Maй въобще не е било на шега. Попадна ми това; http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=2514&st=15
QUOTE (Елтимир) | Ще се върна към НДЗПЧ, тъй като от неговите среди излязоха "националисти" като Румен Воденичаров и Григор Симов. Самият Минев наистина беше един голям българин и родолюбец, но не мога да твърдя, че всички негови наследници също са такива. Сега един от най-изявените последователи на покойния Илия Минев е Григор Симов Божилов от трънското село Парамун. Гришата ми е приятел, но както се казва, истината ми е по-скъпа. А истината е следната:
Когато през 1989 г. независимото дружество се разцепи на две, по-голямата част от новите членове отидоха при Румен Воденичаров, а ветераните си останаха при Илия Минев. От нашите към Воденичаров премина единствено Григор Симов. И корените на конфликта съвсем не бяха личностни, както ще се опитат да ги изкарат след време. Ние бяхме решили, че от защита еднакво се нуждаят всички български граждани, без оглед на тяхната етническа принадлежност. Румен Воденичаров застъпваше тезата за необходимостта от особена подкрепа за турската национална кауза. Според него това се налагало поради допълнителните репресии от т. нар. "възродителен процес", на които бяха подложени турците. /Сякаш членът на Политбюро Найде Ферхадова бе по-преследвана от мен, след като я бяха прекръстили на Надя Аспарухова!/ По онова време Румен водеше една ярко антибългарска политика. От там тръгна работата... Нашият Гриша веднъж решил, че трънският диалект притежава своя собствена граматика, поради което се налагало изводът, че трънчаните не са никакви българи, а представители на съвсем различна нация. Така у него постепенно се родила идеята за държавата Тръния, която той имал неблагоразумието да сподели с бай Илия. Минев, както е известно беше твърд и последователен български националист. Естествено беше да се стигне до конфликт. В частни разговори Илия Минев наричаше Гришата "Великата Тръния" и доста жлъчно му се присмиваше. Мисля, че при тези обстоятелства беше естествено Симов да мине на страната на Воденичаров. Той беше твърде честолюбив и присмеха на Минев нямаше как да не го засегне по един болезнен начин. |
|