Из миналото на с. Сачанли, Гюмюрджинско

[Канатица]

Двете балкански села Сачанли и Манастир са били от най-героичните български села в Западна Тракия. В тия юнашки села, през 1913 год. се разиграха ужасни и кървави събития. Страданията и борбите на населението им не са единствени в новата българска история.
Съвсем накратко ще предадем някои сведения за с.Сачанли, като навлезем в миналото, когато българите тука са били забравени и откъснати, от майката отечество България.
Сачанли е разположено в пазвите на Родопа. То е имало 700 къщи, като във всяка къща живели стари и млади, без да се делят и образували задруга. Поминакът на селото бил главно от скотовъдството, което тук било развито твърде добре. Селото е имало над 250 000 глави дребен добитък и 50-60 000 едър. Пчеларството също е било развито и тук се получавал твърде доброкачествен мед. Земеделието се застъпвало също така доста значително. Селото лежи на 35-40 км. от Гюмюрджина и се отивало до там по-много недостъпен път, от тесни кози пътеки.
За името Сачанли се носи една оригинална легенда, която ще предадем, тъй както ни разказва дядо Христо в "Южните земи" от Антон Страшимиров.
-Жълтата девица дълго се борила и не се давала на Айнороз Али. Но той я обградил с войските си и за нея спасение нямало. Тогава девицата паднала на молба. Предложила на Айнороз Али да го вземе за мъж и да царуват заедно. Но Айнороз али не можал да прежали коня си, койно се пръснал тук, в битката с Жълтата девица и отхвърлил предложението й. Борбата продължила. Айнороз Али проникнал в крепостта и заловил жива Жълтата девица. Той решил да я убие мъченически. Най-напред и отрязал косите и ги захвърлил далеч през хребета - там където е сега село Сачанли И, селото носи името си от това събитие.(Сач-коса). После Айнороз Али пресякал жълтата девица през кръста и нозете и паднали на далечния към изток- връх, който оттогава се нарича Бълдарли(бедра). Останалата част от тялото на девицата, победителят захвърлил на запад и на гроба й българите построили манастир-оттам иде и името на с.Манастир.
Село Сачанли се отличава със смели и храбри мъже. Те са били винаги на предна линия в борбите за освобождението им.Тук са намирали сигурно и безопасно гнездо всички революционери. В Сачанли е роден и Стоян войвода, който е водил смели борби с кръвожадните бейове. И стигнал до там, че Стоян добил право да повелява над българските села и да им бъде защитник.
Как е станало това? Всяка година от българските села отивали момичета на жътва из разните чифлици на бейовете, да жънат на безценица. От село Сачанли отивали 100-150 момичета да жънат на Гюмюрджинския бей, чиито имоти били при с.Тохчи-кьой. Така една година Стоят срещнал в местността "Белите пътеки" момичета, карани като стадо за жътвата. Между тях била и неговата годеница. В тоя момент кипва Стояновата буйна кръв и веднага дава заповед да се завърнат обратно всички девойки. Старците, които ги карали, останали с отворена уста от страх. Заптиетата се разгневилии искали да отведат момите. Стоян им се противопоставил и върнал обратно момите по домовете им, като казал на заптиетата да кажат на бея, че Стоян не позволява вече, от сега нататък, да ходят български моми, като жътварки на бейовете , няма да позволи повече да се гаврят с честта на тези моми. В селото настанало паника. Старците се молили на Стоян да не прави това, защото зле ще патят от разярения бей, но Стоян не отстъпил и тогава, когато в селото дошли изпратените стражари от бея, с изрична заповед да откарат момите на чифлика му, и с заплашване, че ще унищожи селото. Беят изпратил повторно стража и тя успява да събере момите. Но вън от селото, Стоян направил засада, прогонил стражата и върнал момите в селото.
Оттогава беят не посмял да иска моми от Сачанли, прекръстил Стоян на Дели Стоян. Колкото пъти отивали хора от Сачанли в Гюмюрджина, беят питал, какво прави Дели Стоян и искал да го види. Един ден при беят дошъл млад, напет хубавец. Беят го запитал, откъде е? Той отговорил, че иде от с. Сачанли. Беят веднага го запитал, какво прави Дели Стоян, и получил следният отговор:
- Този, който седи срещу тебе се казва Дели Стоян. Тутакси беят станал и дал своя стол на Дели Стоян да седне. Тоя видял, какъв борец има срещу себе си, съзнал, че българинът-юнак се дава жертва за своя род и решил да поправи грешките си, като дал право на Дели Стоян да има защита над българските села.
Оттогава има набелязани много събития, в които сачанлийци са взели участие, както против Хамидовия режим, така и против гръцката патриаршия тяхното участие е отбелязано. Такива са били сачанлийци и до последното им напущане на селото, разбира се, по принудителен начин. В Сачанли са посрещани воеводите Лазар Маджаров, Георги Кондолов, Гешанов, Таню Николов и др. Оттук те винаги са намирали пламенни последователи на четите си.
Покойният Руси Славов, тракийски войвода, както и живият войвода Димитър Маджаров признават героизма на сачанлийци, които под тяхно ръководство, през Балканската война-при отстъплението не се предадоха, а водиха боеве, докато стигнат в България.
На 5 км. от Сачанли сега има ново селище назовано "Енибълдаран", заселено от каракачани и кавказци. В него трябва да се настанят сачанлийци, които не желаят да останат далеч от славното минало на селото си. Днес то е в развалини и неговото възстановяване ще бъде трудно. А сачанлийци идват и отиват да видят родното си мило огнище. Наскоро видях една група с 40 коне пристигнала от с. Елехче, Харманлийско, където са настанени като бежанци. Какъв пламък светеше в очите на тези хора, каква радост ги беше овладяла, как гордо седяха на конете си, въпреки дългия уморителен път! Гледах ги и сълзи оросиха страните ми, разбрах тяхната радост, защото и аз, заедно с тях, сега се радвам на тяхната свобода....

[Канатица]

Балканската война (1912—1913 г.)

Младотурците много скоро отстъпили от своите принципи за свобода, братство и равенство, провъзгласени от Хуриета в разложилата се вече феодална Османска империя. Спрямо нетурското и особено спрямо немюсюлманското население на страната те провеждали жестока националистическа политика на потисничество и асимилация. Новосъздадените буржоазни държави на Балканския полуостров образували Балканския съюз, който подготвил и обявил война на османска Турция. Отношенията между България и Турция се обтегнали. Сачанлийци, които били взети в османската армия, започнали да дезертират и да пристигат с оръжието си в селото. За няколко дни се събрали около 50 души — Шенко Стоилов, Иван Запартов, Стоян Атанасов Лушнарев и много други.
При обявяването на войната поставеният в селото турски полицейски участък бил обезоръжен от Димитър Славков и Димитър Стаматев. Онбашията Кара Али избягал, а четиримата полицаи-арменци били извикани в общината и им било отнето оръжието. Преоблекли ги в сачанлийски дрехи и с куриера Каню Чувалев ги отправили за с. Шапчи. На 20 ноември 1912 г. в Сачанли дошъл с 25 четници западнотракийският войвода Димо Николов, съратник на войводата Бойко Чавдаров. Той имал за задача да води партизанска война в тила на турската армия и да събира сведения за състоянието на отстъпващата от Кърджали войска на Явер паша. Войводата се настанил на квартира в къщата на Стою Трингов, а четниците били разквартирувани в училището. Издръжката на четата била поета от селото. През време на престоя на Димовата чета в селото, на път от Софлу за Гюмюрджина, с разузнавателна пристигнал капитанът от българската армия Акрабов с четирима кавалеристи. Тогава за пръв път в селото стъпил български войник. Радостта на сачанлийци била голяма, но развитието на военните действия не дало възможност това изключително събитие да бъде отпразнувано.
Два дни след като той минал през селото, постовете на войводата Димо Николов от сводестия мост съобщили, че по пътя за Сачанли идва турска войска. Войводата поставил засади на завоите на Белите пътища и дал нареждане на четниците и селските доброволци никой да не открива огън по противника, докато той не стреля. Когато обаче „неприятелите” приближили, се установило, че това е дружина от Македоно-Одринското опълчение, която бързала да пресече пътя на Явер паша пред Мерхамли. Всички излезли на Чучура на Белите пътища да посрещнат българската опълченска дружина начело с капитан Зографов и адютант Владимир Робев, родом от Лозенград, Източна Тракия. Посрещането станало с гайди, момите пеели песни, жените плачели от радост. За пръв път в Сачанли се издигнало трицветното национално знаме. Сред селото, на хорището, кметът и съветниците поднесли на командира на дружината по стар обичай хляб и сол. Понеже през целия ден валяло дъжд и опълченците били мокри, на всички дали сачанлийски дрехи, докато техните се перат и изсушат. За дружината приготвили вечеря, заклали овни. Веселили се цяла нощ и на заранта дружината тръгнала към Софлу.
След като българските войски завзели Западна Тракия, отделни лица, поддали се на настроенията за отмъщение, извършили някои грабежи и принуждения спрямо мохамеданското население. Но българските власти пресичали тези опити. На тях се противопоставил и ръководителят на Сачанлийската революционна организация Димитър Стаматев—Терзията и други нейни дейци. Те приканвали населението да се държи коректно. Терзията и Славков се опитали, доколкото могат, и сами да помагат при нужда на мохамеданското население.
5. Героичната отбрана на с. Сачанли

На 17 май 1913 г. войната с Турция завършила. Тракия била включена в границите на България, а Турция била изтласкана зад линията Енос-Мидия. По такъв начин били пометени останките от вековното робство и българите от Западна Тракия се присъединили към своето отечество. Осъществила се важна стъпка към завършване националното обединяване на България. Но противоречията между балканските държави, породени от стремежите за хегемония на полуострова, се проявили много скоро и това довело до нова война. Отношенията се изострили до крайност и от политиката на западните империалистически държави, които, раздухвайки вражда между балканските страни, се домогвали до господство над тях. Единствено БРСДП (т. с.) и БЗНС се обявили против подготвяните нови кръвопролития. Но войната избухнала. България започнала военни действия против сръбските и гръцки части в Македония, които преминали в контранастъпление и навлезли в българска територия. Цар Фердинанд изтеглил войските от турската граница, оставил я незащитена и изложил българското население в Тракия на произвола на младотурските шовинисти. Младотурското правителство не закъсняло да се възползува от обстоятелствата и дало заповед да се окупира Тракия. То подложило българите на истинско масово унищожение. В Източна Тракия били опожарени и сринати със земята 22 български села. Дванадесет хиляди българи от 17 села в Западна Тракия били прокудени от родните си домове. Като прилагали тактиката на „изгорената земя” фанатизирани башибозушки тълпи и турска правителствена войска преследвали и избивали българите и от двете части на Тракия по техния „кървав път” до спасителната граница на България.
