Кой възражда диктатурите Изродената ни представа за демокрация е на път да съживи поумрялите мераци за нова диктатура. А толкова се радвахме, когато се разделихме със старата! Нашето много демократично правителство отказа всякаква отговорност за здравето на българските деца. Родителите трябвало да плащат солидни здравни данъци. Всеки месец. Ако пък нямат достатъчно пари и детето им недай Боже се разболее, то просто няма да бъде лекувано. Кратко и ясно. В пълно съгласие с принципите на пазарната икономика. Държавата нямала достатъчно средства за лечението на собствените си деца. В скалата на почитаните ценности децата стоят далеч по-назад от депутатските мерцедеси, например. И целият този цинизъм на фона на всекидневни хвалби за оказана братска интернационална помощ за албанците в Косово, за пострадалите от земетресението в Турция или за кхмерите в Кампучия. Не че не изпитвам състрадание към гореизброените клетници, но повече обичам моето си дете. Като мен мислят почти всички нормални хора по света. Повечето българи - също. И заваляват спомени... Как по времето на комунизма здравеопазването било безплатно, как по времето на национал-социализма Адолф Хитлер проявявал изключително внимание към германските деца. Следват разсъждения на тема безплатни или поне безумно евтини учебници. Следват лекции за ползата от ученическите униформи и вечерния час. До доброволното приемане на униформеното мислене остава само една крачка. Нагледахме се на закрити предприятия. На ликвидирани производства. На съсипани цели отрасли. Безработните вече никой не се наема да ги брои, толкова са много. И отново чуваме напомняния за времето на болшевизма и фашизма. За недостига на работна ръка, за свободните работни места, за търсене на специалисти. За непрекъснатото изграждане на нови фабрики и заводи. Ама тогава заплащането било мизерно? Сега да не е по-добро?Преди десет години минималната заплата в България беше 140 лв., а цените общо взето бяха по-ниски. Особено тези на електричеството, на бензина, на транспорта. Хората днес на много места работят за по 50 - 60 лева на месец. Отново следва извод, че преди е било по-добре. Защитниците на демокрацията не намират аргументи да възразят. Магистралите ни постоянно са в ремонт. Веднага следва съпоставка с аутобаните на Хитлер. Рухналите сгради след земетресението в Турция станаха повод да се заговори за качеството на нашето строителство. Като истински гении, новоизлюпените ни велможи решиха точно тогава да бутат мавзолея на националния предател коминтерновеца Георги Димитров. Оказа се, че за събарянето е нужно повече време, отколкото за построяването му. В контраст с днешните жилищни блокове, напукващи се при първия земен трус или поредния бомбен атентат. Сравненията никак не са в полза на така наречената демокрация. Липсва всякаква сигурност. Сигурност за утрешния ден. Сигурност за хляба. Сигурност, че няма да те пребият и оберат. Сигурност, че няма да те заколят на първата пресечка. Сигурност, че детето ти ще се върне живо и здраво от училище... Обикновеният, нормално мислещият, разумният човек не се интересува как се нарича обществената система, в която е принуден да живее. Не го интересува името на управляващата партия. За него единствено важно е животът му да става все по-добър. Човекът от улицата, който до вчера крещеше и скачаше по митинги вече не иска демокрация. У уморения човек е останало единствено желанието да подобри своята окаяна участ. А иначе, ако ги слушаме, без малко да повярваме, че управниците ни се стремят към социален мир. Позволявам си да кажа какво мисля по въпроса. Социален или социалистически мир искат нашите комунардемократи? Разликата е огромна. Социалният мир примирява обществените групи. Социалистическият ги умиротворява. До смърт. Толкова по въпроса за мира и войната. "Да, трудно е, но пък има свобода!" - плахо се опитват да възразят свръхдемократите от Съюза на ДС. Свобода ли, каква свобода? В днешна България има свобода за мафията, свобода на порнографията и проституцията, на хазарта и безконтролното ограбване. Останалите свободи - на словото, на печата, на убежденията, на съвестта, на сдруженията - практически не съществуват. Както преди обявяваха за най-тежко противодържавно престъпление всяка критика срещу управляващите комуняги, така и днес несъгласието с управляващите "демократи" е обявено за фашизъм, щом не излиза от средите на комунистите. Нека добавя, че на БСПарите е позволено онова, което за други е най-строго забранено. Задачата на червените капиталисти е да създават илюзия за някаква опозиционност. Към останалите критици на режима се прилагат същите репресии като по времето на Вълко Червенков и Тодор Живков. И ги извършват същите стари изпитани кадри - все още непенсионираните офицери от Държавна сигурност. Под ново име, разбира се. Все по-очевиден става фактът, че народът е по-уплашен, отколкото преди десет години. Та за каква свобода ставаше дума? Диктатурата, безконтролната власт е зло. Независимо дали се нарича фашизъм, национал-социализъм или само социализъм. Но рухването на Живковия режим бе последвано от такава уродлива система, пред която започваме да изпитваме носталгия към ужасите от близкото минало. След десет години на успехи и исторически победи, мечтите по твърда ръка преживяват разцвет. В България вече искат диктатура. В България вече мразят самата дума "демокрация". А можеше да не е така. ... Ако сравненията бяха в полза на демокрацията. Бедата е всеобхватна, но ние можем да я спрем, стига да пожелаем. Стига да се изпълним с решимост да ги спрем. Главните, стоящи пред нас въпроси са три: 8 Какво всъщност се случва с нас; 8 Защо се случва именно така, а не иначе, кой има интерес от нашето унищожение; 8 Как да преодолеем зловредните за нас последствия? Въпросите ми не са безцелни. Те са основание ние, засегнатите от Злото, от демократическия цинизъм да се захванем с политика. Но първото задължително условие за успеха е едно: нека със свещеното Дело се заемем самите ние. Доверим ли се на друг, наредим ли се под чуждо знаме - пак ще бъдем излъгани. Защото всеки работи за себе си, никой външен не го е грижа за нас. Нашето спасение е наша работа. Не сме безсилни, както се опитват да ни внушат, но наготово нищо няма да дойде. Време е най-сетне да започнем! Когато преди половин век сталинистите дойдоха на власт, те ни казваха: "Господството на буржоазията трябва да бъде заменено от господство на пролетариата". Но тъй като според Владимир Улянов - Ленин "работническата класа е неспособна да управлява", господството се осъществяваше с посредничеството на така наречените "професионални революционери". Такива, като Тодор Живков, Пеко Таков и Мако Даков. Днес същите пребоядисани маркс-ленинчета ни заявяват: "Господството на комунистите трябва да бъде заменено от господството на капиталистите". Но, че става дума за едни и същи лица забравят да ни уведомят. Нима има разлика между стария развит социализъм и новия, уж демократичен, но недоразвит капитализъм? Една престъпна група, служейки си с измамни лозунги се готви да властва вечно. Ние, новите десни питаме: не е ли възможно в държавата да господстват интересите на цялата нация, а не на някаква малочислена група лъжци и измамници? Подобно състояние на нещата не може да постигне никой друг, освен самият народ, осъзнал идеята за народностна общност. Заради всички нас и заради всеки от нас! Учеха ни, че народът е съставен от противопоставени една на друга класи. Настройваха ни едни срещу други, разделяха ни, за да ни използват по-добре, за да крадат безнаказано нашия труд. Нима ще позволим да им робуваме вечно? Това би означавало да подпишем смъртната присъда над българския народ. Стига са ни учили кое съответства на комунистическия закон, и кое - не. Законно е онова, което е полезно за народа. Ако някой е натрупал имане благодарение на своето трудолюбие, ум, талант или находчивост, ще бъде престъпление да му се отнеме. Но ако имането е натрупано с измама, законно е то да се върне на жертвите, от които е отнето. Да се върне на истинските собственици. Затова наш дълг е да наблюдаваме кой как е забогатял. Един ден ние ще отнемем от престъпниците богатствата, които те нямат право да притежават. Мародерите, които в момент на война или бедствие грабят от бедните, ги бесят. В този смисъл си мисля, че управниците, които в момент на национална катастрофа отнемат последния залък от своя бедстващ народ, ние би следвало да ги определим като мародери. Тогава ще трябва да ги осъдим и да ги избесим съгласно военновременните закони. И ще бъде забавно да гледаме как ритат. Ангел Грънчаров, 2001 година
|
