Българи в Троянската война, Йордан Табов

Българи в Троянската война


Йордан Табов



ИМИ-БАН

ул. “Акад. Г. Бончев” бл. 8, 1113 София



tabov@math.bas.bg



Неотдавнашната нова филмова версия по прочутата Омирова “Илиада” ни върна в много стари времена, към разтърсилата жителите от региона на Мала Азия и Балканите Троянска война. Пред нас се разгърнаха епизоди от сраженията, оживяха покрити с бойна слава герои. Без съмнение една от най-ярките фигури във филма (както е и в “Илиадата”) беше Ахил – водачът на мирмидонците.

Кой е Ахил и какви са мирмидонците?

Дошлите до нас откъслечни сведения не дават възможност да се даде точен отговор на този въпрос.


Ахил е бил българин



Византийският хронист Йоан Малала съобщава в хрониката си, че мирмидонците, чиято армия е предвождал Ахил, са били българи[1], а друг византийски историк, М. Аталиат, по думите на известните византолози М. Сюзюмов и С. Иванов “сближава Ахил с руснаците”[2]. Още през античността се е вярвало, че Ахил е от “скитски” произход[3]. Като цитира Ариан, “Историята” на византийския хронист Лъв Дякон споменава “…кройката на наметалото му, закопчано с тока, ... русата коса, светло-сините очи …” и версията, че той е роден в град на име Мирмикион, разположен близо до Меотидското езеро[4].

Историческата школа на ХІХ-ХХ в. счита, че всички тези сведения са грешни. В нея ясно са фиксирани допустимата граница за “поява” на българите: в историята: не по-рано от V в.

В същото време на специалистите е добре известно, что в средните векове българите са били считани за старо местно население на Балканския полуостров. Например К. Иречек пише буквално[5]:

“В средните векове южните славяни често са смятани за аборигени (коренни жители); но това е недоразумение, произлязло при четене на древните писатели поради незнание на историята.”

И така, оказва се, че, четейки “древните писатели”, нашите средновековни прадеди са грешали. Иречек тактично пише за това като за “недоразумение”. Такива неща са възможни. Но все пак е интересно да разберем: какво са писали древните писатели и как трябва да се тълкуват “правилно” техните сведения?


Българско име в рода на Ахил



Например, да се заинтересуваме от роднините на Ахил. Баща му се е казвал Пелей, а дядо му е носил името Еак. Но за да разгледаме името “Еак” от привична за нас гледна точка, трябва да вземем предвид, че познатата ни буква “Я” в гръцкия език често пъти се заменя със съчетанието “ЕА”. Затова в рамките на обичайната за нас ортография “Як” е най-добрият фонетичен еквивалент на гръцкото “Еак”. Обаче думата “як” в българския език си има смисъл и означава “здрав, силен”. Затова името Як – Еак изглежда като типичните за далечното минало имена-прозвища: Петър – камък, Аарон – светъл и т.н.

Името Як - Еак, както е записано и се произнася, е разбираемо за всеки българин; без съмнения това е българска дума. Но все пак не може със сигурност да се твърди, че Еак – Як е българско име. Може би именно в този случай е налице случайно съвпадение. Подобни неща се случват, особено при “къси” думи от по 3-4 букви. Два или три подобни примера могат да бъдат само мотивация за по-мащабни изследвания – и нищо повече. Все пак в съчетание със сведенията за българския произход на Ахил (по-точно на неговите мирмидонци) името Як – Еак вече ни води към хипотезата, че в Троянската война са участвали българи.



Вярно ли е това?



Средновековният византийски учен и писател Йоан Цеца е настоявал, че това е така:

“И тогава всички пристигнаха в Авлида с кораби,

и заедно с тях Ахил, синът на Пелей,

и на Тетида, дъщерята на философа Хирон,

водейки войска от хуни-българи-мирмидонци,

на брой две хиляди и петстотин …”[6]

Според неговите думи, античните пеони, населявали територията на днешните централна и северна Гърция, са били българи:

“А Пирехми водеше пеонците, сиреч българите,

от река Аксиос, сиреч от Вардара …

…

Хроми и Еном командваха всички мизи.”[7]

И още:

“А пеонци са българите. Не вярвай на глупците,

да смяташ, че пеонците са различни от тях. Те

[глупците] смятат, че Аксиос е различен от Вардара,

и казват, че се пише с дифтонг…”[8]

В последния цитат прави впечатление полемичният стил на Цеца. Той нарича “глупаци” някакви хора, които не само са считали, че пеоните не са българи, но и че реката Аксиос не е Вардар. Изглежда, че опонентите на Цеца - “глупците” – са византийските “елинизатори”, които са въвеждали на територията на Византия гръцки названия вместо местните. Спорът на Цеца с тях е свидетелство за методите, с които е била провеждана “елинизацията”, и за неправилните представи за миналото на Балканите, с които тази елинизация е била мотивирана.

Но кой е бил прав – Цеца или “елинизаторите”?



На кого да вярваме?



Освен мнението на Цеца, че старите мирмидонци и пеони са били българи, от горните цитати научаваме и за мнението на опонентите му, които са имали други представи за мирмидонците, пеоните и българите.

Кой от тях е бил прав?

За да си съставим мнение по този въпрос, трябва преди всичко да вземем предвид, че Йоан Цеца е бил един от най-образованите учени по онова време, чиито знания са били енциклопедични.

За изследователите на античността Йоан Цеца е безспорен авторитет и эрудит; неговите сведения се ползват с доверие. Нещо повече, на базата на цитати в негови произведения и записки специалистите възстанавяват загубени ценни антични текстове; например Дж. Фрейзер[9] е използвал “Илиадите” на Цеца при възстановяването на Епитомата към “Митологическата библиотека” на Аполодор. Още през ХІХ в. изтъкнатият византолог К. Крумбахер е подчертавал значението на трудовете на Цеца за изучаването на античността[10]. Енциклопедията Паули отделя много внимание на Йоан Цеца; неговата биография заема в нея около 50 колонки[11], от тях на цели три подробно е обяснено значението на творчеството му. В. Борухович в своя обзор за “Митологичната библиотека” неведнъж споменава приноса на Йоана Цеца и брат му Исаак за изследването на античното наследство[12]. За А. Любарски Йоан Цеца е “един от най- известните византийски учени”[13]. Произведенията на Цеца са обект на постоянен интерес от страна на специалистите[14].

Казано накратко, мнението и текстовете на Цеца са много ценни за съвременната наука.

Обаче другояче се отнасят към същия Цеца современните “официални” изследователи на историята на Българии. Те са изправени пред една нелека задача: да “олекотят” сведенията му, защото тези сведения противоречат на техните конструкции. Днешната българска историческа наука твърдо отстоява мнението за късната поява на българите на Балканския полуостров. А именно привържениците на това мнение Цеца нарича “глупци”! Очевидно е, че за тях категоричната позиция на Цеца е неприятно препятствие.

Затова не е никак чудно, че днешните специалисти по българистика се опитват да представят Цеца в друга светлина: за тях той не само не е “един от най-известните”, но и въобще не е учен. За него те пишат така:

“Йоан Цеца е живял в Цариград през ХІІ век (1110-1180). Развил голяма литературна дейност, като е работил главно в областта на античната литература. Написал е поредица от коментари, схолии, писма, стихове, алегории. Най-значителното му произведение, Илиадите, …”[15]

Така излиза, че Цеца е “развил голяма литературна дейност”, и нищо повече …


Страхливецът Ахил



Макар че Ахил е един от главните герои на Троянската война, неговият литературен образ в Илиадата не е съвършен. Там той преди началото на войната чисто и просто е представен като страхливец, който се прави на жена и се крие между жените, само и само да се предпази от участие във войната; и само чрез хитрост става възможно да бъде разкрит и принуден да се присъедини към армията на Менелай и Агамемнон. Отчетливо се забелязват и колебанията му по време на войната. В определен момент те преминават в желание да остави обсадата на Троя и да си замине в къщи. И само смъртта на приятеля му Патрокъл го връща отново в строя.

Всички тези детайли намират логично обяснение, ако допуснем, че Ахил не е бил грък, и че макар и да се е сражавал и победил със спартанците, в представата на гърците той е останал “не напълно свой”.



И пак българско име-прозвище



Да се върнем към един от горните цитати, за да обърнем внимание и на името “Хромий” в нея; така са наричали предводителя на мизите. Това е също име-прозвище, чийто смисъл в много от българските диалекти е «Куция». Като вземем предвид, че “мизи” средневековните византийски писатели наричат българите, живели покрай долния Дунав, можем да отбележим още един случай на съвпадение на българско и “антично” имена.


Пеоните и реката Пеньо



Да се върнем пак към горните цитати от произведенията на Цеца. В тях българите са наречени пеони: по-точно, казано е, че пеоните са били българи.

Името “пеони” от своя страна произлиза от името на реката Пенеос.

Но какво е това “пенеос”?

Българското име “Пеньо”, до съвсем неотдавна много разпространено, по гръцки се пише именно “Пенеос” и очевидно е свързано с думата “пена” (пяна). “Бял като пяна” е обичайно българско фолклорно сравнение. Покрай мъжкото име Пеньо по-рано още по-често се срещаше женското име Пена.

От това става ясно, че вероятно Пеньо е удачно име на река, която се спуска – пенейки се – от планините. Може да се каже, поетично име.

Освен това, напълно е възможно мургавите гърци да са наричали по-светлите от тях българи «пеньовци”, т.е. с цвят на кожата като пяна. Би било естествено да очакваме, че с това име те понякога са наричали и други северни народи със светла кожа и светла коса.


Еньо



Еньо е старо българско име. В народния календар Еньовден е на 24 юни; счита се, че това е най-доброто време за събиране на билки.

По гръцки Еньо би трябвало да се пише “Енеос”; така излиза, че и името на античния герой Еней съвпада със старото българско “Еньо”.

Случайно ли е това?


Българи в Троя



В Троя по времето на Троянската война е царувал цар Приам. Но преди да се качи на престола той е имал друго име: Подарк[16].

Всички добре знаят имената на двама от синовете на цар Приам: Парис и Хектор. Обаче той е имал много синове и дъщери. Сред техните имена отделяме и ще разгледаме по-внимателно следните[17]: Милий, Хромий, Клоний, Главк, Медуса.

Първо да се занимаем по-подробно с името “Милий”; така руската школа по византология представя “троянското” име, което в класическия гръцки език се пише “МIЛIОС”, а в съвременния английски - “MILIOS”. Руските византолози правилно отхвърлят окончанието “С”, но заменят оставащото МИЛИО с по-благозвучната за руското ухо форма Милий.

Обаче името Милио, или по сегашните правила на българската ортография Мильо, е разпространено сред българите име. То произбиза от думата “мил” и се среща в българските диалекти във формите Мильо, Милко, Милчо, Миле; успоредно с него също така доста разпространено е и женското име Мила, Милка. За югоизточните български диалекти – в Тракия, недалеч от която се е намирала античната Троя (разположението на Троя е означено на различни средновековни карти; предлагаме на читателите да го потърсят на рис.1, рис. 2 и рис. 3, за да се убедят, че Троя е била близко до югоизточните части на Балканския полуостров, близо до земи, в които до ХІХ в. са живеели много българи) – е характерен именно вариантът Мильо.

И така, “троянското” име “Милий” по звучене съвпада с българското име-прозвище Мильо, което очевидно има смисъл на “мил” (човек)

.

Аналогични разсъждения може да се приложат и към другите цитирани имена.

Името “Хромий” носи разбираем смисъл: куц.

Клоньо е също така име-прозвище, което на български език има пряк смисъл.

“Главко”, от думата “глава” = голова, би могло да се разбира или като “умен”, или като “с голяма глава”.

Името Медуса, или Медуша (да си припомним, че на гръцкото “С” в кирилицата отговарят “С” и “Ш”), е ясно свързано с думата “мед” (а и с “душа”) и няма нужда да се спираме на смисъла му. Такъв е и случаят с думата “прям”.

Името “Подарк” по запис практически съвпада с българската дума “подарък”; взимайки под внимание, че в гръцкия език няма звук, отговарящ на българското “Ъ”, лесно е да се обясни връзката на името “Подарк” с думата “подарък”.

Но как би могло да се появи име като “Подарък”?

Легендите за произхода и смисъла на имената на Приам са обобщени в Енциклопедията “Мифы народов мира” така:

“ПРИАМ (Прiамос), в гръцката митология е последният цар на Троя. Син на Лаомедонт. Когато Херакъл убил Лаомедонт и синовете му, отмъщавайки по този начин за лъжата, на която станал жертва, той позволил на дъщерята на Лаомедонт Хесиона да остави за себе си един от синовете. Изборът на момичето паднал върху най-малкия, който носил името Подарк. Херакъл се съгласил да му подари свободата при условие, че Хесиона ще откупи брата си от робство, което е било естествена съдба за пленниците; Хесиона му дала за брат си своето наметало, след което Херакъл оставил юношата да царува в Троя под името Приам (античната етимология е извеждала това име от гръцкия глагол priasthai, “купувам”; оттук Приам, “откупен”) (Apollod. II 6, 4; Hyg. Fab. 89).” [18]

И така, Херакъл подарил живота на детето, а то се казвало (или, по-вероятно, тъкмо в резултат на тази случка е било наречено) “Подарк”. Едва ли би могло да се посочи по-приемлива етимологична обосновка за произхода на името на цар Подарк – Приам.

Тук е много важно да забележим, че “античната етимология” е търсила в името на Приам смисъл в гръцкия език. Това ни убеждава, че в старо време имената не са били давани току-така, те са означавали нещо. Не е изключено съвременниците на Приам от различни етноси да са търсили в името му “свой” смисъл. Напълно е възможно за гърците смисълът на името “Приам “– в съответствие с техния език – да е бил “откупен”. Обаче в дадения случай българският език “по-добре” подхожда за тълкуване на името Приам.

Сега за да онагледим намерените връзки да подредим разгледаните имена и смисъла им в таблица:



“троянско” име българска дума име-прозвище



Милий – MILIOS мил Мильо

Хромий хром Хромьо

Клоний клон Клоньо

Главк глава Главко

Медуса мед Медуша

Приам прям Прям

Подарк подарък Подарък



Трудно би могло да се твърди, че посочените съвпадения са случайни. Смисълът на разгледаните имена непосредствено, без каквито и да било етимологични предположения и изменения е разбираем за днешните българи. Всички тези имена не са изкуствена сбирка оттук-оттам, а принадлежат на членовете на едно семейство! Затова се налага да направим извод, че в далечното минало на Балканския полуостров са живели хора, чийто език не се е различавал много от днешния български език.

Този извод се съгласува с някои данни от историческите документи и макар че противоречи на други, дава основание за преразглеждане на приетите в съвременната историческа наука теории за произхода на народите на Балканския полуостров.



Героите на троянската война



Троянската война е била много популярна в далечното минало. Освен “Илиадата” на Омир за нея има и други разскази – сказания, легенди, повести. Те са преминали през много векове. Но колко истина е останало в тях?

Вероятно е имало война; Троя е била обсадена и превзета. Може би легендите – в това число и “Илиада” – повече или по-малко правилно назовават имената на основните “действащи лица”. Останалите детайли най-вероятно са били или измислени, или деформирани от преразкази и преписвания. Не само ролята на боговете и “Троянският кон”, но и много други подробности очевидно са плод на фантазията на литераторите.

От такава гледна точка въпросът били ли са Ахил, Приам – Подарк или Еней българи е наивен. Първо, на основата само на “разбирането” на името не може да се съди за националността на съответната личност – например, ако някоя жена се казва Мария, това не значи, че тя е еврейка. Второ, в онези далечни времена едва ли етническата принадлежност се е определяла по днешните правила – вероятно тя е била по-размита.

Но така или иначе в разказите за Троянската война “звучат” имена, които днешните българи разбират достатъчно добре; нелошо ги разбират и руснаците, и сърбите … Това е достатъчно основание за предположението, че българите като цяло са потомци на старото местно население на източната и южната части на Балканския полуостров[19]; че езикът им, общо взето, е наследник на езика на това старо местно население.

И следователно, за предположението, че прадедите на днешните българи наистина са участвали в Троянската война.



Названия на българите в антична Гърция



Най-напред да разгледаме любопитния вопрос: срещат ли се думите “българ(ин)” и “българ(и)” в “античната” литература на гръцки език?

Той трябва да бъде уточнен, защото в гръцкия език няма букви, съответстващи на българските “Б” и “Ъ”. Във византийските ръкописи българите са записвани “вулгари”; обаче тази форма на името отразява римо-латинското влияние. За гръцкия език е характерно означаването на “Б” с “МП” или “П”. Освен това, вместо звука “Ъ” античните гърци може би са писали не “У”, а друга гласна буква, най-вероятно “Е” или “И”.

И така, среща ли се в античната гръцка литература название на народ, което прилича на една от думите пулгари, пелгари, пилгари?

Сега отговорът може да бъде намерен лесно: това са пеласгите (пиласги, пеларги[20]). Коренното население на южната и югоизточната части на Балканския полуостров[21], което древните гърци са заварили при колонизацията на територията на “антична Елада”.

Обаче как окончанието “гар” в думата “пелгар” би могло да премине в “арг” и “асг”?

Обикновено отговор на такива въпроси се търси в етимологични преходи и връзки между думите. В случая може да бъде посочен друг, естествен и съвсем прост “графичен” механизъм на перехода на “гар” в “арг” и “асг”.

Той е основан на следното наблюдение: за съчетанието “гар” (в гръцкия език това е дума, която означава “защото”) древните гърци са исползвали различни “лигатури” и съкращения[22], които могат да бъдет прочетени[23] и като “арг” или “асг”.

Този механизъм прави възможна хипотезата, че още от древни времена едно от названията на българите е била същата дума “българи”.

В подкрепа на тази хипотеза може да бъдат представени и други доводи; ще скицираме накратко три от тях.

А) Ударението в думата “пеласги” (“пеларги”) пада на първата сричка, както и в “българи”;

Б) Колебанието около вариантите “пеласги” и “пиласги” навежда на мисълта, че Е и И заместват звук, различен от Е и И, който липсва в гръцкия език – такъв е звукът Ъ.

В) Независимо от оскъдната информация за пеласгите до нас са достигнали сведения за произхода на името им: по думите на Акусилай[24], те са наречени пеласги на името на владетеля си Пеласг, който е бил син на Зевс. Тази легенда може да бъде сравнена с някои средновековни сведения за произхода на българите. В произведенията на ред стари автори (Йосиф Генезий, Михаил Сириец, Лъв Дякон; в латинския превод на хрониката на Теофан, направен от Анастасий Библиотекар; в един анонимен ръкопис, публикуван от Сп. Ламброс[25]) се твърди, че българите са получили името си от името на владетеля си Българ. Съпоставяйки легендите за пеласгите и за българите, виждаме, че това всъщност е една и съща легенда, в която името на народа и на владетеля му са записани и прочетени по различни начини, в единия вариант като Българ, а в другия - като Пеласг (или Пеларг).



Бил ли е българин войводата Bulgaranus ?



Когато става дума за художника Ел Греко, живял и творил в Испания, някакси всички подразбират, че това е грък, независимо че Испания е далече от Гърция. И живелият в Русия Максим Грек също се възприема като грък. Такава логика е нормална, макар че, строго погледнато, няма гаранции това да са непременно “етнически гърци”.

Би трябвало да очакваме по подобен начин да се постъпва и с хората с имена «Българин». Обаче ето какво пише един от нашите изтъкнати учени преди малко повече от 75 години:

“Като автор на написаните през 610-612 г. в Испания epistolae Visigoticae XI-XVI се явява някой-си Bulgar или Bulgaranus, който без съмнение е вестгот, както това става явно от служебното му положение като „comes Septimaniae“ при вестготския крал Gunthimer[26]. Вестгот е навярно и Bulgaricus, който в един старохристиянски надпис от испанската провинция Baetica, съставен в края на VІ век, се означава като famulus dei[27].”

Тук той приема за абсолютно сигурно, че в началото на VІІ в. в Испания на служба у краля на визи-готите не може да е имало българи. Такава позиция е абсурдна; тъкмо появата на името Bulgaricus (Булгарикус) върху надпис от VІ в. трябва да се счита за почти сигурно доказателство за присъствието на българи (например на български наемници) на Пиринейския полуостров още от VІ в. Допълнено със сведението за Bulgaranus (Булгаранус), който не само е „comes Septimaniae“ (управител, войвода на Септимания) при вестготския крал Gunthimer (Гунтимер), но и автор на epistolae Visigoticae XI-XVI, това присъствие вече трудно би могло да бъде оспорвано. Нещо повече, литературната изява на Bulgaranus би трябвало да разколебае господстващите и до наши дни представи за старите българи.



Четири тракийски и пеласгийски думи



Днешната историческа наука счита, че всички пеласги и тракийци отдавна са били “елинизирани”, възприели са гръцкия език и са станали част от гръцкия народ. За техните езици в науката се знае малко.

Ето например две думи, за които се предполага, че са останали от пеласгите: balios, което означава “бяло”[28] и sitos, което се превежда като “жито”[29]. Отделяйки окончанието “s” в balios получаем balio, което се произнася почти като българското “бяло”; по всичко личи, че в записа “balios” буквата “i” е изместена – вероятно би трябвало да е “bialos”. А ако опитаме да напишем “жито” с гръцки букви, ще получим записа sito(s). Към това можем да добавим, че в “тракийския” език думата “бело” е означавала “бяло”[30].

Големият български историк от първата половина на ХХ в. Ганчо Ценов[31] е обърнал специално внимание на един факт, отбелязан преди него от Чертков[32] и Мюленхоф: че още през античността се споменава река “Черна” – приток на Дунав. И понеже в някои стари ръкописи същата река е наречена “Аква негра”, т.е. “черна вода”, Мюленхоф е направил извод, че думата “черна” е имала в тракийския език същия смисъл, който има и до ден днешен в българския. С това Мюленхоф е обосновал виждането си, че езикът на славяните е бил “недоразвит” и че затова те са заимствали много думи от “чуждите” “древни” езици. Ако се замислим, ще видим, че колкото и да е парадоксално, Мюленхоф е почти прав: българският език е получил в наследство от древните траки и пеласги много неща. Това, което Мюленхоф е пропуснал да осъзнае, е “дребната” подробност за произхода на българите именно от трако-пеласгите.

Един от най-авторитетните познавачи на антична Гърция Дж. Пинсент[33] привежда името на тракийската (по-късно и фригийска) богиня на плодородието “майка земя”[34] в следните почти еднакви варианти: Zemelo и Semele[35]. Те малко се различават от познатата ни дума “земля”. Нещо повече, окончанието “О” в формата Zemelo много добре отговаря на “звателния падеж” в българския език. Молейки се на богинята Земля, българите биха я наричали “Земльо”.

Сега да съберем заедно разгледаните четири думи. Излиза, че през античността населението на източната и южната части на Балканите е наричало черното, бялото, житото и землята практически със същите думи, с които българите ги наричат и днес.

Има и доста други подобни примери[36]: “риза”[37], “кисти”[38], т.е. “чисти”, “стара”[39] и т.н.

Очевидно е, че ако “античните българи” са коренно население на източните и южните части на Балканите, то вероятно още от заселването на гърците на техните земи в гръцкия език са влезли немалко български думи.

Кои именно?

Да се отговори на този въпрос не е лесно. Причината е преди всичко в това, че практически целият “речник” на античните гръцки произведения се приема априори за гръцки. И ако някоя “антична” дума се среща и в българския език, то автоматично се счита за заимствана от гръцки, а не обратно, само защото “е добре известно”, че българите са влезли в контакт с гърците вече след античността.

Обаче ако “балканският” произход на българите е факт, то последното разсъждение не е вярно. В тази ситуация става ясно, че заедно с проблема за произхода на българите е необходимо да бъдат преразгледани връзките и взаимоотношенията между бъгарския и гръцкия езици.

След такова преразглеждане може да се окаже, че думите, останали от пеласгите (а значи от античните българи) в гръцкия и българския езици, са доста повече от онези, които намираме в днешните монографии.

Подобно на това трябва да бъдат преразгледани и връзките между гръцката азбука и кирилицата.



Етимология и пряк смисъл



Имената на историческите личности често служат като признак за определяне на тяхната етническа принадлежност или поне за хипотеза за възможната такава етническа принадлежност. Нещо повече, понякога към имената прилагат “етимологични” съображения, които дават възможност по определен начин малко да се “поправи” срещнато в стар документ име и така да му се даде смисъл в този или онзи език. В зависимост от резултата такава процедура също “създава” нови хипотези.

Някой може да се заблуди и да си помисли, че и приложеният по-горе към имената на членовете на семейството на Приам подход е именно такъв.

Всъщност това не е така. Имената не бяха подлагани на никакви фонетични изменения, не бяха използвани и етимологични съображения. От гледна точка на българския език тези имена имат пряк смисъл. Разбира се, възможни са случайни съвпадения. Но седем имена в едно семейство е много, и ако някой иска да твърди, че тяхното “разбиране” в българския език е случайно, той трябва да обоснове това с достатъчно сериозни аргументи.

Ще завършим наблюденията си върху имената в семейството на Приам с още един - последен – пример. В него вече ще си позволим едно малко изменение.

В “Библиотеката” на Аполодор са приведени имената и на дъщерите на Приам и сред тях има едно, което привлича внимание, понеже започва с “мед”: Медесикаста[40]. Тази дума е дълга, и ако в нея може да се намери достатъчно ясен и подходящ смисъл, то “случайността” е малко вероятна.

И така, името Медесикаста може да бъде записано с кирилица още и във формата Медешикашта. Сега да го разгледаме като дума, съставена от четири части: Мед-еш-и-кашта. “Мед еш” и “кашта-къща” вече се разбират добре. “Медесикаста” – “мед еш у къща”!

Наистина в легендите за Троянската война има много поезия.



[1] В старославянския превод на съчинението на Малала пише: «Сiй Ахилеусь имый воя своя, иже нарицахуся тогда Муръмидонесъ, нын· Болгаре и Унну, тысущами треми, въкуп· съ Патрокломъ воеводою и съ Нестеромъ, яже бысша уб·жденна Хирономъ и Пелеомъ.» Във връзка с това вижте бележките в: К. Калайдович. Иоанн Экзарх болгарский. Москва, 1824, с. 180; и Лев Диакон. История. Наука, Москва, 1988, с. 210; К. Иречек. История на българите. Корени, София, 1999, с. 83.

[2] В Комментарите към изданието: Лев Диакон. История. Наука, Москва, 1988, с. 211.

[3] В Комментарите към изданието: Лев Диакон. История. Наука, Москва, 1988, с. 210.

[4] Лев Диакон. История. Наука, Москва, 1988, с. 78-79. Приема се, че “Меотидско езеро” са наричали Азовско море.

[5] К. Иречек. История на българите. Корени, София, 1999, с. 83.

[6] Йоан Цеца. Откъси. В: ГИБИ т. Х, Изд-во на БАН, София, 1980, с. 104.

[7] Йоан Цеца. Откъси. В: ГИБИ т. Х, Изд-во на БАН, София, 1980, с. 105.

[8] Йоан Цеца. Откъси. В: ГИБИ т. Х, Изд-во на БАН, София, 1980, с. 105.

[9] J. G. Frazer. Apollodorus. V. I. London, 1921, p. XXXVI; В. Г. Борухович. Античная мифография и “Библиотека” Аполлодора. В: Аполлодор. Мифологическая библиотека. Наука, Ленинград, 1972, с. 107.

[10] Karl Krumbacher, Geschichte der byzantinischen Litteratur von Justinian bis zum Ende des Oströmischen Reiches (527-1453), Zweite Auflage, bearbeitet unter Mitwirkung von A. Ehrhard, ο. ö. Professor an der Universität Würzburg und H. Gelzer o. ö. Professor an der Universität Jena, Volume I, München 1897, Repr. New York 1970 (=Handbuch der klass. Altertumswissenschaft IX. 1. Abtlg.), с. 528.

[11] Carl Wendel, Tzetzes, Johannes – Paulys Real-Encyclopädie der classischen Altertumswissenschaft, 2. Reihe, 7. Band, Stuttgart 1948, Spalte 1959-2010.

[12] В. Г. Борухович. Античная мифография и “Библиотека” Аполлодора. В: Аполлодор. Мифологическая библиотека. Наука, Ленинград, 1972, с. 107, 109, 122.

[13] Я. Н. Любарский. Предисловие. В: Анна Комнина. Алексиада. Наука, Москва, 1965, 5-49, с. 17.

[14] Ще изброим няколко последни издания: Johannes Tzetzes. Ioannis Tzetzae Epistulae. Leipzig, Teubner, 1972; Ioannis Tzetzae [Ioannes Tzetzes]. Antehomerica, Homerica et Posthomerica. Neudr. d. Ausg. 1793. Biblio-Verl., Osnabrück, 1972; Ioannis Tzetzae Historiae. Libr. scient. ed., Napoli, 1968; Tzetzae [Tzetzes]. Allegoriae Iliadis. (Reprogr. Nachdr. d. Ausg. Paris 1851). Olms, Hildesheim, 1967; Joannis Tzetzae [Johannes Tzetzes]. Epistolae. Ex Codd. Mss. Bibl. Reg. Paris. Nunc primum ed., animadversione instruxit, apparatum criticum ad Chiliadum libros. Adiecit Theod[or] Pressel. (Nachdr. d. Ausg. Tübingen 1851). Hakkert, Amsterdam, 1964; Jo(hannis) Tzetzae commentarii in Aristophanem. Wolters, Groningen, 1960-1962.



[15] Йоан Цеца. Откъси. В: ГИБИ т. Х, Изд-во на БАН, София, 1980, с. 104.



[16] Аполлодор. Мифологическая библиотека. Наука, Ленинград, 1972, с. 66.

[17] Аполлодор. Мифологическая библиотека. Наука, Ленинград, 1972, с. 66-67.

[18] Мифы народов мира. Энциклопедия в двух томах. Т. 2. Сов. Энциклопедия, Москва, 1988. Стр. 335.



[19] Теорията за “автохтонния”, “тракийски”, местен произход на българите (в различни варианти – “тракийски” или “славянски”) са застъпвали и развивали полският историк Лелевел (1786-1861), А. Д. Чертков (1789-1858), П. Шафарик, П. Берон (1795-1871), А. Беловски, Г. Раковски, архиеп. Филарет, архим. Леонид, Куно, С. Захариев, Хаджич, С. Веркович, М. Милоевич, Д. Иловайский, Ц. Гинчев, Г. Ценов, С. Лесной, О. Лукович-Пjанович, Г. Сотиров (вж: К. Иречек. История на българите. Корени, София, 1999; Н. Державин. История на българите. Славяни, София, 1946 и др.). В подкрепа на тази теория са натрупани много факти – антропологични, археологически, лингвистични, сходство на обредите, празниците, обичаите и др.

[20] Например Тукидид (Фукидид. История. Наука, Ленинград, 1981, с. 73) споменава атинския район “Пеларгик” (с “Р” вместо “С”).

[21] Например Хесиод пише, че пеласгите са автохтонно население на южната част на Балканския полуостров. Вж. Аполлодор. Мифологическая библиотека. Наука, Ленинград, 1972, с. 60.

[22] Gardthausen, V. Schrift, Unterschriften und Chronologie. Bd. V. von Veit Comp., Leipzig, 1913.

[23] По-подробни обяснения има в: Табов Й. Падането на стара България. Моранг, София, 1997; Табов Й. Антична България. Пи Си Ем - 1, София, 2000; Табов, Й. Когда крестилась Киевская Русь? Нева, СПб, 2003.

[24] Аполлодор. Мифологическая библиотека. Наука, Ленинград, 1972, с. 24.

[25] Лев Диакон. История. Наука, Москва, 1988, с. 56 и 198.

[26] MGH, Epistolae III, p. 677-685; Patrologia Latina LXXX, p. 107-112.

[27] Huebner, Inscriptionum Hispaniae Christianarum suppl., p. 53, nr. 369; Diehl, Inscriptiones Latinae Christianae veteres, fasc. 4, p. 272, nr. 1436.

[28] Божидар Динков. Пеласгите. Любомъдрие, София, 1999, с. 233.

[29] Божидар Динков. Пеласгите. Любомъдрие, София, 1999, с. 233.

[30] В. Георгиев. Траките и техният език. Изд-во на БАН, София, 1977, с. 99.

[31] Г. Ценов. Произходът на българите. Печатница П. Глушков, София, с. 321.

[32] А. Д. Чертков. Очерк древнейшей истории протославян. Москва, 1851; см. Н. Державин. История на българите. Славяни, София, 1946.

[33] John Pinsent. Greek Mythology. Peter Bedrock Books, N. Y., 1990.

[34] Буквално “earth-mother”. J. Pincent. Greek Mythology. Peter Bedrock Books, N. Y., 1990, p. 48.

[35] J. Pinsent. Greek Mythology. Peter Bedrock Books, N. Y., 1990, p. 48, 50, 54.

[36] Емил Живков. Траките са българи. Авитохол, кн. 22-23, 2002, с.33-40; М. Дринов. Поглед върху произхождението на българския народ и началото на българската история. Съч. т. І, София, 1909, с. 58-62.

[37] Юлий Полукс; вж. О. Лукович-Пjанович. Срби – народ наjстариj. Том ІІ. Досиjе, Београд, 1990.

[38] В. Георгиев. Траките и техният език. Изд-во на БАН, София, 1977, с. 101.

[39] В. Георгиев. Траките и техният език. Изд-во на БАН, София, 1977, с. 102.

[40] Аполлодор. Мифологическая библиотека. Наука, Ленинград, 1972, с. 67.

Въпроси за размисъл:
1. Били ли са елините през 1178 г. пр.н.е. в Европа или са били още в Етиопия?
2. Може ли да се вярва макар и с големи резерви на историците, чийто писания не са подплатени с археологически доказателства, като се има на предвид, че даже и Херодот на места заблуждава и не е обективен, а за него се знае, че е "Баща на Историята"?

Ахил е бил българин
Византийският хронист Йоан Малала съобщава в хрониката си, че мирмидонците, чиято армия е предвождал Ахил, са били българи
5 години по-късно;
Глинени плочки показват, че Ахил може да е българин
Но само той ли е участвал от българите в битката за древнобългарската духовна столица Атрач? Ето и още...

Омир, Илиада , 2 песен, 840
И още - този път от защитниците на Атрач;

Омир, Илиада песен 11, гл. 430

Да уточним кои са мирмидонците, елитните бойци на Ахил. Както казва византийският летописец Йоан Малала, стр.48

Aхил замина с Атрейдай, довеждайки със себе си своята собствена армия от 3000 мъже, известни като мирмидонци, но сега известни като БЪЛГАРИ..
Хроника на Йоан Малала (на английски)

Плочката с надпис БОЛГАР, 5 в., гр. Виница, Македония