При изтеглянето на българските войски от турската граница, населението почувствувало наближаващата буря и се готвело да се изтегли заедно с българската войска във вътрешността на България. Но българските власти сякаш не виждали нищо. Успокоявали населението, че турските войски ще заемат само линията Енос—Мидия. Нещо повече, когато се разнесла мълвата, че турските войски са преминали граничната линия Мидия—Енос и река Марица, официалните български власти все още продължавали да твърдят, че турската армия няма да се настани в Тракия. Такава линия на поведение те имали и в Гюмюрджина.
През юли 1913 г. обаче Турция извършила реокупацията на Тракия. Във всяко селище, което завземали за да избегнат въоръжена съпротива, турските власти събирали оръжието, наличните храни и добитъка, мъжкото население избивали, а жените и децата отвличали към Мала Азия или прогонвали от родните им места. Целта на турското командуване била да очисти Тракия от българското население, за да няма повод България да претендира за тези земи.
Турските войски навлезли в Западна Тракия и заели Софлу и Димотика на 15 юли, Ивайловградска околия на 17 юли. Чиновниците от Дедеагач избягали в Гюмюрджина на 9, 10 и 11 юли. На 14 юли гръцки войски заели Дедеагач. На 11 юли полковник Кърджиев от Дедеагач пристигнал с отряда си в Гюмюрджина и дал още същия ден заповед да се запалят складовете и барутния погреб на града. На 12 юли войските му се оттеглили северно от града в местността Маказа и оттам — в Кърджали. След това се върнали през Крумовград и с. Аврен в Гюмюрджина. Установили се на 3-4 км северно от града. Артилерията останала в Гюмюрджинския Снежник. Това станало между 22 юни и 15 юли. Българските войски престояли там до 8 август, когато наново навлезли в Гюмюрджина, завзета от гръцки войски. Същият ден обаче, пристигнало съобщение, че турски войскови части през Ивайловград и Момчилград са се насочили към Маказа и щели да пресекат пътя на българските военни части. На 11 юли гръцките военни части предали Ксанти на полковник Данаилов. Научил, че идват турски войски, на 10 август българските войски се изтеглили към Ксанти. Затова положение бил уведомен войводата Димитър Маджаров. На 16 август пристигнала турската войска (около 200 души) през Маказа. Този факт бил съобщен от сачанлийското разузнаване на войводата Руси Славов.
Докато нашите войски маневрирали до Кърджали, а после обратно в Гюмюрджина и избягали през Ксанти за Устово, българското население в Западна Тракия започнало да се грижи само за своята защита, като се надявало, че скоро ще бъде спасено.
През март 1913 г. Вълко Андонов Трингов бил секретар на общината в с. Манастир. Заедно с кмета на селото Коста Караиванов и един полицай получили на 6 юли заповед от Гюмюрджина да отидат в българомохамеданските села да събират беглик. Като не могли да съберат данъка в с. Ешекдере отишли в българомохамеданското село Мусаджик. При тях се явил само един селянин и им казал: „Къде сте тръгнали да събирате беглик, турските войски са в Одрин и след 1-2 дни ще бъдат тук, а вие сте тръгнали за данъци. Не е ли по-добре да си отидете оттук, докато не ви е сполетяло зло.”. К. Караиванов, В. Трингов и полицаят намерили за благоразумно да се махнат оттам и заминали за с. Манастир. На 9 юли Вълко Андонов Трингов заминал за Сачанли и още същия ден започнали да прииждат по софлийския път бежанци от Малгарско и Кешанско. Те казвали, че пътят от Софлу за Ивайловград е прекъснат От турските войски и бягали през Гюмюрджина и Маказа за Кърджали.
След като през Сачанли минали бежанците, с малка военна част се изтеглил и един офицер. Той казал на Ангел Попилиев, учител и секретар-бирник в Сачанли, че в Западна Тракия ще се настани турска войска. Попилиев съобщил това само на Димитър Славков, който категорично отказал да напусне селото и заявил, че каквото реши населението, това ще направи и той. Все по това време освен Ангел Попилиев с българската войска от селото избягали Вълко Андонов Трингов, заедно с още 6 семейства (на Станко Саров, на Иван Калъпачков и др.)
След бягството на тези хора Славко Стоянов Матушев донесъл в селото писмо от поручик Константинов, който завеждал военното разузнаване при частите на Гюмюрджинския район. Към тази служба от с. Сачанли се числели още Иван Гърбашев, Славко Матушев, Ташо Кавадаров, Васил Кюляев. Писмото било отправено до кмета Димитър Стаматев—Терзията и в него се съобщавало, населението на Сачанли незабавно да се изтегли в България.
На 10 юли под ръководството на Димитър Стаматев, Димитър Славков, свещеник Илия Ангелов, Андон Иванов Трингов и др., било свикано общоселско събрание, което продължило цяла нощ. Присъствували всички селяни. По въпроса за изселването хората се разделили на два лагера. Единият образували бедните, към които се присъединили селският еснаф начело с Димитър Славков, Димитър Стаматев—Терзията, Славко Гьоргов, свещеник Илия Ангелов, Андон Иванов Трингов и някои малсайбии като Стою Айвазов, Насташ Мехтерев, които си давали ясна сметка какво ще стане при едно нахлуване на турския башибозук в селото. Тази група предлагала населението да се изтегли с българската войска през Гюмюрджина или, ако е вече късно, да използуват стария комитски канал през село Попско, Ивайловградско и с. Маджарово, Хасковско за българската граница. Групата предлагала също да се изтеглят през с. Аврен, през градовете Крумовград и Момчилград за Кърджали, откъдето по шосето да настигнат българската войска. Стоката не можели да карат, защото било вече късно и нямало време за бавене. Изселването трябвало да стане така, че да се вземе натоварен само с храната и завивките за децата добитък.
На това предложение се противопоставили малсайбиите начело със Стайко Дялков Камбуров Делииванов, Иван Дялков Камбуров, Дялко Запартов, Славко Сулиев, Дялко Стоянов Матушев, Стоил Душкопенов, Тодор Каракачанов и др. Надделяло мнението на богатите собственици, защото те си послужили и със заканата, че който стане причина да се разтури селото, щял да бъде убит. Някои от по-богатите, като Камбуровци, носели на събранието и пушките си. „Те бяха прости хора, казва в спомените си Вълко Андонов Трингов, и всичко можеха да направят.” Той допуща, че ако се било взело решение да се изселят в България, богаташите можели да употребят оръжие.
След оттеглянето на българските войски и администрация от Тракия в Гюмюрджина се създало турско автономистко правителство под наименованието „Западнотракийско правителство” (Гарби Тракия хюкюмети). За историята на създаването на това правителство и автономна Западна Тракия намираме доста подробни сведения у съвременния турски автор Ахмет Айдънлъ. След издаването на декларация (документ № 2 в книгата на Айдънлъ), подписана от Кушчубашъ Ешреф бей, главнокомандуващ Националните сили и чети на Западнотракийското правителство, Сюлейман Аскери, началник на Генералния щаб и Хаджъ Сами, главен инспектор, правителството е наименовано „Независимо Западнотракийско правителство” („Гарби Тракия мюстакил хюкюмети”). Целта на тази турска маневра била под лозунга за формиране на отделна автономна област да предотвратят присъединяването на този край към България.
В документи № 1 и 2, поместени в цитираната турска книга, се съобщава, че турското правителство се страхувало извънредно много от Русия. При нахлуването на башибозуците на Кушчубашъ Ешреф Сенджер бей към Харманлийското поле, главнокомандуващият 10 корпус на турската армия Хуршид паша, шеф на войските в Източна Тракия, им заповядал да отстъпят, защото Русия щяла да се намеси. В документ № 2 се казва: „Започнахме безплодни действия и дойдохме да спасим турците в Гюмюрджински окръг. За съжаление и този път правителството ни категорично заповяда да се завърнем. Някои правителства, начело с руското, не намериха за подходящи тези ни действия.” Но въпреки това младотурците продължили да осъществяват своята програма — окупирането на цяла Западна Тракия. Както се вижда, те предприели хитра тактика. Наименованието на правителството не давало да се разбере, че то е турско, още повече, че в състава му са били включени освен турци, 1 грък и 1 евреин. Начело на правителството стоял съвет с председател Дерсиам Салих ефенди, българомохамеданин, родом от с. Шумнатица, Смолянско. Той бил духовно лице, ходжа, създал духовно училище в Гюмюрджина. Членове на съвет били Руев ефенди, родом от гр. Димотика, живущ в Гюмюрджина финансов началник, евреинът Карасу и един грък. Уредена била автономистка поща, издадени били специални марки. Създадена била жандармерия с началник Сабанджалъ Хаккъ бей от с. Коксал. Жандармерията била облечена с турска жандармерийска униформа с фес на главата, на който имало надпис — наименованието на града, откъдето произхождали жандармеристите.
Главната задача на турското гюмюрджинско правителство, създадено на 31. VIII. 1913 г., била да създаде военна организация. То мобилизирало всички младежи мюсюлмани от градовете и селата. Държало особено много да се явят в казармата българомохамеданите. Неявилите се българомохамедани били облагани с голям данък — 50 лири. Така правителството на 4. Х. 1913 г. имало в Златоград 3000 души пехота, в Кърджали 2600 души, Гюмюрджина — 1400, Ксанти — 1200, Дедеагач — 650 или общо 8850 души пехота.
Освен това имало кавалерийски поделения, които били разположени във Фере, Софлу, Димотика, Ортакьой (Ивайловград), Пашмаклъ (Смолян), Йенидже, Хибибчево (Любимец), Егридере (Ардино), Кошукавак (Крумовград), Мастанли (Момчилград) и околностите. Айдънлъ предполага, че според бюджета съставът на армията е могъл да бъде 29 170 души с разчет да се увеличи на 61 000 души. Освен това имало и сили за осигуряване на обществения ред: 600 души жандармерия, 100 души пазачи и 60 души милиция или общо 770 души.
Войската била въоръжена с пушки, доставени от Турция и Гърция. С Гърция преговаряли и за доставката на 6 оръдия и картечници. Дошлите от Одрин редовни турски войници били разпределени като инструктори между „републиканските” войски.
Началник на генералния щаб на войската бил майор Сюлейман Аскери, участник в Триполитанската война между Турция и Италия, а останалите членове на командния състав — Черкез Решид бей, ст. л. от пехотата Манастърлъ Халим бей, кап. от артилерията Исхан Еревуз, кап. от кавалерията Иляз Сечкин, ст. л. от пехотата Йомер Лютфи, ст. л. от пехотата Серфичели Екрем, ст. л. от пехотата Скечели Ариф. кап. от пехотата Късъклъ Джемил, Кушчубашъ Ешреф бей (началник на башибозука), Манастърлъ Селим Сами, Джихангироглу Ибрахим, Ферид бей.
Една част от останалите офицери в „Западнотракийската турска република” заемали длъжности във военните организации, друга — в администрацията.
От имената на повечето турски офицери може да се заключи, че те произхождат не от Западна Тракия, а от различни части на бившата султанска империя: Пловдив, Битоля, Бешикташ (Момчилградско, а може би и Истанбулския квартал), Неврокоп и др. Тези офицери са били насочени вероятно след завземането и едновременното окупиране на Източна Тракия (юли и август 1913 г.) да окупират по своеобразен начин Западна Тракия, когато нашите войски се бяха оттеглили на сръбския и гръцкия фронт през втората Балканска война (1913 г.).
За коменданти в градовете били назначени местни деребеи. Комендант на Гюмюрджина бил „грозният главорез” Джафер ефенди от Кавалското медресе, родом от Македония, а в гр. Дедеагач — Али риза бей. Военната организация в началото се издържала от местното население. Такава е накратко военната и административна структура на Гюмюрджинската (Западнотракийската) турска република. Освен че създаденото правителство имало чисто турски състав, то поддържало тясна връзка с войската в Одрин и правителството в Цариград. Ясно е, че „автономната република” в Западна Тракия била креатура на младотурската буржоазия и нейното реакционно правителство, които много скоро след завлядаването на ръководните позиции в Османската държава започнали да провеждат античовешка политика на открит геноцид спрямо нетурските националности. Правителството и националните сили на тази именно „република” избили и прогонили значителната част от западнотракийските българи от родните им места.
Бившите ръководители на селския революционен комитет в Сачанли — Димитър Стаматев и Димитър Славков — ясно осъзнавали създалото се положение, но останали в селото, защото било необходимо да се организира отбраната му до евентуалното пристигане на българската войска. Двамата ръководители предложили да се избере комитет, който да ръководи отбраната на селото. В него влезли свещеник Илия Ангелов, Вълчо Стамболиев, Славко Гьоргов, Иван Онтата, Насташ Мехтерев, Атанас Амбутев, Андон Иванов Трингов, Буйдан Мишков, Дялко Стайков Камбуров. За ръководители на комитета избрали Димитър Стаматев и Димитър Славков. На 11 юли в селото се чула детонацията от подпалените военни погреби в Гюмюрджина, а вечерта станало второто събрание на сачанлийци, на което били събрани оръжието и боеприпасите — мартини, маузери, тюфеци, чифтета, алтъпатлаци-карадаг (черногорски) — всичко 200 броя. Отбраната разполагала с две бомби-одринки, останали след сражението на четата на Христо Арнаудов при Попова чука през 1906 г. Патроните за пушките били малко, но нямало откъде да доставят още. „Българската войска, като е смятала да пали погребите, казва в спомените си Славко Ст. Матушев, защо не въоръжи населението от българските села. Тогава войската можеше да се изтегли в България и ние сами щяхме да се разправим с башибозука.” В началото на 1913 г. била издадена заповед всеки притежател на оръжие да го предаде на българските власти в определен срок. Турското население обаче не предало оръжието си. Същото направили и сачанлийци.
Втората задача на комитета била да разпредели хората, които щели да поемат отбраната на селото, да се назначат десетници и друг команден състав. Оказало ее, че селото разполага с около 250 души между 18 и 35-годишна възраст, но малцина от тях знаели да боравят с оръжие. Това били сачанлийските войници от турската армия. Селото разполагало с повече млад кадър, но през април 1913 г. в българската войска били мобилизирани 60 души младежи, разпределени в 71 и 72 пехотни полкове, които при започването на Междусъюзническата война били прехвърлени от Одрин в София и оттам изпратени на Босилеградския фронт. След приключването на Междусъюзническата война те били демобилизирани. Всички се събрали в Хасково и направили опит да се върнат по домовете си, но властите не им позволили. Тогава те се опитали да преминат през Асеновград—Устово—Мадан. Тъй като и оттам не ги пуснали да отидат в Тракия, наново се върнали в Хасково, където дочакали близките си. Тези младежи били: Иван Андонов Трингов, Митрю Иванов Пюсюкев, Дялко Тодоров Гърбашев, Дялко Батурев Бърнев, Дялко Гуджуков, Дялко Киряков, Васил Славков Фенерев, Илия Пеев Колев, Стоян Василев Челлиев, Тодор Станков Саров, Вълко Караджов Караджунков, Константин Милев Сурталов, Михо Стоилов Стоилов, Краю Вълков Краев, Петко Недев Петков, Недко Недков, Митрю Илиев Камшев, Петко Байрактарев, Марко Иванов Айвазов, Петко Стамболлиев, Стамо Дялков Качулев, Васил Димов Челлиев, Митрю Петков Далбаджаков, Вълко Кушкемиклиев, Стоян Недев Моллов, Иван — шуреят на Тодор Кузаков. Имената на останалите около 35 души не можахме да установим.
Третата задача, която си поставил селският отбранителен комитет, била да определи местата за наблюдение и за отбрана — на около 2-2.5 до 5-6 км извън селото. По това време през Сачанли, откъм с. Доганхисар, минал войводата Димитър Маджаров, който обикалял селата в Западна Тракия и организирал населението за отбрана. След като обиколил околностите на селото, определил местата на постовете, наредил къде да се направят окопи, организирал куриерска служба, която да поддържа връзката със съседните села и с него. След това дошъл и войводата Руси Славов откъм с. Манастир и с. Дутли, Крумовградско.
Набелязаните места за отбрана били постоянни постове и образували затворен обръч около селото. Освен това имало и подвижни, по-напред от постоянните, междинни постове. На постоянните постове пазели и 10 души, някои от които нямали пушки. Те изпълнявали куриерската служба. Постоянните постове, които образували обръча около селото, били на следните места (виж схема 1):
— Чучура — на около 5 км извън селото в югозападна посока. Той бил най-важният, на главния път, който влизал в селото. Охранявал се от Митрю Дялков Качулев, Иван Чавдаров, Тодор Испирев, Пею Ингилизев, Иван Стоянов—Коджакафалиев, Дялко Иванов Трингов, Батур Добрев Недев. Старши на поста бил Атанас Амбутев — четник при капитан Петко войвода. Името на един не можахме да установим.
— Охраната на Исоката църква била на около 5 км западно от селото. Оттам се виждала цялата околност към селата Балдъран, Ючкъзлар, Паямлар и височината Гирнево. Постът се охранявал от Динко Иванов Карабозов (който бил ранен при нападението на селото), Батур Синчев, Иван Недев, Станко Барудет, Вялю Стамболиев, Вълко Андонов Трингов, Стоян Атанасов Лушнарев, Стоян Илиев Камшев, Вълчо Кормев. Старши на поста били Стоян Атанасов Лушнарев и Вълко Андонов Трингов. Не установихме името само на един човек.
— Постът на Попова чука бил на 5 км в северозападна посока. Важен наблюдателен пункт към селата Балдъран и Паямлар. Постът се охранявал от Ташо Иванов Кавадарев, Стою Ешев (Жората), Митрю Николов Георгиев, Славко Стоев Крайчев. Имената на останалите хора не са известни.
— Манастирският път в северна посока на 5 км от селото пазели Стайко Запартов, Петко Недев Дюнгов. Имената на другите отбранители не можахме да установим.
— Бранителите на Билата, местност на 2-3 км северно от селото, били Стоян Гермучков, Тодор Бубаранов, Митрю Василев Аладжов, Славко Ст. Матушев, а другите младежи са неизвестни.
— Постът Конгила бил поставен в североизточна посока, на около 5 км от селото. Той охранявал пътя към град Софлу. Бранителите пазели да не бъде преграден пътят от турците, а в случай на нападение, населението да се изтегли по посока на с. Доганхисар. Охранявал се от Иван Гърбашев, старши на поста, Новак Гьоргов, Станко Ибишев, Вълко Дялков Камбуров, Христо Дамянов, Стою Айвазов, Грозю Крайчев, Васил Вълков Яланджиев и др.
— Охраната на Пучилев Камен била в източна посока на 2-3 км от селото. Там били Нико Павлев Мишков, Ангел Запрянов, Митрю Аладжов, Дичо Парлаков, Дялко Райков, Вълко Далбаджаков.
— Отбраната на Мечова дупка била на Делистоянкините лозя, в южна посока на 2-3 км от селото, с постови Радю Дамов, Батур Синчев, Иван Чавдаров, Иван Симидчиев.
— Постът на Миндалския рид бил в южна посока, на 3-4 км от селото. Охранявал се от Бахур Радев Бърнев, Колю Карадинков, Краю Вълков Краев, Никола Ангелов Симидчиев и др.
— Постът Грозево бърдце бил в южната посока, на около 5 км. Охранявал се от Стамо Петров, Станко Стоянов Парапатев, Станко Порязов, Милю Райков, Пандели Славков Сулиев, Георги Дамянов.
Много от имената на охраната на постовете не можахме да открием, защото повечето са умрели — от охраната на някои постове не е останал нито един жив. Тъй като опасността от нападение на турски башибозук и автономисти идвала от южна и югозападна посока, отбраната на селото била концентрирана там. Междинните постове се охранявали от по двама-трима души, но на някои места (Исоката църква) имало и по 5 души. Те имали по две пушки. Два подвижни поста били устроени в южна посока, а другият — в югозападна на 10-12 км от селото. Южният пост се охранявал от Ангел Качулев и Тойчо Качулев и е бил на Гуджук чешма, между стария сводест мост на Сачанлийската река и селото. Югозападният се охранявал от Колю Франгов и Митрю Качулев — той бил на Таш-тепе до Адата. Тези два поста били секретни и на непостоянни места. Те били свързани с най-близкия постоянен пост на Чучура чрез овчарска сигнализация. Постовете могли да предадат сведения за 15 минути до постоянния пост на Чучура чрез свирене с уста. Това било възприето от опита по време на Руско-турската освободителна война.
Постоянните постове притежавали добра маскировка и били незабелижими за неприятеля. Окопи били направени на постовете Чучура, Исоката църква, Грозево бърдце, Миндалски рид. Два-три постоянни поста образували нещо като сектор и за тях отговарял определен човек — за Чучура и Исоката църква Митрю Качулев, за Манастирски път и Билата отговарял Стайко Запартов, за Конгила, Пучилев камен и Мечева дупка отговарял Радю Дамов, а за Мнндалски рид и Грозево бърдце — Станко Порязов. Отбраната била разделена на източна и западна. За източния сектор отговарял Константин Батурев Кушкемиклиев, а за западния — Атанас Амбутев. Първият бил четник при войводата Дограмаджиев, а вторият — при капитан Петко войвода. Разпределянето на дежурствата ставало от ръководството, като хората давали наряд по 12 часа. Успоредно със създадената отбрана на селото, ръководството изработило и разузнавателен план за движението и концентрацията на турския башибозук и турската автономна милиция. Била създадена междуселска служба, която поддържала връзките на Сачанли с близките български села като Аткьой, Еврепкьой, Доганхисар и др. Добра куриерска служба се поддържала с войводата Димитър Маджаров, който бил на обиколка из българските села, а впоследствие — с дошлия по-късно войвода Руси Славов от Нова Загора. Такива куриери били Митрю Никелов, Митрю Стоянов Манафов и др.
Така отбраната на с. Сачанли била изградена във втората половина на юли 1913 г. Задачата била да се отбиват нападенията на турския башибозук и милиция и да се дочака завръщането на българските войски в Западна Тракия. Тя била поставена от войводата Димитър Маджаров, а след това и от войводата Руси Славов, при чието заминаване за Тракия на 27 юни 1913 г. генерал Велчев казал, че след 5-6 дни България ще си възвърне тези места. Димитър Маджаров наредил, ако населението не може да издържи на турския напор, да се изтегли в с. Доганхисар. Но самочувствието било високо и никой не мислел, че сачанлийци могат да бъдат обсадени и изгонени от родното им място. Затова то било наречено от околните села Аткьой, Къзлар, Евренкьой, Ясъюк — „Малка България”. Иванов Трингов и неговият син Иван Вълков Трингов, Вълко Андонов Трингов се включил в отбраната на селото и дал своя принос.
Вълко Иванов Трингов и неговият син, заедно с Калъпачков, взели участие и в отбраната на с. Къзлар, където на 25 август 1913 г. бил убит младият Иван Вълков Трингов.
След разорението на с. Сачанли Вълко Иванов Трингов и Иван Калъпачков с малка чета заминали за България през с. Аврен и с. Попско (Ивайловградско).Трингов намерил 16 селяни от с. Черничево, Крумовградско, и ги отвел в България. Младият и безстрашен Вълко Андонов Трингов проявил голяма храброст при отбраната на селото. Той бил и един от малкото образовани хора в селото. В началото на август сачанлийци се притекли на помощ и на с. Къзлар. За това свидетелствува писмото на кмета на с. Къзлар до кмета и стареите в с. Сачанли от 13 август 1913 г.
След оттеглянето на българската войска от Западна Тракия, между ръководителите на Сачанли и Манастир се състояла среща в Сачанли, на която се взело решение населението на Манастир, като по-малобройно, да се пресели в с. Сачанли. От с. Манастир в преговорите участвували Калоян и Сотир Стамови, а от страна на с. Сачанли — двамата ръководители на селския митет.
Към 9 юли, още преди да се създаде отбраната на Сачанли, фанатизирани ходжи и софти започнали да обикалят от село на село и да подстрекават турците, като ги заклевали в името на исляма и корана да унищожават българщината. На такава пропаганда подложени и българите мюсюлмани, които плътно селявали пространството на север и запад от с. Сачанли. „Турците започнаха да се надигат” — казва в спомените си Стоян Илиев Камшев. Не закъснели и изстъпленията над мирното българско население. В с. Мюселимкьой турците убили Иван Дамов, в с. Балахор, Гюмюрджинско — Ракшия Каиков. И двамата били овчари при турски аги. Хората, които отивали на пазар в с. Шапчи, били посрещани от разбеснели се шовинисти турски аги, били ограбвани, взимали им добитъка — коне, мулета, магарета, пребивали ги и ги връщали обратно за селото. Такива изстъпления станали и по полето на с. Курджали, Гюмюрджинско. Сепетчиоглу от Курджали нападнал своя овчар Петко Кацивалчето, който се спасил, като избягал от селото. От Сачанли също били дадени жертви.
Терорът и строгият режим, създадени от турците около с. Сачанли, не попречили да бъде изпратена поща до гр. Гюмюрджина. След 25 юли 1913 г. куриерите Митрю Ръждов, Митрю Стоянов Манафов, Димитър Славков, Митрю Николов Георгиев и Митрю Василев се явили на два пъти пред командира на българската войскова част, който им казал да се държат, защото Тракия скоро ще бъде българска. Това повишило духа на сачанлийци, а донесенията им били своевременно предадени на войводата Димитър Маджаров.
Успоредно със създаването на „Гюмюрджинската турска автономия”, насочена срещу българското население, в околностите на с. Сачанли започнали да се организират башибозушки орди. Под ръководството на Кушчубашъ Ешреф те се събирали в с. Къзлар. Поискали помощ от Сюлейман Аскери бей, командир на Националните сили в Гюмюрджина, който им изпратил милиционери, преоблечени в цивилни дрехи. Това се потвърждава и от следния факт: секретният пост на сачанлийци на Таштепе, състоящ се от Митрю Качулев и Колю Франгов застрелял един турчин, който слизал от връх Гирнево към Кедикет. В него намерили писмо, в което пишело, че на турците в с. Ючкъзлар от Гюмюрджина се изпращала помощ. С тази военна част пристигнал и главатарят им Смаил Аведжи, който от с. Къзлар пратил писмо до Коджа Али в с. Ишиклар, Гюмюрджинско, да събере всички турци от околните села и до 20 август да пристигне в с. Къзлар. Писмото носел специален куриер Ахмед Афузоглу, който бил открит и заловен от предния секретен пост на Чучура — Стоян Лушнарев, Иван Стоянов, Каню Коджакафалиев, Константин Батурев Кушкемиклиев. Афузоглу им съобщил, че турска поща минавала два пъти седмично от Гюмюрджина за с. Малък Дервент и гр. Софлу, като в нея участвували и редовни турски войници. На 21 срещу 22 август сачанлийци направили засада в местността Авджи кедик под командата на Димитър Славков. В групата влизали още: Стоян Атанасов Лушнарев, Стоян Стайков и Недялко Комнев. Командата седяла на засадата до заранта, но никаква поща не минала.
Към 6 часа на 22 август турците нападнали с. Манастир. Когато сачанлийската команда била на Авджи кедик, видяла, че от с. Паямлар към Манастир се придвижвали още около 500 турци в помощ из нападателите. Димитър Славков изпратил Стоян Стайков и Недялко Комнев да вдигнат тревога в Сачанли и да отидат в помощ на Манастир. Когато пристигнали на Айваз кедик, турците били заела Горна Дамладжа при Мирчевия хан и се сражавали с манастирци, които посрещнали далеч от селото нападателите. Славков и Атанасов направили обход през Грамадите и отишли в местността Гробът. На това място вече била пристигнала и първата група сачанлийци: Вълко Андонов Трингов, Дялко Иванов Трингов, Стоян Илиев Камшев, Славко Стоянов Матушев, Марко Недев Шиката, Станко Гернучков Атанас Амбутев, Ангел Чанин, Иван Коджакафалиев и др. — всичко около 60 души, под командата на Димитър Стаматев—Терзията.
За да постигнат победа Стоян Атанасов Лушнарев прибягнал до военна хитрост. В турската войска той бил сигналист и можел да предава както турски, така и български сигнали. Тъй като нямал тръба, вдигнал мартината и с нея дал български сигнал за нападение. В това време сачанлийци започнали да викат „ура”, което подели и манастирци. В същото време Стоян се отдалечил на километър по посока на турската линия и дал турски сигнал за отстъпление. Сред турския башибозук и милиция се получило объркване. Те сметнали, че пристигнала българска войска и понеже тръбата продължавала да дава турски сигнали за отстъпление, автономистите се оттеглили по посока на село Къзлар. В този бой сачанлийската група убила един турчин от с. Паямлар, който се казвал Габера. Бил въоръжен с мартина и в торбата му намерили 200 патрона, българска гункя (горка женска дреха), капаци (пафти — женски украшения) и др., плячка от българските села Къзлар, Аткьой, Ясъюк, които били разорени. Смаил Аведжи, ръководителят на нападателите, обесил двамата турци, които създали суматохата при с. Манастир. Находчивите и смели действия на Стоян Атанасов Лушнарев при отбраната на с. Манастир са възпети от народа в песента „Манастирски моми”.
След нападението ръководството направило изводи, че поотделно селата няма да могат да се отбраняват, а трябва да се съберат. Ето защо населението на с. Манастир след 22 август се преселило в с. Сачанли. В Манастир останали само мъжете, за да го пазят. В случай, че турците нападнат с. Сачанли, манастирци щели да се явят и да ги ударят в тил. Така с общи усилия смятали да се справят с тях.
Веднага след боя в с. Манастир кметът на с. Сачанли — Димитър Стаматев—Терзията изпратил писмо до кмета на с. Доганхисар, в което ги уведомил за победата и го помолил да изпрати патрони.

[Канатица]

След едноседмично престояване на населението Манастир в Сачанли, то си заминало, защото сметнало, че турците няма да ги нападнат вече. Пък и двете села заедно — около 6500 души — трудно се изхранвали.
Подстъпите на с. Къзлар не били благоприятни за нападение на с. Сачанили и Манастир, затова турските автономисти и башибозуци се преместили в с. Паямлар. Те получили подкрепление от Гюмюрджина, а командуването поел Рашид бей, помощник на Сюлейман бей, ръководителят на автономистката полиция в областта На автономисткото командуване в Гюмюрджина турското правителство изпратило нови подкрепления войници и оръжие.
На 22 август в Сачанли пристигнал войводата Димитър Маджаров с 20 четници. Той направил преглед на отбраната, дал нареждане на секретните постове и направил оценка на сражението при с. Манастир. По негово нареждане от 22 август никой нямал право да излиза извън „крепостната система”, за да не издаде на турците укрепленията и какво въоръжение има отбраната, нито пък да влиза някой в селото. Така под ръководството на Маджаров с. Сачанли се превърнало в затворена малка „крепост”. Затова народът възторжено пее песни за него, затова го нарича „Маджаро льо, наша държаво”.
След 22 август 1913 г. на поста в местността Чучура като пратеник на турците дошъл Коджа Али от с. Ишиар. Той увещавал сачанлийци да се предадат доброволно. Но хората от поста го предупредили, че ако още веднъж дойде, ще го застрелят.
На 27 август под командата на Димитър Славков заминала група на разузнаване към местността Адата (острова) срещу турските села Ючкъзлар и Дашканлар.
Задачата била да установят с какви сили разполагат турският башибозук и автономистите в тези села и да уловят някои турци, за да ги разпитат. Но групата попаднала на засада и започнала престрелка. Първи от засадата се отскубнали Стоян Атанасов Лушнарев, Стоян Стаматев Тилкиджиев и Тодор Каракачанов, които били гората. Димитър Славков и Каню Чувалев едва през нощта успели да се спасят и да се върнат в селото.
На 29 август двамата ръководители изпратили друга група за разузнаване по посока на Попов вир. Тя забелазала, че башибозуци от с. Алпост се придвижват към селото и 4 души под командата на Ташо Тодоров (Гулям Ташо) заели позиция на Калимеров харман. В това време турците — около 200-300 души, започнали да стрелят откъм Селището към Попов вир и да напредват към селото. Тогава сачанлийци на Калимеров харман и Попов вир открили огън срещу башибозука, а друга група, състояща се от Айвазов Стою, Динко Карабозов, Дялко Стайков Делииванов, Митрю Качулев и Батур Радев, се врязала между турците, започна да ги обстрелва и всяла паника всред тях. Изненадани от упоритата отбрана и смелото контранастъпление, турците били принудени да отстъпят. При тази престрелка турците убили Георги Порязов.
На 30 август в Сачанли пристигнала втората делегация, изпратена от Черкез Рашид бей, за да води преговори със сачанлийци да се предадат. Делегацията била в състав Недялко Михалев от с. Ясъюк, Илия Ленгечев и още един българин от с. Евренкьой и Коджа Али от с. Ишиклар. Тя се явила при поста Чучура и поиска среща с ръководителите на комитета. На срещата явили Димитър Стаматев и Димитър Славков, свещеник Илия Ангелов и Андон Трингов. Предложили им се предадат без бой, а сачанлийци отговорили, че ще помислят до следващия ден. Пратениците се оттегли в турския лагер. Вечерта в селото на общо събрание се решило да отхвърлят турското предложение. На следващата сутрин делегацията се явила на уреченото място, 5 км извън селото, под поста Чучура. В състава й имало още един турчин — Молла Юсеин от Гюмюрджина. Сачанлицйци съобщили, че не желаят да преговарят и арестували двамата турци. Вързали им очите и ги подкарали към селото, за да ги убият. Свещеник Илия Ангелов обаче не се съгласил. Тогава двамата били върнати обратно под поста Чучура. Недялко Михалев оставанал в Сачанли, а другите двама българи заминали с делегацията.
Тъй като сачанлийци имали сведения, че тури концентрират сили в селата Ючкъзлар и Дашканлар, войводата Маджаров, който бил на 31 август в Сачанли, наредил да отиде една група под командата на Стоян Атанасов Лушнарев в местността Гирнево и да разузнаят за движението на турския башибозук и автономистите. Командата се състояла от Стоян Ат. Лушнарев, Митрю Ставрев Ержепет, Каню Чувалев, Марко Недев и още двама, чиито имена не се установиха. Те забелязали, че турски части се движат към с. Сачанли и се опитват да настъпят към селото от местността Чукур-алан (Вдлъбната поляна) и Каракая (Черна скала) срещу отбраната на Исоката църква. Турците били около 500-600 души. Разузнавателната група се разделила на три двойки и останала в тила на турците. Трите двойки били въоръжени с маузери. Отбраната открила залпов огън. Започнали да стрелят в тила им и разузнавателните двойки. Турците отстъпили. Така пропаднало и второто нападение на турските башибозуци и автономисти срещу с. Сачанли. Ръководителите обаче били загрижени за съдбата на селото. Българска войска още нямало, патроните и другите боеприпаси били малко, а и храната недостигала. Настъпил глад. На 29 август няколко души, въпреки строгата заповед да не излизат от селото, отишли в Селището да берат царевица. На 1 и 2 септември две жени, Толумова Милкя и Коралиева Пагона, отишли в Долните лозя да берат грозде, но били хванати от турски секретни постове, които ги завели при Черкез Рашид бей, помощник на Сюлейман Аскери бей в Дашканлар. Разпитвали ги 3-4 часа и ги пуснали. На връщане обаче, били заловени от поста при Чучура. Двете жени от страх пред строгата заповед не казали, че били разпитани от турците за състоянието и отбраната на селото.
В действителност те издали всичко, като съобщили на турците, че отбраната на селото не разполага с оръжие, че в селото няма чети и български войводи, че хората гладуват. Разказали подробно и за дадената от Сачанли помощ на Манастир. Съобщили кой дал сигналите за настъплението и отстъплението. Така автономисткото разузнаване се добрало до много ценни сведения за с. Сачанли. Въпреки това обаче турците не се решавали да нападнат селото без нови подкрепления. По това време „Западнотракийското независимо правителство” вече било господар на цяла Западна Тракия с изключение на гр. Дедеагач, който бил завзет от гърците до 19. IX. 1913 г. Автономисткото турско правителство набързо се справило с бягащите български бежанци около Гюмюрджина и ликвидирало малките и по-големи села в полето. Този факт се потвърждава и от турските източници. В тях обаче е съобщено, че това са въстанали българи, които са избягали в планината. Издава се заповед за тяхното преследване и унищожаване. Останало да се справят с двете непокорни български села Сачанли и Манастир от Гюмюрджниска околия и с. Доганхисар от Дедеагачко, които били трите големи опорни пункта на българите в Западна Тракия. За изпълнение на своя план автономисткото правителство дало нареждане да се съсредоточи автономистката милиция и турският башибозук в турските села Долапчилар, Ючкъзлар и Дашканлар, които да послужат за изходни пунктове на нападението едновременно към Сачанли и Манастир. Командуването поел лично Сюлейман Аскери бей. Цялата подготовка била завършена, но отлагали атаката. Те искали да унищожат двете села с хитрост, без да дадат жертви, но се страхували от изненади. „Празна пушка плаши двамина” — казва народната пословица. Затова автономисткото правителство от Гюмюрджина изпратило в Сачанли трета и последна делегация в състав Коста Кирков и Кирко Кирчев от Златоград, Иван Карапавлов от с. Манастир, Рафаил Петров от с. Кушланли и евреина Карасу. Всичките те били жители на гр. Гюмюрджина. Делегацията получила нареждане в конака на автономисткото правителство да замине на 3 септември за с. Сачанли и да увещае селяните да се предадат. Тя пристигнала в Сачанли на 4 септември и била заловена от секретния пост на Чучура. В местността Пазлакът пристигнали да водят преговорите двамата ръководители — Димитър Стаматев и Димитър Славков и свещеник Илия Ангелов, Андон Иванов Трингов, Славко Сулиев, Вълко Иванов Трингов. Въоръжена охрана били Стоян Атанасов Лушнарев, Митрю Качулев и Атанас Шаката. Делегацията била изслушана на крак — сачанлийци не искали да сядат. Пратениците на правителството предложили в срок от 24 часа да се събере всичкото оръжие от Димитър Стаматев и Димитър Славков и да се предаде в щаба на автономистите в с. Дашканлар. Сачанлийци не приели предложението и казали, че не желаят да се предадат. Те схващали хитростта на турците. Българите от правителствената делегация останали доволни от отговора на сачанлийци, защото знаели, че след предаването на оръжието ги очаква страшна касапница. Членът на делегацията Иван Карапавлов под предлог, че има главоболие накарал Славко Сулиев да го разтрие по раменете и тайно от Карасу, който в момента разговарял със свещеник Илия Ангелов и Андон Иванов Трингов, му казал, че ако се предадат, ще бъде страшно за тях.
Интересни са спомените на Стоян Атанасов Лушнарев, в които той споменава, че когато охранявали селския отбранителен комитет при преговорите с правителствената делегация, при него се приближил Иван Карапавлов и му предал поздрави от Ахмет Чауш от с. Фъндъджак, който му бил взводен командир в турската армия. Ахмет Чауш поръчал на Иван Карапавлов селото да не се предава. В случай че селото се предаде, Стоян Лушнарев да избяга в балкана, защото Рашид бей знаел за дадените сигнали в боя при с. Манастир.
След отхвърлянето на капитулацията от сачанлийци, сам Сюлейман бей поел ръководството и командуването на башибозушките и автономистки орди срещу непокорните села Сачанли и Манастир, като дал нареждане на една войска от 4000 души да нападне едновременно двете села на 4 срещу 5 септември 1913 г., без да чака изтичането на 24-часовня срок за капитулацията.
Турските части се подредили в колони и тръгнали срещу Сачанли. Първата атакувала селото откъм Исоката църква, като части от нея тръгнали да правят обход от север към Билата, където ги посрещнали със залпове постовете на Попова чука. Другата колона се
насочила към Чучура през Белите пътища като от тази колона се отделили групи да обходят селото от юг и юго-изток. Посрещнали ги отбранителите със залпове от Миндалски рид, Мечева дупка и Грозево бърдце. Главните турски сили действували срещу постовете Чучура и Исоката църква. Турците настъпвали със силни викове: „Аллах” и „Илери” („Напред”), биели тъпани н свирели със зурни. Настъплението на турските части било открито още на сачанлийския пост при Гуджик чешма и към Адата, където имало секретни постове. Цялото население било нащрек — всички били облечени и обути като за път, торбите били пълни, та в случай на неуспех да напуснат селото. Боят започнал в 1 часа и продължил до 4 часа сутринта на 5 септември. Постът Исоката църква бил разбит, а Динко Иванов Карабозов (отговорник на поста) бил тежко ранен. Останалите отстъпили до Пичева нива. Тук под командата на Вълко Андонов Трингов настъплението на турците било спряно. Към 4 часа вече бойците от Пичева нива свършили патроните си и отстъпили към селото, като дали още една жертва — Станко Барудет, убит от упор.
Защитниците на поста Чучура също задържали настъплението, макар силите да били много неравни. Към 3 часа сутринта на 5 септември на повечето постове —Миндалски рид, Грозево бърдце, Мечева дупка — свършили патроните. Такова било положението и в южната част, откъдето настъпвали многобройни автономисти и башибозук. На Грозево бърдце бил ранен Тодор Испирев, а на Чучура — Батур Синчев, Иван Дялков и Иван Чавдаров. Недю Станков бил обграден и хванат жив. след което го отвели в центъра на селото и пред черквата го заклали.
Към 3 и половина часа сутринта на 5 септември бил предаден сигнал в селото, че положението с неудържимо. При уречената парола цялото население се насочило към източния край на селото и през Конгила изтеглили към Софлийския път, през Календра и Матова нива минали през Фъндъджаковска мера и до вечерта пристигнали в с. Доганхисар.
Ето как очевидец описва положението на сачанлийци на 4 срещу 5 септември 1913 г.
„Главатарят на башибозуците издал нареждане в 10-дневен срок всички башибозуци да се съсредоточат в Адата и оттам да атакуват двете села. Ръководителите установили среща за обща отбрана. Взели решение манастирци да се преселят в с. Сачанли. Тръгнали всички мъже и жени, облечени в мъжки дрехи. ... Същата вечер в с. Сачанли всички бяха обути, стегнати. Зловещият вой на кучетата предвещаваше, че ще се случи нещо лошо. Часът беше 9 след обяд, а манастирци още ги нямаше. Чуваше се далечен изстрел. След него два, три... стотина. Всички бяха вън. Разнесе се взрив на бомба. Гърмежите безспир се чуваха по-близо. Виковете „Аллах” и „Илери” достигаха до ушите на децата и жените, смесени с олелията на хората. Пламнаха крайните къщи от трите страни на селото. Шепата въоръжени храбреци правеха последни усилия да задържат озверелия башибозук, но беше напразно. Пламна черквата, училището, цялото село.”

Населението на с. Манастир на 4 срещу 5 септември тръгнало за с. Сачанли. Мъже, жени и деца били заедно, за да водят отбраната със своите и пушките на сачанлийци. Башибозукът и автономистите обаче им устроили засада в местността Карадере. Вероятно е имало и предателство. Част от манастирци се разбягали на различни страни, догонвани като зайци из горите на Карадере. Една част от хората се върнали към селото, други споделили съдбата на сачанлийци и стигнали в с. Доганхисар, трети избягали в Карадеренските балкани, а четвърти били заловени и отвлечени от турците.
Един час след като била дадена паролата, сачанлийци се изтеглили вън от селото. Турците първо запалили махалата към Чучура и Пичева нива, а след това — към центъра. Когато и последните хора се изтеглили от селото, центърът му горял с буйни пламъци, а долната половина вече била почти изгоряла. Първата къща, която турците запалили, била къщата на Краю Карачолев в Мехтеревата махала, а след това започнали наред да палят като използували газ, която носели от селските дюкяни. Селото било разрушено до основи, не останал камък върху камък. Стърчали само основите на селската църква, а отстрани на тях — купчина камъни от разрушените къщи.
Макар населението да се изтеглило извън селото по Друма, в него останали отделни хора, които не успели да избягат. Те били застигани и убивани на място от палачите, които ги секли с касатурите си (големи ножове). Така са убити Кабаиван, Недю Станков Добрев, Атанас Шаков, душевноболната Вълкя, Киро Добрев Станков, старата Пурязка и внукът й Георги Пурязов на 5 г., Бозуковица. Не са установени имената на още 48 души убити при настъплението на турските башибозуци на Кушчубашъ Ешреф бей и ордите на майор Сюлейман Аскери бей.
Любопитно е да отбележим, че Айдънлъ в своята книга за страданията на турците в Западна Тракия, която ние вече цитирахме, никъде не дава данни за извършени зверства от българите над западнотракийското турско население. Не сочи факти, както ние показваме, за населението на с. Сачанли и населението на другите български села от Западна Тракия през 1913 г., пострадали от башибозушките орди и редовна войска на Кушчубашъ и Сюлейман Аскери.

[Канатица]

6. Кървавият път

Подгонените от с. Сачанли хора, охранявани от бойците, които носели пушки без патрони, пристигнали вечерта в с. Доганхисар. Там престояли на 6 и 7 септември и сутринта на 8 септември заминали за Дедеагач. Като стигнали в северните покрайнини на града, въоръжените мъже оставили хората, оттеглили се и отишли в с. Дервент, Дедеагачко, където бил войводата Димитър Маджаров. Още в Доганхисар войводата Маджаров наредил на сачанлийци, след като отведат народа в Дедеагач, въоръжените да не предават оръжието си на гръцките власти, които по това време били окупирали Дедеагач, а да отидат при него. Той щял да отиде с четата си в с. Дервент. Два дни след пристигането на сачанлийци, на 10 септември вечерта, в северната покрайнина на града пристигнало и населението на с. Доганхисар, както и селяните от другите села, следвани от турския башибозук и автономистите.
Сачанлийци били настанени под паламудовите дървета, но вечерта завалял проливен дъжд, който траял до сутринта на 11 септември. Мара Славкова в спомените си казва, че не помнела през живота си такъв проливен дъжд. Когато пристигнали в околностите на Дедеагач, при тях дошли двама гърци и им казали, че не ги пущат да влязат в града, защото се страхували да не пренесат някоя заразна болест. На 11 септември, след като престанал дъждът, дошли други двама гърци и им казали, че съжаляват децата, затова се съгласили да ги пуснат в казармите.
Там сачанлийци престояли заедно с всички бежанци до 23. IX. 1913 г. Хората от Доганхисар ходили при чуждестранните консули да молят да вземат бежанците под своязакрила. По това време обаче гръцкият владика предал официално града на турските автономисти. Това станало на 19. IX. 1913 г. За комендант на града бил назначен капитанът от пехотата Казаклъ Али Риза бей. Консулите посъветвали бежанците да поискат помощ от гръцкия владика, който бил тогава всесилен. Но когато делегацията се обърнала към него, той цинично отговорил: „Както колят гърците, така ще колят и вас.” Заедно с доганхисарци в затвора в Дедеагач бил и един счанлиец. Те също поискали милост от владиката, но ти само ги изгледал и не наредил нищо. Освободил ги един гръцки войник-опълченец. Когато на 22. IX. 1913 г. узнало ясно, че положението се влошава и ще бъдат предадени на турците, свещеник Илия Ангелов събрал делегация само от сачанлийци в състав: свещеникът, Димитър Стаматев — кметът на селото, Стоил Душкопенов, Дялко Запартата. Делегацията се явила при владиката. При него в момента имало двама турски големци. Владиката посрещнал българите много студено. Като му изложили на гръцки език, че търсят милост от бащата на християните и го молят да ги вземе под свое покровителство, владиката вместо да им даде отговор, викнал на двамата турци: „Защо държите този народ още в казармата? Марица нито може да говори, нито да издава тайни!” Делегатите излезнали от кабинета на владиката убедени, че вече всичко е свършено.
На 23. IX. 1913 г. сутринта башибозук, милиция и турска войска нахлули в казармата на Дедеагач и подкарали бежанците като добитък към гр. Фере. В документ № 5 от книгата на Айдънлъ в точка 3 от заповед, издадена от Командира на Националните сили на Западна Тракия майор Сюлейман Аскери бей с дата 21. IX. 1913 г, се казва: „Докато се осигури пълно прехвърляне в България на бежанците, Ферид ефенди трябва да създаде ред и спокойствие като осъществи Дирекция за обществена сигурност”, а в точка 4 — „Една рота от сборния батальон да бъде назначена, за да охранява реда на бежанците-българи, под командуването на офицер, одобрен от Али Риза (комендант на Дедеагач — б. а.). Наложително е създаването на такава рота. Въпросната рота да остане в Дедеагач до второ нареждане.”
В цитираната заповед се съобщава, че българите ще бъдат преведени към България, а войската и башибозукът да ги подкарат по посока на гр. Фере и оттам през р. Марица — в Източна Тракия и Анадола. От Дедеагач до Фере бил убит само един сачанлиец, при мелницата в Дедеагач.
Преди да стигнат във Фере, бежанците спали в гръцкото село Урумджик. На излизане от селото при Илия Момчилов и жената на свещ. Илия Ангелов се приближил турчин и поискал пари. Дали му всичко, каквото имали. Като разбрал, че парите са от жената на сачанлийския свещеник, турчинът веднага ги върнал и казал, че той е Коджа Али от с. Ишиклар, комуто на 25 август поп Илия спасил живота в Сачанли. След това вече Коджа Али не ги изпущал от очи до Фере. Както казахме, въоръжените около 50 души сачанлийци, които дошли с оръжието си до Дедеагач, не се дали нито на гърците, нито на турските автономисти. Съгласно уговорката те се влели в двете чети на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов, които пристигнали в с. Дервелт на 16 септември. Четата на Маджаров останала в селото, а тази на Руси Славов — в с. Домуздере — Дедеагачко.
В четата на Руси Славов от с. Сачанли били Вълко Андонов Трингов, Стоян Атанасов Лушнарев, Славко Стоянов Матушев, Батур Недев Добрев и др. Повечето сачанлийци отишли в четата на войводата Димитър Маджаров — Ташо Иванов Кавадарев, Иван Гърбашев, Станко Гернучков, Иван Стоянов Коджакафалиев, Георги Стоянов Лушнарев, Дялко Пачев, Георги Гаванозов, когото турците наранили след престрелката, станала при преминаването на шосето при с. Попско, Ивайловградско, Костадин Батурев Кушкемиклиев, Митрю Дялков Качулев, Дялко Бърнев, Нико П. Мишков, Митрю Василев Аладжов и др.
На 23 септември четата на войводата Руси Славов била на бивак край село Домуздере и приготвяла вечеря. Към 10 часа вечерта пристигнали двама куриери, Стамо Чакалов от с. Доганхисар и Кирко Калпазанов от с. Сачанли. Те донесли писмо от войводата Маджаров. В него войводата съобщавал, че автономистите подкарали народа към гр. Фере, че той тръгвал с четата си в това направление да посрещне колоната и да се опита да освободи пленените бежанци. Освен това молел войводата Славов да дойде призори с момчетата си и да заеме позиция пред гарата на града, за да пресекат пътя на турците.
На 24 септември сутринта четата на Руси Славов пристигнала и заела посочената от войводата Маджаров позиция в местността Узунач. Чакали „приковани” противника. В 8 часа сутринта при засадата дошли десетина турци на коне, но по нареждане на войводата Маджаров преминали необезпокоявани от никого. Десет-петнадесет минути по-късно откъм Дедеагач се задала огромна маса хора, проточила се в дълга 5 км колона. Боят бил командуван от Маджаров, неговата чета дала първите залпове. Последвали го хората от Славовата чета. „Стана нещо неописуемо, казва Вълко Тринггов, турците се слисаха, започнаха бързо да отстъпвт, а населението пое към височините.” Там бил убит командирът на турските автономисти, башибозуци и войски, който водел предната охрана, качен на бял кон. Четниците на войводата Маджаров заловили коня и го предали на един сачанлиец с поръчение да пази ценностите, ако има такива в мешинените (кожените) дисаги. Повечето бежанци се изплъзнали от турския кордон, но малка част от тях, предимно от с. Окуф, не могли да избягат. Те останали при своите коли, натоварени с багаж. Тези хора били подложени на страшна сеч и почти всички загинали.
Върху тая сравнително малка част от бежанците, които не успели да избягат навреме, се нахвърлили озверелите башибозуци. С ожесточение извършили грозни жестокости и завлякли със себе си през Марица много жени и девойки. На полесражението при Фере от Сачанли били убити двама четници: Ташо Иванов Кавадаров и Иван Гърбашев.
По време на сражението на населението било съобщено да бяга към балкана, към местността Курбалъ — Доганхисарско землище. Но голяма част от бежанците на Сачанли и някои хора от селата Манастир, Аткьой, Къзлар и др., всичко около 1000 души, разбрали трябва да се съберат на Армаган баир, близо до Курбалък. Нещастните хора, които се събрали на 25 септември в Армаган баир, преживели страшна трагедия. В групата е бил като малко дете и единият от авторите на тези редове. След като хората се разположили в тази местност, върху тях връхлетяла случайно турска чета, която се прибирала от Гюмюрджинско, а според Милетич — група турски войници, идващи от Одрин, които опустошили околните български села. Ако се позовем обаче на цитираната вече заповед на Командира на Националните сили на Западна Тракия, Сюлейман Аскери бей (документ № 5) от 21. IX. 1913 г., намираме друго. Точка 1: „Необходимо е да бъде организиран срочно батальон от редовна и нередовна (башибозук — б. а.) войска от Дедеагач, която да осигури дисциплина и добро управление. Така организираната сила, утре 23. IX. 1913 г. — 1329 г. (по мохамеданското летоброене — б. а.), неделя, под командуването на Илми бей да тръгне от Дедеагач и като претърси селата Мерхамлъ, Теке, Турбалъкьой, Балъкьой, Вакъф, Чамерен, Домуздере и Дервент да унищожи напълно оттеглилите се в планината въстанали българи и да бъдат унищожени продоволствието им и всички източници за продължаване на разбойничеството.
Споменатата преследваческа колона, като привърши скоростно претърсването да се събере в с. Чукурен (турско село — б. а.) и след това, обединявайки се с колоната на Екрем бей, която ще се намира в с. Бахадървиран (турско село — б. а.) да се отправят заедно към с Пишманкьой (българско село — б. а.). След като селото бъде притиснато от Запад да се постараят да вземат в плен българите от този окръг или да бъдат нападнати от османските войници. Колоната на Илми бей, след като бъде окупирано с. Пишманкьой и като се създаде сигурност след претърсването на планината в окръга (това са местностите, където са концентрирани бежанците — б. а.) и след унищожаването на оттеглилите се в планината бунтовници-българи, да се отправи към Папазкьой и там да очаква наставление. (Оттам бежанците минат по-късно на път за България — б. а.).
Ето откъде са дошли башибозуците в Армаганската долина. Те са изпратени следователно от майор Сюлейман Аскери бей, командир на „Националните сили” на Западна Тракия. Ние бихме задали въпрос: Какви комити и разбойници са малките деца, избити в Сарджовата колиба, какви бунтовници са жените и старците, избити в Армаганската долина, и най-после какъв бунтовник е бил и пишещият тези редове като е бил само на една година? „Дивите азиатци, казва Милетич, се нахвърлили върху бежанците и ги клали на общо основание — човешка касапница.” В спомените си Богдан Мишков казва, че не бил клал така безмилостно даже и животно. Благодарение на това, че балканът бил голям, част от хората се изпокрили кой където види. Картината беше страшна — деца, жени, старци бяха избити” — пише Богдан Мишков. Ранените бяха доубивани с ножове.” Младите жени и моми били подлагани на гавра и безчестие. Осемнадесетгодишната мома Станка Чипева се хвърлила в един вир и се удавила, за да не я застигнат. По време на тая касапница, за да подмамят населението, турците хванали Митрю Кушкешев от с. Сачанли и го накарали да вика от една скала: „Хора, излизайте и се прибирайте, защото станало грешка. Това са наши четници.” Богдан Мишков казва: „Видях го как викаше, но в един миг се спусна зад скалата в къпините и докато турците го заобиколят, той се отскубна от тях и се скри. Избяга в гората.” Жената на Недю Мавродиев от с. Сачанли държала момченцето си за ръката, за да не се изгубят при бягането в Армаганската долина. Наблизо чули гръцки говор. Детето знаело гръцки, разбрало и съобщило на майка си. Гърците в същия миг го застреляли. Момчето паднало, а едновременно с него паднала и майка му. След известно време минаващи турци ги доубили с прикладите на своите пушки. Картината била ужасна, страданията — големи. Затова с право народът нарича тази долина „Долината на смъртта”. Там най-много пострадали сачанлийци — от 800 души над 100 загинали. Около 200 души били от другите села. От Сачанли били убити Карапетко Митрев, дъщеря му Злата на 16 години, застрелян близо до реката и после намушкан с нож бил Георги Садмаков, убити били Дялко Стоянов Матушев и Вълко Сарджев. Там Милетич намерил нюфузи и тескерета, разхвърляни из гората, на следните жители от Сачанли: Георги Дойчев, Никола Георгиев, Вълко Петков, Димитър Георгиев, Кера Георгиева, Ризю Вълков, Станко Иванов. Всички те са били убити и нюфузите и тескеретата били разхвърляни, когато труповете им били претърсвани за пари. Според Вълко Андонов Трингов, там били убити още Иван Палазов, Дялко Дуката и неговият син Момчил Дуков, Ради Шаков, Стефан Милев, Марко Бъмбев и дъщеря му Ирина Бъмбева. Имената на останалите убити не се знаят.
В Армаганската долина били пленени около 30 души сачанлийци. Те трябвало да бъдат закарали в Анадола. След като ги разкарвали от село в село, от град в град и след като изнасилили младите жени и моми, довели ги в град Ивайловград. По незнайни пътища Димитър Славков, който по това време бил в България, научил, че отвлечените от Армаганската долина хора, между които и неговият син Славко и баща му Славко Гьоргов, се намирали в Ивайловград.
Българската войска трябвало да завземе Ивайловград през октомври и затова Славков смятал, че има голяма опасност при оттеглянето си турците да ги отвлекат със себе си. На 6 октомври той се явил при министъра на външните работи на България и помолил задържаните от автономистите българи в Ивайловград да бъдат предадени на нашите войски. Неговата мисия успяла. Българското правителство се застъпило за отвлечените бежанци и те били предадени на българските военни власти в Ивайловград след 8 октомври 1913 г.
За трагедията на тия нещастници в своите спомени Мара Славкова казва: „В долината на Армаган баир избиха много народ. В нея изгубих и децата си — едно пеленаче и детето си Славко, което падна в плен на турците. Намерил го дядо му Славко Гьоргов. След като го развеждали в много села, завеждат го в село Комара близо до Ивайловград, сега в гръцка територия. В това село умира дядо му Славко Гьоргов. След 40 дни намерихме детето в Ивайловград, откъдето мъжът ми Димитър Славков отиде да го вземе. То било толкова въшлясало, че баща му не можал да го очисти. Тогава той го остригал и изстъргал с нож въшките. По главата му, дето го яли въшките, останаха рани, които оздравяха след 2-3 г., а му останаха и трайни следи, които личат и сега.”
Ето имената на някои от пленниците, озовали се в Ивайловград: Коста Грантов с жена си и двете си дъщери, Трендафила Вълчева Гуглева, Гюргина Ванева Краева, Наста Зайчева, Чонка Запрянова, Митрю Дикбоюков с жена си и децата си, Славко Гьоргов с неговия внук Славко Димитров Славков. Другите имена не можахме да открием. По пътя турските войници убили Митрю Дикбоюков, а оставили жените, децата и двамата старци Коста Грантов и Славко Гьоргов, последният от които умрял от глад, тормоз и изтощение в с. Комарли. За внука му Славко Димитров се грижела кръстницата му Трендафила Вълчева Гуглева до пристигането на българските войници в Ивайловград.
От 25 до 28 септември войводите Димитър Маджаров и Руси Славов събирали бежанците в местността Курбалък. Оттук те решили да ги преведат в България. Пътят, който избрали, бил населен плътно с ислямизирано българско население, но войводите разчитали на бързината и искали, докато турските шовинисти и фанатизираните религиозни елементи разберат, да прехвърлят високите балкани. За целта избрали пътя Курбалък, в. Шапка, северно от Сачанли през Азмаците, Конски гроб, близо до с. Мерикоз, Коджаеле (Орлов връх), с. Горно и Долно Юруклер (Юруците), с. Ходжакьой (Бряст — сега не съществува), между селата Рахманлар (Благовец), Юваджилар (Гнездаре), през лозята на с. Високово (сега не съществува), Арнауткьой (Гугутка), Алагьозлер (Пъстроок), Джебелер (Планинец), пресичайки шосето Ортакьой (Ивайловград) — Кошукавак (Крумовград), на 3 километра преди Папазкьой (Попско) да се отклонят от пътя за с. Чаир (Черничино), през Чаталкая (Разцепен камък) за с. Ятаджик (Маджарово), да преминат р. Арда и оттам да излязат на българската граница при с. Оваджик (Горно поле), Хасковско. На 28 септември вечерта хората тръгнали и около 12 часа на обяд минали през в. Шапка. Направили почивка в подножието на върха до Бялата ода и на разсъмване пристигнали в местността Азмаците (Изворите), северно от с. Сачанли. Там стояли през целия ден. Късно през нощта на 29 септември тръгнали от Азмаците за Нивьето и към I часа след полунощ на 30 септември били в Кърговица, северно от Сачанли. Към 4 часа сутринта пристигнали на в. Коджаеле (Орлов връх). При този преход четата на войводата Руси Славов била предна охрана. От Курбалък до в. Шапка я водел Стайко Запартов, понеже познавал много добре тези пътища. След Шапканата (в. Шапка) за водачи били посочени Митрю Дялков Качулев и Гернучков. Около Молласана четата заловила 2-ма българомохамедани. От тях узнали, че в местата, от които се интересувала четата, от няколко дни нямало турски башибозук и автономисти. На в. Коджаеле (Орлов връх) се установили в местността Къзилер (Момино) до джамията. При пристигането на бежанците на върха времето било много лошо — валяло сняг и дъжд. От Коджаеле (Орлов връх) до с. Гугутка пътя познавали Станко Митрев Стаматев, Батур Пюсюкев и Камшу от Сачанли, затова войводата Руси Славов поставил тях за водачи на групата. Те водели колоната до с. Юруклер (Юруците). Там заловили ходжата на селото, който им станал водач. Той ги превел южно от с. Долно Юруци, покрай лозята за с. Ходжакьой (Бряст — сега не съществува) и през „пажарьето” излезли на хребета при с. Ходжакьой (Бряст). Бежанците прехвърлили още по видело височината и се спуснали към Гнездарската река. По хребета минали между двете села Рахманлар (Благовец) и Юваджилар (Гнездаре), пресекли реката и се покатерили към седловината, където са високовските лозя. Местността от с. Юруци до високовските лозя е пресечена и обрасла с дъбови храсти и макар колоната и се движела през деня, не била забелязана от башибозуците. В този район селата отстоят на 4-5 км едно от друго, населени са с къзълбашко мюсюлманско население. Цялото разстояние от Сачанли до Арнауткьой (Гугутка), с изключение на последното село, преди било заето предимно от ислямизирано българско население. Ако местните озверели шовинисти са били разкрили движението на разтегнатата повече от 5 км колона, тя би била настигната по-рано, а не близо до река Арда, където е била засадата на Илми бей.
От високовските лозя до с. Гугутка колоната се движела по коларски път и през селото минала през нощта. Прекосила селския площад покрай църквата и минала през р. Акча хисар (Бяла река). Селото вече било подпалено от башибозука и цялото горяло. Бежанците видели на едно място 45 души и на друго 20 души арнауткьойци убити. Като минала реката, колоната се навяла към хребета и стигнала до Алагьозлер (Пъстроок), между селата Гюлеркьой (Розино) и Демирлер (Железино), населени с мюсюлмани-къзълбаши. Над с. Алагьозлер (Пъстроок), по-близо до с. Гюлеркьой (Розино), предната охрана на четата заловила на 4 октомври млад турчин, който се връщал от Цариград. Завели го при войводата Руси Славов. При разпита турчинът казал, че цялата Гюмюрджинска област ставала „автономия”, в която всички националности щели да бъдат равноправни. По-нататък към с. Джебилер (Планинец) близо до шосето хванали турски войник. Той казал на войводата, че и Ивайловградската околия влизала в „автономията”. Славов, за да не дразни автономистите, не взел оръжието на войника. Ходжата, който водел колоната от с. Юруци, заблудил четата и я извел много надясно по шосето близо до с. Каратепе (Черна могила). Като се движели по шосето по посока на Крумовград бежанците срещнали турска конница. Много е вероятно тези конници да са били от отряда на Илми бей, на когото било заповядано да се установи в с. Папазкьой (Попско) и да чака нареждане. Това било само на няколко километра от с. Папазкьой (Попско). За тези конници споменава и Милетич.На 2-3 км по-нататък заловили 6 каруци с каруцарите им. Четниците не разбрали дали са гърци или турци. При разпита те заявили, че са обоз и пренасят храна за войниците. Казвали, че нямат оръжие. Обискът на каруците направил четникът Славко Стоянов Матушев от с. Сачанли. В спомените си той отбелязва, че в колите намерили по една турска маузерова пушка и по 200 патрони. Още там войводата Славов казал, че не са направили добре, дето преди това пуснали въоръжените 50-60 души конници. Според Милетич колоната се движела безспир от Кодажаеле (Орлов връх) до шосето Ортакьой (Ивайловград) — Кошукавак (Крумовград).
На 3 км вдясно от с. Папазкьой (Попско) бежанците се отбили по пътя за с. Чаир (Черничино), а от разклона за с. Ходжакьой (Малко Попово) се отклонили за местността Чаталкая (Разцепен камък). Още преди да се отбият по пътя за с. Ходжакьой (Малко Попово) башибозуците и автономистите почнали да стрелят по тях. Други автономисти и башибозуци изпреварили бежанците и заели позиции в Патронкая и воденицата над с. Ятаджик (Маджарово), която се намирала срещу новопостроената флотационна фабрика, и отсам скалите на Куанкая (Пчелен камък) (вж. окомерната скица за района на с. Маджарово). Завързал се ожесточен бой. Бежанците почнали да се лутат, докато съвсем се объркали. Четата на Маджаров, която била задна и странична охрана на дългата и проточена колона, дала команда: „Напред и само напред.” И сам войводата Маджаров се притекъл на помощ на челната охрана да обезвреди турските постове, които направили засада. Той и четниците Митрю Акомарев от с. Доганхисар, Стою Вълчев от с. Мерхамли, Славко Стоянов Матушев, Вълко Андонов Трингов, Митрю Дялков Качулев от с. Сачанли ловко се промъкнали до воденицата, от която турските куршуми косели бежанците, хвърлили бомба и я запалили. Башибозуците избягали, а хората започнали да минават Арда над дерето, дето идва от с. Маджарово, до моста, който е построен сега на река Арда.
В котловината на с. Маджарово бежанците слезли на 4 октомври по обед. Тук преди обезвредяването на турските постове във воденицата, Патронкая и Куанкая станал „ужасът”, както го наричат и до днес бежанците. Било страшна сеч. Турците се размесили с бежанците и почнали да ги секат с касатурите си. Водите на малката маджаровска река станали червени от кръвта на избитите нещастници. Много от очевидците казват „реката протече кръв”. Това била кръвта на 2000 българи, убити или разсечени от ятагани. Хората, които минавали р. Арда били толкова изплашени, че се хвърляли във водата. Реката била придошла, била мътна и буйна, и завлякла много от тях. Като видял, че много се удавили във водите на реката, войводата Маджаров дал нареждане никой да не минава сам, а да се хващат по 5-10 души за ръце. Турците стреляли и след като бежанците били преминали вече на левия бряг на реката. Там също били убити много хора. Българсю войници от поста в с. Горно поле се притекли на помощ на нещастното тракийско население. Те ловели давещи се хора край скалите на Куанкая. В тази малка котловина били събрани над 20 000 души и през целия ден на 4 и до 5 октомври 1913 г. вечерта турците преследвали изпадналото в страшна паника българско бежанско население до Чаталкая и усоите на Тютюн тарла. Башибозуците и автономистите убили в малката Маджаровска река над 2000 души, а на шосето били останали повече от 200 деца. Вероятно засадата на бяагащите бежанци и човешката касапница след Попско в Маджаровската котловина е извършена от войниците на Илми бей по нареждане на Сюлейман Аскери бей. Това пред положение идва по съвсем естествен път след запознаване с документ № 5 от книгата на Айдънлъ, в който майор Сюлейман Аскери бей в качеството си на командир на „Националните сили” на Западна Тракия заповядва на Илми бей да прочисти планината в Дедеагачския район и да чака нареждане в Папазкьой.
В България бежанците били настанени в гр. Хасково и околията, където били зачислени на дажба до завръщането им в Тракия. Българските войски се върнали в Западна Тракия на 8 октомври 1913 г., три дни след бягството на населението.
Освен изкланите в малката котловина при с. Маджарово, десетки деца останали да скитат в тази „долина на смъртта” и по околните балкани. Вечерта и през цялата нощ четниците събирали и пренасяли децата на левия — българския бряг на р. Арда. Между спасените била и 8-годишната Злата Янева Стоилова от с. Сачанли. Децата били събрани в една кошара в с. Горно поле, откъдето идвали и ги прибирали родителите им. Родителите на малката Злата смятали, че е убита и не я потърсили. Прибрали я жителите на с. Поляново, Хасковско, където ратайствувала и се омъжила. Едва през 1960 г. тя открила своите братя Стоил, Петко и Шенко Яневи Стоилови. Видяла се с близките си след цели 48 години.
След боя при гр. Фере и Армаганската сеч голям брой сачанлийци се укрили в родните планини в околностите на Сачанли, но мнозина от тях фанатизираните шовинисти избили.
След разгрома на селото в гората останали: Петко Чинтов със семейството си— жена и три деца, братята му, старият Далбаджак с двамата си сина, Думанов Митрю с жена си, с двете си дъщери — Елена и Недялка и сина си Петър, а също и Каракачанов Тодор с жена си и дъщеря си Ангела, Бубарана, Стойко Камбуров с жена си Злата Айвазова и др.
В околностите на селото били убити: в Мечева дупка — Атанас Петров, Стайко Атанасов, Славко Сулиев, Ангел Бузанов, Радю и Мушу Мушеви и още един човек. Към в. Шапка турците заловили Тодор Каракачанов и там го убили. Дъщеря му Ангела и жена му Злата останали живи. Мъжът на Ангела бил войник в турската армия, та я оставили жива. С тях била и Злата Айвазова, съпруга на Митрю Дялков Качулев, четник на войводата Руси Славов. Турците я претърсили и в ръба на полите й намерили турски лири, които взели, след това се гаврили с нея и я оставили сама в гората. Тя се объркала, въртяла се около в. Шапка няколко дни, хванали я други и я завлекли в Мала Азия, където се омъжила за турчин в Анадола и от него имала няколко деца. През турско-гръцката война 1922 г. я открили българи на гръцка военна служба. Тя им разкажа, че е българка, че се казва Злата Айвазова и е от с. Сачанли. Войниците й предложили да я заведат в Тракия при близките и, които по това време живеели в Гюмюрджинска околия, но тя отказала, защото имала деца.
В Стамболиевата воденица били убити: Петко Стамболиев, Стоян Стаматев Тилкиджиев, Станко Батурев.
Из сачанлийските балкани били убити: Грозю Кацивалчето, Метаксан, Гьорги Запъров, Дялко Камбуров, Марко Мехтерев, Стоил Душкопенов. Старият Мехтер бил заловен на „Св. Петка” (височина източно от селото), вързали му главата между краката и го пуснали от височината. Вързаният Мехтер се търкалял по стръмнините и там починал.
След разорението на с. Сачанли и близките села Евренкьой и Ясъюк, Салихага от с. Козлукебир, Гюмюрджинско заповядал да изловят в горите колкото има избягали хора и да ги заведат при него. В сачанлийските гори били заловени Н. Гьоргов, Иван Димов, Славко Стоев. Мъжете на с. Ясъюк сами си направила общ гроб и там били избити заедно с тримата сачанлийци. В близките на с. Сачанли села били убити: Дялко Стоянов — в с. Козьорен, Динко и Петко Петре Байрактареви и Марко Иванов Айвазов — в с. Ешек дере.
При хайки в сачанлийския балкан бил заловен от българомохамедани Георги Зорнаджиев. Заловил го българомохамеданинът Аню, който му казал да се крие, за да не го видят турците, защото щели да го заколят. След известно време го заловили други двама българомохамедани. Поискали му пари. Лирите му били зашити в калците. Разпрали ги с нож и взели парите. Накарали го да легне и му стреляли в главата, не го улучили, но като помислили, че е умрял, турили на главата му голям камък. След като си заминали, Георги стана и избягал далеч от това място.
В една група хвойни били скрити няколко сачанлийци, между които била и Гъчева Янка, жена на Агуш (в България живееха в с. Ефрем, Харманлийско). Фанатизирана група българомохамеди правела претърсване на горите. Те вървели по 50 крачки един от друг. Когато един дошъл вече съвсем близо до Янке, тя скочила и се хвърлила отгоре му, хванала го за гърлото, повалила го на земята и го удушила. Успяла да се измъкне, след като цялата група се отдалечила.
Откритите от турците в гората на Карадере и други места манастирци и около двадесет жени и деца отс. Сачанли били заведени в гр. Гюмюрджина и настанени в специален лагер. Някои от гражданите им носели храна. Занесъл им и Костадин Г. Гунчев, фотограф в гр. Гюмюрджина, който направил снимка на тези нещастници с риск за живота си.
Източно от гр. Гюмюрджина в местността Килликъръ имало дълбоки ями, изкопани за вадене на пръст за приготвяне на тухли. След оттеглянето на българските войски от Гюмюрджина през юли 1913 г. турското автономистко правителство хвърлило в ямите намерената в интенданството голямо количество сланина и я запалило. В пламъците на горящата сланина по негово нареждане хвърлили да горят и живи хора от споменатия по-горе лагер. През 1914 г. след завръщането на нашите войски е направена панихида за жертвите в тези ями.
Пак по това време турски и гръцки автономистки части пленили друга група около 1000 бежанци от селата Башклисе, Караклисе, Крушево — Димотишко, Харалагюню — Малгарско и други. Завели ги в с. Бориславци — Хасковско, за да ги екстернират в България. Там бежанците били подложени на варварски изтезания. Тъй като командирът на българската военна част в с. Ефрем отказал да се намеси, за да спаси нещастните бежанци, намиращи се на 4-5 км от българската граница, на помощ им се притекла четата на войводата Руси Славов. В това сражение бил убит четникът Батур Недев Добрев от с. Сачанли. На чешмата в двора на ТКЗС в с. Бориславци е поставена паметна плоча с надпис за убития герой.
През тия съдбовни дни на 1913 г. били убити общо около 300 сачанлийци — близо 10 на сто от жителите на това героично село. С право старите сачанлийци казват: „Няма къща от Сачанли да не е зачернена, да не е разплакана.”
Ето това е станало по кървавия път, който изминали българските бежанци, подгонени и зверски избивани от изгубилите човешки образ младотурски шовинисти и автономисти и пострекаваните от тях ислямски фанатици. Известният български учен Любомир Милетич, който лично е изследвал горещите още кървави следи от тези събития и неподражаемо ги е документирал в своя труд за разорението на тракийските българи, казва, че това, което те са преживели, „надминава ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подлагана дори и в историческото Баташко клане”.