https://offnews.bg/nashite-avtori/balgari-k...ore-861238.html

Обикновено сме свикнали да наричаме българите в бившия Съветски съюз "бесарабски българи".

До известна степен това определение е вярно, въпреки че те съдбите на поколения наши сънародници са преплетени на цялата територия на бившата империя.

Аз, например, съм представител на тези бесарабски българи, въпреки че съм роден в Казахстан, израснал съм в Молдова, живея в Украйна и работя в България.

В историческата литература срещам и други имена за моите сънародници в бившия СССР.

Българите в Украйна се делят на одески, запорожки или таврийски, кримски, терновски, закарпатски и олшански. Доскоро най-слабо известни бяха кавказките българи, но благодарение на книгата на професор Тодор Балкански „Кавказките българи“ научихме повече за тях. В нея той пише и за семипалатинските (или иртишките) българи, алтайските, тургайските, акмолските и актюбинските българи, въпреки че географски те не са част от Кавказ. Повечето от гореспоменатите групи са кръстени на региона, в който живеят в Казахстан и Алтай, като са мигрирали по време на Столипинските реформи от 1906-1913 г. Уважаемият професор споменава и амурските българи. Но откъде са дошли те?

Още през април 2005 г. в София се срещнах с бившия си учител по история в моето кортенско средно училище, Сава Новаков, бивш ръководител на катедра „Българистика“ в Молдовската академия на науките. Той ми даде последната си книга, издадена в Кишинев през 2005 г. и посветена на социално-икономическото развитие на българските и гагаузките села в Южна Бесарабия (1857–1918). В тази книга открих интригуваща, макар и кратка, информация за миграцията на бесарабски българи към Сибир и Далечния изток.

Веднага след това, през юни 2005 г. имах възможността да посетя Далечния изток със съпругата си, която е родом от този природно прекрасен, макар и труден за живеене регион. Отлетяхме до Хабаровск, столицата на Далечния изток, разположена на повече от 12 000 километра от София. Дори от самолета можех да видя безкрайното море от сибирска тайга (или по-скоро това, което е останало от нея) и широките, дълбоки и бурни сибирски реки, два до три пъти по-широки от нашия Дунав. Преди да кацнем, се опитах да огледам тази непозната досега земя отгоре.

Докато бях в Далечния изток, не можах да се въздържа да не се опитам да разбера дали има българи тук и как съдбата ги е довела в този регион.

Разпитах местни историци и специалисти от регионалната администрация (Отдела за национални общности и малцинствени народи), но никой не можа да ми каже нищо конкретно за живеещи тук българи. Нямах съмнение, че те по принцип съществуват в Хабаровския и Приморския край. Но ме интересуваше техният произход. Затова реших да проуча този въпрос, въпреки че времето беше кратко и трябваше да посетя всичките си роднини не само в Хабаровския край, но и в Амурска област.

С тази статия искам не само да разкрия една малко известна глава от историята на миграцията на много народи, включително и на българите, но и да потърся помощ от местни учени, краеведци и самите българи, живеещи тук, които биха могли да споделят своите истории. Подготвям мащабен проект „Българите в Руската империя, СССР и ОНД“, който ще посвети значителна част и на българите от Далечния изток.

Помогнаха ми служителите на регионалната научна библиотека, местния исторически музей и архива на Хабаровск. Градът впечатлява със своята чистота, широки булеварди и улици, както и с красотата на реставрираните си сгради, за разлика от не толкова чистата и доста тясна София.

Въпросът за амурските или далекоизточните българи е практически игнориран в историческата и регионалната литература. Изключение прави гореспоменатото изследване на професор Балкански, което включва специален раздел за амурските българи. Неговата информация за т. нар. „амурски българи“ обаче се основава на мемоарите на българския пилот Христо Паков „В небето на два континента“ (в раздела „Сънародници на края на света“), който е работил като пилот в армията на маршал Блюхер и разузнавателен офицер в Далечния изток през 20-те години на миналия век.

В мемоарите си Паков пише:

„Тук, в тези далечни краища на азиатския континент, ми се случи нещо незабравимо. В търсене на места за нови летища летях към Николаевск на Амур, последната станция по пътя Хабаровск-Охотско море. И тогава чух как водата кипи в радиатора на двигателя... Бях принуден да кацна в произволна зона, за да разследвам и поправя щетите, преди да е станало твърде късно. На около двадесет крачки от мястото, където кацна хидропланът, един фермер спря кравите си на брега на реката и напълни варел с вода. Когато самолетът кацна, животните се стреснаха и дори когато ревът на двигателя заглъхна, чух как фермерът ругае животните и им вика с цяло гърло: „Ъш!“. Този вик, съчетан с нашите собствени български ругатни, просто ме остави онемял: не можех да повярвам на ушите си? Затова скочих на брега и хукнах към фермера, викайки отдалеч: „Откъде дойде нашият човек? Какво правите тук?“ Изненадата му беше още по-голяма. Той ме гледа дълго и след това попита на перфектен български: „А ти откъде знаеш да говориш български?“

Когато му казах, че съм българин и как съм се озовал в Съветския съюз, как съм се обучавал за пилот и сега строя летище тук, моят сънародник ме информира, че съседното село се казва Софийска и е изцяло българско.

Как са се озовали тук, в тази далечна земя? В края на краищата, в далечното минало башибозуците са избивали и млади, и стари в родината ни, без да оставят живи деца. Те са отгледали нашите предци, преследвани от османския ятаган, и „отвъд девет земи“, пътувайки с каруци без прекъсване повече от две години, стигайки до това място, където са вярвали, че турците не могат да ги стигнат, и където никой не може да наруши спокойния им живот. И основават село, което кръщават Софийска, макар че точно кога се е случило това, не се знае. Докато селянинът ми разказваше тази история, той ме попита нетърпеливо: „Искате ли да посетите нашето село? Да видите как живеем? И да ви почерпим по нашенски?“

Три дни по-късно, когато вече бях ремонтирал двигателя и се връщах от Николаевск, вече не направих аварийно кацане, а умишлено приземих самолета, за да посетя един сънародник от село Софийское. Всички къщи бяха направени от масивни дървени трупи. Чисти, доста прилични къщички, със специална стая за гости, селяните ме обградиха, като всеки ме канеше в домовете си. Първо посетих стария си познат, когото бях срещнал по време на неочаквана среща на брега на Амур. Очакваше ме горещо печено пиле и други деликатеси, каси с водка и сок от червена боровинка. Домакините се притесниха, че не могат да ме почерпят с виното, за което са им разказвали предците им, такова, каквото се прави в родината им. По време на вечерята започнаха да пеят стари български народни песни, а аз пях заедно с тях. Очите на хората около мен разкриваха носталгия по България... В моя чест започнаха да свирят гайди и на площада на селото се започна хоро. И аз се присъединих. Вълнуващите моменти бяха незабравими, но отминаха твърде бързо. Въпреки протестите на моите сънародници в далечното село Софийское, останах само няколко часа, тъй като ме очакваше работа".

Село Софийское е било единственото българско селище в тайгата. Има версия, че по-късно върху него бе основан град Комсомолск на Амур. Дали това е факт или измислица на стар пилот? Професор Балкански правилно подчертава, че „историята на тези амурски, приморски или хабаровски българи трябва да се допълни с нови данни, ако е възможно, чрез теренни проучвания. За съжаление не успях да стигна до Комсомолск на Амур и да намеря това село, което по всяка вероятност вече не съществува, погълнато от града.

Но опитите ми да разбера нещо по този въпрос бяха следните. Снабдих се с карта на Хабаровския край и започнах да търся имена, свързани със София, но освен две селища Софийск (сега е Софийски окръг), който е между Комсомолск на Амур и Николаевск на Амур, расположено във Верхнебуреински район и село Софийское във Улчски район на брега на река Амур в Хабаровския край, други не открих. Напълно възможно е това да е селото за което говори Христо Паков, а не селото, на което се намира известния град Комсомолск на Амур.

От материалите, с които разполагах, научих, че там, където сега се намира Комсомолск на Амур, е имало село, наречено Пермская, основано през 1860-те години от селяни имигранти от Пермската област. Селото се намира на 132 км от областния център (Болшая Михайловка) и по това време се е състояло от 33 къщи, 28 от които принадлежали на руски имигранти. Може би по-късно тук са се заселили българи?

Б. ред. - Проф. Михаил Станчев е известен учен историк от Украйна. Автор на OFFNews. Той е етнически българин, роден в Казахстан по време на репресиите на Сталин срещу нашите сънародници в СССР. Основната част от научната дейност на проф. Станчев е свързана с град Харков. Там той продължава да преподава в Харковския университет. Във висшето училище дълги години Михаил Станчев ръководеше катедра „Нова история“. Автор е на голям брой книги и монографии, част от които са преведени и на български език. Сред тях са „Третата световна. Битката за Украйна“ (в съавторство в Юрий Фелщински), „Д-р Кръстю Раковски – държавник, политик, дипломат“ и други.