www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Тенгрианство и Саракт: Великата богиня-майка Умай, Турун Артимас  
Автор: Йордан_13
Публикуван: 13.01.2019
Прочетено: 223 път(и)
Размер: 85.11 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 
Умай Биче Артимас, Артимес, Турун Аби Артимас (източник: "Сказание за Чулман")... Колко трябва да си късоглед, за да не разбереш етимологичните, митологичните и епосни вакнахалии около "древногръцката Артемида". Не е лесно да си добър крадец, хеле па, да откраднеш образа на Силата (Шакти) на Тангра с вещина.
Така наречената „древногръцка богиня” Артемида, не е нищо повече от прозвище на древнобългарската Умай Биче, наречена в епоса „Сказание за Чулман”, Артимас и Артимес. Това е ясно откроено още в лутанията на науката относно смисълът и значението на името й Артемис,за които тя признава, че не е ясно и недвусмислено уточнено и са посочени различни варианти на нейното значение.
За разлика от науката, древнобългарският епос „Сказание за Чулман”, не само ясно говори за смисълa на прозвището Артимас, но я представя и разгръща с развитието на епосa в нейната цялостност като атрибути и функции, доколкото може да говорим за Умай Биче Артимас, Турун Аби Артимас, като за богиня, а не просто за Небесната Сила на Тангра на Земята. „Сказание за Чуман” ясно сочи, че значението на прозвището на Умай Биче, Артимас (и оттук познатото ни Артемида) визира нейната чистота, святост, девственост, непорочност и целомъдрие, още със следните редове:

(32) Турун-Аби се родила
в образа на двуглава орлица
и от младостта си била горда
в отношенията с мъжете.

(33) Не е чудно, че баща й
я нарекъл Артимас
и с превелик труд я накарал
да се омъжи за Мар.


За разлика от елинския мит, където Артемида и Аполон (Мар) са брат и сестра, тук те са мъж и жена. Но тази инверсия „брат-сестра” – „съпруг-съпруга”, често е срещана в двоичния код на божествата. Най-близко до верния смисъл на прозвището Артимас дава Платон в диалога си „Кратилус” - artemḗs, в смисъла на „чиста, непорочна девойка”, а с най-близко като изговор и звучене прозвище е името, с което е почитана тя в Лидия – Артимус (Artimus).

(34) Тогава Умай-биче Артимас
употребила изкуството на магията,
на което се научила
от своя баща.

(35) Когато Мар изявявал желание
да се уедини с нея,
тя придавала образа си на Бозби -
и тя раждала децата на Мар.

(36) Но кърмила децата
самата Турун-Аби.....
39) Затова Турун-Аби не била
безразлична към децата на Мар
и се радвала на това, че те я считали
за своя родна майка.


Според сведенията, първият храм на богинята Артемида е бил построен около 800 пр.Хр на кален терен близо до реката в град Ефес, Мала Азия, където тя била почитана като богиня на плодородието и често е изобразявана с няколко гърди – символ на плодовитостта. В храма й се намирала прочутата многогърда статуя на богинята като покровителка на раждането, а самият храм бил един от седемте чудеса на света.
Изследователите казват, че има огромна разлика между ефеската Артемида и тази почитана в Гърция и че това са две различни богини. Разбира се, те дълбоко грешат. Според „древнобългарският епос „Сказание за Чулман”, ефеският вариант на Артемида отразява изначалните функции на Умай Биче Артимас като Майка на алпите (боговете), символ на богораждането (теогонията). Древна Елада не е била във възможния духовен ранг да си обясни, как една богиня-девственица, може да бъде рождена майка на поколения богове, именно защото не са разбирали тайната на божественото раждане, както е представено то в „Сказание за Чулман”. Затова те са го приравнили към човешкото и са лишили Артимас от изначалните й функции, оставяйки й само функциите като покровителка на акушерките и родилките, без самата тя да може да ражда. В тоя ред на мисли, Артемида Ефеска е един предшестващ образ на класическата Артемида, каквато ни я представя древногръцкият мит. Родила се първа от утробата на Лето (Латона), Артемида акушира раждането на брат си Аполон (Мар). Това е един сигурен символ на това, как духовната сила (шакти) на Тангра осъществява неговото планетарно присъствие и самият алп Мар (Аполон) – Слънцето става негов планетен символ. Затова той е и тархан (управител, началник на алпите). Нека още един път погледнем текста:
Когато Мар изявявал желание
да се уедини с нея,
тя придавала образа си на Бозби.

Същата идейна концепция можем да видим в считаната за гръцка богиня Атина Палада. Според разказа на Аполодор, когато Атина отишла при куция бог на занаятите Хефест, в неговата ковачница, за да ѝ изкове той някакво оръжие, се случило следното: Хефест се влюбил в Атина и опитал да я прелъсти. Тя отказала да се раздели с девствеността си. Последвал опит за насилие, богинята побягнала, а куцият бог неуспявайки да я настигне, само я опръскал със семето си. С отвращение, тя избърсала капките с парче вълнен плат и го захвърлила на земята. От това парче, обаче Гея, земята, заченала и родила момче - Ерихтоний.
Именно, затова тя е наречена Атина Партенос или Атина Девица. За този неин Божески образ със сигурност можем да кажем, че после е усвоен като непорочното зачатие на Дева Мария, която с раждането на Иисус Христос става Богородица. С раждането на Ерихтоний, ние виждаме абсолютно същия мотив – не Атина ражда Ерихтоний, а земята Гея, тъй както не Умай ражда алпите, а Бозби.Умай само ги кърми и отглежда.
В тоя ред на мисли, не е ли Атина Палада един от образите на древнобългарската Умай биче Артимас? „Сказание на Чулман” е категоричен по този въпрос.

“Мили ми синко, -
казала тя на сина си, -
тебе те обичам
повече от другите си синове.
(20) Нали ти и аз,
мили ми синко,
мой Имен, мой Анджа,
толкова си приличаме!
(21) Някога излязох аз
по волята на Всевишния
в образа на змийче – Бала
от ухото на една глава.
(22) Оттогава ме
наричат понякога
Балада и това име
ми е много приятно.
(23) И ти, по волята на Тангра,
излезе от моето ухо,
затова понякога аз
те наричам Балджа.
(24) Твоят син Джам-Иджик Балабуга,
чието име хората,
преправиха в “Алабуга”,
също излезе от ухо...
(25) Заради моята любов, синко,
помогни ми да събера
поне една част от хората,
иначе ще се опозоря!”


Умай Биче Балада е именно самата „гръцка” Атина-Палада и като Атина Партенос и като Атина Палас. Ясно е, че неизговоримото за гърците “Б” преминава в “П” и от древнобългарското й прозвище “Балада” получаваме “Палада”, съответно от “Балас/Белас”, получаваме Палас/Пелас. Разминаванията идват не толкова от генезиса на самата “богиня” (и в двата случая Тя излиза от главата на божеството), колкото от вариациите, с които тя е представена в древнобългарския и класическия гръцки мит. В класическия древногръцки мит, както ни е представен, тя излиза от главата на Зевс като една завършена богиня на войната, в пълно бойно снаряжение, докато в древнобългарския епос, тя излиза от ухото на тази глава, като змийче “Бала”, откъдето идва и нейното прозвище Умай Биче Балада. Първата форма, първият земно-битиен образ на древнобългарската Балада е именно змията. Разбира се, в древногръцката представа за Балада като Атина Палада, змията е представена просто като един от атрибутите на Атина Палада. Случката между нея и Хефест, последвалото раждане на Ерихтоний от Гея, като получовек-полузмия, разбива кристализиралата и утвърдила се в съзнанието ни представа за нея от древногръцкия мит. Допълнително сол в тази рана сипва и самият Херодот, когато говори за Акропола, нейния Дом (храм): (8.41) - "Атиняните разправят, че в светилището на Акропола живеела голяма змия, която го пазела; освен това твърдят, че понеже наистина я имало, те всеки месец извършвали приношение; това приношение билa медена питка. Преди това тази медена питка винаги била изяждана, но тогава останала недокосната. Когато жрицата им казала това, атиняните напуснали града с още по-голяма охота — сметнали, че богинята също била напуснала Акропола. Щом всичко било скрито на сигурно място, атиняните отплавали обратно към лагера." (вж. също Атина, богиня на змията)
Ето така, пред нас изплува генезиса на Змията-Чувачка, пазителка на дома в българските народни вярвания. Самата богиня като змия, не е просто пазителка на полиса (градът-държава), но и на всяко едно здание в него. Тази нейна животинска форма, можем да счетем, че е и първият зооморфен баладий/паладий, вж. Паладий. Тази функция на Атина Палада в древногръцкия свят, трябва съвсем естествено да свържем с това, че първата българска държава на земята е създадена именно от Турун аби Артимес и дори, когато държавата бъде сведена до размерите на град или започва да се изгражда с основаването на даден град/столица. Тогава съвсем естествено е, Умай Биче Балада да бъде негов покровител. А баладият/паладият като неин небесно-земен образ в храма е реплика на Златният Стожер, забит в центъра на Медното Гумно на Българите. Негов пазител като военна богиня от попълзновенията на враговете е именно самата Умай Биче Балада. Затова той е паднал от Небето. По този начин чисто небесната Умай придобива своето планетарно присъствие и земни функции. Ясно е, че Атина Палада като военна богиня в класическия гръцки мит, е един от аспектите на Умай Биче Артимас, извлечен от богатството на нейните образи в древнобългарския епос, поради необходимостта от небесната защита на древногръцкия полис. В тоя ред на мисли, трябва да различим двете прозвища: Палада е нейното рожденно прозвище като змия, а Палас е змията, която сменя кожата си, регенеративността, свидетелстваща за Вечността и Безсмъртието* (Създаването на шама).
Версията за произхода на прозвището Палас е, че това е един крилат великан (най-вероятно дракон), който се опитал да я изнасили и тя го убила, одрала и от кожата му си направила наметало – егис (от което произлиза и думата “егида”) Егисът, който тя прави от кожата на убития великан я прави неуязвима в битка. Този егис е обкантен със змии (виж Eгис)

, от което бихме могли да направим извода, че става въпрос за символ на змийската кожа, самият акт на изработването му – смяна на кожата. Защото е казано в “Сказание за Чулман”*
Другата версия е, че Палас е нейна приятелка, дъщеря на Тритон, който обучава и двете на военното изкуство. По време на този обучителен процес, Атина без да иска убива своята приятелка. В нейна чест по-късно тя й прави баладий/паладий с нейния образ.
Първата версия за произхода на прозвището Палас, а именно убийството на великана от страна на Атина и “преобличането” на богинята с кожата му, ни свидетелства за нейния прадревен произход, предшестващ зората на днешното човечество. Той ни показва, че тя е божество, съществувало когато на земята са съществували митичните титани, великани и когато човекът, такъв, какъвто го познаваме днес, не е живял. Именно такава е и древнобългарската Умай Биче Балада.
В студията Атина–богиня на змията, когато се коментира облеклото на Атина Палада от едно нейно изображение на античен съд, се отбелязва, че то е на редуващи се черни и бели квадрати, досущ като шахматна дъска. Авторът по-натам се впуска в търсения за древността на шахмата, но ние ще обърнем внимание на друго, а именно на черно-белите квадрати, които са едновременно, както върху облеклото на Атина, така и върху част от трикраките и четирикраки култовите масички на нашия неолит! (вж. Снимка ). Едва ли става въпрос за случайно съвпадение! Умай Биче Балада – Атина Палада е неизвестната Велика Майка-Богиня на неолита и халколита по нашите земи?! Факт, за който свидетелства и това, че атиняните, понякога наричали Атина просто „Богинята” ( hē theós)!
Освен символизиращата я шахматна черно-бяла „украса” по трикраките и четирикраки „култови масички”, антропоморфните й изображения като Майка на плодородието и живота, още в дълбините на човешката праистория, можем да видим нейните първични изображения като летяща богиня (вж. музей на неолитните жилища, Ст. Загора Снимка) Трябва да отбележим, че Умай Биче е самата Небесност и като такава неин символ е птицата. Докато земно-битийният , опортюнистичен образ е змията. Тези два нейни образа, бележат двата противостоящи полюса на вертикалната ос Небе-Земя. Динамиката на Небесната Сила по тази вертикална ос, ни дава птичите символи на Умай Биче, в нейната Небесност (патица, жерав) и животинските символи (змия, вълчица и т.н.) в нейната земна-битийност. Именно особеностите на слизането на Духовната Сила на Тангра, Умай по вертикалата от Небето към Земята, ни дават следните стихове на „Сказание за Чулман”.

(56) Видяла това Турун-Аби,
прелитаща в образа на жерав
над онова място,
и се хвърлила надолу.
(57) Като знаела, че имегените
се боят само от Кубар,
когото си представяли
в образа на едър вълк,
(58) тя, падайки на земята,
се превърнала във вълчица
и заръмжала така,
че земята затреперила.
(59) Имегените, като видели това,
се изплашили и разбягали...


Самата Умай Биче Артимас казва, че първият знак от Глаголицата Аз-ът ; Снимка).
представлява Птицата, която се спуща от Небето към Земята, прибирайки крилата си. Чрез тази "аватарност на Божествената Сила (Слизане)", Тя е създала Азът на Българите, давайки им индивидуалност, изправяйки вертикалата и спущайки се спираловидно по нея. Чрез това Спущане, Тя събрала Горните и Долните неща и направила първите Хора - Българите! Така, че този символ, може да ни изглежда статичен, когато е изписан в равнината, но реално, той е динамичен и неговата динамика е ротацията, която създава гравитацията и йерархира Мирозданието. Този първи знак от Глаголицата е основата на изграждането на сефиротичното дърво
, чийто древен праобраз виждаме в Шумер Снимка, символизиращо три последователни ротационни спущания на летящата Умай Биче Артимас, формиращи световете около двата полюса на ротационната ос Кетер (Корона) – Горе и Малкут (Царство) – Долу или това е първата българска и въобще човешка държава на Земята. Неслучайно, слизането на Духовната Сила на Тангра в персийската и индуската епосно-митологична мисъл е ясно изразено в образа на птицата Хума (Хумай), която дава царска власт или предвещава царуване, кацайки на главата на човека или на рамото му! (виж
Бележкa 1)

И до днес това знание се е съхранило при нас в поговорката „Птичката каца веднъж на рамото” или „ Птичката е кацнала на рамото ми”!
Тук трябва да отбележим още че, когато говорим за първият символ на Глаголицата като олицетворяващ слизането на Умай Биче от Небесност към планетарност, ние ще го видим, ясно изписан по стените на пещерата Магура и след това в глинените антропоморфни фигурки от Градешница и Караново, по времето на каменно-медната епоха в Северозападна България (виж
Бележкa 2).
До нас е достигнало едно изключително ценно свидетелство, не само за невероятната българска древност, но и за неговата духовна история.
Джагфар Тарихи, (позовавайки се на „Гази-Барадж Тарих”), когато говори за този важен момент от древнобългарската история, казва, че онзи клон на синдийците, едно от основополагащите племена на древнобългарската общност, почитатели на Умай Биче (Камър Аби) се наричали камърци. Те се разбунтували и отделили от синдийците, когато синдийците изменили на духовната древна традиция, Тангра да бъде почитан под формата на островърхата каменна планина Самар с гладки равни склонове и започнали да го изобразяват във вид на обикновен човек. Така част от древнобългарската общност се разделя на две, и бихме простичко казали, че разделението е по религиозни причини. Тази констатация, обаче е непълна. Причината е именно в първото ротиращо спущане на Умай Биче (като Птица) от Небесност към Земност. Този процес, не е само космичен, той засяга и човека. Със Спущането на Умай Биче, слиза и част от човешкото съзнание, от неговата Космичност и Небесност към Земност. Това поражда разделението. Една част от дрвнобългарската общност, ще остане завинаги Небесна, а другата земна, за да може да се осъществи човешкото битие на планетата, като с всяко едно ротиращо Спущане на Умай Биче, на Слизането на Духовната Сила на Тангра по вертикалата Небе-Земя, Небесната Общност все повече ще ерозира за сметка на Земната. Това се случва с камирците отново, въпреки преселението им на старото местожителство при река Самар край планината Самар и основаването на Туран. Изолацията, с която те смятат да съхранят старата традиция, духовни ценности и разбирания, няма да успее, защото спущането на Умай Биче не е едноактно и етнолокално, то е едно троично планетарно спущане. Затова в Туран камирците се роят още веднъж, когато при Второто ротационно Спущане, човешкото съзнание, още повече се материализира, губейки по-голямата част от своята небесност. Една част от тях, започва да прави изображения на Тангра от чисто злато, а друга от глина. Явно е, че тук, чрез древнобългарската историчност, са отбелязани два периода, които можем да видим ясно и отчетливо на Балканите, периодът на неолита, или по-точно късния неолит, визиран при първото роене на древнобългарската общност и вторият, този при каменно-медната епоха (халколита). Именно по времето на късния неолит са първите антропоморфни изображения на Умай Биче, в които ясно е кодиран антропоморфно, първия символ на Глаголицата. Това е онази къснонеолитна пластика, при която фигурите са с дълга цилиндрична шия, която е без глава или, ако има такава, то тя е леко схематирана. ( Вж. Снимка ; Снимка).

Това е първия начатък на Божественото Човешко. Съзнанието е раздвоено, тенденцията към приземяване е ясно очертана, но и Небесността не е все още загубена. Затова вертикалът Небе-Земя остава ясно подчертан с дългата цилиндрична шия в идолната пластика (вж. Снимка).
Докато при второто роене, в „Туран” поставящо началото на каменно-медната епоха, вече имаме ясно очертан антропоморфен облик на Умай Биче, но със същата символност на първия знак на Глаголицата.
Именно тази къснонеолитна праисторическа пластика на Умай Биче е първият антропоморфен паладиум. Това слизане на образа на Умай Биче от небесност (птица) към земност (вълчица, змия, жена) създава идеята за Паладиума, за свещеното изображение, фигура и статуя, която носи благополучие и защита на селищата и градовете. Трябва да отбележим, че тази изначална конфликтност в древнобългарския клон на синдийците за това, как да бъде усвоявано и разбирано Божественото има своето историческо ехо в духовната изповед на човечеството и се втъкава в различните вери и религии, които различните народи, ще имат след това.

Така, именно в този първи птичи образ на Умай Биче, на Турун Аби Артимес, представен в „Сказание за Чулман” като двуглава орлица (по рождение), патица (сътворително) и жерав (защитно), и в нейните умайджанки като лебеди (вж. също за лебедовото облекло на богиня Фриг), стои тайната на онзи образ на древногръцката Атина Палада, като „богиня-птица” или „богиня на птиците”, образ, чийто произход , досега не можеше да бъде намерен и обяснен от изследователите-митографи (като например Дейвид Кинсли и Мартин П. Нилсон) , които са дълбали в тази проблематика. Той определено е загадъчен и с изкристализирането на класическия неин образ в древногръцкия мит, този образ, постепенно се губи, оставяйки единствено ясно отчетлива следа в символа на бухала като неин атрибут. Но той може да бъде счетен като един от нощните образи на „богинята-птица” свързан с иманентната пулсация на светлината в мрака, предшестващ сътворението и стоящ отвъд познаваемостта на човешкия ум (виж Бележкa 3).

