Помохамеданчането в Източните Родопи, Еничарите&Джамиите (Из книгата "Ахрида")

[Йордан_13]

ЕНИЧАРИТЕ
Още О. Викенел през 18471 г. обръща внимание на ролята на еничарите по време на кърджалийските вълнения и необикновеното им съсредоточаване в Източните Родопи. Съобщението му обаче остава като обикновена и не особено сигурна констатация. А въпросът е важен за изясняване на обстановката тук през XVII, XVIII и XIX век. Затова отначало ще кажем няколко предварителни думи за еничарството, тази единствена по рода си организация на военния деспотизъм.
Известно е, че еничарите са били набирани от млади военнопленници, заграбени деца или по системата на налагания на покореното население кръвен данък девширме. Кара Чандърли, на когото принадлежи идеята за създаване на еничарския корпус, казва: „Победените са роби на победителите, на които принадлежат техните имоти, техните жени, техните деца като законно притежание." Еничарите, жертва на този зловещ закон на завоевателните войни, сами стават оръдия за прилагането му. Те заробват мъже, отвличат заграбват имуществото на победените, отнемат жените им.
Военната организация на първите еничари е изградена на принципа, че всички те са роби на султана. В замяна на това султанът ги облича, храни ги и им плаща. Това са класическите „чорбари" в историята На принудителното военно наемничество, за които „казанът" е свещен предмет и символ на богата и осигурена трапеза. Самите еничарски длъжности са свързани с атрибутите на кухнята. „Чорбаджи14, „ахчи-баши", „сакабаши" — това са все високи еничарски звания. Всеки бунт на еничарите започва с изливане и обръщане на казаните. Отношението им към отделните султани се определя от това колко бакшиш са получили при възкачването на трона, пълни ли са каза-нитe, колко им плащат и как ги обличат.
В края на XVI век тази страшна корпорация, образуваща ядрото на платената султанска войска, вече е една деградирала институция, която все по-малко участвува във войните и непрекъснато застрашава властта на султаните. Мурад III (1574—1595) се опитва да ликвидира еничарския корпус или поне да го преустрои и пръска хиляди от тях в Делиормана и Добруджа. Дотогава еничарите живеят само в столицата, в Одрин и Бруса и в големите гранични гарнизони. Сега получават право да се женят, да живеят извън казармите и свободно да се заселват в провинцията. Според Цв. Георгиева1 след мерките на Мурад III през 1593 г. огромен брой еничари нахлули в близките до столицата области, населени предимно с българи.
Чрез разселването на еничарите правителството възнамерявало да реши няколко задачи: да се освободи oт опасното съжителство с тях в столицата и да ги хвърли срещу непокорното население в провинцията, където хайдутството вземало застрашителни размери.

Към средата на XVII век еничарите вече заседнали в българските земи. Между тях имало изгонени членове от еничарския оджак и най-вече еничари на редовна служба, пръснали се навсякъде за събиране на султанските данъци и особено на, джизието.
Изглежда, обстановката по българските земи в началото и средата на XVII век е била доста напрегната, защото и Кучибей Гюмюрджински в своя доклад пише, че ,,нито една касаба не трябва да остане без еничари". Мехмед IV направил нови отстъпки на еничарството, като разрешил да се рекрутират в корпуса децата им и открил възможност за еничари да се „записват" и такива, които не са професионални войници. От тази привилегия се възползувала върхушката в Източните Родопи, която чрез придобитите еничарски звания оше повече укрепвала властта си.
Еничарите вече станали значителна маса, която с привилегированото си положение взела връх над местните власти. Те реално излезли от всякакъв контрол и това им позволявало да вършат нечувани беззакония и издевателства над покореното население. В; един от своите фермани от 1759 г. султан Мустафа III направо ги нарича „мръсни разбойници, които убиват местната рая, грабят и обират нейните имоти, грабят жени и деца".
С еничарството е свързано широкото разпространение на бекташийския орден, който няма нищо общо с религиозната секта на бекташиите-къзълбаши. Някои от еничарите са били дервиши в този орден, а дервиши-бекташии са съпровождали еничарите в техните акции. Шейхът на бекташиите е едновременно и командир на 99-ти еничарски оджак, а 8 дервиши живеят в еничарските казарми в Цариград и се молят денонощно за победата на тяхното оръжие.
Източните Родопи приемат първите еничари вероятно по времето на Мурад III. Истинската еничарска инвазия обаче е била при султан Мехмед IV, т. е. във втората половина на XVII век. Съществува султански документ от 1678 г. за събиране зърнени храни в каа-зите Димотика, Султанйери, Гюмюрджина и Ахъ Че-леби, в който се нарежда на еничарските сердари заедно с кадиите, кетхуда йерите и аяните да вземат активно участие в реквизицията. Еничарските сердари — това са началниците на разквартируваните в каазите
орти и документът потвърждава, че поне от средата
на XVII век) еничарите са вече в структурата на ос
манската власт в цялата Източнородопска област.
В техните орти влизали и завербуваните синове и род
ственици на местните аги. Допълнително потвърждение
за еничарското присъствие в източнородопските каази
намираме в един по-стар документ от 1614 година.
В. него доходите от данъка джизие на вакъфа на
Мурад в каазите Гюмюрджина, Димотика, Чирмен и
Хаскьой се определят за издръжка на еничарските
оджаци. Всяко хане, включително и рударските, е
трябвало да плаща по 100—170 акчета за джизие, а
някои — същата сума в ечемик. ]
Еничарите не са само военно-полицейска сила. С уся-дането си в областта те стават мюлтезими — откуп-вачи на данъци и такси. Заемат длъжности и започват да грабят земи, добитък, къщи и жени, за да положат основите на бъдещите си семейства. Междувременно нахлуват все нови и нови групи — било след несполучливи бунтове в столицата, било като изпълнители на султанската воля за събиране на; данъците и за провеждане на приетия курс иа помохамедамч-ване или просто за да свият своите кукувичи гнезда по тези места. Източните Родопи били истинска ханаанска земя за тях, тъй като все още останало значително по брой българско население, живеещо във вакъфските зем(и.
В светлината на тази характеристика на еничарите и на данните, с които разполагаме за навлизането им в българските земи, записаните предания придобиват вече стойност на истински документи. Нещо повече, те проясняват обстановката в Източните Родопи. В преданията конкретна се говори за еничари, за това, че част от тях идват от еничарския център Одрин и че се заселват в някои от селищата, които овладяват. В Църквица и Кадънка те не само заграбват имотите на избитите, но заживяват брачен живот с жените и дъщерите им.
Сега и две други предания, записани в селата Падина (Мукмуллар) и Главник в Ардинско получават неоспоримо потвърждение. При помохамеданчването на с. Падина ударът е дошъл от с. Мак, Ленищенска община. През 1979 г. К. Венедикова, изследвайки над, гробните плочи в село Мак, установи, че много от тях са посмъртни паметници на цяло поколение еничари; Абдуллах, починал през 1788 г., е син на алемдар (знаменосец в еничарска част); друг гроб е на Али — внук на „байрактар"; трети — на Мехмед, син на алем-дара Хасан и т. н. Това еничарско гнездо е свършило не само черната работа по налагането на исляма в с. Падина, но и го е поставило в пряка зависимост от еничарските аги. Изрично се споменава, че землището му попаднало в ръцете на прословутия Мукмуллия и това дало дори отражение върху името му — Мукмуллар (Мукмуллийците).
В съседното село Главник помохамеданчването е свършено от друг еничар — Хасан баше. Попаднало под негова зависимост, то започнало да ое нарича Хасан башалар, т. е. Хасан башовите хора. Изобщо ени-чарското звание „баше" е твърде разпространено в селищните наименования в Източните Родопи, въпрос, който ще разгледаме отделно. Точно селищните имена ни дават понякога нишката, по която се проследява заселването и развитието на цели еничарски родове. Ще се спрем на един от тях.
В крумовградското село Кандилка до Освободителната война се прочул местният ага Исмаил Джанаварлията, В превод „джанавар" означава "хищен, жесток и кръвожаден изверг". За Джанаварлията населението помни как се е справял с непокорните при събирането на данъци или при изпращането им в султанската войска. Дори се показва кютюкът, върху който е сякъл човешки глави. По проучванията на Ив. Делиагов джамията, издигната в памет на Джанаварлията, била в с. Кандилка, но гробът му — в с. Конче, тъй като районът на с. Кандилка се смятал за „нечиста земя".
Исмаил ага е бил един от късните кърджалийски главатари. В преданието за него се разказва, че водел бандата си чак до Чанак кале. След това станал султански човек, предал хората си и заел висока длъжност. В надписа на джамията Джанаварлията е посочен като Исмаил Али ага и несъмнено е, че е от еничарския род Али башалар, живеещ в село Кандилка. За този род се знае, че коренът му е от с. Ручей, където отначало живеели Джанаварлиите и където
някога се появила групата от „гюмюрджинските тур-ц#и, която помохамеданчила селото. С това целият път, извървян от рода, се възстановява пред очите ни — оТ еничарството през кърджалийството, та до вярното служене на султана до края на XIX век. Енича-рянът Али баше е бил в групата, която налага исляма в с. Ручец (бившо Кара клисе). След това той, или негов потомък, се прехвърлил и заселил в с. Кандилка. Новото еничарско гнездо е било тогава сред българи и това личи по все още запазилите се имена на две от махалите на Кандилка — Клисе дере и Тетерлик. Изглежда, наследниците на Али баше са се разпореждали в селото. Родът им се вкоренил, пък и с жестоките си методи Джанаварлиите смазали последните остатъци от българското население в Кандилка. Видният изтърсак на рода обаче е знаел каква земя владее и е поискал да бъде погребан не в нея, в Ахрян-лъка, а сред „чистите" мюсюлмани на с. Конче.
В Крумовградско и Ардинско по памет се знае още за рода Сюлейман башалар от с. Голямо Каменяне, за рода на Махмуд от с. Синигер, дошъл някога от Одрин, за рода Осман кулоглулар от с. Токачка, за Онбашията от с. Бубино, който се заселил тук, за един от родовете в с. Богатино, дал много „бюлюк-башии" и т. н., и т. н. Сами по себе си тези родови хроники са доста несигурно историческо градиво, но ако ги допълним с по-детайлно изследване на имената и топо-нимията в близост на селищата, веднага се открояват следите на еничарското нашествие и осядане, на помохамеданчването на старото българско население, както и останките от християнското му минало. За това и ще се спрем на няколко компонента, част от старите имена на селищата, известни ни по османски документи, по салнаметата или от преброяванията през 1920 и 1926 година.
— чорбаджи — добре известна титла от късния пе
риод на османското господство за означаване на бо
гати първенци — християни в селата и градовете.
В турския език обаче се използува само като високо
еничарско звание, съответствуващо приблизително на
командир на самостоятелна еничарска част;
— баше (беше) — еничарско звание на по-стар и
по-опитен еничарин, водещ група еничари;

— орта — еничарско поделение с приблизителен съ
став на дружина;
— бекташи — член на еничарския бекташийски ср.
ден или дервиш от същия орден;
— емир — заповед. Думата означава и звание. То
се е давало до Мехмед II само на османските бегове
и на принцовете от османската фамилия и не може да
се предполага, че наименованията на селища в Източ
ните Родопи могат да имат връзка с толкова високо
поставени лица от османската династия. В редки слу
чаи се използува за означаване на глава на племе и
старейшина. В Източните Родопи се среща като съ
ставка на селищни наименования — Емирлер, Емир-
кьой и пр., и се свързва с прилагането на емира за
помохамеданчването.
Тези бележки въвеждат в по-определена категория селищата, споменати малко по-горе.
В с. Голямо Каменяне има не само род Сюлейман башалар, но и махала, Сюлейман башалар. С нея съ-седствува махала, носеща име от еничарско дервишко звание — Бекташлар (Бекташиите). Това съвпадение ни насочва да търсим в селището Голямо Каменяне някакво старо заселване на еничари. Нищо необикновено няма в това, че митическият основател на с. Синигер Махмуд е дошъл от Одрин. Родът на Онбашията от с. Бубино откриваме в махалата Ахмед башалар. Село Богатино, Ардинско, в което живеел „бюлюкбашии", е със старо наименование Чорбаджи-лар, селище, приело името си от видни еничарски главатари. Най-после и родът Осман кул оглулар от с. То-качка ни кара да мислим за еничарите, защото това „кул оглулар" - званието, което приемали децата на еничарите, наследили бащите си в кървавия им занаят.
Направените съпоставки, разбира се, не са категорично доказателство, обвързващо посочените селищни наименования с еничарството. Затова към тях ще добавим един нов и неоспорим аргумент. В Ориенталския отдел на Народната библиотека се съхраняват молби на първенци от каазата Султанйери, отнасящи се до 1808 и 1816 година.1 Под тях стоят подписите (отпечатъци от пръст) на цяла поредица еничари: Сеид Муса чорбаджи от с. Къклица, Али беше от с. Пото-чарка, Али беше от с. Поточница, Юмер беше от с Друмче, Халил беше, Хасан чорбаджи от Биволяне, Якуб беше от с. Царино, Мехмед Емин беше, Кара Мехмед беше, Азис беше Яхяоглу, Ахмед, син на Ра-мазан беше, и Ахмед беше — и двамата от с. Ручей, Дурмуш беше от с. Чуково, Елхадж Али — алемдар от Хисарйери. Списъкът на изброените еничари и синове на еничари не е пълен. Документите отразяват затегнали се спорове между първенците в Султанйери и ако имахме подръка и молбите на хората от противната страна, броят им би се увеличил двойно, ако не и повече.
Нашите проучвания оформят няколко района, в които еничарството в Източните Родопи действува и се настанява. Това, са главно контактните зони с българо-мохамеданите по западните и южните граници на Кърджалийски окръг, а донякъде и във вътрешността му. Разпределението се очертава така.
В обшините Загражден и Безводно еничарите не са оставили следи в селищните наименования. По на юг от тях, в Русалско, е махалата Бекташлар от с, Сполука.
В Ардинско освен посочените Хасан башалар (Падина) и Чорбаджилар (Богатиново), намираме махалата/ Юсуф башалар. Към с. Долно Прахово е Вели башалар. С емира за помохамеданчването е свързана и махалата Емирлер от с. Бял извор. Ибрям башалар в същата община не стои изолиран с името си, защото тук е и махалата Кълъчлар (Кълъчлинте), пък и то-понимите Клисе тарла и Айрен (Ахрян).
По на юг, към Бенковски и Кирково, е с. Пресека, за което вече говорихме. Тук; е и селото Емирлер (Добромирци). В този район откриваме и махалата Али паша (Али баше).
В общината Фотиново е махалата Али башалар от Кърчовско и в съседство с нея — махалата Гяур Хасанлар. Фотиновският район, изглежда, до късно се е запазил като християнско средище. Предполага се, че в местността Папазлъка е бил един от метосите на Бачковския манастир.
Голяма роля в еничарското нашествие и помоха-меданчването е играл и районът на село Чорбаджилар (Чорбаджийско). Тук е границата с помохамеданчените български села. В с. Шопци (Емирлер) е и на халата Тодорооглар (Тодоровите синове). В съседното Домище намираме също следите на прословутия емир за налагане на исляма — махалата Емир оллар и а съседство местността Клисе чаир. Малко по на изток е Гяурдере (Пенковци) с махалата Бекташ олан.
По течението на р. Върбица се срещаме с друг ени-чарски център — Мастанли (Момчилград). Една от съставните му махали е Чорбаджилар и сега става ясно защо мъжете от Загражден са били отведени, га да бъдат обрязани не в близкото Ардино или в каазалийския център Хасково, а именно в Момчилград, откъдето може би са набрани част от еничарите, нападнали Загражден. По същата ос, от Чорбаджийско де Момчилград, е селото Бекташи, в което влиза махалата
Емирлер.
В Джебелско до 1912 г. в селата Теменуга и Щерна са живеели българи мохамедани. В близост до Теменуга е махалата Бекир башалар и местността Гяур йери. По на изток е с. Клисели (Църквица), където при археологически разкопки се откриха стари славянски погребения от IX—-X век. В; съседство е Бек-ташлер (Папрат) и махалата Ахренлер.
Прави впечатление, че имената гяур, клисе, бекташи, чорбаджи, баше, емир се срещат винаги групирано, те са обвързани по териториалната си концентрация, по стара религиозна характеристика на района и по званията на извършилите помохамеданчването. Такава малка група намираме на няколко километра южно от Кърджали — селото Емирлер (Геново) с местността Гяур мезар и развалините Гяур евлерн (Гяурските къщи), закътани в.дола на Кьошдере. На северозапад от Кърджали, в райони на Енчец, се намира друго Емирлер (Главатарци) и в близост до него са Хайрандере и местността Папазлъка при с. Зеленика. Тук в непосредствена близост на града е селото Скърбино (Азаплар). Азебите са род еничарска войска, набирана главно по девширмето. Името е илй от събран голям набор християнски младежи от това някога християнско село, или от оседнали азеби след разпущането им. За азебите по-определено се говори в една от махалите и за един от родовете в района на Черноочене, където се помнят предания за набиране на младежи за еничарската войска. Разпръснати топоними от подобен род се откриват в община Черноочене — с. Емир оглар (Вождово) и в с. Чифлик, където откриваме рода Чорбаджилар, махалата Чорбаджи махле и топонимите Клисе чешме и Клисе янъ.
В Крумовградско се намира друга значителна група от селища, свързани с еничарството и помохамеданчването от втората половина на XVII век. Село Средско е със старо име Ортаджи, т. е. селото, в което е имало по-голяма концентрация на членове на еничарска орта. Като селище на еничарски главатари се очертава с. Синделци (махала Чорбаджилар). Еничарските Му-рад башалар (Метлика) и Хюмет башалар (Пашинци) са събрани в община Пловка, в която е и махалата Гасна оглар.
За с. Кандилка говорихме по повод на Джанаварлията. Но близо до него е не само с. Ручей, откъдето с започнало помохамеданчването в Султанйери, а и махалата Емирлер от с. Сърнак, селото Кулджилер (Храстово), чието име идва от „кул" — роб, войник от робите, а еничарите носят открито званието роби на султана.
Районът в непосредствена близост до Крумовград е също известен с обилие на християнски топоними и следи от стари черкви, чиито имена се знаят. Тук до с. Овчари са Клисе тарла, Еленка тарласъ, Клисе дю-зенлик, както и махалата Емир оллар от същото село. Целият обширен район на юг и по течението на реката Елбасан се помни от местното население като район, населяван някога от ахряни, и затова се нарича Старият ахрянлък. Посочените села са изцяло в този район. Сега границите на Ахрянлъка са изместени далеч на юг, селищата по течението на р. Елбасан са турци-зирани и съседствуват със селата на потомците на помо-хамеданчените българи от Тихомир, Егрек, Девиснлите, Аврен, Черничево.
В долното течение на р. Крумовица са селата Поточница и Поточарка. Документите, които посочихме, доказват и там наличие на еничари. Вероятно те са се разселили по течението на р. Арда, защото освен махалата Кълъчоглу от Поточница по-нагоре по реката е било и Осман башалар (Османово), сега под водите на язовир, „Студен кладенец"44. За еничарите от Осман башалар доскоро се помнеха предания за стращ, ните им изстъпления и за масовото клане на българи в близкото Гяурдере.
Опитахме се да осмислим фактите от селищните имена в обширен район на Източните Родопи, да ги осветлим с наличните документи, със запазени предания ц езикови свидетелства. Картината, която се очертава, е изненадваща. Областта, в която се срещат селищните имена Чорбаджилар, Башалар, Емирлер, Бекташлар, е точно ограничена. На север от Арда тези селищни имена са малко на брой и достигат до хребета на Североизточните Родопи. В Хасковско и Харманлийска те не се срещат. Забележително е, че в тази зона няма насилствени помохамеданчвания, няма „помаци"44. На изток от Попско, в старата Димотишка кааза, подобни селищни имена също не се откриват. В Софлийско, Дедеагачко и в Гюмюрджинско поле изобщо ги няма. На запад в Ахъ Челебийско (Смолянско) села с подобни названия не са познати, но вероятно във връзка с участието на еничари при помохамеданчването са запазени топонимите Еничаровото при Слазеево, Еничаровото при с. Тикале, Емирското при с. Арда, Смолянско.
Очевидно еничарската агресия от втората половина на XVII век е обхванала главно планинските части на Източните Родопи и Смолянско. Подкрепяна от бекташийски дервиши и получила официална санкция с някакъв емир, тя се е разразила в жестока и продължителна кампания за налагане на исляма и за уся-дане на еничарите, които продължавали да нахлуват от каазалийския център Гюмюрджина и по течението на р. Арда от Одрин. Тази вълна обаче е била ограничена от силните владетели на богатите зиамети в Хасковско, Димотишко, Ференско и Гюмюрджинско, събиращи в земите си застрашеното българско население и сдържащи еничарския натиск. За еничарите земя и дом в тимарските села и в зиаметите не е имало, защото отдавна земята и селяните са били в друга сфера на екоплоатация. В старите османски списъци на населените места в Източните Родопи от 1608, 1614, 1626, 1676 г.1 не е отбелязано нито едно село с името Чорбаджилар, Башалар, Емирлер, Бекташлер. Това е категорично доказателство, че събитията, които са наложили тези имена, са от последните десетилетия на XVII век. От края на драматичния XVII век нататък в споменатия район бързо нарастват имената със съставки ходжа, хаджи, имам, молла, хатиб — религиозни мохамедански звания. Те говорят за масово настъпление на исляма. Оттогава започва и изтласкването на къзълбашите от редица села и постепенното свиване територията им до сегашните й граници.

ДЖАМИИТЕ

Години наред проучванията по налагането на исляма в Родопите бяха истински омагьосан кръг, в който не всичко можеше: да се обясни. Дори датирането на масовите акции по помохамеданчването на родопските българи се натъкваше на непреодолими противоречия. Напоследък се възроди една стара версия, че налагането на исляма в Източните Родопи е станало по времето на Селим I и по-конкретно през 1515 г. В една статия, публикувана през 1985 г.2, проф. П. Петров смята, че „селата в Кърджалийски окръг" са били масово ислямизирани именно тогава. Това е недопустима грешка. Приведените от П. Петров „данни" за сан-джака Чирмен, в който той включва земите на целия окръг, не се отнасят за него. Дори и да са верни сведенията му за броя на мюсюлманите в Чирменския санджак — (89 %), в които лично се съмняваме, трябва да се каже, че само бившата Кърджалийска околия е в ТОзи санджак, а Ивайловградско, Крумовградско, Момчилградско, Джебелско, Ардинско и района на Кирково и Бенковски са вън от него. Те са в Паша сан джак. Точно в този период, след 1515 г., броят на християните в Кърджалийски окръг е голям и ние вече? посочихме тези данни, извлечени от османските регист-ри. Тезата за големия размах на „първото" помохаме-данчване може да е вярна за други области на Балканите и по българските земи, но за Кърджалийски окръг тя е абсолютно неприемлива и не отговаря на: историческите факти и сведения.
Въпросът кога прониква мохамеданството в планинските райони на Източните Родопи е много съществен. Както е известно, тук през 1491 г. във вилаета Запла-нина от 2548 християнски домакинства само едно е приело исляма. Как е била преодоляна съпротивата на тазк маса от българи в Запланина, за да могат само след: 25 години, т. е. в 1515 г., да се превърнат в мюсюлмани?
Търсейки истината, ние ще се върнем на документа и събития, които по-приемливо обясняват проникването на мохамеданството по тези места. По този повод ще се спрем на известния доклад на Кучибеш Гюмюрджински до султана от средата на XVII век. В него се цитира един стар закон на Сюлейман I от 1537 г., а по-нататък Кучибей продължава: „Има такова кануннаме, че мюсюлманите, живеещи в някои села, където няма джамия, и по тази причина не извършват обществена молитва, управителят може насила да ги накара да построят джамия и да наложи' наказание на тези, които пренебрегват богуслужението."15
Тук вече навлизаме в същината на нашето проучване. Оказва се, че джамии могат да се строят не само поради религиозната потребност на хората, а по при-нуждение. Второ: по всички данни, с които разполагаме в Кърджалийски окръг, джамиите са строени главно в края на XVIII век и все около 1800 година. Джамията в Крумовград е завършена в 1906 г., в Кърджали — 1812 г., в Джебел — 1804 г., в Ардино — през 1796 г. Най-старата джамия в окръга е тая при с. Чал, Крумовградско, построена през 1786 г. Знае се, че дотогава джамия в Крумовградско не е имало и че най-близката джамия е била в с. Халваджи, Ди-мотишко.
Ако вникнем по-дълбоко във факта на късното строителство на джамии в Кърджалийски окръг, първото нещо, което ни озадачава, е защо населението в планинската част на Източните Родопи, ако е мохамедан-ско, толкова късно започва да издига джамии? Когато говорим, че е „късно", ние можем да определим това забавяне с точност! до година. Ако пресметнем, че катастрофата на нашествието в тази област се е разразила веднага след битката при Чирмен през 1371 г., джамията вЧал е построена точно 415 години след завладяването на Източните Родопи, тази в Джебел — 433 години, а в Кърджали — 441 години от началото на нашествието. Тук възниква първият наш въпрос. Ако в същия този район са излезли турци-мюсюлмани и са се заселили, ако през 1515 г. населението масово е помохамеданчено, защо не е изпълнен законът на Сюлейман I и не са заставени жителите на мохамедан-ските селища да си построят джамии?
Има един коректив към този въпрос и това е, че ние даваме годината на строежа на по-солидни сгради от камък, а може би по-преди са строени малки и невзрачни джамии. На тази бележка е несъстоятелна. Ние отчитаме всъщност не годината на строежа на сегашната Кърджалийска джамия, а оная, която е била издигната по-рано и е строена от дърво. Именно тази дървена джамия е била построена през 1812 г., а сегашната е изградена към края на XIX век. Солидна джамия е била построена в град Хасково през 1396 г. и тя съществува и досега, но защо в Кърджалийски окръг такива джамии като Чалската, Ардинската, Дже-белската се появяват 400—500 години по-късно, почти към края на робството?
Нека най-после зададем и последния си въпрос: какво е това население, което не строи джахмии и защо не ги строи?
Истината е, че до началото на масовото помохаме-Данчване в Родопите към 1669—1670 г., което се е проточило след това повече от един век, населението
Кърджалийски окръг е българско и християнско и Дотогава то не се е нуждаело от джамии. Доколкото по тези места е имало тюркска колонизация от ося-дащи юруци или от интернирани групи религиозни сек. танти, прогонени от Анадола, техният брой е бил малък. Къзълбанште не издигат джамии и нямат ходжи. Юруците са още с неукрепнало мохамеданско съзнание и някои от тях турският пътешественик Евлия Че-леби, които намира в Беломорието, през 1670 г. нари-ча „мъчни неверници".
За твърде неукрепналите във вярата си юруци и къ-зълбаши, които се смесват с местното българско население, джамиите не са потребност в религиозния им бит. За българите в областта обаче, до 1670 г. и много по-насетне, не джамията, а черквата е била насъщна потребност. Това личи не само от развалините на стотици черкви и параклиси, които намираме в окръга, но и; от имената на много местности, които запазват наименованието „черква", „черквището", а з районите с тюркоезично население съответният вариант на думата — „клисеи — „черква". Много райони в окръга са изпълнени с наименованията: „клисе", „клисе тепе", „клисе харман", „клисе дюзенлик", „клисе дорусу", „клисе йери", „клисе сърт", „клисе борун". Плътността на тези топоними в така наречените „турски села" е много голяма и дори се помни коя черква е била стара и коя нова — „Ески клисе" и „Йени клисе". В българомохамеданските села това явление е далеч по-очевидно, защото тук населението помни не само местата на старите черковища, но и имената на разрушените черкви: с. Старцево — „Свети Илия", в с. Неделино — „Света Неделя", в с. Загражден — „Свети Георги" и т. н.
Масовото разпространение на топонима „клисе" говори, че помохамеданчването на населението в Кърджалийски окръг е станало късно, много по-късна от 1669—1670 г. За това имаме и други доказателства, по повод на което ще цитираме един неотдавна станал известен османски документ.
В Ориенталския отдел на Народната библиотека, със сигнатура на хасковския кадия, се пази документът 6/54. В| него е записано, че на 8 април 1673 г. жителят на село Маслиново (на границата между Хасковски и Кърджалийски окръг), някой си Мехмед, отправя следната молба до султана: „Понеже нашето
село е далече от града (Хасково) и другите села и наблизо няма свещенна джамия, моля да ми се разреши, със собствени средства, да построя джамия, която да се нарече Дервиш джамия."
Преди три години заедно с К. Венедикова посетихме Маслиново, за да видим тази стара джамия. От възрастни хора разбрахме, че действително такава малка дървена джамия е имало в селото, но от нея са останали едва забележими развалини. Документът е потвърден по несъмнен начин, но какви са изводите, които могат да се направят от този факт. Забележете годината, в която е отправена молбата — 1673!! Това е незабавно след разразилата се стихия на масовите помохамеданчвания. Обърнете внимание също така на факта, че в селото дотогава няма джамия, а джамии няма и в околните села и чак до Хасково. Близките до Маслиново села са Черешица, Долно и Горно Войводино, Мандра, Орлово, Зорница, Мост, Крин» Долна крепост, Широка поляна.
Защо в тези села няма джамии? Защото в старите османски регистри се открива, че това са християнски села. За Зорница това е известно от документ от 1475 г. Селата Маслиново, Мандра, Долна крепост по един регистър от 1626—1627 г. плащат данъка джизие, определен за християните. В Горно и Долно Войводино са нахлули „читаци" по време на кърджалийските вълнения. В един документ от 1799 г. се говори че те са избили мъжете и са заграбили жените и момичетата. Такава е етническата и религиозна обстановка в района, където е трябвало да се построи през 1673 г. първата джамия.
Ние не ще коментираме повече въпросния документ, но ако повечето джамии в Кърджалийския край са построени към 1800 година, а въпросната Дервиш джамия в 1673 г., то това е пак 302 години след османското завоюване на Родопите. Защо толкова късно? И възможен ли е друг по-разумен отговор от този, който застъпваме?

[Ванина]

Жената ражда рожба съ Образа на кръвьта и Духа на първиятъ си мъжъ, а нищо, нищо не е остало отъ гена и характера на Дедите ни у еничарите. Гъбата е трила и поменъ не е остало отъ образътъ на бащата. Никва родова паметь. Нищо не имъ е проговорило въ Сърцето. Кво са ги правили, какъ са ги обработвали... Все пакъ някои деца са ги отмъквали и отъ по голяма възрась и останалъ ммъ е някакъвъ споменъ. Не е ли надделявалъ образа на любящата имъ майка? Жестоки са били тези люде. Но все нещо отъ Българското имъ остало. Защото кога си крадяли булка, те все пакъ се отнасяли къмъ нея подобаващо като съ Жена. Те са я пазели и тя имъ раждала. А днесъ Жената е нищо повече отъ една мръвка апетитна. Заебешъ я и зережешъ я. Това е днешното еничерството. Обработката на човеците е страшна. Изтривнето на родовата имъ паметъ и всико човешко въ сърцата имъ е много по на ента степенъ отъ колкото по онова време. И нищо, нищо не си спомнмятъ промитите човеци отъ онова славно време кога Семейства и Любовь и Рожби е имало. Днесъ еврейската сексуална революция е побъркала и мало и старо. Нищо човешко, нищо. Отъ дечица людете ги обработватъ яко. Днесъ и на момиченцата и на момченцата улавятъ душичките имъ чрезъ образи реклами филмчета, играчки, че и физически намеси - ваксини, лекарства, храни и др. и др. Улавятъ душичките имъ и ги отвличатъ далече далече отъ Българскиятъ ни Духъ.