www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Меню

Материали

История: Виена 1944-45 и последици  
Автор: Eлтимир
Публикуван: 19.10.2005
Прочетено: 4505 път(и)
Размер: 51.18 KB
Формат за принтиране Кажи на приятел
 
Виена 1944-45 и последици

Из спомените на Здравко Цанков, племенник на проф. Александър Цанков. Автентично свидетелство за новата българска история.

Въведение

Скоро ще станат 58 години откак т.н. Отечествен фронт взе властта в България и започна едно полувековно комунистическо управление на страната, от което още не можем да се съвземем. Няколко дена след това във Виена беше образувано едно безуспешно “Български национално правителство”.
Това не е история на това правителство. Участниците в него не можаха да остават документи и предпочетоха да не ни остават и собствените си спомени. Затова аз, докато съм още жив, предприемам да остава тука поне моите лични спомени и размишления около него и подобни приноси на други като мене, като интересните спомени на Антон Чипев. Да оставим на читателите да решат, дали това не представлява поне началото на липсващата досега история за главата й Българско задгранично национално правителство 1944-45.


Антикомунистическото задгранично "Българско национално правителство" на
професор Александър Цанков във Виена 1944-45

На 6-и септември 1944 г. чичо ми Александър Цанков ми се обади за моя голяма изненада по телефона в Берлин, където бях отишъл през 1942 г. с цел да правя докторат по право.
Обаждам ти се от Виена. Здравко, слава Богу че не си заминал за София. Научих, че Баща ти и майка ти са на път за тука. Ще телефонираме пак тези дни.
За обяснение трябва да спомена, че имах повиквателно да се явя в казармата в София на 15 септември 1944 г за да отбия военната си служба. На края на август си бях пратил багажа за София. Но следях разбира се военните събития: съветските армии бяха на границите между вече окупирана от тях Румъния и България, какво ще стане ? Нима да замина за България за да вляза в една българска войска, която й предстои да стане сателитна на ненавистния ми Съветски съюз ? Положението се менеше ежедневно. А дали ще получа по телефона навреме връзка със София беше чиста лотария.
След няколко дена бях във Виена в прегръдките на майка и баща, които бяха научили, че и брат ми Милко е междувременно на път за Будапеща, значи моята фамилия в тясната смисъл на думата беше за сега спасена от лапите на комунизма и се надявахме скоро да се съберем, за първи път след много години.

Какво беше военното положение ? Немските войски отстъпваха, съюзническите армии напредваха и на източния и на западния фронт. Германия нямаше шанс да спечели войната и имаше само два шанса, да не изгуби войната: или новите оръжия, за които се говореше, можеха да променят хода й, или търканията между съюзниците Съветския съюз от една страна и Англия и Съединените щати от друга ще се влошат до степен да извършат това, което в историята се е случвало безброй път и се нарича “обръщане на алиансите ”, тоест Германия да сключи сепаративен мир с една от двете страни и се обърне съсредоточено срещу другата; защото историческо погледнато, тази война не беше никога водена от два – а от първия ден на 1 септември 1939 г., когато Хитлер и Сталин бяха съюсници – от три лагери: Германия, Съветския Съюз, и Англосаксонския блок между Англия и Съединените щати. И по въпроса за нови немски оръжия и по въпроса за съюзите пропагандата по етера беше обилна, но противоречива. Никой наблюдател имаше достатъчно реална представа, какво е вярно и какво не, какво е вероятно и кое илюзия.
Повечето от събралите се във Виена български политици и военни бяха дошли независимо един от друг. План за образуване на задгранично правителство, уговорен още в София, не съществуваше. Ако някой дърпаше конците това бяха по-скоро разни немски служби, главно Германското външно министерство и т.н. СД (Sicherheitsdienst) на Националсоциалистическата партия, кога съюзници, кога съперници в такива неща, които бяха помогнали на някой от бъдещите членове на това задгранично правителство да избягат навреме от България или Македония и да се отправят към същия пункт – Виена. Тука му е местото да спомена, че моят баща, Асен Цанков, заедно с майка ми, излязоха от София по чисто частната инициатива на моя 4 години по-възрастен брат, Милко Цанков, който беше мобилизиран във службата за военни аташета в министерството на войната, бе отлично осведомен ежечасно, какво става по фронтовете и имаше връзките, нужни за да организира навременното им заминаване. Че чичо ни Александър е вече напуснал България, нашият баща Асен, негов политически най-близък брат, научи от брат ми Милко, когато той – синът, "поръча" безапелационно на майка и баща, пригответе си куфарите, довечера ще заминете в посока на Македония, аз ще ви донеса в еди колко си часа билетите и паспортите на гарата.
След септември 1944 г. и после след ноември 1989 г. безброй хора твърдяха, как Александър Цанков ги бил поканил да заминат с него, но те му отказали, разправяйки украсено най-различни мотиви за този им отказ. Истината е, че Александър Цанков напусна България без да каже никому; както споменах не и на баща ми. Във Виена, когато започнаха да пристигат сведения за избити от комунистите български политици, бях лично свидетел как на една вечеря се отправиха упреци на Александър Цанков, защо не е “взел” този или онзи от жертвите, негови политически съмишленици. Александър Цанков им отговори Защото знаех, че емиграция е тежка съдба, за която не мога да взема отговорността, питайте тука брат ми Асен, когото също не уведомих че аз заминавам. На което баща ми отговори Така беше, господа, и прав беше, Санди (във фамилията чичо ни Александър наричахме Санди).

Тука идва времето да спомена някои неща, за да обясня моите отношения с баща ми. Те имаха различен характер във два различни периоди на общия ни живот. Баща ми беше на мнение, че двете му единствени деца, синове, трябва да растат като самостоятелно мислещи човеци, на които не бива да влияе повече от абсолютно необходимото. В първо отделение на основното училище той ме заведе сам – даже без майка ми – на първия ден, предаде ме на основния ни учител, прекрасния преподавател Симов, със думите, че той ме води за първи път в училището и се надява, че няма да има нужда никога да го посети още един път, например защото не уча добре или съм се нещо провинил. Аз съм бил отговорил, със сълзи на очи при раздялата, обещавам, татко, че няма да е нужно. И вярно е, че ни баща ни майка посетиха от първо отделение до последния клас в гимназията някое училище. Това не беше липса на интерес. Народният представител Асен Цанков не искаше да остави впечатлението, че се меси на учителите ни.
Когато дойде времето, да започна да задавам какви ли не въпроси на баща ми, за човека, света, нашата история или каквото ли не, той винаги се “отвеждаше” със думите, да запитам учителите ми, които са положително по-осведомени по въпроса, че познанията така бързо напредвали, че може неговите знания да са остаряли. Ако това беше може би вярно да речем по физика, химия или физиология, след това ми стана ясно колко това не беше вярно, когато въпроса ми се отнасяше до история, политика и изобщо обществото.
След края на Втората световна война, когато живеехме и гладувахме заедно първо в Kitzbuehel, по-късно във Париж, баща ми “навакса” спрямо мене с всички свои познания за света. Може би ме смяташе вече за достатъчно “възрастен” (бях 25-30-годишен), във всеки случай чувстваше и нуждата “да ми предаде всичко, което знаел”. Няма човек в живота ми, със когото да съм говорил повече, отколкото с баща ми, макар че тези разговори “на същата височина на очите” да започнаха чак след 25-годишната ми възраст. Но в сравнение с това, каквото смятах, че съм “помирисал” навремето и това, което сега той ми разправяше, сега имаше повече подробности и повече вдълбочаване, но практически никога – противоречие. Изглежда баща ми ме беше възпитавал, включително политически, “между редовете”, без да се усетя...

Заедно със тези сведения, научени по-късно, се очертава за мене лично следната картина:
Александър Цанков бе сондиран във София сериозно на няколко пъти от германските власти – специално немското външно министерство – дали би се съгласил да възглави едно открито пронемско правителство, различно от тези, които управляваха България, до и след смъртта на цар Борис ІІІ. Той отказвал първо по причина, че не виждал необходимостта от такава промяна, а на края, че това би означавало опасност от гражданска война предвид засилването на т.н. отечествен фронт и особено близостта на съветските армии. Във последните дни преди да напусне България на 1 септември 1944 г. имаше и една варианта да се опита създаването на една Македонска република, в която бяха сондирани както Александър Цанков, така и водача на ВМРО Ванче Михайлов – пред вид на бързо влошаващото се военно положение на Германия със същия негативен резултат.
Дали Александър Цанков е бил уведомен от немците още във София, че ще му направят предложение да създаде българско задгранично антикомунистическо правителство във Виена (немците го наричаха официално Българско национално правителство – Bulgarische Nationalregierung), не ми е известно; но не вярвам, именно защото той не беше уговорил това със други хора, които му биха били нужни за такова правителство, които да го придружат или последват; не смятам това да е и от достатъчен исторически интерес. Във всеки случай това стана през дните 8-9 септември 1944 г. във Виена, където Ал. Цанков беше пристигнал на 5-ти. И това правителство беше свършен факт през 9-ти и 10-ти септември.
Важно за историята е, какво значение има факта че нему, Александър Цанков, а не някой от другите, бе предложена задачата да го възглавява. Защото може да се каже, че това правителство се състоеше в същност от поне два лагери (което е нормално за едно така да се каже коалиционно правитолство от Цанковисти, ратници, легионери и един национал-либерал; които бяха забранени в България от 1934 г. насам, както всички други политически партии; и няколко военни). От една страна професор Александър Цанков, във връзка със германското външно министерство, което смяташе само него достатъчно представителна политическа личност за България, въпреки че не отдавна беше сложил демонстративно подписа си срещу плановете за предаване на българските евреи за депортиране, от друга страна професор Кантаржиев, водача на т.н. Ратници за напредъка на българщината, близък до споменатия СД (Sicherheitsdienst) на Националсоциалистическата партия, който – според мене лично – не само беше за това предаване на българските евреи а и наверно знаеше точно, каква съдба ги очаква в германските концентрационни лагери на смъртта. Чувството ми за задължение спрямо истината не ми позволява обаче да сложа разните “министри” на това правителство в този или онзи лагер при липса на доказателства. Само за баща си мога да свидетелствувам, че той не го знаеше и когато след войната видяхме за първи път в киното в Kitzbuehel един филм за тези концентрационни лагери на смъртта, аз трябваше да изведа майка ми, която и стана лошо; а баща ми не проговори точно девет дена и стана непознаваем в политическото си мислене спрямо нацистка Германия, в разлика от тази Германия, която от млади години уважаваше.
Във Виенското правителство освен този важен, но за момента не вече толкова актуален въпрос, имаше разминаване на два лагера и спрямо Българския доброволчески военен корпус и ролята, която би трябвало да получи. Факт e, че Александър Цанков, шеф на това правителство, не го никога посети, както впрочем и баща ми. Според сведенията на баща ми след войната, немските власти им дали устно, но не писмено уверение, че българския корпус не би бил никога поставен на фронт, където може да бъде противопоставен на български военни части, служещи редом със Съветските войски, така че да се рискува стреляне на българи срещу българи. Със днешните ми исторически познания мога да отбележа, че тези им опасения са били безосновни, защото воюващите страни – в собствен интерес – по принцип не рискуваха тази констелация.
За становището на Александър Цанков относно корпуса имам и едно друго интересно указание. По писмени сведения на мои трима съученици от прогимназията, и тримата студенти по право във Wuerzburg, от които двама са още живи: отишли да се представят като запалени антикомунисти на чичо ми, за да го уверят, че са се записали като доброволци за “корпуса”, споменавайки, че са мои съученици. Чичо ми Александър Цанков, министър председател на това правителство, също като че ли не чува, какво му казват, им обяснил надълго, колко важно е в тези времена да завършат колкото се може по-бързо докторатите си...
Ако ме питате на това място за мене, бях ли аз също доброволец за корпуса ? Мога да ви се закълна, че не помня, дали бях “доброволец”, или ме бяха вписали, било със мое позволение, било без да ме питат. Във всеки случай получих в Берлин през декември 1944 г. повикателна заповед да се явя на 1 май 1945 г. във съответната казарма в Dоеllersheim, недалече от Виена, в посока на чешката граница. На тази дата не само казармата беше отдавна във съветски ръце (корпуса беше навреме евакуиран и до тогава изобщо не беше дал, доколкото знам, никакви жертви), а войната завърши на същия ден 1 май 1945 , след като в навечерието, на 30 април, Хитлер се беше самоубил.

Настроението във Виена през няколкото седмици през септември-октомври 1944 г. които прекарах там, имаше нещо от един сурреалистичен филм от първата половина на 20-тия век. Виена беше вече доста разрушена от въздушни нападения на Западните съюзници. Ние бяхме обаче настанени в един реквизиран хотел, известния, дотогава не пострадал много-луксозен Хотел Imperial. Освен такива като нас там бяха настанени само театрални или филмови звезди, чието жилище беше станало жертва на бомбардировка.
В хотела беше настанено правителството, и по-голямата част от състава му живееше там, отчасти заедно със семействата си. Нам беше ясно, че персоналът на хотела е на длъжност на тайната полиция, имахме чувство, че “стените имат уши”, макар и да не зная, дали тогава вече съществуваха тези апарати за подслушване на разговорите, каквито са обичайни днес. Във всеки случай рядко някой говореше така, че някой доносник да може да му повреди.
От гореспоменатите надежди, които ни бяха още останали, можехме да говорим открито само за “новите оръжия”. Инак ни беше ясно, че ако се сключи сепаративен мир, само един между Германия и Западните сили би могъл да спаси евентуално България от комунизма. Новите оръжия, V 1 и после V 2 наистина съществуваха, но те не бяха от естество даже да забавят чувствително края на войната. Сериозни надежди за сепаративен мир между Германия и Западните сили съществуваха само в главите на непоправими оптимисти без чувство за реалностите (от които не се изключвам). Баща ми във всеки случай беше изказал достатъчно открито, за да се смята, че е станало известно на немските тайни служби, че “това правителство е само заложник в ръцете на един от трите воюващи лагери”.
Трябва да знаете, че това българско задгранично правителство нямаше официална връзка с немското правителство, освен на сравително ниско ниво с мъдрия дипломат от кариерата Altenburg и на абсолютно ниско ниво по всекидневни въпроси в лицето на един генерал-консул на име Knote, който обичаше да се шегува с думите Наполеон беше само консул, аз съм генерал консул. Но инак беше посредствен човек толкова без чувство за хумор, че се съмнявахме, дали не вярва на това, което казва...
Нито Александър Цанков, нито баща ми Асен Цанков, бяха поканени да срещнат Хитлер, или външния министър фон Рибентроп, даже не и главния секретар на външното министерство фон Вайцекер; никой изобщо не посети Берлин. Формулата на баща ми за “заложници” беше формула цинична, но правдива.
Особено по-младите от нас се задоволяваха да мечтаят за някакъв край на войната, който няма да направи България комунистическа; друга надежда за нашето отечество нямахме.

При това положение може да ме запитате, защо ? Какъв беше смисъла на това правителство ?
Това правителство имаше две задачи, която му правеха чест:
1. Да документират пред света, че има представители на България, които продължават да бъдат до края заклети противници на комунизма – при опасност за живота си
2. Да стоят на разположение при колкото и малко вероятен случай на едно дипломатическо решение за Балканите, при което България не би била предадена в изключителната сфера на влияние на Съветския съюз, а Германия да запази там някакво влияние (за невероятния случай на България под англосаксонско влияние трябваше други да играят по-добре тази роля).
Що се отнася до “промяната на алиансите” не трябва да забравяме, че каквото тези мъже се надяваха – Германия да стане съюзник на Запада срещу Съветския съюз – стана абсолютна реалност, но с няколко години закъснение. Промяната започна от дена, когато президент Труман наследи президент Рузвелт, засили се след края на войната и с Япония и се завърши в общо сама няколко години с дена на създаването на НАТО и скорошното членство на Западна Германия в НАТО.
С това не искам да кажа, че те бяха “по-далновидни” от другите. В историята не е важно само какво става, а и точно кога то става. Такива като братята Цанкови и другите членове на Виенското задгранично правителство антикомунистическо правителство не бяха може би достатъчно разбрали, че в това отношение най-важния момент на войната беше срещата на Чърчил с Рузвелт в Казабланка, където те решиха и оповестиха на света, че ще се борят срещу Германия до нейната безусловна капитулация – което имплицираше, че до тогава ще понасят и всеки друг съюзник, като именно и Съветския съюз. Ако Рузвелт си правеше известни илюзии относно Сталин, Чърчил във всеки случай нямаше никакви; но Англия беше станала само младши-партньор спрямо мощните Съединени щати.
Затова историята продължи с желязната логика на войната: първо трябваше да бъде победена Германия, после Япония, всичко друго беше предоставено на бъдещето.
На края на тези ми мисли трябва да сложим само още един въпрос: пострада ли някой българин по света от създаването на това задгранично правителство ?
• Както споменах, военния корпус бе разпуснат по моите сведения без жертви
• Участниците в правителството отчасти пострадаха. Аз докладвам като личен свидетел за двамата братя Александър и Асен Цанкови в тази ми страница в Интернет.
• Само някои българи в България направиха може би грешката да вярват на радио-пропагандата от Виена, която говореше – което беше неизбежно, както във всяка война – за крайната победа на Германия, бяха невнимателни във откритите си приказки срещу Отечествения фронт и пострадаха повече, отколкото щяха да пострадат като тъй и тъй набелязани антикомунисти.

И за да завърша с нещо комично, което ме лично засяга: По едно време при формирането на правителството някой бе пуснал слуха, че щели да ме правят “главен секретар на министерския съвет”. Като го чу, баща ми обясни, да не би случайно “да ми се качи в 24-годишната глава” и ми заръча да замина колкото се може по-бързо обратно за Берлин за да си завърша, ако е още възможно, дисертацията. Майтапчии между които моят брат, ми залепиха прякора “главният секретар”, който ми остана. Когато след над 11 години през януари 1956 г. си подадох във Мюнхен кандидатура за работа при радията Свободна Европа и Гласът на Америка, в същото рекордно късо време получих агремана на Съединените щати за Гласът на Америка и отказ от Свободна Европа – както научих със сигурност няколко десетилетия по-късно “понеже съм бил главен секретар във Виенското правителство”, а радио Свободна Европа по онова време имало решение да не взимат кандидати с подобно минало. Така имах късмета да вляза във Гласа на Америка и по късно да мина на частна работа в едно американско петролно предприятие, което ми позволи една много по интересна кариера.
Това е съдбата на доносниците на този свят – едни докладват точно, други често докладват лъжи, но слава Богу не винаги им се вярва.
Искате ли друг пример: При формирането на Виенското правителство се сложи въпроса как да бъдат заплатени сътрудниците му. Германците предложиха сумите, които бяха обичайни за съответни немски служби. Баща ми току що беше работил в София преди да я напусне за една статия по въпроса за германските военни дългове от доставка на български главно земеделски продукти и беше запомнил точните цифри. Решиха Александър Цанков да сложи условието, много по благоприятно дипломатически за България, че те не искат да се приемат пари от Германия за едно задгранично правителство, а предпочитат да му се даде само счетоводно съответната сума от немския дълг към България, който беше от няколко милиарда марки; с което германските власти се бързо съгласиха. От това доносниците конструираха лъжата, която някои комунисти употребяват и до днес, че правителството на Александър Цанков получило милиарди марки от Германия, които сложили в личните си джобове. А истината е, че хората получиха до края на април 1945 г. обикновенните за Германия по военно време скромни официални заплати, след което започна емиграцията им, която скоро означаваше, за голяма част от тях, между немотия и – глад.
Това е една друга черта на професионалните доносници: те съдят хората според своя “морал” и искат да вярват, че тези политици, които бяха напуснали отечеството си България, са користни като тях.
(1.07/15.09.2002)
Баща ми Асен Цанков в арест от френските окупационни власти и освобождение

Няколко дена преди края на войната моята фамилия се събра след много години из околностите на Тиролския зимен курорт Китцбюел. Баща ми и майка ми идваха от Бад Аусзее, където се бе току що разтурило Виенското правителство; брат ми Милко, със своята унгарска приятелка, идваше от Будапеща през Виена; аз от Берлин.
Моето пътуване от Берлин няма да забравя. Научил по телефона за решението да се опитаме да се съберем в Китцбюел, немските власти ми разрешиха по изключение да напусна Берлин. Това беше мисла на 17 април 1945 г., само четири дена преди абсолютното окръжаване на Берлин от Съветските армии. Влакът ми за Австрия трябваше да замине на 16:00 часа от кей № 1 на гарата Анхалтер, която гореше от въздушното нападение на предишната нощ. Влакъг тръгна от друг кей, № 3, но пак точно на 16:00 часа, което беше последното ми наблюдение на една още функционираща държава. Но само за още няколко часа...
Наскоро влака започна да прави все по-големи непредвидени в разписанието спирки и особено да взима ранени войници. В купето ми имаше още едно свободно место срещу мене от общо 6-те, на което взе място един ранен войник, временно превързан, покрит с кръв и гной и явно с висока треска. На местото до прозореца седеше един офицер СС от висок чин, който се обърна към войника с думите, да напуснел това купе от първа класа, което не било позволено за войници. Войникът едва го погледна и с гласа на човек, тресен от висока температура му каза с циничен израз нещо в смисъл да върви по дяволите. Офицерът извади револвера си, запъна го, огледа наоколо останалите, които го гледаха втренчено, и го бавно прибра, с наведена глава, без да каже нещо.
Така разбрах най-после в този момент, че войната е окончателно свършена и загубена от Германия.
Войника бе прибран скоро след това от санитарки сестри за превързване в лазаретен влак.
Вечерта влакът най-после окончателно спре и ни бе казано да се опитаме да продължим некакси пеша. Аз започнах марша си, хвърляйки всичко, което не ми бе абсолютно необходимо от двата тежки куфара, които носех на раменете си, запазвайки само малко дрехи, едно малко радио и един екземпляр от дисертацията ми. Вървях пеш, 25 годишен, не спортен, но здрав, общо 32 километра. От дясно се виждаше и чуваше американския фронт, от ляво, съветския. Слава Богу бяха толкова близо един до друг, че бяха престанали да бомбардират железопътната линия по която вървех (Берлин-Прага), за да не улучат по погрешка съюзнически военни части.
На сутринта ме взе един военен влак, която караше части от една дивизия СС. Младите войничета пееха една известна военна песен против англичаните, на която бяха променени думите в смисъл, че отивали да се бият заедно с братята американци срещу варварските руснаци. Като ги запитах защо пеят за такова нещо се изказаха учудени, че не съм го знаел, че западните съюзници се били съюзили с Германия срещу Съветския съюз... Скоро напуснах този влак, който ги караше, десетина дена преди края на войната, навярно към смърт или пленничество, и успях да се довлека на третия ден до Китцбюхел.

Всред Алпите над Китцбюхел преживях края на войната на 1 май, след като в навечерието Хитлер се беше самоубил. Американските войски влязоха в градчето, където през войната не бе паднала ни една бомба. От курорт, Китцбюхел беше променен на град пълен с лазарети. Толкова сакати млади хора не бях виждал в живота си. Населението имаше, каквото е нужно, освен едно – достатъчно храна. Изхранвахме се от дребните дажби по купони и американски Кер-пакети. Българската колония в Тирол, бежанци като нас и градинари, ме избра спонтанно за техен представител за администрацията и разпределението на пакетите, без заплащане, но с двойна дажба на пакети лично за мене, та на майка, баща и мене се падаха наместо 3, 4 пакети! На края ме наградиха окупационните власти (междувременно французите бяха взели местото на американците) за явно честното разпределение на пакетите, както станало явно от сравнението с други етнически представители. За тях през 1945 г. българите бяха потвърдени като синоним за честност.
В началото на септември 1945 г. брат ми Милко и приятелката му заминаха с редовна виза за Париж, където като инженер – един по-международен занаят – се надяваше да започне първи между нас редовен живот в професията си. Което и стана, макар и чак почти две години по-късно.

На края на септември 1945 една сутрин двама австрийски полицаи арестуваха – по поръчение на френските окупационни власти – баща ми Асен Цанков като “военен престъпник” и го отведоха в австрийски затвор в столицата на областта Тирол – Инсбрук, където беше центъра на френските окупационни власти. В затвора баща ми, свикнал винаги да работи, получаваше отличната нова австрийска преса и пишеше в килията си, където беше несмущаван сам, цел ден проекти за речите, които щял да държи пред “българските комуняги” ако бъде предаден на България и даден под съд...
В началото на Октомври Университета в Инсбрук беше отворен и бях допуснат – поради почти готовата ми дисертация в Берлин – да завърша доктората си, но по възстановените австрийски закони, тоест чрез два държавни изпити по австрийско право. След българското и германското ми предстоеше значи учене и на австрийското право. А баща ми беше в затвора.
Признавам, че и до ден днешен съм горд как успях да се справя с това положение на 24-25 годишна възраст. Един път седмично отивах за един ден в Инсбрук с пътнически влак при две прехвърляния, поради една абсолютно разрушена гари и един вдигнат във въздуха железопътен мост над една река, която преминавах затова с лодка. Посещавах университета, баща ми в затвора и зубрех австрийското право и във влака и в къщи – до припадане. Добре че имах една прекрасна австрийска приятелка, моя връстница, която ме посещаваше редовно в моята стаичка, че по този начин по добре се запомняло ученото...

Най-горд съм обаче как успях да извадя бързо баща ми от затвора. Оказа се следното: арестуван е бил по донесение – как може да бъде другояче – от българин (когото даже бегло познавах), свикнал да работи като доносник на нацистките и сега доносник на френските власти. С донесение, че баща ми бил министър в антикомунистическо правителство във Виена (което беше вярно) и като така “военен престъпник”, (което според мене не беше вярно). Освен това Сталин беше отправил нота до западните съюзници да им се предадат такива “военни престъпници”, които живеят в техните окупационни области.
Полирах умствено познанията на френски език от гимназията и на френската дипломация, научена от литературата, и поисках към средата на октомври среща с шефа на Военното управление за Тирол, колонел Обер, обяснявайки накъсо предмета на молбата ми и че ще му взема не повече от четвърт част. Колонел Обер скоро ме прие и му казах следното, което помня почти дословно: “Мон колонел, Вие ще се свикнали на такива посещения на хора, молещи да бъдат освободени арестувани близки, че са невинни. Аз искам да Ви взема минимално времето със следната молба: баща ми не е бил само министър в задгранично антикомунистическо правителство, той е бил цел живот в отечеството ни България и публицист, политик, и особено дългогодишен народен представител на социалдемократическата партия през 1913-1927 г.. Аз съм сигурен, че френското външно министерство (Ке дорсе) притежава сведения за него. Аз имам доверие в Франция и Ви моля да пратите Вашето досие в Париж за сравнение с тамошните данни за баща ми. По този начин се надявам за по-бързо благоприятно решение.” И станах от стола в знак, че съм казал каквото трябва, но прибавяйки, че оставам разбира се на разположение, ако има допълнителни въпроси към мене. Колонел Обер се усмихна, погледна часовника си и ме изпрати с думите Това беше наистина най-късата интервенция, която преживях до сега в полза на един “военен престъпник”.
След няколко седмици бях извикан при него и баща ми бе освободен преди Коледа на 1945 г. Втората ми среща с него беше също много къса и основа моята любов към Франция, страна която лично още не познавах, като ми каза.
Господин Цанков, предайте моите извинения и тази на Френската република
на баща Ви и Вашата майка за неприятностите, която им причинихме.
Извика една секретарка за да й диктува – в мое присътсвие – нареждания като ме запита Мога ли да направя нещо за Вас и Вашите родители, ако е в моите възможности ? Отговорих “Рано е още, но може ли да отбележите в нашите досиета като политически бежанци 1. да ме препоръчате да взема работа във френския клон в Инсбрук на една организация към ОН , на име УНРО, за помощ на политически бежанци, ако и когато тава стане възможно (в момента бежанци имаха само право на емиграция, но без право на работа в Австрия) и 2. Да получим по-късно визи за Франция” Каза “дадено”, продиктува в мое присъствие нужното и ме изпрати с едно сърдечно ръкостискане. Молбите ми бяха впрочем по-късно изпълнени.
След като беше демобилизиран г-н Обер се завърна във Франция и стана за дълго влеме един от най-видните френски префекти.
Както споменах, преди Коледа 1945 г. баща ми беше в къщи, на 1 юни 1946 г. станах доктор по право. Като ме посрещна с хубавата новина баща ми каза със насълзени очи
Как да не се гордея за синовете си – единият ни извади от България и спаси от комунизма, другият ме извади с рекордна бързина от затвора.
Но сине, сега мога да ти кажа една истина, която до днес криех от тебе, за да не те обременявам пред изпитите: вчера платих наема с последните пари, които ни бяха останали. От сега нататък ти ще трябва да изхранваш майка и баща.
(15.07.2002)

Епилог
Какво стана с баща ми Асен Цанков
От юни 1946 г. родителите ми бяха финансово поддържани – отначало бедняшки – изключително от синовете си, първо от мене когато живеехме заедно в Тирол, после от 4 години по-възрастния ми брат Милко, работещ като инженер в Париж, когато се преместихме там. След като и аз започнах да работя в Париж, кога повече или изцяло от единия, кога от другия син, но общо пресметнато – по равни части.
Известно време след като през 1957 г. за да започна работа при Гласът на Америка, аз минах строгия политически т.н. клиранс, даващ ми агреман да работя за Съединените Щати, това помогна на баща ми да започне да работи от време навреме с отличното си българско перо като свободен сътрудник на почти всички чуждестранни радиопредавания на български в Европа, най-главно на английското БиБиСи, та с този допълнителен доход положението им стана по-комфортно.
Баща ни почина на 27.04.64 в околностите на Париж на 81-годишна възраст.
Скоро след това аз се разделих от жена ми и майката на нашите близначки, та доведох майка ми, от рода на братята Каравелови, в Германия, където тя, въпреки нейните 71 години, пое с ентусиазма на българка родом от Карлово един нов живот – изглеждането на единствените си внучки (брат ми беше бездетен), като ги научи и на втори език – българския; докато моите дъщери напуснаха дома ми за да следват в университетa, когато майка ми беше вече на 87 години !. През това време моето финансово положение ми позволи да й дам един живот, както го познаваше от баща ми докато напусна София няколко дена преди 9 септември 1944 г.
За децата ми тя е и до ден днешен обичната им и баба и “българската им майка”.
Майка ми почина на 18.08.1983. на 89-годишна възраст.
В фамилния гроб в околностите на Париж почиват баща ми, Асен Цанков, майка ми Цветана, и от скоро и брат ми Милко и жена му, също от български произход.
Брат ми и жена му бяха станали отдавна френски поданици; аз и децата ми – немски. По произход децата ми са половин българки, внучките ми – една четвърт; по останалите части са немкини.
(1.08.2002)

Чичо ми Александър Цанков в американски концентрационен лагер и
конспиративно напускане на Австрия

В последните дни на войната фамилията на чичо ми Александър напусна Китцбюел, който му предстоеше да бъде завзет скоро от френските окупационни части и се премести в Бад Гащайн, който се намираше вече в американската окупационна област. Това му решение беше чисто политическо във смисъл, че по-скоро най-мощните западни съюзници, американците, трябва да решават съдбата му, отколкото французите, които още се бореха да им се признае пълноправен статус на съюзници.
Няколко седмици след арестуването на баща ми научихме, че чичо ми също е бил арестуван и се намирал в американски концентрационен лагер в Австрия.
Престоя на двамата братя не може да се сравнява. Докато баща ми лежеше сам в килия на австрийски затвор в сравнителен комфорт, чичо ми Александър Цанков беше в бивш нацистки концентрационен лагер Глазепбах, сега под американска администрация. Тъй като извънредно много заподозрени немци и бежанци бяха заварени в края на войната в Австрия, тоз лагер беше отначало абсолютно препълнен по начин, да припомня тези на нацистите, но с разлика, че затворените бяха отлично хранени, както това беше обичайно при американците; до такава степен, чe в гладуваща Германия и Австрия имаше вицове, абе не може ли да ме затворят и мене в американски концентрационен лагер, за да има поне какво да ям... Тези хиляди хора бяха разпитвани и изследвани досие по досие и било освобождавани, било предавани на немските съдебни власти, няколко и на Международния съд в Нюремберг. Така постепенно и този лагер се достатъчно изпразни и престоя стана поносим. Поради присъствието на много лекари и на чичо ми беше например направена успешно тежка операция. Психологическият гнет на един човек като него, да бъде в затвор, чувствайки се със право абсолютно невинен, не можем разбира се да пренебрегнем.
Междувременно Западните съюзници бяха получили една нота от Съветския съюз носещ подписа на Сталин, да й бъдат предадени известни “военни престъпници”, намиращи се под техен контрол, между които за България на първо место на списъка стоеше името на Александър Цанков. Съветите не предлагаха никакви доказателства за “военни престъпления”, те не искаха и въпросните да бъдат предадени на Международния съд в Нюремберг, те искаха да им бъдат чисто и просто предадени за да ги сложат на разположение на палачите на техните сателити.
Като така въпросът за Александър Цанков беше един чисто политически въпрос между довчерашните военни съюзници, които от дене на ден се отчуждаваха. Американците решиха, без това някога да бъде по моите познания некакси оповестено, да освободят Александър Цанков и да го поставят под тяхно полицейско наблюдение във вилата, където още живееше фамилията му в Бад Гащайн
.
От тука правя за българската история следните показания:
Един ден през есента на 1947 г., в Китцбюел, където живеехме майка ми, баща ми и аз в част от една вила, собственост на една забавна старица, излизайки сам от къщи бях заприказван от един католически свещеник в цивилно облекло, който ми се представи с едно славянско име, Патeр С., което според моите познания беше словашко, прибавяйки веднага думите това ми име е разбира се измислено, слагайки така разговора ни в правилната конспиративна рамка. Немския му беше безгрешен, но с типичен славянски оттенък. Аз му предложих не иска ли да дойде в моята стайчка за доверителен разговор, който той явно възнамеряваше, но той ми каза, по-добре да говорим на улицата. Когато четох Спомените, респ. Мемоарите на чичо ми Александър за съзаклятието преди 9 юни 1923 си спомних неговите обяснения, защо така трябвало да се действа в такива случаи.
Той започна без увъртания със следното: Чичо Ви Александър е освободен от лагера, но въпросът му не е още окончателно решен. Световната политика се развива добре, но не се знае, колко време ще трае още до едно окончателно решение в негова полза. Защо да се гнети с фамилията и не е ли по-добре да започнат по-скоро нов живот. Знам, че Вие имате възможност да получите от французите позволение да го посетите по фамилни причини. Бихте ли отишли в Бад Гащайн и го попитате, дали е съгласен ние да извадим някоя нощ цялата фамилия през границата за Италия?
Така патер С. показа, че е отлично осведомен във всяко отношение, но отказа да ми отговори на въпроса, от чие име (“ние”) говори. Освен думите от хора, които го добре познават и почитат не можах да извадя нищо от устата му. В момента се сетих, че Александър Цанков беше винаги в тясна връзка с папския нунции в София Ронкали и че той, междувременно кардинал, имаше важен пост в римската курия, занимавайки се с въпросите за отношенията между католическото и православното християнство. И както ми беше останало в ума от някое четмо, му заговорих ни в клин ни в ръкав за тази им връзка във София и моите лични спомени ката дете за бъдещия голям Папа Йоан ХХІІІ като Нунций в София. (Чувал съм чичо ми Александър Цанков да казва Не помня често да сме стояли пред важен външнополитически въпрос и да не се съветваме с мъдрия Ронкали). Струва ми се, че лицето на патер С. засия, но не мога да кажа и до днес, дали с това ние разменихме един “знак” или не, че той говори от името на католическата църква.
Аз казах, че съм готов за това посредничество и го попитах, как да го намеря за да му предам отговора, но той ми отговори,че щял винаги да бъде в течение на моите стъпки – което се указа вярно.
От тука ще предам някои подробности, които ще се укажат от важност.
Поисках писмено позволение от френската Военна сигурност за това посещение в “друга окупационна зона” за да посетя Александър Цанков, добих го, взех един влак за Бад Гащайн и посетих вилата, където беше интерниран чичо ми. Офицерът за сигурност от СиАйСи в момента отсъстваше, но се направиха обичайните нанесения в една книга за посещението ми от неговия заместник, които подписах. При това забелязах от съдържанието на регистрациите, колко малко посещения е имал.
Разправих на чичо ми подробно за предложението на Патер С. Времето беше много хубаво и фамилията беше на разходка, та не ги видях; той отиде да се съветва на късо само със зетя си Еди Гелч, върна се, каза да предам, че е съгласен, (пожела хората на патер С. да се свържели не с него лично, а със зет му), прегърнахме се за последен път в живота ни и аз заминах бързо за да взема в обратна посока същия влак и привърша мисията си в същия ден. И при напускане на вилата офицерът още го нямаше и само подписах нужното пред заместника му.
След два дена същият патер С. пак ме посети по същия начин да чуе отговора и след няколко седмици го видях за трети и последен път за да ми съобщи, че цялата фамилията на Александър Цанков с деца и внуци е минала благополучно през Алпите в Италия.
Във пресата не излезе никакво съобщение за “изчезването на Александър Цанков от домашния му арест”. Въпреки писмените следи за моето посещение не бях никога безпокоен нито от френското Сюрете, нито от американското СиАйСи. Скоро научихме, че американския офицер, който “пазеше” Цанков не бе наказан, а отзован на друг пост в Съединените Щати. Във заключение не искам да твърдя, че всичко това беше организирана комедия, но всичко остави впечатлението, че на Съединените Щати не беше неприятно да се отърват по този начин от Александър Цанков, съобщавайки на Съветския съюз, че за съжаление той е напуснал тайно Австрия, така че не могат да продължат да разглеждат досега неразрешения въпрос, дали биха го предали...
Къде беше Александър Цанков в Италия, във или близо до Рим ? Кой свърши всичко това ? Предвид на нужната за това организация и материални средства при престоя му в Италия, преди да емигрира фамилията за Аржентина, всички слухове респективно интриги, че това били извършили Хърватски или Словашки “фашисти”са глуповати и неправдоподобни. Тези имаха други грижи освен да “спасяват” Цанков.
Аз лично смятам, както остана впрочем убеден и баща ми, без да можем да го докажем, че това беше акт както политически, така и на човещина, на големия приятел на България и добър приятел на Александър Цанков, бившият италиански Папски Нунций в София монсеньор Анджело Ронкали, бъдещият голям Папа Йоан ХХІІІ, който познаваше така добре комунизма, както полякът Войтила, днешният друг голям Папа Йоан-Павел ІІ, който помогна комунизма да се сгромоляса.
(15.07.02/1.03.03)


Епилог
Какво стана с чичо ми Александър Цанков – истина и митове
Чичо ми, професор Александър Цанков, който спаси през 1923-24 г. България от комунизма, но за съжаление само за 20 години, след известен престой в Италия, замина под фалшиви имена заедно с цялата фамилия с жена, две дъщери, зет и внучета с параход за Аржентина, където взеха отново истинските си имена.
Децата му започнаха веднага работа в Аржентина, по-късно отчасти и в Бразилия, две страни които тогава, скоро след войната, бяха в стопански подем, та никой млад и здрав не оставаше без работа.
Чичо ми Александър не знаеше ни дума испански и беше на възраст, когато чужд език мъчно се учи. Дошъл в Аржентина без пари той и жена му бяха издържани – скромно – изцяло от децата и по-късно подпомагани отчасти и от внуци.
Александър Цанков почина след тежка операция на 17.07.1959 г. на 80-годишна възраст. Жива е в момента от неговата фамилия в тясната смисъл на думата само по-младата му дъщеря Славка, моя 82-годишна връстница. Няколко внуци живеят в Южна Америка.

Това е накратко истината, а сега за митовете, за които споменавам в горното заглавие.
Скоро след уж-прелома в България тръгнаха слухове и излязоха статии по българските вестници с безумни “сведения” за Александър Цанков. Едната линия беше, че дошъл в Аржентина с милиарди от България. Другата беше, че скоро след идването му в Аржентина Перон му възложил задача “да оправи аржентинското стопанство”, в което бил отлично успял и получил от Перон други “милиони долари”. Третата беше, че българските комунисти му били пратили “на няколко пъти” платени убийци, които опитали атентати срещу него. Последният път бил тежко ранен и починал след гореспоменатата операция, ама именно като последствие на атентат.
На един народен представител, адвокат, който беше публикувал във български вестник всички тези неща като “факти”, писах обширно писмо, оборих тези “факти” и получих отговор, че той само реферирал тези “сведения", които бил получил от южна Америка, но завършвайки с думи в смисъл, абе господин Цанков, ако не е вярно, комунистите толкова лъгаха половин век, сега е наш ред...
Аз не мога лесно да си смиря с този неотговорен начини да се отнасяме към историята ни.
Във всеки случай уверявам моите читатели: за тези глупости чух чак след прелома. Но при последното ми посещение в Париж при баща ми преди смъртта му прочетох цялата – не много обширна –кореспонденция между Париж и Буенос Айрес на двамата братя и Ви уверявам, че нямаше и следа нито за милиардите от България, нито за милионите долари от Перон, нито за атентатите срещу Цанков. Имаше само споменаване на един опит от един пияница да го ограби една вечер пред жилището му, който се беше завършил слава Богу само с една драскотина...
(1.08.2002)


Антон Чипев (1): Спомени – Защо няма написана история за
единственото българско задгранично правителство

20-юли 2002
Драги Здравко!
прочетох статиите ти озаглавени ”Виена 1944-45 и последици” и разбирам че желаеш да споделиш, почти 60 години по-късно, спомените си за тези събития, така както са засегнали тебе и твоите най-близки. И аз бях свидетел и участник в много от тях. Моите спомени не се всички покриват с твоите – някои различия и допълнения ще бъдат по-съществен от други. Желая и аз да ги споделя с читателите ти, но се колебаех, по причини които ще изложа по-доле, защото ще става дума за други хора и техните семейства.
Напълно съм съгласен с най-важното, според мене, което си написал: поздравлявам те за много изчерпателното и задълбочено описание на мотивите които са движили хората участвували в това дело, в различни моменти и на разни равнища. Считам че изпълняваш и синовен, и патриотичен дълг към тях – и го вършиш и от мое име, защото познавах много хора извън кръга на твоето семейство и неговите близки – и зная че и те бяха движени от същите подбуди.
Тъй като и ти, и аз сега, пишем за неща не само от личен, но и от обществен и исторически интерес, беше важно да изтъкнеш във въведението си, че не ”пишеш история” – защото липсват достоверни документи и достатъчно други свидетелства. Затова искам първоначално да изтъкна по-подробно някои факти и обстоятелства които обясняват тези липси, и то от гледна точка на сънародниците прекарали тези времена в окупирана Австрия и Германия.
Като свидетел на положението през пролетта и лятото на 1945 година в Австрия и Германия, си давам пълна сметка за това до колко всеки българин заварен там от края на войната имаше напълно разбираеми опасения за това което е могло да го очаква от страна на армиите победителки и окупационните власти. И то не само руснаците – което е очевидно – но и американците, британците и французите, които настъпваха от други посоки. Какво се оказа? Сега знаем че през 1945 и 1946 стотици хиляди, и военни и цивилни ”разместени хора” {”Displaced Persons”} бяха предавани на комунистите от англичани и американци. Второ, трябва да се знае че тогава покрай категорията ”D.P.” съществуваше и друга, наречена ”Ex-enemies” (”бивши неприятели”), която обхващаше българи, румънци, унгарци, хървати и словаци, независимо от това че и техните страни са били ”освободени” и от германския, и от съответния местен ”нацизъм”.( А австрийците мигновено станаха “освободени” жертви на хитлеристите). Хората от териториите на СССР и останалата Титова Югославия пък бяха третирани по най-противоречиви и произволни начини – кога като съюзници, кога като дезертьори и предатели, а някои и като ”бивши врагове” (напр. украинци, татари, казаци, балтийци). Интересно е тука да се отбележи че за британските и американски окупационни власти факта че през септември 1944 България беше обявила война на Хитлерова Германия и беше воювала като съюзник на СССР, даже и в южна Австрия – ако този факт въобще беше известен на съответния военен или чиновник – не се взимаше под никакво внимание когато някои българи, в Австрия напр., претендираха да не бъде считани за ”ex-enemy”. Този статут на ”бивш враг” от 1946 имаше и голямо практическо значение, защото такива хора нямаха право на помощ (документ за самоличност, приемане в лагер, прехрана, помощ при репатриация или емиграция) от страна на I.R.O {International Refugee Organization} – организацията създадена за тази цел от О.Н. (Категорията ”бивши врагове” изчезна към края на 1948 г. – след прочутата реч на Чърчил в СЩ с която той въведе понятието за желязната завеса. Чак след това българите се приемаха от I.R.O. и можеха да кандидатствуват за емиграция в САЩ, Канада и Австралия.)
Що се отнася до българи били, от близо или далеч, повече или по-малко доброволно, в някой момент замесени с българския ”корпус”, трябва да се знае освен другото, и че тази военна част не принадлежеше към редовната германска армия, а беше причислена към т.н. ”Waffen-SS” , с съответни униформи. Това е било защото германското командуване е така решило още от 1941 година относно всички (истински или набедени) доброволчески части съставени от не-германски поданици, както например етнически немци от Бачка, Банат, Трансилвания, СССР (т.н. наречени ”Volksdeutsche”), украинци и балтийци, но и белгийската ”легия” на Leon Degrelles, скандинавци и други убедени национал-социалисти чиито страни през войната не са били съюзници на германците. – Не е необходимо да обяснявам какви фатални последствия е могло да има човек да бъде идентифициран като ”SS” – не само тогава, но още за дълго време по-късно – та и до днес.
От всичко това става ясно как българите в Австрия и Германия първоначално и на първо место са се опасявали да не бъдат върнати в комунистическа България, а и по-късно да не бъдат ”разкрити” или набедени като активни ”нацисти” или симпатизанти и се навреди не само на тяхното лично положение и бъдеще, но и на техните семейства живеещи под терора в България. (Да не забравяме че освен за няколко привилегировани семейства, тези събития доведоха до раздела, често за винаги, от техните най-близки.). Ето защо хората не са искали да пазят каквито и да е документи, спомени, снимки и т.н. които биха могли да послужат в тяхна вреда, а са ги старателно унищожавали. Естествено, тези унищожени тогава документи са загубени като исторически източници.
Що се касае за ”лични” и не-документирани спомени и свидетелства, трябва да напомня още нещо. – Когато отношенията към ”бившите врагове” и "ДП" се променяха и ”омекваха” с началото и развитието на студената война (да си спомним блокадата на Берлин и началото на войната в Корея, от друга страна консолидирането на комунистическите режими в Средна и Източна Европа), и Съединените Щати и Канада – за Австралия нямам сведения – продължиха и даже засилиха проверките за ”миналото” на кандидат имигрантите от новите комунистически страни. Става дума за въпроси от рода на ”били ли сте член или съмишленик на политическа партия или организация целеща насилствена промяна на обществения ред в държавата където сте живели? Ако да, укажете име и подробности: кога и къде, дати (от-до, местонахождение и пр.)” на които трябваше да се отговаря писмено, с подпис и клетвена декларация че това е ”истината, пълната истина и само истината”. Такива въпросници стоят до днес в имиграционното досие на всеки кандидат и приет имигрант – достъпни за властите (а по искане сега и за медиите и други лица доказали ”обоснован интерес”). Даването на фалшиви сведения с цел да се получи право на постоянно жителство, и после поданство, съставлява престъпление, не покрито от давност, което може да доведе до отнемане на жителството и на поданството – и задължение за напускане на страната. (До днес в Канада и САЩ се водят дела от възрастни хора, имигрирали след войната, на които властите искат да отнемат поданството въз основа на горните постановления). – Тъй като съм сигурен че никой българин не е декларирал членство в някоя ”съмнителна” организация когато е постулирвал да бъде приет за имигрант, ясно е че в последствие всеки трябва да внимава, когато пише или публикува спомени за тези неща и времена, да не се само-уличи (или бъде наклеветен) че е укривал тоз вид информация в документите си – или да възбуди съответно подозрение.
Спирам се на тези подробности и за да обясня, по-пълно, защо ще трябва да бъда много внимателен и с чувство на отговорност когато ще пиша спомените за които стана дума по-горе.
Но съм решил да го направя – и се надявам да ги пратя след няколко седмици – да е живот и здраве.

Твой Дончо
(1.08.2002)
 
Материалът е оценен на 8.20 (5 гласа)
Оцени материала
Назад към раздела | Съдържание