indeximage

Идеята за центъра в древните традиции


Р. Генон

 

ИДЕЯТА  ЗА  ЦЕНТЪРА  В  ДРЕВНИТЕ  ТРАДИЦИИ(1)

 

            Вече ни се е случвало да споменаваме мимоходом за “Центъра на Света” и за различните му символи, но тук следва да се върнем към самата идея за този Център, заемаща най-голямо място във всички древни традиции, а също и да посочим някои от основните й значения. У съвременните хора тя вече не предизвиква непосредствено онези образи, които са възниквали у хората от предишните епохи; тук, както и във всичко, що се отнася до символиката, много неща са забравени, а някои типове мислене са станали, изглежда, напълно чужди за повечето от нашите съвременници. Това трябва специално да се подчертае, защото именно тук цари пълно и всеобщо неразбиране.

            Центърът е преди всичко началото, изходната точка на всички неща, точката на първопричината, без форма и размери, т.е. неделима и следователно - единственото възможно изображение на изначалното Единно. От него, чрез неговото проявление, произлиза всичко останало, също както единицата произвежда всички числа, което обаче по никакъв начин не въздействува върху нейната същност и не я променя.

            Тук съществува пълна успоредица на двата начина на изразяване - чрез геометрична символика и чрез числова символика, така че те могат да се употребяват напълно еднакво и дори взаимозаменяемо. Не бива да се забравя, впрочем, че и в единия, и в другия случай става на дума именно за символика - аритметическата единица не е метафицическото Единно, тя е само едно от неговите проявления, но такова, в което няма нищо произволно, тъй като между едното и другото съществува съотношение на действителна аналогия. Именно тя ни позволява да транспонираме, да пренасяме идеята за единството от количествено на трансцендентално ниво. По същия начин стои въпросът и с идеята за Центъра - тя също се поддава на пренасяне, посредством което губи чисто пространствения си характер, имащ сега единствено значението на символ. Централната точка именно е Принципа, чистото Битие, а пространството, което тя изпълва със своето излъчване и което съществува само по силата на това излъчване (“Да бъде светлина!” от Книгата на Битието) и без което би било само “отсъствие” и небитие, е Светът в смисъла на неговата безпределност - съвкупността от всички същества и всички състояния на Съществуващото, които образуват универсалната проявеност. Най-простото изображение на формулираната от нас идея е точката в центъра на кръга.

            Точката е знак на Принципа, а кръгът - символ на Света. Невъзможно е да се установи времето на произхода на това изображение, тъй като то се среща върху предмети от пред-историческата епоха; несъмнено, в него следва да се вижда пряка връзка с изначалната традиция. Понякога точката бива затворена в няколко концентрични кръга, очевидно изобразяващи различни състояния или степени на проявеност. Те се разполагат в съответствие с тяхното йерархично положение, определяно от по-голямата или по-малка отдалеченост от изначалния Принцип. Точката в Центъра на кръга се е възприемала също от много древни времена и като изображение на Слънцето, тъй като последното и в действителност, на физическо ниво, е Центърът или “Сърцето на Света”. В това значение то е достигнало до наши дни като общоприет астрологически или астрономически знак на Слънцето.

            Може би именно поради това повечето археолози навсякъде, където срещат този символ, са склонни да му приписват преимуществено “соларно” значение, макар в действителност той да има много по-обширен и дълбок смисъл. Те забравят или не знаят, че от гледна точка на древните традиции и самото Слънце е само символ - символ на истинския “Център на Света”, какъвто е Божественият Принцип. Съотношението между центъра и окръжността или онова, което те съответно олицетворяват, е достатъчно ясно обозначено дори само с това, че окръжността на би могла да съществува без своя център, докато центърът е абсолютно независим от нея. Това съотношение може да бъде още по-определено и ясно изобразено посредством лъчи, излизащи от центъра и достигащи окръжността; очевидно, броят на тези лъчи може да се променя, тъй като реално съществуват безкрайно много такива, както и точките на окръжността, които са техни краища. В действителностс обаче, за изображенията от този вид били избирани числа, вече сами по себе си притежаващи специално символично значение.  Най-простият му тип има само 4 лъча, разделящи окръжността на равни части, т.е. два перпендикулярни диаметъра, образуващи във вътрешността на окръжността кръст. Това ново изображение има същото общо значение, каквото и първото, но тук към него се добавят и някои допълващи го вторични значения - окръжността, ако виждаме в нея образ на движението в определено направление, олицетворява един цикъл на проявленията, подобен на космическите цикли на индуисткото учение, в което тяхната теория е разработена много подробно. В този случай частите на окръжността, на които тя се разделя от краищата на кръста, съответствуват на различните периоди или фази, на които се дели самият цикъл. И едно подобно деление може да се разглежда, тъй да се каже, в зависимост от протяжността на циклите, за които става на дума. Например, оставайки на земния план, ние имаме 4 главни времена на денонощито, 4 лунни фази, 4 годишни времена, а също и - съгласно традициите както на Индия, така и на Централна Америка и гръко-латинската Античност - 4 “века” на историята на човечеството. Тук ние говорим само накратко за това, за да дадем една най-обща представа за значението на дадения символ, но изложените съображения са достатъчно непосредствено свързани с темата на по-нататъшното изследване.

