, че черквичката посветена на Великия Конник се намира много близо до пещерата-светилище на Кун-ли-гор. Дали тя не е неговото рождено место?
Въглени от черквичката

На тази каменна тикла личат следи от изсечен детелинообразен кръст

Камък, на когото, вероятно са били забивани свещите (в малките дупчици) да горят. По него си личат остатъци от обгаряния и следи от текъл восък.

Тези две интересни тикли, под формата на "ръце" стояха вътре в черквичката.


Черквичка "Свети Илия"

Tова представлява тя днес. От разрушения от османлиите голям манастир, виждал се още при влизането в селото е останало само това, сътворено от ръцете на някоя баба, и то в съвремието.
Върху основите на манастира е построен един никому ненужен партизански паметник.


От Свети Илия в източна посока са гробищата със света Марина, от света Марина в западна посока е манастира, защото са брат и сестра. Топонимията отразява духовното родство и в Ситово, тя е винаги стриктно спазвана. Вероятно това е местото, където е било покръстено населението на Ситово в древността и светилището на Бога Гръмовержец. Свети Илия и Света Марина са си кореспондирали и визуално, дори, когато черквата е била на старото си място. Разделяла ги е само реката/дерето. Тази привидна дуалност на огнения принцип - на света Марина да бъде посветена черква, а на свети Илия - манастир е добре да бъде изследвана в бъдеще

Част от основите на манастира, върху, които е излят бетонната основа за паметника

Партизанският паметник, проснат точно върху основите на манастира. Явно и затова всичките закани за възстановяване на манастира си останаха напразни. Никой не иска да си развали "рахатлъка" разрушавайки паметника, но въпроса не е в "рахатлъка" - самите идеи за възстановяване на манастира са просто поза.


Черквичка Свети Влас

Днес представлява просто една кръгла яма. Напълно унищожен. Камъните на черквичката са изгребани и изсипани накуп вдясно в хвойните. По същия начин, е била ликвидирана и "Света Неделя". Почеркът на деянието е един и същ. Някои старателно е обродил някои черквички и ги е заличил.



Истината е, че керамиката, която намерихме една ранна пролет, край "свети Влас" изровена от топенето на снеговете ми разшири и дори коренно промени възгледите ми за черквичките-грамади. Само вижте тази малка, събираща се в шепата ритуална чинийка, макар, само половината от нея. Тук излезе керамика от тракийския период, а по-късно, по керамиката извадена от къртичините, установихме, че от двете страни на Крива река е съществувало голямо селище, чието начало, най-вероятно се губи в праисторията, но което се е запазило и в близките до нас дни, под името Киндул, Киндулсица (или както го наричам Кан Дулосица и разчленявам на Кан-Дуло, Дулес, Тулес). Хората от Киндулсица са се изселили към Лилково и образували Горната махала, под Фойнак.

Изящната култова ритуална чинийка от св. Влас, Ситово, чиито парчета слепихме, за да я видим поне половината.


Керамика с много интересен орнамент, жалко, че не намерихме други части от него

Нарези на шнуровата лента с остър инструмент. Занимавалото се с усилен рудодобив селище край Крива река, вероятно е изработвало и много добри режещи инструменти.

Керамика, украсена с шнурова лента, чийто идеен заряд е още от неолита. Тук, най-вероятно става въпрос за парче от бронзовата епоха.


ИЗ "ТОПОСЪТ ГРАМАДА В БЪЛГАРСКАТА МИТОПОЕТИЧНА ТРАДИЦИЯ" Анчо Калоянов

"При едно такова струпване на шамански реалии във фолклорната култура на селищата от Северните Родопи, в контактната зона с Горнотракийската низина, отново трябва да поставим въпроса за каменния идол, намерен в землището на село Радилово, Пещерско, от Васил Мутафов, който бе любезен да ни предостави рисунка на находката. Идолът е открит на петдесетина крачки по надолнището на височина, на която има жертвен камък, а самата тя е по средата на разстоянието между Радилово и Пещера, на юг от който по сведението на Константин Иречек се издига в планините висок горист връх с името Перин или Пирин. Доколкото височината с жертвения камък и идолът се намират на север от град Пещера, може да се мисли, че разположението им в една ос отразява опозицията север/юг, планина/равнина и съответства на реконструираната опозиция Перун/Велес в митопоетичната традиция. Иконографските успоредици на изваянието от Радилово, Пещерско, с келтски паметници или с т.нар. "каменни баби" заслужават специално внимание, но следите по него от дълговременно пребиваване във вертикално положение със сигурност доказват, че дори и да е заварено от пришелците през VI - VII век, ако приемем келтско потекло, то е било усвоено от тях. С други думи, в епохата на българското езичество в него разпознали Велес, едно от четирите божества от вставката в апокрифа "Ходене на Богородица по мъките", за която се смята, че е направена от българския преводач още от времето на цар Симеон. Напоследък името на бог Велес се свързва с келтското Velets 'шаман, поет, бард, магьосник'. Според нас предположението за принадлежност на названието към българското езичество - като свое, а не присвоено, има своя аргумент в андрогинната природа на изобразената фигура. Лицевата част я показва като мъж с колан и нож, а вдясно, на височината на хълбока и дело на същия майстор според дълбочината на врязването в камъка, е изобразена вулва заедно с есовиден знак. В средновековните рисунки-графити у нас се срещат шамани андрогини, както и самостоятелно надраскани върху камък вулви, тъй че идолът от Радилово напълно се вписва в иконографията на българския шаман и съответно - на очакваното изображение на бог Велес, чиито свещенослужители в древноруската традиция са се наричали влъхви

ВЛАСОВДЕН, Волов запор, Муков-ден (11 февр.) - църковно-християнски празник в чест на “светеца” Василий, тачен от народа като покровител на домашните животни (особено на впрегатния добитък). Власовден е свързан с предпазваща по характер обредност. Вярва се, че волът е опасан с девет колана и на Власовден се разпасва, затова не се впряга за работа - иначе ще се разболее и ще умре; ще окуцее. В западна България същото поверие се отнася към празника МЛАДЕНЦИ, а поясите се смятат 40 на брой. За здраве на воловете, да не ги лови болестта влас се приготвят специални ОБРЕДНИ ХЛЯБОВЕ. В Пирдопско и Малкотърновско раздават намазани с мед пити. На много места водят воловете на водопой с окачени на рогата им хлябове, които наквасват и дават от тях на воловете и на минаващите хора. В Северозападна България прекаляват в обора при воловете два хляба - св. Влас и св. Петка, от които първия слагат в кърмата им, а втория раздават на съседите. В някои райони при раздаването на обредните хлябове хората се ритат, „бодат" с глави и мучат - оттук и названието МУКОВДЕН (Неврокопско, Пловдивско, Панагюрско). С мучене се придружава и магическата практика да „секат влас" на говедата със секира (Неврокопско). Власовден е свързан и с някои трудови забрани - жените не предат, за да не става „влас" в очите им или на децата; хляб не месят, за да не „власява" (да не става на конци), изобщо се избягва работа. Най-строго се тачи Власовден от овчари и стопани на много овце - за да не се раждат „власати" агнета (с груба вълна). В централните райони на страната Власовден се празнува и за нивите - да не ловят „влас", да не „власяват", т.е. да няма празни класове. Като покровител на домашните животни св. Влас има близки черти със зимните светци-пастири Никола и Атанас. Например обреди срещу болестта влас в селища на Плевенско се извършват на третия ден след НИКУЛДЕН; В Ловешко е познат терминът власувнина, с който се означават никулденската семейно-родова служба, оброкът за болни хора и обредният хляб за здраве на биволиците. В цялостната си характеристика св.Влас се приема за наследник на “древнославянския” бог на горите, животните, лова и търговията ВЕЛЕС/ВОЛОС."

Балванът изровен и изправен от нас край "свети Влас", село Ситово. Вероятно изображение на Белес, Белас (Велес)

Основата на балвана. вижда се, че е конично заострена. Съвсем ясно е, че е направено така, за да се забива добре в земята.

Свещеният извор, от който начева своя път "Крива река", намира се на 50 метра от "св. Влас".


Черквичка "Свети Тодор"

Kаменливата черквичка "свети Тодор", разположена на около 50-100 метра преди свети Влас, от левия бряг на Крива река (идвете черквички са от левия бряг на реката, гледан откъм селото). И двете, макар свързани и с животинския свят (или по-скоро с Божието присъствие в животинския свят), макар, почти неличащи си днес са светилищата с едни от най-дълбоките пластове. Свети Тодор представлява "свъртовище" - кръг изкопан в земята и ограден с камъни, днес силно обрасъл и почти неличащ се. В средата на този кръг е имало олатарен камък, където попът осветявал питата, която после се раздвала за здравето, качеството и приплода на ездитните животни - конете. На тази черквчка и общирните ливади на Крива река , в древността, най-вероятно е протичал дунавския вариант на празника Сабантуй или по-точно един елемент от него - кушиите на Тодорова неделя.

Свeти Тодор. На Летен Тодоровден е сутрешния изгрев на Плеядите - 8 юни.

Това съвсем миниатюрно, каменно градежче, направено от ръка на някоя баба, е местото, където се палят свещите днес. Естествено, ако има кой да отиде и да запали.



Черквичка "Свети Спас"

Входът към черквичката

Свети Спас, Ситово - и за него, каквото да се каже е малко. Намира се по пътя за Щут, вляво, по посока местността Бордо ( Бърдо). Някога тук е имало голям, може би античен храм. Глинен водопровод е тръгвал оттук и е снабдявал с вода Щутград. На мястото на извора, днес има каптаж. Светият Спасител е едно взаимоизключващо се само по себе си прозвище, тъй като Спасителят сам по Себе си е свещен. И е много странно присъствието му в християнството. Преди време го свързвах с Ной, но понеже на сто метра под него е скалното светилище Гарванек, то явно в "свети Спас" е скрит образа на алпа Карга (Гарван), разрушил Стената на Дивовете и прекратил ледниковата епоха. Това прави местото, древно, много древно и свещено, много свещено. В крайна сметка, най-стария и същински пласт на празника Сабантуй е именно Каргатуй, за който ще говорим по-нататък, представяйки светилището Гарванек. По днешна традиция, при волжките българи, Спасовден е 40 дена след Каргатуй. Затова и двете култови точки - Гарванек (Каргатуй) и Шиллък (свети Спас), изключително точно и правилно са разположени в Ситово близо един до друг.



Свети Спас - изглед отстрани и отзад

Част от стената на стария храм сега огражда чеквичката "Свети Спас"




Тази част от каменна колона, добре изработена и орнаментирана, най-вероятно е била олтарна колона, от стария храм. Затова и досега върху нея се забождат запалените свещи



Следите от свещи върху колоната



Черквичка "Свети Никола"
Черквичка-грамада "Свети Никола", на върха на Щутград. Тя ведно със "Свети Димитър" са двете черквички, които се намират на Щутград. Като Свети Никола е направена на върха от останките на по-старо светилище, вероятно антично, а "свети Димитър" на средното ниво- разположение, което едва ли е случайно и вероятно става въпрос за духовна йерархия. Тук на тази снимка е показана черквичката-грамада "Свети Никола", в първоначалния и вид, който я заварихме (долния десен ъгъл на снимката) като градеж и разположение. След това дочух, че някой е извикал свещеник, който е пренаредил черквичката и променил положението й.


Вторият вариант на "свети Никола" след пренадреждането й



Според вярване в Гевгелийско, Свети Никола държи ключовете на 7-те извора и по този начин предпазва света от потоп. Седемте извора несъмнено са 7-те звезди на Плеядите. Според друга легенда, когато Господ махнал две от звездите на Плеядите, от тях потекли небесните води създали Потопа. Звездите на Плеядите се разглеждат като своеобразни небесни окна, шлюзове, които задържат или позволяват да се изтече Небесната енергия, която може да бъде под формата на казън или благодат.


Общ план на "св. Никола" на върха на Щут

Последната (трета) "реконструкция" на черквичката-грамада "Св. Никола". Обърната е радикално на 180 градуса от предното положение. С тази начин на изграждане, асоциациите й с еднокамерен долмен са повече от основателни.



Черквичка "Свети Димитър"
Най-миниатюрната черквичка, чието построение от немощна ръка отново прилича на еднокамарен мини-долмен. Намира се върху скална площадка на отвесна скала от източната страна на Щутград, на две скални нива под свети Никола. До нея води едва забележима пътека, чието начало започва от камъкът под сливата до входа на Щут. Тази пътека обикаля под скалните масиви от Източната страна на Щут, но много често се губи и е силно залесена. Изключително рядко посещавана. Днес, може би, само от нас. Скалата със свети Димитър има огледност и откъм най-ниската точка на Крива река и кореспондира с нея, явно, за да се покаже, връзката му и с отвъдния/подземен свят. Докато свети Никола, разположен на възможно най-подходящата висока част на Щут, няма такава кореспонденция. Той е изцяло въздушно-небесен.

Св. Димитър като светец-воин се счита за брат-близнак на св. Георги и дори брат на Архангел Михаил, но тези братства едвали са случайни, най-вероятно те са обусловени от небесното положение на съзвездието Плеяди в определени дни на годината и докато при свети Георги, то се скрива, т.е. залязва заедно със залеза на Слънцето, (т.е имаме слизане в подземния свят), на Димитровден то има своя вечерен изгрев, достигайки в дните на св. архангел Михаил своя небесен зенит. То става "ос на света" и небесния портал се отваря. Човекът може да извърши своето пътуване към звездите/ респективно Плеядите, небесните жители, могат да слязат на земята. Змеебоческата функция на конника Св. Димитър убиващ змей, който се увива около вековно дърво, ни отпраща към неговата връзка с Деметра - богиня на земеделието. Макар, че в днешното си сезонно разположение, свети Димитър, по-скоро се асоциира с "разпуса", т.е. привършването на земеделския сезон, отколкото с неговото начало, все пак, можем да предположим, че по отношение връзката му с Деметра, този му змиеборчески акт е свързан със спиране вредоносното влияние на силите, възпрепятстващи плодородието. Тълкуването може да има верна основа, и ако предположим, че това спиране на змията, е спиране на виталната сила, излизаща от корените на дървото и изкачваща се нагоре, като сокове, които водят до неговото разлистване, цъфтеж и плодоностност. С този акт, той поставя началото на зимата. В това му действие той въплъщава част от функциите и образа на Хор (Хърса) като бог на зимното слънце. Ако продължим връзката му с Деметра, крайно интригуващо е това, че в него напълно са въплътени функциите и на "носителка на сезоните", защото "докато Свети Георги носи лято, свети Димитър - зима." Въпреки днешните обърнати функции на св. Димитър, трябва да споменем, че именно Деметра е научила хората на земеделие, пръскайки семената на пшеницата по целия свят. Тук, можем да предположим, че вземането на дъщеря й Персефона за съпруга от Хадес, техния брак, символизира засаждането на семената(заравянето им в земята), а нейното излизане на слънчевата земя - тяхното поникване. Деметра е елинизирания вариант на Изида като откривателка на земеделието и пшеницата, а свети Димитър като едно от лицата на сина й Хор.

Това, което трябва да добавим след всичко е, че св. Димитър и света Петка са брат и сестра. Тяхното духовно родство също строго е спазено при изграждането на света Петка и св. Димитър. Като теглим диагонал от св. Петка към Щут в северна посока, стигаме до св. Димитър. Но от това, няма нужда - от другата страна на реката, край света Петка, тръгва стара пътека за Щут, която някога, преминавайки покрай Гарванек, покрай Бухльова дупка е отвеждала до св. Димитър.

Каквото и да кажем, за свети Димитър, все ще е малко. Несъмнено е, че вечерния изгрев на Плеядите, отваря отново за първи път небесния портал. Затова е вярването, че в полунощ срещу Димитровден, "небето се отваря", но това отваряне е за да се вземат душите на мъртвите (Вследствие братството си с архангел Михаил). Пребиваващите на земята души, трябва отново да се върнат в небесните селения. Канала, който се отваря на Димитровден е еднопосочен - от земята към небето. Това вземане на душите на мъртвите на небето, вероятно е отразено в земния бит като разплащане и освобождаване на наетите сезонни работници.
В иконографията той се изобразява като конник, който язди червен кон. А в Откровението на Иоан е казано: "И излезе друг кон, риж; и на ездача му бе дадено да отнеме мира от земята, та човеците един други да се убиват; и даден му бе голям меч."



Може би, най-старото изображение на "Квачката с пиленцата", запазило се като по чудо на Щут, най-вече, заради близкия до естеството на скалата облик на дупките. Най-голямата в средата, представлява тялото на Кокошката, над нея - издължената вляво дупка, завършва с хитро оформен тънък клюн, а вдясно от нея дупката е оформена като разцепена на две опашка. Така хитро, древните ни преци са оформили образа на Квачка, а дупките около нея, идеално са паснали като следващия отзад и отстрани стадо пиленца. Квачката не е добре оформена зооморфно, и това може би си има обяснение - на свети Димитър е първия вечерен изгрев на Плеядите, а не сутрешен, както е било до този момент. Те тепърва излизат от "преизподнята", още не са добре оформили своя образ и току що са излюпили пиленцата си(звездите).



"В Единението е Силата", това ни свидетелства една монета от 1937 г., а не "Съединението прави Силата".


По стотинките оставяни на черквичката, може да се види периодът от години, в които е била посещавана.


Великото лечебно Аязмо "Света Богородица", построено върху руините на стра български манастир, разрушен при превземането на района от турците. Това веротно е бил втория манастир в селото, заедно със свети Илия. Легендата за изграждането на Аязмото вече ви е известна. Отново възвестена и построена след сън/съновидение.

Аязмото през зимата

Черквата "Света Богородица". Легендата разказва, че тук е била скрита икона на света Богородица. Легнала една баба от Ситово под една от сливите до черквата и заспала. Та сънувала - явила и се богиня (Света Богородица), и казала, че близо до сливата е заровена иконата й(вероятно скрита по време на турското нашествие), а до нея делва с злато. Златото да вземе - две части от него да отидат за изграждане на черквата и требите необходими за нейното оборудване, в които да се постави нейната икона, а другата, трета част - да се раздаде на бедните. Така възникнала черквата "света Богородица" близо до аязмото, мисля, че през лето 1905-то. В крайна сметка такова злато е открито и на св. Спас (вероятно дарове, оставяни през древността), но въпреки, обещанията на намерилия го, не е направен нов параклис на "св. Спас". Най-вероятно безумни иманярски ръчкания са попиляли някои от разрушените черквички в района. Аман от безумието на човешката алчност!

Черквата "Света Петка"

Черквата "Света Петка" изградена през 1849 г., върху "Самотната скала", на местото на стар параклис, вероятно черквичка-грамада. Тя става новата черква на ситовци, вместо "света Марина". Разположена е, както свети Тодор и свети Влас, на лявия бряг на Крива ряка, гледан от посока влизане в селото (иначе по течението на реката се пада десен бряг). Нейното разположение на един бряг на Крива река с черквичките Св. Тодор и св. Димитър говори за енергийната й връзка с тях. С тази разлика, че е разположена върху "Самотната скала", която вероятно е било древно светилище. Така тя се издига с няколко нива над св. Тодор и св. Влас, т.е. с нея започва своеобразно изкачване нагоре, свързано именно с издигането на Плеядите над хоризонта. Плеядната функция и на тази бивша черквичка е повече от несъмнена. Преди него ден, Петковден след прибиране на селскостопанската реколта се устройва тъй наречената "Господова или Кокоша черква".
И така, защо Кокоша Черква и Господьова черква е наречен този ден?
Ние обикновено акцентуваме днес какво се яде на тези празници, по рядко, какво се прави, да не говорим, че въобще не обръщаме внимание върху същността на празника. Особено плоски са натуралистичните обяснения на тези дни.
Кокоша черква идвало от това, че на този ден в Тракия се колят черни кокошки, а Господюва, защото друга традиция, пък на този ден се заколвал старият селски бик. И в двата случая, обаче е налице маркер на съзвездието Бик в съобщност със звездния куп Плеяди - Квачката с пиленцата. Заколването на черната кокошка явно е символ на освобождаването на Плеядите за техния вечерен изгрев над хоризонта, извеждането им от подхоризонталието, което трябва да свържем с идеята за един отвъден свят, в който стои общността на прадедите. Затова в тъканта на съзвездието Плеяди е сложено значението "Обединявам", "обединявай се". А ние сме го казали красноречиво със снопа пръчки и девиза, че само "В Единението е Силата". Затова на този ден са характерни семейно-родовите сборове, тлъките и седянките, браковете и женитбите (т.е. процесите на оплождане), защото както съзвездието Плеяди е сбор от звезди в едно цяло, така и нашият народ е именно един такъв сбор от звезди. Интересен момент е, че след Петков ден до Димитровден имаме "поганни дни", такива, каквито имаме от Коледа до Йорданов ден. Те са отново 12.
За какво са тези 12 дни? Това са дните в които Квачката люпи всеки ден по едно от своите 12 пилета. Сега виждам как някой почва да се подсмихва на "бабините деветини" дето ги разправяме тук. Но изведнъж се оказва, че на светилището Щутград в Ситово до 2002 г. е съществувала точно същата тази Квачка с 12 пилета, а те са символ на Космичния съвет на Асите, едно от първите прозвища на Българите. А тяхната земна проекция, намираме в Съвета на Боилите при Българския Саракт. Така от този ден, наречен днес, Петки или Петков ден започва сбирането на Космичния съвет на боговете, на Логосите, отговорни за нашето развитие като народ и земята като цяло. Всеки ден се представя по един член от този Съвет със съпътствуващото му значение и дейност, и така до Димитровден, съзвездието Плеяди излее със цялата своя видима свита от 12 звезди.

Черквата "Света Петка", гледана откъм манастира "Свети Илия"

Квачката с 12 пилци, с които започва пътеката от св. Петка към св. Димитър, символ на 12-те "поганни дни" от Петков ден до Димитровден и числото 13 като цяло

Изображение на Самотната скала (Духът на водата или скалата)

"Самотната скала", върху която е построена черковата Св. Петка



Плочата в черквата "Св. Петка" - Слънчевата Вяра е неугасима!


Непозната черквичка-грамада, близо до телевизонната кула до местността Бордо (Бърдо). Вероятно никога няма да научим името й и на кого е била посветена. От Анчо Калоянов е възможно да е на Св.Врач.



Черквички-грамади в други краища на България
Черквичка от архивите на Елтимир oт началото на 80-те години до Гурково, Софийско

 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание