Живата Смърт




Споменавано е в предсказанията, само където не е описвано подробно. В "Кръгове” също съм го споменавал. А щом съм го споменавал в "Кръгове”, значи трябва да е вярно. Дори Христос го е предрекъл. В мит се е превърнало, не е възможно да не сте чували за него. Митът за възкресението. И както всеки мит е извратено от повтарящите го папагали. Те, папагалите непрекъснато, до безсъзнание бърборят за живот вечен, без да съзнават, че възкресение без смърт няма, и че човекът няма да живее, ако не е успял да умре веднъж. Поне веднъж.

Градовете ни се превърнаха в паяжини, страните ни се превърнаха в паяжини. Всеки вече е омотан и от всекиго смучат кръв. Никой страничен не научава, когато загива някой от нас, никой нищо не знае, когато загива наш град, когато умира цяла държава. И ако все пак някой нещо забележи, то му е все едно, над планетата се възцари безразличие към жертвите на Паяка. Безразличие е обхванало и самите жертви. Палачите даже не си правят труда да обличат лъжите като истини. Все едно дали някой ще повярва или не. Истините и лъжите нямат отношение към мъртвите, те бяха предназначени за нас докато бяхме живи. Вече не сме. Мъртви сме, без да сме умирали. С тази си форма на неживост ние доброволно се съгласихме да станем вечни поданици на Смъртта.

Смъртта не е отвън, както се заблуждават неживите, не е някъде край нас. Смъртта е с нас, прегърнала ни е и не ни пуска, смъртта е вътре в нас и ние сме в нея. Отвън е останал само доброволно изоставеният от нас вълчи вой. Тук, в напуснатото от Волята пространство се е настанила Смъртта. Нашият пълновластен господар. Ни, българите се стъписахме пред смъртта, уплашихме се от нея, допуснахме я да ни обземе, вместо да се опълчим и да победим. Ние не осигурихме бъдещата история на своята Нация, а това се отказахме и от своето място в бъдещето и в Историята. Там нас ни няма.

Това е днес. Безнадеждност и смърт. Вихър от много безнадеждности и много смърти. Хорото на Смъртта. А накрая ще дойдат мъртвите, нашите мъртви и те ще си вземат онова, което спря да ни принадлежи, след като ние се отказахме от него. Ще дойдат онези, които смъртта не може отново да застигне, онези, при които веднъж вече е била. Смъртта два пъти не идва. Чели сте: "Две смърти няма, а без една не може”. Сега знаете. Утре ще почувствате. Ако изобщо това утре някога дойде. И ако изобщо можете още нещо да почувствате, след като прогонихте чувствата от себе си.

Утрото няма да дойде. Към утрото трябва да се върви, а всички вие стоите и чакате. Вървят другите мъртви, които веднъж умряха, а сега пак са живи и те ще достигнат до утрото. Само че се питам – биха ли вървели, ако знаеха какво ги очаква в края на трудния им път?