www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Тенгрианство и Саракт: СКАЗАНИЕ ЗА ЧУЛМАН - IV ЧАСТ. ПЕСЕН ЗА МАДЖИ  
Автор: Jordan_13
Публикуван: 7.12.2018
Прочетено: 24 път(и)
Размер: 120.43 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 
48. Маджи и Пирин

(1) Буртас се сметнал
за смъртно обиден от Лекдан
и решил на всяка цена
да си върне Хуршид.

(2) Не успяла да утихне едната война,
когато започнала другата –
между Буртас и Лекдан –
и отново се поляла българска кръв.

(3) Дълго продължавала
тази Буртаска война –
и краят й
не се виждал.

(4) Ако обича българинът,
то е с цялото си сърце,
а ако мрази –
мрази с цялата си душа.

(5) Сключил Буртас
съюз с гладните искелци –
те нямало къде да се дянат,
трябвало отнякъде да си набавят храна.

(6) Идвали в Тарвил иделците,
заедно с ас-халджийците
през Миджан, грабейки
и изпотъпквайки полята на миджаните.

(7) Давшан би се радвал
да не пропуска аскъпците,
но му станало трудно
да управлява Миджан.

(8) След изтребването на кучуките
миджаните почувствували
своята сила – и вече станали
не толкова покорни.

(9) А Буртас все пак оказвал
на Джуанъш някаква помощ
и държал в столицата му отряд,
който охранявал алпа.

(10) Буртас въвлякъл в тази война
и своя син Маджи,
наследил името
на уджаг Албан – Азак...

(11) Майката на Маджи – Илджа –
била любимка на Умай-биче,
която я нваучила
на удивително чародейство.

(12) Някога Илджа очаровала
с изкуството си Буртас...
Тя предала своето умение
на сина си – Маджи.

(13) Синът надминал майка си
в чародейското изкуство,
но дълго време
не бил го използувал.

(14) Маджи не се разбирал много
със своя строг баща,
затова Буртас му дал
най-далечното владение – Утиг.

(15) Тук, по бреговете
на река Казак,
Маджи разселил кашанците –
исадунците и тохарбашците на Туки;

(16) до тях той заселил
и една част от тура-басълите,
които, както и кашанците,
в Басъл наричали масгути.

(17) Докато масгутите на Туки
не били тук,
кучуките и ас-халджийците
често плячкосвали Утиг.

(18) Но масгутите не търпяли
чуждите нашествия
и веднага наредили на аскъпците
да заобикалят Казак отстрани.

(19) Ас-халджийците, които познавали
воинската сила на масгутите,
тъй и почнали да правят,
а кучуките продължавали да нахлуват.

(20) Тогава масгутите изтребили
няколко кучукски отряда
и те също престанали
да се появяват по тези места.

(21) Българите-кубанци, като видяли
безопасността на Утиг,
се спуснали тук от Тавъл
и Утиг се изпълнил с хора.

(22) Но да взема на поход
повече от 1000 масгути
Буртас забранил на сина си –
пазел ги за защитата на Идел.

(23) Освен казак-масгутите, Буртас
давал на сина си за набезите
50 хиляди иделски чирмъши,
джандърбагци и мухшанци.

(24) Джандърбагците се наричали
бишчари, а онези от тях,
които били ходили в буртаските походи,
се наричали и бишчарманци.

(25) А мухшанците, които били ходили
на онези далечни походи,
се наричали арджа-мухша –
т.е. български мухшанци.

(26) Маджи искал отначало
да надвие кимерците
в честна битка,
но бил поголовно разбит от тях.

(27) Едва успял изпораненият Маджи
да напусне бойното поле –
той изпълзял от него като змия,
потръпвайки от студената роса.

(28) На сутринта, като видял
разезда на кимерците,
той се превърнал в невестулка
и се шмугнал в храстите.

(29) Когато Азак достигнал Миджан,
той полетял като сокол,
ловейки по пътя си
разнообразни птици.

(30) През Капкай той се прехвърлил
в образа на вълк
и едва в Сънджак
станал самия себе си.

(31) След тази несполука Маджи
решил да победи кимерците,
които били най-силните от българите,
чрез силата на чародейството.

(32) Заповядал Азак на войската
да нападне и бързо да отстъпи,
а сам той с масгутите
останал в засада.

(33) Войската извършила набег
и почнала бързо да отстъпва,
а кимерците се втурнали
да ги преследват.

(34) За да не се измъгне врагът,
царят на Тарвил Лекдан и Сандугач
на едно разклонение на пътя
се разделят на два отряда.

(35) А кимерците и иделците
имали еднакво оръжие и доспехи –
нали били българи
и носели български доспехи.

(36) Само знамената им
били различни:
на кимерците – черни,
а на иделците – червени.

(37) Но в здрача не можели
да ги различат очите
и от това се възползувал
чародеят Маджи Азак.

(38) Като се превърнал в Сандугач,
на следващото разклонение той
се присъединил към отряда
на царя на Тарвил Лекдан;

(39) Казал му той с гласа на сина му:
“Татко, Маджи вече е наблизо,
той сега ще се покаже
из зад онзи хълм!”.

(40) И наистина – Лекдан
видял зад хълма
носещата се към него
войска на сина му.

(41) Но, като мислел, че синът му е до него,
и не различил в здрача
цветовете на знамената, Даил
заповядал на воините да атакуват.

(42) Двата отряда на кимерците
се сблъскали в жестока битка –
и в схватката Сандугач
ранил собствения си баща.

(43) Не се познали те помежду си:
нали българите се сражавали с маски;
и само викът на ранения му баща
се сторил на Сандугач познат.

(44) Изведнъж натежало
на душата на Сандугач,
една странна за войната жалост
развълнувала сърцето му.

(45) Наредил той на своите воини
да прекратят битката
и да позволят на противника
да отстъпи в безопасност.

(46) Тогава Маджи приел
образа на Лекдан Даил
и, като се приближил до Сандугач,
му казал с гласа на баща му:

(47) “Синко, защо ти позволяваш
на противника да отстъпи?
Нима това не са нашите врагове –
коварните иделци?”.

(48) “Стори ми се, - отвърнал Сандугач, -
че раненият иделец
извика с твоя глас –
и душата ми натежа.

(49) Помислих си: нали аскъпците
също са българи,
както и ние, кимерците, защо тогава
ние воюваме помежду си?

(50) Нима ще пеят нашите разказвачи
някой ден за това
колко хора един на друг
сме избили и оскакатили?

(51) А дори и да пеят – какво ли
ще кажат те за нас –
нашите потомци с ясни очи
и непомрачени души?

(52) Че цялото богатирство на българите
е изпаднало в безумно убийство
на българи от българи – тъй те
ще заклеймят нашето време!

(53) Не искам повече да проливам
кръвта на моите съплеменници –
не ми е нужна славата на българо-убиец,
нали аз съм истински българин!”.

(54) Тогава Маджи попитал Сандугач:
“А ако сега те нападне
един иделец
и те убие?”.

(55) “Нека, - въздъхнал Сандугач. –
затуй пък няма да ме нарекат
с позорното име българо-убиец,
а моя убиец ще прокълнат!”.

(56) Заплакал тогава Сандугач
и Маджи заедно с него:
засрамил се синът на Буртас
от своето желание да разбие съплеменниците си.

(57) Можел тогава Азак лесно
да изтреби цялата кимерска войска,
но той тихо се оттеглил
със своя отряд в засада.

(58) Отвел Азак иделците отвъд Капкай,
а в Идел казал на баща си,
че повече няма
да се сражава с кимерците.

(59) Тогава избухливият Буртас
изпаднал в ярост
и хвърлил собствения си син
в един страшен зиндан.

(60) Слава на Албан – той успял
да каже на Буртас нужните думи:
“Ти си станал силен цар,
но Маджи е главната ти опора.

(61) Не подсичай опората
на твоята шатра –
позволи на Маджи да се поправи
във война с нечестния Худдад!”.

(62) Опомнил се тогава Буртас
и изпратил Маджи срещу Бут.
Тихо се прокраднал Азак
към столицата на Батъш.

(63) И изведнъж видял – от портите
излиза с малка свита
девойка с неземна красота –
и забравил за всичко на света.

(64) Оставайки войската си,
без да подбира пътя,
той препуснал след девойката
и скоро я настигнал.

(65) Видяла го охраната
и хванала бахадира.
Но момата го погледнала
и заповядала да пуснат Маджи.

(66) “Защо ме преследваше?” –
попитала тя Азак.
“Нима виждаш душата ми? –
попитал я той на свой ред. –

(67) Тялото ми се вцепени, когато
очите ми видяха теб –
девойка с неземна красота;
но душата ми се втурна след теб.

(68) Тъй, че не тялото ми,
а моята душа плени ти,
но не я вини за дързостта,
нали душите са създания на Тангра!

(69) И позволи ми да узная
твоето име, господарке на душата ми,
нека моите хора узнаят
кой е победил техния принц!”.

(70) Засмяла се момата – харесала й
находчивостта на бахадира –
и тя му казала:
“Аз съм Файруза, дъщеря на Худдад!”.

(71) И добавила: “Наричат ме
също и Пирин,
защото моята майка
беше пири!

(72) И затова аз мога да виждан,
какво се крие зад душата на човека.
Знам защо си пристигнал
в нашата земя, Маджи!”.

(73) Вцепенил се принц Азак,
а когато дошъл на себе си,
той казал на Пирин:
“Не съм ви вече враг!

(74) Изпратен бях срещу Батъш
от моя баща, заради това,
че отказах да воювам със своите
кимерски братя.

(75) Аз тръгнах на този поход,
за да не ме сметнат
за слаб воин и страхливец:
нали цялата слава на българите е във войните.

(76) А сега, след срещата с теб,
аз искам да се върна,
но сърцето ми е пленено от теб
и за пръв път се радвам на поражението.

(77) Ако поискаш, ти можеш
да ме хвърлиш в зинданите,
а аз до края на живота си
не ще се опитвам да бягам от тях”.

(78) Засмяла се отново Пирин
и казала на Маджи:
“Връщай се, принце, докато
не съм се възползувала от неволната победа!

(79) А ако си спомниш за мен отново,
когато се завърнеш в своя скрай,
съобщи ми за това веднага,
аз ще чакам – ти предай!”.

(80) Като насън
тръгнал Маджи по обратния път
и не си спомнял
как преминал половината свят.

(81) Преминал той езера – те
били известни – Джу и Бан;
именно те били дали името
на земята на Куян – Джуан.

(82) Когато той преминавал езерата,
обхванат от любовта към Пирин,
той съчинил песен за нея
и я пеел – без бал пиян:

(83) “О, ти, езеро Джу или Курбан;
о, ти, езеро Бан – Уртабан;
ослепях аз, сякаш пил съм биле,
ще помогнат ли водите на Събан?

(84) Донесоха ми вода от Събан –
не прозрях аз, обхванат от беда,
ослепен съм, сякаш съм пиян –
пред очите ми се вие мъгла...

(85) Каква е тази беда и кой ме ослепи,
мен, юнака, изпълнен със сили?
Тази беда в нас е араката на любовта,
а упои ме Файруза...”.

(86) Царувал там Давшан и той винаги
обичал да бъде край езерета,
и почнали да наричат езерата
с неговите имена “Джуанъш”.

(87) Там от старо време били издигнати градовете
Джия, Джу, а до тях и Джи,
а също и Кавъллъ-Албан –
столицата на градините и на страната...

(88) Когато Маджи се върнал в Идел,
той разказал за всичко на баща си
и помолил Буртас да му разреши
да се ожени за Пирин.

(89) Но впезапно се разстроил Буртас,
и, поразявайки неприятно сина си,
навъсено му казал:
“Рано ти е да мислиш за сватба.

(90) Нали Худдад трябваше
да омъжи за мен дъщеря си –
тогава той не изпълни обещанията си:
нека го направи сега!

(91) Самият аз ще се оженя за Пирин,
и, ако не ми възразяваш
и не стаиш обида,
ще прекратя войните отвъд Капкай!”.

(92) Ако прекрасната Файруза
само била ранила Маджи,
то бащините му думи
го смазали и убили.

(93) Всичко в него се бунтувало,
но заради прекратяването на войната
Маджи потиснал
своите желания и гордост.

(94) С наведена глава
Азак дал съгласието си
за това, баща му
да се ожени за Пирин.

(95) При това душата му
се разкъсвала от отчаяние –
нали той губел завинаги
своята любима.

(96) Знаел той, че не може
да забрави онази, която
го разбила
с един поглед.

(97) А когато Буртас
наредил именно на него
да доведе Файруза в Идел,
Маджи едва не се побъркал.

(98) В отчаянието си той
поискал да се самоубие:
за какво ни е животът,
ако в него няма щастие!

(99) Но в последния миг
Азак изведнъж решил
още веднъж да види Пирин
и сетне вече да напусне живота.

(100) Качил се Азак на коня си
и се отправил към Батъш...
Когато се завръщал с Файруза,
тя му казала:

(101) “Виждам, че се измъчваш,
и не зная защо.
Но не вини за всичко
само себе си.

(102) Самата аз помолих баща си
да ме омъжи за Буртас.
Както и за теб, за мен
е скъпо благополучието на отечеството.

(103) Но аз те обикнах
след всичко случило се
още по-силно,
отколкото те обичах преди:

(104) защото открих в теб
една чиста и добра душа,
порази ме твоето
благородство.

(105) Сега аз не мога
да живея без теб:
всичките ми мисли
са само за теб.

(106) Ако бях обикновена девойка,
аз първа щях да се самоубия,
когато узнах, че твоят баща
ти е забранил да се ожениш за мен.

(107) Но тъй като съм дъщеря на пири
ще измисля нещо;
затуй не се измъчвай напразно,
а направи пътуването по-приятно!”.

(108) Веднага живнал Маджи
след тези думи на Файруза;
забравил за сватбата на баща си
и отново станал весел.

(109) Азак бил весел
и на сватбата на Буртас,
който, като видял Пирин,
забравил за всичко на света.

(110) А в нощта след сватбата
с Буртас била
слугинята на Файруза
в образа на Пирин.

(111) А самата Пирин
дошла в дома на Маджи
и те изпитали радостта,
за която мечтаели.

(112) Пирин помирила бащата и сина:
Буртас се отдавал на сладките радости
със слугинята на Файруза,
приемаща образа на Пирин –

(113) А Маджи в това време
се срещал с онази,
която веднъж и завинаги
пленила неговото сърце.

(114) И двамата – и бащата, и синът -
били щастливи
и забравили завинаги
за войните и междуособиците.

