www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Тенгрианство и Саракт: Гергьовден и Плеядите  
Автор: Йордан_13
Публикуван: 23.09.2018
Прочетено: 126 път(и)
Размер: 99.99 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 
Хелиакалният залез на звездния куп Плеяди (заедно с изгрева на Слънцето) бележи утрото на Георгьовден. Това несъмнено интересно, но съвсем обикновено (от научна гледна точка) астрономическо събитие има своите дълбоки културно-духовни измерения, бележещи същността и тайнствата на самия празник по нашите земи.

Вярванията и обичаите, свързани с Гергьовден в село Ситово не биха били отличаващи се от другите, характерни за родопския ареал и българското етнично землище, ако нямахме засвидетелстваната чрез скалните изображения и черквички-грамади древна връзка на това място със звездният куп Плеяди.
Като начало трябва да кажа, че установеният плеяден календар, свързан с положенията на Плеядите на звездното небе, техните изгреви и залези в различните сезони на годината, земеделската символика и дейност, празниците и обичаите свързани с тях, има несъмнено две страни. Едната е външната, обслужваща планетарния бит на човека и свързаната с него селскостопанска дейност, втората е вътрешната и тя е по-важната. Вътрешната е, че плеядният календар носи и кодирано познание за древните пътувания до тази точка на Космоса (Плеядите), които са от несъмнена важност за цялата ни планетарна цивилизация (но най-вече за Българите като народ). Този вид пътувания са били извършвани чрез отварянето и затварянето на пространствено-времеви коридори (наричани днес от съвременната наука „червееви дупки”). Разчупването на кодовете и извличането на това познание стана възможно след дългогодишни изследвания на скалните изсичания, символите и знаците, надписите, фолклора, вярвания и обичаите на Ситово и региона. Пространство-времевите коридори до звездната област на Плеядите могат да бъдат „благоприятни” и „неблагоприятни” и съответно „отворени” и „затворени”, но последното е лесно обяснимо. „Благоприятен” е този пространствено-времеви коридор, който най-бързо и пряко ни отвежда до Плеядите, „неблагоприятен” е този, при който преминаването е по-продължително и е свързано с преминаване през други небесни области или места, за да бъдат те достигнати т.е. неблагоприятният коридор не означава затворен коридор. През него може да се пътува, но пътуването е по-конфликтно и рисково. Това е кодирано в плеядният календар, символно, именно чрез различните положения на Плеядите по звездното небе и отношението им с другите небесни тела. Идеята за благоприятен пространство-времеви коридор към Плеядите е кодирана именно чрез положението им на Архангеловден и древните практики и обичаи свързани с него. Тогава какво е символно отбелязано с „хелиакалният залез” при настъпването на Гергьовден? Именно един „неблагоприятен” пространствено-времеви коридор, който прави Плеядите трудностъпни. Защо? Плеядите се скриват с изгрева на Слънцето. Във фолклора това символно е изразено чрез „Свети Георги убива Змея”. Змеят, това са Плеядите, св.Георги, символният антропоморфен образ на Гръмовержеца, Небесният Бог. Това обаче е само единият план на разбирането и той е повече планетарен. Да видим космичният. Плеядите отново могат да бъдат достигнати, но пространствено-времевият коридор преминава през Слънцето. В тоя ред на мисли Свети Георги, пронизвайки змея чрез копието си, не убива, а свързва.
(„Убиването” е представа свързана с полупропускливостта на канала, неговата конфликтност и рисковост за пътуването). Слънцето е връзката, порталът през, който трябва да се премине, за да се достигнат Плеядите, през този планетарен, времеви период, който ще свърши чак на Димитровден. Слънцето като портал за преминаване към други измерения на времепространството, е ясно изразено в редица новооткрити и представени артефакти от Южна Америка (маи)(вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...o%20portal2.jpg ; http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...sko-Meksiko.jpg ). Но нека да кажа и второто си предположение, а именно, че разположението на Плеядите и Слънцето на Гергьовден, представя отварянето на пространствено-времеви коридор към Плеядите с цел достигането на звезда, намираща се във вътрешноста на звездният куп или „отвъд него”, чиято планетна система е еднаква или сходна със Слънчевата.
В тоя ред на мисли, ритуалът “обидване на нивата”, рано сутрин на Гергьовден, когато всеки стопанин, заравя в средата на нивата си, червеното великденско яйце, обикаля я три пъти и забива в средата й, до яйцето, разлистена пръчка, трябва да се разбира като кодирано познание за “изправяне” или “поправяне” на проблематичният пространство-времеви коридор. Тази магично-обредна практика, ни свидетелства за пресътворяването, пресъздаването на този коридор в благоприятното положение, което е имал той по време на Архангеловден (символно кодиран с вертикалната ос Плеяди- Наблюдател). Абсолютно уникално е свидетелството за отварянето на пространствено-времевия коридор към Плеядите, рано сутринта на Гьоргьовден в “Песен за Росен” от село Ситово, където при съвпад на двата празника Великден и Гьоргьовден, Росен тръгва да обидва своите ниви и ливади. Предполагаемо, той заравя своето червено великденско яйце, обхожда три пъти нивата и до яйцето, забива зелената пръчка. Какво се случва? “Гремнало, треснало, свила се ветрушка, вдигнала Росена” - пространство-времевият канал е отворен. Християнската трактовка е свела този момент само до идеята за наказанието, поставяйки забраната на Великден (за работа) над ритуалното задължение на Гергьовден. Но няма съмнение, съвпада на двата празника, и конфликта, който поражда този съвпад, идва за да подчертае неблагоприятният пространство-времеви канал, чието отваряне и пътуване през него, носи рискове. Какви са те? Рискът идва от това, че каналът е полупропусклив, т.е. специфичен, той дава възможност да се пътува до Плеядите, сиреч до страната Сид (сянката на Ирландия), до онова невидимо, отвъдно и небесно Ситово, огледален образ на земното (В песента, то е символизирано със “зелено ливаде, змияно грамаде”, а в Перущица с името Сътуна Вечерня (вж. Анчо Калоянов) ), но не дава възможност на пътуващият да се завърне обратно. Това ясно е, посочено в песента. Росен е жив в “облака”, разговаря с близките си, но не може да се върне обратно. Той завинаги остава обитател на Сид (Плеядите). “Песента за Росен” от село Ситово, ясно ни свидетелства, че отварянето на пространствено-времеви канал до Плеядите през Слънцето по времето на Гьоргьовден, изземва материя и енергия от нашия свят и е благоприятен за жителите на Сид, тъй като те могат да дойдат в нашия свят и да се върнат обратно в своя, но е неблагоприятен за нашата триизмерност, тъй като всеки предприел пътуване до Сид в този времеви период, рискува да остане завинаги там. Именно затова обичаите и ритуалите свързани с тях, на Гергьовден, носят една особена конфликтност между “този и “оня” свят, при тяхното взаимопроникване и обясняват наличието на магично-обредни ритуали като “крадене на плодородието” и обратните магично-обредни ритуали за неговото опазване, свързани с фигурите на Магешниците/Магесниците (магьосниците), Мамниците, жителки на Сид, както и с фигурата на Великият Конник, Свети Георги (Тенгрикан Аспандиат), чиято основна задача, като защитник на селското землище е да брани неговата енергийна стойност и цялост (плодородие), съхранявайки хармонията между двата свята – земното и отвъдно (небесно) Ситово. Това е изключително важно, защото при взаимопроникването на двата свята, при залеза на Плеядите под хоризонта е налице силен материално-енергиен обмен. Влизането на жителите на Сид (Плеядите, Лъшковете) в нашият свят е първоначално процес на отваряне на “бяла дупка”, при което в нашият свят, нахлува материално-енергиен субстрат от Плеядите (Лъшковете). Той се символизира като цяло с елемента вода, но когато трябва да конкретизираме, по-точно, с росата по ливадите, т.е. Плеядите дават вегетативна и възпроизводствена сила на природния и човешки свят. Затова са налице множеството обреди свързани с търкалянето на жените голи по ливадите в ранната утрин на Гергьовден за плодородие(зачеване) и лечение, както и къпането в извори, реки и езера. В този момент, дарът на Плеядите (и неговите жителки) е благодатен за земните жители. Следва обаче, възвратният момент. Изхвърлянето на материално-енергиен субстрат от Плеядите в този ден води до нарушение на хармонията в този пространствено-времеви отрязък на Космоса, получава се “вакуум” и светкавично обратно всмукване на материално-енергиен субстрат от нашият свят, равно по количество и качество, за да се възстанови хармонията, т.е. почти едновременно с “бялата” се отваря и “черна дупка”. Това идва още един път да обясни, защо в “Песента за Росен” от село Ситово, явлението е обяснено или по-скоро кодирано със съвпада на два празника Великден и Гергьовден, а самото взаимопроникване на световете като “бракосъчетание, сватба”, откъдето произлизат и всички предбрачни и брачни ритуали свързани с Гергьовден. Това не бива да ни учудва, тъй като Плеядите звезден куп са една съборност от звезди в единомислие, поради, което са и символ на рода, общността и народността. И именно като такава съборност на „звезди в единомислие”, най-естествен техен култов земен символ е каменната грамада! Затова, когато пространство-времевият коридор се отваря, се казва песента, че Росен отива в “в зелено ливаде, в змияно грамаде”. Грамадето е змияно, защото в най-ниското си положение, Плеядите са “хтонични”, те символизират “света на предците”, ( в древността змията е била символ на душата).
Докато материално-енергийният субстрат, който идва от Плеядите, при взаимопроникването на двата свята и отварянето на пространствено-времевия коридор между тях се символизира, в най-общия смисъл от елемента вода, под формата на капки роса или ляво въртяща се вода ( посоката на вихрушката при отварянето на канала), то символите на материално-енергийния субстрат, който пространствено-времевият коридор всмуква от нашият свят, при своето затваряне е млякото и зърното. Затова на този ден, магешниците, жителките на Сид са наречени “мамници” на чуждото мляко и всички ритуали за опазване на млякото са насочени срещу тях.
От гледна точка на хармонията, ритуалите за опазване на млякото на този ден са неправилно действие и то създава дисхармония и конфликтност. Млякото на този ден е дар на Грамадата, защото, за да получиш и ти трябва да дадеш. Затова съществуват и правилните ритуали на този ден. Един такъв е посоченият в село Орехово, съседно на Ситово и Лилково, където млякото на първото доене на овцете на Гергьовден се занася на параклиса “Свети Георги” и се оставя, там, та който мине, да си гребне от него. В тоя ред на мисли, богинята Сито (Деметра-Сито) (вж. също месопотамската Ашнан, Езина, Нисаба) е “раздаващата благодат”, но тази Благодат се раздава така, че да не нарушава хармонията на космичните съобщества, т.е. тя едновременно взема и дава, но в полза на равновесието.
Затова трябва, да разберем, че ако съхраним плодa на вегетативната сила само за себе си, в този времеви период, то тогава компенсацията, към Плеядите ще е плодa на възпроизводствената сила при човека, където млякото ще бъде заменено с мъжката семенна течност или с нейния плод (децата). Ние ясно виждаме, тази компенсация с взетия в грамадата Росен в песента от Ситово или в разказа от Перущица (фолклорен вариант на молитвата свети Сисиний), където “детегубителката” наречена Сътуна Вечеря (Ситуна Вечерня), която краде детето от сестра му Мария и го отнася със себе си. (случката е описана като “баяние от Перущица” в студията на Анчо Калоянов Топосът Грамада в българската митопоетична традиция как Свети Георги възстановява равновесието и връща детето на сестра си Мария.

Свети Георги започва да я преследва, подпомогнат от къпина, явор и маслина (символизиращи вегетативната сила на растителния свят) и я застига “насред море - наполовина потънала в морето и наполовина погълнала детето, уговаря я да го избълва при условие, че той ще избълва майчиното си мляко, което измамно замества с гергьовското сирене.”
Сътуна Вечерня (Ситуна Вечерня), наполовина потънала в морето и наполовина погълната детето, е не само символ на хелиакалният залез на Плеядите, на Гергьовден, тя е и символ на полупропускливия и конфликтен пространство-времеви канал, който всмуквайки, необходимото количество материално-енергиен субстрат от нашия свят, се затваря. Великият Конник Свети Георги (Тенгрикан Аспандиат) задържа затварянето му, изземвайки от него възпроизводителната енергия и заменяйки я с вегетативната такава, което показва правилността на жертвените млечни дарове в този свещен времеви период.
Многофункционалността на “Свети Георги”, многобройните божески качества, които той изявява, карат изследователите да търсят кои предходни езически божества е онаследил той, виждайки в него черти от Зевс, Перун, Дионис и Тракийският Конник. Последното разбира се, е безспорно, но преди да дадем отговор на този въпрос, нека все пак отбележим, че в Ситово и околните села, “свети Георги” е соларно-хтоничен. Аз дори по-скоро бих обърнал термина на “хтонично-соларен”. Този “свети Георги” е меко казано, странен. Общата характеристика, която той има в близката група села около Ситово (Чернатишкият дял/ Родопска яка) е, неговата крайна отдалеченост от населеното място. Изключение прави само село Орехово. И в Ситово, и в Лилково, и Перушица, „Свети Георги” е на границата на селското землище. Това е обяснимо с функциите му на конен воин-защитник и пазител. И докато тази функция е достъпно обяснима, то необясним е хтонично-соларният му характер в селата Орехово и Ситово. В село Орехово, той е разположен в източната част на селските гробища, а в Ситово, на равнишка, от лявата страна на дерето, спускащо се от западното подножие на връх Кумли Гор и местността „Дуганджикя”. (При Лилково и Перущица, „Свети Георги” е разположен на едноименните върхове).

Изхождайки от всичко това, кое е онова божество, на което „Свети Георги” унаследява неговите универсални божески характеристики? Това е Ситовен/ Ситомир/ Ситиврат (Кронос-Сатурн). Единствено той е носител на трите универсални основни функции, които обхващат цялото мироздание, а именно
„бог-гръмовержец”(гърма, мълниите и небесният огън); слънчев бог (Ситиврат – завъртащ колелото на Слънцето към лято, бог на плодородието, посевите и семената; и като такъв е и Аполон Ситалкас ); „бог-пропастник и препадник” (охраняващ входа към подземният свят). Символът му като бог-гръмовержец и слънчев бог е кръга/колелото, което като като веществен атрибут в бита и съпровождащата го магическа обредност се олицетворява със Ситото. Именно то е поставено на дълга пръчка и носено от лицето, играещо ролята на Один, по време на ритуала, в който се чества възвръщането на светлите богове (по време на Коледа), а такъв е имало и на Ирминсул (Ирминден), от който днес са останали т.нар.„майски дървета” (https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/7/7c/Viki-Markt.Maibaum.JPG/800px-Viki-Markt.Maibaum.JPG ).
„Световната ос”, която пробива центъра на кръга (или Ситото), не е само част от космогоничните познания на древните за Полярната звезда като неподвижен небесен център. Той е и символен код на подготовката за отварянето на пространствено-времевият канал към Плеядите. Затова на нашия Ирминден (който продължава 3 дни, от 1 до 3-ти май), се гази глина за подници и след това се правят подници, против ухапване от змии. Налице е един хтоничен, обърнат, огледален Ирминсул, който ясно показва подготовката за отварянето на канала, където първом трябва да бъде премахната блокиращата го, предпазна енергия, символизирана чрез отровата на змиите.
Затова на този ден, Ирминден (1 май) е и първата лечебна роса, т.е. първото изхвърляне на материя от Плеядите, която нашият триизмерен физически свят, може да ползва.
Тогава ние също имаме конфликтност, пазителят на хармонията в света на Плеядите, огледалния образ на гръмовержеца Перкунас, наричан Велинас, Велниас и по-късно, просто Велес (св. Влас) (асоцииран в първичните християнските представи с Дявола) краде от бога-гръмовержец Перкунас, именно Ситото. Защо? На първи план, за да спре нарушаването на хармонията на Плеядите, вследствие прехвърляне на финна енергия от техният свят към нашият, в който капките роса са онези квантови порции енергия, захранващи вегетативните процеси на нашият растителен свят и възпроизводствените процеси в животинския ни и човешки свят.

И ако прекараме тези митологични образи през съвременната физична теория за струните, ще видим защо е толкова важен един такъв неодушевен атрибут като Ситото в ръцете на Богът- Гръмовержец. Ситото е една „затворена струна”, образувана от „решетка от отворени струни”, чиито брани (мембрани), във всеки един момент във времето и извън него, формират външният кръг на Ситото. По този начин, те формират една огромна СуперБрана (Мембрана) (вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/Брана ). Именно тази конфигурация на „решетка от отворени струни” формиращи чрез браните си една „затворена струна”, която, обаче е и същевременно една Супермембрана, дава възможност да се обединят четирите физични взаимодействия в триизмерната ни Вселена. В ранната Вселена, в която съществуват немислимо високи нива на енергия, силите на тези физични взаимодействия се описват от струни, взаимодействащи помежду си. Именно,това е „решетката на Ситото”, тези взаимодействащи помежду си струни. С една дума, неодушевеният атрибут Ситото, в ръцете на Бога Гръмовержец е всъщност „инструмент” за създаване на Вселени, а притежаването му превръща богът в Космократор (вж. http://files.offroad-bulgaria.com/Nauka/te..._dimensions.gif ) .
И ако си представим, че започнем да намаляме диаметърът на Супермембраната (на затворената струна) на Ситото (http://files.offroad-bulgaria.com/Nauka/temi/physics/Symmetry/string_dimensions.gif ), то тогава отворите на решетката на ситото ще стават все по-малки, т.е. ще се променят стойностите на амплитудата, дължината на вълната и честотата на трептене на отворените струни в решетката. В случая би трябвало трептенето да е с по-малка енергия (малка амплитуда и голяма дължина на вълната). Трептене с по-малка енергия или с намаляваща енергия на струната води до изсмукване на материално-енергиен субстрат от Плеядите, който ако трябва да опишем като елементарни частици, то това са фотони (светлина), гравитони (пространство-време), глуони, кварки и т.н. Изгревът на Слънцето Гергьовден, може да бъде асоцииран и да символизира, именно този нов поток светлина, който идва в нашият материален свят; намаляването диаметърът на Супермембраната – хелиакалният залез на Плеядите, а фотоните, гравитоните и другите елементарни частици, без маса или с пренебрежимо малка маса с капките роса, капките дъжд, житните семена, млякото с тъканта на време-пространството. Неслучайна е тази асоциация, при която „капките дъжд, падат като зърната през сито”. Оттук и дуалните характеристики на самият „Свети Георги” като „мразовен” и дъждовен” и същевременно Слънчев и топъл, характеристики, които можем да асоциираме с физични понятия като „тъмна и светла материя”.
Те са ясно посочени в песенният фоклор на Ситово, където в дуалният код, росенето на ситната роса е в моминине дворове, а Слънцето огрява в момковине дворове

Поведоха девойка,
Уникнаха дворове,
Моминине дворове,
Ситна роса роси
Момковине дворове,
Ясно слънце огряло
Моминана майчица
В клондир вино носеше
Та сватове служеше:
Пийте ми яще сватове,
та с добро да се заповним
***
Завърни са, девойко,
Та си майка заръчей
Босилек да ти залива,
Вечер, вутро с водица
На пладнина съ сянчица.
Поведоха девойка
Уникнаха дворове
Моминине дворове,
Ситна роса, росее,
Момковине дворове,
Ясно слънце греяе
***


Ако си представим, че започнем да увеличаваме диаметъра на Супермембраната (на затворената струна) на Ситото, то тогава отворите на решетката на ситото ще стават все по-големи и ще се променят стойностите на амплитудата, дължината на вълната и честотата на трептене на отворените струни в решетката в посока на трептене с по-висока енергия (голяма амплитуда и малка дължина на вълната). Това означава, че все по-тежки частици, или техни комбинации, могат да навлизат от Плеядите в нашият свят. Теоритично това би довело до момент, в който цели веществени обекти биха могли да преминат през пространствено-времевия коридор или да бъдат транспортирани и прехвърляни през него. Това е моментът, в който двата свята са най-близко и жителките на Плеядите, могат да посещават нашия свят (магешници, мамници). Ето по този начин ползвано, Космократорът може да създава множество материални Вселени чрез Ситото.
Ето, защо, когато този божески инструмент, бъде взет от Велинас (антагониста на Перкунас), водач и пазител в света на Плеядите, той може да прехвърля материално-енергиен субстрат от нашата триизмерна Вселена. Затова на Гергьовден имаме точно този момент,в който жени-магьосници (обитателките на Сътуна (Ситуна) Вечерня – Плеядите) свалят Месечината в Ситото, превръщайки я в крава и я издояват. Кръговрата на материално-енергийния субстрат символизиран чрез млякото не само е неизбежен между Земята и Плеядите, той е жизнено необходим и за двата свята.
Тази взаимозависимост е много добре илюстрирана с едно божество в Индия, Сканда- Картикея-Муруган. Името му Сканда, произлиза от skanḍr- "разливане, изливане, скок, атака" и е свързано със спецификата на неговото раждане (на брега на река Ганг), а името му Картикея означава буквално „от Критика/от Плеядите” (https://en.wikipedia.org/wiki/Kṛttikā ).
След като излязъл от водите на брега на реката, той бил съзрян от 6 от 7-те звезди на Плеядите и те всички, поискали да го кърмят и грижат за него. Но понеже са шест, а той един, те започват да се карат за него, коя от тях да го гледа. Картикея разрешава тази възникнала заради него конфликтност в света на Плеядите, като си отглежда още пет глави. Така всяка от 6-те звезди на Плеядите, може да го кърми, докато порасне. Конфликтността в светът на Плеядите е решена със създаването на тяхната божествена земна проекция, чрез новия образ на Сканда-Картикея Ето тук, ясно ни е указана двупосочната връзка в пространствено-времевия канал и кръговрата на материално-енергиен субстрат (мляко) между техният и нашият свят.
Кое обаче налага раждането на Сканда-Картикея, като син на Шива? Необходимостта идва от това, че девите за пореден път са победени от асурите и им е отнета властта на небето и на земята,а те самите са затворени и измъчвани. Това са асурите, водени от Асурападман. Най-различните версии, разказващи за раждането и детството на Сканда-Картикея, изключително много напомнят, доста по-късният във времето, библейски разказ за раждането и детството на Исус Христос, както и тази на Дионис, който е хранен и отгледан от Нисиадите, асоциирани с Хиядите. Демоните начело с Асурападман, като разбират за раждането му, го търсят, за да го убият и заради това Картикея, според една от версиите е изпратен на Плеядите. Под грижата на Плеядите, Сканда-Картикея израства като воин (във висшето разбиране на това понятие) и негова основна задача като главнокомандващ армията на боговете е да победи Асурападман. За целта, майка му Парвати, му дава копието Вел (https://en.wikipedia.org/wiki/Vel ), с което той трябва да убие Асурападма. Създаването на един бог-воин, водач на небесните армии, разкрива един от малкоизвестните аспекти на Плеядите – военният. Той, обаче е широко застъпен в месопотамските разбирания за тях, където Плеядите са група от 7 божествени същества, имащи своят положителен и отрицателен аспект. В своя отрицателен аспект, те са 7-те демони-Себетту (Sebēttu) и са изцяло във връзка с войната и военните действия, поради което са наречени и „седем воини-богове”. Първата асоциация на Плеядите в този аспект (и в месопотамските разбирания) е с планетата Марс (Salbatānu), която се олицетворява с бог Нергал (Ера, Гибил), той е бог на войната, на подземният свят и частично слънчев бог (олицетворяващ обедното слънце и лятното слънцестоене), поради което носи и „царят на залеза”(късното лято е мъртъв сезон в Месопотамия). Това, което е най-важно за нас е, че един от неговите епитети е Сибитти/Себету – Седем (Плеядите). В огнения си аспект, Нергал има епитети като Лугалгира и Лугалбанда (боен петел). Нека се върнем върху образа на Сканда-Картикея в Индия в момента на двубоя му със Сурападма и видим как той употребява копието Вел.
Поради своето пълно поражение, Сурападма се опитва да се скрие от Картикея, превръщайки се в мангово дърво. Но Сканда-Картикея не се заблуждава от това, хвърля копието си Вел и разсича манговото дърво на две. Поради това, едната половина на дървото се превръща в паун и става ездитно животно на плеядинеца Картикея, а другата половина се превръща в петел, който става емблема на бойното му знаме. (По същият начин и Перкунас поразява с гръмотевицата си Велинас, скрил се в едно дърво). Връзката между индуският Сканда-Картикея и месопотамският Нергал във военният аспект на Плеядите е повече от очевидна. Дървото, в което се превръща или скрива Сурападма, съответно и Велниас, можем да счетем като символ на отваряне на пространствено-времеви канал в процеса на битката, през, който победеният противник да подсигури своето отстъпление, а разсичането му и поразяването му е символ на неговото затваряне и премахването възможността за бягство. Необходимо е да кажем, че името на копието Вел със сигурност крие определена аналогия с името Велканс, Велниас, Велинас. Ето по този начин образите на индуският Сканда-Картикея, месопотамският Нергал разкриват тайната на хтонично-соларният характер на ситовския „Свети Георги”*. Като в случая ние дори имаме съхранени преки топонимни аналогии относно Сканда-Картикея и връзката му с Плеядите в името на ситовските местности Скандалица и Велгъзица. И ако тълкуванията на топонима Велгъзица от лилковския краевед Ангел Личков е в посока на това, че той визира съществуването в древността на военен гарнизон (както и в съвремието, имахме едва ли случайно, ракетен дивизион) и крепост на това място, то трябва да допълним, че бойците от тази древна военна част са били копиеносци. „Велгъзица”, топоним, за който можем да допуснем, че визира оръжието на „Свети Георги”, на североизток граничи с „Дуганджикя”, в чиито граници е и самият „Свети Георги”. Ясно е, че Сканда-Картикея със своето копие Вел и шумерският Нергал е онази сублимирана божественост, християнизирана впоследствие като Свети Георги и имаща своите отпратки и към друг християнски светец свързан с Плеядите, божият воин, св. Архангел Михаил.

Това, което липсва в образите на Сканда-Картикея и Нергал е конят. Това, не бива да се разглежда като проблем, тъй като конят, първоначално е един небесен символ или една небесна форма на Бога на Слънцето, както в Древнобългарските епоси, така и във Ведите. Форма на Мар (Слънцето) е конят Кеме, форма на Сурия е Учхайшравас, седемглавият кон (чийто 7 глави са вероятен символ на 7-те планети или на Плеядите), който е роден от разбиването на млечното море при получаването на питието на безсмъртието. Преди да стане земен, конят е небесен с крила. В символната традиция на ведическите гадатели, „кон” (ашва) се наричат подвижните звезди, защото се разбират като вид превозни средства, с които боговете се движат в областта на Сътворението, но не само това, те са символ на божественото съзнание във време-пространството (осъзнаването на безкрайното като крайно, на всемирността в ограничението на образа).В тоя ред на мисли, конят без крила е символ на планетарните божества, пряко свързани с живота, бита и еволюцията на планетата.

Затова в ситовският „Свети Георги”, ние ще видим съхранени чертите именно на този божествен преход, от всемирност към планетарност чрез поставянето му именно в границите на местността „Дуганджикя” (Дуган – Сокол). Присъствието на образа на Сокола, един несъмнено соларен и небесен символ (в Египет на бог Хор) заедно с образа на Божественият Конник е нещо несъмнено интригуващо и рядко срещано. Наистина уникално е да представиш слънчево-небесен символ, какъвто е сокола като човек чрез божественият конник. И ние го срещаме изсечен в образ от късната античност (IV век, като релеф в музея Лувър, Париж), където бог Хор под формата на сокол е представен като римски войник, яздещ кон и с копие „пробождащ” Сет под формата на крокодил. (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...EE%F0%E3%E8.jpg ). Тук сюжетът отново е борчески и военен. Но като символ, този релеф, съхранен в Лувърa е ключ, с който могат да бъдат разкодиран смисълът и разположението на топонимите, с които е обвързано местоположението на ситовският „Свети Георги”. Затова нека съберем топонимния пъзел. Скандалица (богът-воин на Плеядите)- Велгъзица (божественото копие, крепост на копиеносците)- Дуганджикя (соколът Хор) и самият Свети Георги в западното подножие на върха Кумли гор. Има още един топоним Бех тепе. Върхът е разположен срещу Велгъзица (между тях е м. Божилица) и с Доганджикя са в триъгълник. В Бех тепе, вероятно е кодирана една от формите на Хор като сокол – Хор Бехдетски (Великият Бог, Господ на Небето), формата, под която той убива Сет и с който в Египет се идентифицира вече и самият владетел, понеже самият Хор от Бехд е символ на неговата божествена царска сила; сила, която той употребява в битката срещу Сет, за да го победи. Тук трябва да отбележим, че неговата армия се състои от „воини-ковачи” (металурзи) въоръжени с железни копия и метални вериги (вж. http://www.sacred-texts.com/egy/leg/leg07.htm ) в пълно съответствие с предположението за топонима Велгъзица. Тук трябва да отбележим, че този е модела и във Вавилон, където Мардук, Слънчевият бог, с който се идентифицират и нео-асирийските царе, се придружава на бойното поле от бога Ера/Нергал и Плеядите (Себету/седемте демони). Налице е една небесна бойна позиция, от която се води битката на земята и се осъществява защитата на Ра от враговете му. На тази позиция и на мястото на Ра е Хор Бехдетски под формата на крилат слънчев диск, откъдето той можел като сокол да види всичките врагове, да ги нападне внезапно и с изненада и да ги унищожи. Интересното е, че именно този образ на „Свети Георги” е използван в княжеския печат на московския княз Василий II Тъмни 1425-1462 г. (https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%B0%D1%81%D0%B8%D0%BB%D0%B8%D0%B9_II_%D0%A2%D1%8A%D0%BC%D0%BD%D0%B8 ) На него Божественият Конник, „пронизващ” земя е изобразен със сокол на рамото. Синът му Иван III го превръща през 1497 г. в държавен символ на цяла Русия. Трябва да отбележим, че московският княз Василий II Тъмни има същите проблеми, каквито има Ра срещу Сет, каквито има Мардук в идеята за трона и неговото запазване.
В тоя ред на мисли е видно, че така позициониран, и със своите хтонично-соларни, характеристики, ситовският „Свети Георги” осигурява на селското землище на селото една тройна защита – на (от) небето, на (от) земята и под земята.

Божественият Конник на земята е символ на планетарният образ и присъствие на божествата, тяхната аватарност или ако го погледнем през призмата на монотеизма, то неговите образи изразени чрез християнските конни светци са ипостаси (лица) на земното присъствие на Бога. Тези две концепции, не си противоречат. Но и в двата случая, характерен белег на това присъствие е планетарният динамизъм, който не е лишен от конфликтност, но е с идеята да я реши в полза на хармонията и равновесието.

Ситовският „Свети Георги” по отношение динамизма, не прави изключение. Неговият обход в кръг очертава големината на землището на село Ситово, което обема цяла Бяла Черква и свършва под Черни връх (Косово) и Побит камен, село Добра Лъг (Добралък), където конят на конника „пуква” (умира). Този свещен обход, който очертава големината на ситовското землище, изключително много напомня за Легендата за Хасекията в Странджа планина (вж. Легенда за Хасекията http://lioncheto.blogspot.bg/2008/10/blog-post_16.html ), където имаме смърт не само на коня, но и на ездача му. Тези две концепции, определено свидетелстват за древнобългарския ритуал на конно жертвоприношение, известен и като Тенгрикан Аспандиат, а в индуската обредно-религиозна система като Ашвамедха, тъй като имаме обход следващ пътя на Слънцето, от изгрева до залеза, при странджанската Хасекия).
Важното, което трябва да отбележим при странджанската Хасекия е, че най-отдалеченото място, до което успяла да достигне ездачката и е умряла, заедно с коня си, било наречено „Ковач”, защото там вместо граничен пункт била създадена ковачница, тъй като според султанският ферман, всеки турчин влизащ през границите на Хасекията трябвало да разковават подковите на конете си и след това да ги заковават наново, за да не смущава конският тропот, спокойствието на местните хора. Този акт би имал за нас само практичен аспект, ако в „баянието от Перущица”, Сътуна Вечерня не бе влезнала при сестра му Мария (Ранополия), и откраднала детето, под формата на просо, точно под копитата на коня. Формата на подковата и просото са нищо повече от огледалният хтоничен образ на черквичка-грамада, т.е. самият изход на пространствено-времевия канал от Плеядите към Земята, който бива пренесен и отворен на подходящото място, за да премине през него Сътуна Вечерня. В тоя ред на мисли, ковачницата на границата на Хасекията и разковаването на подковите на коня е, не само административен акт на легитимиране на автономията, но и магичен акт на защита на територията й от вредноносни енергийни въздействия. В него можем да видим отново ролята на „Ковача”, който осигурява преминаването през отвореният пространствено-времеви канал (вж. http://www.voininatangra.org/modules/ipboa...?showtopic=4253 )
Смъртта на коня на ситовският конник (свети Георги) под Черни връх (Косово) или на Побит камен (Добра лъг) определено носи отново символизма, на преход между измеренията във времепространството в периода около Гергьовден. И една идея за ограничеността на физическия свят и неговите форми. Затова енергията от хоризонта на кръга, преминава в спиралата на вертикалът. Конят като ездитно животно на божеството отново е освободен, защото той е една временна потреба на планетарния динамизъм и периодиката в ритмичността (скриване и проява), с която се демонстрира Божественото в планетарните цикли. Под Черни Връх и Побит камен, „Свети Георги” вече не е Конник. Смъртта на неговата вахана (ездитно животно) отново потвърждава неговите хтонични функции, които обаче вече са пренесени от човешкият в животинския свят. Това може да бъде тълкувано и като акт на създаване на грамада, тъй като Черни връх и Побит камен са топоними, в които отново можем да провидим идеята за вертикалната ос на света (за Ирминсул ), а поставяне началото на грамада се извършва с побиването на дървен кол и натрупването на камъни с проклятие около него.
Актът на създаването на грамадата, може да бъде асоцииран със забиване на копието от страна на Хор във врата на Сет, а също и с предпазната, защитна функция на Хор под формата на жезъл, поставен пред скривалището на Сет, за да не излезе (т.е. идеята за затваряне и заключване на пространствено-времевия коридор или прекратяване на възможностите да се създава такъв).
Разбира се, в традициите на ашвамедха, смъртта на коня може да е със значение на успешно извършено жертвоприношение, което прави царя суверен владетел и носи благоденствие и просперитет на цялото царство.

Самият ритуал ашвамедха, включващ свободното движение на коня (символизиращ Слънцето и движението му по небето), носи конфликти и войни, защото е свързан, както с централизацията на властта в една държава, така и с прибавянето на нови териториални завоевания от съседни държави, в чиято територия конят е навлязъл при своя свободен ход. Владетелите на тези държави, имат два варианта: да се подчинят доброволно и да станат васали или да се бият за територията си и да победят. В тоя ред на мисли, ашвамедха е магичен ритуал, в който стои идеята за една универсална империя, затова често свободното движение на коня е повод за война, при навлизането му в територията на съседното царство. Така добавката на сокола към конника и сливането с образът му е претенция, домогване, осъществяване на една империя и превръщането на владетеля в император.

В хода на тези разглеждания на многобройните тайни на Гергьовден, нека обърнем поглед и към нещо, на пръв поглед различно. Това е религията Тенрикьо (нео-Тенгрианство) в Япония, дадена от Мики Накаяма, през 1838 г. Според нея, мястото на създаване на човешките същества се нарича Джиба и е отбелязано с шестоъгълна дървена колона, наречена Канродай (букв. „стълбът на сладката/небесната роса”)(вж. http://en.tenrikyo-resource.com/mw/images/...ba-Kanrodai.jpg ). На върха на стълба се поставя плосък съд и се смятало, че когато сърцата на хората се пречистят достатъчно чрез изпълнението на Службата, тогава небесната роса ще падне върху Джиба. Когато събраната в плоският съд роса, на върха на стълба се смесвала с ечемично брашно, то тази смес се превръща в магическа храна, чието поемане давало възможност на хората да живеят до 115 годишна възраст в отлично здраве и с ясно съзнание (вид шам-гобе, амрита, амброзия. )
Именно това е липсващия или по-скоро загубения елемент в достигналите до нас, народни традиции свързани с Гергьовден, който обяснява смисълът на обредите свързани с гергьовденската роса**, като хващането на квас и заквасването на млякото с нея.
Не е случаен факта, че египетската велика майка, богинята Хатхор в нейната седмична форма – Седемте Хатори (Плеядите) е представена като седем крави, от чието мляко духовете на мъртвите сучат, поглъщайки по този начин вечният живот. Идея, която не само ни връща към образа на Сканда-Картикея, но и ни отвежда към концепцията за биенето на Млечният Океан в индийската митология, първият дар, от което е Майката на Живите, чудната крава Сураби и след много други дарове, най-накрая се получава търсенето - амритата, питието на безсмъртието.
Описаната митологична сцена е всъщност кодиран идеен план за машина, със струнен двигател, имаща необходимите допълнителни и обезопасителни механизми. Работата на тази машина замалко не измества оста на планетата и причинява гибел, но в процеса на работата й, тя е непрекъснато доосъвършенствана от боговете, докато накрая се получава необходимият резултат.
В най-общи линии двигателят на тази машина се основава на една отворена свръхструна (змията Васуки), закрепена в своите два края от две супермембрани (сури и асури); (примерно https://physicstime.com/sites/default/files...pen_tachyon.gif ) , които обаче не бива да се разбират като два статични полюса, защото те индуцират трептенето (модът) на свръхструната, чрез нейното напрягане. И както е описано, получената по този начин резонансна честота на свръхструната проектира тежка частица(планината Мандара), чийто „спин” (степен на вътрешна свобода/въртене) е такова, че енергитизира времепространството/вакуумът (Млечното море). Проблемът при първите конструкти на двигателя е, че тази проектирана тежка частица, имала такава степен на вътрешна свобода (спин), че това водило до нейната нестабилност и разпад. Затова първите усилия в тази посока са били да се създаде стабилност на самата „частица”, така, че степените на вътрешна свобода, които може да има, да не водят до нейният разпад. За целта е създадена вид охладителна система (дъждът на Индра), която да отнема произведената огромно количество енергия, вследствие бързото й въртене (спин), т.е. тази „охладителна система” е с цел да ограничи или премахне онези произволни проекции на вътрешна свобода, които водят до разпада й на по-леки частици, т.е. променя се и се фиксира спектъра на трептене на самата струна, да бъде такъв, че да визуализира и поддържа стабилна точно този тип частица. Можем само да предположим, въз основа на митологичното описание, че това е нуклон с половин изоспин. Радостта от успехът е кратък, по нататъшното напрягане на струната, води до проекцията на вътрешна степен на свобода, която не заплашва с разпад самата „частица”, но заплашва да „пробие земята”, т.е. да разруши планетата, т.е. страничните ефекти от по-нататъшната работа на двигателя на машината, не са на микрониво, а на макрониво. По описанието на мита, можем да съдим, че изоспинът на частицата е станал цял (1) и „частицата” е добила ориентация (проектирана вътрешна свобода) напречно на посоката на движение. Това е нежелан ефект. И довежда до необходимостта машината да бъде усъвършенствана отново, за да може работата и да не предизвика планетен разпад. Това води до преосмисляне на цялостната концепция на работа и тогава се решава корекциите, които трябва да премахнат проектираната вътрешна свобода напречно на посоката на движение, да се извършат чрез превръщането на отворената струна в затворена, чрез поставянето на супермембрана (три-брана), която да действа като ограничителен филтър (Вишну в образа на костенурка) и да обира всички възможни проекции на вътрешна свобода (спин), водещи до напречно на посоката на опъване на суперструната, движение на „частицата”, което води до рязко свиване на пространство-времето в определена точка и увеличаване силата на гравитацията до сингулярност такава, че да отвори „черна дупка”(гравитин/супергравитация). Затова текста говори, че „Властта на Вишну е безгранична”. Той е едновременно и горе и долу. Горе е на върха на „планината Мандара” и наблюдавал работата на боговете и асурите (система за контрол и мониторинг), окуражавал краля на змиите Васуки (суперструната) (система за контрол и мониторинг на суперструната) и същевременно е и отдолу в образа на костенурка, която с корубата си „подпира” „планината Мандара”. Ясно е, че двете едновременни положения на Вишну фиксират вертикална ос, чрез която се контролират и обират възможните нежелани проекции на вътрешна свобода (спин/изоспин) на „частицата” и създават една затворена суперструна. Да видим, имали го във физиката? Има го.
"Например, ако вземем една сфера с единадесет измерения и свием едно от тях, сферата ще колапсира и екваторът й ще се превърне в затворена струна." (https://chitanka.info/text/24866/9 )
След като тази изключително важна реконструкция е направена, би трябвало машината да работи съвършено и да доведе до желаният резултат, но не би.

Новият проблем идва от това, че спектърът на резонансната честота на суперструната (Васуки), поражда „буря от нежелани частици”, които коагулират в крупни материално-енергийни съединения. Това е символизирано с „отровата на Васуки”, която заплашва да унищожи всичко. Вероятно става въпрос за частици антиматерия, като страничен резултат от работата на машината в режим на затворена струна. Това налага създаването на нещо като „клапанна-дестилационна система” – Вишну вика на помощ Шива, който изпива змийската отрова, въпреки, че тя „изгорила гърлото му” и му създала син белег на врата. Този акт можем да сравним в нашите земни понятия с дестилацията на ракията или алкохола въобще. С една дума, антиматерията е изведена от триизмерността и четириизмерноста, чрез отваряне на пространствено-времеви коридор/черна дупка и складирането и в друго измерение на време-пространството. По този начин митът ни дава обяснение, защо „материята е надделяла и днес светът ни е изграден предимно от нея.” (вж. http://vselenata.blogspot.co.ke/2007/11/blog-post_03.html ). Това е последната пречка, машината започва да работи безотказно, постига се търсената „изоспинова симетрия” и „биенето на Млечното море” води до проявата на безброй „дарове”, последният, от които е питието на безсмъртието. Какво представляват кравата Сураби, богинята на виното Варунани, чудното дърво Париджата, Луната, богинята на щастието Лакшми, лекарят на боговете Данвантари...?
От физична гледна точка те са изоспинни трансформации, т.е. различните проекции на вътрешна степен на свобода на „Частицата”, пораждат други по-тежки частици и техните съедннения, които са нищо повече от различни състояния (енергийни проекции) на тази частица. А различните състояния на тази частица са всъщност различните модове (спектър от собствени трептения) на суперструната (змията Васуки).
В случаят, митът ни представя не две, а цели седем проекции на вътрешна свобода на частицата, т.е. 7 основни модове (трептения на суперструната). Седмият, от които е питието на безсмъртието (амброзия, амрита, шам-гобе и т.н.). Затова в новозавърналото се Тенгрианство в Япония, стълбът Канродай е шестъглова колона ( с прибавено седмоизмерение – времето), а мястото, на което е побит той се нарича Джиба и всеки там е посрещан с „Добре дошъл у Дома”.
Имаме ли го, някъде кодиран символа на този модел, при българите. Имаме го. Това е Седмолъчната Розета от Плиска. От гледна точка на струнната теория във физиката, Розетата от Плиска е пространствено-времеви модел на една седемизмерна Вселена, образувана от една затворена суперструна. Как стоят нещата в един макрокосмичен план? Тълкуванията, които са давани на този загадъчен предмет са многобройни, затова ще си позволя да прибавя още едно такова, в контекста на идеята за Гергьовден. И така, каква е връзката на Розетата с Гергьовден? Връзката е донякъде прозаична. Розетата от Плиска е именно залеза на Плеядите в изгрева на Слънцето. Ако си представите въображаемо и мислимо този акт, то сляти, двете небесни тела, на източния хоризонт, образуват именно въпросната Розета.
Всичко това, бихме сметнали за спекулация, за съвпадение или просто за игра на въображението, ако британският астроном сър Едмънд Халей (1656-1742) не открива т. нар. Плеядна аномалия https://www.bibliotecapleyades.net/pleyades...pleyades_31.htm
Неговото откритие е потвърдено 100 г. по късно от Фридрих Вилхем Бесел.
Тази аномалия представлява фотонен пояс, с дебелина около 2000 св.години, опасващ Плеядите, в центъра, на който се намира звездата Алкиона, най-ярката звезда на Плеядите. Той сключва абсолютно прав ъгъл с орбиталните равнини на звездите от купа. Нашето слънце и неговата планетна система правят една пълна обиколка на Плеядите за 25 860 г. и достигат средата на този фотонен пояс на всеки 12 500 г. Две хиляди (2000) години) са необходими, за да го преминат. Минават цели 10 500 години, преди нашата Слънчева система, отново да навлезе в него.
Тълкуванията на ефектите от преминаването на нашата Слънчева система през Плеядинският фотонен пояс са както на физически, така и на духовен план, но и в двата случая става въпрос за процеси на преустройство на познатият ни до този момент свят, като периодът на преминаването през пояса (2000 г.), в духовен план се счита като период на Светлина и Просвещение, докато останалите 10 500 г., се смятат за период на мрак. Разбира се, мисленето в дуални категории “добро-зло” е характерно за човешката натура. Ако двете хиляди години, преход през пояса носят ускорена еволюция и нови ценности, то следващите 10 500 г., са един период на приложението и утвърждаването им като традиция. В тоя ред на мисли, този продължителен период сравнен с творческата 2000 годишна екстатичност и креативност, може да бъде символно изразен чрез “мрака”, тъй като в него се работи с вече даденото (в творческият период), но не се създават нови ценности.
Прави впечатление, че времето, за което Слънчевата система прави своята пълна обиколка на Плеядите 25 860 г. е много близък до прецесиалният цикъл на равноденствието (на Слънцето) в зодиака – 25 920 г. Разликата между тези два цикъла е само 60 години. Близко е също така и времето на преминаване на нашата Слънчева система през фотонния пояс на Плеядите, 2000 г и времето на “престой” на Слънцето в даден зодиакален знак – 2160 (разлика от 160 г.). Определено трябва да допуснем, че между двата типа цикъла и периоди, има връзка, поне в духовен план, макар, Слънчевата система и звездният куп Плеяди да са и физически свързани в нашата Галактика. В тоя ред на мисли трябва да се допусне наличието на връзка между нашето Слънце и „Слънцето” на Плеядите, Алкиона (Алциона). В основата й стои онзи седемизмерен модел на затворената суперструна, в който имаме седем основни модове, трептения на суперструната, които пораждат седем четиризимерни вселени съществуващи заедно и взаимосвързано. Те са изразени чрез 7-те строго трапецовидни лъча на Розетата от Плиска, чиито върхове са насочени към центъра й, в който, на другата страна е символа IYI http://store.picbg.net/pubpic/95/3A/6f7fa7ab3e84953a.jpg ; http://store.picbg.net/pubpic/5B/44/94ab6dc6d1835b44.jpg . Розетата ясно показва един седмичен модел, както на структурата на мирозданието, така и на структурата на човека. Тази съществена връзка, между нашия свят и този на Плеядите, е ясно изразена в древнобългарската митологична епосност. Тя е основата на неговата стабилност, цялост и съществуване:

(193) “Орбай прие хвалбите на хората
и си отиде на дъното на моретата.
Моретата цялата суша заобикалят,
но Чашата водата им съдържа.

(194) Със седем клонки стиска
тази Чаша клонът на Бой-Терек;
седемстъпално дърво,
приеми поклоните на човека!

(195) Нека бъде вечна тази Чаша,
нека бъде вечен българският род,
обединил 7-те езика!” –
тъй пеел на богатирите рапсодът...


, като в първата си част „Сказание за Чулман” е още по-категоричен, относно седмичният модел време-пространство :

(101) Заедно със 7-те езика
именците узнали 7-те истини
и във всяко явление
виждали 7 страни


Епосът ясно свидетелства, че българският народ е формиран по един седемизмерен модел на пространство-времето, в който, седмото измерение е петизмерно (петте тузки рода прието като едно племе);

(86) 6-те азакски племена
приели 5-те тузки родове
като седмо племе
и станали една суба.


