Движение 'Воини на Тангра'
Гергьовден - Ден на плуга (Сабантуй)


Йордан_13 6.5.2010, 14:40
Честит Гьоргьов ден, на всички! Един от най-големите български празници. Да живее Великия Конник (Херос), който днес, ще убие ламята и създаде новия ред на земята. Изобилие във всичко и радостта от живота ще ви съпътстват след този велик ден.

А тук, се е появила една по-добра статия, от всички писани досега, доста повлияна от студиите на Анчо Калоянов и Тодор Моллов, както и от идеите в този сайт.

"Юнакът с кон, роден от съзвездието Плеяди"

http://frognews.bg/news_23061/IUnakat_s_kon_roden_ot_sazvezdieto_Pleiadi/

anti666 6.5.2010, 21:58
В посочената връзка ми направи впечатление още една статия на Мая Стоянова. Какво хубаво звездно име само!...
http://frognews.bg/news_22629/Bailovo_%E2%80%93_misteriia_na_7_hiliadi_godini/
Там Мая пише директно за предпотопния Саракт. Явно чете и нашия сайт, като особено интересен е пасажа, в който засяга въпроса за Отговорността пред народа си;
QUOTE
И ако им се случело подобно нещастие, вероятно са отрязвали главата на жреца, без да им мигне окото, след като по този начин ги обричал на гладна смърт. Затова той се чувствал обществено отговорен. Трябвало да трупа все повече знания, за да изпълнява ефективно своите функции. Нямал е право на грешки. В същото време жрецът е бил този, който водел и духовния живот на общността

Няма как да не се съгласим с написаното от нея, с едно уточнение. Лидерите на Саракта (и тук не става само дума за Колобърския съвет, а най-вече за Кана) са проявявали тази Отговорност пред народа не заради страх от смъртта. Това Мая трябва да го разбере. Един човек, който може да пътува в Отвъдното не му е пукало, че ще приключи този цикъл по-рано. В някой случаи това е бил директния път към Безсмъртието, към Горния свят. Например, когато са се принасяли самите те в саможертва заради народа си. Лидерите на Саракта са проявявали тази Отговорност, защото са спазвали Божествените закони и са я носели като бреме към българския народ. Бреме, а не привилегии и лапачка, както е сега в републиката.
http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/displayimage.php?pid=6392

Йордан_13 6.5.2010, 23:01
И макар нищо по Земята да не дава знак за някакъв край на годината, митологичната вяра карала хората по навик да поглеждат към нощното Небе, където ритъмът на Времето се отмервало от още едно небесно светило - съзвездието Плеяди. Българите го наричат още Власци, Квачка или Кокошка с пилета. През цялата година то също очертава четири свои сезона. Подобно на Слънцето има две важни положения, които се виждат само в полунощ. През ноември то е над главата на наблюдателя и в този момент поема характеристиките на Полярната звезда (и съзвездието Голяма Мечка), става "пъп" на нощното Небе. От април до юни пък Плеяда не се виждат на небосвода. Хората вярвали, че в този момент то слизало в Долния свят (Преизподнята), където се преобразявало в страшно чудовище. Тази втора важна ситуация те смятали, че е свързана с хода на Слънцето, което през това време се въздига на дневния небосвод и грее все по-силно, стигайки своя зенит на 22 юни – най-дългият ден и най-късата нощ през годината.

Тъкмо на 6 май вечерта, след залеза на Слънцето, залязва и съзвездието Плеяди. Предците ни приемали, че тогава Слънцето "посича" змееобразното чудовище (митологичен образ на Плеядите в тази позиция), което се скривало за дълго време под земята. Повод за тази битка били поразиите, които в края на звездния годишен цикъл вършел този митологичен Змей на Дълбините. В периода между април и юни той изпращал унищожителни градушки и неизлечими болести по хората и добитъка. Двубоят между небесното Слънце и Змея продължавал чак до началото на юни, когато съзвездието Плеяди отново се появява на източния небосклон.
======================================================


Значи, това, върху, което ми идва да размишлявам в случая е привидната опозиция Слънце - Плеяди. Винаги съм казвал, че тя е относителна и привидна, защото какво са понятията "над хоризонта" и "под хоризонта". Това е нашето сетивно възприемане на небесния свод, в зависимост от нашето географско положение. Едно е ясно, с идването на Великия Конник, т.е. Слънцето, Плеядите добиват нов статут. Слезли от своя зенит, те вече не отварят пътя Небе- земя. Това място постепенно се заема от Слънцето и на 22 юни, то заема местото на Плеядите. Срещата на Плеядите и Слънцето при залез на Георгьовден, не е случайна. След нея Плеядите минават "под хоризонта", и тук вече те отключват пътя към Долния свят, т.е. те отварят врата към едно друго измерение на времепространството - невидимото. Това, което можем да кажем, че "посича", Великия Конник Слънцето, не са самите Плеяди, а негативните сили, които излизат при отключването портите към Долния свят. Това "посичане" е всъщност разчистване на пътя, за преминаване в това измерение на времепространството. Вероятно на този ден, Хермодр е слизал в Хел, за да изведе оттам Балдр, Орфей е слизал, за да изведе своята Евридика, под ръководството на същия този Хер-модр.
На това ме навежда мисълта, новооткритата скална гробница край село Дряново, край град Лъки. Тя там е в местността "Герге". Такава е и гробницата-светилище, на върха Кун-ли-гор, между Ситово и Бойково. До нея, съвсем близо е каменливата черквица "Свети Георги". Вероятно тези полукръгли скални пещерки, са осмисляни, именно като отворената Врата, към един друг свят, който най-често е светът на прадедите.
Натрупаната негативна енергия при разключването на Долния свят "изяжда" пиленцата на Квачката. Затова времето до месец юни, вероятно на Летен Тодоровден, Квачката създава и мъти, своите нови звезди, т.е. "нови пилета", за да ги изведе отново над хоризонта. Вероятно това символно е свързано с процеса на създаване на нови звезди в този звезден куп (вече като астрономически обект).

iss 13.5.2010, 10:25
Денят на Гюргя (преди християнския Гергьовден)

Интересно е, че през енеолита змиите са или заплетени в двойка, или са просто двуглави. Така символно се обозначава основната част от Знанието за същността на Майката/Света: двоичността, от която произлиза всичко.

Във фолклора обаче се появява и Триглавият Змей. Според мен той е символ на тройното посвещение, което е необходимо, за да се постигне единение с Великата Майка. С други думи, човекът, юнакът – тракийският цар - трябва да получи, т. е. да постигне, да победи три вида мъдрости – за да възстанови космическия ред и най-вече – за да потекат отново животворните води…

Трите хипостазси на Майката – като Движение, Родителка и Мъдрост – до известна степен намират своето продължение в раннохристиянското (неправославното!) почитане на три абстрактни понятия: Мъдростта София, Движението Динамис и Мирът (равновесието на мъжко и женско начало в живота) Ирини.

А самодивите са най-стария ни жив спомен за древните знания на нашите предци – знания, по-стари и от индийските Веди, но забравени и забулени от времето.

Думата самодива е съставена от два корена – само и див. Коренът див/дев има много древен индоевропейски произход и най-вероятно първоначално е бил свързан с названието на бог въобще. Deva в санскрит и съвременен хинди означава добро божество. В съвременния италиански diva, divino са прилагателни – божествена, божествено. От древния корен дев/див произхождат и санскритското Дьяус (бащата на Слънцето-Сурья), латинското Деос, гръцкото Теос и Зевс и т. н. На български див има най-общ смисъл на принадлежащ към нечовешкия, към неопитомения свят, а дева е девица – недокосната, недостъпна. (Може би този е смисъла на съставката дева в названията на редица тракийски градове – Пулпудева например).

Първата съставка на думата -само - в санскрит се употребява в сложни думи с общ смисъл на единение, тъждество, пряко свързване с Божественото - например в думи като самаведана – пряко познание, самйога – единение между читта – ума и пуруша - душата и др. (виж Индийски санскритски първоизточници, София 1996, стр. 441). Значи, ако разбираме думата според санскритските й съставки, самодива е тази, която е постигнала единение, тъждество с Божественото. Били ли са самодивите свещенослужителки, постигнали божественост?

В старогръцки, (а може би като реликт от пелазгийски?), самос означава височина, възвишение, нещо свещено. Този корен е вплетен в имената на островите Самос и Самотраки.

В съвременния български език само-дива се разбира като същинска, истинска “дива”.

В нашия фолклор обаче самодивите се наричат още и самовили, юди. И дори перии, така, както е в ирански (фарси) – също език от индоевропейското семейство.

Юда е най-вероятно вариант на вида. Или пък не е?

Думата самовила може, струва ми се, да бъде свързана с миналото причастие на глагола вия, завивам - вил, вила. И тогава асоциацията се насочва в посока към свещеното въртеливо движение на свастиките и на меандрите. Самовилите “живеят по високите планински руди рудини (поляни), край планинските неначнати езера, под сянката на витките елхи”(Д. Маринов, Българска народна вяра, София, 1994, стр 292-298). Странно, витки елхи…

“Конете им са “сур елени”, които са елени от друг род, ... защото са крилати, имат криле и хвърчат”( Д. Маринов, пак там).

“Она iазди сураго елена,
Што е елен, елен шестокрилец,
Зенгии й зелени гуштере,
Камджиа й од зелена смока,
Iузда и е до две льути змии.
Като iахна сураго елена,
Та се слете из Пирин планина”
Това е откъс от песента “Марко, Иве и Дете Дукадинче”. Тази песен е отправна точка в книгата на Васил Мутафов, за която вече казах. В песента се разказва как Марко с побратима си Иве шетат по Пирин планина. Минават през суи планини, пливат през северни морета и попадат на самовилски дервен (проход). Марко моли Иве да запее. Иве не смее, за да не разсърди Вида Самовила. Марко го уверява, че тя е негова посестрима. Иве запява и с това разсърдва самовилите Гюргя и Вида Баздарджийка. Разярената Вида убива с три стрели Иве. По съвет на коня Шарколия Марко я следва по небето, намира я близо до луната, сваля я на земята. С помощта на самодивите Гюргя и Магда и техните билки Вида съживява Иве “като вакло ягне”.

Вида, Гюргя и Магда всъщност са трите хипостази на Великата Майка, за които вече казах. Най-силната от тях е Вида, а името й съдържа един от най-старите и важни индоевропейски корени: ved/vid със значения виждам=знам. Индоевропейското *wid-video-ei\doV – ijdeva - visio означава виждам, провиждам, зная, виждане, вид, видение. Това знание-виждане се отнася до Божественото начало и представлява постигането му като отъждествяване с него. Вида е Богинята-майка преди всичко като мъдра Змия. Тя, убивайки Иве и възкрасявайки го, е посветителка.

Магда е главната познавачка на билките и лековете, т. е. самото й име Маг-да говори за това, че тя има магическа сила: виж персийското мäгу – непроизносим, съкровен. Гръцкото μαγος означава древноперсийски, мидийски или халдейски жрец, а μαγισμος – магия, вълшебство. Дали обаче българският глагол “мога” има принципна връзка с всичко това? И дали думата могила може да се осмисли като нещо скрито и същевременно нещо направено в резултат на можене? Магда, можещата, съответства ли на Богинята-Майка като създателка на Движението и крепителка на космическия ред?

Гюргя е самодивата на гората, на зеленината. Но тя е и старобългарското гора в смисъл на планина - тази планина, чиято утроба-пещера е мястото на раждане и прераждане.

Идеята за гора-планина, т. е. за извисеност, издигнатост, се покрива и със съвременното българско горе: Гюргя е издигната, извисена. Възможна е връзка и със санскритската учителска титла гуру – название на издигнатият духовен водач.

Денят на Гюргя (преди християнския Гергьовден) е бил важен пролетен празник, от който са останали някои ритуали – излизането “на зелено” навън, жертването на гергьовското обредно животно – агнето, гергьовските люлки.

Може би не е случайно, че Иве възкръсва “като вакло ягне”.

Гергьовските люлки са път към Слънцето: в песните за Слънчевата женитба момата (Вълкана, Радка, Маринка и др.) бива открадната и издигната на небето от Слънцето с помощта на люлка, направена от лъчите му. “Люлката на слънцето се вижда сутрин или вечер, когато пуща краищата във вид на лучи” (Дим. Маринов, Българска народна вяра, София, 1994, стр. 42). “Люлеянието е възпоменание именно за женитбата на слънцето, и Гергев ден е именно тоя ден, когато дигнало слънцето своята невеста със златите люлки. Гергев ден е сватбата на слънцето” (Цани Гинчев, Още няколко думи за женитбата на слънцето, сп. Труд 1889-1890 г. стр. 1096).

Тук навлизаме в обширната проблематика за Божествената сватба (хиерогамията) на Бога-Слънце и Великата Майка.



--------------------
????-???? ?? ?? ??????? ? ???-??? ?? ?? ????????!

Запознат 6.5.2011, 17:54
Честит Гергьовден на всички именици! Да е честито името им!
User posted image

Йордан_13 6.5.2011, 19:54
Хубав ден, Великден, още по-хубав - Гьоргьовден (и по новия стил)! Да живее Великия Конник ! Нека порази с копието си противниците на плодородието на Българския народ!

Muttley 6.5.2011, 21:02
този змей на тази икона много ми прилича на келтския. потърсих малко и открих това
QUOTE
Според легендата, на връщане от войнски поход, свети Георги видял една плачеща девойка край езеро в близост до град на езичници. От нея разбрал, че жителите на града почитали като бог един огромен змей, който живеел в езерото, затова всяка година му обричали като жертва по една девойка, а тази година дошъл редът и на самата царска дъщеря.

Дълго, но напразно се опитвал светецът-войн да убеди нейния баща да се откаже от този зловещ бог и кървавите жервоприношения в чест на чудовището, а да приеме християнската вяра. Накрая царят склонил да се покръсти заедно с целия си народ, но само ако младият войн докаже на яве силата на своя Бог и победи лошия змей.
също и според един източник легендата води началото си от 10-11 век (когато падаме под византийско робство). дали това не е някакъв символ на победата на християнството над т. нар. "стара езическа вяра" smil4334a4c5e23b8.gif

Йордан_13 6.5.2013, 13:31
"Личен ден Великден, още по-личен - Гьоргьовден". Честито на всички, които носят имената Георги, Гергина, Гергана и т.н. и т.н. По стария обичай тази утрин се отъркаляхме голи в росата и наляхме вода, за да хванем квас. Хващането на квас на Гьоргьовден ми е за първи път, и не знам дали ще стане. След туй ще отида да забия в нивата една разлистена пръчка и заровя до нея великденско яйце. Всички, които ни завидяха тази утрин и бльовнаха отрицание към нас, като отровни змии, мога само да им кажа: не го направихте в подходящия ден. Свети Герге (Великият Божествен Конник) няма да ви прости и ще забие копието в сърцата ви, та оттам да изтече отровата на лицемерието, алчността и завистта. Не завиждайте на този, дето Господ го е благословил заради трудолюбието и предприемчивостта му, кайте се, заради вашия мързел и лошотия, зарад която Господ ви кара да страдате. Не роптайте срещу тези, в които е Божието Благоволение и не завиждайте им, не сторвайте злина поради лошотията си. Замислете се, защо Господ е отвъргнал поглед от вас.

Йордан_13 5.5.2014, 23:45

Свети Георги - Старо село/Царева ливада; Лилково- Зигош тепе; Ситово - Кум ли гор. (Страницата е обществено достъпна).

Албумът показва трите култови места, свързани с почитта към Свети Георги в района на селата Ситово, Лилково и Палас, (днес махала Брезовица),и връзката им с техният по-древен предхристиянски корен. Повечето снимки се публикуват за първи път в интернет въобще.
https://www.facebook.com/media/set/?set=a.699470053446820.1073741855.138879946172503&type=1

Йордан_13 6.5.2016, 12:57
Кръгът "Прокопиев" се опитва да създаде нова национална доктрина, преформулирайки и преосмисляйки понятията "патриотизъм" и "национализъм", прекарвайки ги през призмата на либерализма, интернационализма и глобализма. Това не е нещо ново, дори болшевиките са преоценили тия понятия, първоначално, обявявайки ги за вредни. След туй, са склонили за "патриотизма". Тази линия, твърдо се запазва и при либерало-глобализма, понеже негов родител е интернационализма. Мисленето на Плевнелиев, не може да ни изненада, ако въобще може да се нарече "мислене". Национализмът няма за цел унижението на другия, национализмът има за цел да развие вътрешният латентен потенциал на нацията в създаване на държавност, на култура, морални и духовни ценности. И търси тяхното съвършенство. Национализмът по подразбиране, не се занимава с другия, нито търси конфликтност, за да развива потенцията на нацията. Отношението му към другите е вследствие това дали те одобряват или пречат на развитието на нацията. Толкова е просто. В този процес на развиване на вътрешният потенциал на нацията, ако имаме нужда, тогава търсим интеграция на нещо, което е вън от нас. Ако има нужда. Ако нямаме, няма защо да си създаваме излишна конфликтност, интегрирайки нещо, което самото то ни отхвърля и не иска да се интегрира. В този ред на мисли. Гьоргьовден е символ на победата и разрешаването на онези вътрешни национални противоречия, които пречат на развиването на потенцията на българската народност. Ето така, трябва да звучи, едно президентско изявление за Гьоргьовден smil4334ad1724132.gif

Да бъдем патриоти, а не криворазбрани националисти, зове Плевнелиев на парада
https://news.bg/politics/da-badem-patrioti-a-ne-krivorazbrani-natsionalisti-zove-plevneliev-na-parada.html


Khudayar 7.5.2016, 6:39
Кумъкският писател Мурад Аджи имаше една теория (http://www.adji.ru/book3.html), че свети Георги всъщност е бил "просветителя" на хуните Григорис (които той нарича "кипчаки"), който въвел християнството сред тях. Всъщност християнският Георги не е нито конник, нито воин, освен това според житието му той не убива змея, а го "покорява", което е типичната юдейска стратегия на опитомяването (т.е. превръщане в добитък - "гоим"). Змеят от друга страна символизира духовната традиция на хуните - колобърството.

Нашият Георги обаче изглежда е един стар герой, върху който е насложен образа на християнския светец. Подобна е ситуацията и в Кавказ, където е известен под имената Уастърджи (в Осетия), Уас-Герги (в Дигория), Геюрге (в Балкария), Джарган (в Дагестан) и т.н. За негова родина се посочва Грузия (Георгия или Гурджа на персийски) и досега носеща неговото име и наричана така от другите народи (автохтонното название на страната на самите грузинци е "Сакартвело"). Това позволява да го идентифицираме с героя Юрган (срвн. кумъкското Джарган) - потомъка на Аудан, който води преселението на кафските (кавказки) българи от Азербайджан (по-широко понятие от днешната страна страна, включващо части от дн. Грузия и Иран) към Азовско море според "Джагфар Тарихы":

"След смъртта на Аламир Султан (т.е. Александър Македонски )по време на похода в страната Ура или Атил, кафските (т.е. кавказки) българи започнали да служат на азербайджанските царе. (...) Но после, когато акаджирите се опитали с помоща на румците да си върнат властта над Кара-Саклан (т.е. Скития), царят на масгутите Азак обявил акаджирите извън закона и поканил на служба българите. Сардарът (перс. глава, началник) на българите Юрган, бидейки потомък на Аудан и Боз-би (дъщерята на Александър), приел поканата и отишъл в Саклан с част от своите българи на брой 5000 тирме (юрти). Азак дал на българите земята между Темен (Тюменски п-в) и Българско море (Каспийско море), за което Юрган помогнал на масгутите да разбият акаджирите" (стр. 313 в руското издание).

Явно името на Юрган е било просто уподобено на гръцкото "Георги" (подобно на германското име Юрген, което също съответствува на "Георги") и така култът на стария български герой е бил маскиран под похлупака на християнския светец.

Има също една любопитна теория на проф. Азгар Мухаммадиев от Казанския Универскитет относно името на Кубратовия чичо Органа или Орхан (предадено в "Джагфар Тарихы" също като Юрган) - че произлиза от индо-арийската дума "архат" (санскр. в именителен падеж: arhan - букв "достоен), с която се обозначават просветлените индивиди в будизма, джайнизма и манихейството (а сред българите е имало привърженици на манихейството, ако не и на будизма, както счита Мухаммадиев - в крайна сметка манихейският мит просто преразказва тенгрианската митология, добавяйки елементи от християнството, зороастризма и будизма, или по-точно нагаждайки я към конкретната културна среда в различните страни).http://s155239215.onlinehome.us/turkic/33WritingTuranian/MukhamadievCoinsKurbatRu.htm

Но каквато и да е била етимологията на името му, оказва се, че Юрган/Джарган/Архан е един стар български герой, просто инцидентно асоцииран с християнския Георги, с който иначе няма нищо общо, освен може би връзката с Грузия. И вероятно именно той е изобразен на старите грузински изображения на "белия Георги" и неговия кон Иродзнри, наследени от пред-християнската религия на картвелите (грузинци), надписите по които поразително надопобяват една от хуно-българските рунически азбуки.

Йордан_13 9.5.2016, 21:56
http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/albums/userpics/10544/Vendel-helmet.jpg

Това е "св. Георги" - Аудан Дуло ("Сказание за дъщерята на Хан"), тъй, че вероятно концепцията, която си изложил по-горе да е верна, от гледна точка на това, че самият Аудан Дуло (Аудун на скандинавски) носи този образ, който вероятно продължава и в потомството му.
Както бех коментирал на едно друго място:

"Прототипа на затвореният чрез научно претерминологиране "херос"; "Тракийски конник". Така траколозите създадоха една мистика чрез т. нар. "тракийски конник", ама нищо тракийско нема в него, не поне и като етноним! Виж, като топоним съм съгласен;))) Нема нужда да ви доказвам, че тази иконография изобразява "тракийски конник", само вижте шлема, хахахахахахаха, дан ви вадя ся десетки същите "тракийски шлемове". Па и змията долу... Сами си направете доказателствата, защитете дипломите си! Та значи, "тракийският конник" е конкретна личност. казва се Аудан (на скандинавски Аудун) със своят крилат кон Тулпар (вж. Сказание за дъщерята на Шан), и другото му название е Воден/Один със своят кон Слейпнир."

Йордан_13 12.5.2016, 15:08
Като дошъл до портата на Хел, Хермодр (Hermóðr) слязъл, затегнал юздите на Слейпнир (Sleipnir), качил се на коня отново, и го пришпорил, така че Слейпнир прескочил над цялата порта. Така най-накрая Хермодр дошъл в залата на Хел и видял Балдур седнал на най-почетното място. Хермодр помолил Хел да освободи Балдур, позовавайки се на големия плач за Балдур сред Азите за него. Тогава Хел
обявила, че Балдур ще бъде освободен само ако всички неща, мъртви и живи, плачат за него.
========================================================
"Сказание за дъщерята на Хана" IV ПЕСЕН
КАК ПРЕВЗЕЛИ КУЛАТА НА ЙОРЕГИТЕ

Тогава спомнил си Тарвил
"Аллах" какво му казал бил: за да прескочим огнен свод
ни трябва кон крилат, от род.
Тулпар! Тоз кон дори с товар
прескача огъня - дувар. Тулпар ще ни покаже как
да повалим врага до крак!"
"Чуй, цвили там из небеса -
познах го само по гласа. Това Тулпар е!" - казал Ат.
След миг явил се кон крилат.
Наистина било Тулпар.



...Но не препускал дълго там,
с аркан го впримчил Аудан.
Обязден, сложил му юзда,
седлото бойно - на гърба, смирил го с ласки и любов,
за подвиг конят бил готов.
Тогава с бича на Гали
го шибнал Тат Иран - боли! Изцвилил бясно кон Тулпар.
тоз удар кой би издържал?
Не кон, сокол се извисил
и небосвода прекосил!
Тъй Ат със коня хвърковат прескочил огнения ад.





Йордан_13 12.5.2016, 15:56
Като сравним двата текста и изоставим разликите е ясно, че най-вероятно Хермодр, сочен за син на Аудан е най-вероятно негова "маска", аспект, а може би и аватар. Това е едно от обясненията за епизодичността и второстепенността на фигурата на Херморд в скандинавските саги. Другото обяснение е, че образът на тази божеска фигура е привнесен при преселението на Аудан Дуло от Балканите и недобре усвоен от местното население, тъй като нейната същност и функции не са били напълно съвместими с бита и вярванията по тези места, вследствие, на което е усвоено от нея това, което е могло да бъде разбрано, останалото е предадено като функции и възможности на самият Аудан, поради сходствата им.
На Балканите тази фигура е наречена Хермес, в Египет - Тот и е една от най-почитаните и богато описани като дела, функции и характеристики. Скандинавският Хермодр, почти напълно се припокрива с нея. Разбира се, случката на слизането в Хел, за да бъде измолено освобождението на Балдур липсва в Балканският й аналог, но затова пък имаме допълване на двете версии. Това допълване обяснява именно защо Хермес е водач на Орфей в подземното царство, където той слиза в опит да изведе своята жена Евридика. Провалът на Хермодр на младини да освободи Балдр от подземното царство е и предизвестен провал на Орфей да извади оттам своята Евридика. Тук няма "хепи енд". smil4334ad8a149e0.gif Тези провали, предпоставят по-нататък създаването в християнството на Веруюто за "чакането на възкресението от мъртвите" и "първото" и "второ" възкресение на мъртвите при Страшния съд. И наистина, след Рагнарьок, Балдр се освобождава и излиза от Хел, за да участва в създаването на новият свят. И понеже в Тенгрианството няма статика, там не се чака някой да извърши възкресението, елбирите атакуват Кулата на йорегите, прескачат Огнената й стена с коня Тулпар (Слейпнир) и го превземат убивайки Аждаха, Албастъй и всички йореги. След това Тат Иран пречиства с огън подземното царство. С това то със сигурност престава да съществува.

Khudayar 15.5.2016, 4:53
В Грузия това са Тетри Гиорги („Белият Георги”) и неговият кон Иродзнри smil4334ad1724132.gif . Впрочем, това на изображенията, струва ми се, не е шлем, а маска като онези, които се казва, че носели героите-елбири в „Сказанието за дъщерята на Шан” („Шан кызы дастаны”) и епоса „Чулман Толгау”. Интересното е тези персонажи присъствуват още в старата пред-християнска грузинска митология и в пантеона на религията, въведена в Грузия от цар Фарнаваз през ІІ в.пр. н.е., комуто се приписва и изобретяването на тази руноподобна старо-грузинска писменост. („Фарнаваз”, впрочем, не е грузинско име, а персийско – означава нещо като „Свето-слав”: от farn – „сияние, ореол, божествена благодат” и āvāz – „глас, песен, възхвала”). Така не е изключено действително произходът на оригиналния „св. Георги” да е свързан с азербайджанските българи-аси. Според „Джагфар Тарихы” техният сардар (перс. sardār – „главнокомандуващ, пълководец”, букв. „имащ глава”, т.е. „глава-тар”) Аудан е съвременник на Александър Македонски (Аламир Султан) и негов съюзник, женен за дъщеря му Боз-би. Името „Георги” обаче се свързва с дагестанското Джарган (или селото Джалган, където според Мурад Аджи бил погребан „св. Георги”), което съответствува на българското Юрган – потомъка на Аудан, отвел асите-българи до Приазовието. Възможно е, разбира се, в народната митология образите на двамата да са се слели, запазвайки името на втория и по-късно асоциирайки го с християнския светец. Както пише Мирча Елиаде в „Митът за вечното завръщане”, в народната памет историческите събития и личности се митологизират, вписвайки се в стандартните културни архетипове за не повече от две-три столетия, примери за което са други такива легендарни „змееборци”, базирани върху реални исторически лица като родоския рицар Диьодоне от Гозон и Крали Марко.

От друга страна, обаче, Аудан не е една конкретна личност, а няколко и то от различни епохи. Така освен зетя на Александър-Аламир (от ІV в.пр.н.е.) и потомък на древните самарски (шумерски) царе, в „Джагфар Тарихы” се споменава и Аудан Дуло като собственото име на Атила (V в. от н.е.). В епоса „Чулман Толгау” се говори и за един друг герой Аудан, който изглежда е прекия прототип на Аудан-Ат от „Шан кызы дастаны”, още повече, че тази поема се счита за преработка от Микаил Башту (ІХ в.) на епоса „Шан Толгау” на царя-поет Боян-Челбир Сандугач (VІ в.) – правнук на Атила и прадядо на Кубрат, който на свой ред използува „Чулман Толгау”, чието авторство се приписва на скитския цар Кашан (ІІ в.пр.н.е.) – герой на последната част на поемата. Този Аудан е Аудан-Джураш, свързан със Сарматската (Чирмишска) династия в Скития, описан като съвременник на персо-скитските войни (VІ в.пр.н.е.) и съименник на брата на барджийския (персийски) цар Даргий (т.е. Дарий І) – Аудан, когото Херодот нарича Артабан и който бил пословично справедлив и бил против похода срещу скитите, но не бил послушан от своя брат – царя, поради което се казва, че бил особено уважаван от скитите-българи, а името му станало популярно. Така Аудан-Ат Дуло от „Сказание за дъщерята на Шан” изглежда е събирателен образ, тъй като без друго тази поема е пълна с анахронизми, смесвайки епизоди от различни исторически ери. Изказвано е предположението, че той е също така първообраз на Автандил – един от героите на грузинския епос „Випхисткаосани” („Витязът в тигровата кожа”), който обаче там е спаспет (армен. „пълководец” от др.иран. spāda-pati – „господар на войската”) на царя на Арабия. Наистина, авторът Шота Роставели твърди в началото, че уж преразказвал някаква „персийска” поема, но доколкото ми е известно, такъв сюжет не е познат в персийската литература, така че твърдението на Ф.Г. Нурутдинов, че всъщност става на дума за „Шан кызы дастаны” е доста вероятно.

Така изглежда има поне няколко герои, носещи името Аудан и живяли през различни епохи. Възможно е те да са били считани за инкарнации (аватари) на алпа Аудан или Джам-Аудан – първият човешки цар и законодател, комуто били предадени законите на Тангра (Торе), божествената мъдрост (бо, мо) и бунчукът като символ на царската власт (всъщност символ на посветения – кит. фу-чън 拂尘, носен и до днес от даоистките свещеници и монаси). Оттам идва и объркването. Първоначалният Аудан ще да е бил онзи Одан от племето Атир (Athir – един от 24-те народа на Атлантида, чийто тотем бил вълкът), който извел предците на бялата раса (кроманьонците) от Атлантида преди катаклизма, спасявайки ги от т.нар. „Орихалкова Тирания” на „ковачите” (Кабирите, Телкините и пр. от средиземноморските митологии, съответствуващи на племето Яйн, чиито потомци според езотеричните предания са днешните цигани и което е играело същата роля на „глобално правителство”/синархия по времето на цикъла на атлантската цивилизация, каквато изпълнява еврейският народ в съвременния свят). Племенното название „Athir” се асоциира с Източна Европа и предците на скитите и секелите (хуно-българи), като по всяка вероятност представлява вариант на скандинавското Æsir – „аси”, като се има предвид, че аспированата фонема th пред гласни звуци често се трансформира във f или s, пък и в „Чулман Толгау” се казва, че „Ас” и „Ат” са алтернативни произношения в езиците на различните български племена: „Бурджанското [име] Ат и тузгарското Атай означава същото, каквото и ас, азак – „истински българин”. (V.61.189.). Любопитно е и пророчеството, свързано с легендата за Одан – че „един друг Одан ще дойде от племето на Атир и ще освободи хората”.

Khudayar 15.5.2016, 5:20
Що се отнася до скандинавския Хермодур, той действително донякъде съответствува на гръко-римския Хермес-Меркурий, предвид функциите му на божествен вестител и психопомп (водач на душите). Аналогична роля в тенгрианската митология изпълнява алпът Кермес („Хермес”), наричан още Бай-Терек („Високо Дърво”), Имен („Дъб”) и пр., а в „Чулман Толгау” – Челбас и Кулюг-Бала, асоцииран с 9-я земен клон или 9-та година от цикъла – тази на Маймуната (Бичин, Мичин) или Таралежа (Керпе). (Любопитно – една от формите на египетския Тот също е павианът!). Но от друга страна, Меркурий традиционно се идентифицира с Один/Вотан – освен другото и като изобретател на писмеността (руните), подобно на египетския Тот-Хермес. Аналогично арменският бог на писарите е Тир (перс. „Меркурий”, етимолог. „остър” или „бърз”). Според „Чулман Толгау” пък най-старата сакрална писменост „кара-самак” (или писмото на келбирите-колобри) е дадена от небесния посланик Турджан (инкарнация на алпа на огъня Мал-Угер – „Бик”, съответствуващ на 2-я земен клон) в 1700 г.пр.н.е. („Годината на Бика”, служеща като отправна точка на летоброенето – оттук изразът „вековете на Троян”, т.е. Турджан в „Слово за полка на Игор”). Името на Турджан/Троян, т.е. „тройният” намеква за епитета „Триждивелик” (лат. Trismegistus от грц.) на Хермес, както и името на иранския герой Траетаона (по-късно Фретон/Фаридун, считан за прародител трите народа на сарматите, туранците и иранците) и т.н.

В западната традиция Один-Вотан се идентифицира с Хермес-Меркурий и неговият ден е срядата, наричана Wodenesday („Ден на Воден” > англ. Wednesday). В своите „Истории на бритите” хронистите Галфрид (Джефри) Монмутски (96) и Нений (57) извеждат от Воден родословието на англо-саксонските царе, което се съгласува с данните на Снори, че „той [Один] завладял земите по цялата Земя на Саксите и поставил там своите синове за управители” („Инглинга Сага”, V). Така в хрониката на Галфрид саксонският вожд Хенгист казва: „Ние почитаме бащините си богове – Сатурн, Юпитер и другите, които управляват света, но особено Меркурий, когото на своя език наричаме Воден. Нашите предци са му посветили четвъртия ден на седмицата, който и досега наричаме по негово име Wodenesday”. Така свещеният ден на Один/Водан е срядата, както и този на индийския Будха (санскр. „мъдър, интелигентен” – Меркурий) – budhavāra или budhadina (санскр. „ден на Будха” – сряда), който в Пураните се сочи за родоначалник на клоновете на „лунната династия” (somavaṁśa или candravaṁśa – срвн. с кит. Юе-джи 月氏/ути/аси, чието име се предава със знаците за „лунен дом”). Аналогично и при волжските българи срядата е била наричана „кан куну” (др. тюрк. qan küni) – „ден на кръвта”, т.е. метафорично – на предците, обединени в образа на изначалния прародител Аудан. За връзката на последния с Меркурий свидетелствува и преданието, цитирано от арабския историк ал-Мас’уди, че народите „булгар, рус и саклаб” (последните две не са руснаци и славяни, както обичат да ги интерпретират руските преводачи, а роксолани/рухс-алан – „светли алани” и саклани/сак-алан – „каменни алани”, т.е. сармати и скити) произлизат от децата на Маттушалах ибн Ахнух (т.е. библейския Метусалем, син на Енох), „който е пророкът Идрис (мир нему!). Сабиите считат, че той е Хермес, а Хермес означава Меркурий” („Златните ливади и източниците на бисери”, т. 1, с. 42). Въпреки налагането на исляма и християнството във Волжска България и до днес е запазена традицията религиозните поклонения да се извършват в сряда (напр. поклонението до руините на Казъ Йортъ – съдебната палата във Велики Булгар, считано за еквивалент на „малък хадж” за онези мюсюлмани, които не могат да си позволят пътуването до Мека, или поклонението до тенгрианското светилище на свещения дъб Валем Хуса в Чувашия). Т.е. сакралният ден на тенгрианите е била срядата, т.е. „средата” на седмицата, символизираща „опосредствуващата”/посредническа функция на меркурианския архетип, а не началото или краят (като съботата на евреите, неделята на християните или петъка на мюсюлманите). Подобна е тукашната традиция (която се спазваше до неотдавна) за срядата като „пазарен ден”, което пък е под влияние на гръко-римското разбиране за Меркурий-Хермес като бог на търговията (понеже търговията също е вид посредничество). Св. Георги обаче е свързан не със срядата, а с вторника (т.е. с Марсовия архетип на воина) – и действително в Балкария вторникът се нарича „Геюрге кюн” (Геүрге күн – букв. „Гергьовден” – така там всеки вторник е Гергьовден smil4334ad1724132.gif ).

Проблемът с всички тези обърквания идва от това, че не винаги могат да се установят точни съответствия между божествата от пантеоните на различните култури. Например едно божество може да има няколко еквивалента в друга митология или пък отношенията на техните архетипове може да са разместени. Така в гръко-римската митология Зевс-Юпитер е баща на Арес-Марс и Хермес-Меркурий, докато при германо-скандинавските им еквиваленти Один/Вотан (Меркурий) е баща на Тюр/Тир (герм. Тиу/Циу, етимологично еквивалентен на грц. Зевс, но съответствуващ на архетипа на Марс с ден вторник – Tuesday) и Тор/Донер (гръмовержеца, съответствуващ на архетипа на Юпитер с ден четвъртък – Thursday). Аналогично в тенгрианския пантеон на „Чулман Толгау” върховни алпове са Мар-Джейтосир (при Херодот – Гойтосюр, „скитския Аполон”), наречен още Ябалан („Аполон”) и съпругата му Артимас („Артемида” или скитската Артимпаса, която според Херодот съответствува на „небесната Афродита”, т.е. Венера), докато техни деца са триадата на „великите алпове”: 1) Чулман-Бугимушад (при Херодот – богът на царските скити Тагимасада, идентифициран от него с Посейдон) – господар на водите, наричан още Бозидан („Посейдон”), но асимилиращ и функциите на Хадес/Плутон като господар на подземния свят на сенките; 2) Кубар-Бабай (дух на гърма, но и на войната, т.е. обединяващ функциите на Зевс и Арес, съответствувайки така на „скитския Арес” на Херодот, чието изображение било мечът – срвн. мечът на Кубар от „Шан кызы дастаны”; мечът на Марс, намерен от орача и предаден на Атила според средновековната легенда и пр.); и 3) Леу-Субан (съотв. Мардукан-Карга, аналог на архетипа на прераждащите се божества на вегетацията). Може да се види, че тази триада на „великите алпове” точно съответствува на трите основни функции на индо-европейските богове според Ж. Дюмезил – правно-магическа, силово-военна и плодородна, проявени и в трите традиционни съсловия на воините, жреците и земеделците. Тези архетипове съответствуват астрологически на Меркурий, Марс и Юпитер, т.е. на дните сряда, вторник и четвъртък, първите два от които са проявени също и в малките алпове (тези от третото поколение на тенгрианската митология) или техните инкарнации-аватари (героите-елбири) от историческите епохи – Аудан и Юрган („Георги”).

Аналогично на Балканите тракийските царе (които не са траки!), както свидетелствува Херодот, „почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че те самите са негови потомци” (V, 7-8). Което само по себе си е свидетелство, че те произлизат от друга раса, а не от местните диваци, които противно на популярното мнение, никога не са имали висока култура (прочутите им златни съкровища например са просто груби имитации на персийски артефакти, изработени от гръцки майстори от времето на персийското владичество и след него, понеже местните вождове искали да подражават на „великите царе” на Персия. Но златото заслепява, дори и днес...). Този „Хермес” на тракийските царе, разбира се, съответствува на изначалния алп Аудан (Одан), а не на по-късният живял през V в. Одан/Один/Воден на скандинавците и германците, в който по всяка вероятност са обединени образите на хунобългарските царе Улдин (Один) и Атила (Аудан Дуло). Това, както и изображенията на „тракийския конник” (един типично степен архетип), говори за скитския произход на тракийската аристокрация (различна от туземното простолюдие), което може да се заключи и от казаното от Херодот относно династичните връзки между скитските царе и тези на одрисите (така скитският цар Октамасадес бил син на дъщерята на одриския Терес - ІV.80). Повече подробности дава епосът „Чулман Толгау”. Например, в интерполираната в петия ър песен за Раудеб разказва, че Катраг – последният цар на Илат (минойско-микенската/пред-гръцка „Елада”), от произлизат скитските царе от Кимерската династия, е родоначалник също така и на владетелите на Бирак (Тракия). Според родословието им, цитирано в песента, неговият син Булга/Булгар е имал двама синове – Бирак и Уджи. Ако от Бирак идват кимерските владетели на Агаджир (Скития), то потомците на Уджи владеят Тракия в следния ред: Канджал, Тукал, Руджи, Баштар, Байдар, Нуши, Джирмай, Армай, Тура, Бугур, Иджай, Джумантай, Раудеб. Последният е героят на песента, по чието име са наречени Родопските планини (съгласно стар тенгриански обичай да се кръщава по името на починалия владетел „това, което е било винаги пред очите му”). Името му се обяснява като местно изопачаване под влияние на говорите на балканските туземци на името „Аратеб” („Свещеното Огнище”) или свещения огън на българите в първата им столица Джамбул-Сандугач в Сънджак (Синдика, Прикавказието), който бил донесен от алпа Алабуга-Иджик (съответстуващ тук на Прометей) от вечния огън, горящ под свещената планина Гидж (Ида) на остров Креш (Крит). Внук на Раудеб (син на сина му Тергес) е Тарас – Терес, считан от съвременните историци за основател на Одриското царство. Споменава се и за по-ранни заселвания на българи на тракийска територия, най-старото от които изглежда е това на героя Бира. Последният навярно съответствува на първия легендарен вожд на гетите/готи Берик, споменат в „Гетика” на Йорданес, който пристига с трите си кораба от „остров Сандза”. Последният в такъв случай не ще да е Скандинавия, а именно Сънджак/Синдика, т.е. територията на Иске Булгар между Азовско, Каспийско море и Кавказ, която се определя като „остров” по причина на унаследената антична представа, засвидетелствувана от Птолемей и съхранена чак до средновековните арабски автори (ал-Мас’уди, ибн Хаукал и др.), че съществува речен канал (т.нар. „Хазарска река”), свързващ реките Дон и Волга (а според античната и средновековна терминология „остров” е земя, заобиколена от вода, но не непременно изолирана от останалата суша, т.е. може да бъде и полуостров като Пелопонес, Херсонес, Скандинавия, Арабия и др., които старите географи наричат „острови”). „Чулман Толгау” описва балканското население като наивно и суеверно, от който факт често се възползуват героите на поемата – българските царе, представящи се за завръщащи се богове и така покоряващи страната без усилие (подобно на испанските конкистадори в Америка). Така постъпва вождът Раджил-Авар Балъмат, пристигнал от Курган (Хиркания), след като бива прогонен от Атряч (Троя) от илатския владетел Могер (ок. ХІІІ в.пр.н.е.). Племената от Бирак (Тракия) го приемат за завръщащия се алп Иджик, разпознавайки го по знака на стрелата (срвн. по-късната легенда за стрелата на хиперборееца Абарис/Авар), предават му царската власт и впоследствие го обожествяват като Чулмаксъз („Непорочния” – Залмоксис). Той е първият, записал на дървена книга („говорещи дъсчици” – ъратът) древните тенгриански закони на алпа Иджик (които готския историк Йорданес нарича „белагински” – вероятно „пеласгийски” закони) със създадената от него агилска писменост, възприета в Илат и впоследствие от кряшците (гърците), която по всяка вероятност е древното тиренско писмо (което Диодор Сицилийски нарича пеласгийско - прототип на гръцката, финикийската и етруската азбуки). Толкова по повод на измислената „тракийска култура”, която – доколкото съществува – не е местна, а привнесена. Както пише и Херодот, „с изключение на скитския народ най-невежите от всички народи живеели покрай Евксинския понт, към който се отправил на поход Дарий” (ІV, 46). Българското присъствие на Балканите в древността се проявява единствено в аристократичния елит, тясно свързан с населението на евразийската степ (скитите). Казва се, например, че през същата тази епоха съвременникът на Авар-Чулмаксъз (Залмоксис) – Анджа, син на Могер, също се преселва в Агаджир (Скития), отвеждайки със себе си „тракийските българи” (трек-булгар) – северните биракци (тракийци), наричани „данай-миджан” (т.е. дунавски мизийци), и билишците (пеласги). Те се заселили в Идел (Поволжието) и Джеремел (дн. Украйна), където били наречени съответно ак-саклани („бели, т.е. източни скити”) и анджийци/анчийци (антите – предци на украинците от индо-арийското/синдско anta – „край, предел”; оттук ānta – „живеещи на края”, пославянчено като „у-краинци”). Подобно на Чулмаксъз, Анджа бил посветен от аскалите-аргибеи (Херодотовите „аргипеи”) – безсмъртните келбири/колобри от основания от Атряч-Таргиз Кимер предпотопен орден, обитаващи тайнствената недостъпна страна Шуд („Чуд” в алтайските легенди). От неговия син Аргибей тръгва линията на Аргибейската династия на владетелите на Агаджир (Скития), които също ставали безсмъртни и управлявали до идването на Катраг – основоположника на Кимерската династия (Кимербаш). По принцип Балканите представляват една нечиста и прокълната територия на кръвосмешение и мерзост, подобна на Балистан (Палестина) в Близкия Изток, която единствено поклонниците на демиурга Яга (евр. Яхве, оттам Бабá Ягá е „отецът Яхве”, което име славяните са изтълкували погрешно като женско) или Тама-Тархан („Князът на Мрака”) могат да считат за „света земя” („свещена”, разбира се, за тях). Мисията на българите е била винаги да я пречистят, като я окупират и поставят в границите на саракта (магическото безкрайно ограждение), създавайки по този начин стратегическото пространство на „медното гумно” (владение на змея-колобър, в което се извършва алхимическата трансмутация на кръвта и култивирането на „златната ябълка” на безсмъртието) за колективната мутация на расата, следвайки древната кроманьонска традиция на мегалитните строежи и магическото земеделие. Но в крайна сметка българската мисия се проваля поради предателството на Борис І, довело до „проклятието на Тангра” и неизбежната деградация на балканското население до сганта, която то представлява днес. (Така се случва с всеки човек, незащитен от саракта и затова попадащ под влиянието на материалната стихия на земята и животинските импулси на нечистата кръв).

Йордан_13 15.5.2016, 21:42
QUOTE (Khudayar @ 15.5.2016, 6:53 )
В Грузия това са Тетри Гиорги („Белият Георги”) и неговият кон Иродзнри smil4334ad1724132.gif . Впрочем, това на изображенията, струва ми се, не е шлем, а маска като онези, които се казва, че носели героите-елбири в „Сказанието за дъщерята на Шан” („Шан кызы дастаны”) и епоса „Чулман Толгау”. Интересното е тези персонажи присъствуват още в старата пред-християнска грузинска митология и в пантеона на религията, въведена в Грузия от цар Фарнаваз през ІІ в.пр. н.е., комуто се приписва и изобретяването на тази руноподобна старо-грузинска писменост. („Фарнаваз”, впрочем, не е грузинско име, а персийско – означава нещо като „Свето-слав”: от farn – „сияние, ореол, божествена благодат” и āvāz – „глас, песен, възхвала”). Така не е изключено действително произходът на оригиналния „св. Георги” да е свързан с азербайджанските българи-аси. Според „Джагфар Тарихы” техният сардар (перс. sardār – „главнокомандуващ, пълководец”, букв. „имащ глава”, т.е. „глава-тар”) Аудан е съвременник на Александър Македонски (Аламир Султан) и негов съюзник, женен за дъщеря му Боз-би. Името „Георги” обаче се свързва с дагестанското Джарган (или селото Джалган, където според Мурад Аджи бил погребан „св. Георги”), което съответствува на българското Юрган – потомъка на Аудан, отвел асите-българи до Приазовието. Възможно е, разбира се, в народната митология образите на двамата да са се слели, запазвайки името на втория и по-късно асоциирайки го с християнския светец. Както пише Мирча Елиаде в „Митът за вечното завръщане”, в народната памет историческите събития и личности се митологизират, вписвайки се в стандартните културни архетипове за не повече от две-три столетия, примери за което са други такива легендарни „змееборци”, базирани върху реални исторически лица като родоския рицар Диьодоне от Гозон и Крали Марко.

От друга страна, обаче, Аудан не е една конкретна личност, а няколко и то от различни епохи. Така освен зетя на Александър-Аламир (от ІV в.пр.н.е.) и потомък на древните самарски (шумерски) царе, в „Джагфар Тарихы” се споменава и Аудан Дуло като собственото име на Атила (V в. от н.е.). В епоса „Чулман Толгау” се говори и за един друг герой Аудан, който изглежда е прекия прототип на Аудан-Ат от „Шан кызы дастаны”, още повече, че тази поема се счита за преработка от Микаил Башту (ІХ в.) на епоса „Шан Толгау” на царя-поет Боян-Челбир Сандугач (VІ в.) – правнук на Атила и прадядо на Кубрат, който на свой ред използува „Чулман Толгау”, чието авторство се приписва на скитския цар Кашан (ІІ в.пр.н.е.) – герой на последната част на поемата. Този Аудан е Аудан-Джураш, свързан със Сарматската (Чирмишска) династия в Скития, описан като съвременник на персо-скитските войни (VІ в.пр.н.е.) и съименник на брата на барджийския (персийски) цар Даргий (т.е. Дарий І) – Аудан, когото Херодот нарича Артабан и който бил пословично справедлив и бил против похода срещу скитите, но не бил послушан от своя брат – царя, поради което се казва, че бил особено уважаван от скитите-българи, а името му станало популярно. Така Аудан-Ат Дуло от „Сказание за дъщерята на Шан” изглежда е събирателен образ, тъй като без друго тази поема е пълна с анахронизми, смесвайки епизоди от различни исторически ери. Изказвано е предположението, че той е също така първообраз на Автандил – един от героите на грузинския епос „Випхисткаосани” („Витязът в тигровата кожа”), който обаче там е спаспет (армен. „пълководец” от др.иран. spāda-pati – „господар на войската”) на царя на Арабия. Наистина, авторът Шота Роставели твърди в началото, че уж преразказвал някаква „персийска” поема, но доколкото ми е известно, такъв сюжет не е познат в персийската литература, така че твърдението на Ф.Г. Нурутдинов, че всъщност става на дума за „Шан кызы дастаны” е доста вероятно.

Така изглежда има поне няколко герои, носещи името Аудан и живяли през различни епохи. Възможно е те да са били считани за инкарнации (аватари) на алпа Аудан или Джам-Аудан – първият човешки цар и законодател, комуто били предадени законите на Тангра (Торе), божествената мъдрост (бо, мо) и бунчукът като символ на царската власт (всъщност символ на посветения – кит. фу-чън 拂尘, носен и до днес от даоистките свещеници и монаси). Оттам идва и объркването. Първоначалният Аудан ще да е бил онзи Одан от племето Атир (Athir – един от 24-те народа на Атлантида, чийто тотем бил вълкът), който извел предците на бялата раса (кроманьонците) от Атлантида преди катаклизма, спасявайки ги от т.нар. „Орихалкова Тирания” на „ковачите” (Кабирите, Телкините и пр. от средиземноморските митологии, съответствуващи на племето Яйн, чиито потомци според езотеричните предания са днешните цигани и което е играело същата роля на „глобално правителство”/синархия по времето на цикъла на атлантската цивилизация, каквато изпълнява еврейският народ в съвременния свят). Племенното название „Athir” се асоциира с Източна Европа и предците на скитите и секелите (хуно-българи), като по всяка вероятност представлява вариант на скандинавското Æsir – „аси”, като се има предвид, че аспированата фонема th пред гласни звуци често се трансформира във f или s, пък и в „Чулман Толгау” се казва, че „Ас” и „Ат” са алтернативни произношения в езиците на различните български племена: „Бурджанското [име] Ат и тузгарското Атай означава същото, каквото и ас, азак – „истински българин”. (V.61.189.). Любопитно е и пророчеството, свързано с легендата за Одан – че „един друг Одан ще дойде от племето на Атир и ще освободи хората”.

Така изглежда има поне няколко герои, носещи името Аудан и живяли през различни епохи. Възможно е те да са били считани за инкарнации (аватари) на алпа Аудан или Джам-Аудан – първият човешки цар и законодател, комуто били предадени законите на Тангра (Торе), божествената мъдрост (бо, мо) и бунчукът като символ на царската власт (всъщност символ на посветения – кит. фу-чън 拂尘, носен и до днес от даоистките свещеници и монаси)
=======================================================
Да, оприличаванията на този или онзи наш цар с Аудан Дуло е именно поради това, че той като цар е бил и с божески статтут, и като такъв, той е аватар, историческо превъплъщение на Първия. Това е сигурно. другото е, четох преди 2 дена едно изследване направено от наш академик в Иран за българското присъствие там. Много добри изследвания, жалко, че не са получили публичност. Там "Дуло" си има превод на ирански и е нещо като титла, показваща принадлежност към висшият държавен апарат на Държавата, т.е. това е прозвище, титла, пряко свързано с висшите етажи на Българската държавност. Нарочно няма да цитирам точният превод от труда на академика, искам той да си го направи. Затова на принципа на историческите инкарнации на Първия, съвсем нормално е всеки, който е отличен в приемането и носенето на Орендата да е Дуло, както самият Атила.

"Любопитно е и пророчеството, свързано с легендата за Одан – че „един друг Одан ще дойде от племето на Атир и ще освободи хората”.
=======================================================
Затова по балканските земи, при падането им под римска власт възниква култа към "хероса" ('тракийският конник). Той е повсеместен и е вид обществена молитва или по-скоро дори е вид теургично действие

Йордан_13 15.5.2016, 23:06
QUOTE (Khudayar @ 15.5.2016, 7:20 )
Що се отнася до скандинавския Хермодур, той действително донякъде съответствува на гръко-римския Хермес-Меркурий, предвид функциите му на божествен вестител и психопомп (водач на душите). Аналогична роля в тенгрианската митология изпълнява алпът Кермес („Хермес”), наричан още Бай-Терек („Високо Дърво”), Имен („Дъб”) и пр., а в „Чулман Толгау” – Челбас и Кулюг-Бала, асоцииран с 9-я земен клон или 9-та година от цикъла – тази на Маймуната (Бичин, Мичин) или Таралежа (Керпе). (Любопитно – една от формите на египетския Тот също е павианът!). Но от друга страна, Меркурий традиционно се идентифицира с Один/Вотан – освен другото и като изобретател на писмеността (руните), подобно на египетския Тот-Хермес. Аналогично арменският бог на писарите е Тир (перс. „Меркурий”, етимолог. „остър” или „бърз”). Според „Чулман Толгау” пък най-старата сакрална писменост „кара-самак” (или писмото на келбирите-колобри) е дадена от небесния посланик Турджан (инкарнация на алпа на огъня Мал-Угер – „Бик”, съответствуващ на 2-я земен клон) в 1700 г.пр.н.е. („Годината на Бика”, служеща като отправна точка на летоброенето – оттук изразът „вековете на Троян”, т.е. Турджан в „Слово за полка на Игор”). Името на Турджан/Троян, т.е. „тройният” намеква за епитета „Триждивелик” (лат. Trismegistus от грц.) на Хермес, както и името на иранския герой Траетаона (по-късно Фретон/Фаридун, считан за прародител трите народа на сарматите, туранците и иранците) и т.н.

В западната традиция Один-Вотан се идентифицира с Хермес-Меркурий и неговият ден е срядата, наричана Wodenesday („Ден на Воден” > англ. Wednesday). В своите „Истории на бритите” хронистите Галфрид (Джефри) Монмутски (96) и Нений (57) извеждат от Воден родословието на англо-саксонските царе, което се съгласува с данните на Снори, че „той [Один] завладял земите по цялата Земя на Саксите и поставил там своите синове за управители” („Инглинга Сага”, V). Така в хрониката на Галфрид саксонският вожд Хенгист казва: „Ние почитаме бащините си богове – Сатурн, Юпитер и другите, които управляват света, но особено Меркурий, когото на своя език наричаме Воден. Нашите предци са му посветили четвъртия ден на седмицата, който и досега наричаме по негово име Wodenesday”. Така свещеният ден на Один/Водан е срядата, както и този на индийския Будха (санскр. „мъдър, интелигентен” – Меркурий) – budhavāra или budhadina (санскр. „ден на Будха” – сряда), който в Пураните се сочи за родоначалник на клоновете на „лунната династия” (somavaṁśa или candravaṁśa – срвн. с кит. Юе-джи 月氏/ути/аси, чието име се предава със знаците за „лунен дом”). Аналогично и при волжските българи срядата е била наричана „кан куну” (др. тюрк. qan küni) – „ден на кръвта”, т.е. метафорично – на предците, обединени в образа на изначалния прародител Аудан. За връзката на последния с Меркурий свидетелствува и преданието, цитирано от арабския историк ал-Мас’уди, че народите „булгар, рус и саклаб” (последните две не са руснаци и славяни, както обичат да ги интерпретират руските преводачи, а роксолани/рухс-алан – „светли алани” и саклани/сак-алан – „каменни алани”, т.е. сармати и скити) произлизат от децата на Маттушалах ибн Ахнух (т.е. библейския Метусалем, син на Енох), „който е пророкът Идрис (мир нему!). Сабиите считат, че той е Хермес, а Хермес означава Меркурий” („Златните ливади и източниците на бисери”, т. 1, с. 42). Въпреки налагането на исляма и християнството във Волжска България и до днес е запазена традицията религиозните поклонения да се извършват в сряда (напр. поклонението до руините на Казъ Йортъ – съдебната палата във Велики Булгар, считано за еквивалент на „малък хадж” за онези мюсюлмани, които не могат да си позволят пътуването до Мека, или поклонението до тенгрианското светилище на свещения дъб Валем Хуса в Чувашия). Т.е. сакралният ден на тенгрианите е била срядата, т.е. „средата” на седмицата, символизираща „опосредствуващата”/посредническа функция на меркурианския архетип, а не началото или краят (като съботата на евреите, неделята на християните или петъка на мюсюлманите). Подобна е тукашната традиция (която се спазваше до неотдавна) за срядата като „пазарен ден”, което пък е под влияние на гръко-римското разбиране за Меркурий-Хермес като бог на търговията (понеже търговията също е вид посредничество). Св. Георги обаче е свързан не със срядата, а с вторника (т.е. с Марсовия архетип на воина) – и действително в Балкария вторникът се нарича „Геюрге кюн” (Геүрге күн – букв. „Гергьовден” – така там всеки вторник е Гергьовден smil4334ad1724132.gif ).

Проблемът с всички тези обърквания идва от това, че не винаги могат да се установят точни съответствия между божествата от пантеоните на различните култури. Например едно божество може да има няколко еквивалента в друга митология или пък отношенията на техните архетипове може да са разместени. Така в гръко-римската митология Зевс-Юпитер е баща на Арес-Марс и Хермес-Меркурий, докато при германо-скандинавските им еквиваленти Один/Вотан (Меркурий) е баща на Тюр/Тир (герм. Тиу/Циу, етимологично еквивалентен на грц. Зевс, но съответствуващ на архетипа на Марс с ден вторник – Tuesday) и Тор/Донер (гръмовержеца, съответствуващ на архетипа на Юпитер с ден четвъртък – Thursday). Аналогично в тенгрианския пантеон на „Чулман Толгау” върховни алпове са Мар-Джейтосир (при Херодот – Гойтосюр, „скитския Аполон”), наречен още Ябалан („Аполон”) и съпругата му Артимас („Артемида” или скитската Артимпаса, която според Херодот съответствува на „небесната Афродита”, т.е. Венера), докато техни деца са триадата на „великите алпове”: 1) Чулман-Бугимушад (при Херодот – богът на царските скити Тагимасада, идентифициран от него с Посейдон) – господар на водите, наричан още Бозидан („Посейдон”), но асимилиращ и функциите на Хадес/Плутон като господар на подземния свят на сенките; 2) Кубар-Бабай (дух на гърма, но и на войната, т.е. обединяващ функциите на Зевс и Арес, съответствувайки така на „скитския Арес” на Херодот, чието изображение било мечът – срвн. мечът на Кубар от „Шан кызы дастаны”; мечът на Марс, намерен от орача и предаден на Атила според средновековната легенда и пр.); и 3) Леу-Субан (съотв. Мардукан-Карга, аналог на архетипа на прераждащите се божества на вегетацията). Може да се види, че тази триада на „великите алпове” точно съответствува на трите основни функции на индо-европейските богове според Ж. Дюмезил – правно-магическа, силово-военна и плодородна, проявени и в трите традиционни съсловия на воините, жреците и земеделците. Тези архетипове съответствуват астрологически на Меркурий, Марс и Юпитер, т.е. на дните сряда, вторник и четвъртък, първите два от които са проявени също и в малките алпове (тези от третото поколение на тенгрианската митология) или техните инкарнации-аватари (героите-елбири) от историческите епохи – Аудан и Юрган („Георги”).

Аналогично на Балканите тракийските царе (които не са траки!), както свидетелствува Херодот, „почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че те самите са негови потомци” (V, 7-8). Което само по себе си е свидетелство, че те произлизат от друга раса, а не от местните диваци, които противно на популярното мнение, никога не са имали висока култура (прочутите им златни съкровища например са просто груби имитации на персийски артефакти, изработени от гръцки майстори от времето на персийското владичество и след него, понеже местните вождове искали да подражават на „великите царе” на Персия. Но златото заслепява, дори и днес...). Този „Хермес” на тракийските царе, разбира се, съответствува на изначалния алп Аудан (Одан), а не на по-късният живял през V в. Одан/Один/Воден на скандинавците и германците, в който по всяка вероятност са обединени образите на хунобългарските царе Улдин (Один) и Атила (Аудан Дуло). Това, както и изображенията на „тракийския конник” (един типично степен архетип), говори за скитския произход на тракийската аристокрация (различна от туземното простолюдие), което може да се заключи и от казаното от Херодот относно династичните връзки между скитските царе и тези на одрисите (така скитският цар Октамасадес бил син на дъщерята на одриския Терес - ІV.80). Повече подробности дава епосът „Чулман Толгау”. Например, в интерполираната в петия ър песен за Раудеб разказва, че Катраг – последният цар на Илат (минойско-микенската/пред-гръцка „Елада”), от произлизат скитските царе от Кимерската династия, е родоначалник също така и на владетелите на Бирак (Тракия). Според родословието им, цитирано в песента, неговият син Булга/Булгар е имал двама синове – Бирак и Уджи. Ако от Бирак идват кимерските владетели на Агаджир (Скития), то потомците на Уджи владеят Тракия в следния ред: Канджал, Тукал, Руджи, Баштар, Байдар, Нуши, Джирмай, Армай, Тура, Бугур, Иджай, Джумантай, Раудеб. Последният е героят на песента, по чието име са наречени Родопските планини (съгласно стар тенгриански обичай да се кръщава по името на починалия владетел „това, което е било винаги пред очите му”). Името му се обяснява като местно изопачаване под влияние на говорите на балканските туземци на името „Аратеб” („Свещеното Огнище”) или свещения огън на българите в първата им столица Джамбул-Сандугач в Сънджак (Синдика, Прикавказието), който бил донесен от алпа Алабуга-Иджик (съответстуващ тук на Прометей) от вечния огън, горящ под свещената планина Гидж (Ида) на остров Креш (Крит). Внук на Раудеб (син на сина му Тергес) е Тарас – Терес, считан от съвременните историци за основател на Одриското царство. Споменава се и за по-ранни заселвания на българи на тракийска територия, най-старото от които изглежда е това на героя Бира. Последният навярно съответствува на първия легендарен вожд на гетите/готи Берик, споменат в „Гетика” на Йорданес, който пристига с трите си кораба от „остров Сандза”. Последният в такъв случай не ще да е Скандинавия, а именно Сънджак/Синдика, т.е. територията на Иске Булгар между Азовско, Каспийско море и Кавказ, която се определя като „остров” по причина на унаследената антична представа, засвидетелствувана от Птолемей и съхранена чак до средновековните арабски автори (ал-Мас’уди, ибн Хаукал и др.), че съществува речен канал (т.нар. „Хазарска река”), свързващ реките Дон и Волга (а според античната и средновековна терминология „остров” е земя, заобиколена от вода, но не непременно изолирана от останалата суша, т.е. може да бъде и полуостров като Пелопонес, Херсонес, Скандинавия, Арабия и др., които старите географи наричат „острови”). „Чулман Толгау” описва балканското население като наивно и суеверно, от който факт често се възползуват героите на поемата – българските царе, представящи се за завръщащи се богове и така покоряващи страната без усилие (подобно на испанските конкистадори в Америка). Така постъпва вождът Раджил-Авар Балъмат, пристигнал от Курган (Хиркания), след като бива прогонен от Атряч (Троя) от илатския владетел Могер (ок. ХІІІ в.пр.н.е.). Племената от Бирак (Тракия) го приемат за завръщащия се алп Иджик, разпознавайки го по знака на стрелата (срвн. по-късната легенда за стрелата на хиперборееца Абарис/Авар), предават му царската власт и впоследствие го обожествяват като Чулмаксъз („Непорочния” – Залмоксис). Той е първият, записал на дървена книга („говорещи дъсчици” – ъратът) древните тенгриански закони на алпа Иджик (които готския историк Йорданес нарича „белагински” – вероятно „пеласгийски” закони) със създадената от него агилска писменост, възприета в Илат и впоследствие от кряшците (гърците), която по всяка вероятност е древното тиренско писмо (което Диодор Сицилийски нарича пеласгийско - прототип на гръцката, финикийската и етруската азбуки). Толкова по повод на измислената „тракийска култура”, която – доколкото съществува – не е местна, а привнесена. Както пише и Херодот, „с изключение на скитския народ най-невежите от всички народи живеели покрай Евксинския понт, към който се отправил на поход Дарий” (ІV, 46). Българското присъствие на Балканите в древността се проявява единствено в аристократичния елит, тясно свързан с населението на евразийската степ (скитите). Казва се, например, че през същата тази епоха съвременникът на Авар-Чулмаксъз (Залмоксис) – Анджа, син на Могер, също се преселва в Агаджир (Скития), отвеждайки със себе си „тракийските българи” (трек-булгар) – северните биракци (тракийци), наричани „данай-миджан” (т.е. дунавски мизийци), и билишците (пеласги). Те се заселили в Идел (Поволжието) и Джеремел (дн. Украйна), където били наречени съответно ак-саклани („бели, т.е. източни скити”) и анджийци/анчийци (антите – предци на украинците от индо-арийското/синдско anta – „край, предел”; оттук ānta – „живеещи на края”, пославянчено като „у-краинци”). Подобно на Чулмаксъз, Анджа бил посветен от аскалите-аргибеи (Херодотовите „аргипеи”) – безсмъртните келбири/колобри от основания от Атряч-Таргиз Кимер предпотопен орден, обитаващи тайнствената недостъпна страна Шуд („Чуд” в алтайските легенди). От неговия син Аргибей тръгва линията на Аргибейската династия на владетелите на Агаджир (Скития), които също ставали безсмъртни и управлявали до идването на Катраг – основоположника на Кимерската династия (Кимербаш). По принцип Балканите представляват една нечиста и прокълната територия на кръвосмешение и мерзост, подобна на Балистан (Палестина) в Близкия Изток, която единствено поклонниците на демиурга Яга (евр. Яхве, оттам Бабá Ягá е „отецът Яхве”, което име славяните са изтълкували погрешно като женско) или Тама-Тархан („Князът на Мрака”) могат да считат за „света земя” („свещена”, разбира се, за тях). Мисията на българите е била винаги да я пречистят, като я окупират и поставят в границите на саракта (магическото безкрайно ограждение), създавайки по този начин стратегическото пространство на „медното гумно” (владение на змея-колобър, в което се извършва алхимическата трансмутация на кръвта и култивирането на „златната ябълка” на безсмъртието) за колективната мутация на расата, следвайки древната кроманьонска традиция на мегалитните строежи и магическото земеделие. Но в крайна сметка българската мисия се проваля поради предателството на Борис І, довело до „проклятието на Тангра” и неизбежната деградация на балканското население до сганта, която то представлява днес. (Така се случва с всеки човек, незащитен от саракта и затова попадащ под влиянието на материалната стихия на земята и животинските импулси на нечистата кръв).

Според „Чулман Толгау” пък най-старата сакрална писменост „кара-самак” (или писмото на келбирите-колобри) е дадена от небесния посланик Турджан (инкарнация на алпа на огъня Мал-Угер – „Бик”, съответствуващ на 2-я земен клон) в 1700 г.пр.н.е. („Годината на Бика”, служеща като отправна точка на летоброенето – оттук изразът „вековете на Троян”, т.е. Турджан в „Слово за полка на Игор”). Името на Турджан/Троян, т.е. „тройният” намеква за епитета „Триждивелик” (лат. Trismegistus от грц.) на Хермес, както и името на иранския герой Траетаона (по-късно Фретон/Фаридун, считан за прародител трите народа на сарматите, туранците и иранците) и т.н.
==========================================================
Така е, да. В християнството днес е запазен донякъде в образа на св. Влас.

в Балкария вторникът се нарича „Геюрге кюн” (Геүрге күн – букв. „Гергьовден” – така там всеки вторник е Гергьовден
===========================================================
Туй "Геурге кун" има една праволинейна връзка с една сакрално скално място в близост до местото дето обитавам. И то е посветено на св. Георги, но съдържа топонима Кум/Кун.

"Аналогично на Балканите тракийските царе (които не са траки!), както свидетелствува Херодот, „почитат най-вече Хермес, единствено в него се кълнат и твърдят, че те самите са негови потомци” (V, 7-8). Което само по себе си е свидетелство, че те произлизат от друга раса, а не от местните диваци, които противно на популярното мнение, никога не са имали висока култура (прочутите им златни съкровища например са просто груби имитации на персийски артефакти, изработени от гръцки майстори от времето на персийското владичество и след него, понеже местните вождове искали да подражават на „великите царе” на Персия. Но златото заслепява, дори и днес...). Този „Хермес” на тракийските царе, разбира се, съответствува на изначалния алп Аудан (Одан), а не на по-късният живял през V в. Одан/Один/Воден на скандинавците и германците, в който по всяка вероятност са обединени образите на хунобългарските царе Улдин (Один) и Атила (Аудан Дуло). Това, както и изображенията на „тракийския конник” (един типично степен архетип), говори за скитския произход на тракийската аристокрация (различна от туземното простолюдие), което може да се заключи и от казаното от Херодот относно династичните връзки между скитските царе и тези на одрисите (така скитският цар Октамасадес бил син на дъщерята на одриския Терес - ІV.80). Повече подробности дава епосът „Чулман Толгау”. Например, в интерполираната в петия ър песен за Раудеб разказва, че Катраг – последният цар на Илат (минойско-микенската/пред-гръцка „Елада”), от произлизат скитските царе от Кимерската династия, е родоначалник също така и на владетелите на Бирак (Тракия). Според родословието им, цитирано в песента, неговият син Булга/Булгар е имал двама синове – Бирак и Уджи. Ако от Бирак идват кимерските владетели на Агаджир (Скития), то потомците на Уджи владеят Тракия в следния ред: Канджал, Тукал, Руджи, Баштар, Байдар, Нуши, Джирмай, Армай, Тура, Бугур, Иджай, Джумантай, Раудеб. Последният е героят на песента, по чието име са наречени Родопските планини (съгласно стар тенгриански обичай да се кръщава по името на починалия владетел „това, което е било винаги пред очите му”). Името му се обяснява като местно изопачаване под влияние на говорите на балканските туземци на името „Аратеб” („Свещеното Огнище”) или свещения огън на българите в първата им столица Джамбул-Сандугач в Сънджак (Синдика, Прикавказието), който бил донесен от алпа Алабуга-Иджик (съответстуващ тук на Прометей) от вечния огън, горящ под свещената планина Гидж (Ида) на остров Креш (Крит). Внук на Раудеб (син на сина му Тергес) е Тарас – Терес, считан от съвременните историци за основател на Одриското царство. Споменава се и за по-ранни заселвания на българи на тракийска територия, най-старото от които изглежда е това на героя Бира. Последният навярно съответствува на първия легендарен вожд на гетите/готи Берик, споменат в „Гетика” на Йорданес, който пристига с трите си кораба от „остров Сандза”. Последният в такъв случай не ще да е Скандинавия, а именно Сънджак/Синдика, т.е. територията на Иске Булгар между Азовско, Каспийско море и Кавказ, която се определя като „остров” по причина на унаследената антична представа, засвидетелствувана от Птолемей и съхранена чак до средновековните арабски автори (ал-Мас’уди, ибн Хаукал и др.), че съществува речен канал (т.нар. „Хазарска река”), свързващ реките Дон и Волга (а според античната и средновековна терминология „остров” е земя, заобиколена от вода, но не непременно изолирана от останалата суша, т.е. може да бъде и полуостров като Пелопонес, Херсонес, Скандинавия, Арабия и др., които старите географи наричат „острови”). „Чулман Толгау” описва балканското население като наивно и суеверно, от който факт често се възползуват героите на поемата – българските царе, представящи се за завръщащи се богове и така покоряващи страната без усилие (подобно на испанските конкистадори в Америка). Така постъпва вождът Раджил-Авар Балъмат, пристигнал от Курган (Хиркания), след като бива прогонен от Атряч (Троя) от илатския владетел Могер (ок. ХІІІ в.пр.н.е.). Племената от Бирак (Тракия) го приемат за завръщащия се алп Иджик, разпознавайки го по знака на стрелата (срвн. по-късната легенда за стрелата на хиперборееца Абарис/Авар), предават му царската власт и впоследствие го обожествяват като Чулмаксъз („Непорочния” – Залмоксис). Той е първият, записал на дървена книга („говорещи дъсчици” – ъратът) древните тенгриански закони на алпа Иджик (които готския историк Йорданес нарича „белагински” – вероятно „пеласгийски” закони) със създадената от него агилска писменост, възприета в Илат и впоследствие от кряшците (гърците), която по всяка вероятност е древното тиренско писмо (което Диодор Сицилийски нарича пеласгийско - прототип на гръцката, финикийската и етруската азбуки). Толкова по повод на измислената „тракийска култура”, която – доколкото съществува – не е местна, а привнесена. Както пише и Херодот, „с изключение на скитския народ най-невежите от всички народи живеели покрай Евксинския понт, към който се отправил на поход Дарий” (ІV, 46). Българското присъствие на Балканите в древността се проявява единствено в аристократичния елит, тясно свързан с населението на евразийската степ (скитите). Казва се, например, че през същата тази епоха съвременникът на Авар-Чулмаксъз (Залмоксис) – Анджа, син на Могер, също се преселва в Агаджир (Скития), отвеждайки със себе си „тракийските българи” (трек-булгар) – северните биракци (тракийци), наричани „данай-миджан” (т.е. дунавски мизийци), и билишците (пеласги). "
=========================================================
Интересно ми е, защо непрекъснато търсиш "земята на злото". Гностицизъм? smil3dbd4e5e7563a.gif А, Зенд Бурджан колобре? smil4334ad1724132.gif Този абзац леко ме втрещи за момент, но леко. Оприличаването на България на Балканите със подземният свят на Албастий, Тама Тарханът е доста интересна концепция, при все, че този подземен свят, елбирите трябва да са освободили, прочистили и осветили и той отдавна да не е проблем. Не ми се спори по тоя въпрос, но не ми харесва идеята да емигрирам в Скития smil4334ad1724132.gif като еквивалент на Рая. Някак си не се виждам като държавен аристократ, който си фата партакешите, взема домочадието, любимите си приятели и познати и да си бие чуковете. Виж, Севар го направи. В Москве smil4334ad1724132.gif Да оставим туземците тука на нерадостната им съдба на скотове и да се присъединим към Евразия. Тази идея не ми допада. Не съм й фен. А туй за златото е на Божо Лебарката моабетя. Не е верен по същество, според мен. Туй с персийското подражание е малко прекалено. Не мисля, че е така. На тази територия злато се е изработвало ювелирно още от каменно-медната епоха, тъй, че съм на мнение, че сходствата с персийските еквиваленти са по-скоро да подчертаят родство, отколкото желание да бъдеш като чужденеца, понеже "всичко чуждо е по-убаво от нашето" и то непременно трябва да се копира. Верно е, че "мат"риала е лош", но и Евразия не ме радва особено.

Страната Шуд/Чуд не ми звучи много тайнствено, а някак си доста познато smil4334ad1724132.gif

anti666 16.5.2016, 15:13
QUOTE (Khudayar)
По принцип Балканите представляват една нечиста и прокълната територия на кръвосмешение и мерзост, подобна на Балистан (Палестина) в Близкия Изток, която единствено поклонниците на демиурга Яга (евр. Яхве, оттам Бабá Ягá е „отецът Яхве”, което име славяните са изтълкували погрешно като женско) или Тама-Тархан („Князът на Мрака”) могат да считат за „света земя” („свещена”, разбира се, за тях). Мисията на българите е била винаги да я пречистят, като я окупират и поставят в границите на саракта (магическото безкрайно ограждение), създавайки по този начин стратегическото пространство на „медното гумно” (владение на змея-колобър, в което се извършва алхимическата трансмутация на кръвта и култивирането на „златната ябълка” на безсмъртието) за колективната мутация на расата, следвайки древната кроманьонска традиция на мегалитните строежи и магическото земеделие. Но в крайна сметка българската мисия се проваля поради предателството на Борис І, довело до „проклятието на Тангра” и неизбежната деградация на балканското население до сганта, която то представлява днес. (Така се случва с всеки човек, незащитен от саракта и затова попадащ под влиянието на материалната стихия на земята и животинските импулси на нечистата кръв).

Често я наричам "република на злото". Но не земята ни е такава, а едно образувание, създадено от преродени тук по волята на Тангра зли души (сган).
Изначално тази територия е била Еден - земен рай. Земната проекция (отражение) на Небето. Като мисията на българите не е била да я пречистят чрез окупация, а точно напротив. Да освободят Прародината си - райската земя, превърната в ад като възстановят Саракта. Това смятаме да направим, колкото малко да сме и невъзможна да изглежда задачата. Диалектиката е ясна.

Khudayar 22.5.2016, 6:41
QUOTE (Йордан_13 @ 15.5.2016, 23:42 )

Да, оприличаванията на този или онзи наш цар с Аудан Дуло е именно поради това, че той като цар е бил и с божески статтут, и като такъв, той е аватар, историческо превъплъщение на Първия. Това е сигурно. другото е, четох преди 2 дена едно изследване направено от наш академик в Иран за българското присъствие там. Много добри изследвания, жалко, че не са получили публичност. Там "Дуло" си има превод на ирански  и е нещо като титла, показваща принадлежност към висшият държавен апарат на Държавата, т.е. това е прозвище, титла, пряко свързано с висшите етажи на Българската държавност. Нарочно няма да цитирам точният превод от труда на академика, искам той да си го направи. Затова на принципа на историческите инкарнации на Първия, съвсем нормално е  всеки, който е отличен в приемането и носенето на Орендата да е Дуло, както самият Атила.

"Любопитно е и пророчеството, свързано с легендата за Одан – че „един друг Одан ще дойде от племето на Атир и ще освободи хората”.
=======================================================
Затова по балканските земи, при падането им под римска власт възниква култа към "хероса" ('тракийският конник). Той е повсеместен и е вид обществена молитва или по-скоро дори е вид теургично действие


Българското присъствие в Иран е добре засвидетелствувано и за това може да се говори много, но по-специално името Дуло не е иранско, нито се обяснява от някакъв ирански език. „Дуло” означава чисто и просто „носител на бунчука” (букв. „имащ бунчук” – др. тюрк. tuγluγ). Ако „бунчук” е китайска заемка (от кит. фу-чън 拂尘), нейният тюркски синоним е tuγ (tugh), от което по всяка вероятност произлиза славянското „стяг”, т.е. Дуловци са „носителите на стяга”. Става на дума за жезъла на даоистките посветени, носен от келбирите/колобри в тенгрианските церемонии „мен тайре”. Името Дуло е засвидетелствувано в китайските извори като Дулу (ст.кит. tuo-liuk), Долу (ст.кит. tuət-liuk), Шар-Дула в тюркския епос „Кетаб-и Деде Коркут”, унгарската титла Дьюла (Gyula, станала впоследствие лично име), казахското племе Дулат и пр., и увековечено в името на река Дуло („Дуло-су” в „Шан кызы дастаны”) = р. Тола в днешна Монголия (в степните култури племената и клановете се разпределят по речните системи на големите реки, които често получават имената си от тях – така и р. Волга получава името си от българите, а не обратното, както са мислели някои), за което писа навремето покойният Р. Сефтерски. Според една от версиите, разказани в „Джагфар Тарихы” (т. ІІ, с. 119 от руското издание), хонската династия, клон на която е Дуло, произлиза от военачалника Куберчек, който разбил местните племена в Хин (Китай), подчинявайки ги на сваления от берджулите (семити) след потопа самарски цар Хон-Улан, преселил се в Далечния Изток (срвн. с персийската легенда за цар Джамшид, който, прогонен от арабския тиран Зохак, избягва в Чин/Китай; Куберчек и Хон-Улан същевременно кореспондират на Маджар и Хунор от унгарската легенда – синове на най-великия самарски цар Нимрод/Нимруз от каситската/кашанска династия). Във въпросния пасаж анонимният съставител на летописа тълкува името „Куберчек” от съвременния му тюрко-български език като означаващо „лодкар”, считайки, че става на дума за объркване с Джам-Иджик – основателя на Идел (срвн. посочения по-горе перс. Джам-шид – „сияйния Джам”), като според него така е възникнала по-късната легенда за Иджик, син на „лодкаря” Боян, като основател на хунската държава. В това може да се съдържа някакъв елемент истина: „лодкарят” като превозвач през реката, може да символизира понтификалната функция, изпълнявана от владетеля-посветен (татар./тюрк.бълг. күпер означава „мост”, подобно на лат. pontifex – букв. „строител на мост”, срвн. джайнските просветлени учители, наричани tīrthakara – „създаващ брод”, и т.н.). Но името „Куберчек” по-скоро може да се обясни като „подобен (чек/тек – тюрк. „чифт”) на Кубар”, като името на алпа Кубар/Кубер означава буквално „жълт човек” или „жълта глава” (от др.тюрк. quba – „жълт” и är – „човек”) в смисъл на рус или светлокос (неговият ведийски еквивалент Индра също се описва като светлокос). Така родоначалникът на Дуло – Куберчек – по всяка вероятност съответствува на Жълтия Император (или още „Жълтия Праотец” – кит. Хуан Ди 皇帝), за който още през ХІХ век изследователят Териен дьо Лакупри предполага, че е дошъл от Средна Азия (Елам или Бактрия), пренасяйки някои елементи на шумерската култура в Китай, където покорява местните племена, водени от Чи Йоу. Именно от Жълтия Император, който бива посветен от безсмъртния отшелник Гуан Чън-дзъ, тръгва даоската инициатическа традиция, съхранявана първоначално само сред членовете на царския дом. След падането на династията Ся (идентифицирана с носителите на културата на Ордоския бронз – предшественици на хуните) през ХVІІІ в.пр.н.е., оцелелите принцове се укриват сред народа и от тях произлизат различните даоистки кланове през по-късните векове, някои от които са запазени и до днес. Един от тези принцове – Шун-Уей (ст.кит. Хун-Ок, реконструирано от Йохан де Гроот като „Хунор”), син на последния владетел на Ся и следователно директен потомък на Жълтия Император, се сочи в китайските хроники за родоначалник на царския дом на сюн-ну (хуните). Това означава, че хунските владетели (Дуловците) също принадлежат към потеклото на Жълтия Император (Куберчек), тъй като династията Ся е основана от негови потомци, наследявайки по този начин и инициатическата традиция, символ на което е бунчукът/фу-чън или стягът (tugh), откъдето и идва името на династията Дуло. Затова, както свидетелствува „Джагфар Тарихы”, „в епохата на царуванията за келбири се избирали царете или другите членове на царуващия дом” (т. ІІІ, стр. 114 в руското издание), тъй като само те са били посветени (колобри) и са можели да ръководят религиозните церемонии (мен тайре). Така владетелите от Хунската династия Дуло също са били ученици на безсмъртните колобри като тези от древната Аргибейска династия в Скития, като тази традиция се съхранява чак до Покръстването, едва след което (подобно на това, което се случва в древен Китай) тя става достъпна и за обикновените хора чрез богомилството, основано от двама членове на царския дом – Худаяр (перс. „Богомил”), син на Мал – ученик на един колобър също от рода Дуло и княз Боян Мага, син на Шамгун (Симеон). По този начин традицията се съхранява вече като едно подмолно течение (напр. има сведения, че богомилският дедец Василий Врач – глава на Цариградската школа през ХІ в., е практикувал изкуството на даоин, базиращо се на „езика на птиците”), което с емиграцията на богомилите на Запад се слива с тази на тамошните гностици – катарите, затваряйки по този начин кръга на древната атлантска мъдрост, запазена по-сетне се в затворените кръгове на някои избрани аристократични фамилии, предавали веригата на инициацията през Средновековието и до новото време в очакване на инкарнацията на последния аватар на Аудан.

Що се отнася до т.нар. „оренда” – в тенгрианството (а и изобщо, впрочем) няма такова нещо. За зла беда навремето В. Бешевлиев имá неблагоразумието да употреби тази ирокезка дума в контекста на прабългаристиката, заимствувайки я от Фр. Фристер, който я използува чисто формално и извън оригиналния й контекст като обобщаващ термин за някои типове вярвания сред примитивните народи (т.нар. от него „орендизъм”), които уж се срещали и при „пра-българите”, понеже те, виждате ли, били на същото (т.е. първобитно-общинно) ниво на развитие. Разбира се, трудовете на Бешевлиев са писани в рамките на един академичен дискурс и съответно използуват възприетия от модерните антрополози условен жаргон (думи като „орендизъм”, „динамизъм”, „шаманизъм” и пр.), но това дори не се осъзнава от примитивните умове на нашенските малограмотни (да не кажа „малоумни”) четци и псевдо-интелектуалци, които си присвоиха тази дума, без изобщо да вникнат в метафоричната й употреба, (следвайки детинската логика на балканския комплексар, че „щом е писано за прабългарите, значи е нещо прабългарско” и „ако нещо някъде прилича на нещо наше, значи то е наше”), за да си съчинят всевъзможни фантасмагорични „системи”, каквито биха могли да се породят единствено в техните вдетитени или болни мозъци. Синоним на „орендизъм” в антропологията е терминът „динамизъм” (от грц. dynamis – „потенция, сила”) – защо тогава да не говорят например за „дюнамис” (термин, употребяван и в християнския мистицизъм, в частност в исихазма), вместо за „оренда”? (Гърция е много по-близко до България от ирокезите, ама нали сме „националисти”, следователно трябва да мразим гърците и по-скоро ще си играем на индианци... Детска градина!) Та моят съвет е – не обръщайте внимание на подобни природни недоразумения и техните долнопробни съчинения. Истинското автентично тенгрианство борави с енергии (ако изобщо могат да се нарекат така) от съвсем различен порядък, за които модерният човек няма адекватно понятие. В него няма нито „оренда”, нито пък „шамани” (една друга подобна широко злоупотребявана дума – този път от тунгузски произход).

Khudayar 22.5.2016, 6:45
QUOTE (Йордан_13 @ 16.5.2016, 1:06 )


Туй "Геурге кун" има една праволинейна връзка с една сакрално скално място в близост до местото дето обитавам. И то е посветено на св. Георги, но съдържа топонима Кум/Кун.

Интересно ми е, защо непрекъснато търсиш "земята на злото". Гностицизъм?  smil3dbd4e5e7563a.gif А, Зенд Бурджан колобре?   smil4334ad1724132.gif  Този абзац леко ме втрещи за момент, но леко. Оприличаването на България на Балканите със подземният свят на Албастий, Тама Тарханът е доста интересна концепция, при все, че този подземен свят, елбирите трябва да са освободили, прочистили и осветили и той отдавна да не е проблем. Не ми се спори по тоя въпрос, но не ми харесва идеята да емигрирам в Скития smil4334ad1724132.gif като еквивалент на Рая. Някак си не се виждам като държавен аристократ, който си фата партакешите, взема домочадието, любимите си приятели и познати и да си бие чуковете. Виж, Севар го направи. В Москве smil4334ad1724132.gif Да оставим туземците тука на нерадостната им съдба на скотове и да се присъединим към Евразия. Тази идея не ми допада. Не съм й фен. А туй за златото е на Божо Лебарката моабетя. Не е верен по същество, според мен. Туй с персийското подражание е малко прекалено. Не мисля, че е така. На тази територия злато се е изработвало ювелирно още от каменно-медната епоха, тъй, че съм на мнение, че сходствата с персийските еквиваленти са по-скоро да подчертаят родство, отколкото желание да бъдеш като чужденеца, понеже "всичко чуждо е по-убаво от нашето" и то непременно трябва да се копира. Верно е, че "мат"риала е лош", но и Евразия не ме радва особено.

Страната Шуд/Чуд не ми звучи много тайнствено, а някак си доста познато smil4334ad1724132.gif


Относно името „Геюрге кюн”: в балкарски това означава просто вторник или буквално „Гергьов ден” . Тук „kün” (изписвано в балкарската кирилица като „күн”) е тюркската дума за „ден” и сама по себе си тя няма връзка с Георги. Така петъкът например, ако не се лъжа, се наричаше при тях Майрам кюн, т.е. „Мариин ден” (понеже Мария идва на мястото на старата богиня, съответствуваща на Венера). Така в Балкария, както и в Осетия, имената на християнските светии заместват старите божества, които иначе запазват своите характеристики и митове, почти без да бъдат засегнати от догматичното християнство. Любопитното е, че тези названия на дните, а също и на месеците в балкарския народен календар са християнски, въпреки че балкарците са мюсюлмани, което свидетелствува за една по-ранна връзка с аланското квази-християнство (по същество езичество под християнски калпак, съхранено в нартския епос). А що се отнася до този топоним Кум/Кун – това е несъмнено любопитно, но така просто не бих могъл да гадая откъде произлиза. Може би има някаква връзка с куманите (на унгарски „куман” е „кун”)...

И да, гностик съм smil3dbd4dcd7b9f4.gif , както показва и името ми – Занд smil4334ad1724132.gif , което идва от названието на иранските гностици (перс. zandiq, мн.ч. zanādeq). Персийските зандики от Сасанидската епоха са разглеждали огъня и водата като символи на двата принципа на светлината и мрака (т.е. вечното СЪЩест-вуване на Духа/Истината/доброто и илюзорното биване на материята/Лъжата/злото), като въздухът и земята съответствуват на техните еманации – добрия бог и злия демон съответно (в тенгрианството това са алповете Ур/Ут и Шурале съгласно Торе – „най-древния български светоглед, признаващ духовния свят на Тангра за свят на доброто, а материалния свят на Шурале – за свят на злото” – „Джагфар Тарихы”, т. ІІ, стр. 138). Тази примитивна схема се опитва да обясни в термините на тогавашната наука (физиката на Аристотел, интерпретирана алегорично) древното понятие за битието като „смешение” на две хетерогенни и несъвместими природи, отразено в самата структура на първоначалния индо-европейски език (така напр. двете основи на уж „неправилния” екзистенциален глагол-връзка в индо-европейските езици са производни от два различни корена, т.е. става на дума всъщност за ДВА глагола с различен денотат). Колобърът е също така „змей/змия” (срвн. лат. coluber – „змия”) по първообраза на оригиналната змия или алпа Леу-Мардукан (тюрк. leu – „змей”). Според офитите, наасените и др. гностически общности-„поклонници на змията” в Близкия Изток именно Той, а не митичното еврейско копеле е истинският изначален Христос – този, който събужда спящия човек от илюзията за „рая”, сътворен от създателя-сатана (Яга/Яхве или Тама-Тархан, „Княза за Мрака”), като му предава плода на Гносиса (абсолютното познание), разкриващ ужасяващата картина на реалността, неприкрита от културното було на поетичните илюзии – че „раят” е всъщност ад, в който Духът е бил измамен да стане роб, затворен в един разлагащ се труп с паразитиращата върху него душа, забравяйки в илюзорния сън на „живота” своя истински произход и родина – безпределния, вечен и несътворен свят на Духа (в тенгрианството – Тунай или „Нощта” поради неговата непознаваемост за сътворената от сатаната душа). Словосъчетанието „земен рай” е безсмислен оксиморон, но и „небесният” т.нар. „рай”, е не по-малко илюзорен и всичките „три свята” на карикатурната уродлива сътворена вселена на материята, пространството и времето са просто частите на колосалния гниещ труп на Тама Тархан („пещерата на мрака”, оттук и „пещерите” на Платон, Зороастър и др.под. алегории), погълнал вечните алпове (Духове), в който съществата-трупоядци са принудени да се раждат, живеят и умират, оцелявайки единствено чрез взаимното си поглъщане, поддържайки прехвалената „хармония” на хранителната верига в процеса на вселенското храносмилане, без което това гнусно само-изяждащо се „творение” не би могло да функционира. Би било твърде дълго да се говори за култа на змията при българите (отхвърлен единствето от богомилите поради това, че Худаяр уж бил умрял от ухапване на змия), но ще посоча единствено, че Гносисът или изначалното инициатическа мъдрост, подарена от Спасителя-„Змия” – се символизира с глаголическата буква Веди, която може да се види върху качулката на кобрата. (Бувата Веди – „Знание”, е с числова стойност 4, съответствувайки така на „тетрадата”, която според на християнския гностик Марк – ученик на маговете от Мала Азия, изразява трасцендентната Истина).

А що се отнася до това, че Балканите – тази клоака на Европа – се разглеждат като особено „нечиста” земя, това е засвидетелствувано в самото име (освен очебийния факт на пагубното, деградиращо влияние на гнусния климат на този регион върху психиката на обитаващите го народи). Според мита, предаден от Аполодор, тези планини били опетнени от кръвта на Тифон по време на борбата му със Зевс (гръцкия еквивалент на Тама-Тархан и войната му със синовете на върховния алп Ур/Ут – Мардукан и Кубар): „Отблъсквани от Зевсовите мълнии, планинските ридове се връщали срещу Тифон и цялата планина се опръскала с кръвта му. Казват, че затова планината е наречена Хемус (Αἱμος от грц. αἷμα – „кръв”)” („Митологическа библиотека”, І.6.3). Оттук и тюркското Бал-кан, т.е. „кръвта” (тюрк. qan) на „Господаря” (Бал) = семитския Баал (Ba’al, араб. ba’l – „господар” и пр.), т.е. господаря на този свят. По време на хиксоското владичество в Египет, т.е. когато евреите установяват своя контрол над страната, спомен за което е вехтозаветната легенда за Йосиф, техният бог Баал-Яхве се разбирал от египтяните като идентичен на Сет (егип. „Червения”), който пък според Плутарх и питагорейците съответствувал на гръцкия Тифон и „отеца на юдеите” (Яхве-Сатана): „Защото Изида е гръцка дума, и също такава е Тифон – нейният враг, който е суетен, както намеква името му [от грц. Τυφῶ – „пуфтя”] поради своето невежество и самозаблуда” („За Изида и Озирис”, І.2.; 351f); „Ясно е, че привържениците на Питагор считат, че Тифон е демонична сила...” (ibid., І.30; 363а) (...) „но онези, които разказват, че Тифоновото бягство от битката било на гърба на магаре и траело седем дни, и че след като избягал, той станал баща на синове – Иеросолим и Юдей – явно, както имената им показват, се опитват да привлекат еврейските традиции в легендата” (ibid., І.31.; 363d). В богатия символичен материал на тази пъстра смесица от митове могат да се открият отпратки и към най-различни предания, напр. легендата за седемте дни на „сътворението” на материалния свят от демиурга Яхве-Сатана, еврейския месия, влизащ в Йерусалим на магаре, и др., за които би било твърде дълго да се коментира. „Магарето” например е eokd късна интерпретация на египетския Ша – т.нар. от египтолозите „тифоничен звяр” или тайнственото „животно на Сет”, чието изображение e сравнявано с магаре, окапи, жираф или чакал, но най-вероятно съответствува на северо-африканската „бледа лисица” (Йуругу в легендите на догоните). Имената „Иеросолим и Юдей” (епоними на Йерусалим и Юдея) могат да се съпоставят с легендата на Тацит за основаването на Еросолима (Йерусалим) от племето на солимите, наречени според него „юдеи” по името на планината Ида, откъдето се били преселили. Според Херодот солимите пък живеели някога в Ликия, чието име може да е свързано с това на алпа Лекдиу, чийто син Лямдиу според „Чулман Толгау” е този, който събира лабътците (юдеите) като „сбирщина” (лабът) от всякакви отпадъци (подобно на балканските обитатели, които са също такава сбирщина, само че европейска) и пр., и пр. Но важното в случая е това – че става на дума за различни „лица” на все същия демон – демиурга на този свят Яхве-Сатанаил или Яга-Албастъ-Тама-Тархан, чиято колективна инкарнация са т.нар. „избрани народи” (евреи, цигани и пр. в различните „еволюционни” цикли). Същото прозвище на този „господар” (Баал/Бал) се открива освен в името „Балкан” и в названието на Палестина – Балистан или „земята на господаря” в „Джагфар Тарихы” или „свещената земя” на неговите поклонници (аналогичната клоака в Азия с гнусен климат и вулгарни обитатели – сбирщина отпадъци от Азия, каквито са балканците за Европа). Любопитно е в тази връзка и сведението на Псевдо-Плутарх („За реките”, ХХІ.1) какво „Палестин” било старото име на р. Струмон (Струма). Следва да се има предвид, че митовете представляват архетипични сюжети, изразяващи метафизични истини – процеси и отношения между архетиповете, проявяващи се в еволюцията на различните психо-региони, т.е. поставени в контекста на „вечното завръщане”, а не „събития”, случващи се еднократно в илюзорното протичане на линейното „историческо” време. Разбирането им като прости „легенди за миналото” е плод на деградацията на модерния ум, обсебен и контролиран от темпорализирания субект на душата (т.е. низшата, животинска природа). Затова „пречистването”, за което споменах, не е нещо, извършвано веднъж завинаги, а временно и съобразно нуждите на стратегията. По принцип за истинския, пробуден човек (елбир, херос – полубог), както и за Духа, всяко място и време е еднакво чуждо и враждебно – той не принадлежи на този нечист материален свят, а е пленник в него, водещ война за своето освобождение. Окупацията на дадена територия е еквивалентна на нейното завземане от врага (създателя-сатана) и превръщането й в укрепен плацдарм, недостъпен за контрола на последния, откъдето се разгръща стратегията на освобождението. Разбира се, само един кана колобър („колобър на кръвта” – не физическата, а тънкия и еквивалент – астралната кръв, т.нар. „огнената пара” или „чи” 氣, служеща като посредник на Духа) може да проектира безкрайно ограждение (саракт), изолирайки по този начин една област от пространство-времето. Ако стратегията се провали и укрепеното място падне (както се е случило тук), както физическият, така и психичният микроклимат (които иначе са под контрола на владетеля, чиито функции предполагат владеенето на потенциите на „плодородието”, „победата”, „мира” и пр.) буквално побесняват под още по-ожесточените атаки на силите на материята – нещо, което е особено очевидно днес при липсата на истински цар. Затова без присъствието на посветен лидер (кана сюбеги – „водач на кръвта” или фюрер) и мистиката, произтичаща от него, която обединява кръвната общност чрез харизматично свързване – директно, индивидуално и акаузално/синхронично, всякаква асоциация между „кръвта и почвата” (Blut und Boden) е не само безсмислена, но и вредна, тъй като води единствено до материализъм, колективизъм и стадност – характеристики на животинския подчовек, надделели у деградиралата под влияние на материалната природа („земята”) сган. Оттам и абсурдната привързаност към даден регион, както и асоциирането на собствената идентичност с една произволна територия – чисто животински качества, проявявани от засегнатите от синдрома на локално-патриотарската психопатия и сравними единствено с маниакалната обсебеност на евреите с техния „Ерец Израел” в Палестина.

Тракийския т.нар. конник няма нищо общо нито с траките, нито с римската епоха. Символът е много по-древен и произлиза от степните култури на конните народи. Така мадарският релеф според „Чулман Толгау” представлява каменното тяло на героя Ташлък („Каменен”) от Кимерската династия, което по-късно било временно използувано от възкресения скитски цар Атай след смъртта му в 339 г.пр.н.е., за да победи своя враг Бал-диу (Филип ІІ Македонски, син на сатаната Яга/Яхве), и сетне оставено от него в карамаджа (светилището) Маджа (Мадара) по пътя към обителта на войнството на безсмъртните маджари (аналог на скандинавските ейнхеряр – воините на Один). Конникът символизира пробудения полу-божествен герой (елбир, херос, виря и пр.), който се е отделил от своята животинска природа (душата, символизирана от коня), поставяйки я под контрола на пробудения Аз (отражение на вечния Дух, символизиран от ездача). Така и древните перси са разглеждали аристократичното възпитание като съставено от три езотерични дисциплини (аналогични на тантрическите „три мистерии”): езда (т.е. овладяване на душата/коня – низшата, животинска природа), стрелба с лък (овладяване на ума – концентрация/медитация) и казване на истината, т.е. на „истинното слово”/мантра-спента (овладяване на „езика на птиците”). Същата е и идеята на средновековната рицарска традиция („рицар” от нем. Ritter – „конник”), унаследена именно от алано-сарматските (скитски) наемници в римската войска или както казваха Скот и Литълтън в техния труд „От Скития до Камелот”: европейците влизат в Средновековието като римляни, а излизат от него като скити.

Не съм имал никакво намерение да агитирам за „евразийската” идея – сега, когато тя е възседната от руснаците и нео-болшевиките. Говорих за това още пред 90-те години във връзка с оригиналния смисъл на евразийството – като „трети път” в лицето на един турански съюз на сродните евразийски народи както против руския империализъм, панславизъм и комунизъм, така и против модерния „европейски” Запад. Но тогава, разбира се, никой не обръщаше никакво внимание, а малоумните туземци си съчиняваха „автохтонни теории” и прочие маниакални фантазии, оставяйки комунистите да живеят и да се развъждат, а сега, когато историята отдавна ги подмина, следвайки типичния опортюнизъм на безпринципния балкански лакей, взеха да се правят на „евразийци” под диктата на Русия (СССР-2) с надеждата да се облажат като своите шумкарски дядовци навремето. Ала не хванеш ли коня за гривата, за опашката вече не можеш...

Що се отнася до „Скития” – има една „Вътрешна Скития”, сочена като наша прародина, която се разбира не в географски, а в езотеричен смисъл. И до нея се достига, както посочва и името „отвътре”, а не отвън (в илюзорния свят на „живота”). За целта трябва да се намери т.нар. „тайнствен/черен отвор” (сюан кун 玄孔 на китайски или phekte saa – „черната уста” на хунски език), отвеждащ към „опъката страна”, за която се намеква многократно в „Чулман Толгау”. Но няма да се задълбочавам в тези мистерии, които думите не могат да изразят – нека само кажа, че „там” е и страната Шуд (алтайската „Чуд”), която действително е „чудна”, понеже не се намира НИКЪДЕ в пространството и времето. За колобрите пространството и времето не съществуват, тъй като посветеният е изолиран от сътворената вселена на сатаната Яхве, неутрализирайки нейните илюзорни „закони” чрез мощта на руните. Така те могат да обучават „отвътре” всеки посветен, където и да се намира той, стига, разбира се, той да го иска. Тази възможност – някога привилегия единствено на владетелите и свързаните с харизматичния царски клан, сега е достъпна за всекиго през тази последна епоха на наближаващия край на историята. За съжаление, обаче, последните човеци – или по-скоро човечета – предпочитат празните приказки и големеенето за сметка на предците. Истинският път обаче е абсолютно индивидуален и стойността на човека се определя от самия него, а не другите или връзките му с тях.

Khudayar 22.5.2016, 6:54
И последно – относно тракийското злато и персийските влияния в местното занаятчийство. Вярно е, че тук възниква специфична местна школа, но нейното вдъхновение идва от Изтока и то след персийското нашествие. Древните неолитни и халколитни култури нямат нищо общо с нея и всъщност между тях и траките съществува по-голям хиатус, отколкото между траките и българите, и да се говори за някакъв континуитет между тях, както правят разни неграмотни дилетанти, подведени от илюзията за териториалност, е нелепо и абсурдно. Това е установен факт – истина, която си остава такава и не може да се промени, независимо от мераците, желанията и политизираните псевдо-научни съчинения на балканските комплексари. Нито пък това, че някакъв си агент на ДС, парадиращ по държавните медии като академик, случайно е казал нещо вярно, го прави невалидно, тъй като тези факти са публикувани отдавна в цивилизованите страни, навярно още преди въпросния професор да бъде вербуван, и ако са били неизвестни, то е само тук. Ето няколко цитата (по Timothy Taylor , “International craft traditions (ii) in Europe” // “The Cambridge Ancient History”, Plates to volume IV. Persia, Greece and the Western Mediterraean c. 525 to 479 B.C., new edition, |Cambridge University Press,1988, p.79-94):


„Тракия е съхранила повече златни и сребърни артефакти от всяко друго място в древния свят, но още по-забележителното е това, че мнозинството от тях са датирани от един относително кратък период. Преди персийската окупация на Тракия между 513 и 480 г.пр.н.е., среброто изглежда е било напълно непознато.

Обяснението за тази липса се намира толкова в историята, колкото и в археологията. Стереотиповете на разпространение на материала не могат да бъдат лесно разбрани извън историческия контекст на завоеванията, походите и съюзите, предоставен от оцелелите текстови свидетелства. Походът на Дарий срещу скитите е от фундаментално значение. Както отбелязва Пауъл (Powell, T.G.E., “From Urartu to Gundestrup:the agency of Thracian metalwork” // The European Community in Later Prehistory, London, 1971; 183-210) „тридесетте години на Ахеменидско присъствие и голямото богатство от военна плячка, преминало през варварските ръце при оттеглянето на Ксеркс, не може да не са оказали нови формативни влияния”. Едно такова влияние може да бъде установено във възприемането на фиалата като чаша за пиене, а друго – в появата на една експлицитна иконография на „царския лов”. От V в.пр.н.е. се появява една школа на место тракийско сребърно ковачество, често вземайки като свои модели предмети, изработени в персийски стил”.

„Златната металопластика се появява много рано в България и е представена от халколитния некропол от ІV хил.пр.н.е. във Варна, на брега на Черно Море. Златни изделия са били закопавани през различни времена през бронзовата епоха в Юго-източна Европа, но през късната бронзова епоха и ранната желязна епоха (първата половина от І хил.пр.н.е.) има малко свидетелства за тях. Двете находки, които свидетелствуват за обновяването на интереса към златарството около средата на І хил.пр.н.е., идват от близост до пътя, който армията на Дарий е следвала през Тракия. И двете имат ориенталско вдъхновение, ако не и изработка, и биха могли да бъдат директно свързани с производството на предмети на престижа от времета на периода на нашествието”.

„Именно персийската култура е тази, която е упражнила най-дълбоко влияние върху Тракия през средата на първата половина на І хил.пр.н.е. През този период Тракия навярно може да се разглежда по-скоро като продължение на Азия, отколкото като най-далечен край на Европа. Персийската окупация на Тракия е била непосредствения предшественик на образуването на Одриската държава и тази на свой ред е възприела персийския стил в своя двор, съхранявайки го в своя погребален ритуал. Появили се златни и сребърни ковачи, които работели с непознати дотогава техники”.
.

Всичко това свидетелствува за неизтребимата посредственост на туземното население, станало пословично със своята вулгарност, скудоумие и тесногръдие (оттам и термина „балканизация”, емблема за кавга и разпад). Но нямам намерение да влизам в дискусии за отдавна известни и установени неща, а само да подчертая следното – БЪЛГАРИТЕ НЕ СА ТРАКИ, НИТО ТРАКИТЕ СА БЪЛГАРИ. Точка. Ако действително има етнически остатъци от траките и дако-мизите, то те могат да се открият в лицето на власите, албанците и каракачаните (арумъни). Истинската България не е свързана с някаква определена и произволна територия – едно от малкото верни неща, казани в онзи филм за Аспарух навремето, беше репликата: „БЪЛГАРИЯ Е БИЛА МНОГО ПЪТИ И НА МНОГО МЕСТА” – а по-точно би било да се каже, че тези различни Българии са само временни и илюзорни проявления/отражения на истинската вечна империя на Духа. Истинските българи са били една господарска раса „не от този свят” – завоеватели и окупатори, воини на Духа, чийто духовен облик модерният човек не би могъл да си представи, а ако това някак му се удаде, то той би се изплашил от него – нещо съвсем различно от балканизираната мрънкаща сган, която днес по някакво недоразумение продължава да носи тяхното име. А ако видиотените балкански простаци днес се чувствуват не като българи, а като „траки”, то това също не е за учудване, като се има предвид, че под влияние на природата, силите на материята и земята, от чиито зловонни миазми не са били защитени с течение на поколенията, те действително са заприличали на тях – шумни пияници и гуляйджии, на които им липсват единствено канибалските оргии на древните траки (техните сатанински култове на Дионис-Йах/Яхве и Сабазий/Саваот, въведени от еврейския друид Орфей), за да станат напъно идентични с тях – нещо, което несъмнено ще постигнат в най-близко бъдеще.

Хайде, че много се разприказвах днес! Ако съм забравил нещо - съжалявам, ама вече остарявам и паметта ми не е като едно време... Надявам се, че съм обяснил какво точно исках да кажа, а оттук нататък всеки да се оправя сам smil4334ad1724132.gif

Йордан_13 27.5.2016, 9:36
Що се отнася до т.нар. „оренда” – в тенгрианството (а и изобщо, впрочем) няма такова нещо. За зла беда навремето В. Бешевлиев имá неблагоразумието да употреби тази ирокезка дума в контекста на прабългаристиката, заимствувайки я от Фр. Фристер, който я използува чисто формално и извън оригиналния й контекст като обобщаващ термин за някои типове вярвания сред примитивните народи (т.нар. от него „орендизъм”), които уж се срещали и при „пра-българите”, понеже те, виждате ли, били на същото (т.е. първобитно-общинно) ниво на развитие. Разбира се, трудовете на Бешевлиев са писани в рамките на един академичен дискурс и съответно използуват възприетия от модерните антрополози условен жаргон (думи като „орендизъм”, „динамизъм”, „шаманизъм” и пр.), но това дори не се осъзнава от примитивните умове на нашенските малограмотни (да не кажа „малоумни”) четци и псевдо-интелектуалци, които си присвоиха тази дума, без изобщо да вникнат в метафоричната й употреба, (следвайки детинската логика на балканския комплексар, че „щом е писано за прабългарите, значи е нещо прабългарско” и „ако нещо някъде прилича на нещо наше, значи то е наше”), за да си съчинят всевъзможни фантасмагорични „системи”, каквито биха могли да се породят единствено в техните вдетитени или болни мозъци. Синоним на „орендизъм” в антропологията е терминът „динамизъм” (от грц. dynamis – „потенция, сила”) – защо тогава да не говорят например за „дюнамис” (термин, употребяван и в християнския мистицизъм, в частност в исихазма), вместо за „оренда”? (Гърция е много по-близко до България от ирокезите, ама нали сме „националисти”, следователно трябва да мразим гърците и по-скоро ще си играем на индианци... Детска градина!) Та моят съвет е – не обръщайте внимание на подобни природни недоразумения и техните долнопробни съчинения. Истинското автентично тенгрианство борави с енергии (ако изобщо могат да се нарекат така) от съвсем различен порядък, за които модерният човек няма адекватно понятие. В него няма нито „оренда”, нито пък „шамани” (една друга подобна широко злоупотребявана дума – този път от тунгузски произход).

=======================================================

Е, то кой съвременник може да каже какво е автентичното Тенгрианство smil3dbd4e5e7563a.gif За теб, Тенгрианството е от позицията на гностицизма. Като кажеш "енергии от различен порядък", трябва да кажеш какви са, тези енергии, как се приемат, как действат, откъде идват... Затова има дефиниция като "оренда". Може да не е точен термин, но е благозвучен smil4334a43204b20.gif Той неслучайно е взет оттам, но не защото сме "примитивен народ", защото и индианците не са такъв. Това, че не ползваш рационалният си ум за спекулации и създаване на технологии, "подчиняване на природата", не те прави примитив, ти може да го ползваш да работи за създаването на вътрешна култура, каквато е тази на индианците, преди идването на белите. Бешевлиев, според мен, много правилно се е насочил натам, инстинктивно го е направил, а не поради глупост и детинщина. Все пак трябва да признаем, че учени от неговият разряд, въпреки нарочно допуснатите грешки и спекулации, имат нещо вярно в изследванията си. За мене, като философия и дори като религиозна система, северноамериканските индианци имат най-чистото Тенгрианство smil4334ad1724132.gif Виждаш сега разликата. За мене, Тенгрианството в най-чистата му философска и религиозна форма е онова, което те изповядат - Великата Тайна. За тебе, не е. А иначе, точното понятие е "Медицина". Една много разпространена съвременна дума в нейният най-ограничен контекст smil3dbd4e5e7563a.gif "Оренда", а също ми "Вакан" са наименования на духовната сила, употребени от определени племенни съюзи или групи. Общото е "Медицина".

anti666 31.5.2016, 2:47
QUOTE (Khudayar)

Що се отнася до т.нар. „оренда” – в тенгрианството (а и изобщо, впрочем) няма такова нещо. За зла беда навремето В. Бешевлиев имá неблагоразумието да употреби тази ирокезка дума в контекста на прабългаристиката, заимствувайки я от Фр. Фристер, който я използува чисто формално и извън оригиналния й контекст като обобщаващ термин за някои типове вярвания сред примитивните народи

И българското тенгрианство го изкарват измислица на Бешевлиев, така че сме свикнали. Но кой е този Фр.Фристер, може ли малко повече за него да прочетем за изследванията му относно вярванията на ирокезите?
http://www.jstor.org/stable/pdf/658926.pdf, който знае английски може да си изтегли книгата "Оренда и определение за религията" на някой си етнограф Хюит от 1903г. Там си пише, че всичките индиански народи по различен начин я изговарят - "орена", "оена", "уренте". Тоест, не е е само ирокезка. Въпросът е, те откъде са я взели и кой от кого е заимствал. По тази логика, ако полинезийците наричат бога си Тангароа, а тибетяните се обръщат към Небето с тенгри, значи Бешевлиев ги е заимствал и от тях.

Йордан_13 1.6.2016, 18:19
"Orenda and a definition of religion" от J.N.B.Hewitt, 1902 g. Но все пак само да отбележа, че идеята за Орендата е доста разпространена в любимият ни Иран. Там тя е наречена Божествената Слава (Кварна).
http://www.voininatangra.org/modules/ipboard/index.php?showtopic=3924
Та Бешевлиев май няма голяма вина smil3dbd4e5e7563a.gif Сега поне вече не говорим за индианците smil4334ad8a149e0.gif

Йордан_13 5.5.2018, 19:55
Утре е Гергьовден. Един от най-големите "езически" празници, за който отдавна е казано, че е по-голям дори от Великден. Утре сутринта Плеядите (Ситото) ще залязат в изгрева на Слънцето. Отъркаляйте се в сутрешната роса голи, изкъпете се във вирове и реки с "лява вода" за плодородие и плодовитост, на грамади и параклиси, оставете сирене и мляко в дар. Защото, както светът на Плеядите захранва със своята сила, нашето земно плодородие и плодовитост, така и ние трябва да придадем необходимият материално-енергиен субстрат на техният свят. За тях този субстрат е млякото.

За тези, които имат шанса да заквасват мляко утре, направете го с гергьовденската роса. Росата се обира с кърпа от тревите и кърпата след това се прецежда. С нея се хваща маята за хляба през целият период на оставащата част от годината или се подквасва млякото.

Не ползвайте гергьовденската пита за ритуализ а опазване на плодородието, срещу "мамниците, магешниците" (жителки на Сид, Плеядите), защото те трябва да вземат своето. Даваш ли, ще вземаш, вземаш ли, ще трябва и да даваш.

Йордан_13 9.5.2018, 9:27
Постът Елена Гунчева допълва с цитат от учебника: "Св. Георги е един от малкото светци, почитани както от християни, така и от мюсюлмани (...) Гергьовден е и голям празник на ромите в България - те го наричат Ерделез".

Елена Гунчева разказва, че на въпрос какво знае за Гергьовден, синът й изрецитирал наученото от учебника - а именно, че това е един от най-големите празници на циганите в България. Тя уточнява, че за значението на празника за българите, както и за празника на Българската армия е отделено едно изречение накрая на текста, пише "Дарик".

Св. Георги да помолим... Да ни каже чий празник е Гергьовден, 6 май?
Съдържание в учебник по литература разгневи родители
https://www.dnes.bg/obrazovanie/2018/05/08/sv-georgi-da-pomolim-da-ni-kaje-chii-praznik-e-gergiovden-6-mai.375800

Нема как да не е цигански празник, щом учат децата за него, по учебниците на МОН. Покажете на практика, на чаавето smil4334ad8a149e0.gif защо е Гергьовден, отъркаляйте се голи в росата,отъркаляйте и него, занесете мляко и сирене на култовите места свързани със "Свети Георги" (Субан, Тенгрикан Аспандиат). "Обидвайте си нивата", ако имате такава. Елемент по елемент, празника може да се внася в децата, на практика. Те, трябва да го запомнят тоя ден с някоя от неговите свещености. Иначе, един ден, чаавето виsmil4341944e6b0c8.gif , ще е се окаже циганче.

Йордан_13 6.5.2020, 12:46
Честит Сабантуй (Гергьовден), на всички Българи! В Денят, в който честваме Сватбата на алпа Самар и алп биката Ашна - Плодородие и Изобилие от духовна и материална благодат: Слава на Тангра и нека Българското в нас не угасва и в периодите на най-големи изпитания, защото знайна е Силата на Българските Алпи, пред която поклон е правил не един меч и вражеско знаме!

Георги-НЗ 6.5.2020, 17:34
Честит празник, Българи!

Интересен разказ на човек, който е учил във Ватикана, чел е книги строго пазени от нас.

https://www.facebook.com/ventsislav.angelov.39/videos/3482199408475327/?t=10

--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!

Йордан_13 10.5.2020, 9:59
Гергьовден в "Песен за аскъпските бахадири". Забележете, първом е Чулман, след това неговият тамър, след това е '"росата" и тревата, след това са овцете, овцете ви дават алпът Субан Гюлджимеш, а той ви дава юнашката сила... Е, ще ви обясни ли някой защо 6 май е ден на храбростта и воинската сила? Не, никоя авраамическа вера, нема да ви го даде След воинската сила е земеделието (овощарството)! Затова на Гергьовден по адет се забива зелена разлистена клонка в средата на нивата!


86) Успя ти да ме разчувствуваш
със своята песен, внуче,
затова ти поверявам
поправката на моя тамър!”.
(87) Чулман предал на Тимджан
своя тамър –
и той го поправил:
засривил тамърът още по-хубаво!
(88) В замяна на това Чулман обещал
да ходатайствува пред Тангра
за срещата на душите на неговите родители –
и тутакси изчезнал.
(89) А сълзите му
като ручей се втекли в езерото,
от което после пили
овцете, които Шила пасял.
(90) Внимателният Шила забелязал,
че тези овце
растат по-бързо от другите,
които били пасли на други места.
(91) А като опитал месото
на тези овце,
Шила узнал, че няма на света
по-вкусно месо.
(92) Зарадвал се Шила и решил
да ги принесе в жертва на Субан –
та той в замяна
да му придаде сили.
(93) Подигравали се връстниците
на хилавия Шила
и той искал да стане бахадир,
за да си върне на грубияните.
(94) Наклал Шила огън,
и почнал да вари на него месото,
а докато чакал алпа,
засвирил със свирка песента “Сабан”.
(95) Считало се, че тази песен
привличала алпа
и той винаги идвал към мястото,
където тя се свирела.
(96) И наистина – алпът Субан
тихично приближил огъня
и като подушил миризмата на месото,
решил да го опита.
(97) Момчето много се учудило,
когато пред него внезапно
се появил Субан и попитал:
“Ще ме нагостиш ли с месо, пастирче?”.
(98) Алпът бил в образа
на красавец-юнак
със светли коси,
сплетени в 7 плитки.
(99) Помислил Шила:
“Този бугай сега
ще изяде всичкото месо
и няма да остане за Субан!”.
(100) Но, колкото и да му било жал
за жертвеното месо – все пак
той нахранил юнака: нали онзи
го възхитил с юначния си вид.
(101) Изял Субан почти всичкото месо,
а сетне, като се уригнал,
предал остатъците на Тимджан
и му казал:
(102) “А сега, добро пастирче,
дояж това месо –
виждам, че самият ти
те ядеш донасита!”.
(103) Шила изял остатъците –
и изведнъж почувствувал,
как се изпълнили със сила
хилавите му мишци.
(104) Учудил се Шила и искал
да каже за това
на юначния момък –
но онзи бил изчезнал.
(105) Внезапно, като от нищото,
връхлетели върху Шила
разбойници-наубурийци,
които грабели навсякъде.
(106) Едни от конниците
нападнали момчето,
а дрлугите почнали
да отвеждат овцете му.
(107) Разбойниците метнали
ласа върху Шила
и го повлекли
след себе си по земята.
(108) По-рано Шила би се изплашил
и, плачейки, би замолил за пощада,
но сега не само не се изплашил,
но дори се развеселил.
(109) Размърдал той лекичко рамене –
и здравите ласа се разкъсали.
Видяли това разбойниците –
и побягнали от него.
(110) Но малкият Шила
изтръгнал от земята цял един дъб
и, удряйки с дънера му,
изтрепал двадесет души.
(111) Оцелелите злодеи
в страха си зарязали стадото
и препуснали в различни посоки,
викайки от ужас.
(112) Едва след тази схватка
разбрал Шила,
че самият Субан е бил неговият гост
и му е дал сила.
(113) Радостен, подскачайки от щастие,
подкарал Идел стадото към аула –
а край оградата срещнал
грубияните, които го издебвали.
(114) Момчетата вкупом
се нахвърлили върху него
и почнали да удрят Идел
с юмруци, крака и тояги.
(115) А Шила тогава
само разперил ръчички
и момчетата се разлетели
в далечни места:
(116) един паднал в блатото,
друг – на дърво и камъни,
трети паднал в оврага,
а четвърти попаднал на покрива.
(117) Едва ги открили техните
и ги отнесли у дома:
те не могли да вървят –
били силно наранени.
(118) Не съжалявали децата
суровите им родители:
нали се били нахвърлили всички срещу един –
а това било позорно.
(119) Когато те се оправили,
почнали вече да им се присмиват:
нали тези здравеняци заедно
не могли да се справят с хилавия Шила.
(120) Оттогава грубияните
заобикаляли Идел отдалеч,
но добродушният Шила
никому не отмъщавал...
(121) Когато следващият път
Шила отвел стадото при езерото,
той забил в земята своята гега
и казал с висок глас:
(122) “Благодаря ти, Субан,
за дарената ми сила.
Кълна се: овцете от това поле
винаги ще жертвувам на теб!”.
(123) Едва-що Идел бил изрекъл това –
и гегата му се превърнала в дърво.
Това означавало: Субан
бил чул и одобрил клетвата му...
(124) Разправят, че оттогава
силата на Субаш се предавала
на всички потомци на Идел,
които охранявали стадата на Субан...

Йордан_13 6.5.2022, 7:57

Велик Урус Бури! Слава!

"Урус на български значело камшик, велик, атака,
войнствен, смел, отчаян боец, воин от първата линия. "

"Вълк (бури) - символ на добрия български войник."

(Нариман тарих, част 5, стр. 37 и 45. Бележки под чертата)

Йордан_13 6.5.2023, 22:59
Името на празника е "Ден на Плуга" на днешен дунавско български език, инак е Сабантуй за останалите, а за ислямизираните тенгрияни от Мала Азия, може и да е Хъдърлез, обаче този Хъдърлез е по-скоро при тях като венец на честванията на Науруз - Българския Великден!

Аз, обаче, нема да мога да свърша за Сабантуй със сеитбата;)))

Той се появява вследствие йерархирането на българската народност и създаването на кастовата система в нея от алпа Иджик Бармакти Алабуга. Ако говорим за държавата като организация, като единен организъм, тя се създава именно с това. Празника е многопластов. Неговото начало е в

(69) Тогава до плуга-барсол
се приближил старецът Чирмъш
и с една ръка
го вдигнал над главата си.
(70) Оттогава у българите останал обичаят:
в спора побеждава този,
който внигне един плуг
по-голям брой пъти...
(71) Така хората от племето джирак
станали орачи
и получили названието
барсолджийци.

А развитието му като празнична система:
( В трета песен на "Сказание за Чулман"

(31) А преди това, през месец Сабан,
Умай устройвала състезания
в чест на Субан,
наричани Сабантуй.
(32) В тях българските мъже
се състезавали с българките
в надпрепускане и борба,
а цената на победата била такава:
(33) Победителят вземал
победената за жена,
а победеният ставал
роб на победителката.
(34) Но след заминаването на мъжете
умайджанките нямало с кого
да се състезават и затова те решили
да привлекат за това улджийците.
(35) Улджийците с охота се съгласили
да участвуват в състезанията –
нали и те не можели да отпразнуват
своя празник без жени.
(36) Този празник се наричал
Шиллък – и на него
най-красивата девойка
била закопавана в браздата.
(37) Улджийците решили да пленят
девойката и жените на Сабантуй
и пристигнали всички накуп
в полския лагер на умайджанките.
(38) Там те почнали
да се състезават с умайджанките,
и някои от тях победили,
а други били победени...
(39) Сетне на Шиллък улджийците
поискали да закопаят
най-красивата девойка,
но Умай им наредила:
(40) “Вие само временно
посипвайте със земя девойките,
а сетне ги оставяйте на Субан
върху щит, поставен върху плугове.
(41) Ако Субан не дойде
за тази девойка,
нека Камър-Батърът
да прекара нощта с нея!”.
(42) От улджийските мъже
и победените девойки
произлязъл родът на джабърците,
известен в Булгар.
(43) Оттогава почнали да празнуват
отначало джабърците,
а сетне и всички българи
и Сабантуй, и Шиллък.
(44) Отначало празнували Сабантуй,
а после Шиллък.
Победителят в надпрепусканията на Шиллък
ставал Камър-Батър...

Вземам си, думата назад за подчехлените мъже, т.е. спирам да ги упреквам. Те са загубилите в игрите на Сабантуй и по прераждане си го носят;))) Жените, да си ги ползват със здраве! Искам да обърна внимание, отново на един много тънък момент в обичая - заравянето на най-красивата девойка в браздата;))) Хоп и този обичай описан в митологиите, в индийската и в гръцката си е чисто български! Заровена в браздата и отровена след това, т.е. Сита Ашна Цветоносно- Плодоносна. И така... А, да, траките, хахахаха, траките, м-да....Василешки, бесите майка, по пътя на бесите;)))

Колкото до месец Сабан, това си е днешния месец май

1. Улуг ай (“Голям месец”) или Улуг кърлач айъ (“Месец на големите студове”, “Голям Сечко”).
2. Кичи ай (“Малък месец”) или Кичи кърлач айъ (“Месец на малките студове”, “Малък Сечко”).
3. Науруз (“Нов ден”, пролетно равноденствие).
4. Буш ай (“Празен месец” - привършване на припасите).
5. Сабан айъ (“Месец на пастиря”).
6. Печен айъ (“Месец на сеното”, сенокос).
7. Чилле ай (“Горещ месец”).
8. Джимеш айъ (“Месец на плодовете”, събиране на реколтата).
9. Казан айъ (“Месец на казана”).
10. Ас келею айъ (“Месец на молитвените церемонии”).
11. Учаг айъ (“Месец на бащиното огнище”).
12. Нардуган (“Рождество Слънчово”, Коледа).

Шиллък е днешния Спасовден. "Те ти, булка, Спасовден";))) А, сега, виждате ли? Обаче, не всеки може да преспи с отредената като Сита Ашна, ако Субан не я пожелае, само победителя в кушията;)))


Та, когато говорих за положението на жените в Дунавска България, защо не е по православен адет, и че нашите жени са много свободни, да не кажа, че са твърде свободни;))), това, те го дължат на Тенриянството, защото в Българската Вяра, има специална Сила, Шакти, която поддържа хармонията между двата пола - Умай Бийке Артимас, Турун Аби, Умай Бадж, Айрам Бадж и т.н. Нали, виждате при Сабантуй, на мъжете нема да им мигне окото да умъртвят най-красивата девойка, заравяйки я в браздата, защото това ще донесе плодородие, тогава идва Умай Бийке и променя обичая;))) Това е много тънък момент, но който вижда, ще го усети. Тя, освен, че брани жените-родилки, прави от жените и воини, създавайки специална военна каста, умай-джанките;))) или преиначено това са познатите ви амазонки;))) И днес, има такива жени в България. Това е рожденна съдба. Да служат верно на Умай Бийке! Проверете всички религии, ще видите, че такова нещо, каквото има в Тенгриянството като Великата Умай Бащу, нема да намерите;)))


"Личен ден Великден, още по-личен - Гергьовден!" Тази фраза, няма как да се обясни с тракийското наследство в българския фолклор, не, че е лоша книгата, обаче, такова няма - тракийско наследство. Наследството си е само едно - българско! Фразата отразява йерархията в празничната обредност на древните българи от Науруз - Българския Великден (наистина Личен ден) до Сабантуй и Шиллък. Наистина, Науруз е личен ден, но още по-личен е последващият го Сабантуй! Георги бил земеделец, от "гео" - "земя". Да, но в тази идейност, няма нищо тракийско,. елинско, римско и християнско. Затова спрете да пишете глупости из интернет!;))) Деня на Плуга е един от големите и изначално древни български празници. Той е част от голямата празнична система на пролетната нова година, Науруз - Великден. Слава на Тангра!