|
Георги-НЗ 6.4.2010, 23:51 |
Част първа ВСТЪПИТЕЛНА СТРАННИЯТ СКЕЛЕТ И СПОРОВЕТЕ ОКОЛО НЕГО На 31 май 1956 година, четвъртък, около 9 часа преди- обед, по време на разкопки в олтара на църквата „Све¬та Петка Самарджийска" на бул. „Георги Димитров" №2, София (срещу сегашния ЦУМ), археолозите попа¬дат на скелет, долните крайници на който, до над коле¬нете, се оказват под основите на олтарния зид. При разчистването на пръстта около скелета не се намират никакви вещи или предмети, никакви следи от ковчег и гробни принадлежности. Скелетът бил разположен в северната половина на олтара, вляво от престола. (Виж фиг. № 1 в приложението.) Находката едва ли щеше да събуди някакъв особен интерес, ако намирането й не съвпадаше с една публи¬кация във в. „Мир" от 6. III. 1937 г. под заглавие „Де са костите на Левски", в която се твърди, че обесеният през февруари 1873 г. Апостол на свободата е бил из¬ровен от гробищата и препогребан в олтара на църква¬та „Света Петка Самарджийска" на бул. „Мария Луи¬за" №2 (сега бул. „Г. Димитров" №2). Този подвиг бил извършен от клисаря на същата църква Христо Хамбарков, с прозвище Гъската, „който бил във връз¬ка с членовете на софийския революционен комитет". (Виж в. „Мир", бр. 10987 от 6. III. 1937 г. „Де са ко¬стите на Левски" от Никола Станчев.) Никой от участниците в разкопките на църквата „Св. Петка Самарджийска" не е знаел за въпросната публи¬кация, но тя била известна на професора от Духовната •академия Христо Гяуров, който е едий от първите, дош¬ли да видят преинтересната находка. Той е и първият, който съобщава на ръководителя на разкопките мл. на¬учен сътрудник при Археологическия институт и музец (АИМ) при БАН Стамен Михайлов, че е попаднал на. гроба на Левски. Поразителното съвпадение обаче на писаното през 1937 г. във в. „Мир" с разкриването през 1956 г. на скелета в олтара на „Св. Петка" не убеждава археолога Михайлов, че се е натъкнал на отколе търсения гроб на Левски. Положението на „краката" на мъртвеца - затиснати от основите на олтарния зид — археологът тълкува като необоримо доказателство, че скелетът е заварен от църквата, построена на това място преди около 500 години — в края на XIV в. и следователно не е възможно да е на Васил Левски. Проф. Гяуров не се съгласява с доводите на Стамен Михайлов (сега професор) и веднага започва да събира писмени показания и спомени от стари софиянци за времето, начина и обстоятелствата, при които тялото на Левски е било отвлечено и препогребано в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска". Проф. Гяуров започва своята анкета на 11 юни, на 18 юли 1956 г. тя е вече завършена, а на 31 юли, точно два месеца след разкриването на скелета в северната половина на олтара на църквата „Света Петка", напис¬ва обширна статия, в която обобщава резултатите от своята анкета и настоява за незабавна експертиза вър¬ху предполагаемите кости на Апостола. Проф. Гяуров не успява да публикува статията си веднага, но заедно с всички материали от анкетата своевременно я предава в Института „Ботев—Левски", оглавяван по това време от известния биограф на Апо¬стола — тогава старши научен сътрудник, Иван Унджиев. (Анкетата е озаглавена: „Ръкописни документи за гроба на Васил Левски, събрани от проф. Христо Ни¬колов Гяуров и предадени в Института „Христо Ботев и Васил Левски" при БАН, София, юни-юли 1956 год.") Циклостилни копия от този труд и от своята статия той предава и в Археологическия институт при БАН, и на различни други институции и лица, все с едно и също предложение: костите, намерени в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска", „ДА БЪДАТ ИЗ- СЛЕДВАНИ ОТ СПЕЦИАЛИСТИ И ОТ УЧАСТВУВАЩИ В АРХЕОЛОГИЧЕСКИТЕ РАЗКОПКИ, ЗА ДА СЕ УСТАНОВИ КОИ ОТ ТЯХ СА КОСТИ НА АПОС¬ТОЛА НА СВОБОДАТА". (Тук и навсякъде другаде в текста подчертаванията и удебеленията са мои — Н. Хайтов.) Статията на проф. Хр. Гяуров излиза три години по- късно в кн. 2 от 1959 г. на еписание „Духовна култу¬ра" все със същия призив — да бъдат изследвани ко¬стите от „Св. Петка Самарджийска", и все със същия резултат — пълно, от никого ненарушавано мълчание. По-нататък ще се опитаме да отгатнем на какво се дължи това необяснимо спокойствие макар тази ду¬ма да не е най-точната, а сега да видим какво се случ¬ва по-нататък. По-нататък (през 1961 год.) се появява научната публикация на проф. Стамен Михайлов върху разкопките в „Св. Петка Самарджийска". В нея относ¬но становището на проф. Гяуров — че скелетът, наме¬рен в северната половина на олтара, може да е на В. Левски — е казано само, че въпросното предположе¬ние противоречи на археологическите данни и не по¬чива на научна основа". (Виж Изследвания в чест на Карел Шкорпил. БАН — АИМ, София, 1961 г., стр. 171—179.) В същата публикация се говори за антропо¬логическа експертиза, извършена върху намерените в олтара кости, която установила, че странният скелет (от северната половина на олтара) бил женски. По въ¬проса: запазени ли са костите и къде се намират те в статията на проф. Михайлов от 1961 г. не се споменава абсолютно нищо. През 1966 г. проф. Хр. Гяуров умира и около кости¬те и гроба на Апостола настъпва пълно затишие чак до 1979 г., когато в кн. 11 на сп. „София" се появява обширна статия с предизвикателното заглавие „КЪДЕ Е ГРОБЪТ НА ЛЕВСКИ". В нея двамата автори 1 арх. Сава Бобчев и Едуард Балтаджиян — възкресяват становището на проф. Гяуров, че гробът на Левски е в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска" и го допълват с нови, в това число и археологически до¬води. , Тежест на тази публикация придава между другото и фактът, че архитект Бобчев участвува в разкопките на „Св. Петка Самарджийска" като мл. н. с. при АИМ (Археологически институт и музеи) при БАН в каче¬ството си на първи помощник на археолога Ст. Михай¬лов и е един от малкото очевидци при откриването на 30 май 1956 год. на скелета „на Левски" в северната половина на олтара. Почти едновременно със статията на Бобчев и Бал- таджиян във в. „Пулс" излиза И все в подкрепа на Гяуров — страстно написана статия от юриста Никола Гайдаров, историка Христо Йонков и художника Жеч¬ко Попов (в. „Пулс", 18. XII. 1979 г.). Така се подема последната (засега) фаза на стогодишния спор за ко¬стите и гроба на Васил Левски. Проф. Михайлов отговаря на Бобчев—Балтаджиян също в сп. „София" (кн. 3/80 г.). Отговаря им и с писмено обяснение до Радио София от 28. II. 1980 г. По- късно той участвува и в документалния филм „Легенда за Левски" на режисьора Юри Жиров, показан по те¬левизията на 16 юли 1980 г., където упорито отстоява своята позиция, че скелетът, разкрит по време на раз¬копките през май—юни 1956 г. в северната половина на олтара на църквата „Св. Петка", е женски и е по-стар от църквата, следователно не може да е на Васил Лев¬ски. Вместо обаче спорът да приключи, през 1981 г. той се разпалва с неочаквана сила и така нашумява, че в. „Работническо дело" предприема много навременна¬та инициатива да събере спорещите около „кръглата маса". Това става на 10 февруари 1981 г. Разговорът (ако се съди по стенограмата) протича оживено, на места — бурно; изясняват се някои въпроси, но позиции¬те по основното — гроба на Левски — не се доближавват нито на милиметър. Веднага след „кръглата маса" публицистът Георги Тахов излиза във в. „Пулс" с две статии (от 11 февруа¬ри и от 10 март 1981 г.), с нови доказателства и дово¬ди все в подкрепа на проф. Гяуров — че гробът на/Лев¬ски е в олтара на църквата „Св. Петка Самарджий¬ска". По същото време в спора се включва със/статия в подкрепа на Бобчев още един участник в разкопките през 1956 г. — скулпторът Димитър Бучински/ комуто е било възложено да разкрива старите стенописи в църквата „Св. Петка Самарджийска". Проф. Михайлов отговаря на Тахов и Бучински, също във в. „Пулс" (броя от 21 април 1981 г.), а по-късно и с едно непуб¬ликувано писмо до главния редактор на вестника от 3 юни 1981 г., но вместо да се изясни, спорът се пове¬че затяга. Появява се нова серия от статии (все във в. „Пулс", между 28 април и 19 май 1981 г.) и все в под¬крепа на становището, че гробът на Левски е в олтара на „Св. Петка". На 3. VI. 1981 г. дискусията във в. „Пулс" приключ¬ва с редакционна бележка, в която се настоява да се издирят костите, да се извърши върху тях антрополо¬гическа експертиза, а междувременно на възстановена¬та църква „Св. Петка Самарджийска" да се постави надпис: НА ТОВА МЯСТО, СПОРЕД НАРОДНАТА ПАМЕТ, Е ПОГРЕБАН АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ Минават нови шест месеца без видими последствия от статията във в. „Пулс" и в началото на следващата 1982 г. словесната битка отново се подема, този път на страниците на в. „Литературен фронт", който обна¬родва серия от интервюта и статии, свързани с гроба и костите на В. Левски от Петър Димков, Цанко Жив¬ков, Георги Тахов и Никола Гайдаров. Заедно със ста¬тията на Гайдаров, позовавайки се на неговите доводи, на 15. VII. 1982 г. вестникът публикува и редакционна бележка, в която се установява непростителното нехай¬ство с костите, намерени в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска", и се предлага^ „възможностите, разкрити по време на спора, да бъдат доведени до своя логически завършек". За съжаление и заключителните благопожелания на в. „Литературен фронт" с нищо не променят нещата. Това е причина за нова гневна статия в „Пулс от Г. Тахов, последвана от статия на Цанко Живков в „Литературен фронт". Всъщност с тези две статии дис¬кусията секва, без нито спорните кости от олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска" да бъдат наме¬рени, нито препирнята за гроба на Левски да е разре¬шена. Въпреки че по тоя спор в печата между 1979 и 1983 г. са публикувани около 25 статии, интервюта и бележки само от противната на проф. Стамен Михай¬лов страна! Означава ли това, че цялата тази диску¬сия е била празно губене на време? Вярно е обратно¬то — че благодарение на нея проф. Михайлов е бил предизвикан да добави към първата си публикация за църквата „Св. Петка Самарджийска" от 1961 г. още три отпечатани статии плюс две непубликувани (една за Радио София, друга за в. „Литературен фронт"), две изказвания — едното на „кръглата маса" във в. „Работническо дело", другото — във филма „Легенда за Левски", и едно писмо до главния редактор на в, „Пулс". По този начин в общо осем публични изяви проф. Михайлов доизяснява археологическите факти, на които се позовава; те получават многостранно освет¬ление и се създава отлична възможност разговорът да продължи с много по-големи изгледи да стигнем до пълната истина. Тук се сблъскваме с въпроса: има ли смисъл от нови спорове за гроба и костите на Васил Левски след като последният от тях завърши, образно казано, едно към едно, и въпросът за припознаване (иденти¬фикация) на злополучния скелет, намерен в северната половина на олтара на църквата „Света Петка Самар¬джийска", остана висящ? Някои автори, сред тях и биографът на Левски — по¬койният проф. Иван Унджиев, макар и не във връзка със спора от 1979—1982 година, изразиха открито съм¬нение, че гробът ще бъде намерен. Изработи се дори нещо като философия на примирението, според която Левски си можел и без гроб, след като неговият об¬раз бил в сърцето на всеки българин. Времето е, заличило всички следи и много съмни¬телно е дали гробът му ще бъде въобще открит няко¬га. За безсмъртния дух на великия Апостол обаче това обстоятелство няма значение", пише Ив. Унджиев в биографията на Левски от 1947 г., стр. 1084. Редно е да се попитаме: ако откриването на гроба на един от най-великите българи няма значение, защо от сто години насам този гроб непрестанно се търси и не се забелязват никакви признаци интересът към откри¬ването му да е намалял? Този интерес се проявява още веднага след освобож¬дението на България от османското владичество, кога¬то през 1878 година се подема инициативата да се въз¬дигне паметник за увековечаване паметта на обесения през 1873 година- в София Васил Левски. В писмото на Софийския градски съвет от 15. II. 1879 г., писано по този повод, четем: „Един път за всякога Левский е вече успял да съгради великолепен паметник в нашите сърца и души, но за памят на потомството тук при нас се предприе въздигането, за слава негова, памятник край гр. София, до Орханийското шосе, тъкмо на това място, гдето на въже биде повесен и гдето ще се пре- несът от гробищата както костите негови, така и гла¬вата на известний юнак и войвода Георгий Бенковский." „За памят на потомството", за „слава негова"! — ето затова са били търсени и ще продължават да се дирят костите и гробът на Левски. Не защото е нужно това на безсмъртния му дух, а защото е насъщна потреб¬ност за нас, живите, както и за онези, които ще дой¬дат след нас. Независимо, а може би и тъкмо за това, че той е в нашите сърца. Та нима онези, на които сме вече изградили гробове, гробници, мавзолеи и пантео- ни, не са били в нашите сърца? Вярно е обратното — хилядолетният опит на човечеството го е доказал, | че когато една забележителна личност проникне в човеш¬ките сърца, тогава се появява и същинската необходи¬мост от материализиране на нейното присъствие в би¬тието на народа чрез гробове, гробници и мавзолеи, в които се овеществяват и увековечават нашите чув¬ства на обич и преклонение към тях. Ако се установи къде е гробът на Левски, ще можем да прибавим към националните светини, които имаме, още една, може би най-дълго търсената и най-много очакваната. Ще се изпълни тогава и желанието на Апостола да има гроб, всъщност последното негово же¬лание, изразено пред Николчо Цвятков, с когото е бил заловен в Къкрина. По пътя към София Левски споде¬лил с Николча: „Ако ме обесят, поне ще ми остане гро¬ба в България и всякой ще го знае, а ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите на далеко." През живота си Левски никога не е искал нищо за себе си, това е единственото, което | пожелал в наве¬черието на своята гибел! Дори само то е напълно достатъчно на онези, които разбират смисъла на трагич¬ните му думи, да продължават търсенето и да не спи¬рат, докато не се изпълни заветът „всякой" да знае неговия гроб. Друга, също много важна причина, | е насъщната ис¬торическа необходимост да се отговори на въпроса да¬ли тленните останки на дякон Левски са били оставе¬ни да изгният в гробищата за престъпници в София, или са се намерили сърцати българи да го отвлекат от¬там и да го препогребат на почетно място. Твърди се упорито, от мнозина се твърди, че по вре¬ме на обесването на Апостола софийските българи са били завладени от такъв неописуем страх, та никой не е и помислил за препогребването му на друго място. | Извънредно важно е, след тези многократно писани и повтаряни обвинения, да се установи наистина ли сред хилядите софийски българи не ще се намерили поне трима-четирима по-малко изплашени, които да измък¬нат Левски от „позорното гробище"? Ако не са се на¬мерили — тогава нека заслужено се срамуваме и заслужено ни боли, но ако истината е друга, защо да се обременяваме ние, а и поколенията след нас, с една несъществуваща вина? Досегашните неуспехи по издирването гроба на В. Левски са причина и за още едно твърде силно обвинение към българския народ, което гласи: „Обстоятелството, че гробът на Апостола остана неизвестен, не може да се обясни само с условията на робската дей¬ствителност, нито със събитията, които погълнаха вни¬манието ни след Освобождението. Значителен дял на вина се пада и на слабото историческо чувство на на¬рода, което при продължителността на робската нево¬ля обаче не би могло да бъде. по-друго." (Ив. Унджиев, „Васил Левски", София, 1947 г., стр. 1076.) Че има за какво да бъде упрекнато чувството за ис¬торизъм у българина — има, но не съм никак сигурен, че най-подходящият за това повод са неуспехите ни във връзка с гроба на Левски. Ами ако се окаже, че той не е бил открит досега просто защото тялото му е било изровено и тайно препогребано? Не придобиват ли в такъв случай тези несполуки значение, съвсем об¬ратно на онова, което му е придал Ив. Унджиев? Въпросът не е маловажен. Цялостното самообвинение в липса на историзъм трябва да бъде осветлено и ако се наложи - поправено. Очевидно, няма съмнение, че затихващият и винаги отново разпалващ се интерес към гроба на Левски ще вълнува душата на българи¬на, докато истината не бъде докрай осветлена, незави¬симо дали ще ни възрадва, или огорчи. И в единия, и в другия случай тя заслужава да бъде търсена и наме¬рена - с всички сили и всички средства. Само че кой ще търси тази истина? Възниквал е вече веднъж та¬къв въпрос: писано е в едно писмо на Археологическия институт и музеи при БАН (АИМ), за което ще стане дума по-нататък, че Секцията по Средновековна архе¬ология е „единственият компетентен орган, който може да се произнесе по обективността на археологическите заключения", т. е. по въпроса дали гробът на Левски е в олтара на „Св. Петка Самарджийска", или не е. Никой не отрича, че в един с преобладаващи архео¬логически моменти спор становището на Археологиче¬ския институт може да има решаващо значение. Но там е работата, че през цялото време на многогодишната „гробовна" дискусия Средновековната секция при АИМ пазеше гробовно мълчание и не излезе с публично ста¬новище, нито пък изрази отношение към съдбата на яв¬но загубените кости! Няма и никакво указание колко още може да продължи това мълчание, затова настъ¬пило е време гробът на. В. Левски да се търси с всички възможни средства, от всички, които могат с нещо да допринесат за осветляването на този вълнуващ всеки българин въпрос. При подобно издирване, свързано с честта и интересите на един народ, не може да има ог¬раничения в „процедурата", нито пък има основание една научна институция да обсеби всички свързани с нейното ведомство истини. Истината -^ независимо от¬къде, кога и през чия глава ще дойде — винаги е доб¬ро дошла! Стига да е истина. А сега, преди да преминем към главната ни задача — обсъждането на доводите „за" и „против" становище¬то, че Апостолът е препогребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска", да кажем няколко думи за предишните опити за издирване гроба и костите - на В. Левски За първия от тези опити научаваме от доклада на главния агент на Славянското благотворително общест¬во в София П. В. Алабин до Петербургското благотворително общество, с дата 28 октомври 1878 год. „... 3а Левски и Бенковски — четем в този документ — е взето решение да се въздигне паметник по приложе¬ния план. Понастоящем продължава завършването на този паметник. Той се издига на мястото, където е обе¬сен Левски при влизането в града до Орханийското шосе. Под този паметник от бял камък и гранит ще се по¬ложат останките на Левски, които ще бъдат пренесени от ПОЗОРНИТЕ ГРОБИЩА, КЪДЕТО Е БИЛ ЗАРО¬ВЕН. Главата на Бенковски, предадена на земята в православните гробища, ще бъде пренесена под същия паметник. Първата лепта за изграждането на този паметник аз внесох от името на Славянското благотворително общество в размер на 567 франка, в това число изпратените от Петербург 78 франка.. П. В. Алабин За няколко много важни неща става дума в този док¬лад: първо — че изграждането на паметника „продължава" (започнат е бил през август 1878 год.). Научаваме где е мястото на паметника, т. е. где е бил обесен Левски и освен това за намерението да се положат под него останките на Апостола и главата на Бенковски. Вижда се: въпреки че изграждането на паметника е било вече започнало, КОСТИ ПОД НЕГО НЕ СА БИЛИ ПОЛОЖЕНИ. В доклада на П. В. Алабин се документира още и многозначителният факт, че ОСТАНКИТЕ НА ЛЕВСКИ СА БИЛИ ЗАРОВЕНИ в ПОЗОРНИТЕ ГРОБИЩА. Към този факт по-нататък отново ще привлечем внима¬нието на читателя, а сега да продължим с паметника. От едно писмо на Софийския градски съвет до общин¬ските съвети под №93 от 15 февруари 1879 г. се вижда,I че събирането на волни пожертвувания за паметника на „най-деятелний и самоутвържений патриот, неумо¬рим поборник за политическото възрождение на бъл¬гарите, Священо диякон Игнатия Левский" продължа¬ва. Тъкмо в това писмо намираме обещанието, че в не¬го ще се пренесат от гробищата „както костите негови, така и главата на известний юнак и войвода Георгий Бенковский". Това потвърждава, че при захващането на паметника през 1878 г. кости в основите му не са по¬лагани! Сериозен тласък получава работата с изграждането на паметника през 1884 г., когато се образува и нова комисия под председателството на Члена на Софийския революционен комитет, съратник на Левски — Христо П. Ковачев. В едно от първите заседания на комисията се решава да се измести паметникът от мястото, където е бил започнат, за да се вижда отдалече, и отново се постановява да се положат в основите му костите на Левски. Решението се повтаря и в протокола на коми¬сията от 27. II. 1885 г., а и в постановлението на съ¬щата под № 5 от 23 юли 1885 г. „Тъй като (четем в това постановление) народний българский поборник, покойния Левский, на когото, на¬стоящата комисия е натоварена да въздигне памятник, е бил тука в София мъченически-обесен и неговите дра¬гоценни кости са погребани там на близо до местото на обесването му, то за това Г-н Ковачев мисли, че е мно¬го хубаво и своевременно да се извадят по подобаю- щия начин священните останки на знаменития покой¬ник от гроба, гдето сега се намират и да се поставят тържествено в основите на строящия се за него памят¬ник. При това Г-н Ковачев съобщи още, че Софийските, граждане Г-н Димитрий Н. Коцов и Георги Анастасов знаяли мястото гдето се намира гроба, който съдържа в себе си священий прах на храбрий наш борец Лев¬ский, защото те са присъствовали при погребението му, като прибави, че тъй като там, гдето е тоя гроб, има и други гробища, а пък положително не ся знае кой именно е той, а ся знае от споменатите Г. Г. — само местността, гдето се намира, то за това ще трябва да се откопаят няколко гробове, за да може да се намерят костите на починалия герой, които се познават по сле- дующите знакове: 1) костта от главата на Левский зад дясното ухо е разрушена от куршум, който го е пробил в време на нещастното негово хващание от турските власти, и 2) на горната челюст от страна има един. пре¬ден зъб на половин счупен. По тия знакове, каза Г. Ковачев, много лесно може да се намерят костите на Лев¬ский." Комисията приема предложението на Хр. Ковачев и се разрешава да се похарчи нееобходимата за изпълне¬нието на постановлението сума. В току-що цитирания документ не се назовават гробищата, където е погребан Левски, както е в доклада на П. В. Алабин, а се споменава, че той е погребан „на¬близо до мястото на обесването му", но че става дума именно за позорните гробища, можем да съдим от след¬ния факт: Според Г. Ковачев е трябвало да се „ОТКОПАЯТ НЯКОЛКО ГРОБОВЕ", за да може да се наме¬рят костите на починалия герой. Това може да означа¬ва само едно: че на гроба на Левски не е имало обичай¬ния за едно редовно погребение кръст, сигурен белег, че то не. е-извършено в редовните, а в позорните гро¬бища. Любопитна подробност в постановлението от 23 юли 1885 година са указанията за белезите, по които могат да бъдат разпознати костите на Левски — по-нататък: ще видим колко са надеждни те. Най-важно в Поста¬новлението е обаче удостоверяването на факта, че до 23 юли 1885 година, когато са били положени основите на паметника на сегашното му място костите на Апостола не са били открити, инак нямаше да се говори за тях в протокола на Комисията като за бъдеща задача. Не е за вярване да са били .търсени след това, като се знае, че на 6 септември става съединението между Княжество България и Източна Руме¬лия, а на 2 ноември започва избухналата по този повод Сръбско-българска война. За доизграждане на паметника Народното събрание през 1888 година отпуща сумата 20 000 лева. Седем години по-късно, на 22 октомври 1895 г., е извършено тържественото му откриване с реч на Стоян Заимов. В тази реч за костите на Апостола нищо не се споме¬нава, което не би било възможно, ако са били открити и положени в основите на паметника. Още едно допълнително указание, че костите не са били намерени, е и фактът, че в сметките за изразход¬ваните за паметника суми, където са отбелязани дори най-незначителните разходи, никъде няма каквито и да било разноски по разкриване на гроба, въпреки че не¬обходимите за това средства са били предвидени. След дълго затишие интересът към гроба на Левски отново се разпалва през 1937 г., когато се е празнува¬ла стогодишнината от неговото раждане. По това вре¬ме в печата се появяват голям брой статии, спомени и разкази на очевидци, съвременници и др., в това число и писмото на Никола Станчев, публикувано във в. „Мир" от 6 март 1937 г., със спомена на Мария поп Павлова, че Левски е бил препогребан в олтара на църквата „Св. Петка Самарджийска" на бул. „Мария Луиза" № 2. Въпреки напълно достъпната възможност твърдение¬то на Мария поп Павлова да бъде проверено — потреб¬ни са били само няколко надници, — то е оставено без внимание дори от онези, които искрено са искали ко¬стите да бъдат открити. А че такива ентусиасти е има¬ло, за това говорят възникналите по туй време няколко общограждански комитети и „комисии" по откриване гроба на Левски. Само че те търсят навсякъде другаде, но не и в олтара на църквата „Света Петка Самар¬джийска". При павирането на ул. „Бъкстон" например (сега бул. „Ген. Христо Михайлов"), която е трябвало да премине през гробището край бившата Сметна палата (до НАПС), нарочна комисия търси между извадените останки скелета на Левски, но гробът му и след тези енергични, макар и самодейни опити, остава все така неизвестен. Дотук всички начинания са граждански, частни и нито едно държавно учреждение, научна или друга ин¬ституция не се включва в инициативите. За пръв път срещаме това през 1938 година. От един протокол с да¬та 11 юли 1938 г. научаваме, че по заповед на Отделе¬нието на военни музеи и паметници е назначена девет¬членна комисия, на която е възложено да се запознае „със събраните досега сведения по издирване гроба и костите на Апостола и да се произнесе за по-нататъш- ната работа по тия издирвания". Комисията, на която е било много добре известно твърдението на Мария поп Павлова, вместо да провери какво има под олтара на „Св. Петка Самарджийска", решава да търси костите на Левски в основите на неговия паметник. Започва една нескончаема преписка между Отделе¬нието за военни музеи и кмета на столицата, която продължава до 1942 год. (последното писмо на упори¬тото Отделение до столичната община е от 3 юни 1942 г.) Написват се десетки покани, възражения, обяснения, единствен, и то временен резултат: прави се опит през 1939 г. да се проникне в основите на паметника на Левски, отместени са „две гранитни плочи непосред¬ствено до основите на паметника" и се установява, след премахването на плочите, че „не съществуват никакви следи, от които може да се съди, че на това мяего се намира някакво помещение — гробница или друго по¬добно, в което да се съхраняват костите на Апостола". Отделението за военни музеи не е доволно от този ре¬зултат и настоява за нови сондажи, но потребните око¬ло 30 000 лева не могат да бъдат намерени, а и време¬то вече не е за подобни търсения — започнала е Втората световна война и никому не е до лутане по стари гробове и кости. -------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 6.4.2010, 23:52 |
КОЙ Е ЛЕВСКИ И В КАКВО Е НЕГОВАТА МАГИЯ Многократните опити да бъде открит гробът на Лев¬ски, макар и неуспешни, в едно отношение са безспор¬но полезни: те показват насъщната потребност да се знае къде са „священите останки на знаменитий покой¬ник". Те говорят още за особената обич и особеното отношение на българина към този наш национален ге¬рой. Рядко в историята на България заслугите на някого са били така единодушно и бързо признавани, както е с Апостола на свободата. Редом с него са работили не. по-малко знаменити, многозаслужили за националното ни освобождение мъже, но прозвището „апостол" бе да¬дено на Левски. Знаменателно е, че първото публично възпоминание за него е било организирано на празни¬ка на Кирил и Методий от съратниците му, заточени в Диарбекир през 1876 година! През същата 1876 г. Левски е вписан в Ботевия календар като български светец, а през 1878 г. е била подета инициатива за въз¬дигане на паметник. Левски е първият от видните комитетски дейци, за когото се пише биография — авторът й Г. Я. Кирков я издава още през 1882 г. Една година по-късно изли¬за биографията от Захари Стоянов и двете й хиляди бройки светкавично се разпродават. В биографията от 3. Стоянов Левски е провъзгласен за херой, а костите му са обявени за свещени. Човек има чувството, че всички почетни посмъртни звания, като „поборник", „херой", „велик" (преди да бъдат други с тях удосто¬ени), са вече приложени към името на Левски. Обичайното волнодумство на българина, което не е пожалило, както е известно, ни живи, ни мъртви, нито великите, нито обикновените чада на родната наша зе¬мя, никога не се е одързостявало да се докосне до Апо¬стола. Нашите историци и писатели за всекиго са ка¬зали по някоя и друга, заслужена или незаслужена, горчива дума, но за Левски е направено необичайно, необикновено, смайващо изключение. И още един особен факт: не може да се твърди, че в историята и литературата на следосвобожденска Бъл¬гария на Левски е отреждано първо място. Неговото име е вървяло обикновено след Раковски и почти ви¬наги след имената на Каравелов и Ботев. Институтът „Ботев—Левски" започва с името на Ботев. Не казвам, че това е грешка в степенуването на заслугите, само го отбелязвам, за да обърна внимание на последва¬лото странно преподреждане на имената, при което звездата на Левски все повече заблестява, а заедно с това в съзнанието на народа (белезите за това са мно¬го) името „ЛЕВСКИ" заема все по-широко и по-съкро- вено място. По-нататък ще се опитаме да обясним тази своего рода историческа, да я наречем, кристализация, а сега — няколко думи за биографията на Апостола. Всъщност нищо през първите 24 години от живота на този човек не предвещава неговата необикновена съдба. Родил се е в подбалканското градче Карлово в занаятчийско семейство (баща му се занимавал с боядисване на шаяци); родителите му, макар и будни, не са нито влиятелни, нито богати. Бащата на Левски — Иван, ослепява, след това умира и семейството изпада в тежка немотия. Това е причина майка му да даде своя първороден син Васил на брат си архимандрит хаджи Васил — да му слугува при събирането на све¬тогорска милостиня срещу задължението да го изпра¬ти по-късно на „високо" учение в Русия. Все в името на това практичният хаджи Васил ус¬пява да убеди своя племенник да го въведе в мона¬шество — за да го уж наследял. Това става през 1858 година — лятото, когато бъдещият Левски е на 21 го¬дини. Минават три години, стиснатият вуйчо не изпълнява обещанието си. Племенникът му, вече дякон Игнатий, продължава да му служи, но междувременно, през 1861 год., в Карлово се основава читалище. Там про¬никват революционните вестници на Г. С. Раковски, които по-будните младежи четат в захлас, чете ги и дякон Игнатий и както сам той признава, оттогава е и решението му да се посвети на своя народ. През 1862 г. смиреният монах се решава на дръзка постъпка: захвърля расото и яхнал коня на вуйчо си, който не е по това време в Карлово, заминава за Бел¬град, за да участвува в сформираната от Раковски Първа българска легия. Там се запознава с чутовния Раковски, спечелва прозвището Левски, участвува в боевете с турския гарнизон в Белград и проявява го¬ляма храброст. Скоро обаче българският полк, вместо да навлезе в България, както се е очаквало, е разпус¬нат — така са диктували по това време интересите на Сръбското правителство, и през 1863 г. пролетта Лев¬ски се връща в родното си Карлово. Следващата година (1864) той открито се размонаш- ва и става учител. През 1867 г. заминава за Влашко, влиза в четата на П. Хитов като знаменосец и с нея, до разпущането й през август 1867 г., прохожда Стара планина. След това участвува във Втората легия, пак в Белград, но през март 1868 г. и тя се разтурва и Левски след много страдания и разочарования присти¬га в Румъния (юли-август 1868 г.). Подир кратък престой в Румъния на 1 декември 1868 г. бившият дя¬кон Игнатий започва своето велико дело — да органи¬зира комитетска мрежа в България, като предприема и първата, да я наречем — „разузнавателна", обикол¬ка из поробеното си отечество. С две големи неща Левски е заслужил високото си място в нашата история. Едното е, че той пръв достиг¬на до мисълта, че българският народ не бива да чака освобождението си отвън, а трябва да си го извоюва сам, като се вдигне на общо въстание. Второто голямо негово дело е, че сам пристъпва към осъществяването на своята идея. Сега звучи странно да наричаме тази идея „нова", но факт е — до 1869 г. никой вън или вътре в Бълга¬рия не се е сещал или по-точно казано — не е вярвал, че можем да се освободим със собствени сили, от¬вътре. Според Раковски въстанието в България е можело да бъде -вдигнато само с чети, организирани на тери¬торията на някое от християнските княжества — Сър¬бия или Румъния. Това е четническата идеология на Г. С. Раковски, която бе изпробвана от Хаджи Дими¬тър през 1867 г. и от Ботев през 1876 г. — известно с какви последствия. Другият, по-младши идеолог на революцията - Лю¬бен Каравелов, изповядва почти същото: „Ние сме съ¬гласни (пише той), че без съюзница е невъзможно да достигнем своите цели и че без чия да е помощ ние не ще да бъдем в състояние да се борим с османлиите." Едва ли друг българин в нашата история се е зае¬мал с по-необхватна, с по-рискована, да не кажем — с по-отчаяна задача от тази, която си е поставил и за¬почнал да осъществява Левски в началото на 1869 го¬дина без ничия външна подкрепа, без никакви сред¬ства, само с две голи ръце. Преди да бъде съставен в Букурещ Български революционен централен комитет (БРЦК) под председателството на Каравелов и без да има в началото „упълномощие" от него. Левски е бил по това време на 34 години (роден е на 6 юли 1837 го¬дина). Четири години по-късно в „заспалата" според някои България, в резултат на „гигантската деятелност на този наш патриот" (както се изразява 3. Стоянов), възникват стотици стройно организирани революцион¬ни комитети, основано е Привременно правителство със седалище Ловеч, хиляди хора са посветени в „свя¬тото дело", както са наричали тогава комитетската ор¬ганизация за повдигане на общо въстание. Когато подготовката му е в пълен ход, на 22. IX. 1872 год. един от помощниците на Левски — фаталният авантюрист ' Димитър Общи, напада и обира хазната в Арабаконак, против волята на Левски. Около месец след това, на 19 октомври 1872 год., стават първите разкрития. На 27 октомври Общи е арестуван, без да окаже съпротива, и почти веднага започва да издава цялата комитетска организация. Два месеца по-късно, на 27. XII. 1872 г., турската полиция успява, след кървава борба, да залови и Левски в ханчето край село Къкрина, На 18 февруари (нов стил) 1873 г. легендарният Апостол на свободата е осъден на смърт и увисва на бесилото край София, без никого да е издал, въпреки направе¬ните от Общи и другарите му пълни разкрития. Така загива „неустрашимият бунтовник, който носел на гърба си цяла България" (думите са на 3. Стоянов), но святото му дело не умира; след време то се подема от нови апостоли, които преизграждат старата комитетска мрежа и повдигат през 1876 г. въстанието, наречено Априлско, за което Левски се беше трудил и мечтал. Не по-малко важно е и другото, с което Левски вле¬зе в паметта на своя народ: това е примерът на само¬жертва, човещина и нравствена чистота. В името на великата своя идея Левски се бе отказал от всички земни радости, с изключение на една — да се бори за свободата на България. Повече от,дните и нощите му са преминали в обикаляне на градове, села, махали и манастири, в тайни срещи и събрания, в пламенни про¬поведи, в писане на писма и в непрестанно надиграва- не с предателите и потериге. На кон, на крак или с писалка в ръка, той не е бил нито миг в безопасност, не е имал нито миг свободен и въпреки това никой не е чул от този невероятен мъж някому за нещо да се оплаква. Повечето му съвременници са го запомнили с лъчезарната усмивка, с меденото му слово и с бун¬товните песни, които в захлас е пял дори в студ и мраз — както пише за него Ботев в едно писмо и го нарича „необикновен човек". Никой не го е видял да пуши, да пие ракия или вино, не го е чул да псува или ругае. Единствената му слабост са били. ябълките,, гроздето и ошафът. Малцина знаят, че през цялото време, докато Левски обикаля из България, той е с незараснала рана - последица от коремната опера¬ция, която му е била направена през 1868 година в Белград и останала незатворена (както научаваме от едно писмо на неговия съратник и приятел Христо Иванов Големия) дори до 1872 година. Всеки разход, дори за подковаването на обувките с налчета, Апосто¬лът е отбелязвал в своето тефтерче, готов всеки миг да отчете „народната пара". Бил е властен, но не и властолюбив, решителен, дързък и безстрашен, поня¬кога суров, но никога жесток. Безкрайно изобретате¬лен, той е успявал да излезе от най-трудните положе¬ния и схватки с преследвачите. В София, за да раз¬гледа и опознае високите турски сановници, с помощта на Д. Трайкович отива на сватбата на сина на Ахмер- паша, въпреки че по това време е бил търсен „под дър¬во и камък". Неустрашимостта на Левски е била съчетана с би¬стър и способен на дълбоки проницания, подвижен ум. Той е изрекъл думите: „Ние сме във времето и време¬то е в нас", които ще останат в световната съкровищ¬ница на човешката мисъл. А собственото си място в живота определя така: „Ако спечеля, печеля за цял народ, ако изгубя — губя само себе си." Уязвимото място на безстрашния бунтовник са не¬говият демократизъм и благородство, и тези му добро¬детели при суровата революционна обстановка се пре¬връщат в негов основен недостатък. От преклонение към „вишегласието", т. е. волята на мнозинството , Ловчанския комитет, Левски скланя да се даде на Ди¬митър Общи пълномощно, за да развива комитетската организация в Тетевенско и Орханийско, дори до София, въпреки че е бил против тази порочна, непо¬стоянна и въобще подозрителна личност. От човещина и снизхождение, вместо да стовари върху него сурово¬то комитетско правосъдие, когато Общи започва да „цепи и разлага организацията", той предоставя, все в духа на вродения му демократизъм, възникналите сблъсъци с Общи да бъдат решени от оглавявания от Каравелов Централен комитет в Букурещ. Само че в Букурещ не са бързали особено с поисканото от накле- ветения Апостол правосъдие. Решението се бави цели три месеца и идва, когато обирът в Арабаконак е вече извършен, наскоро започват арестите и градената с толкова мъки и любов комитетска организация се сгро¬молясва. Левски, надценил способността на някои от коми- тетските си другари да упражняват вишегласие, скъпо заплаща за щедро даденото им доверие. Природата рядко влага в . един човек много добро¬детели; рядко храбрите и дръзките са и най-благород¬ни; още по-рядко най-властните са и най-демократич¬ни. Не винаги най-умните са най-безкористни, дарови- тите — най-скромни. А у Левски всички тия големи ка¬чества са сбрани в едно неповторимо светло съзвучие. В него са еднакво застъпени душевната мекота с ре¬волюционната твърдост, мечтателят ЙрШ човека на де¬лото, способността да води ~ със смирениетб на мъдре-. ца, дарбата да заповядва — с готовността да се под-^j чинява. Взискателен е към другите, но най-много към самия себе си. Силен е, но груб — никога, а душевна¬та му чистота служи за огледало на всички, които са се докосвали до него. Само с това може да се обясни, че той става водач, без да има властния характер на Стамболова и Бенковски, хайдушката слава на Хитов, огненото перо на Раковски или пък литературните дар¬би на Каравелов. Той водеше хората чрез магията на своята цялостно завършена личност — този Прометей на българската свобода, както го нарече д-р Параскев Стоянов. Така Левски влезе в нашите сърца едновременно като Апостол на свободата и Апостол на човещината, а неговото име стана символ на нравствена сила и чи¬стота, превърна се в оплодяващо начало и причастие за всеки българин. ПОСЛЕДНИТЕ МИГОВЕ НА ЛЕВСКИ. КЪДЕ Е ПОГРЕБАН В „Биографията на Левски" Иван Унджиев посве¬щава много страници на различните известия относно неговия гроб, за да приключи накрая с думите: „Въп¬росът остана пак открит и гробът на Апостола не можа да бъде намерен. Времето е заличило всички следи и много е съмнително дали ще бъде въобще открит ня¬кога" (Ив. Унджиев, „В. Левски", С., 1947, стр. 1084). Двадесет години по-късно Р. Стоянова прави нов, по-изчерпателен, библиографски по същината си опит да систематизира известията за местопогребването на Левски, но за съжаление в изводите си тя не отива по- далече от Унджиев и свършва със заключението, че „Тялото на Левски е било заровено някъде наблизо до бесилката, но гробът не е установен и остава неизве¬стен" (Р. Стоянова, сп. Музеи и паметници на култу¬рата, кн. 3/1965 г.). Интересно, че както Унджиев, така и Р. Стоянова или напълно са пренебрегнали, или не са били запознати с доклада на П. В.Алабин, където е ясно казано, че ос¬танките на Левски са заровени в Позорните гробища. Освен това те явно са били затруднени от многото из¬вестия по въпроса за местопогребването на Апостола и главно, от отчайващите между тях противоречия и лип¬сата на какъвто и да бил надежден първоизточник. По една щастлива случайност, сега вече разполагаме с такъв първоизточник, който идва да потвърди писа¬ното в доклада на П. В. Алабин още на 28 октомври 1878 год. Това е един кратък разказ от изповедника на Левски пред бесилото - ИКОНОМ ПОП ТОДОР СТОЯ¬НОВ МИТОВ, учител и свещеник при църквата „Света Неделя" в София през 1873 година, когато Левски е бил обесен. Разказът е записан от Захари Стоянов, вероятно след 1885 год. в една малка тетрадка, редом с други кратки (с по няколко думи) записки. 1 Иконом поп Тодор Стоянов Митов е роден в Пирдоп на 7 март 1836 год., а е починал на 6 декември 1891 год. в София на 55-годишна възраст. Той се е познавал добре с Левски и е бил съмишленик на комитетското дело, учител и свещеник — преди Освобождението, а след Освобождението — депутат във Второто народно събрание. Съдържанието на тази драгоценна тетрадчица, съ¬хранявана в Народната библиотека „Кирил и Мето¬дий В не е публикувано досега. Нечетливите в нея ня¬колко страници В половината задраскани, очевидно не са заинтригували никого. Пръв оцени тяхното значе¬ние проф. Д. Панчовски, който бе любезен да ми я предостави за работа. Ето и съдържанието на въпросната записка: (За) „Левски от поп Тодора Убесен на 26 февруари вторник заранта рано.1 В ка¬зармата, която изгоря е бил затворен, на мястото, где¬то се проектира Св. Ал. Невски — Вторник е бил па¬зар (ен) ден, та за туй тогава го обесили — да види мало и голямо — В София се във втор(ник) бесили — Мазхар паша благороден — Стоял на въжето до плад¬не — Публика нямало. Изповед станал до самата бе- силница — Бил вързан с белекчета, прекръстил се, пре¬ди да приеме причастие/ — Казал, че е свещенодия- кон — Че каквото правил, е мислел, че е за народа, и проси прошка от бога и от народа. Бил хладен, но малко заплакал (очите му се напълнили със сълзи). Признал, че е убил в Ловеч момчето. Била му върза¬на главата. Закупан в гробищата за престъпниците, на североизточната страна от град София, гдето са сега казармите за конвоя в един хендек. Комисари: Али Саид паша и хаджи Иванчо Ц на Ахмер паша на сват¬бата. I. (Левски отишел на гости в салона, 1871 г.) Облечен бил на бесилката с дълга дреха (турски ямур¬лук). Нищо не говорил. Малко движение направил44 (НБКМ | БИА II А 8675). Повечето от изнесеното в това известие може да се прочете не в един, а в няколко вече публикувани спо¬мени за Левски, посветени на неговата изповед, но туй за пръв път намирам^ две нови, с изключителна важ¬ност съобщения: какви са последните думи на Левски и, второ, още по-ценно, КЪДЕ Е БИЛ ПОГРЕБАН ТОЙ. Разбира се, имаме десетки становища за место¬погребването му от първа и втора ръка, но нито едно от тях не е от доказан очевидец, както е случаят с поп Тодор. I Датата явно е сгрешена. В действителност обесването е ста¬нало на 6 февруари (18 февруари по новия стил). От общо осемнадесет спомена или съобщения в лите¬ратурата, които свързват изповедта или погребването на Левски със свещеник, шестнадесет сочат името на поп Тодор (Ст. Заимов, М. К. Буботинов, Ив. Кършов¬ски, Ив. Вазов (два пъти), Д. К. Бурски, Т. Васильов, митрополит Мелетий, д-р Хр. Тантилов, М. Павлова, П. М. Матеев, В. Икономов, Д. С. Маринов, Г. Кли- саров, Ст. Кечеджиев, Н. Митаков). Очевидно участието на поп Тодор в изповядването яа Левски е безспорно. Това се предоказва и от сама¬та записка: няма съмнение за нейната принадлежност, документът е безупречен, остава да обсъдим дали раз¬мазаното от поп Тодора е наистина вярно. Ще съпоставим новонамерената записка на 3. Стоя- яов с всички досега известни съобщения за ролята на яоп Тодор като изповедник на Левски. Първото известие в печата, че поп Тодор Митов е съобщил някому за изповедта на Левски, е от рево¬люционния деятел Иван П. Кършовски. (Кършовски изрично подчертава, че предава своя разговор с иконом поп Тодор.) Ето преразказа на Кършовски: „. I .Повика ме едно заптие да отида да изповядам Левски при обесването му. Отидох заедно с заптието до мястото, гдето щеше да бъде обесен В. Левски. Там заварих мютесарифина (Мазхар паша), много турци и войска. В. Левски стоеше вързан до стълба на ^бесилката, слаб и блед, но с поглед смел и остър. Ко¬гато ме съгледа, че ида, аз хвърлих един поглед към него и в това време, стори ми се, че ми прави знак с очите си. Аз се разтреперих и изтръпнах. — Папаз ефенди — ми каза мютесарифинът, — иди там, та според вярата ви извършете вашето като ми посочи към Левски. Аз отидох при Левски и откакто го изповядах, поч¬нах да чета отредената за случая молитва и когато споменах името „раба божия Василий", Левски ме пре¬сече и каза: — Споменувай ме в молитвите си, отче попе, с име¬то „иеродякон Игнатий — и след малко мълчание при¬бави: — Моли се, отче, не за мене, а за отечество Бъл¬гария! След като свърших обряда, Левски беше вдигнат върху едно буре и окачен на въжето. Преди да бъде избутано бурето изпод краката му, той извика: Боже, избави България!" (Иван П. Кършовски — „Васил Иванов Левски", в. „Юнак", год. I бр. 6. от 6. II. 1898 г.„ стр. 1, 2 и 3.) Седем години по-късно за изповедта на В. Левски* от поп Тодор пише, при това не веднъж, а два пъти, и ИВАН ВАЗОВ в своите спомени, посветени на Co-, фия от 1880 година. Ето какво четем в този преинтере- сен очерк от патриарха на българската литература:/ „Най на източния край, усамотена, стоеше стара турска казарма, днес артилерийската казарма. В не» казарма е бил затворен на 1872 г. Левски след пленя- ването му в Къкринския хан. Пусто беше мястото,, дето днес е паметникът на героя и дето се е издигала бесилото му. Покойният поп Тодор, който го е изповя¬дал на предсмъртния му час, ми разказа как е стана¬ло това. Повикан от пашата, той дошъл тука и видял Левски, обиколен от турски войници, от много турча и кадъни, които го ругаяли. Левски бил много изнемо¬щял от страданията, с сухо, пребледняло, страдалче- ско лице. Поп Тодор бил много уплашен, понеже били близки приятели с Левски и се боял да не би да е на¬правено някакво опасно за него признание. Но рабо¬тата била друга. Пашата се обърнал към свещеника: „Папаз ефенди, сторете с тогова според както е вашия закон!", и посочил Левски. Поп Тодор приближил до Левски и го поканил да се изповяда, Левски няколко време с тих шепот му.се изповядал..." („Българска сбирка" кн. 10/1905 г. Ив. Вазов „Со¬фия на 1880 година", спомени.) В същата книжка е поместено едно допълнение, пак от Иван Вазов, озаглавено: КЪМ ОЧЕРКА „СОФИЯ ПРЕЗ 1880 г." (Нови данни за биографията на Васил Левски) Когато вече беше отпечатан горния ми очерк в пър¬вата кола на настоящата книжка, аз случайно се срещ¬нах с г. Димитра Димов (Папашата), близък приятел на Левски и бил в София във време на обесването му. Като му отворих дума за епизода — последните мину¬ти на Левски, — който описвам там, г. Димов ми раз¬каза как той го бил чул от устата на същия поп То¬дора и който той помнял добре. Разказът му поправя и допълня моя. И ето как е била в същност работата: Поп Тодор е бил повикан да причести дякона. Той дошъл с причастието на лобното място. Пашата му за¬повядал да причести осъдения на смърт с думите, кои¬то аз предадох, и се оттеглил на страна, както стори¬ли и войниците там, за да се оставят поп Тодор и Лев¬ски сами. Той видял и приел със студено спокойствие смърт¬та си. По-после любопитни софиянци се опитвали напраз¬но да йзкопчат от попа нещо за дяконовата изповед. Поп Тодор запазил тайната, както му повелява дъл¬гът. На Папашата само после казал следующето: — Когато Васил се изповяда, той прибави тия думи: „Сичко, каквото съм сторил, сторих го за отечеството!" Аз счетох за нужно да предам тия подробности за последните минути на великия революционер, защото те бяха до днес неизвестни, а и в г. Заимовата книга: Животът на Васил Левски ги няма, до колкото помня. Ив. Вазов За трети път се появява преразказ за изповедта на Левски от поп Тодора в книгата на писателя Стилиян Чилингиров „Васил Левски", 1923 год. „За последните дни на Левски (четем в тази книга) М. К. Б. ни дава следното описание, което според мен е най-достоверно¬то от всички, дадени досега. Авторът му, изглежда, е имал възможност веднага след Освобождението да чуе от очевидци и участници това." Следва преразказът на М. К. Б. (Михаил К. Бубо- тинов): „На 1873 лето, 5 февруарий, вторник, пазарен ден в София — 2 часа преди зори, в двора на пашовия ко¬нак — на мястото на днешния княжески дворец, стана необикновено ррзшавание на пашовските сеймени. По заповед на Мазхар паша, тогава Средецкий губерна¬тор, се изпрати един мулезимин да обади на иконом поп Тодор Митов да се приготви да извърши пред¬смъртното напътствие на един разболял се политиче¬ски престъпник, като му остави и един чаушин да го придружи до надлежното място... Иконом поп Тодор, приготвен за половин час, се на¬мираше с чаушите над цариградското шосе, зад град¬ските обкопи, на мегдана пред беледийското ханче, дето два взвода жандармерия бяха вече разредени в кръг, и ето че се зададе губернатора на каляска със свитата си, състояща от десетина души жандармски големци. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана току-що извадений из тъмницата Васил Левски, конвоиран от един взвод заптии и 4-те взвода аскер, облечен с костюма си, в който бил хванат от властите при ханчето% с тежки окови на нозете, но без присъдний иллям на гърдите. Мазхар паша, обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Лев¬ски и свободно да извърши верозаконните потреби. Щом приближи свещеника при Левски, пашата се от¬тегли на 7—8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му... „Що за себе е изповядал в случая Левски, не е мог¬ло да бъде предадено от свещеника-изповедник. Обаче в общи думи: отец поп Тодор ми е приказвал, че Лев-* ски стоял бодър и в присъствие духа казал: „В мла¬дините си бях иеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга, по- належаща, по-висока и по-свещена служба към поро¬беното отечество, която... дано!" Тук Левски се про¬сълзил и помолил свещеника да се помоли богу за иеродякона Игнатий... „Щом свещеника се оттеглил, пашата заповяда да окачат илляма на гърдите на Левски. Тая смъртна присъда биде тутакси прочетена от пашовия главен кя- типин. Героя стоеше бодърствен посред мегдана — приблизително там, дето величествено се издига па¬метника му. Тука по заповед на Мазхар паша свалиха оковите от нозете на Левски и Хасан чаущ го поведе :20 разкрачи наляво в търнака, дето стърчеше бесил-'- ницата. Окото на Левски не трепна. След това се из¬командува закачването Левски на бесилото от двама цигани, които с присмех люшнаха героя да продължи бабаитлъка си... Привечер Мазхар паша заповяда да снемат тялото на Левски и да го заровят там при бесилката, след като се извърши опелото му по християнски обряд." (Първоизточникът на този преразказ — Михаил К. Буботинов е роден в София през 1839 г. Завършил гим¬назия в Солун, а след 1856 г. е учител в Софийското класно училище. След Освобождението Буботинов ста¬ва секретар на първото общинско управление в София, за кратко време е и кмет. Починал 1912 год.) През 1934 год. излизат спомените на Тома Васильов, в които също се говори за изповедта на Левски. Ва¬сильов изрично отбелязва, че за нея лично му чбило разказано от самия поп Тодор. От едно писмо на Д. К. Бурски от 25. III. 1937 г., 1 отправено до Отделението за военни музеи при Мини¬стерството на войната, узнаваме, че братът на извест¬ния карловски революционер Петър Попов — хаджи Кюсе, бил написал писмо на поп Тодора да го пита за Левски и че той ,му отговорил и дори начертал място¬то, където бил погребан — „около метериза" на гра¬ницата между турските стари гробища на София. " Вижда се, че най-малко на шест души, освен на За¬хари Стоянов, е разказал поп Тодор историята с изпо¬вядването на Левски и свързаните с това подробности. Нека сега да ги сравним и да видим има ли в тях раз¬лики, които да поставят под въпрос искреността на ос¬новния разказ (пред 3. Стоянов). В'преразказа на Кършовски има две неща в повече от основния (еталонния) разказ пред 3. Стоянов: ед¬ното е, че Левски извикал от бурето „Боже, избави България", второто -— че поп Тодор е бил доста уп¬лашен „разтреперан и изтръпнал". Че поп Тодор е бил наистина уплашен да не би Левски нещо да продума и"да го изложи пред пашата, твърди го и Вазов, което прави това обстоятелство напълно сигурно. Подобни унизителни неща мъчно се изтървават, а когато се ка¬жат, то почти винаги съвпадат с голата истина. Не може да се каже същото за възгласа на Левски „Боже, избави България". След като в основния раз¬каз се твърди, че той „нищо не говорил", трябва да се разбира — нищо след изповедта. Същото намираме и в преразказа на Вазов — „Левски не произнесъл вече друга дума" (друга дума — след изповедта). Левски е бил чужд на всякаква показност, а и съ¬стоянието му, описано в основния разказ като „хла¬ден" , не съответствува на възгласа „Боже, избави България". Явно пресилено е и казаното у Кършовски за погле¬да на Левски — „смел и остър". Очи, в които напират сълзи, не могат да бъдат толкова остри, колкото му се. I искало на родолюбеца Кършовски. Същото може да се каже и за твърдението в преразказа на Буботи- нов, че Левски „стоял бодър" (казано е „бодърствен") и окото му „не трепнало". Това не е в съзвучие с чу¬тото от Вазов, че 1Левски е бил много изнемощял от страданията, със сухо, пребледняло, страдалческо ли¬це". За просълзяването на Апостола се говори и в ос¬новния разказ, и в разказа на Буботинов, така че и този факт трябва да се смята за установен. Много убедително звучи у Вазов, че той (Левски) „видел и приел със студено спокойствие смъртта си". Това съвпада и с твърдението в основния разказ, че Левски „бил хладен". Що се отнася до последните думи на Левски*, пока¬занията на поп Тодор пред 3. Стоянов и пред; Вазов са по смисъл едни и същи. В разказа пред ЩмСтоянов думите на Левски са: „Каквото правил, е мйелел, че е за народа и проси прошка от бога и от народа", а във Вазов е: „Сичко, каквото съм сторил, сторих го за отечеството си." По-вероятно е така да е завършил по¬следната си изповед Васил Левски и това да са" ПО¬СЛЕДНИТЕ МУ ДУМИ. Твърдението на Буботинов, че тялото на Левски е било свалено „привечер" не съвпада с казаното в ос-| новния разказ, че „висял на въжето до пладне", макар че погребението е могло да бъде извършено' и след обед. За пълна измислица на Буботинов може Да се смя-;| та твърдението му, че по заповед на Мазхар паша тя-1 лото на Левски е било заровено „там при бесилката, 1 след като се било извършило опелото му по християн-;| ски обряд". Първо, „там при бесилото" не е имало християнски гробища, а погребение „по християнски обряд" не е могло да стане вън от гробището. „Зако-^ паването" на Апостола в гробището за престъпници означава на~Първо място (както ще видим по-нататък),- че първенците от българската община не са поискали тялото му от съда, за да го погребат по християнски. Като един от видните членове на тази община поп То-,: дор не може да не се е усещал поне мъничко виновен за това. Ето защо така дълго е била премълчавана, дори потулвана истината за гробното място на Левски. Дълго скривано е било и съдържанието на изповедта на Левски пред иконом поп Тодора — то се вижда от факта, че и в шестте преразказа по този въпрос изпо¬ведникът е опазил своята професионална тайна, раз¬крил я е само пред 3. Стоянов, така че и по съдържа¬нието на изповедта не може да има никакво съмнение. (По-нататък ще проверим този факт още веднъж.) И накрая: общото за всички преразкази е, че не ста¬ва дума за присъствието на българи при обесването. Публика нямало — твърди поп Тодор пред 3. Стоянов и сигурно така е било, като се има предвид ранният час на обесването — „заранта рано". (Знаем от друго едно известие, че приготовленията за екзекуцията са почнали „два часа преди зори".) След обесването на-/ пълно е възможно да са се струпали главно деца, сред които са се намирали и онези, дето през 1937—1938 го¬дина ще разкажат своите спомени. | И така: шестте преразказа имат един и същи източ¬ник, въпреки няколкото незначителни, добронамерени украшения, за които стана вече дума. Ценно в тях — затова ги и цитирахме така щедро — е, че обогатяват основния разказ с нови подробности: числото на вой¬ниците, поведението на Мазхар паша, вътрешното съ¬стояние на самия поп Тодор, неговото повикване и пр., и пр., което разширява нашите познания за обстанов¬ката, в която са протекли последните мигове на Лев¬ски. Основният разказ на поп Тодор, стигнал до нас чрез 3. Стоянов, е ценен преди всичко защото е записан, а това го прави документ, и, второ: защото записвачът — човек с мощна фантазия, не е имал време да го дооб- работва, и заедно с това, малко или много — преина¬чава. Благодарение на това обстоятелство казаните от поп Тодор 15 реда довеждат до нас няколко неизвестни досега важни истини за последните мигове на Левски. Една от тях е истината за неговата изповед и за „греха" на Левски Левски се е изповядал веднъж пред свещеника на Сопотския девически манастир поп Енчо един неделен ден, в началото на декември 1872 година, преди да поеме своето последно пътуване за Ловеч. Ето какво изрекъл той, според разказаното от пловдивския мит¬рополит Максим на 16. V. 1935 г. пред една високо¬поставена особа, на която показвал скривалището на Левски в Сопотския девически манастир. „Уважаеми отче, моите грехове са много и за тях българският народ ще ме съди, но имам един грях, който ми тежи на душата... Този грях е, гдето убих момчето (слугата) на Денчо Халача от Ловеч. Аз не исках да го убия, но това ми се наложи, иначе той щеше да ме удуши. Още що-м влязохме в двора с цел да вземем касата на Денчб Халача, защото ни тряб-J ваха пари за оръжие, той, слугата, се спусна върху I мен и успя да ме стисне за гърлото. Всички опити, кои- ? I то направих да се освободя от ръцете му, не успяха, Ш аз го боднах малко с камата, за да го заболи, та дано ме пусне, но и това не помогна. Той още по-силно ме стисна и аз почувствувах, че моят край наближава и тогава се реших да го пробода с камата си..." („Тази прощална изповед на Апостола" от Ил. Бояджиев, в. „Учителско дело" от 13. II. 1985 г., а също и ръко- а писът на иконом Василий Г. Славчев „Един спомен", личен архив — Н. X.) Да поясним за какъв обир е дума: През август 1872 година Васил Левски е трябвало да изпрати пари | на Л. Каравелов, за да бъдат изплатени някакви не-д гови (на Каравелов) борчове за печатницата, вероят-1 но във връзка с намерението на Левски да откупи тази I печатница и да стане тя само комитетска. Левски щИ шава да достави нужните средства силом от ловчане-Я ца Денчо Халача, който бил обещавал преди това да I даде нещо за комитетската каса, но излъгал. Много | трябва да е била неотложна работата, за да се реши | благоразумният Левски на обир посред бял ден, на ^ 14 август 1872 година, и то в една къща съвсем близо Щ до конака, в „пъпа"1 на града. Няма да разказваме подробностите, те не са ни нуяс- | ни, ще отбележим само, че обирът, извършен в праз- | ната по туй време къща на Халача, не излязъл спо- I лучлив: Левски намерил само около 1400 гроша, за« 1 това решава, заедно със своя придружител Вутьо Be- I тьов от с. Видраде, да почакат завръщането на стопа- I нина и да го попритиснат за още пари. Чакали цели I три часа, но вместо да дойде Халача, пристигнал не¬говият слуга, 20-годишният Колю. Като забелязал два¬мата облечени в червени арнаутски дрехи „обирджии", той започнал да вика. Левски се опитал да го укроти, ала упоритият младеж не само не млъкнал, но се и опитал да задържи Апостола. Тогава именно Левски се принуждава да му нанесе удар, а след това с кър¬вава кама в ръката да си пробие път през събралата се пред портата навалица. Знае се, че Левски много съжалявал за това убий¬ство, наложено му от лошо стеклите се обстоятелства. В едно писмо до Л. Каравелов от 25 август 1872 год. той пише с явна мъка: „Жалко за невинното момче". Пред Мария Сиркова той казал, че на „убитото мом¬че ще върнат пенсия на баща му" (Непубликувани бе¬лежки на 3. Стоянов, НБКМ БИА II А 8675). Явно кървавата случка в двора на Денчо Халача е поста¬вила на изпитание вътрешното равновесие на Левски и свързаните с това угризения той на два пъти изпо¬вядал като свой единствен грях. Двойно засечените сведения по този повод идват да ни преуверят, че иконом поп Тодор е казал пред Захари Стоянов самата истина. -------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 6.4.2010, 23:53 |
Облеклото на Левски в деня на неговата смърт В книгата „Васил Левски (Дяконът)" от 3. Стоянов, която излиза през 1883 год., пише, че по пътя от Ло¬веч за Къкрина на 26 декември 1872 г. той е бил обле¬чен като „СЕЛЯНИН", а неговият придружител Ни- колчо Цвятков Бакърджията „В ЕСНАФСКИ ДРЕХИ" („Васил Левски (Дяконът)", 3. Стоянов, 1883, стр. 95 и 96). Още по-подробен (и по-нет.очен, както ще видим по- нататък) е следващият биограф на Левски, Стоян Заи¬мов, който ни рисува Левски, облечен „В ОВЧАРСКИ ДРЕХИ С ОПИНЦИ, С БЕЛИ НАВОИ И С ЧЕРНИ ВЪРВИ НА КРАКАТА, СЪС ЗИМНА ГУГЛА НА ГЛАВАТА, С ОВЧЕ КОЖУХЧЕ И СЪС СКЪСАНИ ПОТУРКИ". („Васил Левски — дяконът", Ст. Заимов, С., 1895, стр. 138.) Истината за облеклото на В. Левски е казана на първо място от известната негова укривателка в Ло¬веч Мария Николчова Сиркова, която твърди в споме¬ните, записани от Иван Войников, че когато вечерта на 24 декември 1872 год. Левски пристигнал у тях, той бил облечен „В ТУРСКИ ДРЕХИ"... („ВИДЯХ ТУР- ЧИН, НАМЕТНАТ С БЯЛ ЯПАНДЖАК" - това са думите на Николчовица. ОДА, Ловеч, инв. Ш 825, опис Ц 1 арх. ед. № 10.) В същите спомени по-нататък Марийка твърди, че на 26 декември Левски тръгва от Ловеч за Къкрина, „ОБЛЕЧЕН КАТО ТУРЧИН", Казаното от Сиркова се потвърждава и от Христо Луканов, брат на Марин поп Луканов, председателя на Ловчанския революционен комитет, у чиято сестра (Величка Луканова), по мъж Хашнова) Левски е пре- нощувал на 25 срещу 26 декември. Според него „у Ве- личкини ЛЕВСКИ БИЛ ОБЛЕЧЕН В ТУРСКИ ДРЕ¬ХИ, ПОЛУВЕХТИ, ТЪМНОВИШНЕВ ЦВЯТ (ВИШ- НЕ ГЮРУ)". (Проф. д-р П. Стоянов „Материали за историята на гр. Ловеч", ръкопис НБКМ, БИА II В 8308, стр. 14.) За да видим какво трябва да се разбира под „тур¬ски дрехи" (турско облекло), ще се възползуваме от едно писмо на даскал Васил Бушаранов, секретар на революционния комитет в Орхание, известен още като „Писарят на Общи", до Ст. Заимов от 13 май 1885 г., в което четем: „В края на м. декември Йонков пристига в Орхание, I след четвърт час или 20 минути пристигнаха и два¬ма конници търговци, въоръжени добре и накитени с ТУРСКИ КАЯФЕТ (ОБЛЕКЛО), КАТО ЧАЛМИ КА- ПАКЛИИ, КАЛЦУНЕ, ЧИЗМИ И ПРОЧИЕ" (НБКМ, БИА II А 8876). Така са били облечени В. Левски и Общи при едно идване в Орхание през декември 1871 г. Калцуните по това време са се правели от бяла аба (хаба) и са имали формата на ботуш, който обвивал цялото стъпало и краката до коленете. Обточвали се с гайтаи, по-дебел или по-тънък, в зависимост от об¬щественото положение на оня, който ги обувал, закоп¬чавали се от вътрешната страна с телени копчета. Допълнително указание за обичая на Левски да носи такива абени калцуни са „показанията" на Мария Сир- кова пред проф. д-р П. Стоянов, че след смъртта на Левски у тях останали дрехи, като „КАЛЦУНИ, ШУ¬БА" I други неща, затова с голяма вероятност може да' се твърди: на път за Къкрина Левски е бил не с навуща, а с КАЛЦУНИ („Материали за историята на гр. Ловеч", стр. 50). Да чуем сега следващото свидетелство за облеклото на Левски от НИКОЛЧО ЦВЯТКОВ БАКЪРДЖИЯ- ТА, който го е придружавал от Ловеч до Къкрина, бил е заловен заедно с него и с него изпратен в София на следствие и съд. Когато проф. д-р П. Стоянов като млад'лекар в Ло¬веч през 1901 г. решава да разпита всички живи съвре¬менници и съратници на Левски в комитетск;ата сто¬лица, един от първите е Николчо Цвятков Бакърджия- та. Той заявява пред доктора, че по пътя за Къкрина Левски е бил облечен „В ТУРСКИ ДРЕХИ ОТ АЛЕН ШАЯК" (вишневото у Христо поп Луканов и „алено¬то" при Никола Цвятков са равнозначни и може да се каже — напълно съвпадат!) Освен това в разказа на Н. Цвятков пред П. Стоянов се споменава седем пъти и за пояса на Левски, който по време на борбата се развързал и паднал, та после, по заповед на чауша, Николчо отново му го „опасал". Към облеклото на Апостола значи следва да прибавим с пълна увереност и ПОЯС. От Къкрина Левски, Николчо Цвятков и Христо Ла- тинеца — съдържателят на комитетския хан — били заведени в Ловеч, а оттам препратени в Търново. От спомените на Христо Иванов Книговезеца узнаваме, че Левски влиза, в този град, облечен в ЯМУРЛУК- Ето какво пише Книговезеца: „Излезох и ази пред дюгеня на вратата да гледам и като погледнах, отдалеч видях Васил Левски, ЗА- ЧУЛЕН С ЕДИН ЯМУРЛУК и си върти очите ту на¬горе, ту надолу" (Спомени, 1884 г., стр. 90). Същия спомен, малко по-обогатен, Христо Иванов разказал и на Захари Стоянов още преди 1884 год. и той го по¬мества в биографията на Апостола, където четем: „На мястото си замръзнах — говори Христо Иванов, — ко¬гато познах, че единия от вързаните беше брат ми, втория"— братовчед ми, а третия jj Васил Левски. На тоя последния впих погледа си, за да го изгледам за последен път. ТОЙ БЕШЕ УСУКАН В ЕДИН ЯМУР¬ЛУК, А ГЛАВАТА МУ ВЪРЗАНА" (3. Стоянов Щ „Васил Левски (Дяконът)", 1883 г., стр. 110). Ето че и ЯМУРЛУКЪТ („ЯПАНДЖАКА" от разка¬за на Мария Сиркова) излиза потвърден. От Търново, след разпознаването на Левски в кона¬ка, с усилена охрана той, заедно с Николчо Цвятков — Бакърджията и Христо Латинеца, бил препратен през Севлиево и Плевен — за София. От Плевен, според Николчо Цвятков, двамата с Левски пътували в една бричка (кола с пружини), вързани ръка за ръка. Апо¬стола бил облечен „В ДЖУБЕНЦЕ И АНТЕРИЯ, С ПОТУРИ С КЪСО ДЪНО (БИР БОЧУК ГЬОТЛИИ) И ПО ЧОРАПИ БЕЗ ПАНТОФИ". (Д-р П. Стоянов, Материали за историята на гр. Ловеч, стр. 43.) Казаното от Николчо за потурите буквално се по¬твърждава и от Димитър Пъшков, един от най-видни- те членове на революционния комитет в Ловеч, аресту¬ван след обира в Арабаконак, съден и осъден на за¬точение в Диарбекир. Пъшков потвърдил пред д-р Стоя¬нов, че когато Левски пристигнал в София и го подка¬рали към затвора, той го видял от прозореца на кау¬ша с „ВЪРЗАНА ГЛАВА, ОБЛЕЧЕН В ТУРСКИ ПО¬ТУРИ (БИР БОЧУК ГЬОТЛУ)", т. е. в същите поту¬ри, за които свидетел струва и Николчо Цвятков. (Д-р П. Стоянов, Материали за |историята на гр. Ло¬веч, стр. 29.) Марин поп Луканов съобщава на д-р П. Стоянов, че и той е видял през прозореца на кауша как карали Левски „за пред съдилището" и отбелязва, че „БИЛ ПРЕВЪРЗАН С БЯЛА КЪРПА ПОД БРАДАТА". (Д-р П. Стоянов, цит. съчинение, стр. 14.) И така, не остава никакво съмнение, че Левски е бил доведен в София в потури с късо дъно, полувехти| вишнев цвят. Малко е за вярване, че от Плевен за София Левски:-' пътува по чорапи, като се има предвид, че този вид турски потури, за които става дума — бир бочук гьот- лу във винен цвят, не са се носели с чорапи, а с АБЕ- НИ КАЛЦУНИ. Николчо вероятно е нарекъл калцу- ните „чорапи". Имаме още едно непряко свидетелство за съществу¬ването на потури в облеклото на Левски, когато е бил заловен в Къкрина, това е твърдението на Филип Си- мидов, че когато Левски се опитал да прескочи плета в двора, на ханчето в Къкрина, „ТОЙ БИЛ ОБУТ В БИРГЬОТЛИИ ГАЩИ (КАКВИТО НОСЯТ АРНАУ- ТИТЕ С ДЖЕБОВЕ ОТСТРАНИ ДОСТА ОТВОРЕ¬НИ)". По-нататък Симидов обяснява, че тъкмо един от тези отворени джобове на потурите се закачил за един от коловете на плета в двора на Къкринското ханче и той (Левски) „увисва отвъд плета надолу с главата". Симидов е сериозен свидетел, защото през 1880—1881 година е бил окръжен управител в Ловеч и-е имал възможност да събере сведения -от първа ръка сред живите свидетели на събитията в Къкрина. След всичко, дотук изложено, можем да обобщим: че при залавянето му в Къкрина и при влизането му в Софийския затвор Левски е бил облечен с ЯПАН- ДЖАК (опннджак, гуня, ямурлук), а под него — бир- гьотлии (еднодънни) арнаутски потури във- вишнев цвят, опасани с пояс. Дпанджакът е два пъти потвър¬ден, потурите —: три пъти, а вишневият цвят на дре¬хите - четири пъти. Имал е още антерия и джубе, 1 абени калцуни. Дрехите са били „турски", полувехти. На път за София пътува с превързана глава. А сега да видим как е бил облечен пред БЕСИЛОТО. Ст. Чилингиров пише, че пред бесилото той е бил облечен „С КОСТЮМА СИ, С КОИТО БИЛ ХВАНАТ ОТ ВЛАСТИТЕ В ХАНЧЕТО" (В. Левски, 1923, стр. 41-44). Нищо определено, но все пак тук се съдържа цен¬ната информация, че дрехите си той не е сменил. Според Манол Пенчев и Атанас Новоселски, и два¬мата от Подуяне, които по свой почин са дали пока¬зания през 1937 година във връзка с намерения на ул. Чаталджа „череп на Левски", бащите им видели Апостола на бесилото, „КАКТО ВИСЕЛ В ПОТУРИ И ЧЕПКЕН" (Архив - ВИМ). ЧЕПКЕН е връхна дреха, наричана още ачик дола- ма Ц незакопчаваща се, „отворена", с висящи ръкави долама. Това е типична турска горна дреха, както и лотурите във вишнев (ален) цвят. Най-подробно (и най-правдоподобно) е обаче описанието на дрехите на Левски на бесилото в спомените на 75-годишния етрополец Г. С. Потайников: „обут в цървули, полу-нови кълцуни до колената с бела каба с черни гайтани и жълти телени копчета, потури са- моченки с колчаци на колената, обточени с черен гай- тан, пояс тъмно червен-вин, салтамарка-чепкен с гай- тане колчаци на лактите, елече от шаяк, разкопчано при гушата му..." (В. „Мир", 18. III. 1937 г.) Излиза, че на бесилото Левски е висял с цървули, и „полунови калцуни до колената от бяла каба, с чер¬ни■ гайтани и жълти телени копчетаТова е много правдоподобно, след като знаем от Сиркова, че калцу- ните са били обичайна съставка от облеклото на Апо¬стола и още по-важно: че именно те, а не навуща се носели към вишневите арнаутски биргьотлии потури. Следва да включим в облеклото по време на изповед¬та и превръзката на главата на Апостола, за която знаем от основния разказ .на поп Тодора. Между дру¬гото присъствието на тази превръзка е доказателство, че полуразкъсаното ухо на Апостола още не е било заздравяло и той през всичките 41 дена на своя ареста е бил фактически болен. Поясът е вън от съмнение, салтамарката-чепкегг се повтаря два пъти, с абсолютна сигурност са доказаниJ и потурите, със същата сигурност Се удостоверява при¬съствието на ямурлука, белия оня „япанджак", с кой-1 то Левски тръгва за Къкрина, пътува през Търново за София и се качва на бесилото (както иконом поп То-1 дор твърди). Ето как този „бял япанджак" се превръща в пробен камък за искреността на поп Тодор, за истинността на един документ с неоценима важност, с чиято помощ ще можем да подложим на сравнение всички по-важни други известия за гроба и последните мигове на Левски I Стана вече дума, че до 1943 г. са се появили в пе¬чата доста спомени и съобщения, свързани с последни¬те мигове и с гроба на Левски, но заслужаващите от тях внимание са 38. Десет вече разгледахме, оста¬ват 28. След като имаме разказа на иконом поп То¬дор, задачата ни с разглеждането на тези спомени се облекчава извънредно много, защото 15 от всичките 28 разказа могат да бъдат отхвърлени като явно несъ¬стоятелни. В шест от тях-се поддържа, че Левски е за¬качен на въжето „полумъртъв" или „безчувствен", след изтърпените от него физически мъчения и опита му да се самоубие чрез блъскане на главата в стената на затвора. Тази легенда тръгва от една дописка за обес¬ването на Апостола във в. „Независимост" от 11 ав¬густ 1873 г., възприема се от 3. Стоянов, проф. д-р Па¬раскев Стоянов, Филип Симидов, Ст. Заимов, д-р Хри¬сто Тантилов и дори от известния наш историк Ал. Бур- мов (сп. „Отец Паисий", кн. 1 и 2, 1936 г.) Едва ли е необходимо да изясняваме, че тази вер¬сия не отговаря на истината. В останалите девет на брой несъстоятелни разказа, > появили се около стогодишнината от рождението на Апостола през 1937 год. се твърди, че тялото на Лев¬ски е било погребано в българските гробища при Ок¬ръжната или още „Сметната" палата, където е сега сградата на Националния аграрно-промишлен съюз на бул. „Хр. Ботев". Това са спомените на Ст. Маринов, Ал. Тилев, В. Икономов, Д. С. Маринов, Йосиф Ход- новски, Г. Клисаров, Ст. Кечеджиев, Ст. Стоянов и Н. Митаков. Само един сред тях е очевидец (Ст. Ма¬ринов),^ останалите са „чували". Знаем от разказа на поп Тодор пред 3. Стоянов, че Левски е погребан в гробищата за престъпниците, така че деветте други, които му противоречат — автоматично отпадат. От останалите, надеждните 13 спомена и съобщения, ще разгледаме първо тези на непреките свидетели на обесването на В. Левски. Според Ст. Заимов тялото на Левски е било погре¬бано „в старите софийски гробища" (Ст. Заимов, Ва¬сил Левски — дяконът", С., 1895 г.). Старите софийски гробища наричат изоставените, „напуснатите" гроби¬ща, в които заравяли престъпниците, затова ги нари¬чат „гробищата за престъпнициНякои ги наричат още „позорните гробища". П. М. Матеев твърди, че тялото на Левски е било „заровено до мястото на бесилката, от палачите, в окопа, точното място на който не може да се определи"% (В. „Мир" от 1 март 1937 г.) Г 43 Мястото на окопа е всъщност отлично определено в една скица, приложена към статията на Ст. Н. Коле- даров (в. „Мир" от 4 a Dryer 1937 г.). От нея се вижда, че „окопа", наричан още „хендек", е бил един доста дълбок ров, изкопан най-вероятно в началото на XIX век за отбрана срещу кърджалиите. Започвал от „Стамбол капие", дето горе-долу е сега Народното събрание, преминавал на север край Орханийската ка¬пия (където е паметникът на Левски), закривявал и продължавал на северозапад докъм ул. „Чаталджа" и отделял градската територия от „старото гробище"» където погребвали престъпниците. Неговото място се определя на изток от днешния бул. „Волгоград", гдето е бившата Работническа болница — сега ИСУЛ. (Виж фиг. № 3 от приложението.) . П. М. Матеев развива интересна мисъл, че съгласно обичая, след престояване на обесения няколко часа на бесилото, тялото му се предавало на надлежната вер¬ска община за погребение. Той не е посмял да доизре- че, че местната българска верска община явно не се е заинтересувала от тялото на Левски, макар че тур¬ският наказателен закон и е давал възможност да го погребе. (Турский наказателен законник, прев. И. Чо- рапчиев, 1867 г., стр. 5, отд. II, чл. 17.) Това можем да си обясним, на първо място, с поли¬тическия характер на процеса срещу Левски. По всяка вероятност и общинарите не са били единни, някои от тях като комитетски хора са били под угрозата да бъдат за-1 подозрени в съчувствие — като в случая с първенеца Димитър Трайкович. Хаджи Мано пък — другият пър¬венец, е бил по това време в люто съперничество, а и вражда с Трайкович и напълно е възможно тоя раз- нобой между двамата да е парализирал българската община. Ето какво пише Д. К. Бурски по въпроса: КЪДЕ Е ПОГРЕБАН ЛЕВСКИ „Тоя въпрос от 56 години насам се е задавал и никой не е успял да отговори. Няколко месеца след обесва¬нето на Дякона неговата майка и роднини почнали да разпитват софиянци, за да узнаят гроба му, обаче още тогава почват противоречивите сведения и напътствия. Синът на Андрея Начев, зет на Левски — Начо, който забягнал в Белград, след дълги разпитвания узнал, че уж г-жа Филаретова получила разрешение от съдиите, що осъдиха дякон Игнатий, и прибрала тялото му, оба¬че и това не се указало вярно. При чествуване 25-го- дишнината от обесването на Левски наново бйл по- ' вдигнат тоя въпрос; тия, които са се хвалили, че зна¬ят, са сочили разни места — ту трапищата, които били зад гвардейската казарма, ту гробищата, където е се¬га окръжната палата, ту на самото място, където е бил обесен, и пр. Всеки разправял това, що знае, и никой не бил положителен." (Д. К. Бурски, писмо до Отде¬лението за военни музеи, 25. III. 1937 г. — архив на ВИМ.) По-нататък Бурски пише в писмото си до Отделени¬ето за военни музеи, че през 1922 г. разпитал Ценко | Ленов, който в 1873 г. бил мухтар на махалата, в райо¬на на която спадало и бесилото при Орханийската ка¬пия; Ленов казал на Бурски, че „състоянието на бъл¬гарите и комитетските хора било толкова тежко след обесването на Левски и разтакаването на виновни и не (виновни), че никой не смеел да,отиде край бесил¬ката, та камо ли да поискат неговия труп за погребе¬ние(Явно трупът не е бил искан.) Според Ценко Ленов погребението на Левски стана¬ло „същия ден (в деня на обесването) в ъгъла между двата пътя, които се кръстосвали при турските гроби¬ща, гдето е сега царският манеж. Това било място, покрито с храсти и ботраци, и било отделено с трап от турските гробища. 24 дни по-рано там бил погребан Д. Общи, а до него, по към пътя, погребали и Левски". (Д. К- Бурски, „Къде е погребан Левски", в. „Полити¬ка" от 5. Щ 1929 г.) Важно е у Ц. Ленов споменаването гроба на Д. Об¬щи. След ужасяващите издайничества пред следствена¬та комисия, няма съмнение, че не се е намерил кой да поиска тялото на Общи за редовно погребение и той се е озовал в гробището за престъпниците. Щом и Лев¬ски е заровен близо до него, става напълно ясно, че и на неговото тяло е била отредена същата участ. Две по-стари свидетелства поддържат същото: едно¬то е на Д. Тодоров, който пише, че тялото на Левски е „погребано в старите болнични гробища(Д. Тодоров, „В. Левски", София 1923 год.) Същото повтаря и писа* телят Т. Г. Влайков: „тялото на Левски било погреба¬но в „старите болнични гробища", с тая важна допъл¬нителна подробност, че той сочи и къде са се намира¬ли те — „един мегдан зад казармата на княжеския конвой" (Т. Г. Влайков — „В. Левски", Къса биогра¬фия, С., 1898, стр. 84.) Припомняме твърдението на поп Тодор в разказа пред 3. Стоянов, че Левски е „закопан в гробищата за престъпниците, гдето са сега казармите за конвоя, в един хендек". Ясно е, че у Т. Г. Влайков, Д. Тодоров и поп Тодор става дума все за „гробището на престъп¬ниците". Нека да доизясним, че казармите на княжеския конвой по-късно се превръщат в гвардейски казарми, наричани още „кавалерийски". Всичко това е било раз¬положено на територията, ограничена днес от бул. „Владимир Заимов" и бул. „Бирюзов". На север от ка¬зармения район и неговите обори е била навремето местността „Кюлюците", където сега е сградата на Института за усъвършенствуване на лекарите (ИСУЛ). Какво разказват очевидците за обесването и погребването на В. Левски Славчо Тошев Войнички: Заедно с други жители на Подуяне твърди, че „тялото на Левски било захвърле¬но, където са сега оборите на гвардейския полк". (В. „Зора" от 15 април 1938 год. И. Велков „Нови сведе¬ния за обесването на Левски".) Дамян Богоев Врабчев: „Левски е погребан в напуснатите гробища". К. Николов, който публикува спомените на Д. Богоев, предава по-нататък неговите (на Богоев) обяснения, че тези гробища са се намира¬ли по склона „северно от сегашните казарми на гвар¬дейския конен полк". „Върху тия гробища сега (пише Ни¬колов) са. построени по склона къщите по северната линия на бул. „Дондуков", източно ют бул. „К. Стои¬лов" (днешния „Волгоград" — б. м.). Тоя склон е с падение на север към „Кюлюците" и жп линия, в мест¬ността „Кюлюците" сега е построена Работническата болница. В напуснатите гробища тогава погребвали са¬моубийци, намерени убити хора, застреляни, обесени, изобщо хора, които не заслужавали почетно погребе¬ние". (В. „Слово" от 5. III. 1938 г. „Какво разказва за Левски друг негов съвременник" — К. Николов.) Д, Богоев повтаря по-нататък отново: „Левски погре¬баха в гробищата при Кюлюците" и с това той прави връзката между „напуснатите гробища", където зара¬вяли престъпниците, и „гробищата при Кюлюците", ко¬ето е едно и също. Атанаса Янева, софиянка, разпитвана през 1937 г. от Общогражданския комитет за издирване гроба на Левски: „В деня на обесването, след залез слънце, вол¬ска кола отнесе тялото на Левски през мостчето над хендека (окопа) и заскърца към близките гробища." Янева стояла с баща си на балкона на тяхната къща до хендека, докато колата, водена от коларя и придру¬жена от няколко заптии, прекосила полското землище и занесла тялото на Левски към гробището при Кюлю¬ците „без поп". (Ст. Н. Коледаров, „Гробът и костите на В. Левски намерени", в. „Мир", 4. VIII. 1937 г.) Нов елемент е тук „волската кола", придружена от заптии, „без поп". Това допълва пестеливия разказ на поп Тодор относно погребването. Интересно, че споме¬нът на Атанаса Янева напълно съвпада с този на Алексанка Н. Харитова, също софиянка и също раз¬питвана от Общоградския комитет за издирване гроба на Левски. Докато бащината къща на Атанаса била край „окопа" (рова) и тя могла да види от балкона с баща си заминаването на волската кола с тялото на Левски, бащата на Алексанка имал кръчма при Стам- болкапия. Там идвал да се почерпва от време на време и някой си Кръстю кацаря, който „извършвал погребе¬нието на обесените заедно с негов другар от еснафа — също кацар и с помощта на своята волска кола". Алексанка твърди, че след Освобождението в кръч¬мата на баща й се явили двамата кацари, облечени в нови дрехи, за да се срещнат там на уговорената от баща й среща със сестрата на Левски — баба Ана. Двамата кацари й посочили мястото — „гробът на Апостола, нейде зад кавалерийските казарми, наблизо до християнските гробища". („Де е гробът на Апосто¬ла" — „Вестник на вестниците" от 21 април 1937 г.) В този разказ погребението с волска кола се повта¬ря. Алексанка твърди за местопогребването „нейде зад кавалерийските казарми, зад християнските гробища I там са именно гробищата при Кюлюците, за които говори Дамян Врабчев, „старите", „изоставените", „гро¬бищата за престъпниците". Преминаваме към един очевидец, който не >ов6ри за местопогпебването на Левски, но затова пък дава твър-,: де подробни сведения за облеклото и физическия образ щ Левски. Това е Г. С. Потайников. Бил е през 1873 г. 12-годишно мом¬че. Потайников твърди, че от предния ден вече се зна¬ело сред турците, че „тая нощ щял да бъде обесен най баш комитата на Орханийската капия". Заедно със сво¬ите приятелчета-турчета той отишъл на обесването. Физическия образ на обесения Потайников описва така: „Беше на около 35—40 години... над тила на главата му имаше подутина голема колкото една пок- варка или голема корабия. Главата му Щ наклонена към лявото рамо, малко наведена напред; коси, вежди — чер? ни, мустаци — черни, малки и редки, очи отворени... Ли¬це — обло, мургаво, със строг израз. Ужас ме обзе, като познах в лицето на този обесен човека, който дохождаше при баща ми и слизаше като пътник в Хаджимановия хан, с черен кон, оседлан със самар, козиняви дисаги, конски чул и япанджак от сива хаба, но всякога със сел¬ски цървули. (П. М. Матеев — „Жив свидетел за Левски", в. „Мир" от 18. III. 1937 г.) Четем това тъй живописно и подробно описание с леко смущение: как е могъл да разгледа Потайников голямата като „корабия" подутина „над тила на гла¬вата", ако главата е била „вързана" (точните думи на . поп Тодор са: „била му вързана главата".) Има две възможности: или превръзката да е свалена от палачи¬те, преди да му надянат примката, за да открият вра¬та, или да е минавала тя през раненото, ухо „под бра- I дата", както твърди Марин поп Луканов. При това по¬ложение напълно е възможно подутината „на тила" да | останала открита. Единствено противоречие тука §| че Потайников описва веждите, косите и мустаците на' обесения като „черни", а лицето „мургаво". За мурга¬вото лице има обяснение: лицата на обесените посиня¬ват от застоялата кръв, а след час или два силно по¬тъмняват. Що се отнася до косите на Левски, те са бцли към по-зрялата му възраст тъмнокестеняви до червени — могат да се видят същите коси във Военно- историческия музей в София, съхранени от майката на Левски след неговото разстригване. Не е изключено тъмнокестенявите коси на Левски да са се сторили на Потайников „черни". Лицето на Левски мнозинството негови съвременници описват като „обло", в това отно¬шение описанието на Потайников не събужда никакви съмнения. Следва едно от най-интересните показания за гроба на Левски — на очевидеца Александър Младенов, за¬писани и публикувани от Павел Алексрев във в. „Мир" от 2 март 1937 г. Спомените се отнасят за ранната сут¬рин, когато е станало обесването. Ето някои харак¬терни за тоя разказ подробности: „Правеше впечатление, че не се виждаше българин, само тук-там по някой турчин. Срещнахме Левски, беше заобиколен от турски войници и тръгнаха по едно вър¬вище, което ни изведе на бул. „Цар Освободител". След това се присъединиха и други хора. Левски хо¬деше прегърбен, с наведена глава. От къщичките над¬ничаха хора, но не смееха да излезат навън. При бе¬силката имаше 10—15 турци и един наш. Свещеникът когато започнаха да го бесят, изпъди нас, децата, да не гледаме и ние слезохме при реката, когато чухме, че е вече обесен, ние се върнахме. Те режеха вече въже¬то и го хвърляха, всеки да си вземе... След това тръг¬наха за гробищата, ние за вкъщи. Гробищата се нами¬раха в, днешния квартал, включващ улиците „Обори¬ще", ул. „Дунав", бул. „Дондуков", ул. „Кракра", ул. „Регентска". Тук е погребан Апостола на българската свобода. Тези гробища беха смесени български и тур¬ски. Погребаха го привечер, а сутринта, като отишли наши християни да занесат нещо за ядене и пиене, НАМЕРИЛИ ГРОБА РАЗРОВЕН И ПРАЗЕН. ЛЕВ¬СКИ ГО ИЗВАДИЛИ ОТ ГРОБА, ИЗЧЕЗНАЛ: кой го беше откраднал — не можехме да узнаем, нашите или турците... На другия ден ние, децата, любопитни, оти¬дохме и видяхме един гроб разровен, празен, пресна пръст." Правдиво е в този спомен казаното за малкото при- съствуващи при обесването — „10—15 души турци и един наш и в това отношение той напълно се покрива с разказа на поп Тодор. Много убедително звучи из¬пъждането на децата от свещеника и особено харак¬терната за подобни случаи подробност с рязането на парчета от въжето, за да си вземе от него „всеки44. (Известно е суеверието, че парченце от въже на обе¬сен се носи като талисман.) Що се отнася до местопогребването на Левски, ука¬занията, които дава Ал. Младенов, ни насочват към напуснатите гробищаопределени за престъпниците, защото в този район други, освен тях и турските гро-" бища, няма. И в това отношение разказът на Младе¬нов издържа на проверката с разказа на поп Тодор. Споменът на Ал. Младенов е толкова важен, колко¬то и основният разказ на поп Тодора поради факта, че в него се разказва как гробът на Левски е бил на дру¬гия ден намерен разровен и празен. Само четири дни след въпросната статия на П. Алексиев във в. „Мир44, в същия вестник излиза спомен за Левски на Мария поп Павлова, предаден от Никола Станчев, в който пише: „Моите сведения .съвпадат и се допълнят с тия на г. Павел Алексиев, който ги излага в брой 10984 от 2 март т. г. на в. „Мир44. По-нататък четем: „Като зет на стария софийски род Поптошеви, в семейството ни дохождаше старата софиянка и близка приятелка — баба Мария поп Павлова, известната в рода ни баба Цеци, дъщеря на покойния свещеник поп Павел, съвременници с дядото на покойната ми жена, поп Тоше, и двамата погребани в църквата „Св. Спас”. Баба Мария почина миналата година на 86-годишна възраст. Тя е жена на Илия Лазаров от с. Локорско, Софийско, починал на 29 януари 1902 год. Последният е бил четник от Ботевата чета и жена му, баба Мария, получаваше поборническа пенсия и живееше до своята смърт на ул. „Хилендар44, гдето имаше къщичка, на¬правена на „поборническо място44. Обесването и погребението на дякон Левски ми го е предала баба Мария със следните подробности. Денят на обесването на Левски е бил студен и вет¬ровит. При обесването му не е смеял никой българин да присъствува, освен по двама или трима представи¬тели на тогавашния еснаф, които по заповед са били заставени да отидат. Левски е висял на бесилката 1—2 денонощия и през това време само младежи десетина- годишни са имали смелостта да минават покрай бе¬силката. Тялото на Апостола е било погребано от поп Тодор много близко до бесилката. Дотук баба Мария говореше спокойно, обаче на зададения от мен въпрос: где е днес тялото му, тя като че се пренесе в оная тъмна епоха, когато на такива въпроси се отговаря само при клетва, че няма да бъде предадена на тур¬ските власти. И със своята искреност и добродушие ми добави, че тялото на дякона Левски е откопано от тогавашния клисар при днешната църква „Св. Па¬рашкева" на ул. „М. Луиза" и погребано в олтара на същата църква. (Гръцкото „Св. Параскева" е побълга¬реното „Св. Петка" б. м. Н. X.) Този подвиг е из¬вършен от покойния Христо Хамбарков — Гъската, който е бил във връзка с членовете на софийския ре¬волюционен комитет." (Н. Станчев, „Де са костите на Левски!, в. „Мир", от. 6. III. 1937 год.) Явна грешка в този разказ е, че тялото на Левски висяло на бесилката едно-две денонощия. Другото, като например твърдението за малкото българска „публи¬ка" при обесването, напълно се покрива с разказа на поп Тодор и другите спомени. Най-важно тука е, разбира се, съобщението, че тя¬лото на Апостола е било изровено и препогребано от Хр. Хамбарков—Гъската, който е бил по същото вре¬ме — това от други източници ще го научим — клисар при църквата „Св. Петка Самарджийска". Съобщението е категорично. Представете си, че то¬гава, на другия ден след излизането на вестника, на 7. III. 1937 година, някой бе копнал в олтара на „Св. Петка" и бе се натъкнал на скелета в северната поло¬вина на олтара, който през май 1956 г. бе разкрит при „спасителните" археологически разкопки! Щеше ли да има колебание, че това е гробът с костите на Левски? За съжаление не само че никой не се е наканил да копне, но на това известие, макар да е най-определе- ното, надеждното и най-лесно за проверяване, никой не му обръща внимание. Пет дни след неговото обна¬родване туркологът В. Шанов сигнализира в Отделе¬нието за военни музеи (писмото е заведено на 16 ав¬густ 1937 г.): „Поддържам съобщението (не си спомвам от кого), поместено във в. „Мир", в което се казва, че на втория или трети ден от погребението на Левски намерили са гроба му отворен и тялото му задигнато... Това прена¬сяне на тялото ще е станало твърде тайно, за да не се знае чие тяло се пренася, та да не се разбере от тур¬ските власти. По тази именно причина след освобожде-' нието на България никой не е знаел да каже с поло* жителност где се намира истинския гроб на Левски." Не е било голяма работа сформираната при Отделе¬нието за военни музеи по туй време комисия да намери в. „Мир" и да види за какво става дума. Да допуснем, че са пропуснали, но в протокола на комисията, назна¬чена от Отделението за военни музеи за издирване гро¬ба на Левски с дата 20 септември 1938 Щ става дума на стр. 2 за твърдението на М. Павлова, че „костите на Левски са в църквата „Света Петка Самарджий¬ска". Значи все пак комисията, в която са влизали ос¬вен военни, но и учени, като проф. Гошев, директорът на Етнографския музей Кр. Миятев и др., са били от¬лично запознати със статията на Н. Станчев или все едно — с разкритието на Мария поп Павлова. Същото необяснимо пренебрежение към спомена на Мария поп Павлова срещаме и по-нататък — Ив. Унджиев напри¬мер въобще не споменава за този спомен в прегледа на известията за гроба на Левски. Това между другото, а сега да си се върнем на ду¬мата и обобщим: от общо 13 сведения за обесването и погребването на Левски само петима са очевидци на обесването — Ценко Ленов, Сл. Войнички, Ат. Янева, Ал. Младенов и Г. С. Потайников. Другите като съвре¬менници — само са „чували". От всичките 13 на брой очевидци и съвременници само един говори за закопа- ването на Левски «в „окопа" (хендека), всички останали сочат пряко или косвено за местопогребване на Левски IстаритеЦ изоставените, напуснатите, позорните или все едно гробището за престъпници при Кюлюците, зад манежа, княжеския конвой, гвардейската или кавале¬рийската казарма, което е едно и също. Удивително, изненадващо и едновременно — ободря¬ващо единодушие! Ободряващо в смисъл, че т. нар. очевидци не са лъгали „на поразия", както някой се беше изразил. Работата е в това, че не е имало кой да обясни разноезичието в техните разкази, произходящо от различните названия, които те са употребявали във връз¬ка с местопогребването, и да обърне внимание, че става дума за едно и също — „гробището за престъпниците". Покритието на въпросните спомени с разказа на поп Тодор пред 3. Стоянов не само придава пълна досто¬верност на този документ, но в една обратна връзка спомените зазвучават, макар и не във всички отноше¬ния.— като свидетелства. Изобщо спомените на очевидците предоказват фак¬та, че тялото на обесения Левски е закопано в гроби¬щето за престъпниците с всички произходящи от това последствия: Първото и най-важно последствие са чув¬ствата на огорчение, болка и протест, бликнали в ду¬шите на мнозината истински самоуважаващи се бълга¬ри, приятели и съмишленици на обесения Апостол. Не е възможно фактът, че техният кумир е бил заровен редом до издайника Д. Общи, да е бил равнодушно изтърпян от тях, затова те са решили да го извадят от позорното гробище и препогребат на почетно място, като са избрали за това невзрачната и вкопана в зе¬мята „Св. Петка Самарджийска", здраво държана в български ръце, настрана от софийските фанариоти. (Виж фиг. № 2 и 4 от приложението.) Само така може да се обясни защо многократните претърсвания за гроба на Левски, започнали от първи¬те месеци на неговата гибел — когато двамата кацари са били живи, §г- не са се увенчали с успех. Да видим сега с какво ново обогатяват спомените на очевидците представата ни за последните часове на Левски По въпроса кога Левски е свален от бесилото оста¬ва в сила казаното от поп Тодор, че „стоял на въжето до пладне". А. Младенов твърди, че са го погребали «привечер", Ценко Ленов — че погребението му ста¬нало „същия ден", т. е. в деня на обесването, а според Атанаса Янева тялото е закопано „в деня на обесва- ЩЛ след залез, слънце". Все едно, категорично може Да се твърди, че обесеният Апостол е бил заровен същия ден, най-вероятно преди да се е мръкнало. (Едва ли кацарите биха се наели да копаят гроб в тъмно!) Що се отнася до последнихе думи на Апостола, Стоян Заимов твърди, че те са: „За едно нещо, дядо попе, ще Ви помоля: който ви пита за Дякона Левски, ка¬жете му, че той, Дякона, за българската свобода за¬гина." (Ст. Заимов, Васил Левски — дяконът, 1895 г.) Казаното не е в стила на Левски, а е чисто по Стоян Заимовски. Левски (ако се съди по писмата му) не е имал обичай да си служи с двойните и тройни повто¬рения, за да придаде по-голяма художествена убеди¬телност на казаното. Това са неприсъщи нему ретори- чески похвати. Същото може да се каже и за провикването на Лев¬ски, че „той е първият, но че след него са хиляди" — както твърди Дамян Богоев. (Между другото Дамян Богоев не е очевидец на обесването, а всичко, което,; знае, го е чувал от поп Христо Павлов, който уж бил изповядал Левски. Това прави неговите показания не¬сигурни, с изключение на казаното за местопогребва^ нето на Апостола, което съвпада с истината.) Във „Вестник на вестниците" — според Атанаса Яне- ; ва (споменът й е предаден от художника Г. Черкезов): „Бодро вървел Апостола, а когато наближил бесилото, извикал на палача: „Приготви се, идва овен, да го за- I колиш." (Л. Дойчев, „Левски в светлина", 1943 г.) „Преди въжето да умори момчето (според Славко Тошев Войнички), то извикало с ясен глас: „Братя бъл¬гари, аз си отивам, ама и турците си отиват1" С. Стой- . ков—Сокола приписва на Левски думите: „Да живей България", изречени с ясен глас, когато бил вече на¬ближил няколко крачки от бесилката. Има и други още по-художествени варианти, като на¬пример този, че на отиване към бесилото Левски запял популярната навремето песен: „Сега усетих, че в сърцето ми черна кръв закапа..и т. н. Приведох тези нови „данни" за пълнота, без да смя¬там, че е необходимо да ги оборвам. Те са прекалено показни, за да бъдат приписани на Левски. Неговите най-вероятни последни думи са казаните пред иконом пои Тодора: „СИЧКО, КАКВОТО СЪМ СТОРИЛ, СТОРИХ ГО ЗА ОТЕЧЕСТВОТО" Спомените на четиримата очевидци на обесването с нищо особено не допринасят за осветляване физическо¬то състояние и поведение на Левски преди екзекуцията. Двама от тях сварили Апостола мъртъв, единствен Александър Младенов го е видял, когато низамите са го водели към лобното място „прегърбен и с наведена глава". Това звучи убедително, сериозно и е напълно естествено дори за един национален герой. Авторите, които премълчават насълзяването на Левски, за да го направят по-суров и героичен, са изтръгнали най-есте¬ствения и човечен признак на мъката, свила сърцето му в този последен трагичен миг. Те забравят, че един чо¬век, тръгнал на смърт, може да се насълзи не само от жалба за живота си, макар че и така да е, няма в това нищо унизително. Те се опитват да героизират по¬ведението на Левски, като го правят по-твърд, „бодър" и^остър", и дори нехайно весел пред бесилото (толко¬ва весел, че дори запял) и старателно избърсват.. 1 ста¬рателно премълчават сълзите в очите му, без да подо-' зират, че така те просто го смаляват. Ако е вярно, че Левски не е изпитвал страдание през последните си мигове, това би било не твърдост, а ко- равосърдечие; не сила, а безгрижие за онова, което се е случило и е могло да се случи след тежкия удар вър¬ху комитетската организация. Едно е да умираш, кога¬то чуваш зад себе си победното ура на своите другари, дал,ечния тътен на последната битка — тогава може да се умира и без сълзи. Може да се умре дори с усмивка. Друго е да прекрачиш към смъртта с трагичното чув¬ство, че твоето дело, святото народно дело, остава не¬завършено и доведено до ръба на пропастта от издай- ници и надути некадърници. Когато всичко около тебе се срутва — съдби, надежди, мечти — и ти си видял хората, на които си вярвал, в най-грозния им образ — тогава не се умира без сълзи. Това, че Общи прави пълни, даже непоискани раз¬крития, Левски го е предчувствувал и може би — очак¬вал, та мерзостта на този авантюрист едва ли го е из¬ненадала. Това, че Анастас поп Хинов не само издава, но обикаля от кауш в кауш, увещава и останалите да издават и свършва с това работата на десет души сле¬дователи —- и за това Левски трябва да е бил подгот¬вен. (Хинов е човекът, който заплашва Левски в едно писмо, че ще го „клъцне по челото", и надстина изпъл¬нява своята закана.) Издават обаче и най-верните, ка¬то Вутьо Ветьов, когото Левски много обичал и в кого¬то много вярвал; прави разкрития и даскалчето Васил Бушаранов; издава, и то пръв от всички заловени по обира на хазната, и даскал Иван Фурнаджиев, който* заявява на следствието, че иска да му се признае каче¬ството на доносчик и да се възнагради, защото е на¬правил разкрития, за които не са го питали. А Вутьо Ветьов, когато разказва случката с убиването на мом¬чето в Ловеч, изопачава нещата във вреда на Левски. Простите издават от простотия, а по-умните и просве¬тените — от страх, от завист, от корист и робска пок¬вара. Левски не е могъл да забрави тяхната низост. А как ли се е усещал той, когато на масата на извън¬редната следствена комисия се изтърсва от едно чувалче целият комитетски архив, строго съхра¬няван уж в Букурещ в заключените чекмеджета на Каравеловия дом? Сега вече знаем, че чувалчето с комитетските книжа е било предадено за съхранение у един човек от Сръбското дипломатическо агентство, за да не попаднат те при обиск в ръцете на румънската полиция. „Довереното лице" решава обаче да ги прода-1 де на турците и така комитетският архив попада в ръ¬цете на следствената комисия в София. Левски не е могъл да знае това и не е могъл друго да си помисли,§ освен че „нещо" се е случило, а това „нещо" не е мог¬ло да бъде друго, освен или румънската полиция да е претърсила къщата на Каравелов и да е иззела книжа¬та, или Каравелов да е онова което в наше време се нарича с думите „агент-провокатор", т. е. издайник. Смайваща мисъл! Смайваща и ужасяваща. Какво ли е усетил Левски при това досещане — нека да е само едно мигновено подозрение, а поне от подозрението той, пък и всеки друг на неговото място, не ще да е могъл да се спаси. За всички тези вътрешни бури в душата на Апостола можем само да гадаем, но във всеки случай оттук на¬татък (след появяването на комитетските писма на ма¬сата на следователя) неговите отговори стават моно¬тонни и в тях се усеща някаква умора. Опитите за лич¬на защита като че приключват и единственото, което го държи на крака, е непоколебимото решение да спаси от преследване незаловените още' комитетски хора, а организацията — от пълен разгром. Освен това в трагичната последна равносметка на Апостола не е могло да не се включат собствените дей¬ствия, бездействия и грешки — мислите, които са го- разпъвали върху кръста на неговата вътрешна голгота. Не благаме в сметките физическата болка, която е догризвала остатъците от телесната и душевната му сила. Ето защо Левски е бил „изнемощял, със сухо, пре¬бледняло, страдалческо лице" и със сълзи в очите, пре¬ди да стъпи върху зловещото буре и да поеме послед¬ния си дъх. .. / Едно е положително: Левски е на първо място сред ония, за които може да -се вярва, че в последните си мигове са плакали не за себе си, а за поробеното си отечество. Художниците са го рисували във всякакви пози, аз бих го нарисувал, ако ,да можех, както го описва поп Тодор — с белекчета на ръце, превързана глава и на¬пиращи сълзи в очите. И това, мисля, ще бъде истинският образ на Апосто¬ла на свободата и човещината — ВАСИЛ ИВАНОВ — ЛЕВСКИ. -------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 6.4.2010, 23:59 |
Извинявам се за недобре разпознатя текст и неоправените грешки на файнрийдъра. Когато имам целия материал ще го оформя като компактен текст и се надявам да ги няма грешките. Очаквайте продължението. -------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Канатица 31.5.2010, 16:29 |
Лекция-дискусия на тема “Идеологията и заветите на Николай Хайтов” “За мен и мислещите Българи, единственият идеал е суверенна и добруваща България!“ * Неразбраният глас на Николай Хайтов – гласът на родолюбието; * Неразбранщина, която може да завърши с национална гибел; * “ Не мога да пиша есета и романи, когато нацията ми загива! “; * За да оцелее, националният ни организъм се нуждае от единствената истинска живителна сила – Родолюбие = Национализъм. 2 юни, сряда, от 19,00 часа Аудитория 21 А на Историческия факултет към Софийски университет Източник: http://bg.altermedia.info/?p=14666 -------------------- "?????? ???? ???????, ?? ???????? ???? - ??? ????? ?? ???? ?? ? ???????" |
Канатица 19.2.2011, 14:09 | ||
http://news.ibox.bg/news/id_1898021736 -------------------- "?????? ???? ???????, ?? ???????? ???? - ??? ????? ?? ???? ?? ? ???????" |
Георги-НЗ 9.3.2011, 23:23 | ||||
А и ето продължението:
-------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 9.3.2011, 23:26 | ||
-------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 9.3.2011, 23:54 | ||
-------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 9.3.2011, 23:57 | ||
-------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 9.3.2011, 23:58 | ||
-------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 15.3.2011, 8:32 | ||
-------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 21.4.2011, 22:29 | ||
-------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 21.4.2011, 22:31 | ||
-------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 21.4.2011, 22:33 | ||
-------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 21.4.2011, 22:36 | ||||
-------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 21.4.2011, 23:38 | ||||
-------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Георги-НЗ 21.4.2011, 23:45 |
Оставя открит въпроса за снимките от книгата - къде да ги кача. Дали тук в галерията или на сайт за снимки? -------------------- ????? ????????? ????, ????? ? ???????????! |
Канатица 8.10.2012, 11:08 |
- Г-н Христов, наскоро излезе последната ви книга „Николай Хайтов и спорът за гроба на Васил Левски”. Кое ви провокира да поставите отново на дневен ред тази спорна тема? - Написал съм няколко книги за Николай Хайтов, така че бе съвсем естествено да се обърна към този проблем, на който авторът на „Диви разкази“ отдели двадесет години от своя живот. За него това беше кауза, а не обществена шумотевица с комерсиална цел. Още повече че въпросът къде е погребан Васил Левски не е самоцелен или некрофилски, а опира до нашето национално достойнство, до честта ни на българи и патриоти. Смятам, че дискусиите за местопогребването на Апостола са нужни и днес, защото паметта за Левски е нашето спасение от нравствения потоп на съвременния либерален капитализъм, избрал за идеал паричния свят, нехаещ и неуважаващ славата и достойнството на предците ни. В последна сметка проблемът с гроба на Апостола остава открит и тежи на съвестта ни. Все пак единственото нещо, което той е поискал за себе си, е: „Гробът да ми е в България и всякой да го знае“. Това негово предсмъртно желание често се премълчава или подминава, замъглявено с общи приказки от рода, че Левски е в нашите сърца, че откриването на гроба му е без значение и пр. нелепости. - Знаем ли обаче как българите са се отнесли към Апостола след неговото обесване, ширят се различни версии? - Това е и целта на тази книга. Тя проследява историята на полемиката и различните версии за гроба на Апостола. Стремил съм се да отговоря на три важни въпроса. Първо, как се е отнесъл българският народ към обесения Левски. Второ, вярно ли е обвинението, че гробът му е останал неизвестен поради липса на историческо чувство у нас, и последно – дали тленните му останки са били изоставени в гробищата за престъпници на София, или са се намерили сърцати и достойни българи, които да го погребат по християнски. - Вие споделяте ли мнението, че гробът на Левски е останал неизвестен поради липса на историческо чувство у нашия народ? - Не. Доказателство е непрестанният интерес към откриването гроба на Апостола, продължаващ вече над един век, без никакви признаци да утихне. Защото потребност човешка е да се „овеществи“ почитта ни към Левски, да се поднесе букетче цветя и да се запали свещ над гроба му. - Покойният Николай Хайтов ревностно поддържаше тезата, че Апостола е бил препогребан в църквата “Св.Петка Самарджийска”, в центъра на София. То беше атакувано от археолога Стамен Михайлов, проучвал храма. Той обвини писателя в манипулация и лъжа, къде е истината в този спор? - Хипотезата, че Васил Левски е откопан от „гробищата за престъпници“ в София и повторно погребан в „Св. Петка Самарджийска“ е лансирана основно през 30-те години на ХХ век. На 6 март 1937 г. в един от най-авторитетните по това време вестници „Мир“ излиза силно интригуващата и любопитна публикация на журналиста Никола Станчев под заглавие „Де са костите на Левски“. Тя е изградена върху сведенията, които му дава Мария поп Павлова – жена на Ботевия четник Илия Джагаров. В статията на Никола Станчев за първи път се посочва точно, ясно и конкретно къде е погребан Васил Левски: в олтара на софийската църква „Св. Петка Самарджийска“. През втората половина на ХХ век тази версия става предмет на ожесточени полемики, в които се включват редица учени, публицисти, на родове ди, журналисти. Николай Х а й т о в придава на спора за гроба на Левски национален характер. В резултат на обширно разглеждане в системата на БАН се стига до решението пред църквата „Св. Петка Самарджийска“ да се постави паметна плоча с надпис: „Според редица данни тук през 1873 г. е бил погребан Апостола на свободата Васил Левски“. И до ден днешен няма такава плоча! Изявленията на проф. Стамен Михайлов са естествена самозащитна реакция. Но той така и не можа да даде смислен отговор на въпроса защо костите на скелет № 95 не са съхранени, при положение че се предполага и усилено се говори, че те биха могли да бъдат не на кого да е, а на Апостола. Този факт израз на престъпно нехайство и безотговорност ли е, или е умишлен. Да не влизам в повече подробности. Искам обаче да отбележа нещо важно, което поставя под съмнение тезата за „редовността“ на погребенията в църквата. Стамен Михайлов се е изтървал в публикацията си „Църквата „Св. Петка Самарджийска“ в София“ от 1961 г. Там той твърди, че при разкопките първоначално е открит културен пласт, засипан с „пръст, наситена с късни материали – от последните години на турското робство“. Оттук нататък всякави негови изказвания, че погребенията в олтара на„Св. Петка Самарджийска“ са „по-стари от църквата“, че са „ранно византийс к и “ , че са на „възрастни индивиди“ и пр. са повече от съмнителни. - По време на вашите проучвания открихте ли нови неоспорими доказателства в подкрепа на тезата на Хайтов? - Тезата на Николай Хайтов, че Левски е повторно погребан в църквата „Св. Петка Самарджийска“, е най-логична и правдоподобна. Тя е изградена върху пълното засичане и съвпадение на историческите с археологическите факти. Логичната връзка тук е очевидна и в никакъв случай не е резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Не може да се отрече силата и аргументираността на неговата версия. Ако костите на скелет № 95 бяха запазени, а не захвърлени незнайно къде, и най-елементарната антропологична и морфологична експертиза (а сега и ДНК анализ) биха установили (дори само по двата горни зъба), че намереният в „Св. Петка Самарджийска“ скелет на мъж е на Васил Левски. - Казвате, че установяването на гроба на Васил Левски е еднакво неудобно както за комунистите, така и за новоизлюпената след 1989 г. парламентар¬на демокрация, какви са аргументите ви? - Фактите и настроенията в обществото. Видимо е, че независимо от различния контекст на дискусията за местопогребването на Апостола и в момента резултатът е един и същ, а спорът за гроба му отново е неуместен. Този път, защото паметта за Васил Левски - символът на българското родолюбие, е трудно съвместима с претопителния поход срещу националната ни идентичност, който се води от години у нас. Ето защо ние се нуждаем от нова дискусия днес, която да се противопостави на един от водещите процеси в посттоталитарното общество – този на дегероизацията на българската история. http://bolgari.net/doc__ivailo_xristov:_grobyt_na_apostola_tezhi_na_syvestta_ni-h-454.html -------------------- "?????? ???? ???????, ?? ???????? ???? - ??? ????? ?? ???? ?? ? ???????" |