Единствено, предположението на Мария Гимбутас, че произхода на Атина Палада като богиня-птица, трябва да се търси в образа на староевропейската богиня, едновременно птица и змия. Разбира се, макар, птичият образ на Атина Палада, да е усърдно почистван от класическия й образ в древногръцкият мит, свидетелства за него са останали, например в Одисеята, в Трета песен, „Посещението в Пилос”, където е засвидетелствано: „ Тъй ведроока Атина богинята, рече и литна, сякаш бе морски орел. Изумени останаха всички. Старецът също се смая – видя той с очите си чудо.”
Тук Атина Палада не само, че придобива зооморфен птичи образ, но той е такъв, че обхваща три нива: небето, земята и водата, същите, които управлява и трирогата Умай – небето, земята и водата в своя изначален птичи образ.
Във връзка с това, тук е мястото да посочим един прелюбопитен епитет на Атина, с който тя е почитана в Мегара, а именно Athena Aíthyia ( αήθυια ) . Това би могло да се прочете като Атина Етея или Етия (вж. Етия), от което можем да допуснем, че произлиза и познатият ни топоним Атия (село, нос и остров Атия) (съществувал и като лично име в Рим). Епитетът Етия, под който Атина е почитана в Мегара означава „гмуркач” и чрез него се визира един друг, слабо известен птичи образ на Атина Палада свързан с водоплаващите птици и птиците-гмурци. Разбира се, епитетът Етия фигуративно и символно се превежда и като „кораб”, откъдето, епитетът се опитва да бъде обяснен с това, че тук се визира Атина като преподаваща изкуството на корабостроенето и корабоплаването, но това е едно частично и едностранчиво обяснение. Епитетът Етия/Атия директно отвежда образа на Атина към този на Умай Биче в древнобългарския божески пантеон, където връзката й като богиня-птица с летящите водоплаващи птици е повече от видна в образите и като патица, жерав, лебед и т.н. Турун-Умай в образа си на патица в „Сказание за Чулман” има сътворителни функции, гмуркайки се в морето, събира топки кал, издигайки над водите, първата суша. Разбира се, това „море”, тази „вода”, която срещаме в тази част на Сказанието не е нищо повече от символ на първичната предсътворенска водна бездна, над която се носи Духът Божи, в Книга Битие. Именно затова в персийската митология имаме небесното езеро Ворукаша, в центъра на което стои „Дървото на всички семена” (Дървото на всички лекарства), а в него е птицата Саена (Пахлави Сенмурв), която разтърсвайки клоните му разпръсква семената му. В дълбината на това езеро, Апам Напат скрива Божествената Слава - фарн, кварна (символ на иранският държавен суверенитет) от демона Азхи Дахака.
В шумерската митология, в град Ериду имаме великата водна бездна Абзу (Апсу на акадски), в средата на която стои дървото на живота Кишкану, чиито корени се простират в подземния свят, короната му - небесната сфера, а стволът му, символизира земята. То е седалище на бога пазител на храма на слънцето и Ама ушум галлана (силата на финиковата палма да дава нови плодове). Плодовете на Кишкану съдържат питието на безсмъртието. В дълбината на Абзу, на скрито място се съхраняват Божествените Сили МЕ . От глината, намираща се по дъното на Абзу, Енки и Нинмах създали човека.
Така стигаме до ритуалните текстове и митологии на тюркските народи, където на Сурун планина се намира Сут кьол (Сут Холь),(вж.Млечното Езеро. То е владение на Умай Биче Артимас. Каква е същността на това свещено млечно езеро? То е извор и хранилище на душите-зародиши, в него се очиства родовият дух на шаманите и се пречистват душите на хората. Тези души-зародиши на хората и животните се намира по клоните на Бай Терек (Могъщата, Желязната Топола). Тези души-зародиши (според вярванията в Казахстан) се спущат на земята по ствола на дървото и влизат в утробите на жените за въплъщение, а когато човек умре, след 40-тия ден, душата му се превръща в птица (гълъб), отлита към Бай Терек, на чийто листа са написани имената на хората, душата намира своето листо и то става неин дом. Според друго вярване, Умай събира душите зародиши в златна чаша и ги праща на земята.

От изложението ясно се вижда, че е налице един приблизително еднакъв митологичен модел, който разбира се, има своите особености в различните митологии, но и своите общи идеи и елементи. С увереност можем да кажем, че този модел ни представя микроструктурата на митичното Медно Гумно/Медно Капище на Българите. (В „Сказание за Чулман” то е представено като Огнището на Вечният Огън - Аратеб/Раудеб. Тази представа, също е вярна. ) Основните му елементи са Дървото (Дърво на Живота, Световно дърво, Световна Ос) и езерото/водната бездна, в средата, на която расте това дърво. Дълбоко във водите на това „езеро” е скрита енергията на Държавността (Орендата, фарн/кварна/Ме и т.н.) и изворът на народността. Владетелка и защитничка на Гумното/Капището е Умай Биче Артимес. Оттук идва и стремежът на християнския свят и на Източната Римска империя, да разбие и унищожи това Гумно/Капище (вж. Гумно ). Защо? Защото То е местото, където се срещат Божественото и Човешкото, Тангра със своя Народ, това е мястото, където се предава Божествената Слава (Орендата) и е скрито безсмъртието на Държавността и Народността Българска. Искам много добре да се разбере този момент, особено във връзка с настоящата гибел на Българската държава и демографската катастрофа. Когато то е поразено, Българската държава изчезва, народа и се разпилява и попада под робство. Това ясно се вижда в текстовете, които Ив. Венедиков е публикувал в своята книга „Медното гумно на прабългарите”, когато гумното е поразено „Като унаследи Рим, ще влезе в него и ще дойде на мястото, където има скрит съд. И ще удари в медното капище, където е самият съд. По повеление Божие той ще се открие. И ще обложи с дан хората. (вж.„Медното гумно на прабългарите” , стр.103). Какъв е този съд, който се търси, в Гумното, за да бъде поразен? Това е Чашата, с която Умай Биче Артимес, събира душите и ги праща на Земята. Нали разбираме, смисълът на разрушаването й е двояк: един път, раждането на деца, катастрофално пада, идва безплодието при двойките; втори път, болестите стават все повече и все по-опасни и убиват останалите. Защото съдът, глинен или не, е и символ на човешкото тяло като биология. Правя това отклонение, за да осветля още повече генезиса на гибелното положение, в което се намират българите днес.
Образът и елементите на българското медно гумно виждаме дори в „съревнованието” между Атина и Посейдон за даване името на град Атина, в древногръцкия мит. Ако трансформираме тези божески образи в българската божеска система, „състезанието” е между Турун Аби Артимес и Чулман. В това „състезание” ясно виждаме, че три от основните елементи на Гумното – конят, соленото езеро (Чулман) и Вечното Дърво (маслината) (Атина) са налице в този мит, поради, което можем да допуснем, че той е своебразна елинска перефраза на по-стар древнобългарски мит, който е разказвал за основаването на града и произхода на неговите жители.

Така образът на Турун Аби Артимес като водопоплаваща птица-гумрец, първом обладава сътворителни функции, а нейните домостроителни и еволюционни измерения, виждаме в един от нейните образи на Балканите, а именно в образа й на Котито(Κòτυς, ΚοττÒ, Coto, Κοτυτ(τ)è, Cotytto) . Този епитет срещаме на епиграфски паметник от Филипи, върху който на латински е написано Кото (Coto), (дателен падеж на гръцкото Котис) (вж. Лозанова-Станчева, В. 1993: Мито-ритуалният комплекс на тракийските Котитии. София ) . Надписът стои редом с изображение на Артемида, облечена в къс хитон, с лък и със стрела в ръка. По-нататък, Лозанова-Станчева пише, че това било „типично за областта, където под гръцката иконография местното население почита своята Велика богиня-майка.” Ние обаче, няма как да се съгласим с това становище, че иконографията е гръцка! Защото това е не само изображението, но и разбирането на Умай Биче Артимас в древнобългарското Тенгриянство! Още повече, че понятието Кот/Кут в много от разбиранията на алтайските народи (изповядащи Тенгрианството) е душата на детето, която според едни вярвания се получава в момента на раждането, но според други, още в момента на зачатието. Верното е, че се получава в момента на зачатието и в зависимост от нейната ритмика детето се ражда в пол мъж или в пол жена. Но, ритмиката на Кут се предопределя от Съдбовността, с която се идва в настоящият живот и мисийността на индивида в него. Затова Артемида е нищо повече от 1/1 елинизираният образ на Умай Биче, неслучайно наричаща се Артимас в древнобългарския епос "Сказание за Чулман". Тя винаги е с лък и стрела в ръка. Да ви кажа, защо. Лъкът не е само оръжие за убиване. Той е и символ на небесната подготовка на душата за новото прераждане. С него, Умай Биче сваля душите от Небето към земята за новото раждане. Затова "Кот" е епитет, който ни говори за същността на Божествената Сила, каква е нейната природа, а не за нейните божески образи и преобрази. В тоя ред на мисли, когато казваме Котито, Котос или Кот, разбираме Умай Биче като Духовната Сила на Тангра, в нейната функция на управляваща процесите на прераждане и раждане.
Изхождайки оттук, можем да разберем, защо така от нищото в безбройните характеристики/епитети на Атина Палада, изкача епитетът Атина Етия/Атия, птичата богиня-гмурец. В рационален и технологичен план, този епитет може да бъде свързан с корабоплаването, но на един надрационален план, виждаме сублимиран един от елементите на „Котитиите”, свързан със скоковете във водата, акт наподобяващ действията на птиците гмурци. „Котиите” са нищо повече от посвещенчески акт за овладяване и работа с Духовната Сила „Кот/Кут” и нейното приложение за сътворение. Скокът е промяна на Статуквото по вертикалата Небе- Земя, а влизането във водната бездна, завръщането в Утробата на Майката. Самият Скок е жертвоприношение на личността, потапянето във водната бездна е загуба на индивидуалността, а плуването (или престоят) в нея, придобиването на индивидуумът (неделимостта). Този абсолютен статус, който се добива е свобода от преходността на образа в битието на Същността, защото индивидуумът е абсолютното в нас, същността, не образът. Същността не е времево-пространствена категория. Недиференцираността на Водната Бездна ни освобождава от ограничението на триизмерността и в съпреживяването на многоизмерността се освобождаваме времепространствено. Затова посвещаваният горе, на скалата, над морската бездна е птица-гмурец, а плувайки във водната бездна е риба! И ако обърнем внимание, на личности съпреживяли реално тази посвещенческа екстазност, ще видим отбелязано точно това. Един Гопи Кришна, в своята автобиография „Кундалини: Еволюционна енергия в човека”, пише: „Внезапно с едно бучене (тътен) като от водопад, усетих поток от течна светлина, обливаща мозъка ми през гръбначният канал.” Да видим сега и единственият българин в по-ново време, който реално е достигнал това високо духовно постижение, а именно Димчо Дебелянов:

„... и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен -
и нямаше там ни пространство, ни време...”


Това е „потапянето” на Птицата-Гмурец, на Атина Атия (Етия, Аетия). Затова е и най-широко разпространен нейният знак в Харапанската култура, по долината на река Инд, който освен, че символизира дървото Плакша Прасавана в средата на което се явява и пребивава Богинята, е и нейният символ като птица-гмурец, който се гмурка във водната бездна (река Инд) и изплува отново.
Без дълбоко да осъзнаем тази тайната на Атина Етия/Атия, няма да можем да разберем, как тъй от нищото, тя придобива образа на индийската Сарасвати, като богиня на Мъдростта. Очевидно е, че поглъщането на Метис, богинята на разума е процес на загуба на индивидуалност и преобразуване на формата на проявление на Божественото чрез индивидуумът (Пралая/неделимостта). Една форма на Вселената и едно състояние на човешкото съзнание са върнати обратно в главата на Върховното (Вдишка на Бога), която играейки ролята на Утроба, трансформира формата (една нова трансформация на Кроносовото начало) на едно качествено ново равнище, изпълвайки я с едно съвсем ново съдържание. Извършва се една трансформация от разума към откровението, от разумният човек към божествения човек. Разбира се, това не е мъдростта като философия, както я разбира елинът, това е мъдростта, която воюва за божественото в човека. Затова Атина се ражда не с книга, а с копие в ръка. Главата (небесната утроба) ражда Идеите, земната утроба ги материализира. Скокът във водната бездна е част от формите на теогонията (богораждането) в митологиите. Имаме го, когато Хера хвърля новороденият Хефест в морето, имаме го и когато фалосът на Уран е отрязан от Кронос и пада в морето, а от капките кръв, семе се образува морската пяна, от която се ражда Афродита, богинята на любовта (виж Бележкa 4).

Затова, когато този скок във водната бездна в Котитиите е инициация, ние имаме при изплуването от Бездната (Абзу), при излизането от Абзу, един съвършено нов статус на посвещавания, от човешкото към божественото, от разума към екстатичността и откровението. Разгледайки този ритуал от Котитиите през призмата на древнобългарската вяра, казваме, че е налице един царски ритуал свързан с Държавността и можем да счетем, че това е един ритуал за подготовка и посвещението на подходящите личности за държавници. За какви обаче държавници, говорим? Тук, говорим за държавници, които водят народа и държавата през бродът между две епохи, от едната епоха към другата епоха. Това не е обикновения субаг, това не е и Кана Субиги, такъв какъвто го познаваме малко или много, тук говорим за една рядко срещана титулност, стояща в Началата на Българската Държавност; говорим за Кана Тенгир – Божествената Личност! (виж Бележкa 5).
Само Той може да извърши Прехода, само Той може да преведе през Мрака българската народност.

В «Сказание за Чулман» има два момента, които ни свидетелстват за построяването на светилище (карамадж) на Умай Биче Артимес. И двата са във втората част на «Сказание за Чулман», Песен за Илат, 30. Атряч Таргиз се спуска в Царството на Чулман и какво произлиза от това.
Първият в (44) описва как самият алп Кук Куян (Тот,Хермес) обещава да построи светилище на Умай Биче, ако тя го освободи от пещерата, в която е затворен.

(44) Като видял, че не ще успее да избяга, Джуанъш почнал да моли Бадж-Турун за помощ.
(45) Обещал й той да устрои в нейна чест голям и красив карамадж на планината.
(46) Умай-биче го съжалила и му наредила на едно място да пробие тавана на пещерата – там бил старият изход от Тама.
(47) Куян веднага направил това и излетял навън, а земята и камъните, изхвърлени от него, паднали на брега на Бури-чай.
(48) Тази земя и камъните образували хълмовете Куянтау или Кук-Куянтау, на един от които Давшан побързал да построи карамадж на Умай.
(49) Затова този хълм получил названието Баджту; този карамадж станал свещен за всички българи.
(50) А когато по-късно наблизо построили град, то и него също взели да наричат Баджту.


Текстът изобилства от символи, описващи тектонични процеси и избухването на вулкан, вследствие, на което се образуват два нови хълма на брега на реката Бури-чай. Интуитивно ще транспонирам тези два хълма Куянтау към древността на град Пловдив. Това са днешният Сахат тепе и Небет тепе. На един от тях, алпа Куян (Хермес) строи светилище на Умай. Несъмнено, това е днешния Небет тепе, който получава името Баджту. До него се построява и град, т.е. можем да приемем, че това е свидетелство за създаването на град Пловдив на хълма Баджту, наричан днес, Небет тепе. Баджту (виж Бележкa 6) е и първото име на град Пловдив.
Имаме ли основание, обаче за такова интуитивно транспониране? Имаме! Показват го самите геоложки изследвания на образуването на тепетата;
Пловдивски тепета;
Пловдивски тепета;
Пловдивски тепета;
Пловдивски тепета
, където има немалко изненади за геолозите, поради което те са обявени за природни забележителности (което, обаче не пречи, да бъдат унищожавани).

Втората важна опорна точка, свидетелстваща и за достоверността на посочените в Сказанието отношения между Бадж-Умай и Кук Куян, а именно между Атина и Хермес е факта, че в Долна Мизия и Тракия, най-честите съвместни оброчни изображения на Хермес (дори по времето на Рим), са именно с Атина! (вж. „Култът на Хермес в римските провинции Долна Мизия и Тракия”, Божидар Ан.Драганов., София 2011 г.). Разбира се, „Сказанието” силно ерозира гръцката представа за Хермес като „психопомп”, като един свободно прекосяващ границите на световете бог. Тук Умай Биче Артимас играе ролята на „психопомп” на самият Хермес, освобождавайки го от подземната пещера. Хермес (Кук Куян) сам не е способен на това!
Така, след това събитие, Турун Аби Артимес получава ново прозвище „Баджт”, Баджт-Умай, Баджт-Турун.
Какво означава „Баджт”? Значението на този термин бихме могли да потърсим чрез диалектното „Баджа”. Какво е „баджа”? „Баджа̀” е зидано огнище в помещение или цялата система на огнището, включващо и комина. (виж Баджa).
Това значение отново ни връща към Сказанието, където Кук Куян е затворен в подземната пещера (затворен пространствено-времеви канал , образуващ пространствено-времеви мехур), а Умай Биче е отварящата прохода/канала, през който Кук Куян да премине границата между световете. (Оттук и в християнството идеята за Богородица като Стълба Небесна) Това транспонирано към триизмерността на земната геология и география, като явление, можем да го асоциираме с вулканичната дейност/ изригването на вулкан; транспонирано към човешката семейна битност, това е зиданото огнище в дома, което може да бъде оприличено на един микровулкан.
Ето защо „Баджт” е прозвището на Умай като Огнената Майка, като Теб Биче, която елините са възприели като Хестия.

(41) Всевишният не допуснал да загинат
и им върнал живота.
Възродената Чак-Чак-Байгал
Придобила златен цвят.

(41) Тя станала покровителка
на домашното огнище – Теб-биче,
а също така, по молба на Турун-Аби,
помага на младоженците.


Ето защо, при всяко основаване на град от Българите, първом се прави Свещеното Огнище - Аратеб, покровител на което е Умай Биче Артимас като Теб Биче (Хестия) (вж. градската богиня на град Тива – Тебай/Тебе). Така е било и с град Пловдив, за който вече, осланяйки се на написаното в "Сказанието", със сигурност, можем да кажем, че е основан на Небет тепе, като български град. Там е свещеното огнище (есхара) Аратаб/Раудеб със символа за „селище/град” в неговия център.
Тук е мястото да споменем за произхода на името Атина (Athena, also referred to as Athene, Атена или Атене ). Учените са категорични в това, че името е предгръцко и че „градът Атина е кръстен на богинята или богинята Атина е кръстена на града”, но нищо повече от това. Самият опит на гръцкия философ Платон (428–347 г. пр. Хр.) да намери обяснение на името, в своят диалог „Кратил”, достатъчно красноречиво говори, че името на богинята не е гръцко и няма обяснение за елинското културно-религиозно съзнание. Разбира се, Платон има известно основание да търси произхода на името в идеята за Божествения Ум, Божествения Интелект, защото все пак, Атене се ражда от главата на Зевс, но това не дава достоверни изводи за произхода на името и значението му . В тази посока са изследванията на Павел Серафимов в студията му „Кой основа Атина”:
„Нито Чадуик, нито Бест не обръщат внимание, че наставката -ана в предгръцки (трако-пеласгийски) имена като Атана (Атина) и Мукана (Микена) се среща доста често в български женски лични имена като Белана, Благана, Видана, Драгана, Гроздана, Живана и много други.
От друга страна, коренът ат(а) се среща в тракийските имена Атия, Атис, Атиас, Атес, Атюс, трако-пеласгийския етноним атамани, скитското име Атий, да не забравяме и Атила. Най-древното значение на думата ата е родител, помощник, пазител. Според Ст.Младенов най-древната форма на българската дума отец-баща е билa "атикос".
Самият Серафимов обаче не посочва, че думата „Ата” е със значение на „баща” и в тюркските езици (напр. Oрхон. тюрк. (т.е. орхонски, древнотюркски) atač – бащица < ata – баща ), а наставката – „ана” се съдържа в самото име на Умай Биче Артимес, а именно „Умай-Ана” и съшо така „Умай- Ене”. Защо отиваме там, където Серафимов не иска да отиде, на Изток и на Север? Защото не искаме да откъснем идейно-духовно, дунавските българи от техните събратя на Изток и на Север. Това отслабва силата на Българите и застрашава Медното Гумно. Оттук вече, значението на прозвището Атене/Атена/Атина може да бъде изведено със значение „Таткова, Бащина" (виж Бележкa 7), именно защото е родена без майка, от главата на самия Зевс (може би поради това, се случва биологично, дъщерите да „одират кожата” на бащите си) , символ на това, че Атене е Шакти - Космичната и Духовна Сила на Върховното Божество. Именно във връзка със същността на Умай Биче, като космична и духовна сила на Тангра, идва нейната огнена същност, поради, заради, която освен, че е наречена Теб биче в епоса „Сказание за Чулман”, в Алтай, тя е От – Ене или Огнената Майка, Огнената Умай (Слизането на Огнената Умай е птичето спускане, което догматът на християнството символизирано представя чрез гълъба символ на Светия Дух). Именно оттук, транспонирано на Балканите прозвището е вече Атене или познатото ни вече и широко разпространено Атина. Трябва да се чете тюркологията, а не да се отхвърля. Вж. също (Ирански суфикси в езика на древните и съвременни българи. Суфикс за образуване на съществителните имена от вида „ОТ-ОТА, АТ- АТА” )
Огнената природа на Умай Биче От-ене, не откриваме така ясно и отличимо изразена, когато тя е усвоена от елините Атина Палада на Балканите и Егея. Това е обяснимо, защото образът на богинята трябва да бъде усвоим и разбираем за елинистичното съзнание. „Варварските” й фундаменти или са освободени или са дълбоко скрити на втори и трети план, втъкани в епитетите й или в божеските и отношения и действия. На север, североизток и изток от Балканите и Егея, различните богини са просто образи и функции на самата Умай Биче От-ене, то в едно силно елинизирано съзнание на Балканите и Егея, те са отделни богини, които влизат в различни отношения, сдружения или конфликти помежду си. Именно поради тази причина, образът на Умай Биче От-ене като Атина Палада е силно рационализиран, за разлика от този в Азия. Не само змийската (хтонична), но и нейната огнена природа са скрити. Огнената й природа е скрита именно в образа на ковача Хефест, който не само асистира за нейното раждане, правейки цепнатина в слепоочието на Зевс, за да може тя да излезе, но и бива представен като неин съпруг, в опита си да я оплоди; опит, вследствие, на който се опложда Гея и тя зачева и износва бебето Ерехтоний, точно, както прави Бозби за Умай Биче Артимес в „Сказание за Чулман” . Само този факт е достатъчен, за да видим как се е осъществявал преносът на духовност и религиозни идеи и как се е извършвало тяхното усвояване в една или друга географска област на планетата. Именно вследствие на отношенията си с Хефест, който трансцедетира нейната огнена природа в мъжки божески образ, Атене е покровителка на занаятите и в частност на металурзите/рударите и грънчарите. Това е отразено, до известна степен във фестивала Халкея, посветен на Атина Ергана (работеща/тъкачка) и Хефест (алп Хурса). Очаквано обаче, фестивалът е посветен повече на тъкачеството и Атина и се състои в изтъкаването на нов хитон (пеплос) за статуята на Атина. Присъствието в него на Хефест (Хурса) е просто символично. Липса на изявен култ в този фестивал при гърците относно рударството и металургията, както и грънчарството отново говори в полза на негръцкия произход на божествата им. Тези божества са привнесени и от тях е усвоено онова, което е пригодно за усвояване от елинската душевност и психология. Докато, примерно металургията и грънчарството са първите неща, на които алпа Вълк учи Българите и те стават тяхно нарицателно. В казахският език, например, самата дума „балкыту”, „балку” означава "топене на метал", "да стопи", а бореалния (ностратичен) характер на словесната форма „Блк” (пра-индоевропейски), също е със значение „да се запали" , " да изгори", "да се размрази", "да се стопи". Факт, който дава съвсем друго осмисляне на значението на етнонима „българин”. Значението му, превратно бе представяно в интернет, само в един план „светъл” „блестящ”, „бял", „огнен”, без обаче да се посочи втората му половина на значението, свързана с рудодобива, металообработването и грънчарството. А, каква е ролята на алпа Хурса като ковач? Според „Сказание за Чулман”, той изработва, заедно с кана Таргиз Атряч, златната статуя (баладиум) на Умай Биче за нейното светилище. В гръцкият вариант, тя се поставя от сина на Хефест, Ерехтоний и е от дърво, и въпреки тези вариации, причината Хефест да присъства на фестивала Халкея е именно тази, каквато я посочва „Сказание за Чулман” - изработването на биргюна/баладиумът” на Умай Биче Балада. Затова неговият произход е небесен. Хурса е алп на ковашкото дело, той е небесен и е от последните синове на Турун Аби, особеност, която му дава възможност, да надделее над несъвършенствата и ограниченията, която тя му носи, овладявайки част от тайните на регенерацията и създаването на човешкото тяло.
Фестивалът Халкея, определено ни отвежда към една от големите тайни на Умай Биче Балада-Атина Палада, а именно тъкачеството. На един по-дълбок космогоничен план, Хефест и Зевс, трябва да се схващат като две страни на едно и също божество, Небесният Ковач, който се разделя в необходимостта от Сътворението. В тоя ред на мисли, главата на Зевс е едновременно оная небесна огнена пещ и наковалня, чрез които Хефест ще преобразува качествата на естеството от едно в друго, енергията на разума в енергия на творческата интуиция, която може да създаде материя, вибрационно подходяща да изрази, божествените идеи във форми и образи.
Затова именно, когато „Сказание за Чулман” ни представя образа на Умай Биче като шивачка и тъкачка, то я представя именно в този контекст на създаване на материя (Красивият пешкир), която може да отрази вибрационно и образно, същността на Слънцето (Слънчевата творческа йерархия) и по този начин да създаде Слънчевия човек. Този акт можем да сравним с даването на Образа Божий в Книга Битие или с неговата еволюция, която прави хората равни с алпите и те започват да ги гонят и убиват, подучени от злият Шурале.

(2) Знаел той, че красавецът Мар,
след като се измие преди изгрев,
се изтрива с красив пешкир,
който виси у дома му.

(3) Този чуден пешкир
ушила за него Турун-Аби:
тя украсила бялата тъкан
с червени знаци сарман.

(4) Този, който допре този пешкир
до тялото си,
става също прекрасен
като самия тархан на алпите Мар.

(5) Шурале уговорил Самор,
която тогава временно
се била върнала в дома на Мар,
да хвърли пешкира на Земята.

(6) Обещал й в замяна
да я запознае с могъщия алп Таш-Угез,
и тя хвърлила пешкира
долу на Земята.

(7) Допрял Шурале пешкира
до телата на децата на Таук
и те станали прекрасни
като самия Мар-Нар.


Самото слизане на образа на алпа Мар – управителят на общността на алпите в Бой Терек и отпечатването му върху лика на хората за да станат красиви е дело на злия алп Шурале, с идеята да бъдат противопоставени хората на алпите, и поражда война, която довежда до опитът да бъдат изтребени хората от алпа Мар чрез създаването на Ледената епоха на Земята. Факт, отразен и в египетската митология. Даването на образа на Слънчевия Мар на хората не е един планиран сътворителен процес, обаче, както ни е представен в Книга Битие. В „Сказание за Чулман”, той е един дисбаланс, една конфликтност в йерархичното начало на божеската общност, чрез която се цели неговото преобразуване и смяна управлението на върха. Този замисъл не успява, но и хората не биват изтребени, както и Образът Божий не им е отнет. Защо? Защото чрез него те научават кое е добро и кое зло. Саможертвата на алпа Субан Карга ще стане негов символ, а вероломството и амбицията на Шурале, символ на всичко онова, което те трябва да победят. Затова след разрушаването на Стената Кара-Kоръм, Тангра извършва едно преустройство на сътвореното, което да отговори адекватно на новото положение на човека.
И така, какво е красивия пешкир, ушит от Турун Аби Артимес за нейния съпрус Мар (Слънцето)? Това е първообраза на известната ни „Торинска плащаница”.

Образът на Атина Палада като тъкачка е отбелязан в древногръцкия мит само в случката с Арахне, която впоследствие Тя превръща в паяк. Няма друг митологичен сюжет, който да ни разкрие повече за Атина Палада като тъкачка и за същността на нейното тъкачество, нито за изделията и тяхното значение. Подобни постни моменти в образа на иначе широкопочитаната в елинския свят Атина, отново ни говорят за нейния неелински и негръцки произход. Изтъкаването на нова дреха за статуята на Атина по време на всяка Халкея е само свидетелство за многобройните й божески преобрази.

Вторият момент, който ни свидетелства, за построяването на карамадж (светилище) на Умай Биче е безизходицата, в която изпада Таргиз Атряч (вж.
Таргитай и Таргын-нама ), в невъзможността си да се измъкне от Подводният свят на Чулман (подводният свят е и подземен свят за древните българи).
(65) Когато вече бил напълно отчаян, спомнил си Таргиз за жената на Мар – първата луна Айрам и почнал да я моли за помощ:
(66) “О, Айрам, жено на Майрам, помогни ми, нали дълбоко почитам твоя мъж Нар-Мар!
(67) Кая се пред теб затуй, че не те почитах както следва да се тачи великата Турун-Аби;
(68) Но ти обещавам, в случай, че се спася, да построя в твоя чест невиждан карамадж с евен!”.
(69) Едва изрекъл това и пред него се явил Кулюг-Бала Челбас и му предал словата на Умай: (70) “Приятно ми е, че си решил да ме почиташ и дори да построиш карамадж с евен.
(71) Но нали аз зная, че мнозина хора са много непостоянни в своята любов.
(72) Затова по-добре се закълни, че ще направиш следното – ще ми донесеш небесните ябълки.
(73) Те растат в забранената градина на Мар… Ако обещаеш – тогава аз ще ти помогна!


Кана Таргиз Атряч за разлика от Кук Куян (Хермес) е човек, който не познава цялостно тайните за пътуването във време-пространството, където измеренията са повече от три. Текстът отново потвърждава онова, което е засвидетелствано и в българската приказка „Тримата братя и златната ябълка” за проблематичността на пространствено-времевите коридори и пътуванията в тях, а именно, че връщането от една многоизмерност към триизмерност е много по-сложно, отколкото пътуванията от триизмерността към многоизмерността. При пространство-време с повече от три измерения, пространствено-времевият коридор за връщане е многопосочен лабиринт, в който вярната посока е само една. Затова е нужна отново помощта на Баджт-Умай за да се премине границата между световете успешно. Сказанието ни представя прословутата „нишка на Ариадна” от древногръцкия мит, която тук е символизирана с гъше перо, на което е навит лъч. Когато Таргиз Атряч го взема в ръцете си, лъчът почва да се развива от перото и да сочи пътя. Ясно е, че тук имаме символ на техническо устройство (подобно днешните джипиеси). Отново се потвърждава и нуждата от техническо летателно средство за придвижване от многоизмерността към триизмерността, символизирано тук с хвъркатия кон Тулпар, понеже пространствено-времевите портали (червееви дупки) в многоизмерните светове са нестабилни. Тази нестабилност е символизирана с бича-змия на Чулман, който не застига Таргиз Атряч именно поради бързината на Тулпар, бягащ по лъча на Умай Биче и връщаш Таргиз Атряч, в нашият свят.
Извеждането на Таргиз Атряч от Подводният Свят на Чулман, обаче има своята цена, защото Атряч е човек. Той трябва да донесе на Умай небесните ябълки от забранената градина на съпруга й Мар (Слънцето) (идеята да вземеш богатството или парите на съпруга си, не е нова). Небесните ябълки са особено важна ценност, защото те служат за регенериране на физическото тяло и поддържат безсмъртието на алпите. Те са коренно различни от ябълките от Дървото за познаване на добро и зло, насред Едем. Те са плодовете на Дървото на Живота. Яденето на едните дава земно битие, яденето на другите – небесно битие. Ясно е, че в „Сказанието” са визирани познатите ни от древногръцкият мит Херакъл (Гугуглъ) и Златните ябълки на Хесперидите , пазени от змея Ладон, но все пак трябва да отбележим, че Гуруглъ тук е прозвище на кана Таргиз Атряч, което той получава излизайки от подводния свят на Чулман с помощта на Умай Биче. Лъчът на Умай Биче, навит на гъше перо, в неговия духовен, а не технически план, това е пътя на Кундалини (Змията-Огън) на Изток, това е Сетивността на Интуицията, с която се преминава над петизмерността на ума. (Затова Умай Биче често е в образа на водоплаваща птица-гмурец). Само тогава могат да бъдат извършвани пътуванията в многоизмерността на време-пространството и извън него. Умът е необходим за усвояването на един триизмерен планетарен бит, затова човекът на ума е земен, човекът на ума е познавателен, но човекът на интуицията е знаещ. Но когато говорим за Българина като същност, не просто като древност, Сказанието ни свидетелства, че той е „седемизмерен”, той е над-интуитивен, той е онова, което наричаме чист Дух, чиста Духовност. Нещо немислимо за днешното ни земно съзнание и разбиране. Затова прозвището Гуруглъ, трябва да се разбира, повече във връзка със санскритското „гуру” – „духовен наставник, духовен учител”, но най-вече в смисъла му на „разрушител на тъмнината” („гу” – „тъмнина”, ру – „разрушаване”), което в нашето Сказание е символ на завръщането на Атряч Таргиз от подводния свят на Чулман от едно друго времепространство и завръщането му в познатия ни земен свят. Символно това може да се илюстрира в египетската доктрина с излизането на Слънцето от Дуат като Хепри, с изгревa над хоризонта.
За значението на небесните ябълки от градината на Мар/златните ябълки от градините на Хесперидите, свидетелства и древногръцкият мит. Те неслучайно са забранени и трябва да бъдат откраднати, за да бъдат притежавани от Умай Биче. Една от тях, в древногръцкия мит, богинята на раздора Ерида подхвърля на пира в Хароновата пещера и предизвиква раздор между Хера, Атина и Афродита, а решаването на спора на кого да принадлежи ябълката, от страна на Парис, предизвиква избухването на Троянската война, която в действителен исторически план е, не война на гърци с троянци, а война между древнобългарските племенни обединения на Балканите и Егея,(каквито често срещаме в „Сказанието”), тъй като конфликтът в небето е и конфликт на земята. Тази война е поетично перефразирана и открадната от Омир, за да се даде историчност на оформящата се млада еладска културна общност в Егейският регион. Причината за конфликта, е именно „небесната ябълка”, която подмладява притежателят й. „Хубавата Елена” е просто нейния земен, антропоморфен, женски символ. Затова на ябълката, богинята Ерида (Раздор) написва: „на най-хубавата” синоним на „най-младата”.
Най-интересната част от това събитие е построяването на светилище от камък на Умай Биче от Атряч Таргиз в Арджа Билиш (днешна Южна Гърция, Бяло море) и изработването на нейна златна статуя (биргюн). За разлика от първото светилище на Умай, на хълма Баджту станало свещено за всички Българи, тук, в този текст на Сказанието, най-вероятно е визирано построяването на Ерехтейона (част от Акропола) в град Атина. Сказанието дава информация, именно за този първи храм, който е строен според официалната наука 2000 г. пр. хр.
(84) Незабавно Атряч пристъпил към изпълнението на обещанията – и преди всичко издигнал в Арджа-Билиш карамадж на Умай.
(85) Този карамадж и евенът на Турун-Аби в него били тъй чудно красиви, че самият Укряч се трогнал.
(86) Но тогава Тахтал и Шахтар, които му помагали да строи карамаджа на високия хълм, му казали:
(87) “На великата Умай-биче ще бъде много по-приятно, ако поставиш в него нейния биргюн”.
(88) Тогава Атряч решил да постави златен биргюн на Турун-Аби и наредил на всички подвластни царе на Илат (Троя) да приготвят данък от злато…


Така, „Сказанието” представя „Ерехтейона” на Акропола на Атина (вж. Ерехтейона )като едно чисто българско творение, спомен, за което е останал и чрез т. нар. „пеласгийска стена” на Атинския акропол. Строителят на Ерехтейона не е неизвестен на науката, но „Сказание за Чулман” е категоричен, това е кана Таргиз Атряч наричан още Укряч.
Каква е елинската версия за неговото построяване? Тя е свързана с отглеждането на нейното дете Йерихтоний – получовек-полузмия, който Атина дава на трите дъщери на Кекропс в кутия, да го пазят, без да я отварят. Атина отишла да вземе хълм от планината Палене, за да го използва за Акропола. Но сестрите, в нейно отсъствие, отворили кутията. Един гарван ги видял и долетял при Атина да ѝ каже. Тя, вбесена, захвърлила хълма и после отишла да накаже сестрите. Този хълм и сега стои там, където го е оставила богинята - това е хълмът Ликавитос в град Атина. Когато пораснал, Ерихтоний отстранил от трона Амфиктион, който го взел от Кранай дванадесет години по-рано. Оженил се за наядата Пракситеа и от нея имал син Пандион I. Атина горещо го поддържала. Той устроил в нейна чест Панатинейските игри и поставил на Акропола нейно дървено изображение. Според легендата, той научил поданиците си да яздят коне, да ги впрягат в колесница, да обработват сребро и да орат земята с плуг. Според някои Ерихтоний измислил колесницата. Според други това направил още преди него Кекропс, защото бидейки с половин змийско тяло, нямало как да се предвижва по земята. Той е убит от Посейдон и на небето става съзвездието Колар. Погребан е в Светилището на Атина на Акропола, което след това се нарича Ерехтейон
Както се вижда, елинският мит е твърде беден и постен откъм сведения. От него, не става ясно, кой е построил Ерехтейона на Акропола. „Сказание за Чулман”, не само ни дава това сведение, но и сочи още двама негови строители, заедно, с Атряч Таргиз Гуруглъ, както и дава подробни сведения за изработването на златно изображение/статуя на Умай Биче. Това е в противоречие с гръцкия мит, който твърди, че Баладионът е дървена статуя, фигура или изображение на Атина Палада. Сказанието не просто свидетелства, че първата дървена статуя, фигура или изображение на Атина Палада е била златна, но и разказва историята на нейното изковаване. Разбира се, първом е било построено светилището на Умай Биче с неговия каменен (скален) олтар и след това е изработена статуята.
За статуята е събрано злато от цяла Троя (Анатолия, Яна Идел), но изработката й се извършва в Египет, в ковачницата на алпа Хурса по времето на фараон, чието име в „Сказанието” е Хараб. Ковачът Хурса е женен за неговата дъщеря, но тя създава проблеми и настройва баща си срещу кана Таргиз Атряч и алпа Хурса, докато двамата работят в ковачницата статуята или фигурата на Умай Биче. Опитът за убийството и на двамата от Хараб, води до промяна на цялата политическа обстановка в Египет. Фараонът Хараб е убит, а Хурса слага на негово място своят син, осигурявайки спокойна обстановка за изработането на Баладиона (Паладиона). В тоя ред на мисли, изработен от ръцете на алпа Хурса, Баладионът (Паладионът) има наистина небесен произход, както е указано в гръцкият мит. Първото негово действие, докато е още изработван е промяна в политическата обстановка в Египет и смяна на управлението и неговият трон. Фараонът Хараб се явява едно своебразно, но ритуално-необходимо човешко жертвоприношение.
(124) Когато най-сетне златният биргюн на Умай бил приготвен от тях, взели го и го поставили в карамаджа на Турун-Аби край евена.

Тук вече трябва да посочим защо ковачът Хефест присъства в Ерехтейона, заедно с Атина Палада. Ако следваме древногръцкия мит, обяснението ще е опита му за отнемане непорочността на Атина и зачеването на Ерехтийон. Но за такива дела, боговете не биват почитани. В шумерската митология, дори когато Енлил насилва бъдещета си съпругът Нинлил е изгонен и пратен в изгнание, а не почитан. Ковачът Хефест е в Ерехтийонът заради това, че ковачът Хурса в древнобългарското „Сказание за Чулман” изработва заедно с Таргиз Атряч Гуруглъ първата златна статуя/фигура на Умай биче Артимес в Египет. Потвърждение на това е репликата й, която правят Фидиас и помощниците му, когато изработват статуята на Атина Палада през 447 г. пр. хр. за Партенона. Те реално изработват Атина Партенос с трирогов боен шлем, символизиращ отново трирогата Умай Биче, в центъра на който е изработено подобие на Сфинкса в Египет. Убедете се сами ; Атина-Девица
(125) Близо до карамаджа на Умай Атряч основал града Укряч – накратко – проявил се като човек благодарен и благочестив.

Когато разглеждаме образа на Таргиз Атряч Гуруглъ, нека не го търсим като личност, нека не го ограничаваме и в рамките на една историческа епоха; защото Таргиз Атряч Гуруглъ е прехода на едно Съзнание през историчността на времето и пространството, в което То се манифестира и усвоява различни Образи, изграждайки по този начин характера и спецификата на епохата, която проявява (идеята за аватарите на Вишну). Така Вечното живее в Преходното, без да бъде ограничавано от него и без да бъде нарушавана, неговата Абсолютност.
Затова, когато оцелява с кораба си от потопа в Шумер, той е библейския Ной; когато основава град Атина (Укряч), той e Кекропс ); когато Умай Биче го извежда с лъча от светлина, навит на гъше перо, от подводния свят на Чулман, той е Тезей и Херкулес; когато връща Златното рухо в светилището на Мар и взема Танъш за жена, той е Язон и Тезей.
Съзнанието на елините, ограничено от конкретния спекулативен ум е неспособно да възприеме универсалната идея за Небето, затова ражда от аватарните образи на Универсума, многобройни и различни божествени герои, богове и божества; докато неограничената духовност на Българина, може да събере цялата Вселена в един Универсум, затова той първи прави планетарна държавност и човечество.
Затова тази идея на съборност на божествата в един храм виждаме в Ерехтейона на Атина. Какво обаче е най-важното и отличително за него? Неговият изключително древнобългарски характер. Сградата му приютява Гумното на град Атина (маслиновото дърво на Атина, соленото езеро на Посейдон), така, както аулът (двореца) на българския кан приютява Медното Гумно и около него строи укрепен град. В Атина, това е аулът на Кана Тенгир Таргиз Атряч Гуруглъ около който той основава града Укряч (Атина).

В основата на многообразието на битието стоят многобройните преобрази на творческата сила. Всяка нова творческа вибрация, с всяка една нейна пулсация репродуцира нов образ на Божественото. В тоя ред на мисли, различните митологични богини и богове са нищо повече от образи (различни пулсации) на Божествената Сила, с които Божеството се изразява като Битие. Затова, когато говорим за различни богини, трябва да ги разбираме като образи, проявления на Божествената Сила на Тангра – Умай. Тогава какво е Бозби? Умай като Утроба. Но тя, едновременно е и същевременно, не е. Този парадокс, бихме могли да наречем Закон за съхранение на Абсолютното. Само така Неограниченото може да присъства в ограниченото, да го изпълва, без да губи своята неограниченост.
Затова е символа на лъка, където битийно-проявеното е пронизано от силата на Божественото Съзнание. Той именно е в ръцете на Умай, раждащата живот, девственица и същевременно кърмещата Битието Майка. С него тя сваля душите от Небето в телата в утробата и това не е едноактно действие, а процес. Затова, лъкът и стрелата се вързват на люлките на всяко новородено. Умай го покровителства, Умай го пази, но и Умай го въплъщава. Духовната Сила (Шакти) на Тангра. В тоя ред на мисли, Артимас като ловджийка е една очовечаваща природния социум сила, защото неговата енергитичност трябва да стане пригодна за създаването на човешкият социум (битността на човека), но същевременно тя работи и вътре в човека за израстването му до възможността да създава социум, укротявайки първичността на стихиите в светът на неговите желания, страсти и емоции. Така се създава семейството, родът, племето, общността и народността. Затова тя е и Бендида – „свързващата”; „съединяващата”; „обединяващата” Бендида. Когато две души биват пронизани от нейната стрела, те вече имат един общ път и това е семейството. Лъкът на Артимес насочва Съдбовността и за тези, които я почитат, семейната съдбовност е едно взаимоизграждане, себежертва и творчество. За други, тя е Съдбовност за лично, семейно, родово и народностно възмездие.
Затова, нека погледнем как действа лъкът на Великата Артимес в такива случаи. „Сказание за Чулман” (Първа част) брилятно ни го показва;

(31) Чулман харесал
това подобие на суша и той решил
да създаде сред морето
вече твърдата суша.

(32) Отишъл Чулман при майка си
и я попитал как на направи сушата.
Умай-бийче му казала:
“Нека стрелата намери отговора!”.

(33) Тя затворила очи
и стреляла с лъка:
стрелата полетяла надалеч
и се скрила от поглед.

(34) Прибрала стрелата алп-биката,
Която в образа на жаба
живеела в извора Тиджа
и затова я наричали Бакал и Тиджа.

(35) Дошла със стрелата
Бакал при тях
и казала на Бадж-Турун:
“Аз ще ви помогна!.
„Нека стрелата намери отговора”.


Какво е стрелата в случая? Тъй, както на Темида трябва да й се затворят очите, за да отсъди безпристрастно, тъй за правилния прочит, за пророкуването на Съдбовността е нужно физическата сетивност да бъде освободена. Тогава творческата интуиция (стрелата) създава Съдбовност за Творчество. Така алпът Чулман намира своята съпруга, жабата Тиджа, за да създадат заедно първата суша. Съпруга за Творчество! Не за всекидневната битност! Затова ние имаме една стара, вече позабравена дума за този акт „хвана го сляпата неделя” – онова, което би могло да раздели две души да не ходят общ житейски път, се скрива на заден план и на преден излиза всичко онова, което ги свързва. Привличането е неудържимо, светкавично (защото е стрелата на Умай) и непреодолимо. След това в така разпаленият огън на семейното огнище се хвърлят дървата (скритата конфликтност) и от това дали са сухи, влажни или мокри, зависи как ще протече общия път на двамата. Освен сляпа има и „зряща неделя”. С нея Умай Биче Артимас, награждава своите служители и любимци, в зависимост от службата им и предаността им към Тангра. Това е способността, предварително да видиш част от своята собствена лична съдба, а именно наградения получава огледалото на Артимес, с което може да види предварително своята бъдеща жена (и обратното). Втора част на „Сказание за Чулман” ни го свидетелства;

31. Как Таргиз търсил и намерил Танъш
(1) А Умай, невидима, му казала в ответ: “Вземи за своя труд това огледалце!”.
(2) “Но за какво ми е то?”, - учудил се Укряч, откривайки с ръката си едно красиво огледалце.
(3) “Постави го преди сън под главата си и ще видиш!” – чул той в отговор насмешливия глас на Умай-биче.
(4) Тъй и сторил Атряч – и видял на сън девата Танъш. Както я видял – тъй и се влюбил в нея и завинаги изгубил покоя си.


Необходимо е да отбележим едно малко известно прозвище на Умай Биче Артимас, а именно Пай Ене, Пай Ана – „Божествена, Свещена Майка”. С терминът „пайана” в свързания с тенгриянството северно-алтайски и телеутски шаманизъм, се разбира самата земя и свързаните с нея добри земни духове, помощници на шаманите. При якутите този термин добива формата „бай ене” и той се отнасял до духовете-стопани, обитаващи неебсната сфера, защитници на лова, покровителствуващи размножаването на животните и птиците.
На Балканите, това прозвище на Умай Биче Пай Ене, можем да провидим в теонима като Пеан, в етнонима Пеони и в термини като Пайс. И така Пай Ене, Пай Ана – Пеан – Пеони - Пайс. Възможно ли е? Нима не е само звучно съвпадение на думи, без всякакви смислова и лингвистично-географска връзка?
Παιηον Παιων Παιαν , Paiêon, Paiôn, Paian , Paeeon, Paeon – Лечител, лекарят на олимпийските богове, но също така и Атина Паеония(Paiônia), Атина Лечителка! Трябва също да отбележим, че независимо дали епитетът се използва към бог (Аполон) или към богиня, той има и освободител от всяко зло или бедствие
Не е нужно да споменаваме, че цялото шаманство е свързано с лечението, дори няма необходимостта да посочваме, че Умай Биче Пайене е лечителка, тя дори е много повече от това!
Да продължим с Йоан Цеца и етнонима „пеони”:

“А пеонците са българите. Не вярвай на глупаците да смяташ, че пеонците са различни от тях. Те (глупаците) смятат, че Аксиос е различен от Вардара. А някога бяха господари от планината Пинд почти до самия Константинопол чак до времето на най-силния самодържец Василий, който напълно им свил врата
и ги направи роби на Ромейската държава."

И след това Пеония и най-накрая „пайс” – чедо и служител.
"Аз съм пайс на Земята и на звездообсипания Уран"

Артемида Ефеска е покровителка на амазонките. Съвсем ясно е, че амазонките – ловци и жени-воини, не са еладско племе. „Сказание за Чулман” ги представя в една съвсем друга светлина, като служителки на Умай биче Артимас в първата държава на земята, наречена Турун Суба. Затова те са наречени „умайджанки”. (От „Умай” – утроба, матка пъпна връв” и индоевр. „джати” – „раждам”, както и от „джанка” Джанка ).

Така стигаме до странния култ при Артемида Таврическа (Кримска), където сведенията говорят, че култът към нея е свързан с човешки жертвоприношения или по-точно жертвоприношения на чужденци. Тази информация сама по себе си е доста странна , ако разбира се, не потърсим какво казва самият епос „Сказание за Чулман” за това. Четем:

(73) Тук взел да излиза от водата
и да си почива тук Джалъш,
затова и островът, и морето
почнали да наричат Чулман.

(74) Ако на острова излизали хора,
оцелели от корабокрушения,
Чулман убивал всички възрастни
и оставял живи само момичетата.

(75) Момичетата израствали
на този остров на Чулман,
без да виждат никакви мъже,
освен самия Джалъш;

(76) затова те мислели,
че всички мъже
приличат на Исадъ-Арбай
и затова го обичали и не се бояли от него.

(77) Когато ставали моми,
Джаик ги вземал за жени
и те му раждали
прекрасни дъщери.

(78) Така му наредила да прави Умай,
и заповядала на жените,
раждащи деца от Джалъш,
да убиват своите синове.

(79) Благодарение на тези правила
Чулман създал едно женско царство,
където никой не се боял от него
и където всички го обичали.

(80) За да не попадат на острова
възрастни другоземци,
Турун-Аби създала един отряд
от 40 девойки.

(81) Тези девойки се наричали
умайджанлар или къргъз,
а началничката им носила
името Шан-къзъ.

(82) Умайджанките ходели като стража
покрай брега на морето
и убивали всички възрастни другоземци,
които се появявали на острова.


Тук вече тайната на Артемида Таврическа, описана като жестока богиня, качена на колесница теглена от два бика с факел в ръка и чело украсено с полумесец, напълно се разкрива. Таврика, Таврида или Таврия е древното наименование на полуостров Крим Таврика) и според някои изследователи, произлиза от наименованието на бика (телеца). В това има резон, защото самият Чулман се преобразява във воден бик, наречен Йелбеген, когато наказва алпите за техните подигравки спрямо квакането на жена му Тиджа (жаба). Това, което ни дава първом като сведения „Сказание за Чуман” е, че във времената на алпите, Кримският полуостров е бил остров наречен на самия Чулман (Посейдон), любимо място за отдих и почивка. Когато попаднели на него корабокрушенци, Чулман убивал момчетата и мъжете и оставял само момичетата, които впоследствие му ставали жени. Когато му раждали синове, те били убивани и оставяни само момичетата, които от своя страна също ставали жени на своя баща-алп. Така че Чулман създава една островно женско царство под покровителството на Умай Биче Артимас. То е вид силно централизиран държавен матриархат, тъй като управлението на островната държава, създаването на войскови отряд от 40-сет умайджанки за неговата отбрана от мъже-корабокрушенци е дело на самата Умай Биче Артимас. От сведенията, които ни дава „Сказание за Чулман” е ясно, че т. нар. култ към Артемида Таврическа чрез жертвоприношения на мъже е една по-късна интерпретация на държавната отбрана на девствеността, чистотата на установеният порядък в островната държава на Чулман и Умай Биче Артимас. Не е случаен факта, че дъщерята на Агамемнон, Ифигения, която е поднесена в жертва на богинята, заради дързостта му да я охули и впоследствие е заменена със сърна на олтара, също е отведена на този остров и става жрица на Артемида, в храма й. Тя спасява брат си, Орест от това да бъде убит, когато отива да вземе от Таврийския храм по поръка на Аполон в Делфи свещеното изображение на Артемида. Фактът, че на древногръцкият свят е нужно свещено изображение на Турун Аби Артимас от Северното Причерноморие, говори достатъчно недвусмислено в полза на това, че Артемида е натурализираната Турун Аби Артимес като богиня в древногръцкия свят. Подобна матриархална островна държава се установява за кратко и на остров Лемнос, в северната част на Егейско море остров Лемнос, острова на Хефест(алпа Хърса).
Единствено латинските народи впоследствие, се опитват да поизчистят малко елинското неразбиране на същността на Умай биче Артимас, като я представят като Диана (Диана Лучина, Диана Диктина) в една небесна етимологична концепция, каквато я виждаме в началото на епоса "Сказание за Чулман" като жена на алпа Мар (Нар) - Слънцето (Феб Аполон).

(12) Излязъл от морето
и помолил Тангра да
освети вместо морето
онова, което е над морето.

(13) Всевишният наредил на Мар
да бъде Слънце,
а на жена му Турун-Аби –
да осветява Луната...


Тънкостта, която ни посочва Сказанието е, че Турун Аби не е самата Луна като небесно тяло, тя дори не я символизира. Турун Аби е слънчевата светлина, чрез която Луната свети и се вижда през ноща на Земята, като тази Светлина има не само физически, но и духовен аспект. Затова, когато разглеждаме Турун Аби Артимес от този аспект, тогава я наричаме Кунай (от „кун” (Слънце) + ай (месец) или „кун” (Слънце) + ай (Луна) ). (виж Бележкa 8)

Оттук е и произхода на български лични имена като Куна, топоними като Кунино )и етнонимни прозвища като кун (куманин) и панамската легенда за Куна. Легендата за кралица Куна, бранила село Кунино от настъплението на турците и редица особености в бита, самосъзнанието и вярванията на индианците куна от Карибските острови, в които ние виждаме много древнобългарски елементи и понятия, отново ни връщат към образа на Умай Биче Кунай и нейните умайджанки (амазонки), както и към времената на края на нейното царство Турун Суба разрушено от халджавъзите. Самото прозвище Кунай и личното име Куна, вече ни дават възможност да видим Умай Биче Артимас, не само като една духовна небесна Сила на Тангра, не само като великата Огнена Майка, ние можем да я видим в онази бяла, русокоса и синеока българска девойка, която можем да залюбим и създадем с нея семейство, род, български народ. Това е дарът на Умай към Българите, в които Тя ще присъства Вечно.

И аз, виделият нейния Образ в сънищата си, живеещият в нейната Благословия и Благодат, Покров и Защита, написах за Бъдещето, тези редове.

БЕЛЕЖКИ

(1)
...или когато прелитайки, сянката й попадне върху човека

(2)
Снимка 1 ; Снимка 2 ; Снимка 3

(3)
Не е ясен произхода на кукумявката като символ на Атина Палада. Смята се, че поради спосбността й да вижда в мрака, чрез нея, Атина се символизира като богиня на мъдростта. Това, обаче е едно незадоволително обяснение, защото кукумявката е граблива птица, нощен ловец и като такава, би трябвало да символизира Атина, като богиня-воин. Ако обърнем поглед към другите митологични системи, където тя се среща като символ, то в персийската, кукумявката Ашозушта има функцията да прогонва демоните на злото, изговаряйки тихо свещени думи, а в Шумер, тя е Лилаке (бухалка) (ki-sikkil-lil-la-ke), която е „духът в дървото” в "Tablet XII" на епоса за Гилгамеш от 600 г. пр. Хр., птица, която гнезди в короната му.
Този факт е донякъде достатъчен да потърсим връзка на символа „духът в дървото” с маслиновото дърво, чрез което тя става богиня на град Атина, но което е и част от елементите на древнобългарското Медно Гумно.
Разбира се, не можем да не допуснем, че символът на совата, кукумявката, бухалът символизират способностите на богинята да пътува между измеренията на времепространството. Само това обяснение, може да даде пълнота на всички особености на символа.

(4)
Като призовал на помощ баща си Посейдон, Тезей без страх се хвърлил от стръмния бряг в морските вълни. Всички гледали уплашено към морето, което погълнало героя и били убедени, че той няма да се върне обратно. Ариадна изпаднала в пълно отаяние; и тя смятала, че Тезей е загинал.
А всъщност, щом морските вълни покрили главата на Тезей, той бил подхваната от бог тритон, който за един миг го пренесъл до подводният дворед на Посейдон. (Николай Кун, Старогръцки митове и легенди, стр. 218)

(5)
Затова фараонът „син на Ра” и се изписва със символа на патицата „са” и символа „око в слънчевия диск„
Оттук и царските имена Кот, Котис, Котян. Кот и Котос са и лични имена на великани и титани в митологията.

(6)
Оттук и Башту, първото име на град Киев Башту

(7)
Разказ на Теихо Атепанги.
Danielsson, В. Vegessene Inselen der Sudsee Cullstein, 1955.
Тази легенда за сътворението сподвижникът на Тур Хейердал Бенгт Даниелсон записва на остров Раройа, от групата Туамоту, на 450 морски мили от остров Таити в Тихия океан.

Цитат № 72
„В началото съществувала само Пустота - ни мрак, ни светлина, ни суша, ни море, нито слънце, нито небе (...) само безмълвна неподвижна пустота. Минало неизчислимо дълго време. Пустотата започнала да се движи. Тя шумяла и растяла, докато накрая се превърнала в по-великата нощ, без граници и очертания. Всичко било потънало в мрак - дълбок, непроницаем мрак. Отново минало неизчислимо дълго време. Дошъл краят и на По. Нови незнайни сили влезли в действие, нощта се превърнала в океан, а в неговите глъбини се образувало вещество. В началото то било само пясък, но след това се превърнало в здрава земя, която се повдигала все no-нагоре и нагоре. Най-после на света се появила Папа — майката на земята. Папа се разраснала и станала голяма страна, първата от всички. А над Папа, майката на земята, почивал Атеа, бащата на небето. Минало още много време и Папа родила двама синове, Тане и Тангароа. Те се огледали и видели, че няма нито светлина, нито пространство.
- Хайде да отделим Атеа от Папа - казал Тане. Заедно те се опитали да повдигнат Атеа, но не могли даже да го поместят. Скоро се родили братята Ру и с тяхна помощ работата тръгнала по-успешно. Те отделили Атеа от Папа. Бавно повдигали Атеа все по-високо и по-високо, накрая над земята се разпрострял небосводът. Възникнали три сфери: Рангипо - подземна и подводна сфера, Рангимарама - светът,в който живеем, и Рангирева - небесната сфера над нас. Тангароа станал господар на океана, а Тане закрепил на небето звездите, Слънцето, Луната и станал техен господар. След това Тангароа направил Тики - първия човек на земята - и понеже той не искал да живее сам, неговият създател направил от пясък и първата жена Хина ахуоне - Хина, направена от пясък. Всички хора произхождат от Тики и Хина. Поколение след поколение се сменяло, докато най-после се родил Мауи - най-великият от всички наши праотци."

(8)
И както е казано в Откровението на Иоан;
гл.12:1 И яви се на небето голяма поличба – жена, облечена в слънце; под нозете й – месечината, а на главата й – венец от 12 звезди.
 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание