Движение 'Воини на Тангра'
Великият Аратеб-Раудеб


Йордан_13 23.12.2019, 23:41
(Извадки от Първа, Втора и Пета част на "Сказание за Чулман"


СКАЗАНИЕ ЗА ЧУЛМАН, ЧАСТ ПЪРВА “ПЕСЕН ЗА СТАРА БЪЛГАРИЯ”

12. Джам построява Сандугач и запалва огнището Аратеб


(1) Жена на българския цар Джам-деде
станала дъщерята на вожна на шаните,
внучката на Ръш-деде –
несравнимата Сандух.

(2) В нейна чест Джам
направо на мястото на сватбения пир
построил прекрасна каменна столица
и я нарекъл Сандух-Касе.

(3) Но много скоро на този град
почнали да казват Сандугач,
защото в него имало много градини, а в тях
пеели – един по-добре от друг – славеи.

(4) Една градина край царския дворец
била особено красива:
тя се разполагала на склона на един хълм,
който се спускал надолу стъпаловидно.

(5) По тези стъпала
сред разнообразните дървета
се разполагали красиви,
оцветени беседки.

(6) А от върха на хълма
към подножието му
течали по стъпалата
чистите води на Иджим.

(7) Затова и цялата тази градина
я наричали Иджим...
Оттогава българите считали,
че Иджим – това е Райската градина...

(8) В тази градина често се чувало
и чудното пеене на самата Сандух,
затова хората я нарекли
Сандугач-хатън.

(9) Когато на Джам и Сандух
се родил син,
нарекли го Янаръш
в чест на Ръш-деде.

(10) На празника по случай
раждането на Янаръш
Джам казал на Сузрука:
“Малък е нашият народ.

(11) А бих искал
да направя българите
велик народ,
но не зная как да го направя!”.

(12) На това Сузрука отвърнал:
“Според нашите поверия
за това трябва
да запалиш в огнище вечен огън.

(13) Но такъв има
само на едно място –
в дълбока пещера
под планината Гидж.

(14) И само малцина алпи
могат да се доберат дотам,
а кой може да вземе огъня –
това никой не знае”.

(15) Помислил Джам
над думите на аскала
и решил да тръгне
да търси Алабуга.

(16) Базините притежавали
Пеещото Дърво – Ератът,
по името на което
някога наричали книгите.

(17) Ератът разказало на Джам
къде да търси дядо си
и той веднага тръгнал
към Иджик в Събан...

(18) Като намерил Алабуга,
Джам го помолил
да получи за огнището на българите
малко от вечния огън.

(19) Същевременно той узнал
от добрия Иджик
как да построи
огнището за вечния огън.

(20) Алабуга успял
да се промъкне в пещерата
под планината Гидж и да вземе
малко от вечния огън.

(21) А докато той
ходил за него,
Джам построил край Джамбул
едно голямо огнище.

(22) Огнището поставили до
един чист извор и горичка
и една уба с меч
на самия връх.

(23) Защото, както обяснил Иджик,
“Край вечния огън
трябва да има място
за великите алпи:

(24) извор – за Чулман,
уба – за Кубар,
и горичка – за Субан:
нека и тримата бъдат доволни!”.

(25) Затова, когато Иджик се върнал
с неугасимия огън,
те запалили огнището
и го нарекли Аратеб.

(26) Като чули останалите
сънджакски вождове
за запалването в огнището
на вечния огън,

(27) те тутакси дошли
в благословения Сандугач
и се подчинили на Джам:
така целият Сънджак станал Булгар.

(28) Наричали го още
Бурджан, защото родът бурджан
тогава бил главният
сред сънджакските българи.

СКАЗАНИЕ ЗА ЧУЛМАН, ЧАСТ ВТОРА “ПЕСЕН ЗА ИЛАТ”

28. Атряч плава по моретата и стоварва келбирите на един остров

(1) Само корабът на Атряч оцелял: Джил по волята на Мар го отнесъл към един остров, който Нар подарил на диярите.
(2) Слезлите тук дияри си построили град и го нарекли Кам-Илат, а острова – Ат-Алан.
(3) Мар им възложил да снабдяват с продукти и вещи маджарите, които си почивали край Земята.
(4) От този остров към стана на маджарите водел един подземен ход, по който келбирите ходели там.
(5) Всичко необходимо на диярите докарвали от сушата крайбрежните племена – отначало това били малгабуите.
(6) Племето на малгабуите живеело заобиколено от планини и само камовете с брадвата Ибер можели да просекат път дотам.
(7) Малбагуите с радост почнали да дават на камовете девойки, продукти, дрехи и други нужни вещи.
(8) В замяна на това келбирите лекували техните болни – а това ставало по следния начин:
(9) В определения ден малгабуите докарвали до крайбрежния хълм девойките, продукти, вещи и дърва за горене.
(10) След това те запалвали дървата на хълма, а самите се отдалечавали на почтително разстояние
(11) Този огън виждали келбирите-аскали и доплавали с един кораб до този хълм.
(12) Никой друг не можел да доплава от сушата до острова, защото там имало течение, създавано от Чулман.
(13) Само за корабите на камовете Джалъш спирал течението – той правел така по молба на Мар...
(14) Келбирите, вземайки онова, което донасяли малгабуите, освещавали огъня и се връщали на Ат-Алан.
(15) А хората идвали до огъня, вземали от него по една цепеница и отивали с този факел всеки в своето село.
(16) А там с този факел обикаляли около болните и те се изцерявали за радост на роднините...

СКАЗАНИЕ ЗА ЧУЛМАН, ЧАСТ ПЕТА, “ПЕСЕН ЗА АСКЪПСКИТЕ БАХАДИРИ”

(124) Когато се завърнах
с победата в Сънджак,
получих известие
и за друга радост.

(125) Оказва се, че Саулъ
според присъдата на багълите
тръгнал към огнището на Джам,
за да принесе дарове там.

(126) За да прекратят
алповете сушата,
той трябвало да дари
дарове на Субан и Шурале.

(127) На алпа Субаш той карал
за подарък един бял джунта,
а на алпа Шурале –
черен като смола джунта.

(128) Но недалеч от Аратеб –
огнището на Джам –
Саулъ задрямал – и крадци
отвели неговия ак-джунта.

(129) Като оставил кара-джунта,
Саулъ, измъчен от тъга,
се завърнал в Искел
и почнал да чака отлъчване.

(130) Но Шурале, като видял,
че са дарили само него,
така се зарадвал на това,
че прекратил сушата.

(131) Продължавал само морът по добитъка,
но тогава спасил всички
благородният Бахтияр,
който принесъл в жертва на Мал своя добитък.

(132) Зарадван бил Вълях
от неговата щедрост –
и помолил Улят
да прекрати мора.


***

(46) И тогава Тулуш казал:
“Шаръкан не е обикновен.
Мисля , че ще го срази
само мечът на Кубар.

(47) Затова всички ние
тряба по ред
да се докоснем до меча на Баръс
на уба-та край Аратеб!

(48) Онзи, който може
да вземе меча в ръце,
той ще се бие със Шаръкан,
а останалите – с наймитите!”.

(49) Всички се съгласили с Тулуш
и потеглили към Аратеб.
Успял да вземе меча в ръце
единствен Раудеб.

(50) Върнали се приятелите край Бурут
и казали на Раудеб:
“Върви и се бий със Шаръкан,
а ние ще се бием с наймитите!”.

***

(60) “И аз съм готов за бой, -
отвърнал му Раудеб. –
Нали съм българин, а за нас
битката е родна стихия!

(61) Когато българинът се бие
за родителските гробове,
той не ще отстъпи пред никога –
не ще види победа врагът!

(62) Когато бях при Аратеб,
протегнах ръка към огнището –
и в сърцето ми се разгоря
топлото пламъче на любовта към Булгар.

(63) А онзи, в чието сърце
гори огънят на Аратеб,
не ще напусне своя ил в бева
и ще се бори за него до край!”.

(64) “Но малцина са сега такива, -
злобно се разсмял Шаръкан, -
злото порази народа
и това зло е печалбарството.

(65) Ако обсеби
печалбарството българина,
то той предава близките си
и забравя обичаите.

(66) Облича той
чужди одежди
и започва да се кланя
на всякакви нечисти.

(67) Сам не ще забележи такъв
как в сърцето му
ще угасне огъня на Аратеб
и той ще изгуби българството си!

(68) Само ти и твоите приятелчета
още не сте превзети от злото,
но аз ще ви смачкам
и ще стъпча Аратеб!”.

(69) Като извикал това, Шаръкан
стрелял и, шибвайки коня,
препуснал към бахадира
с насочено копие...



***


(27) Взел тогава Тимджан своя тамър
и запял песен за Раудеб,
сдържайки риданията,
но не сдържайки сълзите си:

(28) “3600 години
преди годината на Турджан,
когато свърши властта
на великата Кан-Гират,

(29) основа Джам Аудан
в благословения Сънджак,
край езерото Умай-Тиджа,
вечния Шатър-Булгар.

(30) В подножието на Българските планини,
между степта и гората,
край извора на Лаиш
спряха българите на лагер.

(31) Принасяйки жертви на Тангра
и на верните му слуги,
7-те племена на българите
издигнаха двореца на Джам.

(32) Отначало прекараха
по избрания участък
целия добитък
и изравниха земята.

(33) После изкопаха ров
под фундамента на двореца,
построиха огнището Аратеб
и го запалиха...

(34) Веднъж враговете
по време на междуособици
изгориха двореца на Джам
и затрупаха огнището с камъни.

(35) Но самият Кубар
удари със Саръджа-та от Небесата
и освободи от затрупването
пламъка на Аратеб.

(36) Стана оттогава Аратеб,
наричан също Раудеб,
огнището на всички
български племена.

(37) Казват – денем
самата Чак-Чак Теббиче
надзирава пламъка
на огнището на българите.

(38) А нощем от извора
излиза самият Чулман
или неговите Мърджалъши
и си хапват от жертвената храна.

(39) А на Джиен и Субаш-Кене,
когато Чак-Чак отива във водата,
целият народ в старо време
излизал да охранява своя Аратеб.

(40) А, за да не минава
времето напразно, хората
разпъвали край огнището
разноцветни шатри.

(41) Побивали наблизо
зеленото знаме на Бика,
поставяли върху покривките
обилни ястия –

(42) и започвали славен пир,
на който тамърджиите
пеели за величието на Небесата
и славели бахадирите...

(43) В тези дни
преставали разприте и войните:
хората се помирявали
и побратимявали помежду си.

(44) В дните на Джиена се давали
благословии за сватби,
а в Субаш-Кене хората се къпели,
славейки любимите си алпи...

(45) Пировете продължавали
през всичките тези дни и нощи:
старите си спомняли,
а младите се веселели.

(46) А за онзи, който заспивал
в Нощта на Джуанъш,
казвали: “В тази нощ
той е проспал своето щастие!”.

(47) И в Бирак народът
тогава също отбелязвал
тези велики празници –
и за това получил дар от Небесата:

(48) появил се и там Аратеб:
Джумантай – по волята на съдбата –
бил ощастливен от жена си със син;
той бил наречен Орджак-Раудеб.

(49) Бил той обвит със славата на дедите:
от Атряч идва неговия клон;
от Катраг – потомъка на царя –
до него клонът по следата расъл:

(50) От Катраг, Булгар, Уджи –
до Канджал, Тукал, Руджи;
от Баштар, Байдар, Нуши –
до Джирмай, Армай, Тура.

(51) От Бугур кълн – Иджай,
от Иджай – стареца Джумантай.
За радост на бага в старите години:
родил се на света Раудеб.

(52) Когато Раудеб бил
на 10 години,
попитал той баща си –
мъдрия Джумантай:

(53) “Кажи ми, татко, защо
ме наричат Раудеб,
и какво означава
това име?”.

(54) Обяснил му Джумантай:
“Това означава “Чисто Огнище”,
и означава огнището Аратеб,
на биракски – Раудеб.

(55) Преди много-много години
нашият български предтеча Бира
покорил тази земя
и оглавил тукашния народ.

(56) После Атряч Таргиз –
другият ни праотец –
взел за жена девойка
от рода на Бира.

(57) Тъй се образувал нашият род;
а целия ни народ
почнали да наричат “биракци”
или “атрячци”.

(58) Поразвалил се е оттогава
нашият български език,
защото ни се наложило
да изучим и езика на тукашните хора...

(59) Но не сме изгубили ние
нашите български обичаи:
по-скъпи са ни те
от нашия живот!

(60) Един от тези обичаи
е почитането на Аратеб.
В знак на нашата вярност към обичая
ти получи името Раудеб”.

(61) Помолил Раудеб баща си
да го обучат на обичаите.
Джумантай покани мен,
за да му попея за тях.

(62) Почнах аз да пея – и пях една седмица.
И цялата седмица Раудеб,
без да мига, слушаше
нашите български песни.

(63) Особено внимателно
той слушаше песните за това,
как алповете-нарджии
идват край Аратеб:

(64) “Чулман обича да поглежда
Раудеб от извора –
неспокоен е животът му,
а пламъкът го успокоява...

(65) Кубар понякога поглежда
огнището от облаците –
за него са издигнали
уба с меч на върха.

(66) И Субан, случва се, да сяда
край огнището, като пастир...
За него оставят хората
наметало и различен добитък.

(67) Готви Субаш на огъня
вкусно месо –
и угощава с него братята си –
Чулман и Кубар...”.

(68) Като изслуша моите песни,
каза ми Раудеб:
“Повече от всичко на света
аз искам да видя Аратеб!”.

(69) Когато той навърши
достатъчно години,
поиска да отиде в Сънджак
и да види Аратеб.

(70) Почна да разубеждава сина си
старият Джумантай –
“Пътят, казвал, е опасен и далечен”, -
но всичко бе напразно.

(71) Тогава той казал на Раудеб:
“Ако ще ходиш там,
то трябва да е с дар,
който няма равни!”.

***

(144) Не знаели бахадирите,
че Небето им дало в дар,
а в ръцете им попаднал
нашият познайник – Тулпар...

(145) Отишли те с коня
при свещения Аратеб –
и там, като привързали коня към стълба,
се примолили на алпа Субан:

(146) “О, велики алпе, - на теб
водеше този кон храбрият Саулъ;
но то отвлече враг –
позор легна върху всички българи.

(147) А сега – слава на Тангра! –
ние ти връщаме коня.
Прости ни за закъснението,
сега очакваме милост от теб!”.

(148) През нощта наклали приятелите
своя голям огън –
и почнали да спят по ред,
за да не изпуснат алпа.

(149) Когато от мрака нечуто
към техния огън
излязъл алпът Субаш,
Раудеб събудил приятелите.

(150) Субан будел възхищение
с богатирската си мощ и стройност.
Завинаги запомнили приятелите
тази среща край огъня.

(151) Приближил се Гюлджимеш като скала,
отвързал коня от стълба,
взел всички подаръци и Кук-теке,
и препуснал в безкрайната далечина.

(152) Когато приятелите се опомнили
и почнали да славят Субан,
то Тулуш предложил
да благодарят и на Кубар.

(153) Тогава се приближил към тях
един старец със тояга в ръка –
и, с тяхно разрешение,
седнал до огъня.

(154) Докато хапвал той узнал
как били минали делата им,
а после им казал:
“Похвалете и другите!

(155) Това е бил Апсатъ тогава,
който е седнал до огъня на Раудеб,
а неговата дъщеря Акбия
е дошла при него с брат си.

(156) Също тази Акбия
по молба на Алабуга
е довела Тулуш и Арджан
до мястото, където спял Раудеб.


(158) Почнали приятелите да възхваляват
и Иджик и Акбия,
а старецът само си хапвал
и ги слушал.

(159) А после изведнъж им казал:
“Няма ли да ми подарите
нещо за това, че ви обясних
някои неща?”.

(160) “Какво ти се иска, абай?”, –
попитал го Тулуш.
“Някаква топла дреха, -
отвърнал старецът. –

(161) защото старите ми дрехи
много се износиха
и почнах да мръзна
по моите ливади!”.

(162) “Високо пасеш ти
своите овце!”, - забелязал Тулуш.
“Затуй пък тревата там е по-сочна!”, -
усмихнал се старецът.

(163) Тулуш му подарил наметало,
а Раудеб – шапка.
Навлякъл ги старецът –
и останал доволен.

(164) В замяна той взел
изумителния си меч
и го забил на уба-та
вместо стария, ръждив;

(165) И казал: “Този меч
е изкован от самия Хурса:
той не ръждясва
и не се поврежда.

(166) Никой от хората
не може да го вземе в ръце –
само великите воини,
на които ще се покори светът”.

(167) Видяли приятелите меча –
и замрели от възхищение.
Разбрали те, че старецът
е бил самият Кубар-Баръс.

(168) Но когато поискали
да благодарят на алпа,
те не го видяли:
той се бил издигнал в Небето...

(169) Тръгнали си приятелите за вкъщи,
забравяйки за крадците:
какво има да мислиш за низкото,
когато срещаш великото!





***


(51) Взели приятелите от врага
богата плячка.
Разделили я така,
че на всички се паднало по равно.


(52) Взел Раудеб своя дял
и пред очите на народа
го поставил на клада
и безжалостно го изгорил.

(53) “Защо направи това?” –
учудили се приятелите му.
А Раудеб им отвърнал:
“Разбрах, че богатството е зло!

(54) Разяжда това зло хората
като ръждата – желязото,
тласкайки ги към кражба
и към други престъпления.

(55) Мислеха си българите:
“Като утихне враждата,
ще заживеем щастливо...” –
но дойде тази беда.

(56) Оказа се злото на богатството
най-голямата беда;
порази тя мнозина –
и те станаха безродни.

(57) Защото богатството поражда
алчност, а тя погасява
у хората огъня на Аратеб –
и те изгубват българството.

(58) Породените от богатството
анагарсъзи и аратсъзи
завземат властта и заплашват
Аскъп с нови беди.

(59) Ще приключи туй с това,
че една част от анагарсъзите
ще откаже да защитава ила
без възнаграждение.

(60) А другата част ще измени,
подкупена от врага –
и тогава ще падне
великият Шатър-Булгар.

(61) Никога анагарсъзът
не ще стане велик – нали той
е във властта на децата на богатството:
Алчността, Разврата и Лъжата.

(62) Като разбрах това, аз реших навсякъде
да унищожа злото на богатството –
затова и изгорих
своя дял от плячката.

(63) Започнете и вие, приятели,
война с богатството –
хвърлете своя дял от плячката
в същия този огън!”.

(64) Смутили се бахадирите,
а Бавър промълвил:
“Ще бъде позорно за нас
да се върнем от война без плячка!”.

(65) “По-добре да поемем позор върху себе си,
отколкото да допуснем злото
да погуби приятеля или ила!” –
помислил Раудеб, но си замълчал:

(66) не на всеки е по силите
да поеме върху себе си
тежкия товар на позора,
дори за благото на хората...

(67) А и приятелите били
за себе си прави:
нали според обичая
те вземали плячка...

***

(110) Когато сватбата отшумяла,
Раудеб казал на приятелите:
“Не забелязах аз как отлетяха
отредените ми от Тангра дни.

(111) Остана ми да живея само 3 дни
и вече не ще успея
да отида в Сънджак
и да побия мечя на убата.

(112) Друг, който може да вземе меча,
ще направи това за мен...
Колко жалко, че не ще видя
вече огнището на българите Аратеб!”.

(113) Изведнъж ненадейно
се явява пред него
благородният алп Тулпар
и казва на Раудеб:

(114) “Не тъжи, бахадире –
аз ще те отнеса при Аратеб:
един ден - натам, един ден – обратно,
и един ден ще останеш там!”.

(115) Отдавна искал Тулпар
да се отблагодари на приятелите,
но все не се удавал
подходящ случай.

(116) Но ето, че го повикала
прекрасната Акбия
да се прости с мъжа й –
и той решил да му помогне.

(117) Зарадвали се приятелите...
Качил се Раудеб на Тулпар,
взел писмата на приятелите до децата им –
и Тулпар отлетял в далечината.

***

62. Пещерата на Раудеб

(1) Умря Раудеб, но останаха
песните на българите за него.
Умря Раудеб, но остана
неговият завет към всички нас:

(2) “Силна е Българската земя,
докато гори в сърцата на мнозина
огънят на любовта към обичаите –
огънят на Аратеб.

(3) Затуй не давайте, о, хора
на лошото зло
да гаси огъня на Аратеб
във вашите души.

(4) Нека вечно гори той,
разливайки светлина по цялата Земя,
нека вечно живеят и здравеят
народът и земята на българите!”.

(5) Но след Раудеб
мнозина в Бирак
успяха да забравят
правдата и обичаите.

(6) Затуй, дайте, о, българи,
да подхраним огъня на Аратеб:
да изгорим чуждоземните дранкулки
и да се върнем към своите обичаи!

(7) С това най-добре от всичко друго
ще почетем паметта на Раудеб,
донесете съчки – и нека
се разгори огънят на Аратеб!”.

(8) Тъй пях аз,
потомъкът на Сандугач,
синът на Байджан – Тимджан,
на помена на Раудеб.

(9) И много хора тогава,
спомняйки си за славния Раудеб,
изгориха в огньовете
чуждоземните вещи и богатства...

(10) А младенецът – синът на Тергес –
за пръв път изпълзя от люлката,
допълзя до мен
и докосна моя тамър.

(11) Зарадваха се хората,
защото това означаваше,
че детето ще стане
велик хайджи.

(12) Певците са по-горе от царете –
нали те запалват
сърцата и душите на хората
огъня на Аратеб...

(13) А Тергес, плачейки, каза:
“В памет на поминалната песен
на скъпия хайджи Тимджан,
нека синът ми се нарича Зътолгау!

(14) Нека достигнат словата
на песента за Раудеб
до всички части
на великия Аскъп:

(15) до Искел и Идел,
до Себер и Сънджак,
до Курган и Кашан,
до Бирис и Макидан!

(16) Нека и там в сърцата на хората
се разгори пламъкът на Аратеб
и отново да станат единни
техните помисли и обичаи!”...

(17) Погреба Тергес баща си,
както той го бе помолил
в една пещера
в планините на Макидан.

anti666 25.12.2019, 22:18
(91) “Кажи ми, Атай, -
попитал го Алабуга. –
Кой свой успех ти
цениш повече от другите?”.
(92) На това Ат отвърнал тъй:
“Повече от всичко се радвам на това,
че върнах уважението на българите
към тяхното име и обичаи!”.
(93) “Ами твоите победи
в многото войни?” –
учудил се Алабуга,
а Атай казал:
(94) “Да се спечелят тези победи
беше много по-лесно,
отколкото да се убеди народа
да обича своите обичаи и име!”.
(95) Когато Ат убедил българите
да обичат своето име и обичаи,
високо се издигнал в Небето
пламъкът на Аратеб:
(96) нали пламъкът на Аратеб
образува огъня на душите на българите,
които почитат своето име,
обичай, предци и земя;
(97) и колкото повече българи
почитат своето име и обичаи,
толкова по-висок е пламъкът
на огнището на Аратеб...

anti666 25.12.2019, 22:25
Ctrl+F ако натиснете на компа и напишете в търсачката "обичаи", само тук, в кратката извадка от Сказание на Чулман, те излизат 14 пъти.

В строфа 94 на обявеното за фалшификат от лабътците Сказание вкратце е обяснено една причинно-следствена връзка. Която казва всичко и обяснява защо толкова енергия хвърляме в древната история и обичаите на българите.

Когато отбелязахме Новата 6788 година, очаквах само да почетем Самор и новия 12 годишен цикъл. Но нещата бяха много по-дълбоки. Слава на Тангра!

anti666 22.12.2020, 18:08
Добре дошъл, Шегор! В тази нощ огънят на Аратеб отново бе запален.
Да е честита новата 6789-та година на Угер Шегор.