ВЕЛИКИЯТ ЩУТГАРТ
(вдъхновено и написано)
Щутгард, Щутград, Щутаграда… Наистина, както и да са извъртали думите нашите възрожденски и следвъзрожденски дейци, както и да е бил наричан на местният ситовски (рупски говор), името на това велико светилище не става по-ясно за обикновения българин. Едно, обаче ясно, скалният масив, намиращ се на 40 минути път пешком от село Ситово, не е изменял своето наименование през хилядолетията. Въпреки вероятно известните изменения на говора през всички епохи на историята в местното население, забравата на стари думи или възникването на други, наименованието Щутград остава неотменимо в паметта му, така, както името България си остава неизменно навсякъде, където Българския народ основава нова държава. Редом с него, обаче е съжителствувало и още едно негово наименование, което е почти неизвестно. То е предадено от изселващите се българомохамедани от махалата Брезовица, на своите събратя християни под името Татурест камък (или Тат-урвест камък). В тези две наименования, вероятно е скрита тайната на каменния масив Щутгарт, но както казал Екзюпери в “Малкият принц”: “Най-същественото е невидимо за очите, истинските неща се виждат само със сърцето”.
Още повече задълбочава мистерията в днешно време, Едгар Сверинсон, който в своята студия “Кой съм аз”, посочва връзката на наименованието на скалния масив край Ситово с наименованието Щутгарт в днешна Германия. И макар, че един от преводите на тази дума от германски, посочена от наш съмишленик е “место, пасбище за коне”, това, никак не опростява и не разрешава загадката, около намиращия се край Ситово светилищен масив, при все, че самия терен на скалния масив е използван от местните ситовци за пасбище на всякакъв род добитък, а съвсем близо до него, в южния му участък са развалините на Ушевия егол (овчарник с овчарска къща, сая, къшла и т.н.). Именно липсата на добитък днес е един от факторите за невероятното обрасване на светилището с всякакви дървета, храсти и тревна покривка, а когато нея я е нямало, понеже редовно е била изпасвана, по свидетелства на баба Райна от Ситово, “всички знаци са се виждали”.
Така човешката занемара на самото место е позволила природата неумолимо да скрие немалка част от тайните му и да лиши очите на изследователя от така жадуваното знание, за да му подскаже, че не окото ще му даде тайните, а само сърцето ще ги открие. Другата разрушителна сила, тази на иманярите или на българоотрицателите съзнателно ни е лишила от редица изображения, знаци и надписи, взривявайки ги, разбивайки и заличавайки ги. Колкото жестоко е човещкото невежество, но колко безразсъдно е злонамереното невежество!
За мен Щутгарт е било свещено место преди и след това през всички епохи на съзнателната човешка духовност. Като такова, то крие в себе си много пластове на различни исторически епохи. Тогава на въпроса, какво е Щутград: светилище, крепост, скален град, християнски религиозен център, впоследствие, ние трябва да кажем, че той е всичко това в едно цяло. Независимо какво дадена епоха е добавяла към същността на това място, нейния белег е бил само атрибут на присъствие, но не същността на Светилището. Същността на Светилището е невидима за очите.
Затова преди да кажем някои неща за Щутгарт като за светилище, трябва да отбележим , че на него са правени все пак някакви изследвания от учени от БАН. Това става през 1967 г., когато БАН и студентското туристическо дружество “Академик”, начело с професора Ив. Гълъбов и акад. Вл. Георгиев, прави една експедиция, която снема “пълния образ на надписа” (художничката Виолета Иванова, студентка) и изследва няколко малки пещери, в които открива следи от железна шлака и огнища, а на върха (т.е. на свети Никола) открива следи от зидове на стари постройки – вероятно средновековни сгради”. Подобни изследвания, аз наричам “плъзгане по повърхността” или “банкетна експедиция”, където се отива констатира се нещо, усвояват се парите, изяжда се яденето и се прибира човек по живо, по-здраво. Това е като да ритнеш кошера – рояк пчели излитат от него и под образа на иманярски дружини, съставени най-вече от местни хайти и техни авери започва систематично копаене и взривяване на местото. Защото подобна експедиция е тотално безобразие и знак за безхаберие на държавата към мястото, което от своя страна дава криле на иманярството и без това широко ширещо се сред местното население в региона. Тук освен за иманета, за друго не се говори. И ако отидеш да питаш за нещо, първото подозрение, дали не си иманяр, който ще им вземе имането. Напълно забравен е духовно-културният пласт на Щутгарт,а той, той е неоценимото богатство!
Ние също намерихме рудна шлака, като в Западните, така и в Източните части на Щутгарт, всякакви по размер и форма парчета, което свидетелства за един от пластовете на местото, като един голям “металургичен център”, център на промишленост, както бихме се изразили съвременно днес, или. като център, който създава технологичното ниво на цивилизацията. Защото цивилизацията започва с духа и постепенно се изражда в технологиите, защото техния движещ мотив, в крайна сметка, при нея става тоталното материално благоденствие, което неминуемо довежда до техния упадък. Извличането на желязо от рудата, а вероятно и на други метали от района на Щутгарт, но и от самото место, говори за пласта на желязната епоха, за епохата на Хор, която е оставила своя отпечатък тук. Ясно е посочено в “Сказание за Чулман”, как Хор изсича своята стъпка в скалата и изгражда по този модел, своите железни крака. Така започва една цяла епоха. А когато говорим за “средновековните сгради”, констатирани от тази експедиция, трябва да отбележим, че тиклите и камъните, от които са изградени, са без спойка.
Щутград като светилище няма онази крещяща демонстративност на скалните светилища от Източните и другите части на Родопите, където от камъка са изсичани многобройни мегалити, издълбавани са трапецовидни каменни ниши и многобройни шарапани, стълби са издялвани в камъка и огромни каменни резервоари. Не, тези неща тук са съвсем слабо забележимо загатнати и едвам заченати. Неговите форми са притаени на границата на измеренията, между видимото и невидимото, потънали в едно дълбоко смирение, не смеещи да нарушат божествената цялост на камъка. Тук хармонията не е нарушена и е близо до тази на изначалната древност. Защо духовността на човека тук не е ескалирала така, че да изведе божествеността вложена в камъка в многобройни форми е поставен въпрос, който тежи. Но това е наличен факт. Тук е останала завинаги пряката изповед на Бога в скалата, неизменно натуралната. Керамичните съдове са трошени върху скалите и многобройните скални тераси , в жаравата на огньовете, като техните останки след това са “смитани” в скалните цепнатини, с които масивът изобилства и до днес. Духовността е имала своята явна динамика, но не е имала своите крящящи демонстративни актове. Обитаемостта на светилището не го е превърнала в град от типа на Хиперперакион(Перперек), Ночево или комплекса “Глухите камъни”, но че скалният масив е обитаван е оставило своите белези от многобройните каменни насипи, без спойка, особено добре личащи си в Източната и Централна части. Сградите тук са се строяли, не като скалата се е обработвала, самата тя, за да стане сграда или да се превърне в добра основа за градеж, а като естествено продължение на скалата. Така сградите или съоръженията сякаш са изниквали от скалите, раждали са се от тях, като тяхно естествено продължение, и вселенската хармония не е била нарушена. Това е останало като характерен белег във всички времена, дори и по времето на християнството. То е останало като характерен белег и при строежа на къщите в околните села и махали около Щутгарт – Плочник, Брезовица, Ситово и Лилково. Там къщите са едно със скалите! Това, не е просто, отзвук на това, че скалата е Дом на Бога и човека се ражда от нея, това е живия живот на тази реалност, която Щутград ни демонстрира. Затова името му е Щут – град, не просто Градището, Калето или Асара, а Град. Самото наименование, идва да подчертае, че този пласт има дълбочина, че не е повърхностен, че е лъчение от същността, на древния скален масив. Дори Хиперперакион, наименуван днес Перперикон, няма този пласт. Той не е титулуван “град”! Защо? Защото е отнета девствеността на камъка и Божиите му сили са употребени за владетелство на света, за триумф, за слава.
А когато застанем пред безименния каменен масив на Щутград, пред разрушените днес, каменни стени, в нас, неминуемо нахлуват редове от книгата на А. Маслов “Страната на мъдреците”. Там, когато говори за свещената гора Кун-лун, за Шамбала и Тибет, той казва: “Широко известен факт е, че манастири, кумирни, църкви и други ритуални постройки, обикновено се изграждали в горите или в краен случай на възвишения. Но при това, самите те не се явявали нещо чуждо на тази гора, по-скоро са били нейно естествено продължение. Достатъчно е да погледнем на удивителния строеж на ступите изградени в Тибет, недалече от столицата Лхаса. Тези съоръжения сякаш израстват от гората, пият соковете на земята и се устремяват в Небето”.
Маслов, обаче не спира дотук. Той продължава: “Ако си спомним, самата структура на Шамбала и Кунлун, тя е на степени, степенувана е, сякаш е специално създадена за изкачване и поетапно посвещение. Например, в най-свещеното място на Шамбала, нейната столица Калапа, най-високото място в схемата на мандалата, която представлява тя е нейният свещен център, “мозъкът на мандалата”. Достигайки тази точка, в момента на своето посвещение, човекът се оказва в центъра на Вселената и върху него се фокусират всички енергии на Космоса.”
Именно това е Щутгарт. Той е степенуван във вертикал със своите скални тераси, които започват от самото корито на Лилковската и Ситовската “Крива река” и стъпаловидно се изкачват докато стигнат платото на върха. В този си вид, Щутград представлява точно една пресечена пирамида, чиито стъпала във вид на скални тераси, са служили за изкачването на посвещаваните от Долния свят (реката) към Горния свят (Небето). Средния свят, където посвещавания се е причестявал с Бога е именно върха на светилището. Там именно и каменния градеж, който неслучайно с приемането на християнството е наречен “свети Никола”. Именно тук е местото да отбележим, че Щутград е светилище на “тесните врата”, а не на масовите мистерии. Затова при него няма да намерим множество шарапани (кладенчета) свързани с улеи помежду си. На скалните тераси в близост до върха ние намираме нарядко и разпиляни на различни места, съвсем недълбоки издълбани кладенчета, където свещената течност е била изсипвана, и нейният дим е подпомагал медитацията на посвещавания в пътя му към вътрешното просветление. Тук е трябвало да разкъсаш връзките със света , да се освободиш от всекидневното, да познаеш, що е туй самост. Защото изкачването на скалните тераси, не е още посвещение, ако вътре в себе си, човек не изскачи на едно ново ниво съзнанието си.
Подборът на посвещавания е бил много строг, защото Щутград явно е бил школа за обучение на жреци и колобри. За това свидетелстват Мусинските порти, между, които минава пътят на обикновения човек към светилището. Те представляват два огромни скални къса с изсечен между тях коридор. Тук стражниците, които охраняват пътя са спирали кандидатът, за да може свещената костенурка да му зададе въпросите. От отговорите, които кандидатът е щял да даде е зависело дали ще влезе в светилището, за да продължи обучението си. Входът на портите има южно изложение, именно за да подчертае пътят от материята (юг) към Духа (север). Преминал веднъж, кандидатът е трябвало да бъде много бдителен и никога да не губи факела на вътрешното си зрение, защото ще изгуби пътеката, водеща към входа на светилището. Там, пред неговия вход, обаче, го чака Змията, за да го ухапе. Ухапването на Змията е първото посвещение, в което кандидатът за първи път под формата на състояние близко до смъртта ще познае себе си. Това е първото освобождение от физическото тяло, от неговите тежки и задържащи връзки, и ако кандидатът излезе от него, то той ще се преобрази, ще придобие пълна власт над себе си, ще стане Змиеносец, ухапването на змията за него вече няма да има значение на умиране, а на прехождане между световете. Той ще се върне към изначалното състояние на “жива душа”, каквато е бил с получаването на Диханието. Той ще може да слиза на Долния свят безпрепятствено и да се връща безпрепятствено от него. Тримата четирипръсти пазачи на Долния свят не могат да го спрат. Неговият събуден дух го превръща в стълб в храма на Бога, в ос на света. Самият той поел по Пътя става самият Път… Събудената вътрешна божественост в ученика е било много важна да бъде динамична, за да може да продължи процесът на обучение.
Именно тази динамична божественост е дефинирала и създала Щутград като свещеното пространство . Оттук започва и неговия живот като крепост, която първом е била крепост на Духа, която трябва да отбрани, да съхрани, крепнещото в Духа човечество, а след това да брани и националното пространство от нашествието на империите – римска и турска.
Затова, когато отмахнем всички пластове и стигнем до първичната скална основа, ние с право се изправяме пред въпроса: какво е бил Шутград, когато не е бил Светилище?
Местният краевед от Лилково, Ангел Личков, дава една много добро тълкуване на понятието Щутгарт: Siu-tut-ga-ar.
Според него
Si - хет. Si-u или Бог
Tut – древно индийски tust (tut) – “вишни”, т.е. небесен, божествен
Ga – Ка “жизнена сила”, т.е. силата на Сътворението на всичко по света
Ar – ар “преходно, ограничено, крайно”. В древни времена “ар” се е използвало в смисъл на “мъж” респективно “ари” – мъже.
Оттук той прави превода: “Бог Вишният, дал живот на хората”.
Това е превод, с който не можем да не се съгласим. А едва ли и той е очаквал такава разкодировка на името.
В него е заложена цялата концепция на Сътворението, но особено тънко е акцентувана, върху онази част, в която на човека, ще му се вдъхне дихание за живот, за да стане той жива душа. Именно заради това, скалния масив Щутгарт, ревниво през хиледолетията е пазен девствен. Вероятно,за да не се оскверни или скрие, тази неговата същност. Това е местото, където Бог не просто е сътворил хората, а им е дал живот! Защото знаем че Сътворението е условно символизирано от два акта – създаването на света и човека и вдъхване на дихание на сътворения човек. А Диханието е издишката на Бога, с която Той слага своя Печат , своята Същност в сътвореното.
И точно тук трябва да подскажем на господа археолозите, защо скалата и камъкът са били свещени, но не са били обект на обожествяване. Не се е обожествявал самия Камък, а Божията Сила, която е вложена в него. Трябва ясно да откроим това, за да не се изпада в заблуждение за почитание на множество богове. А скалния масив Щутгар е свидетелство именно за единия Бог ( а не Боговете), който дава живот на хората.
Затова в “Тайната доктрина” на Елена Блаватска намираме: „ Диханието става камък, камъкът - растение, растението - животно, животното – човек (Тайната доктрина, Блаватска том 1, книга 1)
А в «Антропогенезис», част втора, тя продължава
"Каква е първоначалната форма на бъдещия човек? Трохичка, клетка, казват някои физиолози, овум на овума, казват други. Ако това можеше да бъде анализирано – под микроскоп или по друг начин – от какво бихме очаквали то да се състои? По аналогия би трябвало да кажем: ядърце неорганична материя, отложена от кръвообращението при зараждането, съединено с отлагания на органичната материя. С други думи, това най-малко ядърце на бъдещия човек е съставено от същите елементи като камъка, от същите елементи, от които и Земята, която човек е призван да насели...
И по-нататък, продължава «Колелото се въртяло още триста милиона години. То построило Рупа (формите); меките Камъни, които се втвърдили; твърдите Растения, които станали меки. Видимо от невидимото...»
В така наречените «богомилски легенди» за Тивериадското море е казано:
И слeзе Господ по въздуха на Тивериадското море и видя плаващ по него гмурец, па като застана над него, рече му: гмурецо, кой си ти? И отговори: аз съм сатана. И рече Господ на сатаната: гмурни се в морето и изнеси земя и камък! И Господ, като преломи камъка на две, даде из лявата си ръка половината от камъка на сатаната, а другата половина удари с жезъла си. От огнените искри на камъка Господ създаде архангела Михаила и Гаврила, и излетяха ангелите. Сатаната направи от камъка безбройната бесовска сила на боговете. И рече Господ: да бъдат тридесет и три кита на Тивериадското море, и на тези китове да бъде земята”.
Ако се обърнем, обаче към «Сказание за дъщерята на Шан» е посочено:
«И Тангра повелил:
да вложи Хърса в хората
своя огнен дъх.
Така у хората
се е появила душата.
А тя е безсмъртна
и е главното в човека.»
И тук вече се връщаме на Щутгар, където изображението на слънчевия диск на Хор с крилете, соларния образ на Диханието, което ще се вдъхне в човека съществува. Затова ние като народ сме наречени “хора”. Нека не се увличаме от писанията на Херодот, който лукаво казва, че “траките” не почитали Хор, но веднага след това го отъждествява с Аполон, както и на това, че само четири големи светилища има в Родопите – на Кронос, на Уран, на Юпитер и на Дионис. Има още едно и това е светилището на Хор-Тот, Щутгарт! Тогава съвсем на място си идва силно развития рудодобив в района, който е обхващал не само околностите, но и самото светилище
Той бил неуморен ковач
и пребродил цялата Земя
в търсене на руда
за своята ковачница.
По неговите пътеки
и сега хората вървят,
и считат Хурса
за свой покровител.
гл.I, п.1 : 9-11
Именно тук съвсем лесно ще си обясним защо покрай рудодобива в района (Рупчос) възниква цяла мрежа от селища и махали, която с отмирането на този период, се разселва или окрупнява, давайки началото на по-големи селищни центрове.
Още по-интересно става, когато “Джагфар тарихи” свидетелства, че “гар” , съдържащо се и в топонима “Щутгар”, означава и “воин”, “богатир”. Това автоматически осветлява защо камения масив е бил, освен Божие место, светилище, скален град, и крепост. Срещу какво обаче, са се борили тези “воини”, тези “богатири”? Дали са водили най-върховната битка, тази срещу самите себе си? Ако последваме епоса, “Сказание за дъщерята на Шан”, там е казано:
Никой не може
да пресече пътя на Хурса,
иначе изчезва силата
на оръжието му.
Значи ролята на Хор е значително по-широка, отколкото ни е известна. Той е, който освещава оръжието изковано в неговата ковачница и придава духовна сила на воина. И колко бледа е легендата за меча Ескалибур на мъгливите английски острови, в сравнение с оръжията “изковани” от Хор. Но особено страшни са стрелите на неговите стрелци.
Вероятно става въпрос за “оръжията на боговете”, с които са се водили чутовните битки, обелязани в епосите, но в случая със Щутгарт, вероятно става въпрос за ратниците, водили битката за “окото на Хор”, отбелязана в египетската митологична епос. Техните оръжия, обаче, не са само технологии, техните оръжия са били и “Словата на Силата”, чието лингвистично богатство е съществувало из множеството скални надписи и знаци, съществували из каменната снага на светилището, днес повечето разрушени съзнателно или заличени от времето. Тези “Слова на Силата” са се наричали “хати” (хети).
О, Нут,ти сътвори Озирис, моя баща небесен, и ти му даде за наследник Хор,
с крила всесилни като крилата на сокол величествен, с две пера върху главата.
Гледай! Той носи моята душа. Съвършени са словата ми на сила.
За мен присъденото място между звездите неподвижни се намира.
Най-жалък е, обаче паническият страх на археолози и историци да говорят за връзката на древните българи с Египет. Този панически страх ги отвежда само в разговор за крито-микенската цивилизация, на която нашата е съподчинена или е в съобщност. Египет се подминава мимоходом. Смята, се че ние сме твърде дребен народ, за да имаме някакво участие, не дай си боже и родилно влияние, върху египетската култура. Макар, че епосът “Д жагфар тарихи” не мисли така, но какво го интересува археолога някакъв епос.
Но лъчите на Щутгарт ни отнасят именно на юг, към Египет. Неумолимо. Там Хор е наречен “Хор, който управлява с двете очи” или Хор-Хенти-Ирти (или този, който има очи). Именно с тези две небесни очи е обсипана каменната снага на Щутград. Очите са по двойки и всички са с различно излъчване. От тях възникват нашите пафти. Някои от тях са точно изображение на слънчевия диск на Хор. Най-съществена е тази на входа, откъм южната страна на светилището, където е съпроводена с руната «кен» - «господствам, управлявам». Или точния прочит на това идеограмно писмо е «този, който управлява с двете очи». В човешката духовно-биологична еволюция е съществувал такъв двубой (за който са били нужни и съответните воини) – прехода от едното Око (расите на циклопите и титаните), към двете очи. Това се е считало за един вид победа над «злото». Явно този двубой не е вървял гладко и е имало период, в който духовната сила е била върната назад и господството и управлението на едното Око си е продължило, причина, за което е роднината Сет, чичото на Хор. Това е същото като чутовната битка на бойното поле Курукшетра, където Пандавите са изправени срещу Кауравите, едно цяло, разкъсано на две части и изправено, едно срещу друго. Днес в същото състояние, отново сме и ние като народ. Днес, ние отново се борим срещу властта на едното Око поставено на отсечения връх на пирамидата! Сещате се, нали? Какво ли криеш още, Щутгарт!
На победителят в битката Хор е възстановено Окото от магията на Тот (Хермес). Вероятно тази «магия» е именно част от онези «Слова на Силата», централно ядро, на които вероятно е Ситовския надпис. Библейски Хермес се идентифицира с Енох. Окото «Уджат» е възвърнато благодарение на Тот (Хермес), затова каменното светилище носи отличителните белези и на двамата, и аз го именувам светилището на Хор-Ерми или Хор-Тот. Тот е представен тук, най-силно и изразено чрез писмеността. Връзката между двамата е изключително силна, затова едно от най-старите названия на Хор е Херу-ур (наричан също Хармерти). Названието Хармерти е много близко до елинското название на Тот – Хермес и вероятно идва да подскаже тяхната връзка. Същото се отнася и за по-късното название Хармахис (бог на утринното слънце). Още по-силна става връзката с това, че “херма” или “ерма” е камък или купчина камъни, който отбелязва граничните територии, или маркира границите между две държави. Така той става символ за завършеността на държавността. Тази купчина камъни, обаче може да има и смисъл на светилище и свято място, каквото представляват каменните черквички около Ситово и на самия Щутгарт. От названието “Херу”, вероятно произхожда и понятието Херос, “богът-конник”, който е на масово почитание при нас. Още повече, че “Хартомес Хор” е едно от седемте имена на Хор, който го представя като въоръжен с копие конник, който преследва и убива злото. Нещо повече, едно преображенията на Хор в битката с чичо си Сет е на воден кон, а пък по нашите земи се среща в археологически находки крилатия кон Пегас, който е вероятно свързващата форма между земната божественост и небесната, между двете форми на Хор - слънчевия диск с крилата и коня.
Тогава ясно е, че не е верно, твърдението, че така наречените “траки” не са почитали Хор и че той си е просто египетско божество. Щутгарт е именно за това, за да свидетелства, пътят на преселение на идеята Хор, от древна България към Египет. Тук на Щутград, Хор е отбелязан в двете му най-стари форми – като “слънчев диск с крила”, респективно сокол и като “управляващия с двете очи”. И тук е вече време да се спрем на другото име на Щутгарт – “Татурест камък”, чийто първи превод, представен от Личков е “от небето поставен сред урвите камък”. Този превод веднага ни препраща към египетския Бен-Бен, камъкът-конус, който се е поставял на върха на пресечената пирамида, за да добие тя своята завършеност, и след това се е хвърлял обратно долу, така, както Кронос – Времето го е хвърлил на земята. Вероятно тези актове са символизирали идеята да се събере силата на горните и долните неща, както би се получило, ако се извърши изкачването и слизането от скалния масив Щутгарт. Това събиране на силата на горните и долните неща, вероятно е направило Хор, първият фараон, обединител на Горен и Долен Египет. Затова той е наречен “стар Хор или Хор във времето”, а на един от камъните Бен-Бен, той е отбелязан, както с крилата си като слънчев диск, така и с двете очи под тях.
Когато се обърнем, обаче с лице на Изток, понятието “Тат”, влизащо и в двете имена на скалния масив – Щутгарт и Татурест камък, ни връща отново към идеята за Сътворението и целостта на Абсолютното.
“Тат” на санскритски означава “Това” – Неопределимото, Неизречимото, Неизмеримото, Непонятната Тайна, Абсолютът, който в своята манифестирана форма на Творец разкрива Вселената като един огледален образ на Самия Себе си, на всичко невидимо, неописуемо и безгранично, като същевременно не се откъсва или отделя от нея, а я пронизва и надвишава. Това взаимопроникване на Абсолюта със Самия Себе си, (което по-късно в християнството се развива в идеята за перихорезата, във взаимното проникване, без смесване, на Бога и човека) е една от върховните тайни на Божията сила в Камъка, от която начева сътворението на човека. Затова, когато посветеният в каменното светилище Щутгарт е достигнел най-върховното посвещение, той с право е можел да каже Тат Твам Аси – “Това съм Аз – едно с Неизречимото, Абсолютното, Безкрайното и съучастник в Неговото Творчество”. |
Всеки рунически надпис освен че е послание е своего рода и заклинание...не напразно има толкова много неуспешни интерпритации... 
С това ,което си очертал,забележи лявото рамо на върха на стрелата,че е продължение на друга руна(според мен и тая,която първоначално видях-"Гийфу"-дарът на времето;Х).И сега като ми почертаваш и "Тайр"-според мен се получава така наречената "съставна руна"...и т.н. 
Първосигналата ми реакция беше такава.