(115) Ас-халджийците не можели
да воюват сами,
и, временно успокоявайки се,
се покорили на съдбата.

(116) Тъй завършила последната
братоубийствена война
на българските племена
и възславили хората Тангра.

(117) Но мирът в дома
на цар Буртас
не траел дълго –
поради непредпазливостта на Маджи:

(118) Изгубвайки ума си от любов,
той веднъж влязъл
при своята Пирин
посред бял ден.

(119) Веднага забелязал това
конярът на Буртас – Съртан;
той бил син на Маджил и тайно
мразел своите господари.

(120) Побързал Съртан да разкаже
за това на Буртас.
Царят изпаднал в ревност
и заточил Азак в Утиг.

(121) Не можел повече Маджи
да се вижда с Файруза –
нали не можела Пирин
да се пренася в Утиг.

(122) За да свали от себе си
всякакви подозрения,
Азак бързо се оженил
за една масгутка.

(123) Той искал да се върне,
оставяйки бейлика на Туки;
но Буртас не позволил –
и Маджи се поболял.

(124) Лежал той като болен
няколко години и мълчал.
Жена му се грижела за него,
но той дори не я поглеждал.

(125) А веднъж Азак станал,
качил се на един кораб
и заплавал по Баджпър –
решил бил да се удави.

(126) Посред морето Маджи скочил зад борда
и почнал да потъва,
но изведнъж почувствувал,
че може да диша под водата.

(127) Една руджанка го хванала за ръка
и го довела в двореца на Чулман;
алпът го попитал:
“Защо си дошъл при мен?”.

(128) Маджи му разказал,
а Джалъш на свой ред
му казал за това,
че току-що е видял Челбас:

(129) “Кулюг-Бала отиде
в образа на Челбас
при алп-биката Улят с известие
да предаде на Буртас на смърт”.

(130) Натъжил се Азак,
а когато алпът го попитал
защо не се е зарадвал,
той му отвърнал със сълзи:

(131) “Аз обичах баща си
и не съм желал неговата смърт.
Ако можех да продължа живота му,
готов съм дори да забравя Пирин!”.

(132) Учудил се Чулман:
рядко срещал той сред хората
такава любов към по-старите
и обещал да помогне на Буртас.

(133) Изпратил алпът при царя на Идел
Бай-Тимат – и тя му съобщила
за предстоящата му смърт.
Натъжил се Буртас:

(134) твърде много обичал той живота
и бил готов за него
да пожертвува и най-скъпото –
своята Файруза.

(135) Когато той казал
на старицата за това,
тя много се изумила
от този поврат на работата:

(136) Излизало, че и двамата –
и бащата, и синът –
се отказали от Пирин
заради продължаването на живота на Буртас...

(137) Бай-Тимат казала на царя,
че ще се погрижи за него –
нали решението за смъртта му
бил взел не Тангра, а Мар.

(138) Оказва се, че Буртас
бил възседнал белия кон,
предназначен за жертва на Мар,
с което предизвикал гнева на Аба-Алан.

(139) За да узнае защо
Буртас е сторил това,
старицата отишла при Пирин –
и била поразена от нейната красота.

(140) А Бай-Тимат тъкмо
търсила нова жена за Чулман –
понеже колкото и дасе стараел той,
неговата Ак-Дениз умряла.

(141) Не можел да продължава безкрайно
животът на човека и под водата,
освен ако тези хора
не ставали алпове.

(142) Освен Ак-Дениз имал Чулман
и множество други жени,
но той обичал само нея,
а към останалите бързо охладнял.

(143) Тъгувал Чулман Джалъш
по своята Ак-Дениз –
и Бай-Тимат решила
да му намери нова жена.

(144) Видяла тя Пирин и си помислила:
“Ето, това е жена за баща ми!”, -
а на глас почнала да я разпитва
за онзи случай.

(145) Спомнила си Файруза,
че в онзи ден Буртас
се качвал на един кон,
но не бял, а сив.

(146) Показала Пирин на старицата
онзи сив кон.
Докоснала тя хълбоците му –
и веднага разбрала всичко.

(147) Оказало се, че Съртан
бил овъргалял белия кон
в прах и кал,
за да погуби Буртас.

(148) Като узнала от старицата, какво става,
Пирин й казала,
че е готова на всичко,
за да спаси Маджи и царя.

(149) До смъртта на Буртас
оставало малко време –
и Бай-Тимат наредила на Файруза
да поговори с Чулман.

(150) За целта тя дала
на Пирин едно огледалце
и й казала: “Погледни
в това огледалце – и говори!”.

(151) Файруза погледнала – и Чулман
я видял в своето огледала.
Изгубил свяст той, поразен
от невижданата й красота.

(152) А когато се опомнил,
казал на Пирин, че ако
тя стане негова жена,
той ще спаси и Маджи, и царя.

(153) Горката Файруза
тутакси се съгласила –
и Чулман Исадъ
бързо уредил цялата работа:

(154) Той разказал на Мар
какво се било случило в действителност;
Мар върнал Челбас от пътя
и Буртас не умрял.

(155) След това Джалъш
пуснал Маджи на сушата –
и той отишъл бързо при баща си
и могъл отново да го прегърне...

(156) Но скоро и двамата почнали
да оплакват своята любов:
нали Пирин завинаги
изчезнала от техния живот...

(157) Файруза се озовала
в царството на Чулман:
ощастливила могъщия алп
и изпълнила дома му със щастие...

49. Как Ингарсак спасила Маджи

(1) Малко живял след това
цар Буртас...
След смъртта му
Маджи станал цар на Идел –

(2) но не напуснал Сънджак
и направил столица на Идел
баджпърския град
Тамя-Тархан.

(3) Построил го тарханът Туки
и, за спомен от своето
халджийско владение,
го нарекъл Тамя.

(4) Но Маджи дал на града
и второ название,
подобаващо на столица на българите –
Керман-Ас.

(5) Неговият син Алан-Худдад
след смъртта на Буртас
станал улугбек на Халджи
и управлявал дълго и щастливо.

(6) Затуй пък по-малкия брат на Маджи –
бургаския бек Бури-Катраг –
почнал да създава на Маджи
големи неприятности.

(7) Бури бил недоволен от това,
че не той
станал улугбек на Халджи
и се захванал да вреди на Маджи.

(8) Събрал Бури около себе си
непоправимите джарбашци
и се захванал да извършва набези
срещу богатия Миджан.

(9) Охотно участвували
в тези набези
и ас-халджийците, привикнали
да разбойничат по време на война.

(10) Куян не могъл
да прекрати тези разбойничества –
и тогава миджаните го прогонили
и взели за цар кайлъеца Сар.

(11) Онзи дошъл с войска от кайлъйци
и така поробил миджаните,
че миджаните веднага разбрали:
добряк бил Джуанъш Куян.

(12) Сар служел на Кай,
но гледал своята полза:
той искал да стане
държавен управител.

(13) Куян се оплакал на Лекдиу –
и той изпратил в Миджан
своя син Лямдиу, за да
върне Миджан на Давшан.

(14) Когато Лямдиу пристигнал в Миджан,
хитрият Сар
му се подчинил без бой
и му предложил трона.

(15) Лямдиу, комуто тежала
властта на неговия баща,
с радост се съгласил –
и Сар го обявил за цар.

(16) А скоро Лек заспал –
и Лям получил
възможността да върши
каквото си поиска.

(17) Могъщият Лям почнал на свой ред
да напада Сънджак,
идвайки там със сарците
по Джурешския път.

(18) При това страдали
не земите на Бури,
които се намирали в планините,
а другите области на Сънджак.

(19) Особено разорявали набезите
утигските масгути –
и те поискали от Маджи
Бури да не дразни миджаните.

(20) Но Бури не се усмирявал,
а Маджи не можел да се бие с него:
нали бил дал дума
да не воюва повече със съплеменниците си.

(21) Тогава масгутските юнаци
решили сами да отмъстят
на миджанските сарци,
а Бури направил следното:

(22) когато масгутите се връщали
от набега срещу Миджан,
буртасците затрупали пътя –
и казакците не преминали в Сънджак.

(23) Сарската потеря
настигнала ашнякските егети
и Лям ги избил всичките –
нямало къде да избягат.

(24) Разярените казакци поискали
да отмъстят на бургасците,
но Маджи им обещал
да уреди делото с мир.

(25) Качил се той на коня Бугабала –
син на алпа Угер Мал –
и препуснал към Бургас,
надявайки се да се договори с брат си.

(26) По пътя Маджи срещнал
Челбас, който му казал:
“Като затрупваше пътищата, Бури
затрупа и Свещените Извори.

(27) Това разгневи Чулман
и той нареди:
“Нека Бури да ги очисти,
иначе ще затрупан него самия!”...

(28) Пристигнал Маджи в Бургас –
а там джарбашците
навсякъде се подготвят
за нов набег срещу Миджан.

(29) Помолил Азак брат си:
“Не нападай повече Миджан
и очисти Свещените Извори,
защото си разгневил Чулман!

(30) А аз, ако ти
направиш това за мен,
ще ти дам да владееш
благословения Джан-Илат!”.

(31) Злобно се разсмял Бури
заедно с джарбашците
при тези думи на Маджи
и му отвърнал:

(32) “Защо ми е малкият Илат,
аз и без това господствувам там.
Дай ми властта над Халджа –
От Шир до Джаик!

(33) Аз не се боя от никога,
освен от алпа Джуреш...
но съм съгласен, заради теб
да изчакам 30 дни.

(34) Ако за това време ти
ми донесеш съгласието
на бийовете на Халджи
да стана техен улугбек –

(35) тогава ще отида там
и ще оставя Миджан на мира –
оправяй се сам
с мерзкия Лямдиу!

(36) А ако не го донесеш,
ще тръгна на набег срещу Миджан –
нали ние с ас-халджийците
се изхранваме от войната!”.

(37) Обещал Маджи – и наредил
на Съртан – своя коняр –
да отиде в Халджа и да донесе
разрешението на бийовете.

(38) Не се досещал той, че именно
Съртан подтиквал Бури
срещу него, стремейки се
към безредици и царския трон.

(39) Казал Съртан на Азак,
че не ще успее
да стигне навреме
с обикновен кон,

(40) и че затова
нека цар Маджи
да му даде своя кон –
царя на бегачите Бугабала!

(41) Маджи му дал Бугабала –
не знаел той за това,
че ако загине Бугабала,
ще умре и той, Азак...

(42) Когато Бугабала порастнал,
той поискал да служи на хората,
както правят това
другите коне.

(43) Но Угер му казал:
“Не мога да ти дам
съгласието си за това,
заради едно предсказание.

(44) Според това предсказание,
както каза Бай-Тимат,
твоята смърт ще повлече гибелта
и на твоя стопанин”.

(45) Но Бугабала обещал на баща си,
че не ще допусне
гибелта на стопанина си –
и Угер го дал на царя.

(46) Нали именно Маджи
повече от всички ценил
и възхвалявал Угер
като алп на примирението.

(47) Остър бил езикът
на алпа Таш-Угер
и той притежавал способността
да помирява хората.

(48) По молба на хората лукавият старец
идвал понякога на кинешите,
където със своето красноречие
склонявал спорещите към мир...

(49) Простодушният Бугабала
веднъж разказал на пророчеството
на коня на Съртан – Бурлъш, -
който се преструвал на негов приятел.

(50) Бурлъш, също тъй зловреден,
както и стопанина си,
разказал всичко туй на Съртан,
за да убие той Бугабала.

(51) Помагал Бурлъш на Съртан
да стане цар,
защото искал да получи
званието на царски кон...

(52) Отдалечил се малко Съртан
от града Керман-Ас
и спрял Бугабала
в най-близката горичка.

(53) Нямал търпение той
да убие Бугабала и с това
да погуби и Маджи –
неговия стопанин.

(54) Решил жестокият Съртан
да убие Бугабала,
седейки върху него,
за да не да избяга.

(55) Но попречил на това
синът на Мосхаба – Кургевен,
който дължал живота си
на добрия Бугабала.

(56) Веднъж Бугабала съборил
с опашката си на земята
Кургевен, който безгрижно
го хапел.

(57) Съборил го – и искал
да го стъпче с копито,
но тогава Кургевен
го помолил:

(58) “Пощади ме –
и аз ти обещавам,
че някога аз
сам ще те спася!”.

(59) Учудил се Бугабала на това –
та как ли би могъл Кургевен
да го спаси –
но пощадил Кургевен.

(60) И ето, че сега,
когато Съртан замахнал
срещу Бугабала с меча –
Кургевен ухапал Бугабала.

(61) Изправил се от болка на задните си крака
горкият Бугабала и зацвилил:
“Така ли ми се отплащаш
за доброто, Кургевен!”.

(62) А Съртан като пумпал
се търкулнал от Бугабала,
и, едва изправяйки се, с нож
отново тръгнал към Бугабала.

(63) Бурлъш, който бил с него,
почнал да пречи на Бугабала
да отстъпва от Съртан –
и тогава Бугабала разбрал всичко.

(64) Почнал той да моли баща си
да му помогне –
и скоро в горичката
се раздал трясък на съчки.

(65) Това бил Угер, който бързал
на помощ: от пастта му
изригвал пламък,
а от ноздрите – дим.

(66) Усетил тогава Съртан
близкото дихание на смъртта –
и без много да му мисли –
препуснал надалеч с Бурлъш.

(67) Мал не тръгнал да гони
злодеите, защото Бурлъш
бягал с подвита опашка,
а тъй правел само Яга...

(68) Останал жив Маджи,
но Съртан се върнал късно
и излъгал, че бил нападнат
от разбойници.

(69) Но Азак, още преди
да разбере, че Съртан закъснява,
отишъл в Бургас, опитвайки се
да спре набега.

(70) Туки по негова заповед
заградил бродовете,
за да не могат ас-халджийците
да преминат през Шир.

(71) А Алан-Худдад
с 50-тима бийове
се разположил, по заповед на баща си
в Салгър, прикривайки Халджа.

(72) Тази заповед доставил
синът на Туки – Булджан, -
а пратеника возел по волята на царя
завърналият се Бугабала...

(73) Бури посрещнал Маджи като враг;
когато узнал, че царят
не му е донесъл разрешение,
отказал да разговаря повече.

(74) Във велика ярост той
наредил на своите джарбашци
да хванат Маджи
и да го приковат към едно колело.

(75) Сетне злодеят взел една брадва
и искал да разсече Маджи,
но жената на Бури – Айджан –
предотвратила убийството.

(76) Тя попитала мъжа си:
“Защо се решил
да сечеш дърва посред лято –
и без туй имаме много!”.

(77) Засрамил се Бури от жена си –
тя била масгутка,
а масгутките са прями
и не търпят несправедливостта.

(78) Тогава Бури решил
да обеси Маджи на портата.
Но Айджан отново се намесила,
Когато той се качил на портата.

(79) Рекла тя на мъжа си:
“Най-сетне се реши
да поправиш портата, само че
на гредата не се слага примка!”...

(80) Тогава Бури затворил
брат си в едно дълбоко подземние,
а когато през нощта отишъл там,
срещнал до входа жена си.

(81) Попитал Бури жена си:
“Какво правиш тук?”.
А Айджан отвърнала:
“Следя те.

(82) Помислих си: след като в подземието
отдавна не държим нищо,
значи имаш там жена
и реших да я видя.

(83) А сега виждам, че ти
не отиваш на среща,
а на убийство – защото
държиш меч в ръка!

(84) Ако си решил да убиеш гост,
дошъл при нас с мир –
тогава по-добре първо
се бий с мен и ме убий!”.

(85) Разбрал тогава Бури, че жена му
не ще му позволи да убие Маджи –
и наредил на своите душегуби
да затрупат входа в подземието.

(86) Тогава Айджан почнала
да моли Чулман да изпрати
в подземието своята
етърва Ингарсак.

(87) “Моят мъж иска, -
обяснила тя на алпа, -
да умори своя брат
в дълбокото подземие.

(88) Ако твоята етърва
го нахрани там,
той ще остане жив
и позорът не ще падне върху нас!”.

(89) Чулман я съжалил
и помолил Ингарсак –
дъщеря на Угер и жена на Субан –
да помогне на бахадира.

(90) Бавната алп-бика
едва се промъкнала в подземието –
тясно било подземието
за могъщото й тяло.

(91) Ингарсак била покрита
с гъсти рижи коси,
сред които пълзяло
огромно множество змии.

(92) Когато Маджи я видял,
изплашен се притиснал до стената,
помислил си: не е ли Улят
дошла за него?!

(93) Но в сиянието
на косите на Ингарсак той видял
добрите й сини очи
и тутакси се успокоил.

(94) “Не се бой от моите змии, -
казала алп-биката на Маджи, -
те не ще ти сторят
никакво зло.

(95) Ако в теб
имаше зло,
те веднага
щяха да те ухапят!”.

(96) Тя го поставила
на колене като дете
и забелязала: “Ти си красив
и аз ще те осиновя!”.

(97) Ингарсак дала на Азак
своята пълна гръд
и когато той почнал да суче,
нарекла го свой син.

(98) Млякото на Ингарсак Джирбика
било толкова сладко,
че главата на бахадира
се замаяла.

(99) Той усетил в себе си
необикновената сила,
която се съдържала
в чудното й мляко.

(100) Можела Ингарсак Джамбири
да отвори вратата на подземието,
затрупана с камъни,
но не поискала:

(101) толкова й харесал
царят на Идел Маджи,
че тя решила
да остане по-дълго с него.

(102) Много дни прекарали те
в онова подземие
и всичките тези дни алп-биката
кърмела субага.

(103) Междувременно Бури
със своите джарбашци
очаквал ас-халджийците,
които искали да дойдат с тях в набега.

(104) Но Туки не пуснал
искелците да преминат Шир
и те, разполагайки се на лагер на брега,
почнали да мислят какво да правят.

(105) Агаджирците мислели бавно:
минавали дни, седмици,
а те все не можели
да измислят нещо.

(106) Без да ги дочака, Бури
тръгнал на набег сам
и три месеца
плячкосвал и изгарял Миджан.

(107) Разбитият от него Сар
ужасен избягал на юг,
където в субата Курбан
обитавал алпът Лямдиу.

(108) Джуанъш пък, укривайки се
в едно планинско убежище,
избягал при Лекдиу, за да
го помоли за помощ.

(109) Всички считали Лекдиу
за алп с чудовищна мощ,
а едно време той бил
съвсем безпомощен.

(110) Родил се Лекдиу сляп,
а брат му Дар – триок.
Веднъж Лекдиу помолил
Дар да му даде едното си око.

(111) Но Дар отказал на Лекдиу;
а забранил и на Татран –
третия им брат –
да споделя очите си с Лекдиу.

(112) Дар се нуждаел от Лекдиу
за да върти колелото
в неговата кула
и да изкачва водата.

(113) Тази вода Дар продавал
срещу храна, вещи и роби
на околните хора
и си живеел с песен.

(114) Нямало какво да сторят
тамошните планинци:
в онази област нямало
други извори...

(115) Но ето че веднъж
Лекдиу, идебвайки момента,
блъснал Дар от кулата
и той здравата се изпотрошил.

(116) Взел му Лекдиу
едното око – а другите
не намерил: онзи успял
да ги глътне.

(117) Заради алчността и жестокостта на Дар
Лекдиу му отсякъл
главата
и я забил върху меч.

(118) Поставил Лекдиу главата
край един превал,
който почнали да наричат
Дарджал – “Превалът на Дар”.

(119) На прощаване той му казал:
“Те беше жесток с мен,
тъй че нека главата ти
да увенчае безпощадността!”.

(120) Този меч бил
не обикновен, а келбиркес –
и главата на него
продължавала да живее.

(121) Но, за да не изгуби
самият келбиркес
животворната си сила, той
трябвало да се облива в кръв.

(122) Тази кръв трябвало да бъде
кръв от хора, затова Дар
я искал от
всички преминаващи.

(123) Самият Яга отишъл при Главата
и й възстановил очите,
които тя повърнала,
и й направил подпорки.

(124) Благодарение на тях мечът
можел да излиза изпод нея
и да убива онези,
които не принасяли жертва...

(125) След като Чулман
предал окото на Лек на Кубар,
дошъл на гости при Лекдиу
по-малкият му брат Татран.

(126) Той искал да утеши
и ободри Лекдиу,
а онзи решил
да се възползува от случая.

(127) Той упоил Татран
до пълно безчувствие
и му откраднал
последното око.

(128) А за да не може той
да се оплаче на никога,
затворил го в една пещера,
в която държал робите.

(129) В Капдаг Куян узнал,
че Лекдиу е заспал,
а неговите дивове не ще му помогнат –
те се боели от Лямдиу...

(130) Като узнал за набега на Бури,
Лямдиу се впуснал да го преследва,
но онзи преминал през Таштай
и почнал да прехвърля Капкай.

(131) Бури познавал прохода Дарджал
и принесал на Дар в жертва
своите пленници,
зарадвайки меча и Главата.

(132) Но тогава Чулман пробил
за Свещените Извори
нов път –
към склоновете на Дарджал.

(133) Оживялите извори
затрупали Дарджал с камъни
и преградили пъткя
на джарбашците на Бури.

(134) Затова Лямдиу успял
да догони Бури-Катраг
и в жестока схватка
да убие него и всички джарбашци.

(135) Далеч били от Бури
неговите съюзници-искелци:
те стояли край Шир
и не се решавали да нападнат Туки.

(136) Накрая рекъл на агаджирците
техният субаг Бар-Халджа:
“Казаха ни нашите жени:
без плячка не се връщайте!

(137) Нямат какво да ядат
нашите семейства, освен хляб,
а месо може да се набави
само отвъд Капкай.

(138) Затова ще ни се наложи
да нападнем масгутите,
които ни преграждат
всички пътища към Капкай!”.

(139) Но тогава изрекъл думата си
бият на Бъргас - Раджи –
потомък на Руджа
и неговия син Раджил:

(140) “Ако нападнем
съседите – масгути,
отново ще започне
голяма зла война.

(141) Междувпрочем масгутите
са прави, защитавайки своето –
посевите на Сънджак –
от копитата на нашите коне.

(142) Ако ние имахме добитък,
щяхме да го защитаваме,
така, както и те –
тогава защо да ги нападаме?

(143) И масгутите не са виновни,
че те имат вода,
а в Искел няма –
тогава защо да воюваме с тях?

(144) По-добре да се договорим –
нека да започнем
преговори с масгутите
и да намерим мирен път!

(145) А който не е съгласен с мен –
тогава нека се бие с мен,
съгласно българския обичай,
както е учил Аспандияр!”.

(146) Мнозина ас-халджийци,
обезумявайки,
нападнали Раджи
и почнали да се бият с него.

(147) Бил се той с тях
цели три дни, докато
не избил или ранил
всички недоволни.

(148) В схватката с него
бил ранен и Бар-Халджа,
и ас-халджийците разбрали,
че набегът им няма да го бъде.

(149) Погребали те убитите
в един голям курган
и за спомен от схватката
го нарекли Раджитау.

(150) След това те избрали
Раджи за нов субаг
и го изпратили при Туки –
и те двамата решили:

(151) “След като не могат
нито едните, нито другите
нито да се срещнат, нито да си тръгнат,
тогава нека се договарят.

(152) А докато говорят,
ще се счита,
че ас-халджийците
са гости на масгутите”.

(153) И почнали вождовете да говорят,
а масгутите – да хранят гостите.
Добре им било на ас-халджийците:
дават им и месо, и кумъс.

(154) Но как да решат без царя?
Затова Туки намислил
да изберат цар на масгутите, - нали Маджи
отдавна и безследно бил изчезнал.

(155) Попитал Туки всички бийове –
12-те искелски,
15-те халджийски
и 9-те сънджакски:

(156) “Бива ли масгутите
да си изберат цар –
нали царят е изчезнал?” –
и всички отвърнали със съгласие.

(157) Тогава масгутите решили
да изберат за цар Раджи –
заради неговата сила и ум –
и му казали:

(158) “Благородни бахадире!
Окажи ни честта –
стани и цар на Утиг:
нали сега нямаме цар!

(159) Добрият субаг Маджи
изчезна безследно някъде
и дълго време от него
няма никакви вести.

(160) Ти не си агаджирец
и родът ти е пострадал
от кимерците –
във всичко приличаш на нас!

(161) Знаем, че си честен
и незлобив,
и ще намериш само
справедливото решение!”.

(162) Съгласил се Раджи, но тогава
излязъл напред Съртан,
който отначало бил
зад всички масгути.

(163) Завикал той с всички сили
с противния си глас:
“Не можем да го изберем
без борба на съперниците!”.

(164) Искал Съртан да стане цар
и се обявил, че ще се бие
в смъртен джамал
със самия Раджи.

(165) Почнал народът да се надсмива
над Съртан, който не достигал
и до пояса на Раджи –
и искал да го прогони от майдана.

(166) Но Раджи не си позволил
да се надсмива над Съртан,
приел предизвикателството му, а в схватката
използувал само четвърт от силата си.

(167) Мислел Раджи,
че злостта на Съртан
идва от раздразнителността му
и скоро ще премине.

(168) Но Съртан не бил способен
да оцени благородството –
той бил изпълнен със злоба
към всички хора изобщо.

(169) Той разбирал, че в нито една
схватка с Раджи
той не ще успее
да спечели честно.

(170) Затова той помолил
послушната си сестра
по време на схватката
да извика Раджи.

(171) Тя изпълнила молбата
и извикала Раджи.
Той я погледнал
и, влюбвайки се в нея, замрял.

(172) Тогава злобният Съртан
се прокраднал към Раджи отзад
и с всички сили
го ударил с меча.

(173) За щастие, Съртан достигал
едва до колената на Раджи,
и той бил спасен от ботушите си
от най-здрава кожа.

(174) “Ех, развали ми ботушите!” –
рекъл на Съртан Раджи
и, в дълбоко разстройство
замахнал с длан към него.

(175) Той искал с нея
лекичко да го бутне,
но Съртан видял
в нея своята смърт.

(176) Затреперил той в страх
и с всички сили
завикал към Раджи:
“Пощади ме, бахадире!

(177) Ако ти ми позволиш
да стана цар на Утиг,
то за това ще ти дам
за жена сестра си Акбилек!”.

(178) За пръв път обикнал Раджи
и не бил славолюбив –
затова с радост приел
предложението на Съртан...

(179) Помолил Раджи масгутите
да изберат за цар Съртан.
Изумили се масгутите,
но не възразили:

(180) нали Съртан бил обичан
от мнозина силни –
той им помагал по време на лов
и споделял добитъка си с тях.

(181) Но не знаели масгутите,
че той дружал с нечистите,
които тайно укривал
в своите владения.

(182) В замяна на това
нечистите му доставяли плячка
и му давали част
от откраднатия добитък...

(183) Но когато масгутите
избрали Съртан цар,
той изведнъж заявил:
“Не ще дам сестра си на Раджи!

(184) Той е чуждоземец
и е твърде голям –
сигурно е породен
от нечиста сила!”.

(185) Като чул тези думи,
Раджи паднал ничком
и лежал като мъртъв
три дни и три нощи...

(186) Възмутили се масгутите от това,
че Съртан оскърбил
видния български род Раджил
и не удържал на думата си.

(187) “Който и да сии от когото и да
си породен, ти, краставо куче! –
казали му те, -
само не е от българи!”...

(188) Хванали масгутските бийове
за края Ак-Урмека –
и съборили Съртан
от Шер-Тахета на Утиг.

(189) Искали масгутите
веднага след това
да възкачат на трона Раджи,
но тогава се върнал Маджи...

(190) Когато Айджан узнала,
че мъжът й е загинал,
тя сама разчистила
и отворила вратата на подземието;

(191) Като видяла живия Азак,
тя заплакала от радост –
обикнала тя бахадира
още от първия поглед.

(192) Казала тя на Маджи,
че го е обикнала,
и че е уредила така,
че Ингарсак да му помогне.

(193) И Маджи, като видял Айджан,
я обикнал с цялото си сърце;
когато тя му се открила,
той й открил своето сърце.

(194) Решили Маджи и Айджан
да станат мъж и жена:
нали Маджи бил вдовец,
а Айджан – вдовица...

(195) Пристигнали те заедно
в благословения Керман-Ас –
и свъсили вежди
суровите масгутски бийове.

(196) Не били доволни те
от поведението на Маджи,
който изчезнал тогава,
когато надвисвала беда.

(197) Но Маджи им казал:
“Не съм страхливец, но не искам
да проливам кръвта
на своите съплеменници – българи.

(198) А отсъствувах
по уважителна причина:
отидох за невестата си, -
нали нямах жена!”.

(199) Стиснали езици бийовете –
царят трябвало да се ожени...
Тъй Маджи възстановил
правата си над властта.

50. Как Маджи, Раджи и Сандугач върнали на Куян неговото царство

(1) Но отново излязъл напред
коварният Съртан
и завикал тъй,
че го чул целият Сънджак:

(2) “Отдавна вече изстина
тронът без царя на Идел –
и ние не знаем,
дали се е върнал за добро.

(3) Нека докаже, че Небесата
все още са благосклонни към него
и извърши заедно с Раджи
набег срещу враждебния Миджан.

(4) Нека те двамата
да се сразят с Лямдиу
и тогава ще стане ясно
кой е избраник на Небесата.

(5) Който от нашите бахадири
бъде по-доблестен –
значи той е избраникът
и той трябва да стане цар!”.

(6) Съртан бил сигурен,
че бахадирите ще загинат
в схватката с дива Лям –
и тогава той вече ще стане цар.

(7) Ще устрои един голям пир,
ще даде дарове на когото трябва –
и хората ще забравят
за неговите грешки.

(8) А простодушните масгути,
които не знаели за мислите му,
се съгласили с него – и изпратили
двамата бахадири на поход.

(9) Ас-халджийците също се съгласили
да тръгнат на поход –
и след една година тръгнали на път
отрядите на двамата бахадири.

(10) Дълго блуждаели те,
търсейки чист проход в Капкай
и нямало да намерят,
ако не им помогнал Куян.

(11) Излязъл Куян на Дарджал
от другата страна
и разчистил превала –
нали бил силен.

(12) Той отивал в Аскъп
да търси помощ срещу Лям
и като срещнал бахадирите
много се зарадвал.

(13) Обещал им дарове
ако му върнат
неговото царство Миджан
и ги превел покрай Дар.

(14) Заради разчистването на прохода
Дар разрешил на отряда на Куян
да премине край него
натам и обратно.

(15) А, за да не забележи Дар
чуждите хора, Куян
преоблякъл воините на бахадирите
в дрехите на своите хора.

(16) Останали хиляда миджани
вместо хората на бахадирите
откъм българската страна на Капкай –
и почнали да живеят край Дарджал.

(17) Но когато бахадирите
се спуснали в Таштай,
Куян изведнъж изчезнал –
боял се той от Лямдиу.

(18) Но те не се отчаяли,
а решили да се бият заедно
като братя – и с радост
се побратимили помежду си.

(19) След това те срещнали
принца Сандугач Тарвил,
който пътувал с тъжен вид
от Тарвил за Миджан.

(20) Като узнал, че бахадирите
отиват на война срещу Лям,
той заявил, че ще им помогне
и им разказал за своята беда.

(21) Когато умрял старият Худдад,
тръгнал Сандугач,
заедно с жена си Хуршид
на погребението на царя на Батъш.

(22) Но злобният алп Лямдиу
им устроил засада
и затрупал с камъни
планинския път.

(23) Този каменопад разделил
мъжа и жената – те останали
от различните страни
на това срутване.

(24) Нападнал дивът Хуршид,
желаейки да я похити –
той обезчестявал жените,
искал и нея да опозори.

(25) Но жената на Сандугач
не пожелала позора –
по-скъпа от живота
била честта за нея.

(26) Отишла тя до стръмнината
и се хвърлила от нея надолу
в бездънната пропаст,
за да не попадне в ръцете на насилника.

(27) Не можел Сандугач
след това да живее в Тар,
където всичко му напомняло
за прекрасната му жена.

(28) Нали именно тя украсила
столицата на Тарвил
с прекрасни дворци
и чудни градини...

(29) Като оставил властта на братята си,
тръгнал Сандугач срещу Миджан,
за да загине или
да отмъсти на Лямдиу.

(30) Сандугач бил любимец
на страшния алп Лекдиу,
защото го радвал
с чудесното си пеене.

(31) Лекдиу го научил
на магически заклинания.
Сандугач почнал да ги пее
и тъй се зародили няколко аланхаи.

(32) Наричали ги тъй заради красотата...
Сандугач ги предал
само на своите потомци,
които станали аскали...

(33) Веднъж Лекдиу разказал
на Сандугач за това,
че само на гърба може
да се разсече бронята на Лям.

(34) Сега Сандугач разказал
за това на бахадирите
и добавил, че има
едно парченце студ.

(35) Той го бил наследил
от своя праотец Таргиз
и бил готов да използува студа
срещу безпощадния див Лям.

(36) Изслушали го бахадирите –
и по-весел станал
техният път
към бърлогата на алпа Лямдиу.

(37) Лям ги очаквал
край своите 7 пещери,
където се измъчвали в мрака
нещастните пленници.

(38) Дивът се боял единствено
от стрелите на Хурса – и затова
решил с хитрост да лиши
бахадирите от тези стрели.

(39) Лям поставил Сар в една яма
според неговия ръст и му наредил
да държи над главата си
две кръстосани клонки.

(40) Когато той направил тъй,
Лям, който стоял настрани,
направил магия на клонките –
и те приели неговия образ.

(41) Когато приятелите се приближили,
Лям им предложил
да се състезават по точност,
като стрелят по него.

(42) Обещал им,
че ако поне веднъж
го улучат, той
ще освободи всички пленници.

(43) Почнали да стрелят бахадирите,
но точните им стрели
прелитали през призрака,
а Сар им викал: “Не улучихте!”.

(44) Изстреляли бахадирите
всички стрели на Хурса
и почнали да стрелят вече
с обикновени стрели.

(45) Видял това Лямдиу
и почнал да ге готви
да нападне бахадирите,
които считал за глупци.

(46) Не знаел той,
че още в началото на стрелбите
Сандугач разбрал, че става
нещо нередно.

(47) “Тук нещо не е наред! –
казал той на другарите си. –
Ще отида да видя
какво става там?!”.

(48) Отишъл той в едно закътано място,
взел в ръце тамъра
и запял песента на аскала
с думите-заклинания.

(49) Минало се малко време –
и Тарвил се превърнал
в малък гущер
и затичал към привидението.

(50) Когато се приближил до него,
той видял каква е работата.
Изтичал обратно
и отново станал самия себе си.

(51) Разказал той всичко
на своите приятели –
и тогава Маджи и Раджи
наведнъж пуснали стрели по Сар.

(52) Двете им стрели
изболи очите на Сар –
и той от болка
изтървал двете клонки.

(53) Привидението изчезнало
и тогава Лямдиу
пуснал срещу бахадирите
пълчищата сарски воини.

(54) Като видял тълпите кайлъйци,
Тарвил казал на приятелите:
“Аз засега ще ги отвлека,
а вие двамата намерете Лям!”.

(55) Той засвирил на тамъра
и запял тъжна песен –
и тълпите барджийци
внезапно се спрели.

(56) Очаровани от песента,
кайлъйците захвърлили оръжието
и заридали от мъка,
раздирайки лицата си с нокти.

(57) А приятелите в това време
почнали да търсят Лямдиу.
Раджи пръв намерил дива,
но той го шибнал с уруса.

(58) От удара на камшика урус
Раджи се превърнал в кон,
но тогава Маджи отстрани
връхлетял върху Лямдиу.

(59) Втурнал се Лямдиу да бяга,
но Маджи настигнал алпа
и, удряйки го с меча,
разсякъл бронята на гърба на дива.

(60) Лямдиу се обрънал за миг,
шибнал Маджи с уруса
и се втурнал да бяха нататък,
усещайки страшна опасност.

(61) Не видял Сандугач,
че камшикът-урус превърнал
Раджи в жалка кранта,
а Маджи – в мършав пес.

(62) Затуй пък видял
открития гръб на Лям
и изстрелял в него
една стрела със студ.

(63) Стрелата попаднала точно в целта –
и тутакси се превърнал
алпът Лямдиу
в леден блок.

(64) Тогава Тарвил отишъл
в бърлогата на Лямдиу
и пуснал на свобода
пленниците от всичките 7 пещери.

(65) Заплакали тогава пленниците:
те вече не се надявали
на спасение,
а очаквали лютата смърт.

(66) Сандугач успокоил пленниците,
казвайки им, че ще ги отведе в Аскъп,
и почнал да търси приятелите,
но не ги намерил.

(67) Той помислил, че дивът
ги е убил и изял,
и ридал от мъка
няколко дни и нощи.

(68) Войската на сарците Тарвил
разоръжил и освободил:
бързо си тръгнали кайлъйците,
все още бършейки сълзите си.

(69) Той не забелязал сред тях
слепия Сар,
когото почнали да наричат
оттогава Курсар...

(70) Когато кайлъйците стигнали
до езерото Курбан,
Курсар ги спрял
и основал там свое царство.

(71) Трудно било да се стигне там,
затова не успял Куян,
който се скриел недалеч,
да прогони оттам Курсар...

(72) Тогава се появили Татран и Куян;
оказало се, че Куян
с хитрост го бил измъкнал
от тъмницата на Лекдиу.

(73) Онзи му обещал
срещу свободата и очите
съкровището, което се пазило
в града Алдър.

(74) Това съкровище скрил до града,
когато минавал през него
братът на Маджи – Бури, –
и не се върнал за него.

(75) Видяла това Мосхаба
и разказала за съкровището на Татран:
тя често го навестявала,
защото го съжалявала...

(76) Куян помолил дъщеря си Арсу
да помогне за бягството на Татран –
и тя, като се появила пред пазачите,
им казала тъй:

(77) “Ще преспя с онзи от вас,
който пръв
се добере до онази планина,
която се вижда в далечината”.

(78) Дивовете, като видяли красавицата Арсу,
се втурнали към планината, забравяйки за всичко,
а Арсу и Татран
препуснали с бързия Тулпар...

(79) Сега Куян дал
на Татран окото на Лям,
а в замяна получил
приказното съкровище на Татран.

(80) Като видял Арсу, Татран
я обикнал с цялото си сърце,
а тя – него; и те станали
мъж и жена.

(81) Тъй като се боели от Лек, Татран
и Алсу отишли в Халджа
с част от своите хора,
вземайки със себе си тялото на Лям.

(82) Именно Лям внушил на Лек
измамата на Татран,
казвайки на Лек, че уж той
искал да свали Лек.

(83) И сега алдърците
живеят в Халджа, а Татран
в образа на трьок-барадж
охранява техния покой.

(84) Неговата жена Арсу
се занивала там с пчеловъдство –
нейната майка, дъщерята на Мосхаба,
я била научила на това...

(85) А тялото на Лям се пази
във вътрешността на една планина;
синовете на Татран и Арсу
пазят всички подстъпи към нея...

(86) Куян си върнал своето царство
и бил много доволен.
Наистина, той изгубил Курбан,
но загубата не била голяма...

51. Как Маджи с помощта на приятелите си станал цар на Аскъп

(1) Когато пленените българи
дошли на себе си,
Сандугач ги повел
по обратния път.

(2) По пътя към тях се присламчили
изнемощели кранта и куче
и тръгнали с тях
с наведени глави.

(3) Хората не ги закачали –
самите те не изглеждали по-добре.
Наистина, мъката
прави хората по-състрадателни...

(4) По пътя много от хората,
изнемощявали и
изоставали, а Сандугач
се връщал назад и ги събирал.

(5) Веднъж той решил
да подкара изостаналата кранта
и я шибнал с камшика,
който бил взел от Лямдиу.

(6) От лекия удар
крантата се превърнала в Раджи...
Разбрал Тарвил каква е работата,
но за съжаление не знаел, къде е Маджи.

(7) От радост той
подарил уруса на Раджи,
предупреждавайки го,
че камшикът е вълшебен.

(8) Потеглили те нататък,
а кучето затичало
заедно със Сандугач,
също като Алабай на Себер.

(9) Заприличал Сандугач
на Иджик Аспарък,
поради което го нарекли
с името Алабуга.

(10) Когато приятелите наближили
превала Дарджал,
Дар им заповядал
да убият сто души.

(11) Не искали приятелите
да убиват невинни хора –
и навъсила вежди
огромната Глава.

(12) Но тогава казала
една прекрасна пленница
на име Танбит:
“Аз искам да бъда жертва на меча!

(13) Но нека за моята жертва
Дар да пропусне останалите,
тъй като на един джамал
аз победих сто мъже!”.

(14) Зарадвал се веднага Дар
и казал: “Съгласен съм
да пропусна всички само за това
да пожертвувате Танбит!”.

(15) Но не искали приятелите
да убиват дори и Танбит;
казали за това на Дар,
а той изведнъж им казва:

(16) “Тежко ми стана
да стърча тук като на кол,
затова поисках
да напусна този свят.

(17) Но за това трябва
моята глава
да се съедини с тялото –
и ето какво предлагам:

(18) Нека един от вас отиде
и намери моето тяло,
а след като той се закълне,
а ще пропусна останалите да си вървят!”.

(19) Тогава Сандугач останал
да търси тялото на дива,
а Раджи повел хората
към Родината – в Шатър Булгар.

(20) Зарадвали се масгутите
на завръщането на хората
и отново поискали
да възкачат Раджи на трона.

(21) Но тогава Съртан отново
предложил на Раджи
ръката на сестра си Акбилек
срещу това да му отстъпи властта.

(22) Раджи се зарадвал –
много обичал той Акбилек –
и предложил на бийовете
да изберат за цар на Утиг Съртан.

(23) Този път Съртан
не отлагал
и бързичко устроил
сватбата на Раджи и сестра си.

(24) Замаяла се от щастие
главата на Раджи;
забравил той, че искал да отиде
при жената на Маджи:

(25) искал да й съобщи
вестта за това, че Маджи е изчезнал
и да й изкаже съчувствие
като жена на побратима му.

(26) А когато си спомнил,
Съртан му обещал:
“Аз сам ще отида при нея
и ще предам съчувстията ти на Айджан!”.

(27) Като видяли, че Съртан
се е сродил с Раджи,
масгутите омекнали
и възкачили Съртан на трона.

(28) От това Съртан
не станал по-добър,
а решил да изкорени
родовете на Маджи и Раджи.

(29) Най-напред злодеят
изпратил Раджи с жена му
в своето владение Тат-Джиран,
казвайки, че им го подарява.

(30) А това бил един ледник,
заобиколен от скали,
и оттам не можело да се излезе,
без да се кажат нужните думи.

(31) Влезли там младите –
и скалите се затворили след тях.
А там бил пълно с
всевъзможни халджавъзи.

(32) Там ги криел Съртан,
начело с майката на Съртан.
Те тутакси
се нахвърлили върху Раджи.

(33) Майка на Съртан била;
имегенката Марджа,
а майка на Ак-Билек –
една халджийка – Билем.

(34) След смъртта на халджийката
Марджа отгледала Ак-билек
и тя попила
привичките и злобата на имегените.

(35) Безучастно наблюдавала тя
как имегените и убърите
наведнъж се навърлили
върху нейни мъж-бахадир.

(36) Раджи дори не могъл
изправен да посрещне нечистите:
като се озовал на леда,
той тутакси паднал.

(37) Нахвърлили се върху него нечистите
и му казват:
“Ожени се за Марджа
и бъди наш цар!

(38) Ние ще изпием
човешката ти кръв,
а ти ще пийнеш от нашата
и ще станеш халджавъз.

(39) Начело с теб
ще изтребим българите
и сами ще живеем
на гърба на робите-халджийци”.

(40) Възразил им Раджи:
“Не мога да се оженя
за Марджа-имегенката:
нали тя е моя тъща!”.

(41) Но те не знаели
какво е това тъща:
съвъкупявали се с онези,
с които искали.

(42) Помислили нечистите
че им се подиграва
славният бахадир
и почнали да удрят и късат Раджи.

(43) Лежейки по гръб
почнал и Раджи да удря нечистите,
ритайки ги с крака
и удряйки с тоягата.

(44) Но не би се справил той,
разбира се, с всичките,
ако не му помогнал
алпът на тюмените Кавес.

(45) Заедно те избили
всички халджавъзи...
Почнал Раджи да му благодари
и попитал за името му:

(46) Отвърнал му Кавес:
“Аз съм алпът Кавес или Кумъс,
пазител на кавесите-герои
и на тюмените на героите.

(47) Някога на младини
аз бях ковач, ученик на Хурса:
именно моят чук после
Хурса подари на Таргиз.

(48) После, по волята на Умай
аз станах агамумин
на държавата на Турун-Аби –
тя бе доволна от моята служба:

(49) нали аз разбих халджавъзите
и Джулах- вожда на галиджийците,
по името на който ние
често ги наричаме.

(50) Веднъж Умай-биче
ми показа
как да си приготвям гобе,
за да си направя приятно.

(51) А аз предадох
тази тайна на хората
и те почнаха на наричат гобе-то
и с моето име – Кумъс...

(52) Веднъж, в поход срещу враговете,
аз бях убит,
но Всевишният
ми оказа милост:

(53) По волята на Тангра
аз станах алп на кавесите
и затова получих
ново име – Тюмен...

(54) Аз охранявам кавес-тюмените
и помагам на хората
да ги устройват и правят –
нали те са нужни на героите...

(55) В определените дни,
когато хората почитат героите,
маджарците се спускат
в своите кавес-тюмени от Небесата.

(56) Те слушат хората,
разговарят помежду си
и пият и ядат онова,
което са им донесли хората...

(57) Халджавъзите, отмъщавайки ми,
оскверняват тюмените
и се опитват да ме убият,
и наскоро ме раниха.

(58) От гибел ме спаси
жената на Маджи – Айджан...
Когато се оправих,
Дойдох в този край.

(59) Узнах, че тук нечистите
са осквернили кавес-тюмена
Голямата Бяла Кула...
от нея аз те видях...”.

(60) Решили те да напуснат
това мрачно място
и да си тръгнат
всеки по работата.

(61) Но не намерили изход –
тогава алпът си спомнил,
че трябва да се изпее един аланхай
и скалите ще се разтворят.

(62) Но кой аланхай
той не знаел.
И тогава те почнали да пеят
един аланхай след друг.

(63) Много дни и нощи
пеели те аланхаи –
изпели 2000
и още толкова оставали...

(64) А Съртан, като затворил Раджи,
веднага тръгнал за Бургас,
но съвсем не, за да
успокои Айджан.

(65) Като узнала за случилото се,
Айджан заридала от мъка, -
а Съртан се зарадвал:
мъката на хората го радвала.

(66) Намислил той да я вземе за жена,
а това, че тя вече
очаквала дете от Маджи,
не го спирало.

(67) Като видял нейната беззащитност,
той решил да я вземе насила,
нахвърлил се върху нея, но тя
успяла да се скрие в мазето.

(68) Съртан пък пренощувал
в дома й, а на сутринта
обявил на жителите на Бургас
за своята женитба за Айджан.

(69) Като оставил в Бургас
свой управител –
сина си Баз –
Съртан се върнал в Керман-Ас.

(70) Злобните бургасци
много се зарадвали на Баз, -
същият разбойник,
каквито били и те.

(71) Те привикнали към разбойничествата
по време на управлението на Бури,
а Баз с удоволствие
ходел с тях на набези.

(72) Баз бил не по-малко жесток
от своя баща,
и още на 15 години
бил станал убиец.

(73) Отказали тогава
трите дъщери на Маджи
да отстъпят пред домогванията му -
и той ги убил.

(74) Едната убил с камък
и затрупал с камъни,
тъй че хората да помислят:
“Убил я е каменопадът”.

(75) На един свой другар наредил
да предизвика другата да се надпрепускват,
а сам се скрил на пътя,
в една пукнатина с факел.

(76) Когато тя приближила
до онази пукнатина, той
тикнал факела в муцуната на коня
и той паднал с нея в пропастта.

(77) А третата девойка
той издебнал край моста,
където тя гола
миела гърдите и краката си.

(78) Когато той извикал,
девойката от страм
се хвърлила в бурния поток
и тутакси потънала...

(79) Същият този Баз отвел Раджи
в капана в Тат-Джиран;
а когато започал боя,
отвел оттам Акбилек.

(80) Когато Съртан заминал от Бури,
Баз затрупал мазето с камъни
и започнал, заедно с бургасците,
да прави набези срещу съседите.

(81) Една част от пленения добитък
той изяждал с бургасците,
а друга част откарвал
в собствената си кошара.

(82) Никой не можел да попречи
на тези разбойничества –
нали всички масгути и ас-халджийци
отново стояли край Шир:

(83) огладнялите през зимата
тълпи агаджирци
отново дошли през пролетта край Шир,
за да получат угощение.

(84) Но алчният Съртан нищо
не дал на ас-халджийците, -
и искелците, изпадайки в ярост,
започнали да заплашват Утиг.

(85) Масгутите застанали на брода,
но нито те, нито ас-халджийците
се решавали първи
да започнат зла война:

(86) нали наблизо стоели
също и халджийците,
в които останалите
виждали възможни врагове...

(87) Но скоро добитъкът на Баз
почнал да изчезва:
това бил Маджи, превърнат в куче,
който изкарвал добитъка от кошарата.

(88) Известно време той
се въртял около Раджи,
надявайки се, че той
ще го шибне с уруса.

(89) Но Раджи не се досетил
да го направи
и кучето избягало
в своето владение – в Бургас.

(90) Там той видял вместо жена си
новите нагли господари
и от мъка и безсилие
мъчително вил три нощи.

(91) Но после Маджи
намерил начин да отмъсти:
той почнал да връща на стопаните
откраднатия от Баз добитък.

(92) Веднъж Маджи нарочно
подхвърлил в кошарата
своята шапка, която
откраднал от къщи.

(93) Сред народа тутакси
плъзнали слугове за това,
че самият Маджи
тайно се е върнал и отмъщава.

(94) Сега Баз, като не знаел причината
за изчезването на добитъка,
почнал от страх и ярост
да вие ден и нощ.

(95) А хитростта на Маджи била в това,
че той се договорил
с кучетата-пазачи,
като им излаял следното:

(96) “Ако вие не ми пречите,
аз всеки ден
ще ви храня
с отлично месо”.

(97) Вечногладните кучета
на алчите бургасци,
които почти не хранели кучетата,
бързо се съгласили.

(98) И не сгрешили:
за всеки набегна Маджи
в кошарата на Баз всички песове
получавали отлично месо.

(99) Месото Маджи измъквал
от собствения си дом,
където сега живеел Баз –
не познавал Баз всичките му ходове.

(100) Накрая Баз забелязал,
че кучетата-пазачи
хълцат от лакомия
и попитал кой ги храни.

(101) Тъпите бургасци
сами не знаели това,
но обещали да узнаят
и почнали да следят кучетата.

(102) В края на краищата те
проследили Маджи,
и като устроили засада,
го заловили.

(103) Баз, горящ от злоба,
решил не просто да убие кучето,
а да го изгори живо
на бавен огън.

(104) Като пребили Маджи до полусмърт,
Баз и бургасците
поставили кучето на кладата
и се приготвили да го запалят.

(105) Но тогава внезапно,
неочаквано за тях,
на пазарния площад
се появил на кон Раджи...

(106) Веднъж алпът Субан дочул
пеенето на Раджи и Кавес,
подобно на рева на магаретата
и блеенето на овцете.

(107) На Субан му призляло и той,
за да прекрати пеенето
прелетял над тях като Карга
и им подсказал отгоре: “Кар! Кар!”.

(108) Тогава Кавес си спомнил,
че в нужния аланхай
се припява: “Кар! Кар!” –
и изпял този аланхай.

(109) Скалите тутакси се разтворили
и нашите приятели си тръгнали.
Раджи, без да се бави,
препуснал към Керман-Ас.

(110) Но Съртан, като узнал
за неговото приближаване,
се затворил в цитаделата,
наричана Наджлик.

(111) Хората преразказали на Раджи
всички слухове: че Съртан
се е затворил с Акбилек
и жената на Маджи Айджан;

(112) че Съртан е взел Айджан насила,
а Маджи, тайно завърнал се,
отмъщава и разбойничи
в Бургас.

(113) Раджи изискал
Съртан да пусне жените,
но злодеят дори не отговорил –
боял се и носа си да покаже:

(114) защото Раджи и Кавес
се побратимили при ледника
и си сменили доспехите
и Раджи заприличал на див.

(115) Погледнал Раджи стените
и разбрал – трудно е да се превземат;
затова тръгнал към Маджи,
за да го моли за помощ...

(116) Раджи бил толкова огромен,
че бургасците го взели
за самия алп Кубар,
от когото единствено се бояли.

(117) Познал Раджи в кучето
онзи жалък пес,
който се присламчил към тях
по пътя от Миджан.

(118) Познал го – и изведнъж разбрал,
че това всъщност е Маджи,
омагьосам, също като него,
от камшика-урус.

(119) Жално виел песът,
заобиколен от злобните крадци –
радвали се те
на предстоящото изгаряне.

(120) Те били потомци
на нечистите на Макай,
смесили се тук, в Бури
с развратните жени.

(121) Наричали ги джарбашци –
те мразели хората;
винаги искали само едно –
да извършват мерзостни дела.

(122) Обикновените хора на Бургас
джарбашците наричали балънци –
поробили ги злодеите
и всячески ги потискали.

(123) Балънците считали, че джабрашците
могат да урочасват като нечистите
и затова се бояли
да се свързват с тях.

(124) А наблизо се намирали
владенията на Джирбика,
за които се лакомели
мерзките джарбашци.

(125) Веднъж, преди 700 години,
Яга решил да им помогне:
превърнал се в Субан
и повикал Джирбика на среща.

(126) Яга можел да се превъплъщава,
но го правел рядко:
за това били нужни много сили,
които се възстановявали само чрез сън,

(127) а сънят е опасно време
за всички алпове:
в това време с тях можели
да се разправят враговете им.

(128) Но за джарбашците
Яга се постарал:
повярвала му Джирбика
и отишла на срещата.

(129) Тя не знаела, че
под една скала, на половината път
до мястото на срещата им
Яга й устроил капан...

(130) Когато Джирбика
се приближила до това място,
върху нея от скалите паднали
тежки дървени дънери.

(131) Притиснали дърветата
алп-биката Ингарсак,
а тържествуващият Яга
тутакси запалил огън.

(132) Запламтяла гората,
но Джирбика била спасена
от своята приятелка Самор,
която имала наблизо дурбун.

(133) Навремето Ингарсак приютила
в своите владения Самор,
която избягала от Балкан,
а сега тя я спасила.

(134) Успяла Самор бързо
да прокопае до Джирбика
и да я измъкне под земята –
тя дори не се изгорила.

(135) Но когато тя излязла
в своето владение,
там вече се били настанили
мерзките джарбашци:

(136) те грабили и убивали
нейните мирни хора,
опозорявали жените,
глумели се над старците.

(137) Тогава змиите на Ингарсак
се нахвърлили срещу злодеите
и те трябвало да избягат
в една част на Бърбат.

(138) Там джарбашците подчинили
караджанците-хулаши
и построили в областта им
града Наубури.

(139) Затова тях и техните хора
почнали да наричат наубурийци;
започнали те
да потискат хулашите.

(140) Обичали хулашите
да се наричат галиджийци,
смесили се някога
с тукашните караджанци.

(141) Но караджанците не били
покорни като балънците,
и, когато им се удавал случай,
смачквали потисниците.

(142) Тогава джарбашците престанали
да ги потискат
и склонили хулашите
да участвуват в техните разбойничества...

(143) Джирбика помислила,
че е наказала всички крадци -
и се заела със своите си работи;
а джарбашците в Бури останали...

(144) Сега бургаските джарбашци
отново злодействували
начело с Баз –
негодник също като тях.

(145) Заповядал Раджи на крадците
незабавно да освободят кучето,
тогава Баз се осмелил
да му възрази:

(146) “Това куче е крадец:
то ни крадеше добитъка,
затова ние, о, Урус,
решихме да го изгорим!”.

(147) “Откога бургасците
са почнали да отглеждат добитък?” –
възкликнал Раджи,
който знаел за разбойничествата на бургасците.

(148) След това той
шибнал Баз с камшика –
онзи се превърнал в куче,
а крадците в страх се разбягали.

(149) Раджи, без да се бави,
приближил кладата,
шибнал омагьосаното куче
и то отново станало Азак.

(150) Оттогава хората
за спомен от това
често наричали Маджи
с името Урусмаг...

(151) Прегърнали се побратимите
и заплакали от радост;
а когато се наплакали,
Раджи казал на Маджи:

(152) “Като враг се затвори Съртан
с нашите жени
в Керман-Ас,
давай да го пленим там!”.

(153) Но отново казва Маджи:
“Не е нужно да воюваме
срещу своите българи –
трябва да решим въпроса с мир!”.

(154) Отишли те двамата
до Керман-Ас
и Маджи казал
на злодея Съртан:

(155) “Предай ни нашите жени
и можеш да си вървиш,
накъдето пожелаеш –
ние няма да те докоснем!”.

(156) Нищо не отвърнал Съртан
и приятелите обсадили града.
Минава се известно време
и Съртан им вика:

(157) “Не се надявайте, бунтовници:
никого не ще ви предам
и за нищо на света не ще изляза,
ако ще да измрете тук, не ще изляза!

(158) Храната ми свърши,
но хората са много:
ще ям тях,
докато не изям всички.

(159) А най-напред ще изям
вашите жени;
ако не си тръгнете днес,
ще изям Акбилек!”.

(160) Наредил Съртан на Акбилек
да изкрещи силно, с всички сили.
Чул вика й Раджи
и умът му се помрачил.

(161) Изплашил се и Маджи
и те двамата,
без да се бавят, се оттеглили
от града Керман-Ас.

(162) Застанали настрани
и леят сълзи:
не знаят, какво да правят,
жалят за жените си.

(163) Плачат и нареждат: “Колко жалко,
че сега не е с нас
нашият брат Сандугач,
той сигурно щеше да измисли нещо!”.

(164) Тъкмо го рекли – и гледат:
бяга множество бургасци,
а след тях идват Сандугач
и една жена с момче.

(165) Потъркали очи приятелите,
взряли се – и разбрали:
бургасците бягат от змиите,
които ги преследват.

(166) Изтърчала тълпата покрай тях,
а змиите – след нея;
само няколко змии
запълзяли към Керман-Ас.

(167) А когато след тях
пристигнал Сандугач
със жената и момчето,
Маджи познал в нея жена си.

(168) Довела до него Айджан
момчето и казала:
“Това е твоят син, Азак –
дай му име!”.

(169) Заридал от щастие Маджи
и прегърнал жена си и сина си –
и те заридали,
и приятелите, заедно с тях.

(170) Наплакали се - и Сандугач
разказал какво се случило:
намерил той тяло на Дар
и го присъединил към Главата.

(171) Въздъхнал Дар и казал:
“Благодаря ти за това,
че прекрати моите мъчения –
вземи за отплата моя меч!”.

(172) Казал това Дар – и умрял,
а Сандугач, като взел меча,
тръгнал да търси Раджи,
защото Субан му разказал:

(173) “Раджи попадна в беда;
аз малко му помогнах,
но не зная как той
ще освободи жена си!”.

(174) Хората му казали, че Раджи
е заминал за Бургас.
Отишъл там Сандугач,
но той вече не бил там.

(175) Затуй пък той видял,
че бургасците ограбват
останалото без охрана
имение на Маджи.

(176) Тъкмо се канел да се намеси,
когато внезапно камъните
около мазето се размърдали
и се разлетяли настрани.

(177) След това
от мазето излязла
самата Ингарсак Джирбика,
сияейки ослепително.

(178) В ръцете си тя държала
Айджан и нейния син,
който се родил в мазето,
в което се скрила Айджан.

(179) Когато Айджан се озовала
заровена в мазето,
Ингарсак Джамбири
почнала да я кърми.

(180) После, когато Айджан
родила сина на Азак,
Ингарсак почнала
да кърми и него.

(181) От млякото на Джирбика,
която нарекла момчето свой син,
то растяло много бързо –
не с дни, а с часове...

(182) Като оставила Айджан със сина й
до мазето,
Ингарсак Джамбири Джирбика
отново влязла в него.

(183) А змиите на Ингарсак
се нахвърлили върху крадците
и те побягнали надалеч,
крещейки от ужас.

(184) Отново прогонили змиите злодеите
в областта Наубури,
където вече живеели
техните събратя – джарбашците.

(185) С идването на новите джарбашци
за тях станало тясно в Наубури
и тогава те завладяли
за себе си една част от Баштар.

(186) Но българите-баштарци
не търпяли дълго тяхната власт
и скоро се преселили
на левия бряг на Бури-чай...

(187) Там те получили
едно владение, което
нарекли в чест на змиите
Барадж-Кул.

(188) А Маджи – за спомен от това,
че синът му се родил в мазето,
му дал името Джирас –
и здраво го прегърнал...

(189) Изведнъж от града
се дочули викове –
и от него
изтичала Акбилек.

(190) Раджи изтичал до нея
и тя казала,
че няколко змии
са пропълзели в двореца.

(191) Съртан извадил меча
и почнал да ги сече,
но все пак бил ухапан
и умрял в мъчения.

(192) Тогава отишли приятелите
до Ширския брод,
където стояли – едни срещу други –
масгутите и искелците.

(193) Като узнали, какво се е случило,
масгутите се зарадвали
и предложили на Маджи
отново да се възкачи на престола.

(194) Направо посред полето
бил поставен тронът
и масгутите върху щит
качили на него Маджи.

(195) Завидели искелците на иделците
и казали на Маджи: “И ние
ще те признаем за джабгусир,
ако върнеш водата на Агаджир!”.

(196) Затъжил се Азак,
но Сандугач му казал:
“Не тъгувай, аз
ще измисля нещо!”.

(197) Рекъл той на искелците:
“Царят ми възложи
да върна водата на Искел
и аз ще го направя!”.

(198) Отишли всички те
до една агаджирска река,
от която било останало
изсъхнало русло.

(199) Седнал Сандугач на брега,
а искелците – малко настрани –
и нетърпеливо се взряли
в принца на Тарвил.

(200) А Сандугач взел тамъра си
и запял красивия хай,
съчинен от него за Наджи –
зарадвал хаят Чулман.

(201) Тогава всички видяли
как безводното русло
изведнъж се изпълнило с вода
и от нея излязъл Чулман.

(202) Всички извикали – а алпът
казал на Сандугач:
“Ти ме зарадва
и аз искам да те наградя.

(203) Кажи ми какво желаеш
и аз ще изпълня
твоята молба, колкото и
голяма да е тя!”.

(204) Тогава Сандугач помолил
Чулман да съживи
изворите на Агаджир – нали сега
там нямало кимерци.

(205) Учудил се Чулман:
“Още един добряк
освен Маджи Азак
се намери сред българите.

(206) Самият ти си кимерец, а се молиш
за онези, които прогониха
твоето племе отвъд Капкай –
да бъде по твоему!”.

(207) Махнал той с жезъла си
и тутакси бликнали
студените извори
по целия Агаджир.

(208) Почнала да се връща водата
в изсъхналия Агаджир,
но Сандугач не престанал
чудно да свири и пее.

(209) Сега той запял
песен в чест на Алабуга,
когото наричали
и Аспарък, и Апсатъ:

(210) “О, Иджик Апсатъ, чуй
моята песен в чест на теб,
най-младия алп
от всички велики алпове!

(211) Успя ти да сториш добро
повече от другите
много стари алпове –
нека това ти е известно!

(212) Ти си единственят от алпите,
който никога не си отказвал
помощ ни на звяр, ни на птица,
нито на самия човек.

(213) Затуй помогни сега
на агаджирците – ас-халджийци,
които изпитват нужда
поради недостига на вода.

(214) Благодарни са българите
и, ако им помогнеш,
те винаги
ще помнят за това!”.

(215) Тогава от близкия пясък
излязъл в полето
конник – мечка с куче –
това бил алпът Аспарък.

(216) Помислили искелците,
че това е самият Кубар,
спуснал се при тях от Небесата,
и завикали: “Дай ни дъжд!”.

(217) Аспарък Себер бил трогнат
от това внимание,
но правдиво казал, че той
е само племенник на Кубар.

(218) Той посъветвал хората:
“Нагиздете една румена девойка,
нека тя изпее една джума
с лопата в ръка!”.

(219) Искелците избрали девойката,
изкачили се с нея на хълма,
и, като я вдигнали на ръце,
й наредили да пее.

(220) Тикайки с лопатката в небето,
тази девойка Харка
запяла джумата така,
както наредил Себер:

(221) “О, велики Кубар,
погледни ме,
аз съм, твоята Харка,
дошла съм в твоя двор.

(222) Разправят, че в твоя двор
има много вкусна вода,
а на хората и животните
гърлата вече пресъхнаха.

(223) Изпратиха ме те
в твоя двор, за да
прокопая дупка в него,
за да протече вода на Земята.

(224) Погледни ме
каква съм нагиздена!
Нося венче с лентички,
нова рокля и ботушки.

(225) Ако почна да копая,
ще затъна във водата до колене,
ще се намокрят ботушките ми
и ще се изцапа роклята.

(226) Ако искаш, ще сваля
ботушките и роклята, но тогава
ще се окажа гола пред хората
и ще се опозоря.

(227) Нали не съм познавала мъже,
не съм се целувала с тях,
а ръцете им
не са ласкали тялото ми.

(228) Ще поискаш ли после ти
да ме вземеш за жена?
А нали аз толкова
мечтая за това!

(229) Окажи ми милост,
пробий дупката сам
и ме вземи
нагиздена и чиста.

(230) Погледни – вече е готов
за нашатга сватба
богатият хардар
с твоята джангър боткасе.

(231) И тъй, вземи ме по-скоро –
и нека зашуми нашата сватба;
нека земята се изпълни с вода
и ни дари с всички плодове!”.

(232) Харка още пеела,
а над степта вече
почнали да се събират облаци
и започнал да гърми гръм.

(233) Както и разчитал Иджик,
Баръс – любителят на девойките, -
се приближил към Агаджир,
привлечен от пеенето на Харка.

(234) Възбуден от вида
на красивата девойка,
той помолил Джил да надуе
тъмните буреносни облаци.

(235) Помолил Джил също
своя братовчед
да донесе с вихър
прекрасната девойка при него.

(236) Джил се съгласил да помогне
и хората видяли
как един бесен порив на вятъра
подхванал и отнесъл Харка.

(237) Хората завикали от страх,
но тутакси плиснал дъжд
и великият ужас
бил сменен от велика радост.

(238) Искелците почнали да пируват
и да славят Кубар и Харка,
и, разбира се, Чулман
и славния алп Иджик.

(239) Искелците нарекли
Аспарък Миджар –
и пак тъй почнали да казват
на най-красивите мечки.

(240) А името Себер дали
на северната част на Джеремел,
а името на Чулман – Джанъш –
на онази рекичка Джиркаш.

(241) Оттогава българите
не забравят за това
и в най-горещите дни
устройват празника на Харка.

(242) За целта те
отиват на онова място,
където сега е аулът Харка
и тече река Джанъш.

(243) Тук, направо в полето,
се устройва хардар
за тумените на народа
и царския двор...

(244) После една красива девойка,
наречена Харка,
маха с лопата на Кубар
и разтърсва мокри дрехи...

(245) Докарват там българите
и една мечка-миджар,
купен от бишегетците,
които отглеждатг пчелите на Мосхаба...

(246) Поставят мечката
начело на хардара,
до девойката Харка,
и се веселят, заедно с тях:

(247) пеят в чест на него и на другите алпове,
пеят му песни,
пръв го извеждат на танц
и го возят на каруца.

(248) Добили надежда хората:
отново съживила водата
изсушения Агаджир
и цялата степ разцъфтяла.

(249) Признали искелците Маджи
за джабгусир на целия Аскъп,
а на Сандугач подарили
бейлика Къзъл Арджан.

(250) Неочакано Бар-Халджа
се изказал против това и искелците,
възмутени от това,
го лишили от званието улугбек.

(251) Казали му: “Станал си,
изглежда, глупав старец, -
затова улугбек на Бърбат
нека бъде твоят по-умен син!”.

(252) Халджа отново станала Идел,
а субаг тук
останал синът на Маджи –
благородният Алан-Худдад.

(253) Раджи, който решил да остане
с Акбилек в Сънджак,
отказал да бъде субаг
на огромния Агаджир.

(254) Затова за нов субаг
на Агаджир или Кара-Саклан
искелците избрали
бахадира Сандугач.

(255) Зарадваният Сандугач
устроил празничен пир
за приятелите, своите хора,
искелците, сънджакците и иделците.

(256) На пира бил поканен
и събудилият се алп Лекдиу,
който му довел
множество коне и овце.

(257) Казал той, връчвайки даровете:
“Като син си ми, Сандугач, -
затова ти подарявам
половината от своя добитък!”.

(258) Раздал Сандугач добитъка си
на приятелите си и на народа, -
тъй че не останали
бедни хора в Искел.

(259) Батавъл на Сандугач
станал построения от него град,
който той, за спомен от Тар,
нарекъл Тар.

(260) А рекичката, на която
се намира град Тар,
хората почнали да наричат
река на Алабуга.

(261) Още повече зарадвал
искелците цар Маджи –
той възстановил запустялата
столица на Аскъп – Джилан.

(262) Не пожелал царят
да се завърне в Керман-Ас,
където бил вършил злодейсвата си
мерзкият Съртан.

(263) Маджи бил много справедлив
и също толкова мъдър;
той устроил царството така,
че то почнало да процъфтява.

(264) Отново станал Агаджир
главна страна на Аскъп –
затова му върнали
названието Басъл...

(265) За да не чувствува
обида Бар-Халджа,
царят го направил
свой съветник.

(266) Разрешил Маджи на кряшците
да търгуват в Табан
и около Керман-Ас
и да си построят там домове.

(267) Когато Бар-Халджа забелязал,
че това е опасно,
Маджи му отвърнал:
“Не виждам заплаха в това!

(268) Ще купим от тях
техните стоки срещу онова,
което ни дават Бърбат и Шуд
като данък!...”.

(269) Станали щастливи хората,
като получили вода, добитък и стока,
възхвалили Сандугач
и мъдрия цар Маджи.

(270) Станал Маджи Азак Урусмаг
най-силния цар на Земята,
но не се възгордял
и не забравил старите приятели.

52. Раджи попада в беда

(1) На своя приятел Раджи
Маджи дал за владение
областта Баджпър
с града Керман-Ас.

(2) По-късно почнали да наричат Баджпър
и една част от Утиг,
а с името на Маджи – Азак –
морето Баджпър...

(3) Раджи също не почнал
да живее в Керман-Ас,
а си построил
нов град – Банджар.

(4) Нарекъл го той с името
на своя баща Банджар,
сина на Руджа-Бан Бедене,
потомъка на Раджил.

(5) Бедене бил син
на сулданския бий Бей
и неговата жена Дене
от бириския род Кене.

(6) Много са жизнерадостни
бириските жени,
затова с охота
ги вземат българите за съпруги.

(7) Хората на Бедене
били рибари
и ловяли риба,
плавайки по Иджар-Сулдан.

(8) Наричали ги тараси,
т.е. речни аси,
и те имали
няколко села от землянки.

(9) Едното село- Сарбине,
другото село- Бедене,
третото село – Булгар Кул,
четвъртото село – Тарас Чул.

(10) Дагъ-агаджирците или улакците,
бирисците, галиджийците и миджаните,
а също и ак-биракците
не пречили на раджилците:

(11) нали за правото да ловуват
в пределите на техните земи
тарасците плащали добре
с част от уловената риба...

(12) Така правили още
прадядото на Бедене – Сарбине,
и дядото на Бедене – Унмен,
и бащата на Бедене – Унбиле.

(13) Алпът Руджа помагал
на своите потомци – раджилците,
и затова те винаги
имали сполука...

(14) Особено бил уловът
на Банджар –
и той могъл да построи
за себе си града Сулдан.

(15) Там той с част от хората
прекарвал зимата,
а с идването на топлината
се отправял към селата.

(16) Веднъж Банджар търгувал
с улакците по Булгар-чай
и видял на брега
прекрасната девойка Тамя.

(17) Тя се оказала дъщерята
на царя на дагъ-агаджирците Улак –
потомък на онзи Кулак,
за който вече разказахме.

(18) Имала Тамя
седем братя-бийове,
оглавяващи 7-те
улакски области.

(19) Влюбил се Банджар в нея,
а тя – в него;
заговорил той с нея
и узнал от нея следното.

(20) Много искал техният келбир
да я вземе за жена,
а когато Улак отказал,
казал на царя в яда си:

(21) “По волята на Небесата
тя трябваше
или да стане моя жена,
или да остане девица.

(22) А ако някой друг
се ожени за нея,
то той ще умре,
без да остави потомство!”.

(23) Силно разстроили Улак
тези думи на келбира;
веднъж камът сбъркал – и царят
тутакси го обесил.

(24) Но думите на келбира
Улак не можел да забрави –
и забранил на Тамя
дори да мисли за омъжване.

(25) Седемте братя поред,
по заповед на баща й
я надзиравали
по време на нейните разходки.

(26) Но ето че веднъж Чак-Чак Байгал
помогнала на младите:
разсеяла брата на Тамя,
явявайки се пред него като девойка.

(27) Онзи брат – Саба – зинал уста
и почнал да гледа
единствено Байгал – и Тамя
могла да се срещне с Банджар...

(28) Когато следващият път
Байгал отново разсеяла Саба,
Банджар се сговорил с Тамя
и те избягали в Сулдан.

(29) Там те живяли –
недостъпни за враговете,
заобиколени от приятели –
в щастие и доволство.

(30) Но ето че веднъж в Сулдан
успял да се промъкне Саба
и предал на Тамя
думите на баща й:

(31) “Нека синът на Банджар,
ако се роди,
да изгуби жена си и децата си,
а сам той да потъне във водата!”.

(32) Като узнала за това проклятие,
Тамя паднала
и сякаш умряла,
но тялото й не се разлагало.

(33) По това време Банджар
със своите хора
ловял риба
надалеч от Сулдан.

(34) Когато му съобщили
какво се било случило с жена му,
той се върнал в Сулдан
и наредил да я погребат.

(35) Но тя изглеждала така,
сякаш спи – и когато я
поставили в лодката-капчег,
Банджар се замислил.

(36) Разбрал той, че не ще може
да живее, без да я вижда –
и затова не могъл
да я закопае в земята.

(37) По негова заповед
в едно потайно място
направили тюмен и окачили в него
капчега на четири стълба.

(38) Никой освен Банджар
и неколцина верни слуги
не знаели пътя до тюмена –
само Банджар ходел в него.

(39) А преди да дойде брат й
Тамя очаквала дете;
по волята на Всевишния
тя родила в тюмена.

(40) Когато веднъж Банджар,
обхванат от велика мъка
дошъл да погледа жена си,
той видял нейното дете.

(41) Това било момче; и Банджар,
като благодарил на Тангра,
отнесъл детето у дома си
и казал на хората: “Той е дар на реката”.

(42) Такива неща често се случвали
в дните на големи бедствия,
когато измирали
цели села:

(43) родителите, за да не виждат
гибелта на своите деца
от болести и глад,
ги пускали да плават.

(44) Така децата ставали
“дарове на реката” – и плавали
там, където вълните отнасяли
техните вехти лодчици.

(45) Затова хората на Банджар
не се учудили на находката,
само си помислили:
“Имало е късмет детето!”.

(46) А когато Банджар
обявил момчето
за свой син – то хората
дори се зарадвали.

(47) Решили: “Сега нашият бий
няма толкова да тъгува
и ще се върне към делата си!” –
и тъй и станало.

(48) Но Банджар не можел
да забрави жена си
и повече не се оженил –
той можел да обича само една жена...

(49) Това момче именно бил Раджи...
Сбъднало се все пак проклятието:
нали той се родил
вече от неживата Тамя...

(50) Щастлив бил Раджи
със своята Акбилек –
и тя като че ли
го била обикнала.

(51) Но веднъж тя казала
на своя мъж,
че не може да забрави
сина на Съртан – Баз.

(52) Нали той бил останал
рано без майка – и Акбилек
го била отгледала и той й бил
станал скъп като син.

(53) А кучето-Баз постоянно
се умилквало на Раджи;
и той го съжалил –
превърнал го отново в човек.

(54) Да, още не знаел Раджи
какво представлява Злото;
вместо благодарност Баз
казал на Акбилек:

(55) “Именно Раджи уби
първо твоята майка,
а после и баща ти, пускайки
срещу него отровните змии!”.

(56) Характерът на имегените, предаден й
от нейната мащеха бил такъв,
че тя се озлобила
и решила да отмъсти на Раджи...

(57) Обичала Акбилек
да седи нощно време
на върха на една кула
край пролива Кара-Булак.

(58) Ръцете й светели
и тяхната светлина виждал Раджи,
който нощем преплавал
на това място този пролив.

(59) Случвало се през деня той да откавра
своята стока в Давър,
но не оставал там за нощта,
а се връщал нощем в Сънджак:

(60) толкова обичал Акбилек,
че не можел да не я вижда
дори една нощ;
а този пролив бил опасен.

(61) Само ако го преплавал
край онази кула,
човек можел да доплува
жив до другия бряг;

(62) плаването в другите места
било смъртно опасно:
там сините течения
погубвали корабите на смелчаците.

(63) Раджи винаги плавал
към светлината на ръцете на жена си
и благоприятно достигал
до сънджакския бряг.

(64) Като знаела всичко това, Акбилек
решила да погуби мъжа си
с помощта на същата тази светлина
на чудесните си ръце.

(65) Когато следващият път
Раджи станал през нощта,
за да преплава Кара-Булак,
той отново заплавал към светлината на ръцете й.

(66) Не знаел той, че Акбилек
била застанала на друго място,
край което били
най-опасните течения.

(67) В средата на пролива
течението подхванало
лодката на Раджи, завъртяло я
и я увлякло под водата.

(68) Руджа не позволил
на Раджи да се удави –
докоснал го с ръка
и той можел да диша под водата.

(69) Междувременно Акбилек,
като видяла, че Раджи потънал, -
а тя виждала в тъмното, -
се върнала вкъщи и изяла децата им.

(70) Оцелял само един син
на Акбилек и Раджи:
той растял по-бързо от другите
и станал много тежък.

(71) Продънили се под него
дъното на люлката и подът;
паднал той под пода –
и майка му не го намерила.

(72) Ингарсак взела момчето
и го отнесла
по своите дурбуни
направо в двореца на Чулман.

(73) Там Руджа завел и Раджи,
за да измоли от Чулман
разрешение внукът му да излезе
от Тумай на Земята:

(74) нали онова, което потъвало,
се считало за притежание на алпа
и само той можел да връща
удавниците на Земята...

(75) Ингарсак предала на Раджи
неговия спасен син
и му разказала
какво се е случило в неговия дом.

(76) Потресеният Раджи
изпаднал в умопобъркване –
и тогава Чулман Исадъ
наредил да го замразят.

(77) Руджа уговорил Джалъш
да поставят Раджи
в капчег в онзи тюмен,
където почивала Тамя.

(78) “Нека той, - решили те, -
да остане на спокойно място,
докато самият Всевишен
не реши неговата съдба!”.

(79) А сина на Раджи
Чулман наредил да предадат на Маджи,
заедно с известието за това,
какво се било случило с него.

(80) Байгал, превръщайки се в масгутка,
отнесла детето в Джилан,
където разказала на Маджи за бедата,
която се била случила с Раджи.

53. Как Маджи с приятелите помогнал на Раджи

(1) Маджи силно се натъжил
и изпратил да повикат Тарвил,
надявайки се, че Сандугач
ще облекчи мъката му.

(2) А на сина на Раджи
Маджи дал името Идан
и почнал да го отглежда,
заедно със своите деца.

(3) Ингарсак успяла
да накърми Идан – и той
когато пристигнал Тарвил
вече бил станал юноша.

(4) Пристигането на Сандугач
отначало ободрило царя,
но известията на Тарвил
отново разстроили Маджи.

(5) Оказало се, че Тарвил
бил обикнал масгутката Танбит,
която те освободили
от пещерата на Лямдиу.

(6) Като избрал времето,
Сандугач се оженил за нея
и бил щастлив, но впезапно
той я изгубил.

(7) Веднъж тя казала
на потресения Тарвил,
че е обикнала другиго
и отива при него.

(8) Масгутските обичаи
разрешавали да се прави това,
но само два пъти –
знайте за това!

(9) Напразно Сандугач
умолявал Танбит
да размисли и да остане –
тя въпреки всичко си отишла.

(10) “А защо ти, хайджи, -
огорчено попитал приятеля си царят, -
не използува песента,
за да подчиниш жена си?

(11) Ти, който можеш с пеене
да подчиниш цяла войска,
не можа да изпееш веднъж
нужния аланхай на жена си?”.

(12) А Тарвил отвърнал с въздишка:
“Ако би възпрял Танбит
моят тамър, то тогава
той би трябвало да стане неин мъж!”.

(13) Съгласил се тогава с него Маджи...
Като поговорили, те решили
да намерят Раджи и да опитат
да го съживят с аланхай.

(14) Наистина, никой не знаел
къде да търсят тюмена на Тамя,
защото Чулман не бил повелил
да им кажат за пътя дотам.

(15) Но приятелите се осланяли
на късмета – и незабавно
почнали да се подготвят
за дълъг път.

(16) Айджан забелязала подготовките
и, като узнала каква е работата,
казала на бахадирите:
“Аз също ще тръгна с вас!.

(17) Ако не беше Раджи,
нямаше да бъде с мен
моят мил мъж:
искам и аз да помогна на Раджи!”.

(18) Както и да разубеждавал
Маджи жена си,
нищо не помогнало –
наложило се да я вземе със себе си...

(19) Вече били оседлали конете,
когато при тях дотичал Идан
и казал: “И аз съм с вас –
искам да видя баща си!”.

(20) Маджи и Сандугач заедно
почнали да го разубеждават,
казвали му: “Ние самите
не знаем къде отиваме!

(21) А непознатият път
е двойно по-опасен от другите
и може да заплашва със смърт,
а ние вече сме си поживяли!

(22) А ти си още малък да умираш
и едва ли ще можел
да преметнеш копие
между ушите на коня!

(23) И ще се наложи, ако нещо стане,
някой от нас
да се отвлича,
за да те защитава!”.

(24) Тогава Идан седнал на коня,
взел в ръце тежкото копие
и го метнал – копието
отлетяло по-далеч от стрела.

(25) Спогледали се приятелите –
и Маджи казал на Идан:
“Е, след като си възмъжал дотолкова,
тръгвай с нас!”.

(26) Потеглили те наслуки
и отначало Тарвил,
който знаел песните на аскалите,
питал за пътя алпите.

(27) Когато се показало Слънцето,
той попитал Мар:
“Кажи ни, велики Джаръм-Ат:
къде се намира тюменът на Тамя?”.

(28) Отвърнал му Нар-Мар:
“Аз познавам всички тюмени,
но за тюмена на Тамя
чувам за пръв път!”.

(29) През нощта се явил Месецът
и Сандугач попитал Магиз:
“О, девствено чиста Арча –
посочи ни пътя към тюмена на Тамя!”.

(30) Прозвънял му гласът на Магиз:
“Аз познавам много пътища,
но за този път
дори не съм чувала!”.

(31) На сутринта, когато задухал Джил,
Тарвил го попитал:
“О, лекокрили Ерирей,
къде да търся тюмена на Тамя?”.

(32) Въздъхнал алпът Джил:
“Веял съм по всички тюмени,
но край тюмена на Тамя
никога не съм прелитал!”.

(33) Продължили нататък приятелите,
разпитвайки всички срещнати
как да стигнат до тюмена на Тамя –
и срещнатите им обяснявали.

(34) Но много български родове
имали тюмени с такова име
и те можели вечно да ги обикалят,
а и се отклонили от пътя.

(35) Като разбрали това, приятелите
спряли пред една гора
и почнали да мислят, накъде да вървят,
но никой не знаел накъде.

(36) Почнали те да мислят:
“А дали да не преминем
през тази гора, - може би
зад него ще се открие път!”.

(37) Изведнъж към тях
от тази тъмна гора
излиза бахадир –
и Тарвил познава в него... Танбит!

(38) Изумил се Сандугач
и я попитал:
“Какво правиш тук
или отново си търсиш мъж?!

(39) Или толкова сме се отклонили от пътя,
че сме навлезли във владенията
на твоя нов мъж,
макар да са в друга посока?!”.

(40) “Не съм се омъжила отново! –
отвърнала Танбит на мъжа си
и навела очи; сега
тя не изглеждала дръзка. –

(41) Когато отидох в дома
на другия мъж – бия,
така ме бе оплела Байгал
с невидимите си люспи.

(42) И колкото и онзи бий да опитваше
да пробие тези люспи,
всичко бе напразно –
тогава той започна да ме бие.

(43) Тогава разбрах аз,
която не бях виждала такъв бой,
че той обича не мен,
а оръдието на своята похот.

(44) Тогава аз прозрях
и ми стана ясно,
че в целия бял свят
само ти си ме обичал.

(45) Почувствувах тъга
по теб, моя мъж –
така тъгуват по онзи,
когото единствено обичат.

(46) Натроших ребрата на бия
и тръгнах към теб, решавайки:
ако не ме приемеш отново –
няма да живея!

(47) Казаха ми, че ти
си тръгнал с приятелите към Сулдан
и аз препуснах след вас,
но изглежда даже съм ви задминала!

(48) Влязох аз в гората
на своята кобила,
държейки за повода
и един жребец.

(49) Добре стана, че
беше с мен този кон,
защото попаднах в леса Карак
посред страната Байлак.

(50) Онзи, който влиза в този лес,
не може да излезе от него
и го убиват
живеещите тук аждархаи.

(51) Навлязох навътре в гората
и ме нападнаха
злобните караки;
тогава направих така:

(52) Прехвърлих се на жребеца,
който вече бе отпочинал,
и оставих на караките
своята кобила.

(53) Те изостанаха за малко,
а аз, като се поотдалечих,
изпаднах в отчаяние:
разбрах, къде съм се озовала.

(54) Тъгувах така,
съжалявайки, че не ще видя
преди неминуемата смърт
скъпия си мъж –

(55) когато внезапно се яви
до мен един бахадир
и ми казва:
“Аз съм алпът на пътищата Атаман!

(56) Отначало бях Дар,
но после Бир-Тангра
ме възроди и ми даде
тази нова служба.

(55) Аз помагам на хората
да прокарват пътища;
на онези, които строят пътища –
да намират съкровища.

(56) Зная: ти търсиш мъжа си,
а той – пътищата, които
вървят по Сулдан
към тюмена на Тамя.

(57) За твоята готовност да се пренесеш
в жертва заради мен
и за помощта на твоя мъж
аз ще ви посоча правилните пътища!”.

(58) Посочи той нашите пътища –
и скоро аз излязох
от стращната гора
точно срещу вас...

(59) Прости ми, Сандугач, -
Яга ме заслепи;
на тази земя завинаги
аз обичам само теб.

(60) Ако сега ме прегърнеш,
аз ще бъда вечно тгвоя,
ако любовта ти е изгоряла,
ще се хвърля в Страната на Сенките.

(61) Но преди това, от състрадание към Раджи,
ще ви изведа към Сулдан,
защото сега аз зная пътя
към улуса, където е заспала Тамя...”.

(62) Заплакал тогава Тарвил от щастие –
нали обичал Танбит с цялата си душа.
И тя заплакала с мъжа си,
а след тях и приятелите им.

(63) “Остани моя жена! –
казал Сандугач на Танбит –
Защото в моето сърце си само ти.
Но знай: повече не ще можеш да си отидеш!”...

(64) Ободрени от срещата
на любящите сърца,
по-весело продължили нататък
приятелите на Раджи...

(65) Накрая Танбит ги отвела
в нужния улус на Сулдан,
но там им казали
българите-тарасци:

(66) “И ние не знаем пътеките
към самия тюмен на Тамя:
всички слуги на Банджар, които
знаеха тази пътека, умряха.

(67) А самият старец Банджар
така изнемощя от старост,
че веднъж отиде в тюмена
и така се изгуби някъде!”.

(68) Тръгнали приятелите наслуки
и срещнали една девойка.
На въпроса им, коя е тя,
момата отвърнала: “Аз съм Гимик!

(69) Когато веднъж гладът
почна да терзае земята ни,
хората решиха
да ме пожертвуват на Субан.

(70) Нагиздиха ме
в най-хубави дрехи
и на празника Акатуй
не отведоха в полето;

(71) Там разиграха моята сватба
с алпа Субан Субаш,
а след това на разораното поле
ме закопаха със земя;

(72) Като ми пожелаха да бъда
добра помощница
на старшата жена на Субан,
всички си отидоха у дома.

(73) В пустото поле остана
само голямата платформа,
която бе закрепена
на четири плуга.

(74) На обикновените Акатуи девойките
само се посипваха със земя,
а сетне на платформата те
се срещаха с Камър-Батърите.

(75) През нощта те се съчетаваха
на леглото-платформа;
но този път ме засипаха
наистина.

(76) И никой не остана
на онази платформа –
така хората искаха
да дойде самият Субан и да им помогне...

(77) Видя това Банджар
и, като ме разкопа,
се скри с мен в ямата,
изкопана от него под платформата.

(78) Не след дълго дойде Ингарсак –
старшата жена на Субан,
която той обикновено
помолва да довежда девойките.

(79) Не беше в настроение
добрата Джирбика;
тя почна да ме търси,
мърморейки за мъжа си:

(80) “Вечно аз трябва
да се занимавам с неговите момичета,
като че ли си нямам
по-важни работи.

(81) А нали трябва да успявам
също да следя за плоденето на птиците,
за ражданията и здравето
на децата и техните майки...

(82) И защо са му още девойки?
Аз вече им изгубих броя...
А хората все продължават да ги
жертвуват на Субан...”.

(83) Тогава Банджар се обърна
към нея изпод платформата:
“О, Бай-Хатън на Субан,
позволи ми да взема тази девойка!

(84) Великият Субаш
и тъй си има много жени –
за теб те навярно
са повече пречка, отколкото помощ.

(85) Ако ми позволиш това,
то аз от твое име
ще дам на гладуващия род
много храна – целия си улов!”.

(86) Приятни бяха за алп-биката
думите на Банджар –
но алпите не могат
да връщат на хората техните жертви.

(87) Строго предупреди
алп-биката Банджар
да не взема жертвата,
а към това добави:

(88) “Само на самия Субан,
на своите и на другите му синове
мога да дам
пожертвуваните нему девойки!

(89) А ако ти вече
си взел девойката за дебе си,
аз ще те намеря
и ще те смачкам!”.

(90) Приближи се тя до платформата
и погледна под нея –
тогава Банджар се изхитри
и целуна гърдите й.

(91) “О, Бай-Хатън! – извика той, -
Сега аз съм твой син
и ти можеш да ми дадеш
пожертвуваната девойка!”.

(92) Тя почна да си хапва
от донесената от Банджар риба,
а ние с него побързахме
да си вървим.

(93) Край реката се простихме;
Банджар ми даде много риба
и ми каза: “Не съм виждал
такива красавици като теб!

(94) Ако можех, бих оженил
за теб сина си Раджи,
но той замина в странствуване
и така и не се завърна!”...

(95) Оттогава аз пожелах
да се омъжа за Раджи
и почнах да го търся навсякъде;
но не можах да го намеря.

(96) И така, днес аз,
като видях, че мечтата ми
не ще може да се сбъдне,
реших да се удавя.

(97) Но когато се хвърлих във водата,
една руджанка
ме спаси и ме попита
защо правя това.

(98) Разказах аз на руджанката,
че съм решила да отида в Тама
поради невъзможността на мечтата
да се омъжа за Раджи.

(99) И руджанката ми разказа
какво се е случило
с бахадира Раджи
и как да стигна до тюмена на Тамя”.

(100) В отговор приятелите й разказали
за своето приятелство с него
и за своята мечта да го съживят,
а Гимик им казала:

(101) “Вървете след мен, - аз така се стремя
да видя Раджи,
че краката ми сами
ме носят към него!”.

(102) С тези думи
тя се хвърлила в дълбините на гората
и приятелите побързали
да я последват.

(103) Но когато пристигнали
на посоченото място,
не видели нищо,
освен една самотна планина.

(104) Разстроили се тогава всички,
освен Сандугач, а той
им казал: “Не се тревожете –
аз познавам тези тюмени!

(105) Такива са строели кимерците
направо в горските планини,
за да не ги ограбят
после разбойниците.

(106) Тези тюмени могат
да се обръщат и отварят
входа, ако човек изпее
нужното заклинание”.

(107) И той запял аланхай на тюмена:
“Красив евен, красив тюмен,
обърни се към нас с входа си:
дойдохме да почетем роднините и теб!

(108) Ще те поправим,
ще ти подарим
скъпи подаръци,
само по-скоро ни отвори входа!”.

(109) Когато аланхаят бил изпят,
част от планината изведнъж се изместила
от своето място –
и входът в тюмена се отворил...

(110) В тюмена, в прекрасни капчези
лежали Тамя и Раджи.
Приятелите заридали от мъка:
изглеждало, че и двамата са живи!

(111) Когато изтрили сълзите си,
Тарвил отново взел своя тамър
и изпял аланхаите на аскалите,
които някога разтърсили света.

(112) Но безмълвни оставали
Тамя и Раджи –
и разбрал Тарвил, че е нужна
по-силна песен.

(113) Тогава запял Сандугач
най-хубавата си песен –
и всички приятели на Раджи
я запели заедно с него:

(114) “Да прославим, хора, Бир-Тангра,
великата десница на Когото
благостно се е простряла
над безкрайния Шатър-Булгар.

(115) Взорът на Величайшия Тайра
вижда всичко наведнъж;
обхваща погледът на Тангра
целият цъфтящ Бой-Терек:

(116) По-бързо от пъргав вълк
тича по полето на живота;
по-здраво от ловка катерица
се вкопчва в дървото на същността;

(117) По-дълбоко от Кара-Балък
се гмурка във Великото Море;
по-високо от могъщ орел
се издига в Синьото Небе.

(118) Никой не ще се скрие от Него...
Нека всеки, който иска да се спаси,
да яви открито
своята преданост към Тангра.

(119) Без Теб, о, Тангра,
никой не ще може в нощта
да освети на хората истинския Път
към предначертаната цел!

(120) Без да се обърнем към Теб
не ще се решим да тръгнем на път;
без да кажем името Тангра
не ще вкусим сирене и гобе.

(121) Без да се поклоним на Тангра,
не ще можем да си проправим път;
само след като възславим Тангра
ще можем спокойно да заспим.

(122) Мислехме си ние: “Близо сме до целта”;
Тайра ни посочи Пътя
и се оказа, че до целта ние
всички още дълго ще вървим.

(123) О, Кан-Тангра, Бага-Тангра –
славни са всички дела на Тайра!
Нашите отци, умирайки
казват тъй: “Бир-Тангра!”.

(124) О, Кан-Тангра, Бага-Тангра,
не ни изоставяй по Пътя!
Дай ни и знания, и сила,
за да стигнем до целта!

(125) О, Бай-Тангра – помогни ни
да събудим приятеля – Раджи:
само Бир-Тангра има сила
да разбие магията на смъртта!”.

(126) Тогава изпод земята излезли
двамата шека Кура и Бура,
дали на приятелите бъчонка шам
и им казали:

(127) “Вие толкова силно ридаехте,
че ни нажалихте.
Вървете, пийнете шам
От тази бъчонка.

(128) Като пийнете – изтанцувайте
танцът на гобе
на две купчини
около тюмена.

(129) Нека мъжете да танцуват
на купчина от камъни,
а жените да танцуват
на купчина от съчки.

(130) Ако можете, танцувайки,
да превърните купчините в пепел,
то, може би, ще помогнете,
и на Раджи, и дори на Тамя!”.

(131) Когато приятелите излезли да танцуват
към тюмена от гората,
от другата страна,
излязъл старецът Банджар.

(132) Веднъж той отивал в тюмена
и видял как дивът Салум
е хванал и се готви да изяде
една прекрасна кошута.

(133) Той завикал с всички сили
и метнал копието си по дива.
Онзи, забравяйки кошутата,
се нахвърлил върху Банджар.

(134) Банджар побягнал в гората
и пропаднал в една яма,
а дивът настъпил с крак
ямата и я затрупал.

(133) Тази яма се оказала
вход в дурбуна на Чулман.
Когато в него се появила Ингарсак,
Банджар в ужас завикал:

(134) “Не ме яж, алп-бика:
нали аз, спасявайки една кошута
от алпа Салум,
попаднах тук случайно!”.

(135) “Няма да те изям, -
казала му Джирбика, -
нали ти си мой син и аз видях
какво се случи тук.

(136) Ти спаси не кошута,
а дъщерята на Алабуга –
моята племенница –
и аз ще ти помогна.

(137) Не мога сама
да се пусна оттук,
защото това е дурбунът на Чулман,
но мога да те кърмя!”.

(138) Известно време тя
кърмила Банджар
със своето мляко
и той много заякнал.

(139) А кошутата дълго търсила
Банджар по Земята,
за да се отблагодари
на своя спасител.

(140) Като не го намерила на Земята,
кошутата разказала на баща си за Банджар
и го помолила да му помогне,
ако той е попаднал под земята.

(141) Алабуга отишъл при Чулман
и го помолил
да помогне на Банджар, ак той
е попаднал под земята.

(142) Чулман обиколил дурбуните
и, като намерил Банджар,
пуснал го
обратно на Земята.

(143) Тутакси се отправил
щастливият Банджар към тюмена –
и видял, че някой
лежи до неговата Тамя.

(144) Извадил той своя чиркес
и искал да нареже Раджи,
но Кура и Бура
го спряли.

(145) Казали му те, че това е Раджи –
неговият роден син,
когото той не познал
заради маската на Кавес.

(146) Изгубил свят Банджар
от това, че едва
не убил любимия си син,
по който силно тъгувал.

(147) Междувременно приятелите
почнали да танцуват върху купчините,
превръщайки камъните и съчките
в горящи въглени.

(148) Но приятелите не прекратили
своя танц,
макар да изгаряли краката им
от нагорещените въглени.

(149) Те спрели едва тогава,
когато въглените изстинали
и се превърнали
в сиво-черна пепел.

(150) Те внесли пепелта в тюмена
и шеките посипали с нея
телата на Тамя и Раджи
така, както трябвало:

(151) с пепелта от мъжката купчина
посипали Раджи,
а с пепелта от женската купчина –
посипали майка му.

(152) Тогава Тамя и Раджи оживели
и излезли от капчезите;
приятелите ги прегърнали
и заплакали от радост.

(153) Свестил се и Банджар -
и заридал заедно с тях:
не бил и мечтал той
за такова щастие.

(154) Раджи, като видял Гимик,
тутакси се влюбил в нея –
и тя била щастлива,
че е намерила Раджи.

(155) Помолил я той
да стане негова жена;
когато тя се съгласила,
изгубил свят от радост.

(156) Когато дошъл на себе си,
родителите им ги благословили –
и щастливите приятели препуснали
към батавила на Банджар.

(157) Там била отпразнувана
сватбата на Раджи и Гимик,
на която техните приятели
отново танцували гобе.

(158) Тежките изпитания
още по-силно ги сближили,
а от това приятелство
станала по-силна тяхната земя.

(159) Винаги били готови
нашите бахадири
да се притекат на помощ един другиму
и да защитят покоя на Аскъп.

(160) Всички врагове знаели това
и затова никой
не се решавал да нападне
силния с единството си Шатър-Булгар...

(161) Като видяли благоденствието на Аскъп,
събанците също признали
властта на Маджи, когото
те наричали Джалмат.

(162) Оттогава идва обичаят
да наричат курганските българи,
подчиняващи се на Аскъп
с името на Маджи – джалматци.

(163) Казали джалматците на царя:
“Ще се защитаваме един друг,
но нека агаджирците
остават в Басъл!”.

(164) Тяхното име Джалмат се харесало
и на самия Маджи – дотолкова,
че той го направил
свое главно име.

(165) Когато Маджи присъединил
към Аскъп една област
на север от Бирис,
той я нарекъл Джалмат...

(166) Навремето джулахците
прогонили оттам българите,
а сега Маджи заселил там
верните бирисци-бедене.

(167) А басъл-българите, които
масгутите наричали агаджирци,
се заселили до тях – в Балагадж,
подсилвайки там верните биракци.

(168) Никога – нито преди, нито след
времето на Маджи Джалмат
Шатър-Булгар не е бил
толкова обширен и могъщ...


 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание