www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Тенгрианство и Саракт: Сказание за Чулман - Част III  
Автор: Йордан_13
Публикуван: 15.12.2017
Прочетено: 82 път(и)
Размер: 181.43 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Сказание за Чулман
(
Чулман толгау)

преведе Зенд Бурджан колобър

 

Част ІII. Песен за Кимер;

 

 

 




40. Катраг - последният цар на Илат


41. Катраг попада в плен и бяга от Илат

42. Катраг завладява Агаджир и част от ас-халджийците отива в Кашан


43. Ташлък и Тирджат


44. Ижмакай и Барджил


45. Даил - спасителят на кимерците


46. Как ас-халджийците отишли от Кашан в земята на предците


47. Войната на Тарвил с кучуките


 

 

 

40. Катраг – последният цар на Илат



(1) Когато изтребили нечистите в Креш,
цар на Илат станал,
съгласно завещанието на Банджар,
неговият син Йолъг Катраг.

(2) Другият му син Утиг
станал бек на Тарвил,
а третият син – Ялаш – биркам
на царството Илат.

(3) Катраг направил
столица на Илат Атряч,
защото Креш бил
опустошен и изгорен.

(4) А на Креш царят
преселил част от агилците,
за да приведат
острова в порядък.

(5) При това той разделил
много семейства –
и агилците го намразили
за тази жестокост...

(6) Оттогава всички братя
почнали да почитат повече от всички
не Мар и Умай-биче,
а алпа Кубар Баръс.

(7) Синовете на Банджар
били деца на различни негови жени;
от това се възползувал Албастъй,
който решил да им отмъсти:

(8) защото убитото убърче
в действителност било син на Яга
и той не можел
да не отмъсти за него.

(9) Веднъж Яга в образа на голата
майка на Йолъг – Инай –
се явил пред Утиг –
и той се влюбил в мащехата си.

(10) А у Ялаш Яга
възбудил завист към братята му –
чрез неговата жена,
чийто любовник бил сам.

(11) “Твоите братя
живеят и си пеят,
а теб принуждават
да гниеш в пещерата!” –

(12) постоянно казвала тя
на своя мъж Ялаш –
и той почнал да търси случай
да завземе трона...

(13) А такъв случай
скоро се явил –
скарали се помежду си
братята Катраг и Утиг.

(14) Утиг признал
своята любов пред Инай –
и тя пламнала в страст
към своя доведен син.

(15) Утиг бил строен красавец
и ненадминато конте,
само с погледа си побърквал
влюбената в него Инай.

(16) Но когато Катраг узнал
за любовта на Утиг и Инай,
той изпаднал в ярост
и им забранил дори да се виждат.

(17) Като не можели да изтърпят
раздялата помежду си,
влюбените се оплакали от Йолъг
на биркама Ялаш.

(18) Той им казал,
че ще изпрати Катраг
на далечно пътешествие
и те ще могат да се съединят.

(19) Но за това те
трябвало да му помогнат
да стане цар на Илат –
и влюбените се съгласили.

(20) Не искали влюбените
да причинят зло на Катраг –
но сетне народната мълва
неправилно им приписала това...

(21) Ялаш помолил Албастъй
да му намери някаква лична вещ на Банджар –
и онзи отишъл при Шурале
за такава вещ.

(22) Шурале бил пазителят
на мъртвите тела –
и затова завладявал
някои от вещите на покойниците.

(23) За една такава вещ –
пръстена на Банджар –
Шурале поискал за жена
дъщерята на Яга Албастъй.

(24) Албастъй не обичал Шурале,
но нямало какво да се прави –
дал му за жена дъщеря си
и получил пръстена за Ялаш...

(25) Тогава Ялаш събрал
всички багъли на Илат
и им обявил:
“Цар Банджар е жив!

(26) Ето пръстенът,
който той ми изпрати,
за да повярвати в това
и да послушате думите му:

(27) “Йолъг зае незаконно
моя трон, защото аз съм жив;
но аз не искам
да отмъщавам никому.

(28) Нека моят син
за своята простъпка
да ме посети – и за това
аз ще му предам властта!””.

(29) Багълите повярвали на това
и наредили на Катраг
да отиде при баща си
за разрешение да царува.

(30) Йолъг трябвало
да се съгласи и попитал,
къде да намери баща си,
а Ялаш му казал:

(31) “Изпратените от Банджар хора казаха -
нека Катраг с кораб
да отплава на запад –
и ще стигне при него!”.

(32) Качил се Йолъг в Атряч
на един бърз кораб
и отплавал към баща си –
и плавал дълго.

(33) Накрая се уморил да плава,
пристанал на един остров
и стоварил на него онова,
което носел със себе си.

(34) След това той
се обърнал към Чулман Джалъш:
“О, велики алпе
Надж Боз-Идан!

(35) Нося изумително красиви
и много скъпи вещи;
отнеси ме по-бързо при баща ми –
и аз ще ти ги подаря!

(36) Ти ще подариш тези вещи
на своите жени, дъщери и любимки –
и те ще бъдат щастливи
и ще те обсипят с благодарности!

(37) А ако ти
не ми помогнеш,
аз ще изгоря съкровищата –
и те не ще зарадват никого!”.

(38) Чул думите му Чулман
и се изумил от това,
че Йолъг иска да отиде
на оня свят.

(39) Но толкова му се приискало
да подари съкровищата на своите жени,
че той обещал
да помогне на Катраг.

(40) Едва Йолъг отново се качил
на своя кораб
и хвърлил в морето съкровищата,
и едно течение подхванало кораба.

(41) Не успял Катраг
дори да мигне –
и корабът му
вплувал в някаква пещера.

(42) В пещерата имало
голямо езеро, в което
се вливал потокът,
носещ кораба на Йолъг.

(43) Катраг слязъл на брега на езерото
и почнал да се спуска в пещерата,
докато не стигнал до една река –
това бил Курун.

(44) Над Курун винаги виси
гъста бяла мъгла,
затова тази река
наричат също и Тъмзай.

(45) Но внезапно мъглата
за миг се разпръснала
и на другия бряг на реката
Катраг видял баща си.

(46) Йолъг заплакал
и почнал да го вика,
но онзи не го погледнал –
нали бил в другия свят.

(47) Тогава потресеният Катраг
чул гласа на Чулман:
“Отдавна се учудвах
на твоето желание!

(48) Но сега виждам, че ти
си мислел, че Банджар е жив,
и не знаеш, че той
се намира в другия свят.

(49) Бих могъл да те прехвърля
веднага на неговия бряг,
изпълнявайки твоята молба –
и ти би останал там завинаги.

(50) Но ти ми подари
такива удивителни неща,
че аз реших
да не те погубвам.

(51) Измами те Ялаш,
който вече стана цар на Илат,
за да завземе властта
и да ожени Утиг за майка ти.

(52) Скоро след твоето отплаване
Ялаш обяви
теб и Банджар за мъртви
с помощта на един лъжесвидетел.

(53) Това беше един моряк,
избягал от твоя кораб,
който каза, че ти и Банджар
сте се убили взаимно при срещата си.

(54) Смутените багъли тутакси
възкачиха на трона Ялаш,
тъй като го подкрепяха и
Инай и Утиг.

(55) Сега тъкмо празнуват
сватбата си Инай и Утиг
във владението на Утиг –
град Тар.

(56) Аз ти разрешавам
да напуснеш Подводния Свят...
Преди просто бих те изнесъл
от него с един поток.

(57) Но ето че наскоро
до входа на моето царство
се заселиха джиркошите,
които пеят чудни песни.

(58) Тяхното пеене очарова хората
и те забравят за всичко
и завинаги остават
в Подземния Свят...

(59) Не бива да ги слушаш:
техните звуци проникват
през всяко препятствие –
направо в сърцето на хората...

(60) Затова, боя се, че ти,
въпреки моето разрешение,
не можеш сега
да преплуваш покрай джиркошите.

(61) Но веднъж на 10 години
те заспиват за един ден
и тогава може безопасно
да се преплува покрай тях.

(62) Изчакай 9 години
до следващия такъв ден
и тогава спокойно
ще напуснеш моето царство”.

(63) Но Йолъг бил толкова
възмутен от измяната на братята си,
че решил да им отмъсти –
и веднага отплавал от Тунай.

(64) Когато корабът му
се приближил до изхода,
той взел своя тамър
и сам запял на джиркошите:

(65) “О, прекрасни джиркоши!
Прочути сте с пеенето си, но е жалко,
че хората чуват вашите песни
само в последния си миг.

(66) Под вашето чудно пеене
мръзнещите се стоплят,
гладните стават сити,
а тъжните – радостни.

(67) Тези, които са страдали и са се мъчели
през целия си живот,
забравят за това
и се усмихват през сълзи.

(68) Тези хора ви чуват –
и отново виждат пред себе си
онези, които са им били скъпи,
но са ги напуснали завинаги.

(69) Как да не се усмихнат,
когато им се струва,
че им пее в люлката
отдавна починалата майка;

(70) или че ги качва на коня
загиналият на лов баща;
или че си играят
с умрелите си братя и сестри;

(71) или че им подарява кутре
чичо им, убит във война;
или че се стрещат
със своите любими;

(72) или че люлеят
собствените си деца,
които са изчезнали безследно
някъде в чужбина.

(73) Аз също искам
да чуя вашите песни,
но моят дом е заплашен
от страшна беда.

(74) Позволете ми, о, джиркоши,
да прогоня бедата от дома си,
а когато го направя,
отново ще се върна при вас!”.

(75) Чула песента му
царицата на джиркошите,
заплакала сама и наредила
да пуснат Йолъг в света на живите.

(76) Върнал се Катраг в Тарвил –
и като вихър връхлетял на сватбата:
обявил на народа за измамата
и се нахвърлил с меч срещу Утиг.

(77) Излязла насреща му Инай,
за да го успокои,
но неволно попаднала
под удара на сина си.

(78) Утиг с другарите си побягнал надалеч,
а Катраг се втурнал да ги гони.
Не догонил брат си,
но избил много от другарите му.

(79) После се опомнил
и, като се върнал назад,
заридал над тялото
на убитата си майка:

(80) “Майко, майчице! –
плакал той, -
защо падна ти
като покосена трева?

(81) Защо падна ти
като от умора?
Не ме плаши, -
стани, скъпа, стани!

(82) Аз бях лош син,
често те обиждах,
често не те слушах, -
затуй стани, нахокай ме!

(83) Най-прекрасната песен
ще ми се сторят сега
твоите укорителни слова,
само стани, майчице моя!

(84) Аз ще бъда твоя
най-любящ син,
ще бъда до теб цял живот,
само стани, майко, стани!”.

(85) Но Инай така и
не станала повече
на пъргавите си крака –
и Катраг се заклел:

(86) “Не ще се успокоя дотогава,
докато не отмъстя
на своите братя – виновниците
за смъртта на моята майка!”.

(87) Почнал той да екзекутира
надясно и наляво –
всички действителни и мними
свои противници и неприятели.

(88) И изведнъж онзи лъжесвидетел – морякът –
сам идва при Катраг.
Попитал го Йолъг
защо е излъгал.

(89) “Аз съм агилец, - отвърнал морякът. –
Първо бирниците на твоя баща
убиха моя дядо
заради неплатен данък.

(90) Сетне ти изпрати баща ми
и всичките ми братя на Креш –
и там те всички
измряха от глад.

(91) Реших да ти отмъстя
и когато ми предложиха
да излъжа за твоята гибел,
аз с радост го направих”.

(92) Грабнал меча Йолъг,
за да убие моряка,
но внезапно видял
на врата му печата на майка си.

(93) Вцепенил се Катраг и попитал моряка:
“Откъде имаш
този печат?”, –
а агилецът му отвърнал:

(94) “Видях, че майка ти
вехне и умира
от тъга по теб –
и й признах лъжата си.

(95) Когато тя попита
също като теб
защо съм го направил,
аз й разказах това.

(96) Тогава тя ми даде
този свой печат
и ми каза:
“Прощавам ти!””.

(97) Потръпнал тогава Катраг
и свалил меча си.
Казал на моряка: “Тогава
и аз ти прощавам!”.

(98) Морякът си тръгнал от Йолъг,
но му оставил печата.
На него било написано:
“Прощавам ти!”.

(99) Заридал Катраг, сякаш бил получил
прошката на майка си от онзи свят
и почнал навсякъде
да носи печата със себе си.

(100) Той прекратил екзекуциите на хората,
които подкрепяли братята му
и само на самите си братя
не могъл да прости.

(101) Йолъг скоро успял
да залови укриващия се Утиг
и заплавал с него към Креш,
за да го екзекутира там.

(102) Виждайки пред очите си смъртта,
нещастният Утиг почнал
да умолява Кубар
да му помогне.

(103) Но Бабай му отговорил:
“Катраг те победи
в честен бой и ти законно
стана негова плячка и собственост”.

(104) Тогава Утиг помолил Умай
да му помогне,
молейки я да му прости за това,
че известно време не я е почитал.

(105) Турун-Аби наредила
на своите умайджанки
незабавно да освободят
невинния в нищо Утиг.

(106) Къргъзките като големи чайки
връхлетели на кораба,
избили охраната
и освободили Утиг.

(107) Катраг, спасявайки живота си,
скочил зад борда
и непременно щял да потъне,
ако не бил онзи моряк.

(108) Той скочил в морето
от другия кораб
и помогнал на Йолъг
да се добере до него.

(109) Тогава Катраг отплавал
направо за Атряч
и слязъл на брега,
за да получи Ялаш.

(110) Дълго уговарял
атрячците Катраг
с мир да му върнат властта,
позовавайки се на закона на Банджар:

(111) нали той забранявал
на всички биркамове
да заемат трона
на Илатското царство.

(112) Но атрячците останали с Ялаш
и му позволили да извърши
невиждано светотатство –
да постели Джаръмшана на трона.

(113) Катраг помолил
за помощ Кубар-Баръс,
но Урус-Бабай
му отговорил:

(114) “Ялаш ме почита
повече от теб,
дарителю на Чулман,
затова аз подкрепям него!”.

(115) Тогава Йолъг,
желаейки да освести атрячците,
направил от дърво
един голям кон –

(116) и на висок глас се обърнал към него
като към алпа Мар-Нар,
с такива думи,
така че да чуят в града:

(117) “О, велики алпе Мар!
Прости на моите поданици:
това зло, което бе в биркама,
излезе навън и влезе в тях!”.

(118) Сетне Катраг казал на атрячците:
“Вземете този кон
и го поставете на Джаръмшана –
с това ще заслужите прошката на Мар!”.

(119) Но никой от атрячците
не мръднал от мястото си.
Тогава Катраг отново
с висок глас се обърнал към Мар:

(120) “О, велики алпе Джаръм-Ат!
Прости ми за това,
че известно време
аз не те почитах!

(121) За да заслужа
твоята милостива прошка,
аз поставих в коня злат
като жертвоприношени за теб.

(122) Това е всичкото злато, което
са натрупали за хиляда години
илатските царе, а самият аз
заминавам в изгнание!”.

(123) Той се качил на кораба
и като отплавал недалеч от брега,
спрял да погледа
какво ще се случи.

(124) Едва бил отплавал,
когато хиляди хора
изтичали от столицата на Илат
към жертвения кон.

(125) Възбудената тълпа на ръце
внесла Коня в града: тя
се лакомяла за печалбата и бързала,
боейки се, че Йолъг ще се върне за него.

(126) В града атрячците
почнали да разбиват хълбоците на Коня –
нямали търпение да заграбят
скритото в него злато.

(127) Но внезапно от утробата на Коня
изскочил ослепителен огън
и изгорил всичко живо в Атряч,
оставайки в града само пепел и дим.

(128) Но и този пепел и дим
много скоро разпръснал във всички посоки
долетелият тук със синовете си
лекокрил алп Джил Ерирей.

(129) А Джаръмшанът, който в огъня
ни най-малко не пострадал,
Джил донесъл на кораба на Катраг
и той го отнесъл в Тарвил.

 

 

 

41. Катраг попада в плен и бяга от Илат



(1) И тогава се събудил
страшният алп Лекдиу
и почнал да възстановява в Капдаг
своята власт.

(2) Като узнал, че кимерците
са отнели от неговите дивове Тар,
той отишъл към него
и почнал да щурмува стените му.

(3) Катраг храбро се сражавал
с войската на дивовете на Лекдиу,
но тя при все това
превзела и опустошила Тарвил.

(4) Катраг и неговите хора,
които оцелели при погрома,
алпите затворили
в голямата пещера на Лекдиу.

(5) “Сега за дълго
сме подсигурени с храна!” –
засмял се доволният от победата Лекдиу
и седнал да пирува със своите алпи.

(6) На този пир Лекдиу
изял няколко души
и изпил сто бъчви
силно вино.

(7) Като се напил, Лекдиу почнал да се хвали
как хитро получил срещу размяна
окото на Урус-Бабай
от алпа Куян Джуанъш.

(8) Самият Лекдиу се бил родил сляп.
Но веднъж той помолил
алпа Давшан
да му намери поне едно око.

(9) В замяна на това Лекдиу
обещал на Джуанъш
цял живот
да му доставя хора.

(10) А алпът Куян Давшан,
който постоянно се нуждаел от поданици,
с радост се съгласил
с тази сделка.

(11) Той отишъл при брата на Лекдиу
и му предложил да размени
едното от очите си
срещу неговия кон Тулпар.

(12) Братът на Лекдиу – Татран, -
очарован от коня,
лекомислено се съгласил
и дал окото си.

(13) Но скоро след това
Тулпар избягал от него при баща си,
а продаденото око
вече не се върнало при алпа.

(14) Това око
Джуанъш дал на Лекдиу,
с което направил страшната сила
зряща и по-опасна.

(15) Благодарният Лекдиу създал
свое царство на дивовете в Капдаг
и почнал да залавя хората,
попадащи в тази страна.

(16) Някои от заловените
Лекдиу обричал на изяждане,
а другите предавал на Куян –
и двамата били много доволни.

(17) Като се помислил за непобедим,
алпът Лекдиу
лекомислено се скарал
дори с Джангър-Бабай.

(18) Но в сблъсъка с него
Лекдиу отново изгубил окото си
и едва успял да се спаси
благодарение на алпа-водач.

(19) Сега Лекдиу не можел
да добива хора за Куян,
защото алпите без него
били лоши ловци.

(20) Онова, което хващали
неговите глупави и неразумни дивове
едва стигало
за собственото им изхранване.

(21) Куян, който също не се разбирал с Кубар,
който неведнъж го удрял със Саръджа-та,
почнал отново да се нуждае от поданици
и решил да помогне на Лекдиу.

(22) Той уговорил
царицата на пчелите Мосхаба
да ухапе Кубар
около окото –

(23) само на нея не действувал
огненият поглед на Урус-Бабай,
който можел да превръща в камък
всичко живо край него.

(24) В замяна на това Давшан
обещал на Мосхаба,
че царят на Идел
ще отглежда и пази нейните пчели.

(25) А царя на Идел Джуанъш
придумал да отглежда пчелите с това,
че се съгласил да омъжи за него
една от своите дъщери-красавици.

(26) Зарадваната Мосхаба
с лекота изпълнила порачението,
защото някога Бабай високомерно
отхвърлил нейната любов...

(27) Тя внезапно ужилила
спящия Кубар по веждата.
Той се събудил и решил,
че окото му се е възпалило.

(28) Тогава Кубар Бабай извадил окото си –
а алпите можели да правят това –
и го поставил да изстива
в една кана с вода.

(29) След това Баръс
отново заспал,
без да подозира
какво ще се случи.

(30) Тогава вече самият Куян
се прокраднал към него
и, грабвайки каната,
избягал с нея в Капдаг.

(31) Там Давшан
дал окото на Лекдиу
и отново почнал
да получава хора от него.

(32) Първите били
някои от именците на Катраг,
които Лекдиу пленил в Тарвил,
но те се радвали на това:

(33) нали другите пленници,
заедно със самия Катраг,
останали в пещерата
да очакват неминуемата смърт.

(34) В тази пещера
имало извор,
от който нещастниците
пиели чиста и вкусна вода.

(35) В отчаяние Йолъг
почнал да моли за помощ
всички алпове подред,
но никой не го чувал от пещерата.

(36) Накрая, като погледнал
във водите на извора,
Катраг си спомнил
за великия алп Чулман.

(37) Той веднага почнал да моли
Исадун Исадъ
да помогне
на него и хората му.

(38) При това Катраг
разказал на Джалъш Арбай
за окщото на Кубар,
с което се хвалел Лекдиу.

(39) Чулман съжалил пленниците
и изпратил при тях Кулюг-Бала.
Пратеникът от името на Арбай
наредил на хората да сторят следното:

(40) “Когато алпите
се напият и заспят,
напръскайте ги
с вода от извора.

(41) Тогава те
за известно време
ще се вцепенят и ще ослепеят,


(42) ...”.

(43) Катраг и неговите хора
тъй и сторили:
напръскали спящите алпи
и избягали в Агил.

(44) А в пещерата
след бягството на Катраг
се появил Чулман и взел
от Лекдиу окото на Баръс.

(45) Джалъш Исадун и Кубар
винаги се уважавали един друг
и затова Исадъ Арбай
веднага върнал окото на Баръс.

(46) При това той казал на брат си,
че просто е намерил окото,
защото съжалил
безпътните алпове Куян и Лекдиу.

(47) “Лекдиу и без друго
бе наказан от Баръс,
а алпът Давшан Джуанъш
е дядо на жена ми Ак Дениз”, -

(48) тъй си мислел Чулман
и това било много мъдро,
защото кавгите сред алповете
и без това не били малко...

(49) Арджа-билишците отказали
да приемат Катраг –
те почнали да избират за царе
своите бийове.

(50) “Ние не ще бъдем отново
роби на именските българи,
които не почитат Умай”, -
казали му те.

(51) Тогава Катраг си спомнил
за думите на Бай-Тимат
и решил да отиде
в земята на бирисците.

(52) А дошла при него
и самата Бай-Тимат,
която го обичала,
и му казала:

(53) “Отиди по-добре в Бирак –
там потомците на Авар
са разделили страната на части
и воюват помежду си.

(54) Народът, който вярва в Алабуга,
е недоволен от размириците
и ще те избере за цар,
ако те вземе за Иджик.

(55) Ако ти се представиш за него
и покажеш условния знак –
зареден лък –
те ще повярват, че ти си той”.

(56) Катраг я послушал
и отишъл в Бирак,
където направил тъй,
както тя му казала.

(57) Биракците помислили,
че Иджик се е върнал при тях
и тутакси го избрали
за свой цар.

(58) Като чул за това,
царят на Агаджир – Утяш –
го помолил да му помогне
да отблъсне натиска на враговете.

(59) Напада ли го едновременно
три съседа –
джулахците, кермекците
и алчните тирбашци.

(60) В замяна на помощта Утяш обещал
да даде на Катраг
Бърман и Миджан
и се заклел във властта си.

(61) Съгласил се Катраг
или Йолъг Алабуга:
нали мечтаел да възроди
своето величие.

(62) Видял той, че сред враговете
няма равенство,
че водачи са джулахците,
а останалите са им подвластни.

(63) Спазарил се той с тирбашците;
заедно с тях
разбил останалите
и получил Бърман и Миджан.

(64) На тирбашците той дал онова,
за което го помолили –
земята на джулахците;
а онези отмъстили:

(65) нападнали тирбашците
в съюз с бирисците,
разбили ги
и ги принудили да избягат.

(66) Не пожелали биракците
да приемат бегълците,
но ги поканили
при себе си арджа-билишците.

(67) Тогава те воювали
със сароските билишци,
обединили се в съюза,
наречен Джиен.

(68) Тези две български племена
не се обичали помежду си
повече, отколкото всеки друг
от най-злите си врагове.

(69) Джиенците притискали
мирните арджа-билишци –
те превзели Креш
и се канели да превземат Арджа-Билиш.

(70) Затова арджа-билишците
наели на служба
войнствените тирбашци,
забравяйки за предпазливостта.

(71) Тирбашците разбили
войската на джиенците, а сетне
в съюз с лабътците
завладяли целия Илат.

(72) Една част от илатските българи
се укрила на Креш,
но тирбашците завзели
и този остров.

(73) Превзели го с помощта
на лукавите бейнеки,
които решили да станат
независими от българите.

(74) За спомен от победата
тирбашците почнали да се наричат
крешци, а ние
ги наричаме кряшци...

(75) Кряшците разпространили
своя език,
но самите те приели
българските имена и обичаи.

(76) По-късно, за да се отдалечат
от българите,
кряшските царе взели
някои лабътски обичаи –

(77) нали лабътците
всячески им помагали
от неприязън към илатците,
които ги изтощавали с набезите си.

(78) Илатците, които избягали
в Бал-Истан, съчинили
песен за това,
как изгубили земята си.

(79) В нея те пеели:
“Някога билишците били
най-добрите от българите,
защото почитали Тангра.

(80) Но сетне нашите владетели
издребняли дотолкова,
че почнали да считат Тангра
за различни алпове.

(81) Почнали владетелите
едва ли не всеки ден
да устройват възлияния
в чест на тези алпове.

(82) Пиянството още повече
отслабило техните способности:
силните станали слаби
и в главата, и в мускулите.

(83) Когато умните камове
се опитвали да ги усвестят,
те изпаднали в ярост
и ги прогонили.

(84) Мястото им до трона
заели престъпниците,
способни да ласкаят,
а още повече – да крадат.

(85) Извършвайки богохулство,
владетелите изгубили срам,
почнали да развратничат
и да потискат народа.

(86) А слугите на владетелите
и нашите бийове,
за да не изостанат от царете,
също почнали да крадат и блудствуват.

(87) Накрая и нашите съдии
станали продажни
и изобщо вече нямало кой
да мисли за народа.

(88) Най-добрите затънали
в разврат и разбойничества,
а народът загивал
от глад и войни.

(89) А и половината от народа
по примера на господарите
почнала да краде
и да развратничи навсякъде.

(90) Всички развратници станали
отлични търгаши
и всеки се стараел
да измами другия.

(91) На всичкия позор отгоре
те почнали да търгуват с хора –
и братът продавал брат си,
а родителите – децата.

(92) Само малцина българи,
съхранили благородството си,
отишли при Гидж –
свещената планина на Креш.

(93) Там хората попитала Тангра:
“О, Всевишни, какво да правим?
Бяхме могъщи,
а сега загиваме...”.

(94) Тогава на върха се явил
Кулюг-Бала
и предал словата
на самия Всевишен:

(95) “Считаха се българите
за избран народ,
но изпаднаха в безверие
вашите предводители.

(96) Заради това е унищожено
вашето могъщество,
а самите вие
ще бъдете пръснати по света.

(97) Креш ще се възроди тогава,
когато мнозинството се пречисти
и в новата столица
построи храм на Всевишния.

(98) Тогава ще бъде наредено
на Посланика на Небесата
незабележимо да ви навести
и да ви провери.

(99) Ако той каже,
че ще се поправили
и сте се очистили от пороците,
ще получите прошка!

(100) Така бе казано
някога на мага Гидж,
а сега ви е повторено
на вас.

(101) Повече нищо
не ще ви се казва,
а ако не се поправите,
Ужасът ще ви намери!”.

(102) Построили българите,
които избягали в Бал-Истан,
града-храм Саркел –
и почнали да очакват посланика.

(103) Но отново, и на новото място
владетелите почнали да грешат
и развратили една част от народа –
и дошли в Джир лабътците.

(104) Обидно било за Катраг,
че тирбашците и лабътците
завладяли неговата империя,
а той владеел само Бирак...

(105) Но нищо не можел да направи:
да се върне в Илат
той не можел,
а Агаджир бил непристъпен...

(106) Утяш имал син,
на който джулахците
отрязали ушите, поради което
го нарекли Кулак.

(107) Този Кулак
веднъж чул,
че съществува
златната река Джараб.

(108) Почнал Кулак навсякъде
да търси реката Джараб,
за което получил
и прозвището Джараб.

(109) Като не намерил Джараб
в земите на баща си,
Кулак решил, че реката
се намира в Бърман.

(110) А Бърман бил владение
на големия син на Катраг –
благородния Булга,
когото наричали и Булгар.

(111) Той не очаквал
нападение от агаджирците –
нали те били приятели...
От това се възползувал Кулак.

(112) Той неочаквано нападнал
Булгар и прогонил
биракския принц
в областта Миджан.

(113) Не намерил Кулак онази река
и в областта Бърман,
затуй пък разстроил баща си –
нали той бил дал клетва.

(114) Изплашилв се Утяш,
че заради клетвопрестъпничеството
ще изгуби царството -
и се обърнал към Чулман.

(115) Той обещал на Чулман,
че ще го почита,
ако Чулман му помогне
да запази царството си.

(116) Зарадвал се Чулман
и казал на Утяш:
“Огради царството си
с дълбок ров с вода.

(117) Когато направиш това,
нека твоят биркам
да каже: “Духове на предците,
пазете моя остров!”.

(118) Тогава духовете
на твоите предци
ще почнат да пазят твоята земя,
заобиколена от ров с вода.

(119) И никой враг
никога не ще превземе Агаджир,
стига да не обиждате
духовете на своите предци!”.

(120) Направил Утяш тъй,
както му казал Чулман –
и почнали да пазят Агаджир
духовете на неговите предци.

(121) Когато тръгнал Катраг
на война срещу Утяш
заради неговото клетвопрестъпничество,
той видял духовете на предците.

(122) Те били подобни
на гигантски сенки.
Закрили те слънцето
и биракците побягнали.

(123) Тогава Катраг се обърнал
към алпа на клетвите Джамантай,
молейки го да му помогне
да накаже клетвопрестъпниците.

(124) Явил се Джамантай
пред алчния Кулак
и му казал: “Аз съм кам
и зная къде има много злато!

(125) Това е мястото на гробовете
на твоите предци –
те са невидими за хората,
но аз ги виждам!”.

(126) Зарадвал се Кулак
и наредил на Джамантай
да му посочи мястото
на гробовете на неговите предци.

(127) Алпът посочил гробовете
и тутакси изчезнал,
а Кулак разкопал
и разграбил гробовете на предците.

(128) Утяш би попречил
на глупавия Кулак
да направи това, но той
по това време бил умрял.

(129) За това се разгневили
духовете на предците на Агаджир
и решили: “Няма
да защитаваме това царство!”.

 

 

 

42. Катраг завладява Агаджир и част от ас-халджийците отива в Кашан



(1) Дошъл Джамантай при Катраг
и му казал за това,
че духовете на предците вече
не ще защитават Агаджир.

(2) Тръгнал отново Катраг
на война срещу Агаджир –
и този път
го завладял.

(3) Разбитите агаджирци
отишли в различни страни.
Повечето отишли
в Идел и Курган.

(4) В Идел агаджирците
се заселили в областта,
която наричали
област Халджа.

(5) А в Курган агаджирците
почнали да служат
на кашанските царе,
но помнели родината си...

(6) Самият Кулак избягал
в планините Карбат
и там основал
царството Дагъ-Агаджир.

(7) Катраг не
го преследвал:
тъй му казала Бай-Тимат,
а той я слушал...

(8) Разправят, че Кулак
преди бягството си
отишъл в карамаджа Башту
и почнал да го опустошава:

(9) разрушил оградите
от четирите страни,
разпилял на цепеници
красивия евен.

(10) Той искал още
да избие всички жаби
и да отсече дърветата,
но срещнал неочакван отпор.

(11) Бият на ас-халджийците
на име Суджа
му казал с изваден меч
онова, което мислели ас-халджийците:

(12) “Какво си намислил, царю –
жабите ли да избиеш?
Какво си намислил, царю –
дърветата ли да отсечеш?

(13) Но, струва ни се, - решил си
да убиеш нашия народ.
Ясно е сега – ти искаш
да погубиш страната.

(14) Ако посегнеш –
ще ти отсека ръката,
ако направиш крачка –
ще те насека на парчета!”.

(15) Отстъпил Кулак –
излязъл от карамаджа,
но през нощта наредил на караджанците
да заловят спящите бийове.

(16) Когато те направили това,
Кулак наредил
да отрежат ушите на Суджа
и го попитал:

(17) “Ти, бийе, бе прочут
със своите шеги, -
а сега какво ще кажеш,
когато ти отрязаха ушите?”.

(18) “Че съм заприличал
на теб, Кулак!” –
засмял се Суджа:
не се боял от нищо той.

(19) Завил от ярост Кулак
и наредил да отрежат на Суджа
също и носа – и му извикал:
“Сега пак се различаваме!”.

(20) “Не е за дълго, - отвърнал Суджа. –
Ти си пъхна носа
там, където не бива –
и непременно ще ти го отрежат!”.

(21) Тогава Кулак наредил
на караджанските бийове
да екзекутират ас-халджийските бийове,
но само загубил носа си:

(22) разбунтували се ас-халджийците,
освободили своите бийове
и по време на борбата
отсекли носа на Кулак.

(23) След това много агаджирци
заминали със Суджа,
изоставяйки царя и хората му
на произвола на съдбата...

(24) Ние разказахме това,
което касаеше съдбата на Катраг,
а сега да разкажем за онова,
което се случило с Утиг.

(25) Умайджанките, които го освободили,
откарали кораба му
до сънджакския град Орнадж
и го оставили там.

(26) Куба-българите
с радост го посрещнали:
те тъкмо били замислили
да основат свое царство.

(27) Преди идването на Утиг Сънджак
се делял на 4 бейлика
и затова градът Канджар
бил разделен на 4 части.

(28) Този град на река Канджар
наричали също и Нови Сандугач;
дори каменните стени
не го спасили от разделяне.

(29) Между потомците на Алмъш
се намерили немарливи владетели
и царството западнало,
а бийовете на племената се изпокарали.

(30) Поради безкрайните междуособици
Нови Сандугач доста запустял:
хората в него останали малцина,
а предишното великолепие изчезнало.

(31) Но все пак великите кинеши
българите провеждали тук.
При това всеки улугбек сядал
в своята част от града.

(32) А между 4-те улугбекове
сядал и царят.
Мястото му отначало
било по-високо от останалите.

(33) Но завистливите улугбекове
почнали да правят местата си по-високи,
сипвайки върху тях земя –
и царете също почнали да го правят.

(34) Накрая тези места
се превърнали в 5 хълма –
затова Нови Сандугач
почнали да наричат още и Биштау.

(35) От тези улугбекове
само един бил иштякски –
царете не позволили да изберат
втори иштякски улугбек.

(36) Поради това се разпаднало царството
на Ечкебаш или Кубан
и Тавъл или Канджар –
и иштякските бийове казали:

(37) “Повече няма
да се подчиняваме на канджарските царе.
Те престанаха да се грижат
за кубанските хора.

(38) Те мислят само за себе си
и за своите планинци,
затова ние, кубанците,
ще си изберем свой цар”.

(39) Но когато иштяките опитали
да си изберат свой цар,
не намерили достойни
и се изпокарали помежду си.

(40) А у Утиг кубанските бийове
веднага забелязали царствена осанка,
макар да бил
в парцаливи дрехи на пленник.

(41) Разпитали го ечкебашските бийове
и като узнали от него,
че той е кимерският принц Утиг,
още повече се зарадвали.

(42) Решили кубанските бийове:
“Умай и Чулман
отново са ни пратили
прекрасен принц.

(43) Родителите му са
от старинен български род:
той повече от всеки заслужава
да бъде избран за наш цар”.

(44) Те предложили на Утиг
да оглави тяхното царство,
а когато той се съгласил,
обявили го за свой цар.

(45) Това царство на част от иштяките
почнали да наричат Тохарбашско –
нали то обединило
9-те иштякски уруга.

(46) Но понякога Кубан-Ечкебаш
почнали да наричат също и
по името на цар Утиг –
Утиг или Утигур.

(47) Столица на Тохарбаш
Утиг направил Стария Сандугач,
а Биштау–Сандугач
останал столица на Тавъл.

(48) Мястото на Стария Сандугач било
по-приятно за кубанците,
защото то било по-близо
до милата на сърцето им степ.

(49) Забикаляли Сандугач
красивите Български планини;
тук имало вкусна вода
и зелени сенчести гори.

(50) Старият Сандугач отново
бързо станал голям град,
а по време на панаири и зимувания
населението му още повече нараствало.

(51) Около този
Стар Сандугач
Утиг издигнал от 4-те страни
още 4 крепости.

(52) В тези крепости
в случай на опасност
се криели хората
от всичките 9 уруга.

(53) Утиг не поощрявал
споровете на бийовете
и успял да сключи мир
с канджарския цар на Тавъл.

(54) Утихнала тогава в Сънджак
предишната междуособна вражда
и този български край
отново станал богат и щастлив.

(55) Славата за новото българско царство
се разнесла далеч по земята.
Чул за него Катраг
и пожълтял от завист.

(56) Разпратил Катраг навсякъде
своите велики посланици,
изисквайки от данниците на Агаджир
признаване на неговата власт и данък.

(57) Само на Утиг посланикът на Агаджир
предал друго искане на Катраг:
“Остави Сънджак, защото
не ще те търпя в Аскъп.

(58) Ако си тръгнеш сам,
няма да те преследвам
и повече никога
няма да ти отмъщавам.

(59) А ако не сториш тъй,
ще дойда с войска
и тогава ще е зле
и за теб, и за Сънджак!”.

(60) Събрал Утиг кинеша
и казал на багълите и бийовете:
“Безропотно признаха Катраг
за цар на Аскъп всички субаги:

(61) на Идел и Бирак,
на Агаджир и Макидан,
на Кряш и Бирис,
на Джулах и Кермек.

(62) Но от Утигур Катраг
иска не само това,
но и моето заминаване
от пределите на Аскъп.

(63) Сам аз няма да си тръгна,
защото това за мен ще бъде
страхливост и безчестие:
аз съм готов да се бия.

(64) Но ако вие откажете
да ме подкрепите,
аз ще си отида
и ще напусна Сънджак!”.

(65) Горделивите тохарбашци,
непривикнали да отстъпват,
решили да се бият докрай
с наглия Катраг.

(66) Тохарбашците били подкрепени
от бийовете и багълите на агаджирците,
защото кубанците приютили
хората на Суджа.

(67) Но тогава дошъл Диган
и казал на багълите:
“Направих гадание
и ето какво показа то:

(68) Ако всички бийове
подкрепят Утиг,
то той ще се сражава
наравно с Катраг.

(69) Тогава във войната
ще загинат всички българи –
и кимерци, и сънджакци –
и Аскъп ще премине в ръцете на чуждоплеменници.

(70) А ако дори един бий
не подкрепи Утиг,
тогава тохарбашците ще изгубят войната
и за хората ще бъде зле”.

(71) Тогава багълите били обхванати
от страшна ярост
и те завиктали в лицето
на честния келбир:

(72) “Защо си дошъл тук –
кой те е викал?
Кому са нужни твоите игри
на камъчета, зрънца и пръчици?

(73) Вие, аскалите, вечно смущавате
спокойния и храбър народ;
навсякъде сеете със своите слова
объркване, униние и страх.

(74) Изглежда те е подкупил
богатият Катраг
и ти в замяна на подаръците му
искаш да ни наплашиш!

(75) Но не е редно
тохарбашците, за да угодят на врага,
да прогонят царя –
всички ще застанем зад Утиг!”.

(76) Разярените багъли искали
да убият безстрашния кам.
Но Утиг не позволил да го направят
и те само прогонили Диган...

(77) Отишъл Диган при Катраг,
който се готвел за война,
и царят на Аскъп го попитал,
защо е напуснал Сънджак.

(78) Когато келбирът му разказал
какво се е случило с него,
Катраг се удивил на смелостта му
и му казал тъй:

(79) “Виждам, че си безстрашен,
и най-вече – честен кам.
Окажи на мен и моите кимерци честта
да станеш наш биркам!”.

(80) Съгласил се Диган от желание
поне някак да защити
народа на българите
от страшната междуособица.

(81) А в Сънджак думите му
трогнали душата на бий Барадж –
най-храбрия в Тохарбаш –
и той си помислил:

(82) “Счепкали са се два овена
помежду си
поради своята гордост
и никой не иска да отстъпи;

(83) готови са в името на своята слава
да принесат в жертва
целия български народ –
но нима това е разумно?

(84) Не ще допусна гибелта на българите,
ще пожертвувам заради тях
цялата си слава!”.
Помислил – и казал на хората си:

(85) “Знайте вие и потомците,
че за мен няма
нищо по-важно
от благополучието на българския народ.

(86) Аз искам българите
да съществуват на Земята
докато съществува
самата Земя.

(87) Знайте вие и потомците:
царете идват и си отиват,
а вечно може да живее
само българският народ.

(88) Ако народът живее,
ще се родят нови царе,
а ако го няма народът,
нищо няма да има;

(89) ще изчезне и държавата
и самото име на българите.
Не мога да допусна това,
затуй не ще се явя на сбора.

(90) Нека не ме кълнат
потомците за това,
че Утиг ще изгуби поради това
една своя война:

(100) защото тогава ще загине
само една част от българите,
а не всички българи,
заедно с името си.

(101) Знайте и предайте на потомците:
не поради страхливост
не отивам аз на бой,
а за да живее вечно името на българите!”.

(102) Не дошъл Барадж
на сбора на войските на Утигур.
Всички се учудили на това –
нали той бил най-безстрашният бий.

(103) Но, и да се учудили, не се спрели,
а потеглили на запад,
откъдето вече идвал срещу Сънджак
с войската на кимерците Катраг.

(104) Сблъскали се един с друг
рогата на месеца и на овена –
и овенът бил отблъснат:
кимерците се оказали по-силни.

(105) Разбягали се полковете
на тохарбашците и агаджирците,
учудвайки се как така
се оказали разбити.

(106) Нали се сражавали храбро
и Утиг, и Суджа,
и всичките им хора
се биели с всички сили.

(107) Помолил Диган Катраг
да не преследва бягащите,
твърдейки, че напразно ще измъчи
своите хора;

(108) но твърде голямо било
желанието на Катраг да залови
своя враг Утиг
и тръгнал месецът след овена.

(109) Едва успели тохарбашците
да съберат семействата си и да избягат
заедно с агаджирците от Сънджак,
когато Катраг нахлул там.

(110) Излязъл срещу него
самият бий Барадж –
един от потомците на Канджар,
който се отрекъл от гордостта си.

(111) Казал той на Катраг:
“Заради мен
изгуби войната Утиг –
аз не тръгнах с него!

(112) Но аз не съм страхливец – и с всеки,
който мисли иначе,
съм готов да се бия
в честен двубой.

(113) Не искам
ти да разориш
невинните за нищо хора
на могъщия някога Сънджак.

(114) Ако ти искаш това,
то сега аз ще застана
срещу теб
и ще се бия до смърт!”.

(115) Катраг бил поразен
от отчаяната смелост на бия,
но пламът на битката още кипял в него
и той предизвикателно запитал:

(116) “Трябва ли аз
да се боя от онзи,
когото мълвата нарича
три пъти страхивец?”.

(117) Стиснал здраво Барадж
ръкохватката на меча,
но не го извадил
от позлатената ножница, а промълвил:

(118) “Първият път отказах
да участвувам в набега
на тавълците срещу Кубан –
и отидох в Ечкебаш.

(119) Тогава там нямаше цар
и имаше достатъчно земя;
аз си взех едно владение
и го направих благодатно.

(120) Когато го нападнаха
моите бедни съседи,
аз разбих тези синджийци
и ги подчиних на себе си.

(121) Когато Утиг ми предложи
да му се подчиня или да воювам,
аз предпочетох на му се подчиня
и останах бий на Бургас.

(122) Когато ти тръгна срещу Утиг,
то аз отказах
да помагам на кубанците,
но никога не съм бил страхливец.

(123) Отказвах се от войната
само тогава, когато заплашваха
с голямо зло
моя български народ.

(124) А аз обичам моя народа
и никога не ще поставя
своята гордост
над благото на българите!”.

(125) Засегнали думите на бия
горделивия Катраг,
но той се сдържал
и попитал Диган:

(126) “Ако нападна
сега Барадж,
какво ми вещаят небесата:
слава или безславие?”.

(127) “Ако ти нападнеш,
ще изгубиш славата си”, -
отвърнал Диган, макар гаданието
да посочило победа за Катраг.

(128) Учудил се Катраг, но той вярвал
на винаги честния аскал
и затова предпочел
да се помири с Барадж.

(129) Той признал бия
за свой субаг на Сънджак
и се впуснал след
отиващите си Утиг и Суджа.

(130) Бегълците успели
да се прехвърлят през река Арджа,
но на другия бряг
Суджа казал на Утиг:

(131) “Катраг ни настига –
хватката му е вълча,
затова реших
да ти помогна да избягаш.

(132) Ще взема неколцина хора,
отчаяни ездачи
и ще препусна с тях
направо към Курган.

(133) А ти отведи хората си
в областта на Кашан –
кашанците са гостоприемни
и трябва да те приютят.

(134) От нас двамата
само аз имам
видими уродства
и се надявам:

(135) Катраг ще разпитва
за хората на безносия и безухия
и ще тръгне след мен,
а ти ще можеш да се измъкнеш от него!”.

(136) Не искал Утиг
да пуска верния Суджа.
Но нямало какво да се прави
и той приел неговото предложение.

(137) Суджа се оказал прав:
Катраг тръгнал след него.
Абарите искали да спрат Суджа,
но той им казал:

(138) “Ако вие
се биете с мен,
ще дойде Катраг с кимерците
и ще подчини самите вас.

(139) По-добре избягайте
в своите планини Бурджан –
там Катраг не ще отиде:
той иска само кубанците!”.

(140) В същия миг дотичали
и абарите-съгледвачи
и казали на своите,
че кимерците са твърде силни.

(141) Тогава побягнали курганците
към планините Бурджан,
но не успели там
да се поберат всички.

(142) Останалите в равнината
избягали отвъд Стената на Дивовете
и се подчинили на сина на Тура –
царя на дивовете Кай.

(143) Затова почнали да наричат
тези курганци “кайлъ”,
а самите те предпочитали
да се наричат барджийци...

(144) Катраг тръгнал да се качва на Бурджан,
а почнал да преследва
Суджа по степта,
а онзи го отвел в пустинята.

(145) Като видял пред очите си смъртта,
Катраг веднага се успокоил
и помолил Диган
да му помогне.

(146) “Аз мога да те спася, -
обещал Диган, -
но само тогава, когато ти
прекратиш преследването на Утиг!”.

(147) Катраг обещал –
и Диган, като погадал,
намерил пътя от пустинята
и извел кимерците към Арджа.

(148) Върнал се Катраг в Агаджир,
който почнал да се нарича Кимер,
и оттогава
спокойно царувал в Джилан...

(149) Той станал господар
на почти целия Кермек:
кряшците, джулахците и рънджайците
му плащали данък.

(150) Никой – от Джулах до Арджа –
не можел да му се противопостави
или да му противоречи:
затова го нарекли Челбир.

(151) Своя син Булгар
той поставил над Агил
и оттогава Булгар
почнали да наричат и Агил.

(152) Булгар събирал данък
от Макидан и Бирак,
правел походи
срещу Алтънбаш и Капдаг...

(153) А Утиг се добрал до Кашан
и получил там за владение
една част от Себер –
и бил много доволен.

(154) Скоро там при него
дошъл и Суджа.
Прегърнали се те при срещата
и заплакали от радост...

(155) Оженил Утиг сина си
за дъщерята на Суджа –
от тях произлязъл родът
на тохарските субаги...

(156) Минало време – и Катраг
почувствувал, че отслабва.
Тогава той повикал Диган
и го попитал:

(157) “Направи ми една последна услуга:
открий ми онова,
от което може да загине
моята държава, -

(158) за да мога
да завещая на потомците
какво да правят,
за да не се случи това!”.

(159) И Диган му казал:
“Кимербаш ще падне тогава,
когато съжалят Злото
и убият жабите!”.

(160) Учудил се Катраг,
но нищо се успял да каже –
тогава дошла при него
неговата смърт...

(161) А към предупреждението
отначало се отнасяли
с дължимото уважение,
но по-късно – като към шега.

(162) Нали била силна
държавата Кимербаш:
подчинявали й се царствата Идел,
Кряш, Сънджак и Агаджир.

(163) Дори бирисците и алтънбашците,
заедно с джулахците и рънджайците,
плащали данък на Кимербаш,
който изглеждал вечен...

(164) След Катраг
цар на Кимербаш
бил синът му Булгар,
а после – синът на Булгар Бирак,

(165) после – синът на Бирак Батрак,
после – синът на Батрак Тарак,
после – синът на Тарак Булга,
носещ прозвището Джураш.

(166) От своята жена-джурашка
Булга имал две деца –
син Тулак
и дъщеря Луджа...

(167) След царуването
на дебелия Тулак
било царуването на сина му –
любителя на пиршествата Шамбак.

(168) Този Шамбак пръв
почнал да осмива
предупреждението на кама –
и дори да го взема на подбив.

(169) Своя син Илбак,
който се опитвал да вразуми
често пияния си баща,
Шамбак изпратил в Буджил.

(170) Там Илбак помогнал
на царя на Буджил – Бут –
да укрепи властта си и се оженил
за прекрасната му дъщеря.

(171) Тя родила на мъжа си
синовете Бут и Ирмак.
След смъртта на Шамбак
властта преминала към Илбак.

 

 

 

43. Ташлък и Тирджат



(1) Умирайки, Илбак
предал властта на Бут,
а той преди смъртта си
проявил благородство:

(2) предал властта не на Байджил,
своя син,
а на брат си Ирмак,
женен за арячка.

(3) Тя родила на Ирмак
син – Сирмак Тирджат,
който се оженил за сестрата
на миджака Ижмакай.

(4) Преди раждането на Сирмак
могъщият Ирмак се скарал
със своя биркам Абалак
и му казал:

(5) “Ти се осмели да ми предложиш
да се разведа с жена си Байяр,
защото твоите гадания били показали,
че тя щяла да роди Злото.

(6) Всичко това аз считам
за твоя зловредна измислица
и затова ти заповядвам:
самият ти се махай!

(7) Аз ще се оправя
и без проклетите биркамове –
самият аз сам
ще управлявам и ще съдя!”.

(8) Приготвил се Абалак да замине в изгнание
и на прощаване казал на царя:
“Дълго време ние, биркамовете, пазехме
твоето царство Кимербаш.

(9) Ние отивахме в другия свят,
заедно с цялото зло,
предупреждавахме за опасността
и никога не бъркахме.

(10) Ти съжали жена си
и още неродилото се Зло,
а своята велика държава Аскъп
с безбройния й народ не съжали.

(11) Запазеното от теб Зло
ще погълне и теб,
и твоето царство –
а народът ще изпита велики беди!...”.

(12) Отишъл си Абалак,
а Байяр родила син.
Кръстили го Сирмак,
а сетне го нарекли Тирджат.

(13) Тирджат растял като богатир,
но от детството си бил много жесток.
Често в детските игри
той осакатявал децата на халджийците.

(14) Майките на осакатените деца
се оплаквали от Тирджат на царя,
но Ирмак обожавал сина си
и не чувал жалбите.

(15) Тогава нещастните майки
почнали в молитвите си
да молят Умай-биче
да накаже княза.

(16) Нали Турун-Аби наказвала
непослушните и жестоки деца,
за да става по-добър
човешкият род.

(17) Като чула тези молби,
Бадж-Турун наредила на умайджанките
да се превърнат в лебеди
и да отвлекат Тирджат.

(18) Когато умайджанките полетели
към царския дворец,
дворцовата охрана отначало
не им обърнала внимание.

(19) Едва когато те внезапно
хванали в двора Тирджат
и го отнесли в една пещера,
охраната се разтревожила, - но късно.

(20) Мъка обзела царското семейство.
Зарязал Ирмак всички работи,
пристрастил се към виното
и мислел само за своята беда.

(21) И жената на Ирмак – Байяр – тъгувала:
нали и двамата вече били остаряли
и не можели да се надяват
да им се родят нови деца.

(22) Но се случило нещо,
което Умай-биче не очаквала:
появил се нов наследник на Ирмак;
а това станало така.

(23) Веднъж на Субаш-Кене
Байяр отишла на реката Инеш-Дар,
за да се изкъпе в нея
и да помоли Субаш за деца.

(24) Едвам се спуснала тя
от стръмния бряг –
нали изнемогвала от мъка
след загубата на сина си.

(25) Когато Байяр приближила
водата през крайбрежните храсти,
тя видяла край водата
алп-биката Байгал.

(26) Разлудувалите се вълни
внезапно я изхвърлили
на един крайбрежен камък
и тя седяла на него.

(27) Байгал била в образа
на прекрасна гола девойка –
само дългите й златни коси
донякъде прикривали голотата й.

(28) Хората, които знаели за нея,
се боели да я приближават –
нали самият Чулман
пазел нейния покой.

(29) Но точно в този ден
Джалъш не бил наблизо –
той бил отишъл при Нар-Мар
за ябълки на младостта за Ак-Дениз.

(30) Субаш изпод водата видял
своята любима и я извикал.
Трепнала Байгал – и се обърнала
към гласа на любимия си.

(31) В този миг тялото на Субан
изпуснало златен лъч
във вид на златна стрела,
която се забила в камъка.

(32) Ревнивата Турун-Умай,
виждайки това, размътила водата
и със силния поток
отнесла Байгал надалеч.

(33) Приближила се Байяр до камъка
и го докоснала –
той бил горещ
и вътре в него нещо чукало.

(34) Единствен Хурса Кайнарджи
най-добре разбирал от камъните –
затова Байяр почнала да го моли
да й помогне да разтвори вътрешността на камъка.

(35) Съжалил се Мамил Сълджак
и й се явил в образа
на изцапания със сажди
ковач Казан.

(36) Той покрил онзи камък
с клонки и съчки,
след което ги подпалил,
за да разцепи камъка.

(37) Когато камъкът се нажежил достатъчно,
Хурса го залял с вода
и от това първата обвивка на камъка
се разпукала и паднала.

(38) Тъй сторил Казан Кайнарджи
седем пъти.
След седмия път
навън излязло Червеното Момче.

(39) То било толкова красиво,
че царицата Байяр
решила да осинови детето,
което нарекла Ашла.

(40) Отначало от докосването му
всичко наоколо горяло,
затова Хурса му направил
Бишек таш – Каменната Люлка.

(41) В нея слугите на Байяр
отнесли момчето в двореца,
където тя обявила на царя,
че му е родила нов син.

(42) Но новият син
не се харесал на царя
и той го махнал
от очите си.

(43) Бийовете бързо узнали,
че детето не е обикновено, а каменно
и нали на Ашла
прозвището Ташлък.

(44) Ташлък бързо порастнал
огромен бахадир,
който нямал равни,
но постепенно изстивал.

(45) Той бил твърде добър
и съжалявал животните и хората,
поради което не го обичали
знатните и жестоки бийове.

(46) Защото жалостта и властта
рядко се съчетават помежду си:
несправедливите владетели управляват,
опирайки се на жестокостта и страха.

(47) А именно такива бийове
бил събрал около себе си Ирмак,
когато прогонил Абалак –
само те подкрепяли царя.

(48) Неприязънта на бийовете към Ташлък
се предала на техните деца
и те често се подигравали
на добрия принц.

(49) Но Ташлък мълчаливо понасял
всички издевателства над себе си:
не се оплаквал на никого –
силен бил неговият дух.

(50) Но веднъж, когато синчетата на бийовете
почнали пред очите му
да бият децата на ак-халджийците,
Ташлък не издържал:

(51) раздал на всички синчета
шамари и плесници –
не знаел той,
че е много силен.

(52) От леките му плесници
синчетата почнали да заекват,
от слабите му шамари
вратовете на синчетата се изкривили.

(53) Оплакали се бийовете от Ташлък
и тогава царят прогонил Ашла
от столицата Джилан
в затънтеното селце Джучи.

(54) Байяр, която обичала Ашла,
тръгнала с него.
На прощаване тя казала
на всички жестоки бийове:

(55) “Считате се вие
за по-добри от Ташлък;
казвате: “Всеки жив човек
е по-добър от каменния”.

(56) Но аз ще
ви кажа на това:
моят каменен Ташлък
е по-добър от всички вас.

(57) Моят каменен Ташлък
е по-добър от всеки бий,
защото в него има жалост
към простите хора.

(58) Вие, живите бийове,
отнемате от хората последното,
обричайки ги на бедност и смърт,
а и се надсмивате над тях.

(59) А моят каменен Ташлък
лее сълзи
над измъчените от вас хора
и им помага както може.

(60) Вие, живите бийове,
имате каменни сърца,
а в гръдта на каменния Ташлък
бие човешко сърце!”.

(61) За това царят
силно й се разгневил
и, подсторван от бийовете,
се отделил от нея...

(62) Но в аула на Ашла
му станало по-добре:
тук го заобикаляли халджийците,
които го обичали.

(63) И тук също
почнал да го посещава
Хурса Тимерджи –
Байяр се радвала на това.

(64) Сълджак обичал Ташлък
като собствен син.
Нямащият свои деца Хурса
винаги се радвал на срещата с него.

(65) Алпът научил Ташлък
на своя занаят –
и той изковал за себе си
много прекрасни оръжия и доспехи...

(66) Нищо нямало да се случи,
но узнал за Тирджат
врагът на порядъка Яга
и решил да навреди на Умай.

(67) Той узнал къде бил затворен Сирмак
и помолил Джил
да освободи от пещерата
един момък.

(68) Казал той на Ерирей:
“Момчето си играеше, както и ти някога,
и случайнто попадна в пещерата:
сега горкото не може да излезе!”.

(69) Съжалил Джил Тирджат:
разбил онази пещера
и порастналият принц се върнал
при баща си.

(70) Радостно го посрещнал Ирмак
и го обявил за свой съуправител,
а Сирмак тутакси
почнал да управлява в страната.

(71) Най-напред той
удвоил размерите на данъка
и почнал да екзекутира онези,
които проявявали недоволство.

(72) Дошли бирниците
и в селото на Ашла
и почнали да вземат от народа
и последното имане.

(73) Хората се възмутили,
а бирниците извадили мечове
и почнали да посичат народа, -
тогава Ташлък не издържал.

(74) Грабнал той всички бирници
за краката с ръцете си
и като ги тряснал в земята,
изкарал им духа.

(75) Хората се зарадвали
и му предложили
да бъде техен защитник –
и той не отказал.

(76) Събрал той дружина
от най-храбрите момци,
дал им своето оръжие
и почнал да напада отрядите на бирниците.

(77) А за да предпази
мирните жители
от внезапни набези,
Ташлък завзел кулата Джучи.

(78) Нощно време хората
се криели с цялото си имущество
в тази кула
и спели спокойно в нея.

(79) А на сутринта, под защитата на дружината,
хората излизали да орат и сеят,
да събират житото, да пасят добитъка,
да ловят риба и търгуват.

(80) Узнал за това Сирмак
и се оплакал на баща си;
Ирмак пък му предложил
да отиде и завземе кулата.

(81) Но коварният Тирджат
уговорил самия си баща
да направи това
и му казал тъй:

(82) “От мен Ташлък не ще се изплаши –
аз съм само негов брат;
а с теб – своя баща, -
той не ще се бие и ще ти се предаде.

(83) Веднага, след като
го направи –
убий го
и завладей кулата”.

(84) А самият той си мислил:
“Ако баща ми убие
каменния Ташлък – хубаво,
а ако сам загине – също не е зле.

(85) Аз ще стана единственият
пълновластен господар на държавата
и сам ще намеря начин
да погубя проклетия Ташлък”.

(86) Ирмак намерил
доводите на Тирджат за разумни,
сам отишъл при кулата Джучи
и поискал от Ашла да се предаде.

(87) Ташлък излязъл
пред баща си
и му казал: “Татко!
Не искам да се бия с теб.

(88) Но и да се предада не мога:
твоите бийове не ще пощадят
нито мен, нито народа,
който ми се довери.

(89) Върни се обратно
и аз няма
да те преследвам, а ти обещай
да оставиш Джучи на мира”.

(90) В отговор царят и бийовете
заревали от ярост като зверове
и се нахвърлили срещу дружината
на благородния Ташлък.

(91) Но Ашла не почнал
да се бие с баща си,
а сдържано защитавайки се,
се оттеглил в кулата...

(92) Упоритият Ирмак метнал
ласо на върха на кулата
и почнал да се катери
по него нагоре.

(93) Като видял това, един халджиец
прерязал въжето.
Царят паднал
и се пребил.

(94) Зарадвал се Тирджат:
той вдигнал обсадата
и отишъл в Джилан,
където го качили на трона.

(95) Разбира се, някои,
особено роднините,
се обявили против него;
но повечето го подкрепили:

(96) нали и най-добрият
от неговите съперници –
синът на Бут Байджил –
бил много лекомислен.

(97) Той живеел весело,
обичал пировете и лова,
и не мислел нито за семейството,
нито за държавните дела.

(98) Затуй пък Сирмак
се бил метнал на баща си –
също тъй енергичен
и много войнствен.

(99) Разбира се, повечето
знатни кимерци харесвали
не изнежения Байджил,
а войнствения Тирджат.

(100) Бийовете не могли да си представят,
че новият цар
ще започне война
срещу самите тях.

(101) Сирмак бил женен
за една красавица,
която имала брат –
миджакът Ижмакай.

(102) Всички миджаки са еднакви:
представят се
за приятели на народа
и защитници на угнетените.

(103) Но веднъж като
завземат властта,
тутакси сами стават
най-зли потисници.

(104) Миджакът Ижмакай
не бил изключение:
той на думи съжалявал народа,
за да може да завземе властта.

(105) Той и сестра му били
деца на една злобна имегенка.
Веднъж майката наредила на сина си
да се приближи до трона на Кимербаш.

(106) “Възпитай едного от князете
като жесток и предан,
изтреби кимерците – и управлявай
робите чрез него!

(107) Нека това царство
да изхранва имегените и убърите,
за които вече съвсем не остана
място на Земята!” –

(108) Така го посъветвала
злобната имегенка –
и Ижмакай почнал тихичко
да се домогва до властта.

(109) Станал той главен съветник
на злобния Тирджат;
именно той го подтикнал
към множество злодейства.

(110) Той именно убедил Сирмак,
че докато бъдат живи
неговите роднини,
властта му няма да е здрава.

(111) Тирджат решил
да изтреби целия си род
и твърдо да застане начело
на великия Аскъп.

(112) По съвета на Ижмакай
Тирджат най-напред
пренесъл столицата на Аскъп
от Джилан в Караджан.

(113) В Караджан всички
подкрепяли Сирмак
и тук му било по-лесно
да извършва злодействата.

(114) Той отнел Караджан
от царя на Идел
и заселил там
предимно аратсъзи.

(115) Те били прогонени
от своите караджански родове
заради различни престъпления
и били готови за нови:

(116) защото от гоненията
тъмните им души
се изпълнили с още по-голяма
злоба срещу целия свят.

(117) Като видели, че Сирмак
е голям злодей,
те почнали
да го подкрепят във всичко.

(118) Ижмакай съставил от тях
една войска от аратсъзи.
А той имал също и
войска от кучуки.

(119) Кучуките били
негови роднини –
братя и племенници,
деца на имегенки и убърки.

(120) Кучуките притежавали
страшна сила
и горели от желание
да разкъсват всички хора.

(121) Ижмакай укривал кучуките
докато настъпи времето им
в своето имение
Кара-Маджил;

(122) а на Сирмак дал
засега само
войската на аратсъзите:
държал кучуките в резерва.

(123) Когато бийовете на Кимербаш
се възмутили от това,
че столицата била пренесена,
Тирджат ги поканил при себе си.

(124) “Елате в Караджан –
предал им той, -
там ще обсъдим
този въпрос!”.

(125) Бийовете пристигнали там
със своите джури,
а през нощта, докато спяли,
аратсъзите ги избили.

(126) Неколцина бийове
успели да избягат от Караджан,
но кучуките, които били в полето,
ги изяли.

(127) Тогава загинали
почти всички бийове и роднини
на злия Тирджат –
само малцина останали живи:

(128) Байджил, който не дошъл
в Караджан поради болест
и 12-те сестри на Сирмак –
съпруги на видни бийове.

(129) Мъжете на своите сестри
Тирджат пленил онази нощ
и заповядал на сестрите си
да дойдат за своите мъже.

(130) Пристигнали нещастниците,
за да се срещнат с брат си,
а вместо това
се срещнали със смъртта си.

(131) Злодеят заловил сестрите си
и наредил да им кажат,
че мъжете им, заедно с Байджил
искали да убият Сирмак.

(132) Като обещал на сестрите си
живота на техните мъже,
Тирджат ги принудил
да оклеветят мъжете си и Байджил.

(133) Но след това Тирджат
предложил на сестрите си
да заколят и изядат мъжете си,
за да спасят своите деца.

(134) Но когато те
изяли мъжете си,
Тирджат посякъл децата им
и им предложил да изядат и тях.

(135) В замяна на това обещал
да им запази живота.
А когато те направили и това,
злодеят им казал:

(136) “Ще запазя живота ви,
но ще освободя само онези,
които се съгласят да спят с мен...
а останалите ще хвърля в зиндана!”.

(137) Сестрите, в името на спасението
пожертвували вече много,
направили и това – но все пак
били изядени от аратсъзите.

(138) След това Тирджат,
заедно с аратсъзите,
отишъл в аулите на бийовете,
убити от него.

(139) Всички хора от тези аули
били безжалостно убити,
а самите аули –
изгорени до основи.

(140) Сварените неподготвени
кимерски бахадири
загинали от жалка смърт,
а телата им били хвърлени в полето...

(141) Само Байджил злодеите
не могли никъде да намерят –
той бил предупреден от Субан
и се укрил при бия Руджа.

(142) Руджа бил потомък
на Авар Раджил
и владеел едно имение
на брега на Сулдан.

(143) Аулът на Руджа Раджил
се намирал зад един ров,
през който не пускали никого,
затова бият нищо не знаел.

(144) Руджа бил най-славният
от всички български бахадири.
Заради чистотата на душата си
той получил прозвището Бан.

(145) Руджа и жена му Сула,
която била, както и майка му, арджанка,
радушно посрещнали
ордата на Тирджат.

(146) В чест на Тирджат
и неговите аратсъзи
благородният Руджа-Бан
устроил разкошен пир.

(147) Като седнал да пирува,
Тирджат изведнъж заявил,
че Руджа е решил да го отрови
и наредил да хванат бахадира.

(148) Когато хванали Руджа,
Тирджат му казал,
че според думите на сестрите му
той бил в заговора срещу него.

(149) Напразно бахадирът се кълнял,
че са го оклеветили, -
аратсъзите го привързали към едно колело
и замахнали с брадвите.

(150) А Сула, когато аратсъзите
хванали мъжа й,
наредила на сестра си да вземе
децата й, Байджил, и да се скрие.

(151) А самата тя с вик се хвърлила
сред тълпата на враговете,
опитвайки се да ги омилостиви
и вразуми.

(152) По заповед на Тирджат
аратсъзите хванали и Сула,
и като я съблекли,
почнали да се гаврят с нея.

(153) Като видял как аратсъзите
се гаврят с жена му,
Руджа разкъсал вървите
и се хвърлил да й помага.

(154) Той успял с голи ръце
да убие много аратсъзи,
но няколко техни стрели
го повалили на земята.

(155) Тази схватка била
зорко наблудавана от самия Чулман,
защото Руджа-Бан бил
негов любимец.

(156) След разказите на майка си и жена си
за остров Чулман,
Руджа съчинил толгау
за този велик алп.

(157) Това толгау Руджа-Бан
често пеел край Сулдан
за самия Джалъш,
неговите жени и дъщери...

(158) Като видял, че Руджа е паднал,
Чулман помолил Джил
и всичките му синове
да обвият земята в мъгла.

(159) Ерирей с децата си се постарал
и натрупал такава мъгла,
че на разстояние един лакът
не можело да се види нищо.

(160) Тогава Чулман в облика на вълк
излязъл на брега,
грабнал бахадира и Сула
и ги завлякъл в реката.

(161) Там Бай-Тимат
излекувала Руджа-Бан,
и той и жена му
останали да живеят под водата.

(162) Руджа и Сула надянали маски,
както и всички хора,
които влизат в Подземния Свят
на великия алп Арбай Исадъ,

(163) намерили една голяма пещера
в една подводна скала
и почнали в нея
да живеят.

(164) На земята им се раждали
само синове,
а под водата
само момичета – руджанки.

(165) Тангра направил Руджа и Сула
алпи на реката Сулдан,
а на руджанките Чулман наредил
да станат пазителки на другите реки.

(166) А до пещерата на Руджа
имало една пещера, където се пазел
огромен запас от студ,
който използувал Дахус.

(167) Когато било нужно
някъде нещо да се замрази,
Мар казвал за това на Дахус,
а той вземал студ от пещерата.

(168) Охраната на този студ
Къш-Тархан възложил на Руджа,
защото отдавна го познавал
и му бил благодарен.

(169) Веднъж алпът
Дахус Къш-Тархан
тръгнал да търси
алпа Салум.

(170) Той бил отвлякъл овцете на Мар,
пасящи на ливадите на Алъптау,
а когато Дахус го проследил,
го ранил и избягал.

(171) Силите почнали да напускат Дахус
и му се допило.
Забравяйки за предпазливостта,
той тръгнал по една пътека.

(172) Но по пътя към извора
Дахус паднал в една яма,
която изкопали имегените,
ловуващи наблизо.

(173) Като открили плячката, имегените
почнали на висок глас да обсъждат
как по-добре да хванат
и изядат Къш-Тархан.

(174) Този шум дочул
минаващият наблизо Руджа;
той оглеждал своите владения
и проверявал граничната стража.

(175) Той прогонил имегените
и, като измъкнал Дахус от капана,
отвел го в своя батавъл
и там го излекувал...

(176) Тирджат, като не намерил,
нито бия и жена му, нито Байджил,
изпаднал в страшна ярост
и изгорил до основи батавъла Бурат.

(177) След това Тирджат,
като решил, че Байджил
се е укрил в кулата Джучи,
тръгнал срещу Ашла.

(178) Междувременно сестрата на Сула,
която нямала свои деца,
избягала с племенниците си и Байджил
в голото поле.

(179) Тук тя почнала да моли
алп-биката на болестите Улят
да й помогне да спаси
племенниците и княза.

(180) Тя била съчинила за Улят
множество жални песни,
опитвайки се да се избави от бездетността
и да има деца.

(181) Тези красиви песни
толкова се харесали на Улят,
че тя решила
да й помогне.

(182) Улят временно обезобразила
лицата на бегълците
с язви на страшни болести
и те успели да се доберат до Сънджак.

(183) Там магията се разнесла
и бегълците отново станали
отново такива,
каквито били.

(184) Байджил тутакси
се обърнал за помощ
към потомъка на Барадж –
субага на Сънджак Агарджа.

(185) Агарджа събрал войска
и преминал рова,
а Сирмак в това време
воювал с Ташлък.

(186) Докато Тирджат вървял по пътя
от Бурат за Джучи,
той така зверствувал по пътя,
че народът помолил Ашла:

(187) “О, добри Ашла!
Тирджат ни заплашва с гибел;
скрий ни в своята кула
и ни спаси от него!”.

(188) Ташлък се съгласил да помогне
на изплашения народ
и, като въоражил своите хора,
се приготвил за битка с Тирджат.

(189) Но Сирмак, приближавайки се към Джучи,
извикал на Ашла:
“Ей, Ташлък, - ти, изглежда,
си се скрил от страх в Джучи!

(190) Ако си храбър,
излез в полето
и се бий честно с мен,
а ако си страхливец – остани си в кулата!”.

(191) След това злодеят
се отдалечил от кулата в полето
и устроил на едно място
силна засада.

(192) Ашла излязъл от кулата
със своите хора,
за да покаже,
че не се бои от злодея.

(193) Тълпи от народ
тръгнали след него:
те престанали да се боят
като видяли храбростта на защитника си.

(194) Но когато аратсъзите
неочаквано нападнали простолюдието
от засадата, народът тутакси
се разпръснал в различни посоки.

(195) Само Ашла със своите хора
останал в полето
и, като разбил аратсъзите,
принудил ги да избягат.

(196) Тирджат, който стоял с Ижмакай
настрани от битката,
видял разгрома на своите
и се скрил в кулата.

(197) Ижмакай не последвал
своя цар –
той разбрал, че е минало
времето на Тирджат.

(198) Неговите кучуки, които пазели рова,
дотичали при него
и му казали: “Агарджа
идва срещу нас с Байджил!”.

(199) Бащата на Агарджа – Угил –
навремето
смачкал с един удар като комар
бащата на Ижмакай – Чибенджар.

(200) И Ижмакай, като помислил,
че Агарджа, най-вероятно
се също тъй суров като баща си,
преминал на страната на Ашла.

(201) Но Ижмакай преминал
на страната на Ашла не за добро,
а за да навреди
и на него, и на Байджил.

(202) Когато Ашла Ташлък,
радвайки се на победата,
се прегръщал със своите хора –
добрите воини, -

(203) приближил се до него
мерзкият миджак
и казал тъй,
че да го нарани по-силно:

(204) “Това е, ти, Ташлък,
повече не си ни нужен.
Ние, халджийците, сами
ще си построим свое царство!

(205) Ще изберем за цар не теб –
кимерския принц,
а свой кара-халджиец,
защото не вярваме на аскетите!

(206) Ще ни обещаеш ти
да бъдеш добър и справедлив,
а сетне, при удобен случай
отново ще се свържеш с азаките.

(207) Махай се далеч от нас
и се радвай и на това,
че ние за услугата ти
няма да те убием!”.

(208) Вцепенил се Ашла на място
от тези думи,
а болшинството от народа
подкрепило миджака.

(209) Тогава казал Ашла на хората:
“Казваха ми аскетите:
“Народът е непостоянен!”, -
но аз не им повярвах.

(210) Сега виждам колко дълбоко
съм се заблуждавал
относно вас,
които считах за приятели.

(211) Не съм се стремял да ставам цар,
дори не съм помислял да това,
исках само да бъда с вас
и да работя с вас.

(212) Отдавна изстинах аз
и ме сгряваше само
това, че хората
ме обичат и ми вярват.

(213) А сега чувствувам
как изстивам
и ми стана тежко
да стъпвам по Земята.

(214) Бих могъл накрая
да ви причиня много беди,
но не искам да отмъщавам на онези,
които съм защитавал.

(215) Отивам си от вас
и вече няма да се върна, -
вкаменява се сърцето ми
и ми е трудно да дишам!”.

(216) Искали хората на Ашла
да насекат на парчета
мерзкия миджак
и глупавото простолюдие,

(217) но ги възпрял
добрият Тишлак
и им заповядал и занапред
да закрилят народа.

(218) Пришпорил Ташлък коня си
и препуснал с него надалеч,
а по пътя забил
меча си в земята.

(219) Не знаел дори той,
че това бил келбиркес;
забил се мечът в земята – и почнал
да очаква новия си господар...

(220) Едва успял Ашла
да се изкачи на една планина,
когато застинал, заедно с коня,
превръщайки се в неподвижен камък...

(221) А Тирджат с аратсъзите,
които превзели кулата Джучи,
се надявали да поседят в нея,
а после да си върнат властта.

(222) Но с убийството на сестрите си
Тирджат толкова обидил Умай,
че тя помолила Чулман
да накаже злодея,

(223) тъй като да превземат или разрушат
тази огромна кула
другите алпи не можели –
толкова здрава била тя!

(224) Взел Чулман своя тамър
и запял песента “Боян Имен”.
В разгара на пеенето
земята под кулата се разтворила...

(225) Не успели злодеите
да излязат от Джучи,
когато кулата, заедно с тях,
се провалила под земята.

(226) А на нейното място
се образувало езерото,
което хората нарекли
езеро Джучи...

(227) Единствена майката на Тирджат
съжалила за него
и жално умолявала Всевишния
да не лиши сина й от милостта Си.

(228) И Йерсу повелил Тирджат
под новото име Мамай
да стане алп на палачите
и да охранява Аксу...


 

 

 

44. Ижмакай и Байджил



(1) Наставникът на Тирджат – Ижмакай -
бързо забравил за него
и поискал простолюдието
да го избере за свой цар.

(2) Той обявил избори за цар
и събрал надеждна тълпа,
но Яга попречил
на плановете на Ижмакай.

(3) Ижмакай бил
любимец на Албастъй
и той го предпазвал
от съдбоносни постъпки.

(4) Превърнал се Албастъй
в прост селяндур
и се явил там, където миджакът
устройвал изборите за цар.

(5) На изборите дошли
от бърбатските халджийци
абаите угърджани, улянджани,
кирджани, билджани и миджани.

(6) Само от справедливите минджани,
живеещи около Бистя-Арджан
нямало никой –
те проклели Ижмакай!

(7) Заблъскали Яга хората,
облечени в овчи кожи,
но все пак той се промъкнал
до миждака през тълпата.

(8) Казал Яга на миджака:
“Аз съм твой приятел,
който отдавна
те предпазва от беди.

(9) Знам, че ти повече от другите
заслужаваш царството
и аз сам при възможност
бих ти помогнал да го получиш;

(10) Но сега не ти е писано
да станеш цар,
затова не участвувай
в изборите за цар.

(11) Скоро тук ще дойдат
упоритите сънджакци,
а сега те са и ядосани –
по-добре не им се мяркай!

(12) Остави селяндурите:
нека те без теб
да си изберат цар –
не ще бъде дълго неговото управление!

(13) Сънджакците се посекат
всички, които им се противят –
те искат да поставят за цар Байджил
и ще го направят.

(14) Докато не е късно
бягай при Байджил
и му покажи сестра си –
твоята верна помощница.

(15) Нека тя да очарова
още един цар –
и ти отново ще се озовеш
на сигурно място до трона!”.

(16) Ижмакай послушал Яга –
избягал при Байджил и казал:
“Аз останах до края
с нещастния Тирджат!

(17) Опитвах се да го вразумя,
но всичко беше безполезно:
той беше упорит
и така загина напразно!

(18) А селяндурите тутакси
си избраха
свой селски цар –
не мога за остана с тях!

(19) Този враг на порядъка –
проклетият Ташлък –
ги разбунтува,
а сетне се вкамени!

(20) Тогава аз побързах да дойда при теб
с неговата вдовица:
тя отдавна те обича,
но се срамува да го признае!”.

(21) Погледнал Байджил
прекрасната вдовица
и се влюбил в нея,
забравяйки другите си жени.

(22) Без да се бави, той се оженил
за сестрата на Ижмакай,
а в замяна на неговата услуга
го направил втори съветник.

(23) Първи бил храбрият Агарджа:
като разбил отрядите на кучуките,
той повел воините към мястото
на миджакското сборище.

(24) Когато пристигнал на мястото,
той наредил на простолюдието да се разпръсне,
а когато те отказали,
наредил на своите да посекат бунтовниците.

(25) Но халджийците неочаквано
оказали упорита съпротива –
това били хората на Ашла,
които той бил научил да се сражават!

(26) Те не изоставили в беда
простия народ,
почнали ловко да се бият за него,
както им завещал Ташлък.

(27) Водел народа
селския цар Джабърбат,
приятеля на Ашла, - а той бил
от рода джабър.

(28) Джабърците били потомци
на улджийците и умайджанките,
изоставени от българите,
а те се сближили тъй:

(29) Прогонили тези улджийци
техните съседи – караджанците,
и мъжете-изгнаници се заселили
в съседство с царството на Умай.

(30) Отначало умайджанките
прогонвали улджийците, но сетне,
като видели тяхното миролюбие,
ги оставили на мира.

(31) А преди това, през месец Сабан,
Умай устройвала състезания
в чест на Субан,
наричани Сабантуй.

(32) В тях българските мъже
се състезавали с българките
в надпрепускане и борба,
а цената на победата била такава:

(33) Победителят вземал
победената за жена,
а победеният ставал
роб на победителката.

(34) Но след заминаването на мъжете
умайджанките нямало с кого
да се състезават и затова те решили
да привлекат за това улджийците.

(35) Улджийците с охота се съгласили
да участвуват в състезанията –
нали и те не можели да отпразнуват
своя празник без жени.

(36) Този празник се наричал
Шиллък – и на него
най-красивата девойка
била закопавана в браздата.

(37) Улджийците решили да пленят
девойката и жените на Сабантуй
и пристигнали всички накуп
в полския лагер на умайджанките.

(38) Там те почнали
да се състезават с умайджанките,
и някои от тях победили,
а други били победени...

(39) Сетне на Шиллък улджийците
поискали да закопаят
най-красивата девойка,
но Умай им наредила:

(40) “Вие само временно
посипвайте със земя девойките,
а сетне ги оставяйте на Субан
върху щит, поставен върху плугове.

(41) Ако Субан не дойде
за тази девойка,
нека Камър-Батърът
да прекара нощта с нея!”.

(42) От улджийските мъже
и победените девойки
произлязъл родът на джабърците,
известен в Булгар.

(43) Оттогава почнали да празнуват
отначало джабърците,
а сетне и всички българи
и Сабантуй, и Шиллък.

(44) Отначало празнували Сабантуй,
а после Шиллък.
Победителят в надпрепусканията на Шиллък
ставал Камър-Батър...

(45) Джабърбат неведнъж
бил ставал Камър-Батър.
Той бил храбър,
но много простоват.

(46) Като срещнали отпор, сънджакците,
свикнали всички бързо
да се разбягват пред тях,
се объркали и взели да отстъпват.

(47) Уплашил се тогава Байджил,
който не бил любител на битките,
и попитал Ижмакай
какво да правят сега.

(48) “Робите не са ти съперници,
- усмихнал се миджакът. –
Ако действително си господар,
ще ги нашибаш и с камшици!”.

(49) И тогава Байджил разбрал,
че напразно се сражава с робите
с бойно оръжие –
като с господари.

(50) Наредил той на сънджакците
тутакси да грабнат
господарските камшици
и да тръгнат с тях срещу селяните.

(51) “Като видят халджийците камшиците, -
пояснил той на българите, -
веднага ще се усмирят,
нали те са наши роби!”.

(52) Тъй и станало: робите,
храбри в рицарския бой,
като видяли господарските камшици,
се втурнали да бягат.

(53) Когато простолюдието побягнало,
джабърците престанали да се сражават,
и сънджакците по неволя
ги пленили.

(54) Като узнали, че джабърците
са техни роднини, те
ги заселили в Сънджак
и те станали част от българите...

(55) Като потушили бунта,
зарадваните кимерци
избрали Байджил
за свой цар.

(56) Байджил, който взел властта
с помощта на сънджакците,
отначало заобиколил трона с тях
и само на тях се доверявал.

(57) Миджакът се чувствувал
неловко около сънджакците
и той решил
да постигне тяхното отстраняване.

(58) Ижмакай наредил на сестра си
да очарова Агарджа –
и скоро онзи
съвсем си изгубил ума...

(59) Тогава миджакът казал
на царя за това:
събудила се ревност у Байджил
и той остранил Агарджа.

(60) Като станал пръв съветник,
Ижмакай тутакси
почнал да поема властта
в свои ръце.

(61) Единственото, което успял
Байджил да направи сам, било
да пренесе столицата обратно
от Караджан в Джилан.

(62) Но държавните дела
бързо омръзнали на Байджил
и миджакът постигнал това,
че той му предал много от делата.

(63) Байджил отново почнал
да прекарва времето си във веселба,
а Ижмакай вместо него
вършел важните дела.

(64) Освен всичко това миджакът
не забравял да възпитава
царските деца, създавайки
от тях послушни царе.

(65) Байджил имал
три жени.
От първата жена той имал
син Даил и дъщеря.

(66) От втората си жена,
сестрата на Ижмакай,
царят имал
13 синове.

(67) А от третата си жена Илма
царят нямал синове
и тя била много потисната
от това.

(68) Но ето, че се появил
в Джилан заложникът Буртас –
и животът й
веднага се променил.

(69) Буртас не бил
чужд за кимерците – неговият предтеча
Алабуга се бил оженил
за дъщерята на Джураш Ауджа.

(70) Тя родила на мъжа си Туймас,
който се оженил в младостта си за една исадунка
и имал от нея
син – Самарбий.

(71) Син на Самарбий бил
добрият лакомник Канакбал,
а син на Канакбал –
храбрият ловец Туджа.

(72) Веднъж по време на лов
цар Туджа паднал от коня
и тъй се ударил,
че скоро умрял.

(73) Цар на Идел станал
големият му син Армас –
синът на Туджа
от първата му жена.

(74) Тя умряла рано
и Туджа се оженил отново;
втората жена
му родила Буртас.

(75) Но Армас мразел
и мащехата си, и Буртас:
той я премахнал,
а Буртас предал на Байджил...

(76) Когато Илма го видяла
като плачещо бебе,
майката се пробудила в нея
и Буртас станал неин син.

(77) Илма измолила
от своя мъж
Буртас за свой син
и станала щастлива.

(78) А Ижмакай се уредил
да го назначат да надзирава
своя племенник Маджил и Буртас
и почнал да възпитава в тях злоба.

(79) Сестра му била
неумела възпитателка
и той предал Маджил в ръцете
на похотливата си жена-убърка:

(80) възползувал се от това,
че сестра му отказала
да кърми Маджил,
когато той порастнал.

(81) А Маджил обичал
повече от всичко на света
да смуче женска гръд –
и я смукал до 16-годишна възраст.

(82) Когато майка му
го отбила,
почнала да го кърми
злобната убърка.

(83) За да възпита злоба в него
и да удовлетвори своята похот,
тази убърка веднъж
казала на Маджил, дразнейки го:

(84) “Ако искаш моето мляко,
накарай ме насила
да ти дам гръдта си!” –
и побягнала от него.

(85) Обезумял, с вик
се хвърлил Маджил
след жената на Ижмакай,
която го дразнела.

(86) Той я догонил
и, поваляйки я на земята,
разкъсал дрехата й
и се насмукал с нейното мляко.

(87) Тъй жената на Ижмакай
правела после много често
и приучила Маджил да получава
удоволствие от насилието.

(88) Когато веднъж родната му майка
дошла да го навести,
Маджил поискал тя
да му даде да суче.

(89) Тя отказала и тогава той
я ударил по лицето
и насила я накарал
на го накърми.

(90) До кръв изсмуквал
Маджил женските гърди –
и дори убърката
се уморявала от него.

(91) Тогава Ижмакай
казвал на принца понякога
да отива при третата жена на царя
и да смуче нейното мляко.

(92) Когато той веднъж
дошъл при нея,
тя кърмела
своя любим Буртас.

(93) Маджил поискал
тя да му даде да суче;
тя отказала - трябвало
да кърми и дъщеря си.

(94) Тогава Маджил
отблъснал Буртас настрани
и, поваляйки уплашената жена,
се насмукал донасита от млякото й.

(95) Това мляко
толкова му харесало,
че той почнал често
да се храни от нея.

(96) Наплашената жена
не казала никому за това
и когато Маджил идвал,
тя безропотно му давала гръдта си.

(97) Буртас също дълго сучел
гръдта на приемната си майка
и бил недоволен,
когато Маджил му пречел.

(98) Но когато Буртас
проявил това недоволство,
то Маджил и Ижмакай
здравата го набили.

(99) Оттогава Буртас
почнал да се бои от тях и да ги слуша,
а в добрата му душа
се размърдали злобата и отмъстителността.

(100) Но това била
само слаба злоба
в сравнение с черната злоба,
която кипяла в Маджил и Ижмакай.

(101) От слабата злоба – злостта –
човек може да се излекува,
а черната злоба ще изгаря
душата на човека завинаги...

(102) Злобният страстно желае
да извърши злото
и получава наслаждение и радост
от вършенето на зло.

(103) Не ще се спре злобният:
той ще върви, докато е жив,
от едно зло
към друго, още по-голямо...

(104) Ижмакай възпитал Маджил
като напълно предан нему
и почнал да му разчиства
пътя към трона на Аскъп.

(105) Най-напред Ижмакай
решил да премахне
родните братя на Маджил,
в които нямало кръвожадност.

(106) Събрал Ижмакай на пир у дома си
всичките му 12 братя
и им показал
прекрасната си дъщеря.

(107) Тя можела да очарова
когото си поиска –
и всичките братя тутакси
безумно се влюбили в нея.

(108) Когато те поискали
да я вземат за жена,
Ижмакай им казал
следните думи:

(109) “Нека моята дъщеря се падне
на онзи храбрец – юнакът,
който надвие в двубой
всичките си съперници!”.

(110) Срещнали се братята в двубой
и се били до смърт.
Тъй се случило, че всички те
се избили един друг.

(111) Тогава Ижмакай решил
да ликвидира най-добрите кимерци
и поканил тези бахадири
на пир у дома си.

(112) Когато седнали на трапезата
всичките 10 хиляди бахадири,
той им показал дъщеря си
и те се влюбили в нея.

(113) Когато и те почнали
да се сватосват за нея,
Ижмакай им казал,
както и на принцовете:

(114) “Нека моята дъщеря се падне
на онзи храбрец – на юнака,
който надвие в двубой
всичките си съперници!”.

(115) И бахадирите също
както и принцовете
се избили един друг
в многобройните схватки.

(116) След това Ижмакай
вкарал в действие
войската на кучуките
и им наредил да избиват кимерците.

(117) Те започнали нощем да нападат
кимерските аули
и да оставят навсякъде вещи
от съседните кимерски аули.

(118) Пострадалите кимерци мислели,
че ги нападат съседите
и жестоко се изпокарали
помежду си.

(119) Никой не можел
да проследи и залови кучуките –
те били потайни в набезите си
като зверове на лов.

(120) Затова разорените от набезите хора
почнали да казват:
“Изглежда, Байджил е остарял –
не може да се справи с разбойничествата!”.

(121) А на Ижмакай
това му и трябвало...
С това той приближавал часа
на избирането на наследника...

(122) Само владението на Даил – Агил –
било все още неподвластно
на злата воля на Ижмакай –
там все още имало бахадири!

(123) Майка на принца била
дъщерята на Субан – Айджан,
която чувствувала нечистата сила
и не допускала Ижмакай до сина си.

(124) Тя също предала на Даил
част от богатирската сила на алпа,
за която принцът отначало
дори не подозирал.

(125) Най-добрият приятел на Даил
била родната му сестра Акджан,
на която майка им предала
своята прозорливост...

(126) Настъпило време, когато
сърцето на Даил се развълнувало –
той почнал да мечтае за женитба,
но не си намирал достойна невеста.

(127) Но той още не знаел,
че в него била влюбена
дъщерята на Чулман Джалъш –
прекрасната Анатъш.

(128) Нейна майка била
дъщерята на алпа Джуанъш,
поради което тя умеела
да се превръща в бърз заек.

(129) Тя не могла
да надмогне чувството си
и веднъж решила
да се покаже пред Даил.

(130) Като знаела, че всички българи
вярвали в това,
че ако хванат заек,
мечтите им ще се сбъднат,

(131) тя се превърнала в заек
и изтичала пред Даил;
а той тъкмо яздел
и си мечтаел за женитба!

(132) Затова тя веднага
успяла да привлече вниманието му:
той тутакси се втурнал след нея,
за да улови сполуката...

(133) Това се случило край реката,
наричана Инеш-Дар;
на бреговете й обичал
да си почила Чулман Арбай.

(134) След смъртта на Катраг Джирас
той бил погребан до нея
и кимерците почнали да наричат
тази река също и Джирас.

(135) Анатъш дотичала до Джирас,
а на брега му
се превърнала в девойка,
по-прекрасна от която Даил не бил виждал.

(136) Принцът се вцепенил,
а Анатъш се превърнала в лебед
и се гмурвала във водата,
оставяйки го с празни ръце.

(137) Но Даил се влюбил в нея
и не се върнал, а останал –
решил да чака на брега,
докато тя се появи отново.

(138) Забравяйки всичко на света,
принцът чакал Анатъш цял месец
и бил готов да я чака през
целия си останал живот.

(139) Анатъш виждала как Даил,
очаквайки я, се измъчва,
нищо не яде
и се топи пред очите й.

(140) Като го съжалила,
тя изплувала от водата
и му казала
следните слова:

(141) “Моят баща е алпът
Чулман Бак-Мушад –
той не иска да ме даде
за твоя жена:

(142) защото гаданието показа,
че ме очакват
велики мъчения,
ако се омъжа да теб;

(143) и няма никаква възможност
той да бъде разубеден...
Така че не се измъчвай,
а си върви у дома!”.

(144) Разстроил се Даил
и решил да се удави:
взел в ръце един камък
и се хвърлил с него във водата.

(145) Но принцът не потънал, а попаднал
право в разкошния дворец
на страшния алп Чулман,
който явно не бил в настроение.

(146) Хванали Даил руджанките,
надянали му маска
и го довели при Арбай,
а той го пита:

(147) “Кой си ти
и защо нахлуваш
като разбойник
в моите покои?”.

(148) Отвръща му принцът:
“Аз съм еди-кой си и дойдох
да помоля да ми дадеш за жена
твоята дъщеря Анатъш”.

(149) Погледнал го алпът
и разбрал, че той е твърде добър.
Изплашил се Чулман за бъдещето на дъщеря си,
на която било предречено нещастие.

(150) Затова той казал:
“Ще дам дъщеря си
само на онзи,
който докаже, че е бахадир.

(151) Чувал съм, че при българите
мъжеството на бахадира се преценява
по броя на главите на враговете,
които той е убил.

(152) А колко врагове
си убил ти, Даил?”.
Навел глава принцът –
той не бил убивал никога.

(153) Тогава Чулман казал на Даил:
“Ти си добър също
като баща си,
но нали той не можа да се справи с разбойничествата!

(154) А как ти с твоята доброта
ще можеш да защитиш своя дом
и моята дъщеря Анатъш, на която
предрекоха нещастия в брака?!

(155) Ако обичаш Анатъш
и искаш да я вземеш за жена,
то тогава докажи,
че си бахадир.

(156) Върви и убий
поне сто врагове
и едва тогава можеш
да дойдеш да се сватосваш!”.

(157) Алпът мислел, че Даил
не ще може да изпълни условията му
и или няма да отиде на бой,
или ще загине в боя.

(158) Но любовта към Анатъш
така изгаряла гръдта на принца,
че той казал: “Чакайте ме –
скоро ще се върна!”.

(159) Излязъл той на брега на Джирас
и видял сто кучука,
които яздели към бърлогата си
след разоряването на един кимерски аул.

(160) Те весело разказвали
как били убивали сънните хора,
невинните в нищо
жени, старци и деца.

(161) Хвалейки се, те показвали
окървавените кинджари и копия –
това били децата на Азгуш –
братът на коварния Ижмакай.

(162) Излязъл Даил пред тях
и казал: “Извинете, но трябва
да убия всички ви –
защото така ми е нужно на мен, Даил!”.

(163) Зинали с уста кучуките
от тази наглост –
те били свикнали вече да считат,
че нямат равни на Земята.

(164) Когато се опомнили,
без да се сговарят, всички накуп
се нахвърлили върху принца,
желаейки да го разкъсат на части.

(165) Страшната опасност
превърнала Даил в звяр –
той се превърнал в мечка
и счепкал в смъртна схватка с кучуките.

(166) В борбата той изтръгнал от корените
едно голямо дърво
и почнал да удря с него кучуките
като с огромна тояга.

(167) А онези, които се нахвърлили
на гърдите и в краката му,
той хапел със зъби
и тъпчел и разкъсвал с лапи.

(168) Останал жив
единствено Азгуш.
Завил той, като видял мъртви
всичките си синове:

(169) “Проклет да си, Даил, който
уби всичките ми кутрета!
Проклет да си, Даил, който
ме остави сам!

(170) Проклет да си, Даил, защото няма
сега с кого да серадвам,
проклет да си, Даил,
задето прекъсна моя род!”.

(171) Тогава Даил се ужасил
от това, което бил сторил –
нали дотогава той никога
не бил проливал ничия кръв;

(172) от мъка поискал да умре,
дал кинджара си на Азгуш
и го помолил:
“Убий ме!”.

(173) Старецът замахнал
срещу него с кинджара,
но Чулман, който виждал това,
не позволил на Даил да умре.

(174) Той провалил земята
под краката на принца
и той паднал
в Подземния Свят.

(175) Казал там Даил на Джалъш:
“Не изпълних условията –
убих 99 кучука
и не искам повече да убивам!”.

(176) Тръгнал той към изхода, но алпът
му заповядал да спре
и да погледне нагоре,
където бил оставил Азгуш.

(177) А Азгуш, като погледнал надолу
и казал: “Кубар наказа
убиеца на моите синове –
слава нему!

(178) Сега и аз мога
да умра спокойно тук,
защото не ми е мил животът
без моите кутренца!”.

(179) С тези думи Азгуш
забил в гърдите си
кинджара на Даил
и тъй се убил.

(180) Казал тогава Чулман
на поразения принц:
“Твоят кинджар, както виждаш,
уби и това куче;

(181) тъй че ти изпълни
моето условие
и аз ти давам
любимата си дъщеря!”.

(182) Станала Анатъш жена на Даил
и той бил щастлив с нея;
тя му родила син –
нарекъл го баща му Сандугач:

(183) нали в околностите на Сандугач
се срещнали баща му и майка му
и бахадирът считал
това място и дума за щастливи...

(184) Но всичко това било сетне,
а първо била сватбата им
в батавъла Ку-Агил
до пристанището Агил...

(185) Според обичая Анатъш изтичала
от сватбения хардар
с ведра до Куба-Инеш,
за да донесе вода.

(186) Поверието гласи: колкото повече
вода донесе невестата,
толкова по-щастлив ще бъде
брачният й живот.

(187) Гребнала Анатъш вода
и искала да тръгне обратно,
когато внезапно видяла
на другия бряг кучуки.

(188) Те разпалвали голям огън,
а до дървата
лежал и плачел
славният муштак Тулпар.

(189) Анатъш можела да чува
онова, което мислят алпите –
и тя дочула молбата на Тулпар
да го спаси от гибелта.

(190) В това време, обезпокоявайки се от това,
че невестата дълго време не се връща,
на брега дотичал Даил
и тя му разказала за Тулпар.

(191) “Помогни на кончето – моя чичо, -
казала Анатъш на младоженеца, -
той искаше да хапне от сватбената гостба,
а ето, че сам става на гостба!”.

(192) Докато кучуките се разправяли,
Даил преплувал реката
и, превръщайки се в мечка,
избил разбойниците.

(193) “Благодаря ти, принце! –
благодарил му Тулпар. –
Искам за твоята доброта
да ти послужа малко:

(194) аз бързо ще те пренеса,
където пожелаеш,
а може би и ще те спася
от някоя беда!”...

(195) Донесла накрая Анатъш
водата в дома на мъжа си –
нито капка не разляла;
зарадвали се на това женихът и гостите.

(196) Весело продължила сватбата
и никой от гостите не подозирал,
че Ижмакай бил намислил
да погуби щастливия жених...

(197) Ижмакай наел
едни крешски бурлаки
да се престорят на търговци
и да отвлекат и убият Даил.

(198) Посочил им злодеят
как и къде трябвало
да заловят и убият принца
и преспокойно отишъл на сватбата му.

(199) Дошъл – и рекъл на жениха:
“Бях ей-сега в Агил
и видях при кряшските търговци
чудни вещи.

(200) Не би ли искал принцът
да отиде там
и да купи на невестата
подобаващи на красотата й украшения?”.

(201) Засегнали думите на Ижмакай
гордия Даил –
скочил той на Тулпар
и за миг се озовал в Агил.

(202) Когато кряшците го видели,
те го поканили на кораба:
“Ние държим стоката тук,
защото се боим от разбойниците на брега!”.

(203) Казал Тулпар на принца:
“Не отивай на кораба –
сърцето ми чувствува, че
кряшците са замислили нещо лошо!”.

(204) Но Даил бил разгорещен
от думите на Ижмакай
и разчитал на силата си,
тъй че се качил на кораба.

(205) Той забравил, че бил
без воински доспехи
и водачът на кряшците
коварно го ранил в гърба.

(206) Останалите кряшци тутакси
метнали върху него железна мрежа
и Даил се оплел безпомощно в нея
като уловена риба...

(207) Тази и една друга мрежа
бил изковал самият Хурса
по молба на Субан –
алп не можел да я скъса.

(208) С тези мрежи
Субан залавял
по заповед на Мар
алпите-метежници.

(209) Но Куян откраднал и двете мрежи
и ги продал на Ижмакай
за два кораба с роби –
трябвали му поданици...

(210) С едната от тези мрежи
кучуките хванали
муштака Тулпар,
но Даил я хвърлил в реката...

(211) А другата мрежа
Ижмакай дал на кряшците,
за да заловят
могъщия Даил.

(212) Като пленили принца, кряшците
тутакси отплавали от брега,
но, бидейки алчни,
решили да го продадат.

(213) Доплавали бурлаките до Тар
и там продали Даил на Лекдиу –
страшно се зарадвал дивът
от тази покупка.

(214) Решил той
да стовари върху принца
старата обида
от неговия праотец Катраг.

(215) Но за щастие Тулпар
последвал кораба
и, превръщайки се в риба,
също доплавал до Тар.

(216) Там той казал на Лекдиу:
“Не съм виждал цар
по-величествен от теб,
но едно си нямаш:

(217) кон, достоен за теб,
на който да можеш
да се чувствуваш като
цар на целия свят!

(218) Този кон съм аз, Тулпар,
и съм готов да ти служа,
докато остане жив
твоят пленник Даил!

(219) Ние с него се свързани
чрез едно заклинание –
то действува
докато и двамата сме живи...”.

(220) Лекдиу, който отдавна мечтаел
за стремителния Тулпар,
веднага приел това условие
и отложил изяждането на принца...

(221) А владението на Даил – Агил –
било обхванато от велика мъка:
мнозина помислили,
че Даил е загинал.

(222) Само Анатъш, Акджан
и Бай-Тимат не повярвали на слуховете
за гибелта на Даил –
те чувствували, че той е жив.

(223) Тези слухове разпространявал
коварният злодей Ижмакай:
той решил, че е настъпил моментът
да назначи престолонаследник.

(224) Злодеят не се съмнявал,
че царят ще назначи за наследник
мерзкия Маджил –
нали други принцове нямало!

(225) Отишъл Ижмакай при Байджил
и му казал:
“Народът ни се вълнува
и не престава с разбойничествата.

(226) Хората мислят,
че ти си стар
и затова не можеш
да въдвориш нужния ред.

(227) Не ще ли е по-добре да назначиш
един млад наследник-съуправител
и, като успокоиш с това народа,
отново да се отдадеш на привичните забавления?”.

(228) Царят сметнал предложението на съветника
за твърде разумно
и накрая решил да обяви
Маджил за свой наследник.

(229) Акджан, Байтимат и Анатъш
едновременно почувствували тревога;
без да се наговарят, те се събрали
и отишли заедно при царя.

(230) Казали те на Байджил,
че Маджил ще донесе мъка на ила
и че не бива да бърза
с избора на наследника-шад.

(231) “Но какво да сторя? –
учудил се добрият цар. –
Нали мнозина казват,
че Даил е загинал!”.

(232) Тогава Бай-Тимат казала
главните думи:
“Ако Даил бе загинал,
аз веднага щях да узная за това.

(233) Когато започна сватбата
на Даил и Анатъш,
аз намерих
две мили патенца.

(234) Изрекох заклинание за това,
че те ще живеят
както Даил и Анатъш
и пуснах патенцата в Иссък-Кюл.

(235) Изрекох заклинание
и за водата на езерото – за това, че
ако загине някой от младите,
водата на езерото ще замръзне.

(236) Изпях също заклинание
и на дърветата край езерото –
за това, че те ще изсъхнат,
ако се случи нещастие с младите.

(237) Нека отидем, царю,
при това Топло езеро –
и ти сам ще видиш
жив ли е Даил или не!”.

(238) Излезли те заедно до езерото
и царят видял,
че патенцата са весели, водата – топла,
а дърветата – зелени.

(239) Тогава Байджил отложил
вземането на решението за наследника
за цяла една година –
той имал такова право.


 

 

 

45. Даил – спасителят на кимерците



(1) Ижмакай изпаднал в ярост
и решил да погуби
и трите жени,
които му пречели.

(2) Когато жените се връщали
от Джилан в Агил,
злодеят изпратил срещу тях
Маджил с кучуките.

(3) Разбойниците ранили
и трите жени
и заловили на място
горката Акджан.

(4) Бай-Тимат пък засъскала,
превърнала се във водна змия
и докато разбойниците размисляли
успяла да изпълзи в Баджту.

(5) А Анатъш се превърнала
в Златна Кукувица,
кацнала на кулата на батавъла
и запяла песен за Даил:

(6) “О, мой скъпи съпруже, -
отнесоха те от мен
безгрижните вълни –
къде си ти сега?

(7) Ако само можех,
сама бих полетяла
по тези вълни след теб,
но все повече отслабвам.

(8) О, ти, който си отвлякъл
моя любим – смили се!
Забрави своите обиди
и го пусни у дома!

(9) О, славни Чулман Джалъш,
чуй молбата ми, татко,
пренеси по своите вълни
моя любим от чужбина!

(10) Не успях аз
да му се нагледам,
не успях да го прилаская -
направо от сватбата го изгубих!...”.

(11) Заплакал от жалост към нея
великият алп Чулман,
почерняло от тъгата му
синьото Сакланско море...

(12) Дочули песента на Анатъш
могъщите алпове Лекдан и Табан
и също заридали –
дожаляло им за нея.

(13) Помолил Табан баща си
за нещастния Даил, казвайки:
“Той не ни е сторил зло”, -
а и самият Лекдиу омекнал.

(14) Наредил той да освободят
от тъмницата Даил
и го пуснал да си върви,
заедно с Тулпар.

(15) Казал дивът на принца,
когато се прощавали:
“Разтопиха обидата ми
Табън и песента на жена ти!

(16) Някога много отдавна,
когато ме приспиваше,
майка ми ми пееше песен
със същата мелодия.

(17) Но в суровия живот аз рано
осиротях, ожесточих се
и забравих този мотив,
но сега си го спомних.

(18) За миг обидата премина,
освободи ме за миг злобата,
така че тръгвай си по-скоро,
докато отново не съм станал жесток!”.

(19) Казал Табан на баща си и на Даил:
“За да не враждувате
никога повече,
трябва да се побратимите!”.

(20) Послушали го те
и се побратимили помежду си.
Взел Даил името на Лекдан
и приятелски се простил с дивовете.

(21) Сетне Даил седнал на Тулпар
и той препуснал по морето.
Чулман го подкарал с вълните
и муштакът бързо стигнал до Агил.

(22) Но докато той пристигне
злодеите и кучуките успели
да извършат множество
страшни дела.

(23) Ижмакай наредил на Маджил
да убие Анатъш и Акджан,
а самият той с братята си, надявайки маска
нахлул в карамаджа Баджту...

(24) Като изпяла песента си,
Анатъш паднала мъртва
на върха на кулата, но не могли
да я хванат злодеите.

(25) Чулман развълнувал морето
и то обкръжило
с кипяща вода
тази кула...

(26) А в това време Ижмакай
обкръжил карамаджа Баджту,
където се укривала Бай-Тимат
и наредил на своите кучуки:

(27) “Съберете в карамаджа
всички змии и жаби
и ги изгорете
на голям огън!”.

(28) Кучуките тъй и сторили –
и изгоряла царицата на жабите,
добрата старица Бай-Тимат,
заедно със своите приятели.

(29) Черният дим от този огън
надвиснал над целия Кимербаш
и хвърлил всички българи
в безпределен ужас.

(30) Алпът Чулман, като узнал
за това злодейство,
лишил Кимербаш от подземна вода
и в страната настъпила суша.

(31) По молба на Джалъш
Джил престанал да докарва
черни облаци към Кимербаш,
а Кубар – да излива дъждове от тях...

(32) Без звънките струи на изворите
кладенците пресъхнали,
почнали да се смаляват и пресъхват
множество реки и езера.

(33) Без поливане и вода
почнали да загиват
посевите и добитъкът,
а след тях – и хората.

(34) Напуснали хората
много градове и ниви
и се разпръснали по местата,
където все още имало вода...

(35) Маджил завидял на “славата” на Ижмакай,
изгорил също няколко аула
и, като застанал на едно пепелище,
решил да умори Акджан.

(36) Маджил не можел
просто да убие девойката,
тъй като му доставяло радост
да гледа мъченията на хората.

(37) Затова той взел
две по чудо оцелели деца,
намерени случайно в храстите,
където те тихо лежали,

(38) и казал на бедната Акджан:
“Бих те обезчестил,
но ти кървиш и
не искам да се изцапам.

(39) Ти си обречена на смърт,
но ако искаш да спасиш децата,
тогава потанцувай гола
върху въглените на пепелището!

(40) А за да не решиш
веднага да паднеш и да умреш,
вземи в ръцете си
тези противни дребосъци!”.

(41) Свалила Акджан дрехите си
и, ридаейки от срам,
болка и ужас,
стъпила на пламтящите въглени.

(42) Когато нажежените главни
изгорили краката й до костите,
тя издала
страшен вик.

(43) Този вик би могъл
да накара дори камъните
да ридаят от жалост,
но не размекнал палачите.

(44) Високо се разсмели
Маджил и кучуките
и почнали да реват
весели песни.

(45) Силите напускали Акджан
и тя казала на мъчителите си:
“Вие отвлякохте брат ми
и убивате мен,

(46) съжалете поне
тези деца –
краката ми обгоряха
и всеки момент ще падна върху въглените!”.

(47) Но като видяла, че злодеите
само още повече се развеселили
и почнали да й викат,
че опечените бебета са по-вкусни,

(48) Акджан тихо почнала да моли
онази, към която винаги
в трудна минута
се обръщат много жени:

(49) “О, прекрасна и мъдра
Артимас Умай-Кош!
Аз винаги с любов
съм те почитала.

(50) Аз бях примерна
Арджан-къз
и внимателно се грижех
за твоя карамадж Баджту.

(51) Аз оковах твоя биргюн
в евена на карамаджа
в злато, сребро
и небесни камъни.

(52) Украсявах стените на евена
с красиви венци
от ароматни цветя
и лентички с пожеланията на девойките.

(53) Пеех ти
красиви песни
и се стараех да живея
както подобава на арджан-къзите.

(54) Ако с това поне малко
съм те удовлетворила,
помогни ми: спаси
мен и тези сирачета!”.

(55) Чула я Турун-Аби
и помолила Ерирей
да духне от пепелището
към кучуките.

(56) Джил тутакси задухал
и димът от пепелището,
обвивайки жената и децата,
почнал да пари очите на злодеите.

(57) А когато душегубите
разтъркали очи,
те не видяли
нито жената, нито децата.

(58) Хвърлили се те да ровят
с копия в пепелта
и намерили там много
човешки кости...

(59) Тогава кучуките помислили,
че принцесата е изгоряла
и устроили пир – по случай
тази своя радост.

(60) Но Акджан не била изгоряла:
Умай-биче я пренесла
в далечния Себер,
заедно с децата.

(61) Там Турун-Аби
я излекувала
и тайно я отвела в двореца
на субага на ас-халджийците Албан.

(62) Пръв посрещнал Акджан
синът на Албан – Туки –
той още не бил женен
и не знаел що е любов.

(63) Но като видял Акджан,
Туки тутакси се влюбил в нея
и й предложил да стане
негова жена.

(64) “Аз ще те обичам цял живот,
а твоите деца ще станат
и мои деца!”, -
казал Туки на девойката.

(65) Но Акджан мълчала –
тя не можела известно време
да приказва: толкова била измъчена
от плена при кучуките.

(66) Но нейното мълчание
не смутило
влюбения младеж –
той тутакси отбелязал:

(67) “Ако си няма,
какво от това –
ще се оправим и
без всякакви думи.

(68) Нали влюбените могат
да мълчат и узнават
желанията си един на друг
и без всякакви думи!”.

(69) Но тогава влязъл Албан
и Туки му разказал
за чудесното появяване на Акджан
и за желанието си да се ожени.

(70) Усмихнал се вътрешно Албан,
макар да бил суров, -
нали често му се налагало
да усмирява непостоянните ас-халджийци.

(71) Но нежната любов към децата
не му позволила да се ожесточи
и у дома си
той не бил суров.

(72) Без да покаже усмивката си,
субагът сериозно казал на сина си:
“Ти не можеш да се ожениш,
докато тя не се съгласи!

(73) Нека това бъде
не с думи,
а с някакви знаци –
ти първо ги научи!”.

(74) Тогава в покоите влязла
и майката на Туки – Гюлбан,
веднага разбрала всичко и положила
главата на Акджан на гърдите си.

(75) “Докато Туки изучава
всевъзможните знаци,
бъди моя щерка!” –
казала тя на Акджан...

(76) Заживяла Акджан
в двореца на Албан,
но сърцето й се измъчвало
по родния край.

(77) Често нощем тя излизала
в широкия двор,
за да помирише аромата
на далечната родина.

(78) И веднъж Джил донесъл
дим от далечния Кимербаш.
Вдъхнала го Арджан
и помолила Ерирей:

(79) “Добри ми алпе, - духни
в комина на двореца,
за да заговори димът
и да ми разкаже за родината!”.

(80) Отворила тя капака на печката,
а Джил почнал да духа
в комина на печката
и тогава димът забучал.

(81) Забучал – и почнал да разказва:
“Обхваната е от пожари нашата земя –
там отдавна вече
се води зла война.

(82) Когато се завърна принц Даил,
когото почнаха да наричат и Лекдан,
той се опита да прекрати
тази война...

(83) Тогава и Байджил обяви
Даил за свой наследник,
което предизвика злобата на кучуките
и те нападнаха Джилан.

(84) Лекдан разби кучуките,
които бяха подкрепяни
от кара-халджийските бийове
и взе в плен Маджил.

(85) Даил искаше без бавене
да екзекутира Маджил,
но тогава предложи на царя
коварният Ижмакай:

(86) “Нека изгорят Маджил
в неговия дворец,
заедно с цялото
му богатство!”.

(87) Ижмакай знаеше,
че под двореца на Маджил
има дурбун, прокопан
за всеки случай.

(88) Съгласи се с Ижмакай
цар Байджил
и, проверявайки верността му,
му възложи екзекуцията на възпитаника му.

(89) Без да мигне с око, Ижмакай
отведе плачещия Маджил
в неговия дворец и, затваряйки го,
го запали.

(90) Дворецът изгоря, но Маджил,
когото Ижмакай
успя да предупреди,
избяга от него по дурбуна.

(91) Съучастниците на Ижмакай
укриха Маджил
в едно потайно място,
а всички помислиха, че злодеят е изгорял!

(92) След това Ижмакай
намисли да пресели
кимерците в Идел
и там да ги избие всички.

(93) За целта той устрои
убийството на субага Армас,
а след това
каза на Байджил:

(94) “Прекъснат е клонът
на законните субаги на Идел
и там започнаха
непрестанни бунтове.

(95) Същевременно при нас
се намира законният
и предан ни принц на Идел –
моят възпитаник Буртас.

(96) Позволи ми, о, царю,
да отида в Идел
със своята дружина
и да поставя там за цар Буртас.

(97) Нали земята ни загива
и сега я изхранва
предимно Идел, затова
е важно да го владеем!”.

(98) Байджил, възхитен
от мъдростта и прозорливостта на Ижмакай,
тутакси му разреши
да отиде с Буртас в Идел.

(99) Събра Ижмакай своите кучуки
и къде със злато, а къде със сила
усмири метежниците и постави
Буртас за цар на Идел.

(100) Ижмакай нареди на Маджил
да се укрие в Идел
и заедно с неговите кучуки
да надзирава Буртас.

(101) Буртас и без туй се боеше от Ижмакай,
а, заобиколен от кучуките,
той бе готов да изпълни
всяка заповед на своя възпитател.

(102) Но, както винаги, измами царя
коварният Ижмакай –
не докара в Кимербаш
нито една кола с жито.

(103) А когато сънджакците
поискаха да помогнат на Кимербаш,
кучуките на Маджил разграбиха
кубанския обоз.

(104) Тогава се събраха в Джилан
умиращите кимерци
и казаха на царя:
“Искаме да се преселим!

(105) Животът си отива оттук,
гладува и измира народът;
едва държат оръжието
дори воините.

(106) Ако откажеш да се преселиш,
ще тръгнем сами:
нямаме повече сили
да търпим това бедствие!”.

(107) Видя тогава дори Байджил,
че работата отива на зле
и, подтикнат от Ижмакай,
им предложи да се преселят в Идел.

(108) “Земята там е много
и ще стигне за всички;
дивечът там също е много!” –
каза той на народа.

(109) Хората се съгласиха и бързо
се приготвиха за заминаване.
Почна да се подготвя и Даил,
но Ижмакай рече на царя:

(110) “Даил по-добре да остане –
нали сушата почти не засегна
неговото владение, - нека
той да бъде за малко субаг на Кимербаш.

(111) Лекдан е много силен
и ако не го оставим,
врагове ще дойдат и ще
завземат нашата земя!”.

(112) Съгласи се отново с Ижмакай
добрият цар Байджил:
той не подозираше
какво му готви съветникът.

(113) А той беше замислил
да лиши обоза на преселниците
от охраната на бахидирите на Лекдан
и да избие кимерците от засада.

(114) Това щеше да е краят на кимерците,
ако с тях не беше Анатъш,
а с нея и с Бай-Тимат
се случи следното.

(115) Узна Алабуга Аспарък
за гибелта на трите жени
и препусна до мястото
на изгарянето на змиите и жабите.

(116) Порови се в пепелта –
и намери парче кожа;
това бе кожата на Бай-Тимат:
не гореше алповската кожа в огъня!

(117) Плачейки от мъка, отиде
с това парче Аспарък
до алпа Мамай,
пазещ извора Тиджа.

(118) Знаеше Иджик, че е безполезно
да уговаря Мамай;
но все пак почна това –
от жалост към Бай-Тимат.

(119) “Разреши ми, добри алпе, -
рече той на Мамай, -
да взема малко вода от Тиджа
и да напръскам с нея това парцалче.

(120) Това е всичко, което остана
от най-красивата алп-бика...
Ако тя оживее, ще ти разреша
да се ожениш за нея!”.

(121) При тези думи Мамай,
който не бе обичал още
нито една жена,
изведнъж изпита чувството на желание.

(122) Трепна тогава дори
неговото каменно сърце
и той позволи на Алабуга
да вземе малко вода от Тиджа.

(123) Но уви – Бай-Тимат
се възроди отново
в образа на древна старица
и то още по-безобразна!

(124) Алабуга се приближи до Мамай
и го попита:
“Все още ли искаш
да вземеш за жена моята сестра?”.

(125) Но Мамай, потресен
от вида на древната старица,
каза, че е размислил
и побърза да се сбогува с тях...

(126) Алабуга изхитрува –
и за всеки случай остави
още малко вода от Тиджа;
тя скоро им потрябва.

(127) Намери Бай-Тимат
Златната Кукувица – Анатъш
и те отново я съживиха
с водата на Тиджа...

(128) Когато започнаха
подготовките за преселване,
Анатъш отново почувствува
голяма тревога.

(129) Превърна се тя в кукувица
и полетя по пътя
от Кимербаш за Идел и веднага
видя засадата на кучуките.

(130) Каза тя това
на своя мъж,
а той, разбирайки всичко, разказа
на баща си за измяната на Ижмакай.

(131) Потресен бе от това
добрият Байджил.
Когато той се опомни, Даил
предложи на царя следния план:

(132) “Истинският обоз с преселниците
ще тръгне скрито, нощем
през Сънджак за Тарвил,
където царува Лекдиу.

(133) Ние с Лекдиу се побратимихме,
а той държи на думата си
и ще ни приюти
в онзи благодатен край.

(134) А за да не се усетят кучуките,
неколцина отчаяни смелчаци,
готови да умрат за народа,
ще поведат към Идел един лъжлив керван.

(135) Ти, татко, ще поведеш
истинския керван,
а аз с бахадирите – лъжливия,
и ще се постарая да ви прикрия!”.

(136) Царят одобри
този план на сина си,
но тогава Анатъш
възрази на мъжа си:

(137) “Ти си нужен на главния обоз –
не се знае какво го очаква;
а лъжливия обоз аз
ще възложа на другарките си!

(138) А самата аз ще полетя
като Златна Кукувица пред
твоя обоз,
скъпи ми съпруже:

(139) ще ти осветявам
пътя в нощта
и ще ти бъде по-весело, ако
аз бъда пред твоя поглед!”.

(140) Съгласиха се с нея царят и мъжът й
и тогава двата обоза
тръгнаха на път
към различни краища на земята.

(141) С главния обоз,
воден от Анатъш,
пътуваха цар Байджил,
Лекдан и всички кимерци.

(142) А лъжливия обоз поведоха
наемници – кара-халджийци,
а умайджанките - другарките на Анатъш –
полетяха като лебеди над тях.

(143) Когато кучуките на Маджил
нападнаха този обоз от засадата,
умайджанките се превърнаха в жени-воини
и удариха кучуките в тила.

(144) От изненадата кучуките
се объркаха и дори побягнаха;
Буртас, който също бе тук,
веднага отведе иделците у дома.

(145) Старите обиди
срещу Ижмакай и Маджил
охладиха сърцето на Буртас
и той си помисли:

(146) “Защо да се замесвам –
нека кучуките сами
се бият с кимерците
и отслабят и тях, и себе си!”.

(147) Когато кучуките се опомниха
и почнаха да обкръжават девойките,
умайджанките се превърнаха в лебеди
и отлетяха надалеч.

(148) Разбра тогава Маджил,
че Лекдан го е измамил,
зави от безскилна ярост
и се впусна да преследва царя.

(149) По своя път
Маджил изгаряше градове и аули,
колеше хора и добитък,
разбиваше дори кимерските биргюни.

(150) Сънджакците не се решиха
да се изправят срещу кучуките –
твърде силни бяха онези, -
но казаха на Даил:

(151) “Изправяй се спокойно
срещу мерзките кучуки –
ние не ще ти попречим
и не ще те предадем!”.

(152) Тогава обозът на кимерците
се придвижваше вече и денем:
сто хиляди вола
теглеха хиляди каруци.

(153) Зад каруците вървяха, олюлявайки се,
400 хиляди кимерци,
отслабнали от глада
и дългия преход.

(154) Само на малките деца
бе позволено да седят в колите,
а майките кърмеха децата
на ръце, вървейки.

(155) Плачеха всички кимерци,
напускайки своята земя,
където бяха живяли и починали
техните славни предци.

(156) Макар степта да бе изсъхнала
и тревата – изсушена,
все едно, тя бе за тях
най-милата земя на света.

(157) Изглеждаше, че никакви земи
не могат да им заменят Кимербаш
и простата трева на Аскъп
им бе по-драга от розите на Тарвил.

(158) Колко вече векове
изминаха оттогава,
а хората все още плачат,
спомняйки си злото време,

(159) когато тамърджиите
пеят за тях песента
за заминаването на кимерците
в далечния Тарвил.

(160) Лекдан със своитне бахадири
вървеше след всички
и, издебвайки момента,
здравата разби Маджил.

(161) Но много скоро
на помощ на Маджил пристигна
самият Ижмакай със своите
убъри и имегени.

(162) Край Капкай разбра Даил,
че врагът настига обоза,
и тогава той реши
отново да раздели хората.

(163) Заповяда той на капагана Санджар
с една част от бахадирите
да изведе царя и обоза в Тарвил
по караджайския път;

(164) Лекдан даде на Санджар
най-добрите волове и коне,
а сам със своите хора
реши да задържи и измами врага.

(165) Изоставайки от бащините бикове,
принцът, разположи навсякъде бойци:
от засади, крепости по пътя,
те се биха здраво, доколкото можаха.

(166) Виждайки, какво ги чака напред,
Ижмакай почна да се движи по-внимателно;
той пускаше отначало робите,
а едва сетне – кучукската сган.

(167) Отначало Лекдан защитаваше
крепостта Джирак и вала на Тарак,
а сетне – и Бурак, и Узбак,
Сандугач, където се измъчи врагът.

(168) След горещите битки нашият Лекдан
оставяше за враговете само въглени.
Вървеше той по Кавълския път –
много по-труден от Караджайския.

(169) Принцът стига с битки до Тавъл,
където поваля много врагове
под три други крепости:
Сарън, Барън и Аргън-сочти!

(170) След Аргън затрупа Даил
пътя с камък и дърво наведнъж,
и от Капкай се спусна той в Таштай –
о, тамърджи, възпей неговия път!

(171) Бързо догонва принцът обоза;
в Тар отнесе вестта му пратеникът.
Завчас се върна той, сияещ в щастие:
Лекдиу отстъпи властта на брат си!

(172) Само данък наложи за Тарвил,
но кимерците не се смутиха от посрещането:
те бяха довели много роби
и се разплатиха за години напред!

(173) Предавайки властта на баща си, нашият Даил
побърза да обиколи границите;
той утвърди царството на Байджил,
запазвайки му името Тарвил.

(174) Разпрати на всички съседи Байджил
вестта: “Готов съм да дружа с всички!”.
От всички най-много зарадва се Куян –
получи той от дарове керван!

(175) Междувременно Ижмакай и Маджил,
изгубвайки следите на Лекдан,
се заблудиха в планините
и попаднаха в царството Миджан.

(176) Джуанъш бързо съобрази,
че кучуките са имегени, убъри
и безжалостни джарбашии
от всички племена.

(177) Затова той силно се изплаши
и почна да се умилква
пред неканените гости,
а Ижмакай му каза:

(178) “Хареса ни твоето радушие,
хареса ни и твоята страна;
затова ще останем тук,
докато не изтребим кимерците!”.

(179) Но не бяха нужни
такива гости на Давшан
и той тайно предложи на Байджил
заедно да прогонят кучуките.

(180) Добрият Байджил
охотно се съгласи да помогне
и по негова молба Даил
с внезапен удар разби кучуките.

(181) Неочакващите нападението кучуки
в ужас избягаха в Аскъп
и с тоза засега
всичко се приключи!”.

 

 

 

46. Как ас-халджийците отишли от Кашан в земята на предците



(1) Като изслушала разказа на дима, Акджан,
заплакала от жалост към родината
и почувствувала, че отново
е придобила дар слово.

(2) Отишла тя при Туки
и му разказала всичко;
разкрила му и това,
че веднага го е обикнала.

(3) Зарадвал се Туки –
разказал за всичко на родителите си:
те дали съгласието си за сватбата
и Туки се оженил за Акджан.

(4) А веднага след сватбата
рекъл Туки на баща си:
“Акджан тъгува
за родната земя и роднините.

(5) Искам да помогна
на нейните сродници да си върнат Аскъп;
искам да отида в Аскъп
и да разбия мерзките кучуки!”.

(6) Опитал се Албан да разубеди сина си,
но като видял, че той постъпва
според повелята на душата си, дал
съгласието си за неговия поход към Аскъп.

(7) Събрал Албан кинеша
и попитал своите хора
кой от тях иска
да тръгне на поход със сина му.

(8) Поискали да тръгнат с Туки
мнозина ас-халджийци,
а също и тохарбашци,
живеещи в съседство с тях.

(9) Почнали да се готвят
те за похода;
узнали за това кашанците
и с тревога попитали Албан:

(10) “Що за война подготвяте?
Не сме чували за никакви врагове!
Ако не ни кажете – ще помислим,
че искате да нападнете нас!”.

(11) Отвърнал Албан на царя на Кашан:
“Не се безпокой, царю, - ас-халджийците,
както и преди, са ти верни:
ние тръгваме срещу кучуките в Аскъп!”.

(12) Успокоил Албан царя,
а той не се досещал, че
главната заплаха за него
се крие в един негов тархан.

(13) Тарханът се казвал Бар-Халджа;
той мечтаел
да завземе властта
над народа на ас-халджийците.

(14) Присъединил се той към заговора
на своя брат-миджак
срещу Албан –
и го предал на субага.

(15) Благодарният Албан направил
Бар-Халджа тархан,
а онзи скоро събрал
заговорниците и им казал:

(16) “Аз също съм миджак, както и вие,
и във всичко помагах на брат си –
именно по негова заповед аз
отидох да служа на субага.

(17) Брат ми ме помоли преди екзекуцията си
да ви възглавя,
тъй като се добрах близко
до леговището на нашия потисник!”.

(18) Зарадвали се миджаките,
направили го
свой нов глава – и той почнал
да плете нови мрежи...

(19) Той вършел това
по внушение на Яга,
който го съблазнил с мечтата
за царската власт.

(20) Яга му наредил:
“Оглави народа и заедно с иберците
разори Кашан и ликвидирай
властта на рода на Албан.

(21) Сетне отведи народа
в опустелия Кимербаш – а там
ще станеш свободен субаг
и приятел на кучуките!”...

(22) Сговорил се тайно Бар-Халджа
с иберските ермиасци –
известните разбойници –
и с дивовете-аждархаи,

(23) че веднага, след като потегли
на поход войската на Туки,
ермиасците и аждархаите
ще нападнат Кашан.

(24) “Това ще бъде лесно да се направи! –
обяснил той на съюзниците си, -
тъй като поради заминаването на Туки
една част от Себер ще се окаже без охрана.

(25) В тази част ще останат
само моите хора,
а аз безпрепятствено
ще ви пусна в Кашан!”...

(26) Едва-що Туки повел войската
по Пътя на Слънцето към Аскъп,
и ермиасците и дивовете
нападнали Кашан.

(27) Разграбили и разорили те
половината от тази страна –
изпаднал в ярост царят на Кашан
и обвинил за нападението Албан.

(28) “Ако си невинен –
казал царят на субага, -
предай ми онзи тархан,
който е пуснал враговете!”.

(29) Узнал за това Бар-Халджа
от своята сестра Тургай,
която била слугиня
в двореца на субага –

(30) и тогава решил
да изпревари Албан –
за залови самия него
с помощта на заговорниците.

(31) През нощта заговорниците-миджаки
завладяли двореца на субага
и пленили Албан
и цялото му семейство.

(32) Наистина, Албан успял
да върне Туки от похода,
но когато той пристигнал в Себер,
Бар-Халджа му заявил:

(33) “Твоите роднини сега,
както и целият Себер
се намират в моя власт,
така че по-добре ми се предай!

(34) Ако го направиш,
ще освободя твоите роднини
и ще разреша на всички чи
да напуснете Себер.

(35) А ако не –
то ще умрат твоите родители
и приемните ти деца –
струва ли властта колкото техния живот?!”.

(36) Бар-Халджа бил потомък на Билге –
син на Санаг
и хинска принцеса,
който станал кам на тохарбашците.

(37) Когато сред народа
се развило неверието,
той наредил да направят
самия него биргюн.

(38) Не бивало Бар-Халджа да управлява –
цялото зло на неговите предци-камове
се било предало на него, -
но той умеел да убеждала.

(39) Предал се Туки на миджака,
доставяйки му огромна радост.
Казал той, доволен, не принца:
“За това ще ви екзекутирам без мъчения!”.

(40) Тогава великият субаг на Кашан
вече се придвижвал към владението на Албан,
за да накаже субага
за набега от неговата страна.

(41) Бар-Халджа не се боял:
ермиасците и караките
обещали да му дойдат на помощ
на следващия ден.

(42) Не намерил той измежду пленниците
само жената на Туки,
но не се разстроил –
тя не му била нужна.

(43) А Акджан била спасена
от сестрата на Бар-Халджа – Тургай,
тъй като тя била добра
с нея - своята слугиня.

(44) Когато Туки казал на миджака,
че Акджан е избягала от него,
Бар-Халджа наредил на сестра си
да провери това.

(45) Сестра му веднага открила
Акджан, облечена във воински одежди,
но не казала на брат си за това
и я укрила.

(46) А през нощта Тургай
позволила на Акджан да избяга
и бегълката не насочила право
към царя на Кашан – Караджам.

(47) Намерила го тя
във военния табър
близо до Себер – а той бил
сивобрад старец.

(48) Като я видял, той бил поразен
от красотата й и й казал:
“Враговете убиха
моя син и дъщеря ми.

(49) Това, че синът ми загина на война,
не ме измъчва –
нали е щастлив онзи мъж,
който загива в боя.

(50) Но виж, гибелта
на невинната ми дъщеря
ми причини нетърпима болка
и аз изгубих покой си.

(51) А сега, като те видях,
помислих си: “Небесата
са ме съжалили и са ми изпратили
нова дъщеря – теб!”...

(52) Тогава Акджан казала
коя е и помолила царя
да съжали нейния народ –
нали той не бил сторил зло на Кашан.

(53) Заплакал тогава Караджам
и й казал през сълзи:
“Ти приличаш на дъщеря ми –
тя също беше жалостива.

(54) Макар и да не си от Небесата,
но ще ми бъдеш дъщеря.
Кълна се: винаги и навсякъде
ще ти идвам на помощ!

(55) И заради теб
ще изтръгна обидата от сърцето си
и ще пожаля ас-халджийците,
макар и да заслужават наказание!”.

(56) Рано сутринта царят на Кашан
атакувал табъра на Бар-Халджа;
не успели метежниците още д
а получат помощ – и били разбити.

(57) Обкръжил царят батавъла
и наредил да предадат на миджаките:
“Ще ви пусна, негодници,
ако ми предадете семейството на субага!”.

(58) Бар-Халджа тутакси
предал всички, освен Туки,
за който казал, че той
уж бил избягал от него.

(59) Пуснал тогава Караджам
миджаките в чистото поле
и след тях тръгнала
по-голямата част от ас-халджийците.

(60) Виждайки, че хората са умърлушени,
ловкия Бар-Халджа
ги въодушевил
със следните думи:

(61) “Преди много векове
кимерците ни прогониха
от Агаджир тук
и заеха нашата земя.

(62) А сега кимерците сами
избягаха от Агаджир,
тъй че нека да отидем
и да си върнем древната ни земя!

(63) Там ние ще живеем
под властта на своите селски царе,
без да познаваме нужди и беди
и най-сетне ще бъдем щастливи!”.

(64) Тръгнали ас-халджийците
с вика: “Искел! Искел!”
след Бар-Халджа към Аскъп,
помитайки всичко по пътя си...

(65) Неочаквано за всички
от заминаващите се отделил
един неизвестен воин
и се приближил до Акджан.

(66) “Да отидем да спасим Туки!” –
казал неизвестният на Акджан.
Отишли те в гората
и тама намерили Туки.

(67) Той бил привързан към едно дърво
и завикал от радост,
като видял Акджан
жива и невредима.

(68) Когато го развързали,
той попитал жена си:
“Как ме намери,
нали никой не знаеше къде съм?!”.

(69) “Благодарение на този воин!” –
отвърнала му Акджан.
Воинът свалил маската си – и
и двамата ахнали – това била Тургай.

(70) “Аз бях тръгнала с всички, -
разказала тя,
но по пътя по-малкият ми брат
ми разказа за Туки:

(71) “Видях, как миджаките
отведоха Туки в гората
и го оставиха там,
казвайки му:

(72) “Твоят баща екзекутира
нашия вожд и заради това
ние те оставяме
за храна на вълците!”.

(73) Като чух това от малкия си брат,
който ми разказа това,
аз реших да се върна,
за да спася Туки!”.

(74) После самият Туки разказал,
че през нощта дошла една вълчица
и му казала:
“Аз ще те пощадя!

(75) Веднъж по време на лов
ти поиска да ме застреляш,
но аз те помолих
да не ме убиваш,

(76) защото тогава щяха да загинат
моите кутрета...
Ти свали оръжието си
и ми позволи да си отида”.

(77) Върнали се те в батавъла
и радостно ги посрещнал Албан.
Признала Тургай вината си пред него
за това, че е помагала на брат си.

(78) Но субагът й казал:
“Ти тръгна по пътя на добродетелта,
спаси ни от смърт
и нямаш повече вина!”.

(79) Със субага останали малцина –
и макар към него да се присъединила
една част от тохарбашците,
Албан се разстроил.

(80) Разстроил се и Караджам,
но тогава до царя се приближили
Акджан и Тургай
и Акджан му казала:

(81) “Моята приятелка Тургай
иска да се обърне към теб, царю:
тя спаси мен и сродниците ми
и ми стана сестра”.

(82) Царят позволил и Тургай
му казала за това,
че те носят
еднакви байгута.

(83) Погледнал Караджам Тургай
и пребледнял;
казал й, че тя
прилича на неговата жена.

(84) После погледнал Караджам
нейното байгу
и познал байгуто
на своя род.

(85) С треперещ глас попитал той
откъде тя има това байгу
и Тургай отвърнала, че го
е получила от майка си.

(86) Когато тя назовала
името на майка си – Тамджи,
царят извикал страшно
и изгубил свяст.

(87) Изплашили се стражите
и грабнали Тургай,
помисляйки, че тя
е зла чародейка.

(88) Но навреме се опомнил
старият цар Караджам
и наредил на стражата
да освободи Тургай.

(89) Разказал той на Акджан и Тургай,
че дълго не се раждали
на жена му синове,
а царят се нуждаел от наследник.

(90) Тогава той повикал кам-биката
и тя му казала:
“Ако искаш наследник, о, царю,
трябва да се стори следното:

(91) да вземете последното момиче
и да го убиете –
и след една година
ще ти се роди син”.

(92) Заридал царят от мъка,
но нямало какво да се прави:
заради наследника той решил
да пожертвува любимата си дъщеря.

(93) Кам-биката казала,
а тя се казвала Тамджи,
че сама ще убие дъщеря му –
и изчезнала заедно с нея.

(94) “Сега аз разбрах, -
казал царят на Тургай, -
че твоята майка Тамджи
е била онази кам-бика.

(95) Сега аз разбрах,
че ти си моята дъщеря,
която тя не е убила,
а е усиновила.

(96) Но явно, силата на магиите й
е била много мощна:
след една година жена ми
действително роди син...

(97) Цял живот ние с жена ми
леехме горчиви сълзи
за невинната си дъщеря –
и ето, че Небесата се смилиха:

(98) появи се моята дъщеря
жива пред мен,
за да зарадва сърцето ми
на стари години!”.

(99) Царят прегърнал Тургай
и казал за нея на жена си;
заридали двамата родители
от неочакваната радост.

(100) Сетне обявил великият цар,
че в чест на завръщането на дъщеря му
той устройва пир
в полето пред батавъла.

(101) Поканил цар Караджам
на този радостен пир
цялото семейство на своя субаг
и всичките му хора.

(102) Поставил Караджам
да седнат до него
Тургай и Акждан-би,
Албан, Гюлбан и Туки.

(103) Внезапно била вдигната тревога:
джертавълът забелязал,
че към батавъла се приближават
ермиасците и аждархаите.

(104) Тогава казала Ак-Кага –
жената на Караджам – масгутката,
чийто син бил убит, -
на своя мъж:

(105) “Аз искам сама
да се разплатя с врага,
а вие с народа се скрийте
в укрепения батавъл!”.

(106) Отвел Караджам хората
зад стените на батавъла,
оставяйкив полето
богатия хардар.

(107) Излязла Ак-Кага
срещу злобния враг
и наредила на неколцина егети
да подкарат в полето един табун кобили.

(108) Аждархаите се втурнали
след този табун,
а хората на Ак-Кага почнали
да стрелят отдалеч по ермиасците.

(109) Като видяли, че Ак-Кага
има малко воини,
с вой се втурнали към нея
разбойниците-ермиасци.

(110) Тогава Ак-Кага отстъпила
зад стената на батавъла,
а ермиасците завзели хардара
и почнали да лапат и да пият.

(111) А когато враговете се напили
и почналида хълцат,
Ак-Кага вдигнала знамето
над една кула.

(112) По този сигнал
воините й нападнали врага
едновременно от батавъла и горичката,
която била наблизо и се виждала от града.

(113) Там, в горичката, Ак-Кага
незабелязано устроила засада...
Обкръжили масгутите врага
и безпощадно го избили.

(114) Междувременно егетите
с буйни коне
подгонили кобилите
към един голям овраг.

(115) Изпопадали кобилите, засилени,
в коварния овраг,
чийто провал
не се виждал отстрани.

(116) А самите егети се разбягали
в двете посоки от оврага –
те били на жребци
и дивовете не ги преследвали.

(117) Затуй пък след кобилите караките
се втурнали с всички сили,
но паднали в оврага:
не могли веднага да се спрат.

(118) Обикновени ездачи
биха се пребили,
а дивовете си строшили краката
и станали безпомощни.

(119) Пленили егетите онези дивове,
които все още можели да вървят
и с ласа ги повлекли
направо към батавъла.

(120) Наредила Ак-Кага на аждархаите
да съберат останките от враговете
и да ги отнесат обратно
в дебрите на Ибер.

(121) А главата на водача на ермиасците –
убиеца на нейния син –
Ак-Кага заповядала да отнесат
в мех с вино, казвайки:

(122) “Не успя той да изпие
този мех за своята победа,
тогава нека го изпие главата му
за моето тържество!”.

(123) Всичко сторили дивовете – и си тръгнали
в полето, куцайки и виейки.
А в другата част на полето царят
устроил хардар – празнувай на воля!

(124) За всички имало ядене и пиене
на този велик пир;
всеки, дори и най-бедният,
бил в този ден сит и весел...

(125) Но тъй е устроен животът,
че радостта и тъгата
в него винаги са
една до друга.

(126) Скоро след пира
тръгнал Албан със своята суба
след субата на Бар-Халджи,
казвайки на царя на прощаване:

(127) “Не може да има
владетел без народ,
затова аз отивам
след своя народ.

(128) Надявам се, че ще се вразумят
мнозина ас-халджийци,
когато видят, че светът
е много жесток към скитниците”...

(129) Когато агаджирската суба се приближила
като буря към границата на Иллак,
насреща й излязъл
самият субаг Буртас.

(130) Като узнал, че ас-халджийците
искат Кимербаш,
Буртас наредил на своите
да пропуснат пришълците през Идел.

(131) Нещо повече – той ги снабдил
с жито и всичко останало.
“Нека, - помислил си той, - тази буря
помете кучуките от лицето на Земята!”.

(132) Но Ижмакай,предупреден
от самия Яга, наредил на своите
да дадат Бърман на пришълците
и сключил съюз с Бар-Халджа.

(133) Ас-халджийците заели Бърман
и му дали името Искел
за спомен от своето завръщане
в Старата Земя на предците.

(134) Но много скоро радостта им
била сменена от отчаяние:
те видяли, че този край
загива от суша.

(135) Само в Бърбат – на север
от Бърман-Искел,
сред дълбоките лесове
все още можело да се живее.

(136) Но климатът на Бърбат
бил толкова суров,
че там можели да живеят само
непретенциозните халджийци.

(137) Безропотно всички халджийци –
и караджанците, и балънците,
и джалъшските балънци –
давали данък и всичко друго на българите.

(138) Освен това за аскетите
работели и шамлъ-балънците,
които се върнали от Иделска Халджа
поради още по-големите студове.

(139) Казвали на съседите
завърналите се балънци:
“По-добре в Бърбат да гладуваме,
отколкото в Халджа да студуваме!”.

(140) Но названието Халджа,
което те дали
на северната част на Идел,
така си и останало.

(141) Отначало халджийците служели
4000 години на агаджирците,
сетне 300 години на кимерците,
а сега отново почнали да служат на агаджирците.

(142) Но не можел да даде Бърбат
онова, без което
агаджирците не могли да живеят –
волни пасбища и тучни стада.

(143) Като подъвкали няколко години жито,
агаджирците заявили на Бар-Халджа,
че не могат повече да живеят
без месо и кумъс.

(144) Селският цар се объркал –
откъде можел да набави всичко това?
Но тогава при него дошъл
коварният Ижмакай и му казал:

(145) “Чух, че трудно
се оправят твоите хора –
доблестните агаджирци-искелци
и реших да ви помогна.

(146) Моите кучуки също
страдат без месо и кумъс;
преди вземахме всичко това
от Сънджак.

(147) Но сега кубанците
се скриха от нас в Тавъл,
където ние не можем
да се промъкнем.

(148) Затуй пък можем
лесно да се доберем
до щастливия Миджан,
където има много месо и кумъс.

(149) Но поотделно ние не можем
да вземем там каквото ни е нужно,
а виж, ако се обединим,
ще станем господари на онези места!

(150) Хайде заедно
да покорим
щастливия Миджан
и да заживеем сито и богато!”.

(151) Зарадвал се Бар-Халджа
на това предложение
и почнал да воюва заедно
с мерзките кучуки.

(152) Отново нахлули те в Миджан
и изплашеният Джуанъш
престорено им се покорил,
за да не изгуби царството си.

(153) По искане на Ижмакай
той дал на кучуките и искелците
една част от цъфтящата Миджанска степ,
където бродели тучни стада.

 

 

 

47. Войната на Тарвил с кучуките



(1) Миджанското месо и кумъс
били достатъчни за всичките
пристигнали тук
кучуки и ас-халджийци.

(2) Но кучуките не можели
спокойно да си хапват и пийват,
когато наблизо живеели
техните най-зли врагове – кимерците.

(3) Нали според думите на гадателите
единствено кимерците
можели да изтребят целия род
на мръсните кучуки.

(4) Затова Ижмакай
подбудил ас-халджийците на война
и срещу тарвилците,
като им казал:

(5) “Ние не можем спокойно
да ядем и пием, докато до нас
се намират нашите и ваши
най-зли врагове – кимерците.

(6) Нека искелците си спомнят
как кимерците коварно
прогониха от благословения Агаджир
техните велики предци.

(7) Сега кимерците са отслабени,
но ако отново станат силни,
те ще изтребят и нас,
и всички вас, искелци!”.

(8) Преди похода срещу Тар
Ижмакай наредил на воините
да облекат дрехи като батъшци,
за да припишат набега на тях.

(9) Куян Джуанъш враждувал
с царя на Батъш – Худдад,
защото той не му дал
дъщеря си Хуршад за жена...

(10) В един от набезите срещу Батъш
Давшан завладял
много батъшски одежди –
те стигали за всички.

(11) Нахлули кучуките и искелците
от Миджан в Тарвил –
и, като видяли процъфтяващата страна,
почнали да палят, грабят и убиват.

(12) Появил се пред грабителите
разгневеният Даил Лекдан
в образа на огромна мечка
и почнал да избива неканените гости.

(13) Втурнали се да бягат враговете,
колкото ги държали краката,
кой накъдето може –
и се осмелили да спрат едва в Миджан.

(14) Разбрал тогава Ижмакай,
че в честен бой
никога не ще победи
суровите кимерци.

(15) Попитал той своите камове
кой се превръща в мечка;
те почнали да гадаят и излъгали,
че това е Байджил.

(16) Нали камовете-имегени
не можели да гадаят като аскалите
и затова само им подражавали
и си измисляли небивалици.

(17) Като чул за Байджил, Ижмакай
заповядал на Куян да го помоли
да му помогне
във войната с Батъш.

(18) “Нека той отслаби
твоя враг,
а по обратния път
устрой в негова чест пир!”.

(19) Тъй наредил на Джуанъш
коварният Ижмакай:
замислил той да убие на пира
добрия цар Байджил.

(20) Куян незабавно
писал на цар Байджил:
“Помогни ми във войната
с коварния Худдад.

(21) Нали и твоите ниви
стъпкаха неговите коне,
дай тогава от две страни
да нападнем врага!”.

(22) Повярвал Байджил
в набега на батъшците –
нали в Тар не се явил
посланик на Худдад с обяснения.

(23) Той не знаел, че кучуките
са заловили и убили посланика,
а Худдад помислил,
че това са сторили тарвилците.

(24) Събрал Байджил войската
и сам тръгнал срещу Батъш -
не защото искал слава,
а за да не изпраща сина си.

(25) Напразно го молил Даил
да изпрати на поход него –
една неясна тревога за сина
карала бащата да е непреклонен.

(26) Пред Бут – столицата на Батъш –
се срещнали Байджил и Давшан
с войската на Худдад,
възглавявана от воеводата Будун.

(27) А още след първата
атака на батъшците,
Куян с миджанците избягал –
не обичал той честните битки.

(28) Но и като останали сами,
кимерците не трепнали –
и в ответната атака Байджил
успял да се добере до Будун.

(29) От удара на меча му
маската от лицето на Будун паднала
и Байджил видял,
че воеводата е една прекрасна девойка.

(30) Вцепенил се царят на Тарвил
и тутакси се влюбил в нея.
Никога и никога
той не бил обичал толкова силно.

(31) Боейки се да не причинят
някакво зло на девойката,
Байджил наредил на войската си
тутакси да прекрати битката.

(32) Но воините на Худдад
не прекратили битката
и, отблъсквайки кимерците,
взели Байджил в плен.

(33) Тогава сардарът на царя Санджар
отвел войската на кимерците
и се разположил на табър по-настрани,
за да обмисли какво да прави сетне.

(34) Смутила се от тази победа
девойката-воевода;
докато воините не били видели лицето й,
тя отново надянала маската.

(35) Харесал й добрият
цар на кимерците Байджил –
вълнували погледа й
красивите му сини очи.

(36) Тя успяла да му каже,
че е дъщерята на Худдад – Хуршид,
и че той може да помоли
от баща й нейната ръка.

(37) А в това време Байджил
вече бил вдовец,
тъй като при преселението измрели
от несгодите всичките му жени.

(38) Той не мислел
за нова женитба,
но като видял девойката-воевода,
забравил за всичко на света.

(39) Забравил за своите години,
забравил за това, че вече
и неговият син Даил има
порастнал син Сандугач...

(40) Мислел сурово да посрещне Байджил
цар Худдад –
нали Байджил се бил на страната
на неговия враг Джуанъш.

(41) Повикал той воеводата Будун,
който бил в сговор с Хуршид
и й позволявал да командува
под неговата маска,

(42) а когато той се явил
и паднал ничком пред трона,
го попитал
как е минало сражението.

(43) Но воеводата отвърнал,
че Байджил се е държал достойно
и се предал, защото не желаел
излишно кръвопролитие.

(44) Омекнал малко Худдад
и когато довели Байджил,
той му разказал какво се било
случило в действителност.

(45) Огорчил се царят Байджил;
поднесъл извинение
за своето нахлуване
и добавил към това:

(46) “Аз мразя войните!
А на тази война тръгнах,
за да не изпратя сина си –
изплаших се за него!

(47) Живял съм дълъг живот
и съм имал множество деца,
но не познавах чувството
на бащинство.

(48) А преди войната изведнъж
се почувствувах като баща
и не можех да допусна
синът ми да рискува главата си.

(49) А сега аз искам
да поправя своята грешка
и да сключа с теб, Худдад,
вечен мир.

(50) Според обичая на всички българи
мирът се скрепява със сватба,
затова аз моля
да ни дадеш за жена Хуршид.

(51) Ако ме ощастливиш
със своята дъщеря, царю,
Тарвил ще стане
вечен съюзник на Батъш!”.

(52) Искал царят Худдад
да откаже на Байджил,
но тогава внезапно
в ширдага влязла Хуршид.

(53) Паднала тя
на колене пред баща си
и му казала,
че иска да се омъжи за Байджил.

(54) Худдад временно
изгубил дар слово,
а когато отново си го върнал,
казал и на двамата:

(55) “Никога не съм чувал
победителят да дава
на победения
любимата си дъщеря.

(56) Но, изглежда, тъй е угодно на Тангра,
и аз давам своето съгласие
за вашата сватба
и ви благославям.

(57) Но нека Байджил
преди вашата сватба
да докаже, че той
е верен на своята дума

(58) и да накаже за назидание
моя враг Джуанъш
за наглите му
нахлувания в Батъш!”.

(59) Зарадваният Байджил
тутакси, за пръв път в живота
се изпълнил с войнствен дух
и побързал да се върне при войската си.

(60) Сардарът Санджар
едва не паднал от коня,
когато Байджил му разказал
за предстоящата сватба и война.

(61) Когато той дошъл на себе си, царят
му заповядал да насочи войската
направо срещу Миджан –
срещу доскорошния съюзник.

(62) Хуршид помолила баща си
да я пусне с годеника й,
но Худдад не разрешил –
той все още се боял от измама.

(63) Тогава Хуршид сама през нощта
се измъкнала от Бут,
догонила на кон Байджил
и потеглила заедно с него.

(64) Узнал за този поход
алпът Куян Джуанъш,
много се изплашил
и рекъл на Ижмакай:

(65) “Аз правих всичко тъй,
както ти ме съветваше,
и ето че сега дори приятелят ми
идва с войска срещу мен!”.

(66) Казал му тогава Ижмакай:
“Ами ти се помири с него,
а на пира по този повод
хората ми ще го заловят!”.

(67) Не искал отначало Куян
да вреди на приятеля си Байджил –
нали той му бил по-приятен
от Ижмакай и кучуките.

(68) Но когато Давшан чул,
че Хуршид е станала
годеница на Байджил,
решил да предаде приятеля си.

(69) Договорил се той с Ижмакай,
че онзи ще получи царя,
а той – Хуршид,
и предложил на Байджил:

(70) “Остави войската си край столицата
и нека да сключим мир
според твоите условия:
нека се възстанови нашата дружба!

(71) А в знак на примирение
аз ще устроя пир в двореца,
а ти ела на него
със своята годеница!”.

(72) Съгласил се добрият Байджил –
оставил войската в полето
и дошъл с Хуршид в двореца
на пира, където бил поканен.

(73) Хуршид, чувствувайки нещо нередно,
се опитала да убеди годеника си
да не посещава двореца на Куян,
но Байджил й казал:

(74) “Ако не отидем на пира,
ще обидим Куян с недоверието си
и ще му дадем повод
да не ни се доверява!”.

(75) Наложило се Хуршид
да отиде с Байджил на пира.
Когато гостите достатъчно е опили,
кучуките се нахвърлили върху тях.

(76) Избили злодеите
цялата свита на Байджил,
а самия цар на Тарвил
убил неговият син Маджил.

(77) Успял да се спаси
от цялата свита на царя
единствен Айдар –
синът на Санджар.

(78) Байджил му бил възложил
охраната на Хуршид;
когато почнало клането,
хората на Куян ги обкръжили.

(79) Куян й казал:
“Аз ще те изведа
на безопасно място,
ти само освободи охранника!”.

(80) Заповядала Хуршид на Айдар
да избяга от двореца при баща си
и да му разкаже за случилото се –
и се подчинила на Джуанъш.

(81) Пробил си път Айдар извън града
и разказал на баща си за клането.
Изпаднал в ужас Санджар
и отвел войската в Тарвил...

(82) Когато Санджар помолил
осиротелия Лекдан
да седне на бащиния си трон,
Даил му отвърнал тъй:

(83) “Не ще се кача на трона;
отделям се от всички
и ще нося името Къй,
докато не отмъстя за баща си.

(84) Отивам в пещерата Ангар
да угася пожара в моето сърце.
Който иска да дойде със съвет,
ще може да ме намери там!”.

(85) Отишъл принцът в онази пещера,
където се отдал на тъга
и на размишления за това
как най-добре да отмъсти за баща си.

(86) Един след друг
40-те му туруна
идвали при него
с различни съвети.

(87) Те видяли, че Къй
яде и пие малко,
целият е обрасъл с косми
и е заприличал на звяр.

(88) Последен пристигнал Санджар,
който разбирал от интриги,
и донесъл на Даил план за отмъщение,
който той одобрил.

(89) Този план всъщност не бил нов:
“Постарай се да скараш враговете,
а когато твоят пожар догори,
нанеси им смъртоносния удар!”.

(90) По съвета на Санджар
написал Даил Лекдан
ласкаво писмо до Куян
като приятел на баща му,

(91) в което обвинил
за станалото кучуките,
а на него предлагал
да сключат съюз срещу тях.

(92) Зарадвал се на това Давшан,
комуто тежала зависимостта от кучуките,
и се съгласил да действува
заедно с Лекдан.

(93) Също тъй по съвета на Санджар
написал Къй до Худдад той
привидно да даде съгласие
за сватбата на Куян и Хуршид.

(94) А освен това
предложил Хуршид за жена
на субага на Идел – Буртас,
който не обичал властта на кучуките.

(95) “Това ще избави Хуршид,
попаднала в ръцете на Куян,
от напразна смърт
и ще разедини враговете.

(96) И Давшан, и Буртас
ще станат наши съюзници.
Ние заедно ще ликвидираме врага
и тогава аз ще освободя Хуршид!”.

(97) Тъй обяснявал Къй
в своето писмо до Худдад
планът за жестокото отмъщение
срещу мерзките кучуки.

(98) Изпълнил цар Худдад,
безутешно тъгуващ по дъщеря си,
онова, за което го
помолил Даил Лекдан –

(99) нали Къй бил
син на цар Байджил
и, според обичая, можел
да се разпорежда със съдбата на Хуршид.

(100) Но самата Хуршид
не искала и да чуе за сватба.
Тогава Лекдан, по молба на Куян,
решил сам да я уговори.

(101) За това той тайно
пристигнал в Миджан
в бейнекски шлем, закриващ
долната част на лицето му до очите.

(102) Зарадваният Давшан го оставил
насаме с Хуршид – и Къй,
разказвайки й за своя замисъл,
я уговорил да се съгласи.

(103) Междувременно Буртас,
като получил посланието на Худдад,
считан за най-богатия цар,
се възнесъл нависоко в мечтите си.

(104) А когато от техните висини
погледнал своето положение,
той дори потреперил
от омерзение към кучуките.

(105) И той решил,
каквото и да му струва,
да получи дъщерята на Худдад
и да стане силен цар.

(106) Когато той още
не обичал никого,
любовта към самия него
го правела по-силен.

(107) Почнал Буртас да създава
силна войска –
и тук му помогнал
улугбекът Албан.

(108) Като напускал Себер,
Албан взел за щастие
името на своя батавъл,
а той се наричал Джалмат.

(109) Намирал се той на брега
на река Зай-Иргиз,
край красивите
пясъчни хълмове.

(110) Съседите наричали
хората на Анбал себерци,
кашанци, джалматци,
иргизци и дори тамтайци.

(111) Оставил Албан своя
по-малък брат Абдал
да служи на Караджим,
който помнел още техния дядо Туки...

(112) Довел Джалмат в Идел
своите хора,
следвайки Бар-Халджа
и казал на Буртас:

(113) “Ако ми дадеш земя,
аз ще ти служа:
повечето ми хора се отделиха от мен
и аз престанах да бъда субаг.

(114) Но и останалите са достатъчни
за една добра войска:
аз имам 5000 бойци,
а 500 от тях са бахадири!”.

(115) Не разбрал веднага Буртас
речта на Албан – нали иделците
говорели на смес от
бурджанското и тузското наречия...

(116) Решил Буртас да изпита
воините на Албан;
устроил състезание -
и бил поразен:

(117) джалматците били по-добри
от всеки иделски бахадир,
а на иргизките бахадири
нямало равни в Идел.

(118) Казал тогава Буртас на Албан:
“Давам ти да владееш
Халджа и Иллак,
а ти ми давай воини!”.

(119) Взел Буртас за жена
дъщерята на Джалмат – Азак –
и тя му родила
сина Маджи Азак.

(120) Маджи получил името
на бащата на Анбал – Тай-Маджи.
Така Буртас показал
своето уважение към Джалмат.

(121) Станали 5-те хиляди
храбри иргизци
опора на властта на Буртас
и на големите му надежди...

(122) С помощта на иргизците
Буртас завладял Тура-Басъл,
който не плащал данък никому
и бил открит за всеки враг.

(123) И рекли тогава
удивените тура-басълци:
“В жалкото царче на Идел
внезапно се пробуди рис!

(124) За пръв път той повдигна
малката си лапа
и само ни одраска
с иргизките си нокти.

(125) Но върху когото паднат
следващите му удари –
на по-силния вече ловец –
нему ние не завиждаме!”.

(126) Вторият удар на Идел
нанесъл младият Маджи:
със своите себерци
той завладял Утиг.

(127) Там той образувал
бейлика Себер-Маджи,
където заселил Туки
с неговите тохарбашци.

(128) Тъй една част от тохарбашците
се завърнала в родината си;
сурови били те
и прекратили разбойничествата.

(129) Веднъж те изклали кучуките,
които ги ограбвали,
край рекичката Ашняк – и оттогава
обичали да се наричат ашнякци.

(130) А ако ашнякците били заплашвани
от твърде силен враг,
Маджи ги отвеждал на един остров,
където те изчаквали бедата...

(131) Възмъжал в тези схватки бахадирът –
вселил радост в сърцето на тавълците.
Спуснали се отново кубанците в Баджпър –
установен бил благостен мир!

(132) Извикали разстроени враговете:
“Тръгна по най-добрия път Маджи!”,
но им отвърнал храбрият Маджи:
“О, враг! По джурешския път върви!”.

(133) А Ижмакай е погълнат от война –
с Тар се бие като бесен той!
Едва-едва се държи храрият Санджар...
Къде е, Лекдан, ответният и удар?!

(134) А Даил, без да бърза, примката плете:
в капана враговете той ще привлече;
и ето, че не ще пропусне Лекдан –
кучуките ще хване със аркан...

(135) Възмездие очаква тарският народ,
а Даил пък – да узрее плода.
Най-сетне доузрява и плода:
гневът в гърдите на Джуанъш расте.

(136) Горкият Давшан почти напълно
изгубил властта в Миджан –
защото властта е на онзи,
който е по-силен.

(137) Мислели миджаните, че по-лошото
е властта на Куян,
но се оказало, че такова е
игото на кучуките на Ижмакай.

(138) Привлякъл Ижмакай
за войната с Тарвил
освен кучуките, също и искелците
и дори джурешците и иделците.

(139) Дал Буртас на Ижмакай
100 хиляди иделци,
но не джалматци, а чирмъши
и вечно гладните мухшанци.

(140) Миджаните и таштайците
трябвало
да храняти обличат
400 хиляди аскъпци.

(141) Но ако иделците,
ас-халджийците и джурешците
се завръщали понякога у дома
след набезите,

(142) то ненаситните кучуки
сякаш завинаги
се били заселили в Миджан,
разорявайки напълно народа.

(143) Виждал това Джуанъш
и въздишал: за пръв път
му било жал не само за себе си,
но и за неговите хора.

(144) Когато омразата към кучуките,
които били особено
алчни и жестоки,
станала в Миджан всеобща,

(145) тогава Лекдан предложил на Куян
да се избави от кучуките на Ижмакай
с един удар
направо в своя дворец:

(146) да ги подмами
на своята сватба
и да избие на нея
всички нечисти поголовно.

(147) Нищо не можел да възрази
на това Джуанъш –
нали това би измило от него
позорът от убийството на Байджил,

(148) а освен това би избавило
неговото царство Миджан
от господството на мерзките
и ненаситни кучуки.

(149) Само че в дълбината на душата
всичко треперило у Куян:
да не би в разгара на клането
да убият и самия него.

(150) Разбира се, Всевишният Йерсу
отново ще го съживи –
но не се знае къде
ще го изпрати Творецът.

(151) Най-вероятно, той ще се озове
на другия край на Вселената
и никога не ще се върне
в своя мил Миджан...

(152) Но нямало изход
и Куян се съгласил да рискува:
да покани на своята сватба
съседите и вождовете на кучуките.

(153) А преди това Лекдан сключил
таен съюз и с Буртас,
обещавайки му за помощта
красавицата Хуршид.

(154) Предварително се уговорили
Лекдан, Буртас и Куян
Как ще действуват на сватбата
преди и след знака на Лекдан:

(155) нали трябвало да се бият
със силните кучуки,
не познаващи равни на себе си
в жестокостта и коварството.

(156) Но как на сватбата на Куян
да седнат на един хардар враговете?
Силна е в Ижмакай и Лекдан
смъртната, жестока мъст!

(157) И това уредил вождът на Тара:
подмамил той кучуките към една беда –
уж отстъпвайки от тях -
към пещерата на Лекдиу в скалата.

(158) Изръмжал тогава нашият див – и кучуките
дотичали в Миджан без сили,
а злият Ижмакай, уплашен,
решил да се помири с Даил.

(159) Тогава Даил предложил на злодеите
да дойдат на сватбата на Куян
и там, без да съжаляват за нищо,
да сключат по-бързо своето примирие.

(160) Дал дума злодеят – и замислил
да погуби Лекдан на пира:
не могат Доброто и Коварството
да бъдат приятели в света!

(161) Като се събрали гостите при Куян,
Ижмакай му наредил
да му помогне да изтреби всички кимерци,
а онзи поискал да избяга!

(162) Но тогава 10 хиляди кучука
обкръжили двореца на жениха;
техния вожд – Маджил – на пира
пазели 600 кръвопийци.

(163) Готова била злата банда
щом викне вождът им: “Хайде, давай!”
да изколи и изяде всичко живо
и да танцува върху кръвта.

(164) А Буртас и Даил довели
по-малко хора на сватбата:
по 200 бойци имало с тях,
а войските им чакали в степта.

(165) По молба на Даил невестата
се наел да пази Сандугач...
Влюбил се той в девойката, а тя
се влюбила в него до сълзи!

(166) Не знаели кучуките, че момъкът
цялата нощ преди сватбата не спял,
а прекарал 6000 егета
в пещерата под сватбената зала.

(167) Сред тези егети кимерците
били 3000 – помни!
А 2000 били иделците –
храбрите бойци на Джалмат...

(168) Озовавайки се между врагове,
всеки от които
можел да преобърне света,
изплашил се Куян Ташбаш.

(169) Не искал той
да бъде смелен
като зърно
между два воденични камъка –

(170) и решил: нека
враждуващите българи и кучуки
сами да решават
кой от тях е по-силен.

(171) Нито една от страните
той и не помислил
да предупреди за опасността –
нали не знаел кой ще победи.

(172) Тайно той желаел
враждуващите вождове
да се изтребят докрай
един друг.

(173) Мечтаел Куян да оцелее
и да си върне царството,
управлението на което му доставяло
най-висше наслаждение.

(174) Нали единствено в Миджан
той можел да кара хората
да му се покланят
като на велик алп...

(175) Седял Ташбаш на сватбата
до прекрасната Хуршид,
но не гледал нея,
а страшните за него гости.

(176) Буртас, който седял наблизо,
за пръв път видял
прекрасната дъщеря на Худдад
и едва не изгубил свяст.

(177) А когато дошъл на себе си,
той вече бил
влюбен в Хуршид,
която намислил да отвлече.

(178) Той сега мечтаел
само за едно:
по-скоро Лекдан
да даде знака – да изтърве чашата.

(179) Станал той,
едва като видял Хуршид,
истински бахадир –
свиреп барс.

(180) Пламнала в него горещата
българска кръв –
искало му се да се прояви
пред прекрасната девойка.

(181) Междувременно Къй
вдигнал чашата за наздравица
и почнал да произнася тост
в чест на младоженците.

(182) Знаел Къй, че кучуките
могат да го отровят,
затова скрил една гърлена тръбичка
под бейнекския шлем.

(183) Можел Къй да отличи
отровната напитка от обикновената –
тази способност той
бил наследил от майка си.

(184) Веднага забелязал Къй,
че напитката е отровена,
но не го показал,
а се престорил, че пие.

(185) Излял той в тръбичката,
привързана под шлема към гърлото
отровеното питие –
все едно, че го изпил.

(186) След това се престорил,
че му става лошо,
че тялото му е отслабнало –
и изтървал чашата от ръка.

(187) Като видял това, Ижмакай
тутакси скочил
и извикал с всички сили
на своите кучуки: “Бурат!”.

(188) Чули този вик кучуките –
а той бил сигналът за тях –
и като глутница гладни псета
се нахвърлили върху бахадирите.

(189) Но вече били подготвени
бахадирите Къй и Буртас –
и принесли няколко кучука
в жертва на своите мечове.

(190) Отстъпили първо кучуките,
но бързо се окопитили
и отново вкупом
се нахвърлили срещу смелите бахадири.

(191) За щастие, тогава дошли
техните ловки егети –
те посекли вече
множество врагове.

(192) Ако бяха закъснели за миг,
щяло вече да е късно –
нукаите биха разкъсали
и мечка, и барс.

(193) Но навреме пристигнали българите
на помощ на своите вождове;
обилна била храната за техните мечове –
месото и кръвта на 600 врагове.

(194) В горещата жестока схватка
Къй отсякъл
главата на проклетия Маджил
и отново станал Даил Лекдан.

(195) Отбивайки ударите на врага,
разпорил барсът – Буртас
мерзкия търбух на Ижмакай –
и станал силен тигър.

(196) Хвърлил се Буртас след туй,
без да подбира пътя,
към най-скъпото си същество –
към дъщерята на Худдад;

(197) но внезапно той се спънал в крака
на лежащия под масата Куян,
а когато се изправил –
вече не видял невестата.

(198) Едва-що зазвънели мечовете
и Хуршид сама се хвърлила в боя.
Получавайки от Сандугач меч,
тя сечала с него наляво и надясно.

(199) А когато си пробила път,
заедно със Сандугач към Лекдан,
то те заедно се втурнали
извън двореца, в двора.

(200) Там също кипяла битка;
и тук българите и кучуките
се хвърляли един срещу друг,
убивайки се без пощада.

(201) Трудно щяло да е за българите,
но срещу кучуките се нахвърлили
дори и най-плахите миджани
и им помагали да доизбият врага.

(202) Когато избягали в двора
Лекдан, Хуршид и Сандугач,
там българите вече били
избили всички кучуки.

(203) Никой от мерзките кучуки
не се измъкнал жив от Миджан:
всички те издъхнали в чужбина –
свършило, свършило тяхното време...

(204) И там, в двора, признали
своята любов младите –
зарадвал се Лекдан –
нали и той им желаел щастие!

(205) Скочили те
на своите буйни коне
и препуснали със своята войска
към спокойния и безопасен Тарвил...




 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание