www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

Философия: Полюсът и Хиперборейският регион  
Автор: Admin
Публикуван: 13.07.2005
Прочетено: 2733 път(и)
Размер: 49.74 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 

Юлиус Евола

 

БУНТ  ПРОТИВ  СЪВРЕМЕННИЯ  СВЯТ:

политика, религия и обществен ред на Кали Юга

 

(І изд. 1934 г.)

 

 

24. Полюсът и Хиперборейският регион

 

 

            Сега трябва да обърнем внимание на една характерна особеност на първоначалната епоха, която ни позволява да свържем с нея някои твърде специфични исторически и географски представи. Ние вече разглеждахме символизма на "полюса". Този полюс бивал представян като остров или суша и символизирал духовната устойчивост (седалището на трансцендентните същества, хероите и безсмъртните), противопоставена на случайността на "водите"; или като планина и "издигнато място", обикновено свързвано с олимпийски значения. В древните традиции тези две представи често се свързват с "полярния" символизъм, който бил отнасян към върховния център на света и по този начин към архетипа на всеки вид regere (1а) във висшия смисъл на думата (1).

            В допълнение към символа на полюса, съществуват някои повтарящи се и твърде специфични традиционни данни, сочещи Севера като място на остров, суша или планина, чиито значения често се бъркат с местоположението на първата ера; с други думи, изправени сме пред един мотив, имащ едновременно духовно и реално значение, отпращащо към времето, когато символът е бил реалност и реалността - символ, а историята и метаисторията не са били разделени, а по-скоро две взаимноотразяващи се части. Точно това е точката, от която може да се навлезе в обусловените от времето събития. Твърди се, съгласно преданията, че в една епоха на далечната предистория, съответствуваща на Златния Век или Века на Битието, символичният остров или "полярна" земя е имал действително местоположение, намиращо се в Арктика, в района, съответствуващ днес на Северния Полюс. Този регион бил обитаван от същества, които по силата на притежаването на една нечовешка духовност (характеризирана чрез златото, "славата", светлината и живота), която в по-късните времена щяла да бъде пресъздадена от споменатия символизъм, съставлявали расата, която била образец на ураническата традиция в нейното чисто състояние; тази раса на свой ред била централният и най-пряк извор на различните форми и проявления, които тази прадиция произвела при другите раси и цивилизации (2).

            Споменът за този арктически център е наследство на традициите на множество народи, както под формата на реални географски отнасяния, така и в символите на неговата функция и първоначално значение; тези символи често биват издигани в една свръхисторическа плоскост, с други думи, те се отнасят към другите центрове, които могат да се разглеждат като копия на първоначалния. По тази причина често се среща едно смесване на спомените, имената, митовете и местоположенията, но опитното око лесно ще разпознае отделните компоненти. Важно е да се подчертае наслагването на Арктическата и Атлантическата тема - на мистерията на Севера и мистерията на Запада, откакто последният наследил първоначалния традиционен полюс като главно средище. Ние знаем, че във всяка ера е имало една промяна в климата, дължаща се на астрофизическа причина, т.е. на накланянето на земната ос. Съгласно преданието това наклоняване настъпило в специфичния момент, в който се  получил резонансът на едно физическо и едно метафизическо събитие, като че  състоянието на безпорядък в естествения свят представлявало отражение на едно събитие от духовно естество. Когато Лие-дзъ описва мита за гиганта Гунг-Гунг, който разбил "колоната на небето", вероятно има предвид някакво такова събитие. В това китайско предание откриваме също и други конкретни сведения, като например следните, макар и смесени с детайли, описващи по-късни катаклизми:

 

"Стълбовете на небето били разбити. Земята се разтърсила из основи. Северното небе се накланяло все по-ниско и по-ниско. Слънцето, Луната и звездите променили своя път [техният път изглеждал променен в резултат на накланянето на земната ос]. Земната повърхност се напукала и водите, съдържащи се в утробата й, бликнали навън и заляли различните страни. Човечеството било разбунтувано срещу Небето и вселената станала жертва на хаоса. Слънчето се помрачило. Планетите променили пътищата си [поради гореспоменатата промяна в перспективата] и великата хармония на небесата била нарушена" (3).

 

Във всеки случай, заледяването и дългата нощ се спуснали в един специфичен момент над полярния регион. Така, когато започнало принудителното изселване от това средище, първият цикъл завършил и започнал новият - Атлантическия цикъл.

              Арийските текстове от Индия - като например Ведите и "Махабхарата" - пазят спомена за арктическото средище посредством астрономически и свързани с календара алюзии, които не могат да бъдат разбирани другояче, освен като действително отнасящи се за едно такова място (4). В индуската традиция терминът "двипа", означаващ "островен континент", често се употребява за обозначаване на различните цикли въз основа на едно пространствено представяне на времево понятие (цикъл = остров). Така в учението за двипа откриваме подробни сведения за арктическото средище, макар и смесени с други данни. Гореспоменатият Швета-двипа ("Островът на Блясъка") се намирал в Далечния Север; Уттаракуру често се споменават като една първоначална северна раса, произлизаща от Джамбу-двипа, "полярния" островен континент, който е първият от различните двипа и същевременно центърът на всички тях. Споменът за него се смесва с този за Шака-двипа, разположен в "бялото море" или "млечното море", т.е. в Арктическото море. На това място нямало никакви отклонения от висшия закон. Според "Курма Пурана" седалището на слънчевия бог Вишну, символизиран от "полярния кръст" (пречупения кръст или свастиката), съвпадало със Швета-двипа, за който "Падма Пурана" твърди, че е разположената отвъд всичко, свързано със сансаричните гняв и страх, родина на великите аскети - махайогите и "децата на Брахмана" (еквивалент на "трансцендентните същества", обитавали северните области съгласно китайските предания); тези "велики души" живеели близо до Хари, който е самият Вишну, представен като "светлокос", "златен" и обитаващ символичен трон, "крепен от лъвове, сияещи като слънце и греещи като огън". Това са вариации на темата за "Земята на Слънцето". Като тяхно отражение в доктринален план дева-яна - пътят, водещ към слънчевото безсмъртие и свръхиндивидуално състояние на битието, противопоставен на пътя или завръщането при маните или Майките, - е бил наречен "Път на Севера": на санскрит север (уттара) означава също "най-издигната или върховна област". Освен това уттара-яна (северният път) е "възхождащия път", следван от слънцето между зимното и лятното слънцестоене (5). Сред арийците от Иран откриваме по-точни спомени. Тяхното първоначално средище (Айряна Вайджо), създадено от бога на светлината, в което обитавала "славата" и където царят Йима уж срещнал Ахура-Мазда, било земя, разположена в Далечния Север. Традицията на "Зенд-Авеста" разказва, че Йима бил предупреден за приближаването на "пагубни зими" (6) и че "змията на зимата" - питомка на бога на мрака Ангра Майню - връхлетяла върху Айряна Вайджо; тогава "имало десет месеца зима и два лято" и "било студено във водите, по земята и скреж покрил растителността" (7).  Десет месеца зима и два месеца лято: това е климатът на арктическите области.

              Нордическо-скандинавската традиция, въпреки фрагментарната си природа, предлага различни свeдения, които често са смесени по един объркан начин. Възможно е, все пак, да се открият аналогични свидетелства. Асгард, първоначалното златно седалище на Асите, бил разположен съгласно тези предания в Мидгард - "Земята в Средата". Тази митична земя на свой ред била отъждествявана с Гардарика - една полуарктическа област, - и със "Зеления Остров" или "Зелената Земя", която, въпреки че е описана в древната космология като първата земя, появила се от бездната Гинунгагап, вероятно е била свързана с Гренландия. Гренландия, както предполага самото й име, изглежда е имала богата растителност и не е била засегната от Ледниковата Ера чак до времето на готите. През ранното Средновековие все още откриваме представата, че северните области са били първоначалната родина на всички раси и народи (8). Освен това в едическите разкази, описващи борбата на боговете срещу съдбата (rok) - една есхатологична битка, за която те вярвали, че ще засегне тяхната родина, - могат да се разпознаят някои сведения, отнасящи се към края на първия цикъл; в тези разкази реминисценциите за минали събития са смесени с апокалиптични теми. Тук, също както и във "Вендидад", откриваме темата за ужасната зима. Разразяването на естествените стихии било съчетано с помръкването на слънцето. Според "Измамването на Гюлви" ("Gylfaginning"): "Най-напред ще дойде една зима, наречена fimbul-winter (могъщата или тайнствената зима). Тогава снегът ще се сипе от всички посоки. Ще има големи мразове и пронизващи ветрове" (9).

            В китайските предания страната на "трансцендентните хора" и страната на "расата на съществата с меки кости" често се отъждествяват със северния регион: за един император от първата династия (9а) се считало, че пребивавал в една страна, намираща се на север от Северното Море, в една необятна област, защитена от студеното време и притежаваща една символична планина (Ху-Линг) и един водоскок. Тази страна се наречала "Далечния Север" (9б); за Му (9в) - един друг император -  се разказва, че бил съкрушен от скръб, след като я напуснал (10). Аналогично Тибет пази спомена за Чанг-Шамбала - мистичния "северен град" или град на "мира" - също считан за остров, където, както се разказвало, хероят Гесар бил "роден" (също както Заратуштра бил роден в Айряна Вайджо). Майсторите на тибеските традиции казват, че "северните пътища" водят йогина до великото освобождение.

            Широко разпространеното предание за произхода, което се среща в Северна Америка от Тихия океан до областта на Великите езера, споменава за свещената земя на "Далечния Север", разположена край "великите води", откъдето съгласно разказите, дошли предците на нахуатланите, толтеките и ацтеките. Вече споменахме, че името на тази земя - Ацтлан, също както и индуското Швета-двипа, обозначава идеята за белота или за бяла земя. В северните традиции съществува споменът за една земя, обитавана от келтски раси, разположена до залива на Свети Лаврентий и наречена "Велика Ирландия" или Хвитрамамаланд, което означава "родина на белите хора"; имената Уабанаки и Абенаки, откривани сред обитателите на тези земи, произлизат от думата уабейа, която означава "бяло".

            Освен това някои легенди от централна Америка разказват за четирите първопредци на кичеанската раса, които се опитвали да се завърнат в Тула, областта на светлината. Когато те стигнали там, открили само лед; слънцето също се появявало рядко. Тогава те се разпръснали и се преселили в страната на Киче (11). Тази Тула или Тулан била първоначалната родина на толтекските праотци, които навярно извеждали племенното си име от нея и които по-сетне нарекли "Тула" центъра на империята, която основали на Мексиканското плато. Тази Тула се схващала също и като "Земя на Слънцето" и понякога била разполагана източно от Северна Америка, в Атлантическия океан; но това вероятно се дължи на наслагване на спомена за едно по-късно местоположение, определено да продължи за известно време функцията на първоначалната Тула (на която Ацтлан вероятно съответствува), когато ледниковият климат се настанил в нея и слънцето изчезнало (12); името Тула, което видимо съответствува на гръцката Туле, се отнася също и за други области.

            Съгласно гръко-римските предания Туле се намирала в морето, извеждащо името си от бога на Златния Век, а именно - в Кронийско Море, съответствуващо на северната област на Атлантическия океан (13); подобно местоположение било приписвано в по-късните традиции на това, което станало символ и метаистория под формата на Щастливите Острови, Островите на Безсмъртните или Изгубения Остров (14). Този остров, както пише Хонорий Августудунски, "е скрит от човешките очи; понякога бива откриван по случайност, но когато се търси целенасочено, не може да бъде намерен". Туле се смесва както с легендарната хиперборейска родина, разположена в Далечния Север, от която първоначалните ахейски родове донесли Делфийския Аполон (15), така и с остров Огигия - "пъпа на морето", намиращ се далеч в необятния океан (16). Плутарх разполага този остров на север от Великобритания и твърди, че се намирал в близост до арктическия регион, където Кронос - богът на Златия Век - все още спи; на това място слънцето залязвало само за един час всеки ден, но дори тогава тъмнината не била всеобхватна, а изглеждала по-скоро като здрач, също като в арктическите области (17). Смътната представа за светлата северна нощ се превърнало в основа на представата за земята на хипербореите като място на вечна светлина, свободно от мрака. Тази представа и този спомен били толкова жизнени, че техният отзвук се запазил чак до края на римската цивилизация. След като първоначалната земя била отъждествена с Великобритания, разказва се, че Констанций Хлор (управлявал през 305 - 306 г.) отишъл там със своите легиони, не толкова за да преследва трофеи и военни победи, колкото за да посети земята, която е "най-свята и най-близка до небето"; да може да съзерцава бащата на боговете (Кронос) и да се наслади на "деня без нощ", с други думи - да може да предвкуси притежанието на вечната светлина, типично за имперския апотеоз (18). Дори когато Златният Век бил проектиран в бъдещето като надежда за един нов saeculum (18а), все още можем да открием отнасяния към нордическия символизъм. Според Лактанций могъщият принц, който ще възстанови справедливостта след падането на Рим, ще дойде от север (ab extremis finibus plagae septemtrionalis) (19) (19а); мистичният и непобедим тибетски херой Гесар, който щял да възстанови царството на правдата и да изтреби узурпаторите, се очаква да бъде "прероден" на Север; Шамбала, свещеният северен град, ще бъде рожденото място на Калки-аватара - този, който ще сложи край на Тъмния Век; Хиперборейският Аполон според Виргилий ще постави началото на един нов златен и хероичен век под знака на Рим (20); и т.н.

            След излагането на тези съществени точки, не ще правим по-нататъшни отнасяния към закона, свързващ физическите и духовните причини, разгледан в една  плоскост, в която е възможно да се предполага една вътрешна връзка между това, което може да се характеризира като "падение" (отклонението от една абсолютно изначална раса) и физическото накланяне на земната ос (обуславящо коренните промени на климата и периодичните природни катаклизми, засягащи цели континенти). Ще подчертаем само, че от момента, в който полярното средище било превърнато в пустиня, става възможно да се проследи прогресивната промяна и загуба на първоначалната традиция, довеждаща накрая до Железния Век, Тъмния Век, Кали Юга или "ерата на вълка""Еда") и строго казано - до модерните времена.

 

БЕЛЕЖКИ към глава 24:

(1) Р.Генон, "Владетелят на света" (R. Guénon, "Le Roi du monde"), гл. 3, 4. Идеята за магнитната "полярна" планина, често разположена на остров, може да се открие в различни форми и адаптации в китайските, средновековните нордически и ислямските легенди. Вж. Е.Тейлър, "Примитивната култура" (E. Teylor, "Primitive Culture", London, 1920).

(1а) regere - лат. "царуване, царствуване" - бел.прев.

(2) Хипотезата за един по-скоро южен, отколкото северен произход, може да бъде приписана на преданията относно Лемурия, които обаче са свързани с един цикъл, толкова древен, че не може да бъде адекватно разгледан в този контекст.

(3) Лие-дзъ, 5. Самият Платон свързвал митичните катастрофи - такива, като причинената от Фаетон, с "промяната в пътищата на звездите", т.е. с различния изглед на небосвода, причинен от изменението на земната ос.

(4) Дж.Б. Тилак, "Арктическата прародина във Ведите: нов ключ за интерпретирането на множество ведически текстове и легенди" (Пуна, 1903 г.) [G.B.Tilak, "The Arctic Home: Being Also a New Key to Interpretation of Many Vedic Texts and Legends" (Poona, 1903)].

(5) В един индуски ритуал (анджали) се отдава почит на традиционните текстове като той се изпълнява с лице на север ("Законите на Ману", 2.70) в памет на мястото на произхода на трансцендентната мъдрост, съдържаща се в тях. В Тибет се вярва, че северът е източник на  много древна духовна традиция, на която магическите формули на местната религия Бон вероятно са изродени остатъци.

(6) "Вендидад", 2.20.

(7) Пак там, 1. 3 - 4.

(8) Йордан, "История на готите" (Jordanes, "Historia Gotorum"): "Sandza insula quasi officina gentium aut certe velut nationum" ("Остров Сандза /Скандинавия?/ е сякаш работилница за родове или дори за народи" - лат.).

(9) "Измамването на Гюлви" ("Gylfaginning"), 51. Едическото представяне на Севера като Нифлхайм, "светът на мъглите и мрака", обитаван от гиганти и мраз, най-вероятно се е оформило през един по-късен период сред народите, които вече се били преселили на Юг; по подобен начин замразената Айряна Вайджо била разглеждана като седалище на тъмните сили на злото творение на Ангра Майню, който дошъл лично от Север, за да се бие срещу Заратуштра. "Вендидад", 19.1.

(9а) Става дума за Джуанг-Хью, един от петимата легендарни предисторически владетели, традиционно свързван с посоката север, елемента вода, черния цвят и т.н.; победител на гиганта Гунг-Гунг, който предизвикал катаклизма, причинил "разкъсването на връзките между небето и земята", за който става дума в цитирания по-горе откъс от Лие-дзъ. Джуанг-Хью се счита за прародител и покровител на полухунската династия Тьин (246 - 209 г.пр.Р.Хр.), която обединила Китай. Пак от него се извежда родословието на полулегендарната династия Хья (ХХІ - ХVІ в.пр.Р.Хр.), от която съгласно китайските предания произлизат самите древни хунобългари (Хьиунг-ну) - бел.прев.

(9б) кит. Джунг-Бей - страната на "Крайния Север", посетена също така и от Дай Ю - основателя на династията Хья, който обуздал водите на потопа в долината на Хуанг-Хъ (Жълтата Река) през ХХІ в.пр.Р.Хр. - бел.прев.

(9в) Чжъу Му (упр. 1001 - 946 г.пр.Р.Хр.) - владетел (уанг) от династията Чжъу, за чиито фантастични пътешествия до "Страната на безсмъртните" има множество предания - бел.прев.

(10) Лие-дзъ, 5.

(11) Четирите предци на Киче вероятно съответствуват на келтската представа за "Острова на Четирите Господаря" и на китайската за далечния остров Ку-ше, обитаван от трансцендентни хора и четири владетеля (Р.Генон, "Владетелят на света", 71 - 72). Генон напомня за разделението на древната Ирландия на четири кралства, което уж възпроизвеждало делението, присъщо на "една земя, разположена отвъд Севера, днес непозната и може би изгубена завинаги", както и честото срещане в Ирландия на символа на "центъра" или "полюса", който гърците наричали омфалос. Нека добавим, че черният Камък на Съдбата, който посочвал законните крале и който бил един от мистичните предмети, донесени в Ирландия от расата на Туаха де Данан,  дошли от една атлантическа или северно-атлантическа земя, имал същото значение като царски "полярен" символ в двойнствения смисъл на думата.

(12) В своята книга "Владетелят на света" (гл.10) Генон прави някои проницателни забележки относно връзката, която традиционно съществува между Туле и очертанията на Голямата Мечка, свързвана с полярния символизъм.

(13) Плиний, "Естествена история" ("Historia Naturalis"), 4.30.

(14) Според Страбон ("География", 1.6.2), Туле се намирала на шест дни плаване северно от (Велика) Британия.

(15) Калимах, "Химн на Аполон", 4.281; Плиний, 4.89. Около IV век пр. Р.Хр. Хекатей от Абдера разказвал, че Великобритания се обитава от "хиперборейци", които се отъждествяват с прото-келтите; на този народ се приписва издигането на предисторическия храм Стоунхендж.

(16) "Одисея", 1.50; 12.244. Тук също поради връзките с градината на Зевс и на Хесперидите, има няколко очевидни интерполации със спомена за по-късното атлантическо средище.

(17) Плутарх, "За лицето върху диска на луната" ("De facie in orbe lunae"), 26. Плутарх разказва, че далеч на север, отвъд другите острови, все още съществува мястото, където Кронос, богът на Златния Век, спи върху една скала, блестяща като злато, а птиците му носят амброзия.

(18) Възможно е името Огигия, съставено от келтските корени ог ("млад" или "свещен") и йаг ("остров"), да се отнася за "Свещената Земя на Младостта" - Тир-на-мБео, "Земята на Живота", описана в нордическите легенди, която на свой ред съответ9ствува на Авалон - първоначалното седалище на Туаха де Данан.

(18а) лат. - "век, свят" - бел.прев.

(19а) лат. - "от крайните предели на северната област" - бел.прев.

(19) "Божествени институции", 7.16.3. Тези внезапни явления продължават и в по-късната мистическа и херметическа литература. Освен Бьоме, също и Г.Постел в своя "Compendium cosmographicum" твърди, че "раят" (едно мистично и теологично заместване на първоначалната родина) се намира под Северния Полюс.

(20) Виргилий, "Еклоги", 4. 5 - 10.

 

 
Материалът е оценен на 0.00 (0 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание