...В Комунига е големият род Кьор Мюмюн (около 300 човека). Родоначалникът Мехмед Ходжа ндза от Загражденско заеднос жена си българомохамеданка от с. Жълт камък. Втората му жена е също българка от Русалско. През 1878 г. най-старият от рода, Аптурахим, събира хоратас и, забива бял байрак и с чевермета посреща руската войска.

Един друг род, на Идриз Кемилов, роден през 1832 г. в с. Ряка и дошъл като пастир в с. Соколите, дава по­томци в с. Паничково, Комунига, Кърджали,Хасково.

Имена и родове могат да се изреждат до безкрай­ност. Потомци се раждат, довеждат се жени от „По маклъка"или се крадат, женят се с уседналите или усядащите юруци, които тук по спомени на старци ид­ват с козите си главно от Смолянско. И всичко това се заплита в сложни родови връзки. В крайна сметка се оказа, че районът на Черноочене, който много го­дини наред се смяташе за „турски", е с дълбоко раз­клонени български корени, които за съжаление едва сега откриваме.

Ние вече имахме възможност да цитираме един ос­мански документ от 1799 г., в който се разказва как в някои хасковски села са били избити главите на мно­го семейства и как „насила са били задържани жените и момичетата им", след като читаците са заели къщите им. Тези събития са станали точно в селата по север­ната граница на Чернооченската селищна система.

Такава е широко разпространената практика, изпол­зувана от еничари и „читаци", за която разказват пре­данията и по-късно, по времето на кърджалиите, ос­манските документи. Нападенията със страшната им разрушителна сила върху българската народност се съчетават векове наред с друга масова практика — кражбата на жени отбългарските села. Жените попълват семействата на навлезлите в района юруци и на тези, които вече са се турцизирали.

Масовите нападения, избиването на мъжете и заграбването на жени приключват едва по времето на кърджалиите. Но успоредно с тях вървят и единичните отвличания. Мария Мирчева, секретар на селищната система Черноочене, която проследява родословието на много семействав района, разказва, че по спомени на стари хора повечето жени в района са били „крадени" от Балкана. Разпитваните сочат на запад, към района на Безводно и на асеновградските българомо­хамедански села. Юруци, които са усядали тук, също са крали жени от българомохамеданските села. Наред с това продължават браковете на бедни селски моми­чета с „турци"от долните и по-богатите села. Това е вече историческият период, за който говори патриарх Ки­рил, и който ни е известен от собствени проучванияпо старите регистри в общините и по разкази на наши съвременници, обикновено много стари хора.

Продължителните научни изследвания на процесите на асимилацията на българското население в Кърджа­лийски окръг улесниха до голяма степен народностно­то възраждане. Но получените резултати не могат да се сравнят с това, което даде масовата вълна на от­хвърлянемохамеданските имена, надигнала се от края на 1984 г. Сега вече не отделни пионери на българ­щината разчистваха пътя на бъдещето,а самото насе­ление активно се включи във възродителния процес. И тъй като понякога съществуват много превратни схващания как е ставало това и какъв е размахът на всенародното движение, ще дадем обширен откъс от едно изказване на Ст. Годумов, секретар наБКП в се­лищната система в Черноочене, публикувано в окръж­ния вестник:

„Проговори най-после съхраненото във вековете и пренесено през дебрите на времето живо българско съзнание. Така се разкриха фамилиите на Парафитови от с. Безводно, на Бояджиеви, Ангелови и Рангелови от с. Паничково, Солакови, Невенови и Романови от с. Комунига, Калайджиеви от с. Черноочене и много други в почти всички райони на селищната система. По този начин в началото на 1983 г. ние бяхме дока­зали българския произход на 6000 души, т. е. на една трета от цялото население на района... В организа­торската и политическа работа ние проявявахме тър­пение. Така например цяла година чакахме стария имамин на с. Паничково сам да разкрие и потвърди своето българско потекло. Това обаче постави нача­лото на бърз възродителен процес в с. Комунига. Здра­вата българскапочва, на която стъпихме, ни осигури условия само за няколко дни да изясним българското родословие на 26 големи рода, които съставляваха 70 на сто от населението. От друга страна, те ни отведоха в селата Черна нива, Ново селище, Даскалово, Габ­рово. В последното село се установиха 16 български рода. В така наречения горен район (Комунига, Паничково, Безводно) се получи верижна реакция. Оказа се, че внуците на баба Люба Солакова от Комунига още помнят как тя като малки им е пяла български песни.

