Гласът на мъчениците


Светите мъченици Вяра, Надежда и Любов, а зад тях и над тях е майка им София. Днешна официална София прогони Вярата, потъпка Надеждата и умъртви Любовта. Как искате Бог да не ни изостави?

„Докато мъртвите не се успокоят, няма благодат за живите!” – Казахска поговорка

Някога в бившата Федерална Република Германия излизаше списанието „Stimme der martirer”, „Гласът на мъчениците”. То бе посветено на жертвите на комунистическия терор от бившата ГДР. Гледам, че и у нас отвреме-навреме тази тема се подхваща. Предимно от такива, които искат да си пишат някакъв политически актив. Как обаче го правят и не пропускат ли нещо важно, нещо съществено? Пропускат.

През 1090-91 година доста хора се бяха заели да издирват гробове на избити без съд и присъда след 9 септември 1944 година. Поискаха да ги погребат по човешки. Прокуратурата се намеси и забрани погребенията. Не можело да се правят ексхумации. Демократичните демократи, издирили гробовете млъкнаха. Щом прокуратурата казва…

През годините след 1989 година политическите убийства не спряха. Писал съм нееднократно, да не се повтарям. Само че и за тези убийства не е прието да се говори. От кого не е прието, защо не е прието? И защо ние трябва да приемем нещо, прието неизвестно от кого по неизвестни за нас причини?

„Когато нашите предци лежат не погребани, а просто зарити!

Или захвърлени във водите на някоя мътна река!

Докато подритваме техните кости, спорейки мръсни ли са те или са чисти!

Докато проявяваме незачитане към паметта на мъртвите!

Ние ще продължаваме да изкупваме неизкупените им грехове!” - из книгата „Алтомъ”

За мъртвите понякога се говори, но не за всички мъртви. При демокрацията по еврейски образец някои са по-равни от другите. Също както при еврейския комунизъм.

Какво още пропускат политическите активисти?

Пропускат живите мъченици. Пропускат онези, които цял живот са се мъчили и страдали заради своите убеждения и заради стремежа си към по-справедлив и човечен свят. Те още страдат, тях още ги подлагат на див, нечовешки терор, на мъчения. Те бяха и си останаха мъченици. Но над съдбите им все още тегне мълчание. За тях никой не говори, никой не се застъпва.

„За всеки стон има възмездие!” – Азерска пословица



Питате защо живеем така зле? Питате защо животът ни е нечовешки? А ние човеци ли сме навсякъде и във всичко? Причините за незавидната ни участ не са само материални. Не ни е виновна само кризата. Даже ни ненормалните ни политици, и те не са стопроцентово виновни. Част от вината следва да я търсим в самите нас. В бездушието ни. В безразличието, в липсата на човещина, в липсата на съпричастност към човешкото страдание. В мълчаливата ни подкрепа за несправедливостта и терора.

Днес получих писмо от една такава мъченица – Зоя Рангелова. (В един от премахнатите ми сайтове бях поставил сканирана снимка от публикацията, посветена на нейния случай. При пръв удобен случай ще я поставя и тук.) Зоя ми прати също така и ксерокопия от нейните заявления до МВР – Монтана. Писани са на ръка и се налага да ги преписвам. Най-късно до утре ще го направя и ще пусна текстовете. Аз няма да оставя тоя въпрос, независимо от резултатите. А сега само искам да ви попитам:

Успокоихме ли мъртвите? Погрижихме ли се за живите? Изпълнихме ли своя дълг към мъчениците? Ако отговорът е „не”, то не питайте защо Вярата, Надеждата и Любовта си отидоха от нас.

30 ноември 2010 година