СТОЯН РАЙЧЕВСКИ

Село Пишмян, Софлийско, било разположено на един от безбройните хълмове в крайните югоизточни Родопи, между върховете Чаталкая, Си-врнтепе и Таушан тепе. За първи път то се споменава в една дописка на в. „Македония" от 30 декември 1876 г., но за да се отбележи само, че в него по това време имало 150 къщи, българи, лишени от свое народно училище. Впоследствие Пишмян нараства още и въпреки многократните изселвания Балканската война го заварва с 1200 жители (185 къщи).
Името на селото според не-обнародвани материал)! в Бургаския държавен архив се свързва с интересна легенда: „При последното помохаме-данчване на тази част от Родопа селяните, под на силата на официалната турска власт, обещали да приемат мохамеданството, но когато отишле на мястото, където заедно с други села трябвало да бъде извършена церемонията, погнусили се и приели да бъдат посечени. От там взели името Пишмян олмушлар (разкаяли се) — Пишмянкьой." (ОДА Бургас, ф. 803 к, а. е. 8; по сведения на П. Трендафилов, род. в с. Пишмян). Същата легенда се разказва и за с. Пишмянкьой — Малгар-ско (Източна Тракия).
Не се знае точно кога е основано селото, но се е считало за едно от най-старите селища в тази част на Родопите. За старинността. му говори и българската топонимия в неговото землище, която показва сходство с някои местни наименования в Средните Родопи: Лесната, Барчината,
Поляната, Иванова чука, Чу-карите, Русеница, Атанасица, Св. Атанас, Малката поляна, Пресойка, Стойков гроб, Райо-впца, Трите вриса, Кутелето, Лешово бърдо, Сините камъни, Бляйковица, Чамска пади-на, Полянска падина, Картал-ска паднна, Малката река, Голямата река и др.
Първоначално селото се намирало 12 км по-далеч, в м. Райовица. Край него минавал главен път от Беломорието към Централните Родопи и селяните често бивали обезпокоявани. За това те напуснали Райовица и се заселили в м. Селището, но тук ги налетяла чума и трябвало отново да сменят мястото на селото. Новото им землище било заобиколено от турски и български села: на север с. Му-ката (60 къщи българомоха-медани), на северозапад с. Тах-таджнк (30 к. българи), на юг с. Чукур;верен (50 к. турци) и с. Сарикая (35 к. тур.), на запад с. Доганхисар (400 к. българи), на изток с. Катра-джикьой — Шехирова (50 к. тур.) и с. Кутруджа (30 к. бълг. и 20 к. тур.).
Мерата на селото била толкова голяма, че не можела да се обиколи за един ден. За да я прекоси само, човек трябвало да върви от изток на запад 6, а от север на юг 5 часа. Великолепните пасища осигурявали добри условия за развитието на животновъдството. До Балканската война селяните от Пишмян се спускали със стадата си по течението на р. Марица и р. Ер-кене и заемали всички пасбища между двете реки като кехаи, овчари и мандраджии. И най
бедният стопанин в селото притежавал от 50 до 100 овце.
Освен добитък от Пишмян се изнасяли големи количества вълна и сирене, както и около 100 000 кг бадеми годишно. Селото се славело също като износител на висококачествен пчелен мед, ценен на цариградския пазар, от където пристигал специален закупчик. Поминъкът на някои селяни представлявал интересно съчетание между овцевъдство и пчеларство. Така например дядо х. Новак Стоянов редом с 800-те кошера пчели притежавал и 1500 глави дребен н 150 глави едър добитък.
Както повечето планински села, така и с. Пишмян се деляло на няколко махали: Горната (на най-високото място), Каршннската (на отсрещния бряг на селската река), Барчинската (на барчн-ната) и най-новата — Киря-ковската (по името на рода основател), но то имало и добре оформен център, състоящ се от голяма каменна църква „Св. Георги" с камбанария, просторно училище, двуетажна сграда за конак на пристигащите чиновници, ба-калннца с кръчма и един. т. нар. „църковен магазин" (също бакалница, собственост на църковната община), чийто приход се внасял за издръжка на училището.
Пишмянкьойци били известни като големи патриоти: „Селяните всички са балканджии със смел и буен характер, добри българи, дотолкова чувствителни, че едно събаряне на калпака от главата (от страна) на някои грък или турчин се считаше за обида по народ и тежко и горко то-мува". Те не признавали турската съдебна власт и всички спорни въпроси решавали по законите на старото, българско обичайно право: „Към турската власт се държаха крайно отрицателно - едва всичко на всичко са се отнесли при спор един-два пъти пред турски съ-
дилища. Съдеха се помежду си от специален съвет от най-старите, най-опитните и почтени хора наречени СТАРЦИТЕ. Щом старците решат известен спор, всички се подчиняват. Така е, казват, иначе не може да бъде. За моите съселяни решението на старците бе много по-ценно от решението на турския съд." (ОДА Бургас — пое. ф. и а. е.).
Като родолюбиви и свободолюбиви българи, пишмян-кьойци участвали във всички борби за духовно и политическо освобождение. Най-голяма заслуга за изтласкване на патриаршисткото влияние в селото имали учителят Петко Радев и свещ. Трендафил Георгиев. Благодарение на планинското си месторазположение Пишмян служело като краен опорен пункт на всички чети, които се спускали към Беломорието.
Пишмянкьойци напълно отговарят на представата ни за старите български родове. За най-стар в селото се смятал родът на дядо Р. Кукудяй: „Той умря убит от турците през Балканската война (рео-купацията) на около 115 г., а жена му баба Кукудяйка, по-късно, на около 125 г. От тях двамата имаше приплод за около 40—50 семейства ... И мъжът и жената, въпреки много стари, умряха бодри и без да стане нужда някой да ги изхранва, до последния си момент работеха криво ляво."
Заедно с познатите български имена: Стоян, Димо, Иван и др. в с. Пишмян били разпространени и старинните имена Рад и Курт. „Рад и Курт се произнасяха твърдо, а не като другъде Ради и Курти." Името Рад се среща в средновековни хроники и летописи, а за Курт се знае, че е пра: българско. То се споменава и в Именника на българските ханове (четвърто по ред). В с. Пишмян редом с "тюркското (прабългарското)" име Курт се срещал и "славянският" му пре-вод Вълчо.
Заслужава внимание н носията на пишмянкьойци, която поради самобитния им начин на живот също пазела много старинни елементи.
Мъжкото облекло се състояло от: гриж — късо палто, гунка — везана, отпред без копчета —• само с една връзка от вълнен конец; жама-дан — заменя гунката, с телени копчета, за да се закопчава на две страни; шалвари — много широки; пояс — вълнен, по-рано бял с редки и през голямо разстояние черни ивици, по-късно белият пояс се заменя с тъмносин; риза — бяла, широка, дълга почти до колената, от памучен плат и с широки ръкави, везана на гърдите и ръкавите; гащи (долни) — зиме бели, лете сини, боядисани с „лулак".
Младите увивали краката си в широки бели навуща, а старите носели калцуни. Калцу-ните бивали цели — зашити като ботуши, и „терзийски" --цепнати, с копчета и гайта-ни.
За наметало носели шалове, изработени от отбрана вълна, специално предена и тъкана. Шаловете, големи, широки и удобни, при нужда служели, и за завивка и постелка на всички овчари, по-млади от 40 години. По-старите овчари надявали ямурлук с ръкави и качулка. Имало и съвършено бели шалове, приготвени от много тънка и фина вълна, с везмо по краищата, които ергените носели само на Коледа. Женен мъж такъв бял шал не можел да носи.
На главата си пишмянкьойци слагали калпаци от агнешки кожи.
Към мъжкото облекло трябва да споменем и големият силяфлък с „всичките му удобства за пищови, алтъпатлаци и разни видове ножове и ножчета, някои от които с твърде големи размери и с украса по черените". Всяко момче, навършило 15 години, получавало такъв силяфлък, което било знак, че мъжкото му до-стойнство започвало вече да се зачита. Това напомня за значението и символиката на-коланите у прабългарите.
Особен елемент в мъжката носия на с. Ппшмян са т. нар. шалвари. „Шалвари" обаче тук означавало нещо по-различно от това, което в по-ново време разбираме под тази дума. Това са особен вид мъжки гащи, разпространени в някои южнородопски села. Срещали са се на места и в Средните Родопи, но там те са изчезнали значително по-рано. В с. Момчиловци например е имало старци с толкова широки шалвари, че когато сядали да режат тютюн, разстилали дъната им пред себе си като месаль. За пишмян-кьойци широките шалвари са били нещо толкова естествено, че са ги смятали дори за съществен народностен белег: „В Пишмян-нямаше нито един, който да носеше, потури или панталони. Ако някой туреше потури или панталони случайно, смееха се и му викаха „имортаджия" (яйцар) или „сантуллия" (конте), въобще считаха го за човек, който е дал (отстъпил) нещо от своята национална същност".
Не по-малък интерес представлява и прическата на пишмянкьойци: „Нашата селянка доскоро не си оставяше дълги коси за плетеници както в другите околни села. Ней-нг.та коса беше нещо като сегашната мода „а ла гарсоп" и обратно* мъжете доскоро са си оставяли по-дълги коси със специални дълги кичури наречени чамбаси". (ОДА Бургас, пое. ф. и а. е.)
Тази стара българска прическа (си. Родопи, 1978 г., кн. 11, с. 9—11) била разпространена на много места в родопската област: Кричим, Перущица, с. Яврово, Ивай-ловградско, Дедеагачко, Соф-лниско, както и в Средните Родопи (в с. Момчиловци докъм края на 20-те години двама старци още оставяли на главата си дълъг кичур коса, заплетена в плитка).
Жените в с. Пишмян се обличали в риза — дълга до петите, ръкавите широки и везани. Везмото показвало възрастта и семейното положение на жената: „за моми друго, за годеници друго, за женени друго, за стари жени също друго." Лятно време момите носели върху ризата сая с ръкави (жените без ръкави), с широки презрамки и обезателно везани отпред на гърдите. При жените дрехата се наричала ментя, а зимната сукня (от вълнен плат). Жените зимно време носели върху саята и гриж, само че къс до кръста, като на мъжете.
През кръста момите и жените препасвали пояс — специално тъкана лента с разни цветове, широка 10—15 см и дълга 1,5—2 м, за младите със светли, за възрастните с потъмни тонове, по краищата с рехи. Върху пояса слагали зункй с копчета отпред. На краката обували чорапи или калци от вълнен плат. Чорапи носели само жените и малките деца. Възрастните мъже не употребявали чорапи. Върху чорапите жените обували леки обуща, шити също на ръка. По Великден момите и младите булки обезателно трябвало да бъдат с червени чехли.
До 5 г. възраст момичетата и момчетата на главите си посели качулка _от памучен плат с боядисани рехи по краищата, между които имало и украшения. От 5 до 15 г. момичетата слагали на главата си ръченик, но „еднокатен", а от 15 г. нагоре вече „двукатен". Върху така образуваната качулка се поставяла една широка около 5 см черна лента, на краищата също с ресни и еннцн, наречена плитка. Младите булки вместо обикновена плитка слагали една по-широка — чембер. Плитката и чемберът се завивали върху бялата качулка та«а, че горе на главата да се образува елипса,а отпред спускали една малка част от плитката — т. нар. ку-куда. Колко пъти плитката ще ? завита около елипсата зависело от това дали жената жалее някой свои близък или далечен роднина. Ако е останала само с бяла качулка, това означавало, че тъжи за много близък и скъп човек (сестра, брат, мъж, дете). „Всички, които траурят, турят черно, а в нашето село жените остават в съвсем бяла качулка."
Горните вълнени дрехи пиш-мянкьойци обикновено багрили (с естествени багрила) в черно и тъмносиньо, а летните в синьо. Младите невести и булките се обличали в бяло. Всичко, що се отнасяло до приготвянето па облеклото и тъканите, се извършвало от жените. „В наше село не се допускаше терзия, защото от него нямаше нужда."
Добрите поминъчни условия и многолюдните семейства превърнали с. Пишмян в постоянно разселническо огнище. Посоката на разселване следвала пътя на пишмян-кьойските овчари към реките Марица п Еркене. От Пишмян, Догапхпсар и Тахтаджик са били заселени селата Мер-хамли п Текето, Софлийско. В същата околия, но вече на отсрещния бряг на Марица, било образувано с Кадикьой от заселници, дошли също от Пишмян, Янурен, Кутруджа и Голям Дервент. Пишмянкьойцп проникнали и в Източна Тракия. Предполага се, че с. Лизгар и с. Теслим са пак от с. Пишмян, Кутруджа, Янурен, Каяджик и Доганхисар.
Първото изселване от с. Пишмян в северна посока станало по политически причини. По време на Руско-турската война (1877/78 г.) бежанци от с. Пишмян образували две нови села в пределите на освободена България: с. Крум (Едерли), Хасковско, и с. Сиютлийка (Воднянка), Старозагорско.
Въпреки тези изселвания броят на жителите в с. Пишмян се запазвал постоянен, дори имало известно увеличение. Но събитията, последвали Балканската и Междусъюзническата война, се оказали катастрофални за това цветущо южнородопско село.
В сравнение с околните български села село Пишмян успяло по-продължително време да се запази от разорение благодарение закрилата на войводата Русе Славов. На 9 август (1913 г.) селяните му изпратили писмо, с което му известили за окаяното си положение: „Опасността най-вече наляга на наше село, понеже вече друго не остана наоколо ни." (Л. Милетич, Разорението на тракийските българи през 1913 г., 1918 г., с. 188).
„Това население е изпаднало до там — се казва в изложението до българските военни власти от 17 август с. г., подписано от войводата Славов и др. представители на околните общини, — щото трябва да се саморазправяме с турския башибозук, който напада над беззащитното българско население, за да се отдава на пожар, грабежи и убийства (на) всичко българско." (пое. съч. на Милетич, с. 207).
На 25 септември турска чета запалила селото и убила останалите там няколко старци. На другия ден четата се завърнала, за да дири избягалите по гората селяни и успяла да залови 30 жени и моми, които повела със себе си. В този критичен момент отново дошел на помощ войводата Русе Славов. „Трима мъже от Пишмяи изплашени минаха покрай нас и не ни познаха — разказва после самият войвода. — Ние ги спряхме и узнахме, че 4—5 първенци от селото (са) заловени, били убити Стамо Бакалинът, Куцият и др. Като разбрахме, че това е редовна войска и че главният им командир е в с. Чукурен, където караха нещастните жени, не можах да издържа и със своите 25 момчета на мръкваме ги посрещам в местността между с. Пишмян и с. Чукурен (караха до пет хиляди глави добитък) и ги нападнахме ненадейно. Турците в паниката избягаха, хвърлиха даже раниците .. . Освободихме жените, като ги пратихме да се присъединят към другите ... Добитъка дадохме на народа, та го изклаха и изпекоха за по път. Понеже нямаше хляб, накарахме всеки да си изпече по 3—4 кг месо. След това народът потегли към границата." (пое. съч. на Милетич, с. 235). Пишмянкьойци стигат пределите на България и се установяват в десет села:
10 семейства в
с. Крум — Хасковско (при старите преселници) 10 семейства в
с. Ефрем (Урумкьой) — Хасковско
40 семейства в
с. Ятаджик (Леговище, дн. Китница) — Кърджалийско 30 семейства в
с. Адачалн (дн. Бориславци) — Хасковско 5 семейства в
с; Кочаш — Хасковско (дн. заличено) 20 семейства в
с Мангъф (дн. Сенокос) — Ивайловградско, н с. Хаджи-кьой — Свиленградско 50 семейства в с. Доганово — Елховско 20 семейства в
с. с. Малък п Голям Бояплък (дн, с, Малко Шарково и с. Шарково) — Ямболско
Бежанците от с. Пишмян не се заселват на едно място, защото никъде не успяват да намерят подходящи условия за толкова много скотовъдци, събрани заедно: „Селяните се пръснаха, защото търсеха ме-рии за останалата стока и за бъдещото препитание. Такова (село) да ги побере на едно място не можаха да намерят, а в градовете не желаеха да останат." Така завършват запазените в бургаския архив пожълтели записки за изчезналото родопско село Пишмян.