Еменският каньон свързан с легендата за Потопа и древните Българи. Археолозите и историците мълчат, обаче легендите никога няма да спрат да говорят.






=====================================================
Много векове преди новата ера на земята имало полубогове,които живеели сред хората.Любимият полубог на Бог-а се казвал ИМЕН или ЕМЕН.
Народът на Българите тачели ЕМЕН/ИМЕН и така те получили неговото благоразположение,но също така ЕМЕН обичал да си почива в райското кътче,където живеел и любимият му народ.
Дошло време,когато хората/не българите/ разгневили Бог и той решил да ги накаже.Той пратил на хората голяма вълна да ги залее и унищожи,но тогава ЕМЕН/ИМЕН/ за да предпази своите любимци Българите и тяхната райска земя от прииждащата вода ударил с ръка по земята и така се е образувал Еменския каньон в,който се вляла водата и така били спасени Българите.
=====================================================

(Легендата е предоставена от участници във Форума)


=====================================================
‎(81) Като оплакал сина си, Субан
поставил тялото му на платформа,
а платформата поставил на клоните
на огромния дъб Имен-Дума.

(82) При това той казал:
“Нека Тангра се разпореди с теб!
Нека Всевишният
те върне на нас!

(83) А аз, в твоя чест
ще добавя към името си
твоето – Боян –
и името на това дърво – Имен!”.

(84) После алпът казал на хората:
“Искам в памет
на моя син
вие да станете един народ!”.

(85) Жалостта размекнала
сърцата на хората
и бившите врагове решили
да станат един народ.

(86) 6-те азакски племена
приели 5-те тузки родове
като седмо племе
и станали една суба.

(87) После тези 7 племена станали
единния български народ,
а отначало, в чест на Локбър
приели името “имен”.

(88) Мястото на гроба на Локбър
било наречено Дума,
а когато дъбът остарял –
Иске Дума.

(89) Оттогава част от именците
започнала да говори
на тузкия език,
наричан локърски.

(90) А останалите именци
продължавали да говорят
на саклански, но приели
множество тузгарски думи.

(91) Затова макар названията
на 7-те именски племена
да се произнасяли различно,
всички именци ги разбирали.

(92) Нека не се забравят
онези славни времена,
когато чедарите се наричаха
също и “бещ” – “мечове”.

----------------------------------------------
(59) И двамата знаели, че докато
в българския народ има 7 племена,
никой не ще може
да го погуби.

(60) Затова старият кам
тутакси отишъл при царя
и казал на Аслан:
“Не приемай племето на Макай.

(61) Тъжна песен
свирят струните
на моя тамър:
тази песен е “Карабаг”.

(62) Някога я е съчинил
старият биркам Боян-Имен
и оттогава в трудни времена
българите пеят тази песен.

(63) В памет на Боян-Имен
народът почна да нарича
тази негова песен
с неговото име – “Боян-Имен”.

(64) Ето такива думи
има в тази песен...” –
и запял Арбат
песента “Карабаг” – “Тъмната Гора”:

(65) “Карабаг, карабаг наоколо,
а посред тази гора, на хълм,
на голяма и красива поляна
стои могъщ и сияещ Дъб.

(66) Той не е израстнал сам –
създаден е от Тангра.
Няма нищо в света
по-величествето и прекрасно от него.

(67) Протягат се за помощ към него
седем красиви клона
от околните дървета
и на всички той дава защита.

(68) Весело шумят
листата на Могъщия Дъб:
“Няма нищо по-прекрасно и силно
от нашия Могъщ Дъб!”.

(69) Но голямото щастие
поражда и голяма завист,
а голямата завист
отделя отровата на голяма мъка...

(70) Скривайки мерзката си лапа
под другите клони
Яга-Алабастъй обхвана Дъба
и почна да го изтръгва от земята.

(71) Олюля се Могъщият Дъб,
разклащан от Алабастъй,
примолиха се тогава листата:
помолиха Тангра за помощ.

(72) Каза на Дъба Тангра:
“Не жали без мяра –
безмерната жалост ще бъде убита
от безмерната жестокост.

(73) Не вярвай без мяра, -
това също е опасно:
безмерната доверчивост ще бъде убита
от безмерното коварство.

(74) Само седем клона
трябва да се обгръщат,
не допускай осми до себе си –
прогони го под земята!”.

(75) Разбра Могъщия Дъб,
разтвори с корените си
земята под Алабастъй
и онзи се провали вдън земя!

(76) Четири вятъра, четири вятъра духат –
духат над цялата земя,
разклащат те клоните
на могъщия сияещ Дъб.

(77) И в шумуленето на всяко листо
на това Вечно Дърво
се чува само едно:
“Един Тангра! Един Тангра!”."

(Из "Сказание за Чулман", гл. 19)