Движение 'Воини на Тангра'
"Хайдути"


Йордан_13 14.3.2009, 14:37
Хайдутите са първите борци за възстановяването на Българският Саракт, след падането на България под турско робство през 1396 г. Представяме ви, великолепната книга на Николай Хайтов “Хайдути”. В подборката направена от него добре изпъкват физическите, моралните и духовни качества на нашите предци. Днес, някой или нещо пречи да имаме такива личности.


ЧАВДАР ВОЙВОДА И ЛАЛУШ БАЙРАКТАР

Тогаз си Лалчо отиде в пашовите конаци, разби си Лалчо харема, та си пашата изкара, та къс по къс го режеше, режеше и питаше:
— Пашо ле, мръсен, коварен, ще ли да лъжеш юнаци,
с измама да ги затриваш? — Па му главата отряза
и я на маждрак затъкна, че си юнаци поведе и си със свирка свиреше, като през София вървеше.
— Яллате месо пашово, всекиму не е дадено
да ходи да го продава, сал е на Лалча дадено
да ходи да го продава, на Лалча на байрактара,
що води измет юнаци, та вършат такава работа,
дето и отбор не могат.

=======================================================
Чавдар войвода и Лалуш байрактар е класически пример за запазеното и в робството «двойно владетелство» при нас, Българите. В описаните събития ние ще видим именно силата на втория владетел, съвладетеля, капхана, в хайдушкта дружина – байрактаря, когато първия владетел, воеводата е загубил душевна и морална свяст.



ХАЙДУТ КАРАДЖА


„Не бивало хайдутин да си мени пушката, а куршумите".

Потъмнело е слънцето, повехнала е гората, онемели са пилците, попукала се земята...
======================================================
Хайдут Караджа, един от великите български войводи излиза хайдутин заради своята любима “каймак” Стойна, отвлечена от някакъв кукленски резак Серт Мустафа в харема му. По същата причина излиза и ситовският войвода Поп Мартин. Не е сигурно дали и Хайдут Караджа не е родом от Ситово, тъй като из района на Бяла Черква и Ситово, хайдутува още един Караджа войвода. Вероятно двамата да са едно и също лице е твърде голяма.
Ако обаче, сравним този факт със съвремието ни, ние обезателно ще изпаднем в потрес. Под дулото на глобализма и демокрацията, българинът загубил всякаква национална свяст, деградирал до неузнаваемост от либерализма, съвсем спокойно позволява на децата му да се женят за чужденци и дори родителското тяло поощрява това. А виждаме какво национално самосъзнание са има нашите предци – тя са водили борба за чистотата на своята душевност и на своя ген! Да, господа, глобалисти, либералисти и всякаква друга измет – за чистотата на своя ген. Нали няма да наречете Хайдут Караджа “фашист”?
Уникалността на Хайдът Караджа, обаче не е само в това. Той е уникален в способността си да използва терена и даденостите на планината, на великата ни майка, за да срази самоуверената резашка кърджалийска сган, чрез “прохождането на бативдолската гора”. Така сам Хайдут Караджа със сто брадвари успява да смаже елита на кърджалийската паплач.
Слабостта на Хайдут Караджа е в наивитетът му, че с турците може да се живее приятелски. В знак на това “приятелство”, той разменя пушката си с тази на Чаушина Назър. Това му коства живота. Той е убит със своята пушка. И въпреки това, нeговата слабост е един голям урок за нас, живеещи под робството на комунизма, интернационализма и демокрацията. С противниците си, не можеш да бъдеш приятел. И както е казал Димчо Дебелянов “мъртвият не ни е враг”.

ЧАКЪР ВОЙВОДА

...Пак замахва турчинът, този път от другата страна, но и сега Чакъра отбива удара и докато ятаганът на турчина хвърчи, войводата плъзга своя ятаган напред и пробожда Хаджи Дамба, който пада в краката му с изпулени очи. Шапката на предводителя се търкулва на тревата с извезани върху нея страшни думи: „Я Чакарън башъ, я йолюм!" (Или главата на Чакъра, или — смърт.) Войводата скача на гърдите на поваления враг и размахва ятагана. Раненият предводител на башибозуците си помисля, че е настъпил последният му час, и започва да се моли:
— Аман бюлюкбаши, моля ти се като на брат!
Чакъра го оставя да лежи и се спуска да помогне на своите. Хората на Хаджи Дамба се бият добре, но тяхната остаряла хватка „сечене" не помагала в ръкопашната борба с хайдутите, научени да се бият „алафранга", т.е. с мушкане. Повалянето на предводителя им съвсем ги обезкуражава, те захвърлят оръжието и се пръскат из горите, докато петнайсетината ранени четат последните си молитви, охкат и се прощават в очакване да ги дотрепят хайдутите.

======================================================

Още един велик български хайдутин, с който можем да кажем, че започва българското съзнателно хайдутуване –планираното създаване на чета и предварителната военна подготовка. Така за първи път българската хайдушка дружина се превръща в българска войска. Неговата чета е предварително събрана и преди нейния първия бой, дълго време е обучавана на военно дело и след това накървавена.
Чакър войвода провежда предварително разузнаване бойната тактика на противника и въвежда модерния за времето си боен похват «мушкане» с ятагана, а не само практикуваното от турците «сечене». Това новаторство му донася славни победи и свидетелсва, че духът на българския воин е жив. У Чакъра виждаме и възраждането на древния българския боен морал, раненият противник, да не се убива. Той възкресява българското оръжие като средство за бран на Родината, а не като средство за грабеж и забогатяване, характерно за тогавашните времена в Османската империя.
Уникална е неговата победа над табор турска войска край село Пусти Пасарел.
Чакъра загива от предателството на своя четник Иван. Неговата смърт ни учи, че освен бойната подготовка, много важна е и психическата и духовна подготовка на всеки български воин.


РУМЕНА ВОЙВОДА

Подлютеният турчин почнал да бие Румена, но тя успяла да се отскубне от ръцете му, зашила му един шамар, заплюла го и го нарекла „куче". Вбесен от яд, турчинът измъкнал пищова да я застреля, но бърза като вятър, малката пакостница изчезнала безследно в гората.


Пропищеа турците от мене, ама и наши има за клане. Така да кажеш на сите!"

Турчинът след това отново й пращал хабер по Яно каракачанина да каже на Румена, че иска да се види с нея, но тя му върнала отговор, че може да отиде в чифлика му на гости, само ако „беят се покръсти".

„Като чуете името на Румена — да симнете (свалите) капи!"

: „Убава беше, вакла беше, а едно око имаше, като те погледне — пресече те. Яка беше и дрехите на нея трепереха. Поеше като маж. Кога викне, та се чуе кой знае до къде... Най-голема сила имаше у очите. Над них — църни вежди, а имаше и мустачета... Носеше елек сърмалия. Она беше много по-стара от мене. Я си бех детишняр, ама сите се заглеждахме у нея. Убава беше, джанам, звездалия беше!"
„Звездалия!"

„Не ли ти е жално за твоята кукя, Румено бре?
—Моята е кукя гора зелена, дружина бре.
Не ли ти е жално за твоето дете, Румено бре,
-Моето е дете - дете сиротинче, юнаци бре,
деда че го рани, баба че го пере, дружина бре.
Язе не го жалим, други че го жалят, юнаци бре.
Който с байряк ходи, он си рода нема, дружина бре.
Камик му постилка, небо му завивка, дружина бре."



=======================================================

Жена воеводка? С подобни феномени могат да се похвалят много малко народи, а при нас, те са често явление. Защото някога в древнобългарската войска, жената се е биела редом с мъжа, защото някога амазонките влезли в състава на древнобългарската племенна общност са оставили своя ген и дух? Кое знае. Когато мъжете липсват, тогава в жената се ражда мъжа и събужда мъжете за тяхното предназначение. Румена е символ на майката-воин, съществувал изначало в прадревните времена, но изявил се в разгара на робството, за да предвещае неговия край. Там, където жените стават воини и водачи на войска, никое робство не може да утрае.
Днес? Не ми се говори за днес. Ние още чакаме събуждането на новата Румена войвода. Удобно е за днешната жена да бъде еманципирана, да има права еднакви с тези на мъжете, че дори и повече, но вижте Румена! Тя е нямала никакви предоставени даром права, а става воеводка и майка!
Български жени, не казвайте “къде са мъжете, за да ушия знамето”, а станете и ги поведете! Събудете духът на Румена в себе си!


АНГЕЛ ВОЙВОДА


ВСЕКИ С ДЕРТА СИ, АНГЕЛ С ГАЙДАТА
... Ангел си няма стара майчииа, Ангелова майка Стара планина...



И с тая гайда, която кара да праскат оканиците по масите, която развързва езиците и прави хората да се „сдушават", намира двамина верни другари — Стойко Чакъргьозлията и Стоян Узунбойлията. Тримата излизат на Белочерковската „Баш мандра" в Родопите, въоръжени с по едно старо, намерено с триста зора шишане и по един ятаган на кръста. Разбира се, и с Ангеловата гайда, която скоро ще потрябва на хайдутите не само за жални, но и за весели песни на гощавка в колибата на един каракачански ке-хая.
Каракачанският кехая, наричан Яни, Ангел и другарите му случайно виждат да върви след овцете — отчаян, почти разплакан. Запитват го зашо е толкова побледнял и омърлушен и каракачанинът им разказва, че трима тъмръшки помаци идвали почти всеки ден да му взимат по три-четири тлъсти овни, да го нудят за пари, а сега пък на единия от тяххе поискало да вземе сестрицата му Еленица, за да я води „кадъна в дивото село Тъмръш".
— Че на това се намира колай — рекъл младият войвода Ангел. — Ще му дадем на тоя една „кадъна", овни и пари колкото иска, ти само дай знак, когато дойдат, да знаем кои са.
На кехаята светнали очите. Кротнал той стадото на поляната, а тримата хайдути легнали в едни храсти и зачакали с насочени шишанета да се явят тъмръшките безделници. Гайдата Ангел оставил на каракачанина: шом съгледа разбойниците, да я надуе и засвири „ Овенчо, вакъл камътан". След малко, ето че тримата помаци развели ямурлуци откъм Бяла черква. Писнала гайдата, треснали три пушки едновременно и тримата разбойници паднали. След това — веселби, гощавки, наздравици — не могли възрадваните каракачани да се отблагодарят на своите освободители. Ангел през всичкото време надувал своята мешинена раздумница, карал гайдуницата да при-плаква какви ли не песни. А сестрицата Еленица седяла диван чапраз пред гостите, със спуснати мигли и поруменели бузи и час по час им подавала чутурата с вино. „Нека ме тя сега черпи, пък аз ще й свиря идното лято на сватбата" - вричал се Ангел и никак не му идвало на ума, че идното лято той ще свири на такава една „сватба", та косите на другарите му ше настръхнат.
Идното лято на Баш мандра хайдутите се събират вече седмина, Ангел е прекарал предрешен като каракачанин в Димотика, а Стойко и Стоян — в Пловдив, откъдето са довели още четирима жадни за мъст юнаци. Това е вече една хайдушка чета, на хоято войвода е Ангел. Първата му войводска заповед е: „Към Драгойна!", към лесистия оня връх над родното му Татаркьой, откъдето ще връхлети за отмъщение върху Алиа Пехливан бейоглу и другите. Първата му работа е да надуе бейоглу, както е надувал него, само че не с гайда, а с духалото в собствената му ковачница в Семихча След това ще се разправи с Таралята, един разбойник кърджалия, комуто насипал в гърлото една зобилница крадени ирмиличета.

***

...Отчаяният коджабашин и другарите му бездруго не смеели да се върнат в селото и заминали за Драгойна, изкачили се и поревали в един глас: „Боже, боже-е-е-е-е, къде си, боже! Боже, боже-е-е, къде си, боже, да ни видиш на какъв сме хал!" Викали така, докато прошумели около тях храстите и се явил един мъж, със сключени черни вежди и ятаган на кръста: „Защо викате бога?" — попитал ги той. „Че кого да викаме, като ни субашата, ни везиринът може да ни помогне" — отговорили му те и разправили патилата си. „Аз не съм бог — рекъл непознатият, — но имам взимане-дава-не с архангелите, ще питам дали не ще да се намери и на вашата болка лек. Хайде сега, вървете си, пък по Петровден (случката на Драгойна била по Гергьовден) пак елате да ми разкажете избистрила ли се е хавата!"

***

По телосложение Ангел войвода бил необикновено „скроен": гърбът му бил много дълъг, като мечи гръб, с тънък кръст и широки плещи, не случайно враговете му го наричали „бясната мечка". Краката му, според дългия гръб, изглеждали къси, но били мускулести и необикновено силни, така че с едно ритване той изкъртвал заключена дъбова врата. Главата си той бръснел до -кожата, но оставял дълъг перчем коса, наречен “кикя”, който, сплетен на плитка, се спущал изпод гъжвата навън. Мустаци имал неголеми, ала черни и внушителни. Очите му също били черни, проницателни, подвижни, а когато трябвало — строги и „корави". Никой не устоявал на неговия поглед, пълен с някаква магьосническа сила, която покорявала и приятелите, и враговете му. Рядко се усмихвал, но когато се засмивал, откривали се две редици синкавобели, но редки зъби. Обличал се както повечето български хайдути в турски кабадайски дрехи — колчаклии потури, джупион и кожен силя-хлък на кръста. Когато седнел, изглеждал като прав поради дългата си талия от кръста нагоре. Притежавал необикновена сила и затова предпочитал да се бие с нож и в този вид борба бил наистина страшен;.
Нападал винаги с изненада, с пукот на пушките или с гръмогласен рев, който стряскал неприятелите ужасяващо. Бил майстор на хитрините, смел и заедно с това много предпазлив. Ангел е тип на хайдутин от старата „кройка", никога не събирал голяма дружина, а новите хайдути той проверявал многократно и тогава чак приемал за другари. Забранявал грабежите, своеволията и безчестията в своята дружина и безпощадно наказвал.

======================================================

Ангел войвода – символът на българското хайдутство, неговия герб и знаме. Какво можем да кажем за този възкръснал древнобългарски воин? Трябва само да погледнем неговата «кикя» (чумбас), за да разберем всичко за него. Трябва да погледнем неговата гайда, с която сякаш са се вековно срастнали, за да разберем защо един Орфей с песен слиза в Хадес, за да изведе своята Евридика. Така и Ангел войвода слиза в тъмните сънища на робството, свирейки на гайдата си, за да изведе оттам българската душа към слънчевата земя. Затова Ангел войвода е двубоят между дълга и греха. И неслучайно неговите потомци по време на Балканската война, ще тръгват в атака, на щурм срещу турските позиции под звука на своите гайди. «Ангеле де, войводо, бре... «
Ангел започва своето хайдутуване от едно велико и незаменимо място, от Бач Мандра, намиращата се между селата Ситово и Бяла Черква. Днес там няма да намерите паметник или поне знак за това начало. Но попитайте смърчовете, елите, сложете ухо на зелените й поляни и ще чуете гайдата на Ангел войвода и песента на неговата пушка.
Негов планински дворец, обаче става връх Драгойна, който представлява «мулда» - укрепено светилище още от древните български времена. Ето така причастил се с извора на първоначалото, Ангел започва своята битка за българското.
Затова неговите земляци, когато се качват на връх Драгойна, за да призоват Бог за помощ се отзовава архангелът му – Ангел войвода с гайдата!
А как умира един Архангел? С песен. Умира, за да живее вечно.


МИТКАЛОТО


„За него нямаше нищо свято на тоя свят
освен благоденствието на народа му."


„Когато бях момче и седехме на село, веднъж се случи да нощуваме в гората, дето си пасяхме воловете. Посред нощ ний видехме с другарите си, да се спуска у въздуха едно огнено кълбо, големо колкото една едра диня, което ни са гледаше, че пада към земята. Това огнено кълбо беше толкова светливо, че ни огря в тъмнината и ний се намерихме у видело като ден. Моята

дружина, между която имаше и стари хора, казаха, че уж това било змейска глава.
И още един път съгледах друго явление — продължава по-нататък Отец Матей, — що се появи доста големо и проточено надлъж. Аз се случих твърде наблизо и го видех, че то било едно пламенно явление от въздуха; то се завея към запад, защото ветърът идваше от изток, и най-после, разпокъсано на много части, не виде се вече никакво. Ако го беха видели други, то непременно биха го нарекли змей!"


Белким само с хлеб са живей? Та това живот ли е?! О, горко, тате!
Това е половина смърт, кога човек не знае никакво художество или некоя
наука! Аз гледам, че и нашите кучета само с хлеб се хранят, но повече са
гладни, а не сити!


„Художеството е най-добрий имот, най-сигурен приход, всекидневна печала и един оздравен влог; със занаята човек много по-далеч отива, отколкото с един товар имане; за него всичкий свят е отворен и само с него може човек най-лесно да го обиколи, а на връщане пак да намери своето. Затова ти си не разбивай главата у много художества, не губи си времето и младината с много, а научи само едно, но добре, па го работи на здраво, та не шеш остана гладен; пословицата казва: „Заловиш ли са о нещо, дръж са за него, защото, който търси много, загубва и малкото; който при хлеб търси баницa, той пристая и за кукурузник; който си менува художествата и залавя ту едно, ту друго, не само е неблагополучен, но йоще бива петимен за корица хлебец и ходи да се скита замаян; той е неволен и безсилен у всичко, щото най-после изпада до просянье.
Многото художества повреждат и най-добрия майстор, всеко художество и всека работа изискват по един само човек; който гони много художества, той не бива ни у едно съвършен."


Матей учителствувал в Балванска махала, Търновска околия, около 1850 година и там претърпял много разочарования от своите „възрастни ученици". Когато се опитвал да им говори за наука и други предмети, слушателите му заспивали или задремвали, или си чокали пръстите, та ставало нужда Отец Матей да прекъсва разказа си по средата и да вика: „Никой не ме слуша!"

„Пак скитане по чюждина! Уж се мъчи и бъхта сиромах да поотдъхне в Отечеството си, а то се тегло и неволя!"

Как е могъл да преживее такъв един човек дванадесет години в светогорската килия? Как не се е пригодил, как не се е променил?
Отговора на този въпрос трябва да подирим и един незначителен на пръв поглед епизод от светогорското монашество на Матея Преображенски: неговият опит да направи на Бяло море „самовъртяща се воденица" (перпетуум мобиле). Това ни показва, че той е живял там не с калугерските суети, а със своите изобретателски страсти и „художества", на които се е отдал с цялото си същество.
„Самовъртящата" се воденица е първото сериозно проявление на неговата страст към изобретателство, с която ще има да се срещаме още много пъти в живота му.


Връща се Отец Матей и неизстъргал още бесарабската кал от калеврите си, невъздьхнал както трябва от просешките си и хайдушки патила, докопва теслата и захваща наново да строи „самовъртяща се мелница", само че не за вода, както при Бялото море, а мелница на пясък!
Време е да кажем: изобретателската страст у Миткалото не го изоставя до края на живота му, което означава, че тя му е била вродена. Той можел да прави оцет от вода и лескова „мая", барут по своя някаква рецепта. През 1864 година, когато бил в Рилския метох в Търново, изработил два модела бойни пушки от върбово дърво, единият — възпроизведен от троянчанина Иванчо Тюфекчийчето и разпродаден от Иванчо като най-последен образец на „патронна" пушка. Такава пушка си купил от Троянчето още преди Освобождението на България Ботевият четник Сава Пенев и дори до 1911 година още се намирала у него.



„Народ, кой не можи да упознай себе си, нищо важно не можи никогда извърши. Пятовечное несъзнание наше държало ни е като един съвсем заборавен и непознат от света народ, нас кои живейми сред Европа и кои през хилядо и петстотин години сми давали императори и най-славни полководци на Византийское седалище! Нас, кои сме давали закони на цяла днес просвещенна Европа, коя е тънила не пред много векове в най-дълбокое невежество! А и на това несъзнание народно главна причина е била ненаука, тойзи най-голям неприятел че-ловеческого рода. Ние трябва да съкрушим глава того неприятеля си и да го махнем от помежду си! Без тая победа нищо добро не ожидавами от нигде! Самая наука и просвещение ще докарат всяко добро и благоденствие в наш народ. Но тая наука без оръдия не може ся уведи между ни, нито сама от себе си ще доди да ни прегърне. Ние трябва да жъртвуваме всеки с каквото можи за общое просвящение!"


Има и други пътуващи книжари в историята на нашето Възраждане, но нито един не може да се сравни с Отец Матея нито с широчината, нито с дълбочината на неговото въздействие. Защо? Преди всичко защото целите, които си поставя той, не са „алъш-веришът" (търговията), народното събуждане и второ — защото самият той е бил необикновено надарен и обаятелен, „многохудожний" в буквалния смисъл на думата, изкусен в механиката, кол-
135

кото и в медицината, градинарството и копринарството, което познавал добре. Той бил изобщо една рядка за времето си, жива енциклопедия, в която всеки селянин е можел да надникне,за да научи онова, което му е трябвало.
Отче Матей е например човекът, който е донесъл в Търновско семето на ония дълги, та черни и сладки чушки, които в негова памет населението и досега нарича „очматеев пипер". Сам изучавал най-съвременните ръководства за бубохраненето, той охотно давал наставленията си в тая област и не малко спомогнал за развитието на копринарството в Търновско.
Най-полезен се оказал обаче Отец Матей с медицинските си познания и най-голяма популярност придобил сред своите съселяни като изкусен лечител. Главните му церове били варените билки и треви, „парилата,"компреси-те и разтривките. Лекувал още с препечен хляб, горещо вино, пилешка чорба, жълтък от яйце и тям подобни „специалитети", някои от тях научени в Света гора, а други — изобретени от самия него.


Софтата наперено се разхождал по палубата и от време на време, когато минавал покрай свилия се настрани



дрипав калугер, го поглеждал извисоко, докато най-сетне спрял до него и с явното желание да си направи „майтап", го запитал:
— Нерелисин бре, попе! (Откъде си, бре попе?)
— Божий земледен (От божията земя) — казал Отец Матей.
— Е-е, мерде о? (Къде е тя?)
— Небу алтънда! (Под небето) — отговорил монахът, без да се смути, са-
щисвайки турския софта с бързите и остроумни отговори.
При едно от своите посещения в с. Гостилица, Дряновско, влязъл на вечерня в черквата и дори попял, с което поразсърдил, види се, тамошния селски поп, та когато се видели подир вечернята, тоя се опитал да го смъмри:
— Ти, отче — рекъл той, — намери село без кучета и тръгна без тояга!
— Не! Има едно старо куче във вашето село, но то е без зъби, та мисля, че
ще мога да се очувам от него и без тояга! — отвърнал Отец Матей.
В едно село го попитали веднъж:
— Дядо Матей, като идваш от други градове, кажи ни какво има и какво няма
— Тъй не се пита — казал им Отец Матей, — ама тъй: „Какво има и как
во много!" Аман от нямане! Ние имаме нужда от имане!



Вятърът докарва дъжд, дъждът напоява земята, а земята ражда всичко необходимо, за да живеем!


Говореше се между народа за лечби, които Бог давал, че България ще се освободи. Тъй например разказваше се легендата, че когато турците нападнали Търново, цар Иван Шишман излязъл из него, преди да го обградят турците. Преди да напусне Търново, царят взел от огъня горяща главня, забил я в земята и казал: „Когато се раззелени тая главня, тогава ще се освободи България от турците." Цели петстотин години главнята стояла суха, турците я вардили и не я бутали, а сега главнята се раззеленила и пуснала ластар-че.


======================================================
Матей Преображенски – Миткалото, Воинът победил себе си. Перпетуум мобилето на Българския Дух. Той е Човека, който търсим в нашето съвремие. Той е върхът на нашето Възраждане, Будителство и борба за национално освобождение, съвършенното съчетание на дух и материя: революционер, книжар, духовник, просветител, изобретател, лекар и какво ли още не, Отчето ни свидетелствува, че освен външната, политическа свобода, в човека има една вътрешна, божествена свобода, която, ако човек я няма, не може да има и политическата. Оч Матея се бори да освободи българина от неговото вътрешно робство, от веригите, които го оробяват вътре, защото ако тези вериги не се свалят, политическата свобода, не води автоматически до вътрешната свобода на индивида и изгревът на новото робство не е далече. Ограниченията и теглилата на робството, не са унищожение, а необходимост да се събуди творческия огън на Духа. Оч Матея го доказа с целия си живот. Той не теглеше ярем, не се оплакваше, той твореше и живееше. Той заразяваше сънародниците си с чувството за Свобода отвътре. Кой може да стори това? Кой е този титан, измиткал хиляди километри? Оч Матея му е името.



КАПИТАН ПЕТКО ВОЙВОДА

=====================================================
Непобеденият. Най-великият български войвода. Наследник на Ангел войвода. И като негов последовател, Петко се учи от грешките на своя предшественик. Като първа стъпка, той забранява на своите хайдути пиенето.
Излиза четник на 6 май, Георгьовден, при залеза на Плеядите, едва седемнадесет годишен, но благослова на Великия Конник (Свети Георги) Победоносец е над него и въпреки честите несполуки и поражения, особено в ранните му години на хайдутуване, той остава непобеден. В него може да видим знака на непобедимостта на българската войска.
Въвежда светкавичното, бързо нападение на противника на широк периметър като съчетава основната функция на хайдутството – закрилата на поробеното българско население с идеята за политическото освобождение. Двете функции вървят ръка за ръка до самия край на неговото хайдутуване.
Петко войвода е единственият български хайдутин доживял Освобождението и надживял своята епоха, за да разбере, че освобождението не носи още свобода и самия той не получава свобода в освободеното си Отечество, а робство, с което той досега не се е сблъсквал – робството на политическите партии. Те са формирани от хора, чиято лична амбиция е властта и облагодетелствуването от нея, роби по душа (ненаучили урока на Оч Матея), те са си налягали парцалите по къшлите и оборите, но кога е дошла възможността, като плъхове излезли от дупките си, те заемат управлението на освободената държава.
Основната слабост на нашите Възрожденци е именно тази непреценка – дадената възможност на ниското да управлява от високо. Тогава тяхна жертва стават самите борци за свобода, поднесли им властта на тепсия. Такъв е и Петко войвода. Неговата кончина ни учи какво трябва да направим, за да не позволяваме и днес, ниското, да ни управлява от високо.

Йордан_13 14.3.2009, 14:38
Скоро ще можете да свалите книгата от раздел "Материали" на сайта.

Йордан_13 14.3.2009, 15:29
http://alexooo.blog.bg/viewpost.php?id=260383

Нивата. където вероятно през 1912 г е роден Ангел войвода
User posted image




User posted image

vokil 29.12.2013, 16:22
Бойчо Цеперански, роден в с. Цепераните, Тревненско, хайдутин, народен закрилник. Водил много битки в Сливенския Балкан в защита на българите от турските произволи. Съчинил Хайдушкия закон - практическо помагало, ползван от хайдушките дружини след него.
Участвал в Кримската война 1828 - 1829 г., след края на която бил задържан от руското командване с цел да се предотврати организирането на бунтове сред населението, недоволно от резултатите на войната. Заедно с двамата си братя Георги и Петър , и други българи били заточени в Сибир - Иркутск при много строг режим - само два дни по Коледа и три по Великден им сваляли прангите от шиите. Използвали Великденските дни, тримата братя се спуснали по високата 10 метра ограда на крепостта, но Георги си счупил крака. За да не бъде отново заробен, другите двама го обезглавили. След едно пътуване, което било нещо като приказка - минали чак през Индия Бойчо Цеперански се върнал в България и продължил да хайдутува. Загинал в битка след извършено предателство около 1856 г.
За Панайот Хитов и Филип Тотю Б. Цеперански бил най - бележитият от войводите на 19 век и учител на такива прочути войводи като: Димитър Калъчлията (Димитър Стоянов Котев) , Пейо Буюклията (Пейо Зинов) , Жельо Черкешлията(Жельо Добрев Железчев) , Панайот Хитов, Филип Тотьо и т.н., и т.н.
Един живот, отдаден на поробените братя. ЗАКОН НА БОЙЧО ВОЙВОДА

Новият другар, преди да се приеме в горската дружина, трябва да го познава добре някой от нея и тогаз да се пусне да я види. След това той трябва да положи клетва пред войводата и цялата дружина:
1. Че ще бъде верен на другарите си и точен юнак на работата
.2. Докато е с дружината, той няма да има среща ни със своя, ни с коя да било друга жена, нито пък ще има каква и да било работа с жени.
3. Няма да пие вино или ракия, или друго упоително питие.
4. Няма никога да скрива нещо от другарите си: било пари, било друго, защото всичко е общо до раздялата му от цялата дружина.
5. Длъжен е да слуша войводата, който е гласът и челото на дружината.
6. За новия другар войводата се грижи да му набави оръжие, ако няма и да му даде пушка, нож, чифт пищови, силяхлък, чифт цървули, навуща и върви, фишеклици, барут и куршуми; като го научи да бие добре с пушката и да владей ножа си сръчно и да му набави нужния хляб, както и отгдето се падне.
7. Войникът ще дава от дела си десетата част на войводата си.
8. Войводата не трябва да обажда ятаците си на новия другар, докато не служи безукорно поне 6 месеца в дружината.
9. Войводата трябва нощно време никога да не си води четата по пътя в гората, а денем да гледа да осъмва на високи места, от които да може да разгледва и измерва през къде ще мине нощес, със или без път, както му се падне.
Той трябва добре да познава местата, пътищата и пътеките, кладенците и пр.
Трябва да знай от забелязаните в народа звезди нощно време коя къде изгрява, къде бива в полунощ, след полунощ и къде призори, защото по тях звезди той често пъти ще налучква пътя си.
Войводата никога не си води дружината два пъти на едно място да пие вода.
Никой от момците му да не пуши тютюн сутрин рано, докато не изгрей слънцето и докато не слети росата, защото сутрин ако мине близо край тях дебнешком някоя потеря, лесно може по росата да угади дружината по миризмата на тютюня.
Никога войводата не трябва да си ляга, преди да провери поставени ли са стражите по двама на 5-10 крачки един от друг, от които едина спи, а след 1/4, 1/2 час събуждат другаря си за смяна, ако четата е уморена, а на 1,2 часа става смяната, ако си е починала.
Всеки от дружината трябва да носи в чантата си сюнгер в едно тенеке, вързан о него с връвчица, който да попива до 1/2 ока вода и който сюнгер да бъде винаги напоен в тенекето, за да служи войнику да си кваси устата, когато се случи да няма никъде вода. В случай, че няма вода да го напои, сутрин го повлича с връвта по росата, докато се напои, и си го прибира в тнекето.
Освен това всеки да с носи куршум или оловно топче и ако се случи да се източи сюнгера му от вода и да няма такава, тогаз да вардаля куршума в устата си и няма да усеща толкова голяма жажда.
Всеки да има в чашата си малко сладък мехлем, тефтик и няколко парцала за спиране на кръвта и връзване на раните. Освен това всеки да има в чантата си от хайдушкия корен. Когато раната е лека (без да е строшен кокал) и не може да
се извади куршума от нея, обвива се в ленения парцал този корен и се турва в раната, която се усладява от него и я прави да не дава оток. После три часове ще извади корени, ще ги напои в мляко, ако намери, ще го завие в тефтика и последния като намаже с мехлема, ще намести тъй корена в раната до куршума.
Щом се рани някой, трябва веднага да си изсмучи раната, докато потече кръв; ако не може да стори това, да накара другаря си.
За първото спиране на кръвта трябва да се има поне една суха гъба "пърхавица", която запира кръвта лесно и после, като се отвлече настрана, да работи, както е казано по-горе.
Като се тури "пърхавицата", трябва яко да се притегне раната.
От непоправимия курварин, пияница и раздорник се спасява четата, както от издайника - със смърт. Да се освобождават живи не трябва, защото са клетвопрестъпници и стават опасни за четата. Всеки да има котки ( железа с шипове за под цървулите ) да не се хлъзга човек по тревата."

Йордан_13 14.12.2017, 21:50
Филма "Воевода", посветен на Румяна вовйвода, не е лош за българските стандарти, гледах му поне първата серия. Там ми направи впечатление, донякъде лошото качество на звука и озвучаването или бързината с която се изговарят репликите. Думите на Румяна, не се чуват много добре. Иначе ми харесва сценарията и режисурата, че не са по холивудски. Така филма е доста по-реалистичен. Най-накрая да има и филм за умайджанките, воините на Майка Умай, които ние днес, просто наричаме хайдутки.
Правен е по "Хайдути на Николай Хайтов и е твърде вероятно, тези, които са го направили, да са прочели книгата му от нашият сайт.
Макар, че във втората част на филма има волни интерпретации на тема "християнство".


https://play.nova.bg/programi/voevoda/901485