www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Философия: Северно-Атлантическият цикъл  
Автор: Admin
Публикуван: 13.07.2005
Прочетено: 2741 път(и)
Размер: 99.19 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Юлиус Евола

 

БУНТ  ПРОТИВ  СЪВРЕМЕННИЯ  СВЯТ:

политика, религия и обществен ред на Кали Юга

 

(І изд. 1934 г.)

 

 

25. Северно-Атлантическият цикъл

 

 

Във връзка с преселението на първоначалната северна раса, трябва да бъдат разграничавани две големи вълни, първата придвижваща се от север на юг, а втората - от запад на изток. Групи от хиперборейци - носители на същия дух, същата кръв и същия корпус от символи, знаци и езици - достигнали най-напред Северна Америка и северните области на Евразийския континент. Вероятно десетки хилядолетия по-късно една втора голяма вълна от преселници се спуснала до Централна Америка, достигайки една днес изгубена земя, разположена в атлантическата област, след което основала там един нов център, моделирайки го според образеца на полярните области. Тази земя би могла да е онази Атлантида, която описват Платон и Диодор; преселението и установяването на ново средище помагат за обясняването на разместванията в имената, символите и топографиите, които разгледахме във връзка с първите две епохи. В този контекст е уместно да се говори за Северно-Атлантически народ и цивилизация.

От това атлантическо седалище расите от втория цикъл се разпространили в Американския (откъдето идват споменатите вече предания на нахуатланите, толтеките и ацтеките за тяхната първоначална родина), Европейския и Африканския континенти. Най-вероятно тези раси достигнали границите на западна Европа през ранния Палеолит. Те вероятно съответствуват освен другото и на Туаха де Данан - божествения народ, който дошъл в Ирландия от Авалон, воден от Огма Гриан-анех, хероя със "слънчев лик", чийто аналог е белият и слънчев Кетцалкоатл, който дошъл със своите спътници в Америка от "Земята, разположена отвъд Водите". От антропологична гледна точка тези рази съответствуват на кроманьонския човек, който се появил към края на Ледниковата епоха в западната част на Европа (по-специално в областта на цивилизацията от Абри Ла Мадлен, Гурден и Алтамира във Френска Кантабрия); кроманьонският човек бил явно по-висш в културно и биологично отношение от туземния мустерийски човек от Ледниковата епоха дотолкова, че напоследък някои нарекоха кроманьонците "гърците на Палеолита". Що се отнася до техния произход, приликата между тяхната цивилизация и цивилизацията на хиперборейците, която се открива дори в следите на народите на Далечния Север (цивилизацията на северния елен), е твърде показателна. Други праисторически следи от същия цикъл са откритите по балтийските и фризийско-саксонски брегове; в Догерланд, в една област, която отчасти е изчезнала - легендарната Винета - накрая било установено едно средище на тази цивилизация. Освен в Испания, другите преселнически вълни слезли по бреговете на Западна Африка (1); а по-късно - между Палеолита и Неолита и вероятно съвместно с расите от пряк северен произход - другите народи се придвижили през континентите от северозапад на югоизток в посока към Азия, в областта, за която мнозина вярват, че е била люлката на индо-европейската раса, а сетне и по-нататък - по целия път до Китай (2); другите вълни следвали бреговата линия на Северна Африка по целия път до Египет или стигнали по море от Балеарските острови до Сардиния и до праисторическите селища в Егейско море. В частност произходът на мегалитната цивилизация на долмените и на т. нар. хора на двойната секира в Европа и Близкия Изток, който остава също толкова загадъчен, колкото и този на кроманьонците, е твърде сходен. Това преселение се извършвало на отделни вълни, на приливи и отливи, чрез кръстосвания и сблъсъци с туземните или вече смесени раси. Така от север на юг и от запад на изток чрез разселване, приспособяване или завладяване там възниквали цивилизации, които първоначално споделяли до известна степен същия модел и често изопачавали духовното наследство, установено от елита на завоевателите. Сблъсъците с низшите раси, намиращи се във властта на хтоничния култ на демоните и смесени с животинската природа, породили спомените за борби, впоследствие изразени в митологизирани форми, които винаги подчертават контраста между светлия божествен тип (елемента от северен произход) и тъмния демоничен тип. Чрез учредяването на традиционни общества от завоевателските раси била установена една йерархия, която носела духовните, етнически и расови ценности; в Индия, Иран, Египет и дори в Перу откриваме твърде показателни следи за това в институцията на кастовата система.

Както вече казахме, първоначално Атлантическото средище било предназначено да възпроизвежда "полярната" функция на Хиперборейското седалище и този втори център станал причина за честото объркване в традициите и спомените. Това объркване не бива да ни пречи да открием в един по-късен период, все още изгубен в далечната праистория, трансформацията на цивилизацията и духовността и онази диференциация, довела от първата до втората ера (от Златния до Сребърния Век), която накрая подготвила пътя на третата ера - Бронзовия или Титаническия Век; тази епоха следва да бъде определена като "Века на Атлантида", предвид това, че елинската традиция счита Атлас за свързан с титаните понеже е брат на Прометей (3).

От антропологична гледна точка ние трябва да обърнем внимание и на една първа по-голяма група, която се разграничила посредством идио-вариация или вариация без смесване; тази група била съставена предимно от преселнически вълни от по-непосредствен арктически произход и тя се появила за последен път в различните клонове на чистата арийска раса. Една втора голяма група се разграничила чрез кръстосване с туземните южни раси - с прото-монголоидните и негроидни раси и с другите раси, които вероятно представляват изродени остатъци от обитателите на втория, днес изгубен праисторически континент, който бил разположен на Юг и който някои наричат Лемурия (4). Втората група включвала червенокосата раса на последните обитатели на Атлантида (онези, които съгласно митичния разказ на Платон изгубили своята първична "божествена" природа поради честите бракове с човешката раса); тези хора следва да бъдат считани за първоначалния етнически клон на някои по-нови цивилизации, основани от преселническите вълни от запад на изток (червената раса на крито-егейците, етеокритяните, пеласгите, ликийците, египтяните, кефтите и т.н.(5)), както и на американските цивилизации. Тези по-сетнешни народи си спомняли в своите митове за първоначалната страна на техните предци, които били дошли от божествената атлантическа земя, "разположена сред великите води". Името "финикийци" означава "червените" и най-вероятно е друг един спомен за първите атлантически мореплаватели в неолитното Средиземноморие.

Двата компонента  - северния и атлантическия - трябва да бъдат разглеждани както от антропологическа, така и от духовна гледна точка в обширния материал за традициите и институциите, откривани през този втори цикъл. Първият компонент е непосредствено свързан със Светлината на Севера и той запазва в по-голямата си част първоначалната ураническа и "полярна" ориентация; вторият компонент разкрива една трансформация, появила се като последица от установените с Южните населения контакти. Преди да разгледаме значението на една такава трансформация, установяваща първата промяна или, така да се каже, вътрешното съответствие на загубата на полярното седалище, е необходимо да подчертаем един друг аспект.

Почти всички народи пазят спомена за катастрофата, с която завършил предходният цикъл на човечеството. Митът за Потопа е най-честата форма, употребявана за описанието на този спомен; той е общ за множество народи: от персийците и мексиканците до маите, от халдеите и гърците до индусите и народите, обитавали атлантическия бряг на Африка, до келтите и скандинавските народи. При това неговото първоначално съдържание е едно историческо събитие; според разказа на Платон и Диодор той действително представя края на една атлантическа земя. Средището на атлантическата цивилизация, на което нейните колонии дълго време били подчинени, потънало в морето през една епоха, далеч предхождаща времето, което съгласно индуската традиция поставило началото на Тъмния Век; според някои остатъци от хронология, изградена върху мита, това е събитието, което в действителност се е случило. Историческият спомен за това средище постепенно изчезнал в цивилизациите, които произлезли от него, но някои елементи на древното наследство били съхранени в кръвта на господствуващите касти, корените на различните езици, а също и в обществените институции, знаци, ритуали и йерограми. В еврейската традиция темата за Вавилонската кула и последвалото наказание, представено от "смесването на различните езици" (Битие, 11; 7), би могла да се отнася за периода, в който единната традиция е била изгубена и различните форми на цивилизация били откъснати от общия си корен и вече не можели да се разбират помежду си, след като катастрофата на Потопа сложила край на цикъла на атлантическото човечество. Историческият спомен често е бил запазван в мита, т.е. в метаисторията. Западът, в който била разположена Атлантида през първоначалния й период (когато възпроизвеждала и продължавала много по-старата "полярна" функция), доста често представлявал една носталгична отправна точка за падналите. По силата на едно преместване в друга плоскост водите, които потопили атлантическата земя, били наречени "води на смъртта", които по-късните следпотопни поколения, състоящи се изцяло от смъртни същества, трябвало да прекосят чрез посвещението, за да бъдат повторно обединени с божественото състояние на "мъртвите", т.е. на изчезналата раса. Въз основа на това добре познатите ни образи на "Острова на Мъртвите" биха могли да бъдат разбрани в един подобен смисъл като трансформации на спомена за потъналия островен континент (6). Мистерията на рая и местата на безсмъртието като цяло била обвързана сега с мистерията на Запада (а в някои случаи също и със Севера) и така тя образувала един корпус от традиционни учения, като темата за "спасените от водите" или "тези, които не се удавили във водите" (7) сменила реалния си исторически смисъл (отнасящ се до хората от елита, който избегнали катастрофата и продължили да основават нови традиционни средища) със символично значение и навлязла в легендите за пророци, херои и посветени. Общо взето, символите, присъщи на първоначалната раса, изплуват отново по един загадъчен начин до относително неотдавнашни времена навсякъде, където са се появявали завоевателски царе и династии.

Освен това гърците често обсъждали точното разположение на божествената градина (2,ä< 6ZB@H), която била първоначалата обител на олимпийския бог Зевс (8), и това на Градината на Хесперидите "отвъд реката Океан"; според някои Хесперидите били дъщери на Атлас, царя на Западния Остров. Това била същата тази градина, която Херакъл трябвало да намери при онзи символичен подвиг, често свързван със спечелването на олимпийско безсмъртие, имайки за свой водач Атлас, който единствен "познава тъмните дълбини на морето" (9). Общо взето, елинският еквивалент на северния слънчев път или индо-арийската дева-яна, бил западният или "Зевсовият път", който водел от крепостта на Кронос, намираща се на Острова на Хероите в далечното море, до върховете на планината Олимп (10). Съгласно халдейската традиция на Запад, "отвъд дълбоките води на смъртта, които нямат брод и които не са били прекосявани от незапомнени времена" може да се намери божествената градина, в която царят Шамашнапиштим - хероя, който оцелял от Потопа и запазил привилегията на безсмъртието - все още царува; тази градина била достигната от Гилгамеш, който следвал западния път на слънцето, за да получи дара на живота (11).

Показателно е, че египетската цивилизация не е имала "варварска" предистория - тя възниква съвсем внезапно, така да се каже, радвайки се от самото начало на едно високо ниво на съвършенство. Според преданието първите египетски династии били създадени от една раса, която дошла от Запад, известна също като расата на "спътниците на Хор" (шемсу Хор) или белязаните от "знака на първия сред обитателите на западната земя", т.е. на Озирис. За самия Озирис се вярвало, че е вечният цар на "Полята на Йалу" в "земята на свещената Аменти" отвъд "водите на смъртта", за която се считало, че съществува "в далечния Запад", и която понякога се свързвала с представата за голяма островна земя. Египетският погребален ритуал бил изпълнен със символизъм и древни спомени - в този ритуал обредната формула била "На Запад!" и той включвал прекосяването на водите и една процесия, носеща "свещения ковчег на слънцето", т.е. ковчега на онези, които били "спасени от водите" (12). Освен това китайските и тибетските предания споменават съществуването на "западен рай" с дървета, които раждат златни плодове, също както Градината на Хесперидите. Съществува и често срещаният образ на Ми-ту с въже и надписа: "Този, който изтегля [душите] на Запад" (13). От друга страна споменът, който бил трансформиран в мита за рая, се открива също и в келтските и галски саги за "Земята на Живота", Маг-Мел ("Блажената Равнина") или Авалон, които били области от другия свят, разположени в западните земи. За Авалон се вярвало, че е мястото, в което оцелелите от расата "от горе" - Туаха де Данан, самият крал Артур, легендарните херои като Конал, Оисин, Кухулин, Лоегари, Огиер Датски и други - отишли, за да се радват там на вечен живот (14). Този тайнствен Авалон е еквивалента на атлантическия "рай", описан в американските легенди - той е древният Тлапаллан или Туллан; той е "Земята на Слънцето" или "Червената Земя", в която белият бог Кетцалкоатл и легендарните херои като толтекския жрец Хуемак ("Великата Ръка"), споменат в Кодекса Чималпопока, се завърнали, както направили и Туаха де Данан в Авалон, скривайки се по този начин от човешкия поглед. Според еврейския фолклор Енох отишъл на едно западно място "в далечния край на земята", където се намирали символични планини и божествени дървета, пазени от архангел Михаил; тези дървета дарявали живот и спасение на избрания, но те били забранени за простосмъртните до деня на Страшния Съд (15). Последните отзвуци на този мит били свято пазени чак до християнското Средновековие; монасите-мореплаватели от манастирите на св. Матей и св. Албеус, както се разказвало, били открили в една тайнствена атлантическа земя златен град, за който се вярвало, че е обителта на Енох и Илия - пророците, които "не познали смъртта".

От друга страна, в мита за Потопа изчезването на свещената земя, разделена от континента от mare tenebrosum - "Водите на Смъртта" - може да придобие и едно значение, свързващо го със символизма на "ковчега" и запазването на "зародишите на Живота" - "Живота" във  висш и метафоричен смисъл (16); изчезването на легендарната свещена земя може също така да означава преминаването на средището, запазващо по един автентичен начин изначалната не-човешка духовност, в невидимото, окултното или непроявеното. Така според Хезиод съществата от първата епоха, "които не умирали", щели да продължат да съществуват като "невидими" пазители на човешкия род. По този начин легендата за подземния народ или подземното царство (17) често копира легендата за потъналата земя, остров или град; тази легенда се открива сред множество народи (18). Когато неблагочестието започнало да се шири по земята, оцелелите от предходните ери се преместили в едно "подземно" място (с други думи те придобили "невидимо" съществуване), което често се разполага в планините като резултат от смесване със символизма на "висините" (19). Тези същества продължават да съществуват по планинските върхове, докато за тях не стане възможно отново да се проявят, когато наближи краят на цикъла на упадъка. Пиндар казва, че пътят, водещ при хиперборейците, не може да бъде намерен "нито с кораб, нито по суша" (20) и че само херои като Персей и Херакъл са били допускани до него. Последният мексикански император Монтецума можел да проникне в Ацтлан едва след изпълняването на магически действия и претърпявайки трансформация на физическото си тяло. Плутарх разказва, че обитателите на северните области можели да общуват с Кронос (царя на Златния Век) и с обитателите на зоната на Далечния Север единствено в съня си (21). Според Лие-дзъ (2) чудните области, за които той споменава, че са свързани с Арктическото и Атлантическото седалище, "не можеш да достигнеш с лодка, колесница или пеша, а само странствувайки с духа" (22). Съгласно ученията на тибетските лами Шамбхала, мистичното северно седалище, се намира вътре във всекиго. Ето как свидетелствата за това, което някога е било действително място, обитавано от не-човешки същества, оцелели и приели едно метаисторическо значение, представлявайки същевременно символи на състоянията отвъд обикновения живот, които могат да бъдат постигнати единствено чрез посвещение. Освен символа, ние откриваме и представата, че първоначалното средище все още съществува в едно окултно и обикновено недостижимо място (подобно на разказваното от католическото богословие за Градината на Едем) - само една промяна в състоянието или природата може да отвори неговите врати за поколенията, живеещи в късните епохи.

Ето как е било направено второто голямо разместване между метафизиката и историята. В действителност символът на Запада, също както и този на "полюса", може да придобие едно универсално значение извън всякакви географски и исторически отнасяния. В Запада, където физическата светлина, подчинена на раждането и залеза, угасва, е запалена една непроменлива духовна светлина; там започва пътешествието на "Слънчевия кораб" към Земята на Безсмъртните. И тъй като тази област се намира там, където слънцето изчезва зад хоризонта, тя също била схващана като подземна или подводна. Това е недвусмисленият символизъм, непосредствено вдъхновен от наблюденията на природата и използуван така от различни народи, дори от такива, които нямат никаква връзка с атлантическите спомени. Това обаче не означава, че една такава тема, поставена в дадените граници и определена от съпътствуващи свидетелства като приведените от нас, може да няма същевременно и един исторически характер. Това, което имаме предвид е, че сред неизброимите форми, приети от мистерията на Запада, може да бъде отделена една група, за която с пълни основания да се приеме, че произходът на символа не се съдържа в естествения феномен на слънчевия път, а по-скоро - по силата на едно духовно разместване - в далечния спомен за изчезналата Западна земя. В това отношение изненадващото съответствие между американските и европейските (по-специално - нордическите и келтските) митове, представлява едно твърде убедително доказателство.

И второ - "мистерията на Запада" винаги отбелязва един особен стадий в историята на духа, който вече не е първоначалният; той съответствува на един тип духовност, която не може да бъде разглеждана като изначална и следователно се определя от мистерията на трансформацията. Тя се характеризира с дуализъм и редуващо се преминаване - една светлина се запалва, а друга се губи. Трансцендентното е отишло под земята. Свръхестественото, за разлика от първоначалното състояние, вече не е естествено - то е цел на посвещението и обект на едно проблематично търсене. Дори когато се разглежда в общия й аспект, "мистерията на Запада" се явява като типична за онези по-скорошни цивилизации, разновидностите и съдбините на които ще разгледаме в следващата глава. Тя е свързана повече със слънчевия символизъм, отколкото с полярния; сега ние навлизаме във втората фаза на първоначалната традиция. 

 

БЕЛЕЖКИ към глава 25:

(1) Това е легендарното царство на Уфаз (Uphaz) и отчасти - праисторическата африканска цивилизация, както си я е представял Фробениус; обърквайки частичния център с първоначалното седалище, на което Уфаз вероятно е бил колония, той го отъждествява със седалището на Платоновата Атлантида. Вж. Л. Фробениус, "Атлантска теогония" (Йена, 1926).

(2) В Китай неотдавна бяха открити следите на една велика праисторическа цивилизация, подобна на египетско-минойската, която вероятно е била създадена от тези преселнически вълни.

(3)  Докато от една страна легендата за Атлас, крепящ света на раменете си, описва наказанието на титана Атлас, който според някои (Сервий, "Ad Aeneidem" /"Коментар на Енеида"/, 4.247) участвувал в битката срещу олимпийските богове, от друга страна тя може да представлява символ, сочещ функцията на "полюса" - опората и духовната ос, която атлантите наследили от хиперборейците. В своето тълкуване християнският богослов и църковен отец Климент Александрийски пише: "Атлас е един непоклатим полюс; той дори би могъл да бъде една неподвижна сфера и може би - в най-добрия случай - загатва за състоянието на неподвижно безсмъртие".

(4) Вж. трудовете на Х. Вирт за опита да се използуват изследванията на кръвните типове, за определянето на двете раси, възникнали от първоначалния клон.

(5) А. Мосо, "Произходът на средиземноморската цивилизация" (Милано, 1910) (A. Mosso, "Le origini della civilta' mediterranea"). 

(6) Вж. Д. Мережковский, 'Das Geheimnis des Westens" ["Мистериите на Запада"] (Лайпциг-Цюрих, 1929), където има някои основателни бележки за това, какво биха могли да бъдат ритуалите и символите на атлантите. 

(7) Вж. напр. Яма, Йима, Ной, Девкалион, Шамашнапиштим, Ромул, слънчевият херой Карна в епоса "Махабхарата" и т.п. Така както Ману - сина на Вивасват и наследник на слънчевата традиция, който оцелял от Потопа и създал законите на новия цикъл ("Законите на Ману") - имал брат Яма (срвн. с иранския Йима - слънчевия цар, който също оцелял от Потопа), който бил "богът на мъртвите"; така и Минос, чието име етимологично съответствува на Ману, често се явява като близнак на Радамант, който бил цар на "Острова на Блажените" или на "Хероите".

(8) Според някои автори (Пиганьол, "Les Origines de Rome" [Paris, 1899]) появата на олимпийските богове в съседство с женските божества на земята била резултат от смесването на култовете от северен произход с култовете от южен произход.

(9) Хезиод, "Теогония", 215.

(10) У. Риджуей в своята "Ранна епоха на Гърция" (W. Ridgeway, "The Early Age of Greece", Cambridge, 1901) правилно посочва, че вярата в западната обител на безсмъртните е била типична за онези народи, които практикували по същество нордическо-арийския ритуал на кремацията, а не обикновеното погребение.

(11) "Епос за Гилгамеш", 10. 65 - 77; 11. 296 - 98.

(12) Както при елините местоположението на обителта на безсмъртните се колебаело между Севера и Запада, така и в древноегипетската традиция за Полята на Мира и Земята на Триумфа, които обожествената душа на починалия достигала, след преминаването през единствения съществуващ проход в "планината", се считало, че се разполагат на Север.

(13) Вж. Лие-дзъ (3) във връзка с пътешествието на Запад, направено от императора Му, който достигнал "планината" (Куен-лун) и срещнал Си Уанг Му, "Кралицата-майка на Запада".

(14) Алан от Лил ("Profetia anglicana Merlini" /"Пророчествата на англичанина Мерлин"/) сравнява мястото, където изчезнал крал Артур с онова, в което изчезнали Илия и Енох и от което те един ден ще се завърнат. Във връзка със земята на хиперборейците класическата Античност вярвала в съществуването на хора (често царе като Крез), които били взети там от Аполон.

(15) "Книга на Енох", 24. 1 - 6; 25. 4 - 6.

(16) В халдейската редакция на мита боговете наредили на Атрахасис да спаси свещените писания на предходната ера от потопа като ги "погребе" - те били считани за "остатъчните семена", от които щяло отново да израстне всичко друго.

(17) Според иранското предание цар Йима построил едно убежище (вара), често описвано като "подземно", за да спаси семената на всички живи същества. "Вендидад", 2.22.

(18) Вж. Р. Генон, "Владетелят на света", гл. 7 - 8.

(19) В ирланските саги някои от Туаха де Данан след поражението им от милезийците се оттеглили в "западния рай" на Авалон, а други избрали подземните обиталища под могилите и хълмовете (sidhe), откъдето идва названието Aes Sidhe - "народа на хълмовете". Според мексиканското предание в пещерите на Чапултепек се намира входът към подземния свят, където изчезнал цар Хуемак II и откъдето той ще се завърне някой ден, за да възстанови своето царство.

(20) Пиндар, "Питийски оди", 10. 29.

(21) Плутарх, "За образа върху лунния диск", 26. В древността се вярвало, че сънят неутрализира физическите усещания и пробужда вътрешните сетива, създавайки с това естествено условията за контакти с невидимото измерение.

(22) "Книгата на Лие-дзъ", прев. А. К. Греъм (Ню Йорк, 1960), 34.

 
Материалът е оценен на 8.00 (1 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание