За възникването на Ковачевица, Едно от малкото непомохамеданчени села

[Канатица]

Селото се зародило през 15-и век, когато до земите на днеш¬ното село са достигнали десетина семейства от Велико Търново, бягайки от жестокостите на турския башибозук. В махалата под пътя през 17-и век се заселват бежанци - българи християни от Костурско, Македония, които пък са били подгонени от безчинст-вата на албанците, известни още като арнаути. Ето защо и до днес горната и долната махала се наричат Болярската и Арнаутската. Трета вълна от бежанци - българи християни, допълва палитрата на селото и в разстояние на няколко века го прави процъфтяващ общински център, останало единственото в Западните Родопи чисто българско християнско село. Преселниците идват от близкото село Рибново, което през 1615 година е пречупено от кървавия ятаган на Хасан Ходжовия башибозук и помохамеданчено. Няколко семейства от Рибново, начело с Марко Ковача и жена му Гина, намират спасение в Болярската махала. Марко отваря своята ковачница в близост до извора, който и сега е чешма, и се нарича „Циганчица". Само с чука осигуряването на прехраната не била достатъчна, затова Марко работел и като дюлгерин, а на жена си Гина направил тепавица (пералня) на изворната вода. До 1636 година установилите се в близост до къщата на Марко Ковача семейства от Рибново станали 48. Поминъкът им бил основно скотовъдство и дюлгерство.
Една късна есен при завръщането си от гурбет Марко Ковача легнал тежко болен и починал. Жена му Гина поела на плещите си и занаята на мъжа си. Въртяла чука за всички хора не само от селото, но и от околните селища На тепавицата им перяла чергите. Когато от околните села хората се срещали по пътя, се питали - „Къде отиваш?". „Отивам при жената на ковача, при Ковачевицата". Така някъде в средата на 17-и век всички започнали да наричат селото с ковачницата и тепавицата Ковачевица. За славянския произход на хората в село Ковачевица свидетелстват имената на негови жители, останали в турските архиви за данъци - Пею, Вълчо, Михо Ковач, Стою, Будимир Стария, Стойко и Иван Доброслав, Стоян и Русю Стайков... Турска администрация в селото не е имало. Периодично аскер (войска) е отсядала в Пашкутевата къща, в Дишляновата и в Гюзлевата къщи, където е бил и каушът. Там са били затваряни провинили се в неплащане на данъците.
С течение на времето между двете основни прослойки - скотовъдците и дюлгерите, се появил антагонизъм. Дюлгерите били смятани за по-бедни и наричали скотовъдците „маслювци". Те пък наричали строителите „кашовци". Кашовците гледали да задомят момите си за маслювците, защото те били по-здрави и състоятелни. Баба Митра Джангозова казвала на внучката си: „Вземи го момчето, пълна каруда (бел. ред., голям съд за грозде) с тунчове (бел. ред., чанове) им."
Дюлгерите отивали на гурбет по Беломорието на Гергьовден и се връщали чак след Димитров¬ден. Нравите били сурови. Ако булка изневери на мъжа си, или мома се сгодява и не е честна, я качвали на магаре и цял ден я разкарвали из сокаците в селото, оплювали я всички и после я връща/м на родителите й. Веднъж млад дюлгерин отишъл на гурбет. През това време майка му го сгодява задочно и му праща писмо, написано от попа: „Митю, вчера те главихме (сгодихме) за голямата Урозова мома. Убава е многу. Ша я аресаш, ка¬то си дойдеш." Синът върнал отговор: „Майо (майко), многу се радвам, че си ме главила, ако че не познавам момата. За годежа не можах да дойда, ама дано сколасам (смогна) да си дойда за сватбата."
Три опита за помохамеданчва-не са правени над християнското население на Ковачевица. През 17-и и 18-и век, когато башибозукът е безчинствал в околните села, цялото население се е изнасяло високо в Родопите, заедно с деца и добитък, където са оцелявали няколко месеца. После са се връщали и възстановявали опожарените си и ограбени домове.
След Априлското въстание през 1876 година една орда башибозук начело с Ахмед Барутинлията се насочват от Батак към Ковачевица. Даскал Никола Банев-Ковачевски, който е участвал в събранието на Оборище, посреща неканените гости, като ги поканил на трапеза. Били заклани няколко по-стари овни, но тайно прошепнал на готвачите да не засилват огъня. Слагали мокри главни и казаните все не увирали. През това време дас-кал Ковачевски изпратил куриер да извикат кмета на съседното помохамеданчено вече село Гор¬но Дряново Юнуз Хаджиев. Когато кметът дошъл, разноверството отстъпило на заден план, заговорила общата българска кръв, чийто глас се оказал по-силен от религия и имена. Даскалът казал на кмета Юнуз; „Цялото село слагаме живота си в твоите ръце, Юнуз. Трябва веднага да занесеш това писмо до конака в Неврокоп. Трябва да върнеш отговора от Тефик бей, преди да са заврели казаните с курбана".
Поколения наред ковачевчани и горнодряновци са делили като братя глад и беднотия. Кметът Юнуз яхнал коня и в галоп тръгнал за Неврокоп. Предал писмото на бея, в което даскал Никола Ковачевски предлага селото да се откупи със злато и така да бъде спасена вярата. Веят написал отговор, в който забранява на башибозука да се насилва на-селението на Ковачевица. На връщане конят на кмета Юнуз каталясал в близост до Ковачевица и паднал мъртъв от изтощение. Въпреки това Юнуз пристигнал и заварил ордата около пушещите казани с незаврелия още курбан. Даскалът прочита писмото и го подава на бюлюкбашйята, който позеле-нява от яд, защото на башибозука се заповядвало незабавно да се оттегли от Ковачевица. Едва сега ковачевалии показали истинското си гостоприемство, мокрите главни били заменени със сухи дърва и курбанът бързо станал готов. В центъра на трапезата били даскал Никола Банев-Ковачевски и кметът на Горно Дряново Юнуз Хаджиев, За 3 дни от всички семейства били събрани 3 товара със златни накити и пендари. и мулетата под строга охрана потеглили за Неврокоп. Ковачевчани събрали пари и за нов кон на кмета на Горно Дряново.

[Ванина]

Въ селоно отидохъ къмъ 1987-8 г. Непокътнато селото. Никакъвъ асфалтъ, никакви нови постройки, една червена керимида нямаше, само магазинътъ и механата напомняха на съвремието ни. Сякашъ се върнахъ назадъ въ времето. Обичахъ и денемъ и на лунна светлина да се разхождамъ по пустите каменни улици. Отивахъ въ някаква махала въ която къщите бяха останали безъ покриви и обхождахъ ги, пазейки равновесие по разрушените имъ стени изградени отъ камъкъ. Повечето време прекарвахъ високо надъ селото което бе сгушено въ прегръдката на планината. И отъ тамъ рисувахъ. Влечеше ме някъде да ида и по надалече, но все пакъ училището ми течеше, всяка вечеръ на чардака въ старата триетажна къща въ коя бяхме настанени имахме конферансъ. Тогава нямахъ си представа какво е Светилище. Учеха ни че Богъ несъществува, а азъ неосъзнато търсехъ го. Сърцето ме е теглило на някъде може би къмъ Кози грамади, или къмъ Слънчевата птица. Заведоха ни на Синиятъ виръ. Пътъ нямаше, вървяхме по една река, прехвърляхме я многократно, така че се придвижвахме ту по десния, ту по левиятъ й брягъ. На Синиятъ виръ... ахъ камънаци ослепително бели и гладки. Причудливи форми, бяха като стъпаловидни казани по които водата преливаше.
Ето на снимката се вижда че има къща, уви съ червени керемиди и някакви нападали червени тухли. А ония години селото бе непокътнато.
http://photo-cult.com/showpic.php?id=95443&aut=Krasella

Тази жена Ковачевицата е била много силна духомъ преди всичко. Отъ де идва силата ли... отъ Любовьта коя е била взаимна. Дори и следъ като мъжътъ й напусналъ този святъ, той продължилъ да я подкрепя, защото сърцето му било съ нея. Подобенъ е случаятъ и съ моята прапра баба Тодорка. Останала вдовица, сама се е грижела за децата си, за нивите, яздейки обикаляла е селата и зиме и лете съ пушка на рамо за да бабува. Била е и лечителка. Заради Любовьта е оцелявалъ Българскиятъ родъ, въпреки всички изпитания. А днесъ нечовеците работятъ така че да обезчовечатъ всеки човекъ, така че мъжътъ да е съ жената само отъ день до пладне, така че здрави семейства съ деца да няма. “Ако булка изневери на мъжа си, или мома се сгодява и не е честна, я качвали на магаре и цял ден я разкарвали из сокаците в селото, оплювали я всички и после я връща/м на родителите й.» Изглежда жестоко отъ позицията на съвременниятъ човекъ. Но помислете! Жената има едно сърце, една утроба. Същностьта й да се раздели на повече отъ единъ мъжъ й носи много повече жестоки мъчения отъ колкото охулването. Но за назидание, за да се избегнатъ последствията отъ разврата, за да има здрави семейства за да оцелява Българскиятъ родъ, нужно е да се въведе въ Българскиятъ Сарактъ тази практика отъ село Ковачевица, относно жените. А ергенътъ за да не се прави на мъжъ само за една нощь, нужно е да освидетелства Любовьта си къмъ любимата чрезъ изпитания, преди сватбата, за да докаже че ще я вземе за винаги избранницата си/избранниците си. Защото страшно е жената отдала се на Единствениятъ си, той да я остави. Родъ у когото сърцата на жените са паднали е обреченъ на изчезване. За да ни има, нужно е да възстановимъ здравите взаимоотношения между мъжътъ и жената.