            Сред изображенията с голям брой лъчи следва специално да споменем колелата или “колелата със спици”, които обикновено имат по 6 или 8 такива.

            Келтското колело, образът на което е много устойчив през цялото Средновековие, може да има коя да е от тези форми. А те пък, особено втората, много често се срещат в Халдея, Асирия, Индия (където колелото се нарича чакра) и Тибет. От друга страна, съществува родствено сходство между 6-спицевото колело и хризмата, а разликата тук се състои в това, че в последния случай окръжността, върху която се опират краищата на лъчите, обикновено не се изобразява. И тъй, колелото, съвсем не бидейки просто “соларен” символ, както обикновено се твърди в наше време, е преди всичко символ на мирозданието, което не би било трудно да се разбере. В символичния език на Индия постоянно се говори за “колелото на ставането” или “колелото на живота”, което напълно съответствува на посоченото значение. Говори се също и за “колелото на Закона”, а този израз будизмът, заедно с други, е заимствувал от по-ранните учения, които поне в своите извори се съотнасят с цикличните теории. Следва още да се добави, че и Зодиакът бива изобразяван под формата на колело - естествено, с 12 лъча - и че думата, която го обозначава на санскрит, означава буквално “колело на знаците”. Тя може да се преведе също и като “колело на числата”, в съответствие с първия смисъл на думата раши, обозначаваща знаците на Зодиака (2). Освен това съществува определена взаимозависимост между колелото и различните символи на цветята; в други случаи би могло дори да се говори за истинска разнозначност (3). Ако става дума за едно символично цвете като например лотос, лилия или роза (4), то неговият разтварящ се цвят олицетворява освен другото (тъй като това са символи с многообразни значения) и по силата на повече от разбираемото сходство разгръщането на проявеността. Това разцъфване е излъчването около Центъра, тъй като и тук също става на дума за “центрирани” изображения, което и дава основанието да бъдат уподобявани на колелото (5). В индуистката традиция Светът понякога се изобразява във формата на лотос, от центъра на който се издига Меру - свещената планина, символизираща Полюса.

            Но да се върнем към значенията на Центъра, защото досега излагахме само първото и единственото от всички - онова, в което Центърът е образ на Принципа. Другото пък се състои в това, че Центърът е в собствения смисъл на думата “средина” - точката, еднакво отдалечена от всички точки на окръжността и разделяща всеки диаметър на две равни части. Досега разглеждахме Центъра като имащ предимство пред окръжността, която не съществува извън неговото излъчване; но сега ще го разгледаме в съотношение с реализираната окръжност. Т.е. става дума за действието на Принципа в лоното на творението. “Средината” между двата края, олицетворявани от противоположните точки на окръжностите, е мястото, където противостоящите тенденции на краищата, тъй да се каже, се неутрализират взаимно и преминават в пълно равновесие. Някои школи в ислямския езотеризъм, които придават на кръста огромно символично значение, наричат центъра на този кръст “божествената спирка” (ел-макамул-илахи), определяна като място, в което се съединяват всички противоположности и се разрешават всички противоречия. Специалната идея, изразявана тук, следователно, е идеята за равновесието, образуваща единно цяло с идеята за хармонията; това не са две различни идеи, а два аспекта на една идея. Тя има и трети аспект, подчертано свързан с морала (макар че може да има и други значения), и това е идеята за справедливостта. Чрез нея към казаното от нас може да се прибави и Платоновата концепция, според която добродетелта заема средното място между двете крайни позиции. А от една много по-универсална гледна точка, далекоизточните традиции постоянно говорят за “Неизменната Средина” [кит. Джунг-Йунг]- точката, където се проявява “Действието на Небето” [кит. Тиен-Минг]; а според индуисткото учение, в центъра на всяко човешко същество, както и на всяко състояние на космическия живот, пребивава един отблясък на висшия Принцип.

            Самото равновесие пък не е нищо друго, освен едно отражение на нивото на проявленията на абсолютната непоклатимост на Принципа; за да съзрем явленията на света в тази нова светлина, трябва да си представим окръжността в движение около центъра, който единствен не участвува в него. Самото название на колелото (rota) веднага извиква във въображението идеята за въртене и това въртене е образ на постоянната изменчивост, която е участта на всичко проявено. В това движение има само една неподвижна и неизменна точка и тази точка е Центърът. А това ни връща към цикличните концепции, за които вече споменахме мимоходом по-горе. Изминаването на всеки цикъл или завъртането на окръжността е последователност - било във времеви или някакъв друг аспект; неподвижността на Центъра е образ на вечността, в която всички явления съществуват съвместно в една съвършена едновременност. Окръжността може да се върти само около един неподвижен център; точно по същия начин изменчивостта, която не се задоволява от самата себе си, необходимо предполага един принцип, намиращ се извън тази изменчивост - това е “неподвижният двигател” на Аристотел, също така изобразяван чрез Центъра. Непоклатимият Принцип съществува следователно в същото време и именно поради това, че всичко съществуващо, всичко изменящо се и движещо се не притежава реалност, освен чрез него, и само от него зависи онова, което придава на движението неговият първоначален импулс, а също го управлява и насочва - онова, което му придава закон, защото запазването на порядъка на Мирозданието е в известен смисъл продължение на творческия акт. Той е “вътрешният разпоредител” (антарями), съгласно индуския израз, тъй като управлява всичко от отвътре, пребивавайки сам в най-дълбинно-вътрешната точка, която именно е Центърът.

            Вместо въртене на окръжността около Центъра, можем да си представим също завъртане на сфера около една неподвижна ос - символичното му значение ще остане същото. Ето защо изображенията на “Оста на Света” са толкова многочислени и толкова важни във всички древни традиции; а техния общ смисъл по същество е тъждествен на смисъла на изображенията на “Центъра на Света”, с изключение на това, че първите по-определено посочват ролята на неподвижния Принцип относно универсалната проявеност, отколкото другите аспекти на Центъра. Когато една сфера, земна или небесна, извършва завъртане около своята ос, две точки от тази сфера остават неподвижни - това са полюсите, които представляват краищата на оста или точките на нейното пресичане с повърхността на сферата. Ето защо идеята за Полюса е още един еквивалент на идеята за Центъра. Символиката, свързана с Полюса и придобиваща понякога много сложни форми, се среща също във всички традиции и заема там едно твърде значително място; а ако по-голямата част от съвременните учени не го е забелязала, това е още едно доказателство за пълната липса у тях на едно истинско разбиране на символите.

            Една от най-поразителните фигури, концентрирано изразяващи току-що изложените идеи, е свастиката, която по своята същност е “знак на Полюса”. Впрочем, мислим, че в съвременна Европа досега не са познавали истинското й значение. Напразно се опитваха да обяснят този символ с помощта на най-фантастични теории; стигаха до там, че виждаха в него схема на първобитното приспособление за добиване на огън. А в действителност, ако и той да има понякога известно отношение към огъня, то това е по съвсем други причини. Най-често пък свастиката е била употребявана като “соларен” знак, какъвто тя е могла да стане само случайно и косвено; ние бихме могли да повторим тук онова, което вече казахме по-горе относно колелото и точката в центъра на кръга. Най-близо до истината са стигнали онези, които разглеждат свастиката като символ на движението, но и такова едно тълкуване е все още недостатъчно, тъй като става на дума не за какво да е, а за въртеливо движение, извършвано около център или неподвижна ос. И именно неподвижната точка е най-съществения елемент, с който непосредствено се съотнася разглежданият символ. Всички останали значиения, които притежава това изображение, са производни от това: Центърът съобщава движение на всичко, а тъй като движението олицетворява живота, с това свастиката се превръща в символ на живота или по-точно - на животворността на Принципа в неговото отношение към космическия порядък.

            Ако сравним свастиката с изображението на кръст, вписан в окръжност, ще забележим, че по дълбоката си същност, това са два равнозначни символа; но само в свастиката въртенето се изобразява не с окръжност, а чрез линии, добавени под прав ъгъл към краищата на кръста. Тези линии са допирателни към окръжността и в съответните точки отбелязват посоката на движението. А тъй като окръжността олицетворява Света, фактът, че тя, тъй да се каже, се подразбира, ясно сочи - свастиката е изображение не на Света, а на действието на Принципа в Света (6).

            Ако свастиката бива съотнесена с въртенето на сфера - например на небесната сфера около нейната ос, - то трябва да си я представим начертана в екваториалната плоскост и тогава централната точка ще представлява проекция на оста върху тази плоскост, перпендикулярна спрямо нея. Що се отнася до посоката на въртене, изобразявана от рисунката, то найното значение е второстепенно - срещат се и двете представени от нас форми (7) - и съвсем не нужно непременно да виждаме тук един стремеж те да бъдат противопоставени (8). Добре ни е известно, че в някои страни и епохи са възниквали направления, привържениците на които съзнателно са придавали на изображението посока, обратна на приетата в напусканата от тях среда, за да утвърдят по външен начин своя антагонизъм. Но това ни най-малко не засяга основното значение на сивола, което във всички случаи остава едно и също.

            Свастиката далеч не е само източен символ, както понякога считат; в действителност тя е широко разпространена и се среща повече или по-малко повсеместно, от Далечния Изток до Далечния Запад, защото се намира дори сред някои индиански племена от Северна Америка. В настоящата епоха този знак се е запазил предимно в Индия, Централна и Далекоизточна Азия и навярно само в тези региони все още знаят какво означава той, но дори и в Европа той не е напълно изчезнал (9). В Литва и Курландия селяните все още го рисуват в къщите си; разбира се, те вече не познават значението му и виждат в него само разновидност на предпазващ талисман. Но особено интересно е, че те го наричат със санскритската дума - свастика (10). В европейската древност срещаме този знако специално при келтите и в пред-елинска Гърция (11), а също и на Запад - както отбелязва Шарбоно-Ласей (12) - някога той е бил емблема на Христос и се е употребявал в това значение до самия край на Средните Векове. Подобно на точката в центъра на кръга и на колелото, този знак безспорно идва от пред-историческите епохи; ние пък от своя страна без колебание виждаме в него още една от отломките на изначалната традиция.

            Но ние все още не сме посочили всички значения на Центъра - ако той е точката на началото, на изхождането, той е също и точката на края, на завършването. Всичко изхожда от нея и всичко се завръща в нея. Доколкото всички явления съществуват само благодарение на действието на Принципа и по никакъв друг начин, то между Него и всичко проявено трябва да съществува постоянна връзка, изобразявана чрез лъчите, които свързват в центъра всички точки на окръжността. Но тези лъчи могат да отиват в две противоположни посоки - отначало от центъра към окръжността, а сетне обратно - от окръжността към центъра. Тук присъствуват като че ли две взаимодопълващи се фази, от които първата олицетворява центробежното движение, а втората - центростремителното. Тези две фази могат да бъдат уподобени на фазите на дишането, според една символика, с която често се съотнасят индуските учения. А от друга страна тук е уместна и една друга, не по-малко забележителна аналогия с физиологичната функция на сърцето. Наистина, кръвта излиза от сърцето, разпространява се по целия организъм, когото оживотворява, а сетне отново се завръща в сърцето; ролята на последното като органичен център следователно е действително несравнима и напълно съответствува на идеята за Центъра, който ние трябва да си представяме в цялата пълнота на неговото значение.

            Всичко съществуващо, дължащо своето битие на Принципа, съзнателно или безсъзнателно се стреми да се върне към Него; тами тенденция на завръщане към Центъра също има своето символично олицетворение във всички традиции. Имаме предвид ритуалната ориентация, която собствено посочва духовния център - видимия образ на “Центъра на Света” в собствен смисъл. Ориентацията на християнските църкви е само частен случай на общото правило и се съотнася със същата идея, обща за всички религии. В исляма тази ориентация (кибла) е своего рода материализация, ако може да се изразим така, на стремежа (нийя), посредством който всички сили на битието трябва да бъдат насочвани към Божествения Принцип (13). Лесно могат да се намерят и други примери.

            Много би могло да се каже по този въпрос; но ние тепърва ще имаме възможността да се върнем към него, ето защо в дадения момент ще се ограничим само с едно кратко посочване на символиката на Центъра. В крайна сметка Центърът е едновременно начало и край на всички неща; Той е следователно, съгласно общоизвестната символика, Алфата и Омегата. Дори повече - Той е началото, средата и краят; и тези три аспекта се олицетворяват от елементите на едносричната дума Аум, която Шарбоно-Ласей посочва като емблема на Христос и връзката на която със свастиката между знаците на манастира на кармелитите в Луден ни се струва много показателна. Наистина, този символ, много по-пълен от “Алфа и Омега”, и способен да се изпълва със смисъл, даващ му възможност за почти безкрайно разкриване, е общ, посредством едно от най-удивителните съответствия, за древната индуистка традиция и християнския езотеризъм от Средните Векове. И в единия, и в другия случай той по еднакъв начин и по определение е символ на Словото, което е и истинският “Център на Света”.

 

 

БЕЛЕЖКИ:

 

(1) Публикувано в сп. “Regnabit”, май, 1926 г.

(2) Нека отбележим също, че “колелото на Фортуна” в символиката на западната Античност твърде често е свързано с “колелото на Закона”, а също и, макар това да не е съвсем ясно на пръв поглед, със зодиакалното колело.

(3) Между другите свидетелства за тази равнозначност, що се отнася до Средните Векове, ние сме виждали 8-лъчево колело и 8-листен цвят, изобразени един срещу друг върху един и същи издълбан камък, инкрустиран във фасадата на старинната църква “Сен-Мексм” в Шинон; твърде вероятно е тази инкрустация да идва от епохата на Каролингите.

(4) Лилията има 6 листенца; лотосът в най-типичните му изображения - 8; следователно двете форми съответствуват на 6-лъчевото и 8-лъчевото колело. Що се отнася до розата, то тя бива изобразявана с различен брой листенца, което може да променя значението на символа или поне да му придава нови отенъци - за символиката на розата вж. много интересната статия на Шарбоно-Ласей (“Reg.”, март, 1926 г.).

(5) В едно изображение на хризма и роза от Меровингската епоха, възпроизведено от Шарбоно-Ласей (“Reg.”, март, 1926 г., стр. 298), централната роза има 6 листчета, които са ориентирани по лъчите на хризмата; освен това последната е вписана, което пределно ясно разкрива нейното сходство със 6-лъчевото колело.

(6) Същото може да бъде казано и относно хризмата, сравнима с колелото.

(7) Санскритската дума свастика е единствената, употребявана във всички случаи за обозначаването на този символ; терминът сувастика, с която понякога се стремят да обозначат една от тези форми, за да я различат от другата (а последната в този случай да би се явявала като истинската свастика) в действителност е само прилагателно, производно от думата “свастика” и обозначаващо нещо, което се отнася към този символ и неговите значения.

(8) Същото може да се каже и за други символи, нпример за Константиновата хризма, в която буквата “Р” в някои случаи е преобърната. Понякога дори са мислели, че в такъв случай става на дума за знака на Антихриста; възможно е такова намерение наистина да е съществувало понякога, но има множество случаи, в които едно подобно тълкуване е просто невозможно (напр. аналогичното изображение в катакомбите). Точно така и цеховият символ на “цифрата четири”, който впрочем е само модификация на същата тази хризма, може да бъде обърнат на едната или другата страна и този факт не може дори да се припише на съперничеството на различните цехове или на тяхното желание да се различават помежду си, защото и двете форми срещаме в една и съща корпорация.

(9) Тук изобщо не намекваме за съвършено изкуственото използуване на свастиката в частност от някои германски политически групировки, които съвършено произволно са я превърнали в знак на антисемитизма под предлога, че дадената емблема била присъща на така наричаната “арийска раса”. Всичко това е от областта на чистата фантазия.

(10) Впрочем, от всички европейски езици, литовският разкрива най-голямо сходство със санскрита.

(11) Съществуват различни варианти на свастиката - например под формата на извити клони (което напомня сплитане на две букви S); именно такова изображение сме виждали върху галска монета. От друга страна, някои изображения, запазили само декоративното си значение, като например това, което се нарича “гръцки” меандър, в основата си също са производни от свастиката.

(12) “Reg.”, март, 1926 г., стр. 302 - 303.

(13) Думата intention (интенция, стремеж) тук трябва да се разбира в нейния тясно етимологичен смисъл (от in-tendre, tendre vers - “стремя се към”).