През 1983 г. при откриване водоснабдяването на с. Йончево след приключване официалната процедура се случи нещо изненадващо за гостите. Алипи Чавда­ров извади от шарена родопска торба гайда и засвири кръшно българско хоро, на което се хванаха млади и стари.

Възрастните хора на с. Минзухар знаят за трите мъжки рожби на така наречения „скръбен" род"(Азаплар— б. а.), взети като кръвен данък. Знаят също така, че родът на Борис Илиев е български — прабаба му е открадната мома от българското село Пчеларово. Такъв е случаят и с Молловия род, началото на кой­то в Минзухар е поставила дъщерята на Вълчо Моллов от с. Пчеларово. Известно е, че от Пчеларово са крадени моми и отвеждани в селата Минзухар, Черноочене, Стремци и др.
Резултатите от нашата работа потвърдиха данните за бягство на голяма част от населението в трудно до­стъпните планински райони наЗагражден, Рибин дол, Русалско и другаде по време на асимилаторските кам­пании. Впоследствие след тамошното помохамеданчване и потурчване голяма част от бежанците се за­връщат.Така се поставя основата на никои нови села, като Комунига, Бакалите, Ново селище, Черна нива, Патица и др. Така са се получили и смесените бракове между помохамеданчените и потурчените българи. В резултат на това са се запазили и до днес „Помак махала" в Паничково, „Гяур махала" в Черноочене. Такива махали има в селата Комунига, Бели вир, Яво­рово. По-късно в резултат на брачни връзки се е за­силило смесването с турцизирани българи.

ИСТИНАТА НЕ МОЖЕ ДАСЕ СКРИЕ

Колкото повече разширяваме кръга на нашите из­следвания, толкова по-широки хоризонти се разкриват. Й тъй като съвременните ни представи за историче­ския процес в Източните Родопи са все още непълни, и се натъкваме на много неясни и противоречиви яв­ления, бъдещите проучвания вероятно ще изведат уси­лията ни до по-зряла равносметка, а времето, този ве­лик опростител, ще подреди фактите в по-ярка кар­тина на събитията.

Издирването на стари писмени свидетелства, особено от епохата на османското господство, и занапред ще бъде един отосновните източници за проясняване исто­рията на Родопската област. Засега този източник е все още неизчерпаем и цитираните дотук османски до­кументи са само малка част от това, което се намира във фондовете на Народната библиотека. Несъмнено турската кауза в Източните Родопи тепърва ще пре­живее най-тежките си разочарования, когато се на­влезе по-дълбоко в хранилищата от османски доку­менти у нас и в чужбина, и започне тяхното превеж­дане и публикуване.

Една втора група източници, за които вече говорих­ме, са резултатите от археологическитепроучвания. Това, което разкриха досега археолозите Д. Аладжов, Ек. Манова, Ж.Въжарова, Ст. Михайлов, Ив. Бал­кански извади на повърхността само малка част от плътния и богат български пласт в Кърджалийски и Хасковски окръг. Особено интересни сарезултатите от старите християнски и мохамедански гробища. Те потвърдиха сведенията от документите за времето, ко­гато ислямът прониква в Родопите и че след акциите за насилствено налагане на исляма е последвал про­дължителен период на скрито изповядване на христи­янството.

Веществените следи от българското присъствие в Източните Родопи в продължение на години са пре­чили на местните турски националисти. Известен е случаят на разрушаване останките от старобългарския некропол, открит в землището на Долна крепост. Не само находките са били унищожени, но и костите на погребаните са били разтрошени и разпилени. Най-раните мюсюлмански надгробни плочи, които в дол­ната си, забита в земята част, са означени с изсечен кръст, също при сгоден случай се разтрошават, а къ­совете захвърлят в деретата. Тези злодеяния не са по­всеместни, но те свидетелствуват за продължаване на една много стара и навремето разпространена прак­тика, когато българите мохамедани биваха заклевани от ходжите да не говорят нищо по това какво знаят от деди и прадеди за помохамеданчването и къде са развалините на разрушените им черкви.
Изключено е земята на целия Кърджалийски или Хасковски окръг да бъде преорана, за да се заличат следите на българското минало. Най-неприятната из­ненада за турските националисти сега вече се очер­тава с проучването на джамиите и мохамеданските гробища. Това, което се смяташе, че свидетелствува за трайното османско присъствие в Източните Родопи, (джамиите,тюрбетата и надгробните мохамедански паметници), изписани с текстове на арабица, при вни­мателно изследване обърква повърхностните предста­ви кога са навлезли тюркоезични заселници в областта и кога е проникнало мохамеданството. За този обрат изключителна заслуга има Катерина Венедикова, ко­ято разчете и проучи стотици епиграфски паметници. Преведените тюркско-арабски текстове говорят, че пър­вите надписи от този род се появяват по джамии, тюрбета и надгробни плочи в края на XVII век и много-по-късно, към 1800-та година. Така бяха датирани джамиите и тюрбетата. Установи се, че поне в продъл­жение на 300 години след завладяването на Родопите мохамеданското културно и религиозно влияние не е оставило никакви следи. По-интересното е, че К. Beнедикова ни изясни и други страни на помохамеданч­ването и турцизираието на местното население.

По епиграфски сведения процесът на масовото на­лагане на исляма към края на XVII век не е приклю­чил въпроса с промяната на религиозните вярвания на българското население, а с единични помохамеданчвания на отделни фамилии и хора той е продължил до Освобождението. Разчетените надписи от Джебел, Кърджали, Бенковски, Биволяне, Млечино идр., къ­дето в надгробните плочи е отбелязано, че погребаният е „син на Абдулах", не съмненопринадлежат на помохамеданчени българи. Така обикновено се записват лично приелите исляма, тъй като по съществуващата практика не са могли да променят християнското име на бащата. Надписът от Джебел е отбелязан със смърт­та на един „син на Абдулах" през 1865 г.; в Брош — от 1856 г., а в Млечино — през 1878 г. Досега една четвърт от проучените надписи в мохамеданските гро­бища на Кърджалийски окръг са на българи.Означе­ните надгробни плочи с релефен кръст понякога са по-рядки, какъвто е случаят от с. Старцево — от 1797 г. Мохамеданските гробища, които добре се съхраняват, вероятно ще открият за епиграфите неподозирани тай­ни от миналото на източнородопските селища.

Това, което засега представлява особен интерес, е как съвременната антропология оценява расовите ти­пове, които населяват Родопите. Етногенезисът (про­изходът на народите) се решава със съгласуваните усилия на историци, археолози, етнографи, езиковеди и антрополози. Но в сложни етногенни ситуации ре­зултатите от проучванията на антрополозите могат да: имат решаващо значение. Съвременният антрополог по белезите на главата и лицето и по общата струк­тура на тялото може да разпознае кое от тяхе оста­тък от "траки" и "прабългари", кое от "славяни" или от тюркски или монголски пришълци. Народите са исто­рическа категория и обикновено техният външен облик се формира от смесването на много етнически групи. И въпреки всичко расовите типове в сложния ком­плекс от белези видимо се различават.

Не е изненада, че в планинските райони на Родо­пите се откриха сред населението белезите на северната "славянска" раса.Днес те са най-разпространените. По този повод ще приведем и резултатите от изследвани­ята на д-р П. Боев,1 заедно с изтъкнатите от него съ­ображения:
„От всички краища в днешна България северната раса се среща в най-голям процент в Родопите. В Бла­гоевградският окръг тя е 35 %; в Смолянски окръг — 40 %; в Кърджалийски — 33 %. Разгледана по групи
северната раса се среща най-много в българите, потом­ци на помохамеданчените българи — 39 %. След тях са тюркоезичните българи — 33 %. И най-малко сред българите, потомцина християните — 31 %.. В това няма нищо чудно, защото най-много славянски еле­менти се намират сред мохамеданите(тюркоезични и българоезични). Причината за това е обстоятелството, че съвременните потомци на християните в голямата си част са преселници от Беломорието и Турска Тра­кия, места, където славянските елементи са се запа­зили много по-малко.От друга страна, Родопите са били гъсто заселени със "славяни", които са се запазили в планините и горите от нашествениците — византий­ци, кръстоносци,турци и други. Преки потомци на тези славяни са родопчаните независимо от вярата им. По­вече славяни са запазени сред българите-мохамедани, отколкото сред другите българи,защото първите ми­грират по-малко и живеят във високата част на пла­нините."

Към всичко, казано досега, ще добавим само в какви пропорции се откриват следите на древните "траки". Динарският и средиземноморският расов тип на "траките" е изразен в 45 до 52 % в трите групи — българи хри­стияни, потомци на помохамеданчените българи и тюр­коезични българи. По мнението на автора тези съот­ношения потвърждават, че турцизираните българи ня­мат по-различен етногенезис от останалото българсконаселение.

По-слабо е проучен въпросът за участието на пра­български елемент при формирането на българската народност в Родопите.) Но от отделните данни, които са разработени, тяхното присъствие, макар и сравни­телно малко, не се изключва.

Дълбокото навлизане в обикновения бит на населе­нието в Родопите ни въвежда в света на обредите и ритуалите. Това,което е привнесено от християнството или старите езически обичаи, не е заглъхнало. Етно­графските свидетелства, „домашните известия" за праз­ници и ритуали сред помохамеданчените и турцизирани българи говорят, че и досега от коледните, великден­ските и гергьовденските празници се пазят следи. Ко­леда е известна като Боджук в Татул, Горни Крепост, Горско Дюлево, Паничково и другаде. Великден или
Пасха (Паскале, Паскеле, Паскерлегюн) има почти повсеместно разпространение в селата Нановица, Та­тул, Горна Крепост,Перперек, Енчец, Брош и в селата и махалите на Чорбаджийско и Бенковски.

Интересни обичаи са отбелязани в с. Богатино, Ар-динско. Р. Емилов разказва за необясними за мохамеданската религия и за обичаите на местното население някогашни празнувания на Гергьовден, н аритуали про­тив гръмотевици и градушки. При суша в потайни ме­ста и около вековни дървета се изпълнявали обреди, при които се пиело вино (по-късно червен шербет) с непрекъснативъзгласи на хората: „Амин".

По проучванията на М. Николчовска празнуванията съвпадат с дните на християнския Великден,при който се боядисват великденски яйца. В много селища през март и в по-късните месеци се правят мартеници, па­лят се и се прескачат огньове. По думите й жителите на с. Девесилово си спомнят, че вечерта срещу Велик­ден „небето над селата на Голямо Каменяне се осве­тявало от пасхални огньове".

Може би точно сега, когато в Родопите се надигна нова и мощна вълна на възраждане на българската народност, търсенията на дълго потисканите и скрити изяви на българщината ще се увенчаят с нови резул­тати. Не могат да се предвидят всички обновителни аспекти на извършващите се промени, но несъмнено е, че те ще дадат силен тласък на етнографските про­учвания. Тази нова нагласа на хората ще изведе на повърхността неща,за които досега не сме чували. Ще извади от сандъци и ракли стари родови светини, кръ­стове, просфори, семейни реликви, стари накити и об­лекла, коитостарателно са се пазили. Още през 30-те години Н. Иванов, а и други изследвачи наИзточните Родопи ни бяха подсетили, че по думите на стари „турци" жените им носели на голо или вмуски малки кръстчета, че все още се пазят стари български оби­чаи по домовете им.Колкото повече прониква сред хо­рата истината за тяхната народностна принадлежност, толкова по-ускорено ще нараства „обратната информа­ция" от страна на населението за това, което знаят, кое­то помнят и което остава все още скрито в най-тъмните кътчета на домовете им, наред с всичко, което е зарове­но и скрито в землищата на селата.

Истината си пробива път мъчително. Но никоя ла­вина не може да бъде спряна, щом се е откъснала. Възродителният процею в Източните Родопи първона­чално усили съмненията във вековните догми и исто­рическите щампи, които налагаше ислямът и антибългарската пропаганда. Този процес е зафиксиран в ме­стните вестници на Кърджалийски окръг като доку­мент на прехода към едно ново мислене. Някога Сл. Дечев и Н. Хайтов в очерка си за с. Манастир, Смолянско, бяха записали думите на един българин моха­меданин, които сега звучат като формула на открове­нието: „Чул съм го — предавам ти го, пък ти, ако искаш, крий го, ако искаш, предай, го на други, както го е на мене бобайко предавал." Тези разкази и предания сега се съчетават с наблюденията и размислите на хо­рата,заедно с чутото от бащи и деди.

Захари Илиев от с.Бенковски си спомня: „Светът на юношите е пълен с въпроси. Задавах си ги в ония години и аз.Питах и дядо, и прадядо си: откъде сме се преселили тук? Къде е нашият корен? Защо има „Ахряндере" в Бенковски и защо старото име на Ямино означава изгорено село? Знаех, че по мюсюлман­ския канон курбан за дъжд се прави до джамията и се чудех защо бенковчани правят това в местността „Молитвения дъб" в средата на някогашната мана­стирска мера. Тогава не знаех, че кукерските игри и гергьовденските обреди, в които участвувах и аз са чисто български традиции..."

Стамен Юлианов: — „Роден съм в Старово и не от днес и не от вчера се питам кой съм. Ако съм османлия, какво търси родът ми тук, в тези български земи? А може би съм син на потурчени българи, останали верни на родното си място, макар и загубили езика си? И колкото се трупаха годините, толкова повече се убеждавах в българския си произход, разбирах тра­гедията на моите деди. Всъщност това беше убежде­ние на цялото ни семейство. Затова и брат ми много по-рано, чрез женитбата си, направи крачка да се вър­не към своя български род. И моите племенници сега са по-щастливи от мен, защото още преди 11 години приеха имената на дедите ни — българи."

Атанас Милчев от с.Островица: „Като дете съм се чудел защо моите връстници от двайсетте български къщи в селото говорят език, който неразбирам. И защо селския имамин и бай Стайко бяха собственици на едни и същи вековни дървета. Към вековете ме при­общаваше баба, която бе столетница. От нея зная за българка, насила омъжена в с. Малка Островица. Имала синче Никола — преименовали го. Но това са по-нови истории. А най-старото, което се помни, е, че преди векове част от моите съселяни бягали от власт­та навътре в планината, но и там ги намерило туй, от което бягали, та се върнали в родното село, чиято джамия сега е на 200 години."

Отделни изказвания в печата допълват общата кар­тина, която стана известна по историческите и етно­графски проучвания.Юлиан Ризов от Джебел пише: „Майка ми е разказвала, че до Балканската война же­ните от нашия край са носели рокли. Чудех се как е станало така, че след това са почнали да носят шал­вари, фереджета и дасе забулват с кърпи?"

Сузана Минчева(зъболекар в с. Черноочене): — „Старият имамин на Паничково, който е мой роднина, потвърди своето българско потекло. Той каза, че не­говият корен е от българското село Кокез махала. Аз и още много други като мен знаем със сигурност, че имаме родствени връзки и в българските села Загражден, Рибен дол,Две тополи, Узуново. Ние, вну­ците на нашата баба Люба Солакова и досега помним как тя като малки ни е пяла български песни. Винаги с интерес сме разглеждали нейните шарени, типично родопски дисаги, престилки и чорапи."

Информацията, която сега се стича обилно, обхваща и други страни от живота на окръга. Тук и там вече се откриха музейни сбирки, съставени от училищните кръжоци по краезнание. Възстановяват се стари све­дения за разрушени или забравени археологически обекти. В един от броевете на в. „Нов живот" Велич­ко Хекимов разказва за това, което се знае за хри­стиянското минало на с. Бенковски: „През 1972 г. гле­дах как един малък трактор-булдозер подравняваше площада в Бенковски. Един мой приятел — местен жител, ми каза — Величко, там, дето работи тоя трак­тор, е краят на двора на старите медресета. Чувал съм от старци, че някога те били гяурски мектеб(учили­ще).На това место имаше два гроба на знатни българи. Нашите ги пазеха въобще като гробозе,а виж сега какво става.Невъзможно е да се обхване потокът от сведения, които непрекъснато се публикуват в местните вестни­ци, както и всяка нова музейна вещ, всяко записано предание, всяко наблюдение и размисъл, които уплът­няват картината на народностния живот в Източните Родопи през хилядолетията. Обилието на хилядите „дребни" факти ни улеснява все по-дълбоко да на­влизаме в дълбоките пластове на родната земя и в душевността на собствения си народ.

Да, истината неможе да се скрие!

(Из "Ахрида". Борис Дерибеев, Пловдив, 1986 г. )