Тук може да провидим символно кодирана структурата на звездният куп Плеяди и неговите светове. Ето защо трябва да счетем, отчитайки спецификата на нашите разглеждания, че в Розетата от Плиска е кодиран процес на отваряне на стабилен пространствено-времеви канал през нашето Слънце към централната звезда на звездният куп Плеяди, Алциона ( намираща се в центъра на фотонния пояс) и седемте планетарни системи на 7-те звезди на Плеядите.
Именно това е мястото на сътворението на българската народност, описано като “Дома” (Джиба) в Тенрикьо. Затова в него стои и концепцията за Невъзвращаемостта към Земята, а пространствено-времевият канал е полупропусклив и проблемен, от гледна точка на този, които иска да отиде на разходка дотам и да се върне, отново тук.

И докато Розетата от Плиска, представяща ни въпросния модел е трудно разбираема, поради множеството символи, то нейният атцтекски вариант е по-опростен и по-лесно разбираем, тъй като съдържа картинни изображения и текстови обяснения http://picbg.net/u/15032/46394/566524.jpg.
За своя Прародина, те смятат Чикомосток (Мястото на седемте пещери). Те изобразявали 7-те пещери като дърво, чийто ствол представлява входът в Чикомосток, а клоните са самите пещери. Във всяка от тях се намират богато облечени воини с украшения от пера на главите и с оръжия в ръцете.
Почти еднаква е с древнобългарската концепция, която описва структурата и стабилността на Мирозданието;

(194) Със седем клонки стиска
тази Чаша клонът на Бой-Терек;
седемстъпално дърво,
приеми поклоните на човека!


Тук отново виждаме кодиран символно отворен пространствено-времеви канал (стволът на дървото, като вход към Чикомосток) към Плеядите и нейните седем звезди с прилежаши към тях планетни системи, като в идеята на 7-те пещери, можем да провидим, символно-кодирана, идеята за входовете (черни дупки) на 7 други пространствено-времеви канала, водещи към светове или вселени, за които самият център на звезден куп Плеяди се явява сборен пункт, вид кръстопътно място, която свързва седем вселени (т.е. явява се „бяла дупка”) или седем слънчеви системи.
Такова е и схващането за „централното слънце” на Плеядите, звездата Алкиона в Индия. Там тя е звездата на кръстопътя (съединяването) на накшатрите Критика (Плеяди) и Рохинт (Алдебаран, алфа на Бик) и е наричана и асоциирана с Маа Амба, Богинята Майка. Това, не никак случайно, тъй като последните научни изследвания установиха, че в купа действително съществува спираловидно движение, от което непрекъснато произлизат нови звезди. В тоя ред на мисли, ако проектираме тази плеядна тенденция в планетарен мащаб, то тогава народите незагубили н незабравили своят плеяден ген и произход се отличават с качествен демографски прираст, т.е. в техните чресла се раждат, личности, чиито идеи и творчество тласкат човешкото развитие напред. Индийската митология обвързва съзвездието Голяма Мечка и звездния куп Плеяди по един уникален начин, разкривайки ни драмата, стояща в космичното му рождение. Той представя Плеядите като всеобразен, миниатюрен, компресиран огледален образ на съзвездието Голяма Мечка. Тълкуването, което можем да направим на индийският мит за Плеядите е, че в началото звездите от съзвездието Голяма Мечка и Плеядите са били една звездна система. Това символно е представено с шестте звезди Критика (Плеяди) като съпруги на седемте риши (мъдреци), звездите на съзвездието Голяма Мечка. Всички те битували щастливо на северното небе, докато един ден от пламъка на огненото жертвоприношение, направено от седемте мъдреци, не излязъл самият бог Агни (Огъня) и веднага се влюбил в седемте жени на седемте мъдреци. Но те не отвърнали на любовта му и за да забрави любовта си към тях, той започнал да се скита сам в гората...

Трябва да отбележим, че Агни – богът на огъня е божеството, с което се олицетворяват Плеядите, поради ролята, която играе той в тяхното създаване и по този начин в един духовен план, те стават символ на Божествения Огън.
Какво, обаче можем да разчетем символно дотук? На даден етап от своята еволюция, звездната система Голяма Мечка§Плеяди е започнала да изхвърля финен материално-енергиен субстрат, извън собствените си граници. Какъв е типа на този материално-енергиен субстрат сега няма да търсим. Възможно е да става въпрос и просто за разширение на звездната система, при което гравитационните сили задържащи системата физически свързана, да са намалели така, че да са довели до нейното постепенно разпръскване.
Разбира се, митът показва, че това е станало вследствие срещата с друго звездно тяло извън тази система. Скитайки сам в гората, Агни среща Сваха (звездата Дзета на съзвездието Бик). Тази звезда влизаща в състава на съзвездието Бик е двойна звезда, която със своя спътник, Дзета Б се намират толкова близо една до друга в пространството, че той не може да бъде наблюдаван по друг начин, освен чрез въздействието, което оказва върху определени физически характеристики, т.е. тук говорим за една спектрално-двойна звезда). Точно тази двойнственост и променливост в природата на Дзета на Бик е отразена информационно в мита, където за да накара Агни да се вклюби в нея и да забрави седемте Плеяди (които са седем двойни звезди на тогавашната звездна система), тя започва да приема образите на 6 от 7-те критики, съпруги на ришите, представяйки се за всяка една от тях и по този начин 6 пъти любейки се с Агни, който вярвал в същото време, че е спечелил любовта на 6 от критиките. Резултатът е, че Сваха (сваха, сватовница на български) забременя с Сканда- Картикея. Раждането му, предизвиква съмнение в техните мъже-риши, че те са негови майки и те се разделят със съпругите си. Единствена със съпруга си остава седмата критика Арундати, звездата Алкор от Голямата мечка, тъй като нейната съпружеска преданост е толкова голяма, че не може да бъде имитирана от Сваха (това е двойната звезда Алкор-Мицар от Голяма Мечка, Арундати и Вашиста Махариши). Другите шест напускат съпрузите си и си отиват, ставайки Плеядите.
Ясно е, че няма как една двойна звезда като Дзета на Бик да има толкова силна гравитация, че практически да разкъса и разруши една цяла звездна система. Това би могла да направи само голяма черна дупка. И най-вероятно митът ни представя точно това. При своето движение в пространството звездната система Голяма Мечка/Плеяди, попада и е привлечена от голяма черна дупка, чиито мощни сили, започват да засмукват част от тази звездна система. Това е символизирано с превъплъщението на Дзета от Бик в шестте картики и любенето и с Агни. Самият този акт е вид акреция
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BA%...%86%D0%B8%D1%8F , резултатът от който е Сканда-Картикея. В случая Дзета от Бик (Сваха) е ретланслатор на материално-енергийният субстрат и звездна материя откъсната от общата звездна система Голяма Мечка/Плеяди, т.е. тя е «бяла дупка», през която тази материя се прехвърля през «гърба на Бика» в друга област на нашето време-пространство, формирайки по този начин разсеяният звезден куп Плеяди. В тоя ред на мисли, митът представя Дзета на Бик като вид квазар.Тогава е ясно, че съществува пространствено-времеви коридор между днешните звездни области на съзвездието Голяма Мечка и разсеяния звезден куп Плеяди и той преминава през областта на звездата Дзета на Бик.
Всичко казано дотук е допълнително засвидетелствано с месопотамското разбиране на тази част от небето, като „Колесницата на Енмешвара”, която обхваща северната част на съзвездието Бик и звездите на съзвездието Персей (самият Енмешвара).
Всички тези космични процеси са трудни за обяснение и разбиране с днешното наше земно съзнание. И все пак... в този различен вариант на легендата за богът Сканда, той е поставен като основен фактор за порождението на Плеядите, които впоследствие стават отново жени и майки, на други небесни богове. Именно това е и един от смислите на корена «кри»/ "kri" от индийското наименование на името на Плеядите – „да се отделят, да се разделят” и отразява процеса на тяхното създаване. Поради, което във ведическата традиция, Критика буквално означава "остър пламък" или "огнен меч". Затова символи на съзвездието са ножът и копието (именно „влашка ножа” носи на кръста си Св. Георги в баянието от Перущица, а Сканда Картикея - копието Вел).
Именно тук, трябва да провидим и потърсим тайната на широкия спектър от сватбени ритуали, брачни клетви и съюзи по време на нашия Гергьовден. Те са пряко свързани със Слънцето, Плеядите и божеската фигура на Сканда-Картикея, който под формата си Муруга е пряко свързан със сватосването и създаването на нови, млади семейства, а също така и със раждането на момичетата. Тук вече трябва да се обърне внимание на неговата „вахана”, ездитното му животно – паунът, който бе победеният асура Сурападма. Именно в тази му форма той е дълбоко втъкан в обичаите и фоклора ни, свързани с брачните ритуали на Гергьовден, по цялата територия на нашето етническо землище, в които основна роля играе тази птица. Паунът, като вахана на Сканда-Муруга, е символ на овладяното лично его на човека, което може да бъде пожертвано. Именно това пожертвано его е в основата, фундамента на здравото и проспериращо семейство. Без него то не може да съществува. Това дава възможност личната Съдба на всека член на семейството да бъде променена или да бъде понесена и изживяна по начин, който я освобождава напълно, в екстатичността на единството и взаимността. Именно тук, трябва да потърсим другият смисъл на понятието Криттика (Плеяди) от санскритския корен „крит”/ „krit”, който означава "да се вият, извиват, сучат или засукват на нишки" или "да се извиват, вият, завъртат". Това са нишките на Съдбата – лична, семейна, социална, обществена, народностна. Затова в Египет, те (7-те звезди на Плеядите) са представени като Седемте Хатори (седмичната форма на Богинята Майка Хатхор), които всъщност са познатите ни в други митологични концепции орисници, парки и т.н. и т.н.
Те присъстват на раждането на всяко новородено и определят съдбата му, помощници са в развитието на любовните взаимоотношения и имат защитни способности срещу силите на тъмнината (атрибутът им е червена панделка, с която завързват и спират действието на злите сили и демоните 4 *). И сега нека си спомним какво означава на арабски името на „Централното Слънце” на звездният куп Плеяди, а именно звездата Алкиона (https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/thumb/c/cc/Alcyon_%28star%29.jpg/632px-Alcyon_%28star%29.jpg) : „ кралицата, която се съпротивлява на злото (или злата буря)". Именно това трябва да разберем в образа на Сканда Муруга Кумарасвами яхнал пауна, това е човекът-властник над своята съдба – лична, семейна, родова, обществена и народностна. Опашката на пауна с неговите подредени във хармонията на ветрилото, пера, това са нищките на съдбата, които всевластието на Духа е подредило в една ритмична общност и цялост. Ето защо семейството и неговата цялост е една съдбовност, чиито нишки (съдби на отделните членове) се вият, извиват, сучат и засукват („крит”), но и същевременно са и „кри” – „отделят и разделят” - Критика. И това го виждаме ясно в Сита, чийто образ е усвоен в „Одисея” на Омир, като Пенелопа – изкусната тъкачка, която тъче погребален саван, уж за свекъра си – през деня тъче, през нощта го разплита(тъче и разплита нишките на съдбата), за да съхрани съпружеската вярност. Затова „яздещият паунът” има тази власт да изгради семейството,родът, народността по плеядният модел и общност на „звезди в единомислие”. Тогава е ясно, защо в нашите народни обичаи по Гергьовден, паунът като символ и неговите пера са от особено голямо значение, толкова голямо, че те са асоциирани с утринната роса, в песните от Ситово, Родопи и село Писарево, Горнооряховско. В тях връзката и асоциациите между гергьовденската роса и пауна и неговите пера е буквална;

Роса росье, трявя растяе
Пауне хвъркат, пера
им падат
Та си хи сбират малкине моми
Та си хи дават по овчарене
(село Ситово, Родопи)

Лазар се вози на златна кола,
из село ходи, Богу се моли:
- Я дай ми, Боже, дребен дъждец,
роса да роси, трева да никне,
трева да никне, паун да пасе,
паун да пасе, пера да хвърля,
пера да хвърля, моми да берат,
моми да берат, моми и момци.
(село Писарево, Горнооряховско)


Пауновото перо е нишката на личната съдба, която става основа на семейството, която се пресуква и засуква, за да създаде неговата цялост. Символът на разперената паунова опашка, можем да приемем като фракталната форма на пространство-времето, в която всяка едно перо е трептяща с определена честота струна. В тоя ред на мисли, Космосът е изтъканото платно на нашата съдбовност и всяка промяна в нея, променя и Космоса, всяко нейно претворяване, претворява и него. И когато говорим за платното тъкано от Пенелопа (Сита) на нейният стан, то този акт го виждаме описан и в Станса III, на „Тайната докрина”, Първа част, където е казано: „Бащата-Майка тъче тъкан, горният й край е прикрепен към Духа, към светлината на единната тъмнина, а долният – към сенчестия край, към материята; и тази тъкан е Вселената, изтъканата от две същности, слети в едно, което е Свабхават”.
Текста ясно показва, че тъканта на Вселената е една хармонично сплетена (решетъчна) съвкупност от трептящи отворени струни, детерминирани от две супермембрани ( „в долния и горния край”. Символно, много удачно, за да бъде възприета от съзнанието на човека, тя е представена, като тъкан, тъкана от стан, от Сътворителя (Баща) и неговата Сила (Шакти-Майка). Затова е термина „Баща-Майка”. Разделението на Абсолютното на два принципа – мъжки и женски и впоследствие, тяхното разделение и обособяване в божества – мъжки и женски са, за да може съзнанието на полово обособеният човек (пол мъж и пол жена) да възприема и усвоява Божественото в този етап от неговата еволюция. Представите в космогонията на митологиите се променят в зависимост от еволюцията на човека на планетата, но в много от тях, остават символи, образи и познания от предшестващите етапи. Затова, когато говорим за това познание на Абсолютното като Баща-Майка, и на тъканта на Вселената като сборност от тряптящи нишки (струни) е ясно, че това е наследство от познанието на човечеството, когато то не е било разделено полово, но в него се е зараждала потенцията на пола. Един отминал и немислим етап за днешното съзнание, който би предизвикал повече противоречие, ако в него бъде задълбано, отколкото да даде истина. Затова Свабхават са две същности, слети в едно.
Каква обаче е тази първична материя? Изтоковедите я обясняват като „пластична субстанция”, но според теософските представители, това е духа и същността на субстанцията, а не самата тя. Тук съм съгласен, защото Свабхават е именно онова трептене на струните, което поражда стабилни частици, т.е. субстанция достатъчно пригодна за изграждането на материалната Вселена в четиризмерната област на времепространството. Субстанцията, необходима на Домостроителя, за да работи. Именно точно това е кодирано в термина, от който произлиза „Свабхават”, а именно „Субхава”, което според теософите се състои от: су- добър, съвършен, прекрасен, красив и „бхава” – битие или състояние на битието. Ние, няма да се мъчим толкова в обяснението, а направо ще кажем, че „субхава” е древният изговор на днешната българска дума „хубава” (т.е. годна за работа субстанция), както и това, че „субхава” има връзка с понятия като „суба” и „субиги”. В заключение, на това, ще добавим, че Свабхават, това е субстанцията на Плеядите, от която и днес продължават да се създават нови млади звезди в унисон с вярванията на маите, че от този звезден куп е възникнала Вселената. Следващият момент в Стансата, ясно и достоверно свидетелства за честотата на трептене на нишките на тъканта на Вселената: „Тя се разширява, когато диханието на Огъня е над нея, тя се свива, когато диханието на майката я докосва. Тогава Синовете се разделят и разпръсват...” Трептенето на нишките /струните, това е Дишането на Вселената и то е синусоида (ардха-джива) , защото „Тя се разширява, когато диханието на Огъня е над нея, тя се свива, когато диханието на майката я докосва.”, концепция сходна на коването на желязото от ковача, което отново ни връща към кодираната тайна в понятието Криттика (Плеяди) в основата на, което стои идеята за Огъня (богът Агни); като в Месопотамия, идеята за Огъня (бог Билги/Гиру/Гибил) се олицетворява със звездата алфа на съзвездието Бик и разсеяният звезден куп Хияди, асоциирани като „огнище, пещ”. Това отново ни връща към онзи процес, на създаване на звездният куп Плеяди, при който от едно седемизмерно пространство-време (олицетворено чрез 7-те риши на Голямата Мечка) бе изгребвана субстанция и прехвърляна в четириизмерността през северната част на съзвездието Бик, (областта на звездата Дзета). Тук виждаме допълнението и продължението на този генезис, при който след Дзета на Бик, субстанцията на 7 измерното времепространство преминава през „фурната” на Старото Сито/Хиадите, което я прави пластична във възможността да се томизира/корпускулизира. (Оттук и „Хиади” – „дъждовните”, където капките дъжд са символ на томизираната субстанция, която е тежка и може да се окрупнява предизвиквайки гравитацията) Тук е ролята на Билгу/Билги, наречен също Гирру и Гибил, като Божественият Ковач, да зададе бъдещата структура и форма на звездният куп Плеяди, правейки три от измеренията на седемизмерната субстанция, вътрешноприсъщи (скрити), а четири изявени. По този начин ние получаваме Плеядите (Новото Сито) като модел, чиято форма и субстанция става основа за градежа на нашата Вселена. Защо? Защото честотата на трептене на нишките/ струните вече е такава, че може да проектира своята вътрешна свобода като корпускулярно вещество. Плеядите (Новото Сито) бихме могли да осмислим като създаването на вторичната намотка на един огромен вселенски трансформатор, между чиито намотки „Хиядите” и „Плеядите” има взаимна индукция.
Затова в Стансата е казано „„Тя се разширява, когато диханието на Огъня е над нея, тя се свива, когато диханието на майката я докосва.” „Диханието на Майката”, това е именно фотонният пояс, около централното Слънце на Плеядите, Алкиона. Резултатът от това е „Тогава Синовете се разделят и разпръсват, за да се върнат в Лоното на Майката със завършването на Великият Ден”. Това бихме оприличили на „Големият взрив” и началото на „разширяването” на Вселената като четириизмерно времепространсто. (Именно това е Критика – остър пламък/огнен меч и „кри” – „да се отделят, да се разделят”) Синовете са частиците материя, имащи вече своите собствени индивидуални характеристики, които са обаче нищо повече от проекциите на вътрешна свобода, зададени от честотата на трептене на струната. Когато тя се промени във Великият Ден, материята и веществото, от която е изградена тя, ще загубят своите корпускулярни свойства. И нека да продължим да четем Стансата по-нататък: ”Когато Тя (Тъканта, Вселената) се охлажда, става сияеща. Нейните синове се разширяват и свиват сами по себе си и със своите сърца; те побират Безкрайността”.

„Тя (Тъканта, Вселената) се охлажда, става сияеща.”

Това можем да изразим само с едно понятие, в неговите смислови и понятийни вариации а именно като „Сита”. Като Сит/Сито/Сита, то е сиянието на светлината, а като Ситала, то е “охлаждащата, студената”. Тук са основите на принципа на непояждащият огън и лечението чрез светлина, чийто земен образ е именно водата в лечебните аязма и свещените реки.

Да продължим нататък. Следващите редове на Стансата, ясно недвусмислено потвърждават авагардните физична теория за струните, където “основните градивни частици на действителността представляват струни със свръхмикроскопични размери (вероятно с дължината на Планк – около 10-35 м), които трептят със специфични резонансни честоти. “ , а именно “Тогава Свабхават изпраща Фохат, за да втвърди атомите. Всеки е част от тъканта (Вселената). Отразявайки подобно на огледало “Самосъществуващият Властелин” (Предвечната Светлина), всеки на свой ред става свят”. Тъканта са именно трептящите със своите резонансни честоти струни, които са всъщност частиците на веществото. Важен тука е принципа Отразявайки подобно на огледало “Самосъществуващият Властелин” (Предвечната Светлина), всеки на свой ред става свят”. Този “Самосъществуващ Властелин “за нашата Слънчева система и планетата Земя е именно звездният куп Плеяди, поради, което онзи седмичен модел на време-пространство кодиран в Розетата от Плиска е отразен като концепция ( вж. Тайната доктрина, част Първа, Станса 3, стр, 115 и Станса 5, срр. 159). в изграждането на Слънчевата система и планетата Земя, както и в нейното планетарно устрояване като география. Затова една Гаруда Пурана Глава LIV - Потомство на Прияврата и описание на Седемте острова на Земята, говори, че Земята е разделена на 7 островни континента, които Прияврата (вж. http://www.indianmirror.com/history/mythol...priyavrata.html ; https://dic.academic.ru/dic.nsf/relig/2687 ) разделил на 7 от синовете си. Те са наречени Ямбу, Плакша, Шалмала, Куша, Крунча, Шака и Пушкара. Важното тука е, че само 7 от синовете му се асоциират с тези острови, другите трима приемат “санняса”(самоусъвършенстване) . Така разбираме, че тук отново става въпрос за символи и за особеностите на пренасянето и поставянето като основа на четириизмерното време-пространство на този седмичен модел. Ето какво е казано в Станса III, стр. 115 – “трима падат в четири, лъченосното естество се оседморява; седем са вътре, седем отвън. Сияещото яйце, троично в себе си се пресича... “ и още в Станса IV: “И тези три, затворени вътре в Безпределният Кръг (който е Свабхава) са същността на съкровената Четворица.”
Ясно е, че тук е визирано нашето времепространство с трите му пространствени измерения и едно четвърто за времето. Точно поради времето е използван термина, че тримата са затворени вътре в Безпределността, което само по себе си е противоречие, тъй като може ли да затвориш и ограничиш нещо чрез Безпределното? В крайна сметка, това е начинът да се конструира двоичният код на нашият свят, който е едновременно краен и безкраен, както и троичният му ритъм.
Именно затова седемте островни континента са заобиколени от седем океана, всеки двойно по-голям от предходния (излизащ отвътре). Тези океани са наречени Лавана (соленият океан, заобикаля Ямбу), Икшу (захарният (сок от захарна тръстика) океан, заобикалящ континента Шалмала ) , Сура (океанът от амрита, заобикалящ континента Плакша) , Сарпи (океанът от избито масло, заобикалящ Краунча), Даджи (океанът от маслено мляко/извара, заобикалящ Куша) , Самудра( океанът от чисто мляко, заобикалящ Шака), и Океанът от прясна вода (заобикалящ Пушкара). Всеки континент е седморен отвътре – има седем планини, седем реки, а всеки негов владетел има седем сина. Имат кръгла форма и формират Средният Свят, който се намира над Патала (седемте свята на подземният свят). Във всеки един от тях, има по едно дърво на боговете (световно дърво).
Представата е, че в центъра на тази седмица от континенти е поставен Ямбу.
(Ямбудвипа), а останалите са разположени по тройки от двете му страни.
В центъра на Ямбу е планината от злато Меру с дървото Ямбу. На североизток от нея е континента Шака (Индокитай); на югозапад от нея е Куша (Иран,Ирак)и Пушкара (Япония, Манджурия, Югоизточен Сибир), от другата му страна са Краунча (районът на Черно море и Балтика), Плакша (Средиземно море и Балканите) , Шалмала (тропическа Африка граничеща с Индийският океан на Запад).
Най-важното, което трябва да отбележим е, че планината Су-Меру (Ку-Меру) играе ролята на една своебразна вертикална ос на света, която пронизва три свята – божественият (горният), човешкият (средният) и долният ( Патала, на демоните), който е огледален на божественият (Сварга-Бхуми). Формата му е описана по различен начин като квадратна, конична, пирамидална, сферична или спирална. Четирите страни на тази свещена планина гледат към четирите основни посоки на света.
Небесната река Ганг, пада върху Су-Меру и се разделя на четири потока, които са 4-ри реки, а именно Сита (Шита) 5 *, която тече на изток; индийската Ганг, която тече на юг, Чакхус или Окс, която тече на запад и Бадрасома, която тече на север. Така чрез разделяне на небесната Ганг на четири реки на върха на планината Су-Меру се оформя фигурата и символът Свастиката (Коложегът, Колото), което идва да покаже, че Су-Меру не е просто една неподвижна, а въртяща се ос. Тук явно виждаме планетарното въплъщение на модела на Плеядите, където Су-Меру в центъра ма Ямбудвипа е отражение на звездата Алкиона, а четирите потока на Небесната Ганг, са именно 4-те й спътника, обозначение от астрономите с букви A,B,C и D. ( Според индуистките схващания Слънцето заедно с всички планети в Слънчевата система се въртят около Су-Меру). В тоя ред на мисли, континентът Ямбудвипа (Джамбудвипа) е отражение на пространството на тази звездна област (Алкиона и нейните спътници), а фотонният пояс около Плеядите и Алкиона, трябва да е “Небесната Ганг”. Явно е, че в мита е кодирано и познанието, как седемизмерното време-пространство захранва с енергия нашето четиризмерно. (Символът е много точен, именно защото водата е земният, планетарен образ на небесната светлина). Идеята за Златната Су-Меру в центъра на Ямбудвипа, в чийто горен край са боговете, а в долният – демоните, силно ни напомня идеята за змията Васуки, в единият край, на която са сурите, а на другият асурите, т.е. концепцията за една отворена суперструна, в чийто два края имаме две супермембрани (Сварга бхуми и Патала) или с една дума, обективното съществуване на нашият свят, такъв, какъвто го познаваме се дължи на една константната честота на трептене на тази струна, чиято стойност пряко зависи и се задава от вибрационният свят на звездният куп Плеяди. Това позволява в нашият свят да имаме константни стойности на определени физически величини, които изглеждат непроменими с времето. В тоя ред на мисли, всяка дори минимална промяна в тази честота, носи големи промени в света на нашето четиризмерно време-пространство, както и в живота на нашата планета Земя и човешкото цивилизационно развитие.
Планината Су-Меру е сравнена с Чашата, която съдържа семената на Лотоса, а седемте континента (сапта-двипа) с листата на това растение. Абсолютно аналогично бе и древнобългарската представа в “Сказание за Чулман”, нека си я припомним

(194) Със седем клонки стиска
тази Чаша клонът на Бой-Терек;
седемстъпално дърво,
приеми поклоните на човека!

Планината Меру има своят аналог в “Сказание за Чулман” и това е планината Балкан, която достига Небето. (Може би, затова Пенчо Славейков ще напише “Балканът-побащим стар).

Мар свързал с един красив мост
върха на Балкан с клона,
на който се намирало
сияйното му владение.

(76) Затова нарекли това владение
по името на планината – “Балкан”,
а нейния пазител – алпа Ет-Барак-Кебек –
също започнали да наричат Балкан.

(77) По моста до двореца на Мар
можели да минат само онези,
на които Мар е разрешил –
а останалите падали в пропастта...

Ако сравним тази древнобългарска представа с индийските и скандинавските такива, то е ясно, че това е Раят – Сварга (владение на Индра), Кайлас (владение на Вишну), Вайкута (владение на Вишну) и т.н. но също тъй и самият Асгард с моста Бирфрьост и неговият пазител, асът Хеймдал. Тук, както и в скандинавската представа, мостът е един контролиран, полупропусклив пространствено-времеви канал, с точно определен Пазител, и през, него може да премине само този, който самият Мар е допуснал.
Идеята , че Су-Меру съдържа семената на Лотоса, фактически ни отвежда към идеята за връзката на произхода на нашето Слънце от звездният куп Плеяди или по-скоро на материята, от която е възникнало То, заедно със своята планетна система. Тази материя (Слънчевата мъглявина) е била изведена или изхвърлена от звездния куп Плеяди и в себе си като потенция е носила зародишите на нашето Слънце. В Станса IV от Тайната доктрина, четем: “... След това идват синовете, седем войни, Един – осмият е оставен настрана и неговото дихание е светлодател”. Разбира се, когато Елена Блаватска коментира и трактува тази част от Станса IV , тя разглежда тези процеси в идеята, за образуването на нашата Слънчева система, но самият начин на нейното формиране е под давление ритмите на звездният куп Плеяди, от който тази материя е изхвърлена или откъсната. Тя е Майката-Утроба на нашето Слънце и неговата планетна система. Докато, когато Блаватска тълкува този момент, за нея Майката е просто първичната (кометна материя), от която започва образуването на Слънцето. Това е така и същевременно, не е така. Седемте Воини (Себету) са именно седемте звезди на Плеядите, те са и седемте братя на богът Енмешвара, чийто модел пренесен към планетна система извън Плеядите са 7-те планети на звездата образувана вън от тяхната периферия, а именно нашето Слънце. Затова се говори в Стансата, че той, Осмият 6 * е “оставен настрана”, “Отхвърлен” и че Мартанда (Слънцето) се храни с нейната “пот и отпадъци”. “Потта и отпадъците” на Майката, с които Мартанда, своебразно е наказан, да се храни, за това, че е внасял дисхармония в звездният живот на Плеядите, са именно техният материално-енергиен субстрат - фотоните от светлинният пояс около Алкиона и изхвърлената прахообразна материя в космическото пространство. Тази “пот на Майката” в земен план, обаче е именно сутрешната роса, която пада преди изгрева на Слънцето на Гергьовден. И ако трябва да сме още по-уточнени в символа ‘Потта на Майката” са сълзите на Ра (Слънцето), от които възникват хората. Това ни връща, отново към символа на Ситото залязващо в изгрева на Слънцето, на Гергьовден. Разбира се, като имаме впредвид “хората” не бива да се сдобиваме с представата, че тук става въпрос за човека, като външен вид, психология и мислене, какъвто го разбираме днес. Днешният човек е един процес, на една дълга и сложна еволюция на “потта на Майката” - “Сълзите на Ра”. И самият той е в еволюция, която тепърва ще го променя.
Затова, когато говорим за “потта на Майката” - “сълзите на Ра”, трябва да кажем, че тук става въпрос за “зародишите на човека”. (Затова на Гергьовден, търкалянето на жените, голи в росата е за зачеване на деца и след това за плодоридие и берекет. ) Развитието на тези зародиши, можем да видим именно в субконтитентите на континента Ямбу, в средата на Който е Златната Ос – Планината Су-Меру. Такъв континент е Кимпуруша с населяващите го кимпуруши. Термина “Кимпуруша” в превод, на днешният български, трябва да се разбира като въпросително-възклицателно изречение: “Нима, това е човек?! ( От “Ким”- “Как” и Пуруша – “човек” или “Как това е човек?”)
Човеко-лъв (http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/uploads/post-11-1251479829.jpg )
Сред кимпурушите ще видим двата от клоновете, поставящи основите на древнобългарската общност, а именно “хората-лъвове” (Кирати) (Човеко-лъв (http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/uploads/post-11-1251479829.jpg )
и крилатите кентаври (кинарите). Спомените за тях, ще срещнем запазени до ранното средновековие в барелефите от лъвове с човешки лица и т. нар. “амулети-кончета” (http://atil.blog.bg/photos/118356/original/3e0ca55712a29f1e8197f8cb694929e5.jpg )
Именно една от формите, които приема Вишну преди 3,5 млн, години е
Нарасимха (човекът-лъв) http://www.voininatangra.org/modules/ipboa...-1312274754.jpg . Тук трябва да разбираме, че това са много повече небесни същества (жители на Плеядите), форми и аватари на Божественото, отколкото днешният земен човек със свободната му воля и лични желания. Въпреки това, началата на древнобългарската общност са именно тук, в тези времена, затова и лъвът/лъвицата, до днес е един от основните символи на Българската държавност в Дунавска България.
Факт е, че те са част от още 4-ри племена в субконтинента, всяко ръководено от по един риша - мъдрец (водач).
Тук ще отворим една скоба, за да добавим още едно значение на термина “Ким”. Той идва от асировавилонска посока и е пряко свързан с Плеядите. На асиро-вавилонски, Плеядите се наричат Кимту или Киммату, а на сирийски Кима. Това отново идва да покаже, че “потта на Майката” – “сълзите на Ра” са в основата на създаването Слънчевият Човек, който често чрез значението на понятието “Ким” на китайски, означаващо “злато” и като “Златният човек. Един път, той е символът на човека непознаващ смъртта, втори път, той е свързан със златото като метал образуващ се или утаяващ се в земята (глината) на бреговете на река Ямбу. Според достигналите до нас, сведения, огромните плодове на дървото Ямбу се разбират по склоновете на планината Су-Меру, а от сока, който те имат се формира река Ямбу. Водите й напояват глината покрай бреговете й и след изсъхването им, тя става златна или се превръща в злато( вероятно става въпрос за златни разсипи, отлагане на златото по бреговете на реката). Хората пият водата/сока на реката Ямбу и затова са здрави и безсмъртни. Явно е, че тук, Дървото Ямбу (или Джамбу) е еквивалентно на Дървото на Живота в Едемската градина.

В открит двуезичен шумеро-еблаитски списък, датиран 3000 г. пр. хр. от град Ебла ( вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%95%D0%B1%D0%BB%D0%B0 ) срещу стандартният шумерски термин за Плеядите mul.mul - "Звездите" (Плеяди); стои тяхното еблаитското съответствие с термина "камату", койтоп означава. "семейство" или “семейна група” или mul. ka-ma-tu - "звездно семейство", сиреч звездният куп Плеяди. Тази дума, обаче се среща и в родопският говор, под формата “каматен/каматна”, чието днешно значение е “хубава”, “красива”, “гиздава”...Тя е влезла в еблаитският чрез шумеро-акадският и най-вероятно е с древнобългарски произход. Затова, съпоставяйки двата термина, можем да допуснем, че в древността, с него е бил обозначаван плеядинският произход и генезис на българите, като една небесна общност, която започва своето планетарно осъществяване и бит. И в тоя ред на мисли Камату – Плеяди (семейна група) и Каматен – хубав, красив, гиздав, визира именно Свабхават/ Субхава/Хубава, онази първична субстанциалност, от която могат да се създават нови светове.
Ето защо, “каматен”/”каматна” не е просто едно определение за външната красота, а за онази духовна зрялост и генно качество, които правят мъжът и жената пригодни да създадът стабилно, здраво и проспериращо семейство (което може да изрази небесното изобилие и благодат на Плеядите), което може да обогати рода, но и да създаде ново родоначалие.
Така, отново виждаме, ясно откроена концепцията, в която, древнобългарската общност е започнала формирането си, около една въртяща се Златна Ос (Су-Меру/Меропа), образуваща прословутото и загадъчно Медното Гумно на Българите (http://samoistina.com/2/gumno/gumno..jpg ). То трябва да се схваща като Мястото на тяхното Създаване (Оживотворяване) и Одухотворяване, чиято форма е една съвкупност от концентрични кръгове, точно каквато е формата на Сапта Двипа – Седемте континента. Именно това е поставило началото на изграждането на мегалитни конструкции от типа кромлех с побит камък (менхир) в центъра му, наречени по народному “Гайдарят с Хорото”. Затова ние, когато говорим за структурата на родовете ни, говорим за “Кръгове на нашата отбрана” (http://www.voininatangra.org/modules/xfsection/article.php?articleid=60 )
А, самият фундамент, самата основа и ядро на Седмолъчката - Розетата от Плиска е именно кръгът, в центъра, на който в хода на тези разглеждания, можем да приемем, че е Бай Терек, Иске Дума, а за индусите – Плакша Прасавана или онези „Трите” затворени вътре в Свабхабат, в Безпределността, както пише Е. Блаватска в своят „Космогенезис”.
И нека тук, обърнем внимание на едно особено топонимно съвпадение, а именно името на върха Меру (гръбнак, хълбок, бедро) и наименованието на Централната част на Родопите в България, Меропа. Наименование, кеото е упоменато, историко-географски, но не е обяснено, не е търсен неговият произход. Меропа, обаче не е само име на девойка, това е и една от звездите на Плеядите. За нея, не е известно, кой знае, какво, освен обяснението защо е наречена „изгубената Плеяда” в основата, на което стои идеята, че тя, за разлика от своите сестри-плеяди, единствена се е омъжила за смъртен и срамувайки се от брака си, отказала да свети ярко на небето и затова блести, най-слобо сред звездите на Плеядите. Четейки интерпретацията на митовете, преразказани то елините, човек, може да загуби всичко детско в себе си. Плеядата Меропа, няма за какво да се срамува. Сизиф, не е кой да е, това не е просто поредният цар-жрец на Коринт, Сизиф е този, който, от смъртен е успял да стане безсмъртен, пряко волята на боговете. Той е един бунтовник, който е успял да надкрачи предопределението на смъртният човек, да хване Танатос, да го върже и да предизвика демографска катастрофа в Хадес, правейки по този начин и останалите хора, безсмъртни, т.е. това е цар-жрец, който е имал специални познания и умения, такива, каквито срещаме след това в Асклепий. И двата персонажа в това си дело са идентични. Принуден от Зевс да освободи Танатос, той е отведен в Хадес, но въпреки това, безнаказано успява да се измъкне оттам (имал е познание за пътуване във пространство-времето). Чак тогава, когато бива хванат, Сизиф е наказан денонощно с тежък и безкраен труд, за да няма свободно време, в което да мисли как да стане безсмъртен. В тоя ред на мисли, символът на бракосъчетанието на плеядата Меропа със смъртният, (но всъщност безсмъртен) цар-жрец Сизиф е символ на това, че областта на звездата Меропа в звездният куп Плеяди е мястото, където съществува пространствено-времеви коридор за обратно връщане от Плеядите към Земята; това е и мястото, откъдето се извършва „прехвърлянето”, материализацията на седемизмерното пространство-време в четириизмерно пространство-време, т.е. това е „Утробата на нашата Вселена”. Затова този пространствено-времеви канал е специален, защото е пъпната връв на нашата Слънчева система със Звездният куп Плеяди. Изходът на този пространствено-времеви канал – „бяла дупка” е в областта Меропа – Централните Родопи (Средни Родопи). Чрез този пространствено-времеви канал Плеяди-Земя, връщането от планените системи на звездният куп Плеяди към Земята, става безпроблемно.
Отивайки към континента Плакша (следващият след Ямбу) ще видим, че там хората са описани като „красиви като полубоговете” и „раждащи деца като полубоговете”. Този континент, обаче, според описанието в Гаруда Пурана е именно територията на Балканите, Средиземно море и Егея. На него, както и на Ямбу, има дърво, наречено Плакша (смокиня Ficus religiosa ), блястящо като злато и високо, като дървото Ямбу. В основата му, обаче има огън със седем пламъка (или това е човекът-растение Саптапарна). Този седмосвещен символ на дървото Плакша, пряко свързва континента Плакша със звездният куп Плеяди и неговата същност - Огъня (Агни), както и със седемизмерното пространство-време, кодирано в символа на седмосвещника. Водите на реките в Плакша са свещени и човек чрез докосване или къпане в техните води, незабавно се освобождава от всяко материално замърсяване. Тук хората са разделени на 4-ри касти, както в Ямбу и чрез пълното изпълнение на обредните церемонии (споменати във Ведите) те се покланят на Бога на Слънцето (достигайки до него като небесна планета). Особено важно за нашите разглеждания, обаче е това „раждащи деца като полубоговете”. Това ни връща към зората на човечеството и неговите начални раси, където на територията на Плакша е човекът-растение, великият Саптапарна (съставен от 7 части), чието разможаване става чрез отделяне от кожните пори на малки телца, наречени фигуративно „капки пот”, които постепенно се втърдяват и добиват съответната форма. В съвременният човек, този процес е запазен, макар и видоизменен, като физиологична функция на тялото - „потене”, но тогава не е бил с физиологична функция, а размножителна. Тук трябва да провидим, коренът на произхода на вярванията за лечебната гергьовденска роса, защо Мартанда (Слънцето) се храни с Потта на Майката ( в ранната утрин на Гергьовден) и защо, от сълзите на Ра са се създали хората. В тоя ред на мисли, търкалянето в гергьовденската роса е един от най-древните възможни ритуали, които човечеството има, съхранен от древните българи. Неслучайно алп-биката Ашна ( с други имена Ашнан, Кашан-бика, Чак-Чак и т.н.) се е родила по волята на Тангра от капките утринна роса и е алп-бика на полските растения. И като сравним вече космогониите на отдените митологии, спокойно можем да ги подредим по тяхната давност. Най-древни са тези космогонии, в които божеството-сътворител чрез самосъзерцание, концентрация и медитация, само създава себе си, следващите са тия, където проявата е чрез „капките пот” (или чрез елемента вода, изобщо) и чак тогава идват тези, където проявата на Божественото е чрез Яйцето, (което същност е вече втвърдената и кристализирала „капка пот”), последните и най-късни са тези, в които Божественото идва чрез утробата, в която разбира се, „капката пот” на Саптапарна присъства като отделянето на мъжката семенна течност в утробата на жената. И ако трябва да търсим антропоморфният, човешки символ на Седмолъчката от Плиска, то това е именно Саптапарна 7*, състоящият се от седем части Човек-Растение, който, когато в процеса на последващото изграждане на човека става от външна обвивка, вътрешна същност, той се изправя (вертикално) и може вече да получи диханието, за да стане жива душа (Дете на Слънцето). Този човек, първом, праисторически се изразява чрез символа Y (като атлант/макрокосмос), „ос на света” и след като започва да изгражда своят планетен, човешки социум (микрокосмос) със символа на кръста †. И всичко това съхраниха и предадоха на света, древните Българи.


БЕЛЕЖКИ

* ( Свети Георги-Енмешара)
Хептадата на Плеядите в шумеро-акадската космогония се
олицетворява със седемте основни богове, а именно тримата основни богове Ан, Енлил и Енки/ Ea, трите астрални богове (Слънце, Луна и Венера),
и седмия бог, Майката Богиня Нинхурсаг/Ерешкигал, богинята на подземното царство.
Най-плътно, обаче до образът на „св. Георги” е шумерското божество Енмешарра/Енмесарра със своите 7 сина, тъй като съчетава ясно изразена соларно-хтонична природа.
Енмешарра (Enmesarra или Enme?arra) , в шумерската и акадската митология е бог на закона на подземния свят. Описан е и като бог на слънцето , защитник на стадата и растителността, (приравнен по този начин и с бог Нергал) . [1] От друга страна, той е предшественик на Енлил [2] и се твърди, че Енлил го е убил.
Оттук трябва да се търси и връзката на Енлил с Плеядите, както и на неговият воин и фермер Нинурта. Затова и по съвсем друг начин, трябва да се осмислят смисълът и значението на името му „ владетел на ветровете”, „бог на въздуха и бурята”. Те не бива да се осмислят, просто като атмосферни явления. Връзката с Плеядите показва, че тези ветрове, тези бури, които са смисловото значение на самото му име, са всъщност вихрушките и халите, които съпътстват отварянето на пространствено-времевите канали. В тоя ред на мисли „Еллил” , това е владетелят и управителят на пространствено-времевите канали към звездният куп Плеяди.
Ето в този шумерски печат, се вижда отварянето на пространствено- времевият канал "бяла дупка", (вероятно в границите на Слънчевата система); канал свързващ Плеядите с нашата планета. Затова тези два образа (на Плеядите и кръстовидният звездообразен знак) са поставени един до друг в плочката, а третият е космическият кораб, който излиза от канала. https://upload.wikimedia.org/…/Mesopotamian_cylinder_seal…

От друга страна планетарният и звезден свят на Плеядите, в мита за Билгамеш и Енкиду могат да бъдат асоциирани и със седемте сина на Хумбаба, убийството, на който от страна на Енкиду нарушава хармонията и той плаща с живота си
(вж. също http://bradva.bg/bg/article/article-112408#.W0cnBjkyWih ).

** Арча
Алп-биката Арча (хвойната) е създадена от капките на питието на живота „шам-гобе”. Самият „шам” става „питие на живота”, чак когато старата змийска кожа на Умай е сложена в „шама”, което един път е рецепта за създаването му, и втори път е символ на това, че всички алп-бики на древнобългарската митологична епосност са просто едни аватари, преобрази на самата Умай Биче.

(15) Изгорила тя старата си кожа,
а пепелта хвърлила в шама –
получило се питието на живота,
чиито капки съживявали всичко.

(16) Напръскала тя с питието мишката
и я превърнала в алп-биката Самор.
Тя се оказала много красива,
но пък твърде любвеобилна...

(17) Тогава Бадж-Аби плиснала
с капки от питието хвойната
и хвойната се превърнала
в прекрасната алп-бика Арча.

(18) Когато Арча видяла Чулман
в образа на дървото Карабаш,
тутакси загубила дар слово
и безумно се влюбила в него.

(19) Но той не й обърнал
никакво внимание,
тогава тя пламнала от огъня на любовта
и изгоряла в неговия пламък.

(20) Но Турун-Аби не й позволила да умре –
тя отново я възродила
в образа на също тъй прекрасната
Дева-Месечина Магъз.

*** (Връзката между Плеядите и съзвездието Голяма Мечка)
Отварянето на пространствено-времеви коридор към Плеядите, както и техният космогенезис е кодиран и в „Легендата за Дяволската кула”, скално образование от Североизточен Уайоминг, САЩ. Подобни легендарни връзки на определени скални образование тип скални стълбове, менхири и обелиски със съзвездието Плеяди ни дава основание да предположим, че тези места са съответни пространстгвено-времеви коридори (затвоени или отворени) към този звезден куп.
Подобни на „Дяволската кула” в САЩ, места в нашите Родопи са Саръ кая, край село Безводно (до една от високопланинските махали) и района на крепостта „Аетос” над Смолян.
В тоя ред на мисли и самитя библейски разказ за Вавилонската кула, трябва да се счита за опит за създаване или отваряне на вече съществуващ пространствено-времеви канал за изход от Земята към определена област в Космоса.
https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/4/46/Devils_Tower_CROP.jpg
Дяволската кула (на английски: Devils Tower) е скално образувание, подобно на обелиск, в Североизточен Уайоминг, САЩ.
Най-разпространената легенда гласи, че 7 малки момичета от индианското племе кайови бягали от мечка. Те се качили на невисока скала и тя започнала да се издига, отнасяйки ги надалеч от мечката. В яростта си мечката издрала скалата, оставяйки вдлъбнатини по нея. Накрая умряла от изтощение, а децата живеят и днес, като седемте звезди в съзвездието „Плеяди“.

4* Тук трябва да се търси, задължително връзката с българският обичай връзване на червен конец против уроки (вж. http://sanovnik.bg/n4-26448-%D0%A7%D0%B5%D...%BE%D0%BA%D0%B8 )


5 * реката Сита,

Според Вараха (Маха) Пурана

1) S?t? (????). е една от четирите реки, произхождащи от небесната река " (Ганг), ( според Var?h?pur??a глава 82). Тази "небесна река " води началото си от "Океана на Небето", който „развълнуван” (разбушуван) от „слона на Индра”, изсипва водите си на върха на хълма Меру, оформяйки четири реки.

2) Реката Сита се споменава в друг списък от реки, произтичащи от петте големи планини (Шайлаварна (?ailavar?a), Малакхя (M?l?khya), Кораяска (Korajaska), Трипарна (Tripar?a) и Нила (N?la) ). Тези, които пият водите на такива реки, живеят десет хиляди години и стават преданоотдадени на Рудра и Ума.
2a) Сита (S?t?) (????). е клон на Ганг, излизащ от град Брахма, който слизайки през Казара и други хълмове, пада на върха на Гандамадана и минава през континента на Бхадраз, пада в Източния Океан; 1 се издига се от склона на Ситуата на хълма Мукуня, минава през Суманяйа, Малавата, Вайканка, Майнапарватам, Рсабхам, Ятара, Девакута и минава през Гандамадана и приема името Алакананда (Alakanand?) и вливайки се в езерото Манаса.

според Маркандя Пурана

Източният поток, на Небесната Ганг, с името Сита ( S?t? ) потичайки по източният склон на Меру, минава, през гората Кайтраратха (Caitraratha) [4] и преливайки, потича към езерото Варунода (Varunoda) [5] и оттам през планината Ситанта/Шитанда( ??t?nta) [6] към останалите планини на изток . Слизайки на земята , по пътя си, тя преминава през Бахрашва и се влива в океана.
 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание