Помохамеданчането в Източните Родопи, Скритото християнство(Из книгата Ахрида)

[Йордан_13]

СКРИТОТО ХРИСТИЯНСТВО
Налагането на исляма по време на „първото" или „второто" помохамеданчване в Родопите е едни от митовете за всесилието на султаните. Като крупни въоръжени акции и едното, и другото успяват да изверят значителен брой християни. Но религиозните вярвания са такава духовна същност на народите, която бавно и продължително се променя. Уверени ли сме, че след като въоръжените отряди са напуснали помо-хамеданчените села и след като черквите са разрушени, родопското население е захвърлило старите си вярвания, ритуали, обредна система, проникнали дълбоко в сложната тъкан на ежедневния и празничен бит на хората?
Въпреки насилията и страшния надзор над довчерашните християни, въпреки създадената мрежа от мохамедански училища за обучение на ходжи и проповедници от средата на местното население, десетилетията се нижат едно след друго, а населението продължава да тачи своите „гяурски" обичаи, да пази християнските си реликви. И така... почти до наши дни.
От много отдавна в краеведческата литература за Родопите се изнасят факти, че старото християнство на родопските българи не e заглъхнало през целия XIX и дори в началото на XX век. Касае се за масово явление, което след помохамеданчването обхваща продължителен период — цяла епоха на скрито християнство. Как поробителите се борят с „гяурските" преживелици и кога тази борба е била в разгара си, ще се опитаме да! изясним с едно предание от с. Пресека, допълнено с проучванията на археолозите.
Ние споменахме за това предание, публикувано от Н. Иванов, а ето и продължението му. Това, което разказва един от живите старци на селото през 1928 г. е записано така: „.. .Е, нямало какво да се прави, станали сме мохамедани, обаче и черквата си не сме забравили и тайно най-старият от селото е бил задължен да ходи и да пали свещица върху могилата. Това е продължило дълги години, докато тия читаци са забелязали, че се пали) свещ и си турили за задача да Да заловят тоя, що пали свещта. Тогава от Златоград или от Кирли (Бенковски — б. а.), дошъл тук един грозен читак — ужасен главорез с няколко башибозуци. Поставили пусия и най-сетне заловили виновния, а той е бил мой пра-прадядо и сред селото го обесили. След това всички привърженици на християнството, макар и тайни, са били изклани и останали само няколко къщи. Изпразнените от изкланите къщи били заети от башибозушки бабаити, които заживяли брачен живот с вдовиците и дъщерите на избитите българи и по този начин са ни отделили съвсем от нашите и не сме чували ни дума български, поради което сме загубили и езика си..."
По-нататък в публикацията на Н. Иванов се разказва, че старецът му посочил мястото на разрушената черква и че след три дни „цялата черква бе отворена". В същото време кметът на с. Добромирци му съобщава, че дерето между общината и районната джамия се нарича „Клисе дере" и след разкопки Н. Иванов открива развалините на триабсидна черква.
Нека се спрем на това предание и се опитаме да отделим спорното от безспорното в това, което преразказваме. Кое е спорното?
Самият разказ. Дали действително този разговор се е състоял и не е ли възможно Никола Иванов да е „съчинил" тази история? Второ. Ако допуснем, че старецът е искрен, а Н. Иванов вярно е предал разказа му, възможно ли е разправата със селяните-християни в село Пресека да се е случила по времето на неговия пра-прадядо. Приведено към нормална датировка при пресмятане броя на поколенията, следва, че пра-пра-дядото е обесен към 1800 година. Трето. От разказа естествено произтича фактът, че след помохамеданчва-яето е последвал период на скрито изповядване на християнството, който е продължил до към 1800 г. Времето на помохамеданчването не е споменато от ста-реца. Колко време е продължило скритото християнство на местните жители — също. Но преданието отбелязва тези два момента. Четвърто. Какви са тези башибозуци" и „читаци", които са главните действуващи лица в трагедията? Пето. Възможно ли е било в границите на Османската империя към 1800 година Да се върши такъв масов геноцид, да бъде унищожавано мъжкото население на отделни села, да заграбвани жените и момичетата, а в опустелите да се настаняват нови заселници? Както се вижда, кълбото на това предание трябва да се разплете докрай за да се разбере дали съдържа някаква историческа истина.
Въпросите, които се опитваме да разрешим, се вписват в рамките на компетентност на голямата археологическа експедиция, организирана от Археологическия институт при Българската академия на науките в три-годишния период от 1960 до 1962 г. Тя обхваща Родопската област, включително и района на с. Пресека, и съсредоточава вниманието си главно на старите некро-поли (гробища), останките от разрушени църкви и други старини. Част от резултатите й са публикувана в сп. „Родопски сборник", кн. 1 и 2 от 1965 и 1969 г., в статиите „Средновековни некрополи в Родопите" и „Средновековни църкви в Родопите" и др. В експедицията по различно време участвуват: проф. Ст. Михайлов; — като ръководител, археолозите Ек. Манова., С. Георгиева, Я. Младенова, Г. Кацаров, специалисти от Археологическия институт, и др. Районът ча проучване е голям, от Девин до Кърджали, но( ние ще се спрем само на откритията и историческия коментар към тях главно на некрополите и църквите, като материал за сравнение и проясняване на „случая Пресека".
Интересни са резултатите от разкопките на проф. Ст. Михайлов е района на с. Пресека и с. Добромирци, където е записано преданието. В землището на с. Пресека Ст. Михайлов открива развалини от църква, която съответствува на първия храм, описан oт, H. Иванов. В своята публикация Ст. Михайлов потвърждава, че развалините са в местността, наречена „Клисето" (в-разказа на стареца — „Клисе тарла") и че е разположена в район на голямо мохамеданско гробище.
Преди да продължи описанието на други църкви в този район;** Ст. Михайлов обръща, внимание на следното: „В архитектурно отношение тази църква не представ-лява особен интерес, но тя има голямо значение за решаването на някои въпроси* свързани със съдбата на родопското население, приело исляма. Фактът, че църквата се намира до самите мохамедански гробища е сам по себе си показателен^ Като се има предвид верската нетърпимост в миналото, става ясно, че нито е допустимо изграждането на християнска църква до турски гробища, нито обратното — турски гробища до християнска църква. Тази симбиоза е станала възможна само благодарение на определени исторически условия и предпоставки, които са благоприятствували подобно необичайно съчетание. Тукашното мохамеданско население само е нарекло развалините „Клисето", следователно, то е знаело, че това е църква. В случая най-приемливото обяснение ще бъде, ако приемем,; че църквата е съществувала преди да е имало на това място мохамедански гробища. Когато населението е било помохамеданчено, то е продължило да погребва своите мъртви около църквата, както това те са правели и като християни.
Този голям откъс от статията на проф. Михайлов потвърждава старото съобщение на; Н. Иванов за намерените развалини от църква в с. Пресека и заедно с местния топоним доказва, че дълго време местните българи скрито ca изповядвали християнството, в резултат на което се е получила и „симбиозата" от християнски и мохамедански ритуали при погребенията.
Тъй като става дума за най-същественото — скритото християнство, което са изповядвали българите от с. Пресека, нека спеменем и случаите с мохамеданските гробища при селата Беден и Крибул, към които Ст. Михайлов ни препраща в същата статия. В своите проучвания археоложката С. Георгиева описва в Бе-денския район едно „Каурско гробе". В един от гробовете тя намира дубровнишка монета от XVII векг като явно указание, че помохамеданчването на местното население е станало поне във втората половина на века. „Съвсем наблизо —- продължава С. Георгиева, — се намират мохамеданските гробища на сегашното село* зеден. Очевидна е връзката, между християнското и мохамеданското гробище, което се дължи на обстоятелството, че едно и също население, макар и да е променило религията си,! продължава да погребва умрелите до своите деди и прадеди". Впрочем С. Георгиева в своята статия прави и други интересни конста-тации, например, от махалата Раевци в Маданско, където помохамеданчените българи и до наши дни по-гребват мъртвите обърнати не към Мека, а по християнската посока изток—запад.
По повод на българомохамеданското селище Крибул разкопките в разрушената църква и некропола на се лото проф. Ст. Михайлов отново отбелязва следното-„В гробовете на Крибул е налице едно интересно смесване на мохамеданския и християнския (погребален обред. Този факт е косвено указание за сравнително късното време, от което произхождат; някои от гробовете около църквата. Населението е продължавало тук да погребва своите мъртви, след затрупването на църквата, когато то е било вече мохамеданско, но все още с неизчезнали напълно от неговия погребален обред християнски отживелици". Църквата при с. Крибул, по мнението на Ст. Михайлов, е строена към XV—XVI век. Що се отнася до некрополите в българомохамеданските селища, археолозите намират в гробовете различни вещи: гривни, обеци, пръстени, остатъци от дървени ковчези и др., а в Крибул и по един жетварски сърп в четири от гробовете. Известно е, че в мохаме-данските гробове е забранено да се поставят каквито я да било предмети.
За да приключим с намесата на археолозите в нашето проучване, нека довършим съпоставките и с намереното в с. Добромирци, което съотвествува на разкритата от Н. Иванов триабсидна църква. Проф. Михайлов намира не само споменатата от Н. Иванов църква, но и събира допълнителни сведения от населението. Триабсидната църква е първото нещо, което той установява. Населението наричало това място „Ени кли-се" — „Новата църква". Но на височината „Папаз тепе" той открива останки от друга голяма манастирска църква. На 2 километра североизточно от Ени клисе, над махалата Здравчец, са намерени останки от трета църква — „Ески клисе" — „Старата църква".
Както се вижда, потвърждават се фактите, че при османското нашествие, завоевателите намират в Родопите българско население, което изповядва християнството. То строи църкви и погребва мъртвите си по християнския обред. Потвърждава се и фактът на по-мохамеданчването, със същественото допълнение, че до вкореняването на новата религия населението продължава скрито да изповядва християнствота си и дори в новите си мохамедански гробища, пак в района на старите, това става твърде често по запазения обичай. Haй-много места, а това вече се потвърждава с нови находки, на надгробните камъни в мохамеданките гробища, изписани на арабица, се открива християнският символ — кръстът, изсечен в долната част на Камъка, която оставала заровена в земята. Такива кръстове по мохамедански погребални плочи, са от които в Смолянско и Кърджалийско и се съхраняват в музеите. При етнографските проучвания в Родопите се намират сред българите мохамедани много вещи от християнското минало — кръстове, просфори, икони, църковни предмети, които продължават да се съхраняват и крият от населението като светини. С годините обаче християнските обичаи постепенно са заглъхвали и двуобредната система е отстъпила» място ла по-чистите форми на мохамеданството.
В случая със с. Пресека обаче наблюдаваме нещо друго. Бавният процес е бил прекъснат от нахлулите главорези в селото и за скритото си християнство селяните е трябвало да се разплатят жестоко — повечето от мъжете с живота си, а жените и девойките с робство в читашките семейства. Това, което е станало в Пресека, вероятно не е единично явление. Съвременната ни представа за тези избивания на мъже и отвличане на жени са непълни, а геноцидът в бившата Османска империя е голям и сложен въпрос и затова ние ще се задоволим само със случая в с. Пресека, като посочим главните действуващи лица в драмата. В преразказа на Н. Иванов се казва, че това е „един грозен читак-главорез" с няколко „башибозуци", до-шъл от Златоград или може би от Кирли (Бенковски). Това е съществена и немного ясна страна на преданието. Наименованията „грозен читак", „главорез" и “башибозуци", които са извършили клането, са общоприети епитети от по-късно време. Ако по-просто си поясним събитието, става ясно, че убийците не са от самото село. Главорезите са дошли отвън, от по-голе-мия административен център — Златоград или Бен-
ковски. Те са предвождани от „един", а командата му се състои от още няколко души. Точният им брой не знаем, но това не е фанатизирана мюсюлманска тълпа, организирана група на властта, която е разположена
в централното селище на района (Златоград, който по-късно става център на кааза( или в с. Бенковски което селище остава като община — нахия). Най-общо казано, работата по проследяването, разкрива. нето и наказанието на скритите неверници се извършва от органите на властта. За споменатото време полицейските функции и потискането на подчиненото родопско население се е извършвало от групи еничари пръснати в много села, включително и в българомохамеданските. Някои от тях са пришелци отвън, които наскоро са оседнали в селата и се опитват да си присвоят земя и жена, за да създадат семейства. Без да изнасилваме историческата истина, трябва да се приеме че избиването на мъжете в Пресека е било работа на еничари. За това свидетелствува и споменатият от Ст. Михайлов топоним в района на Добромирци — „Чорбаджилар".
Остава да си изясним още два съществени въпроса: възможно ли е избиването в Пресека да е станало към 1800 година и как по-късно селото е турцизирано?
За избиването на мъже от местното българско население и за заграбване на жените им съществуват немалко предания. За тая практика се говори в османски документи, и то достатъчно близко към предполагаемата от нас 1800-та година. Ето какво се пише в един от тези документи, написан от хасковските големци и имами, в едно донесение до султана от 20 ноември 1799 г. (Обърнете внимание на годината! — б. а.)-Документът се намира в Ориенталския отдел на Народната библиотека със сигнатура OAK 22/54: „Поменатите изоставили родните си планински села, слезли и се разположили в близките, на около час-два от Хасково, села. Те там не само избили главите на много семейства, взели имотите и къщите им... но и насила задържали жените и момичетата им." Документът се отнася до кърджалиите, сред които еничарите играят голяма роля.
Този документ сме цитирали и по друг повод и трябва само да добавим, че това става на границата меж~ ду бившата Хасковска и Кърджалийска околия. Странното е, че след описваните събития две от тези села започват да се наричат Стар читак и Нов читак (Долно и Горно Войводино), случай почти идентичен с този в село Пресека, чието турско име е също Читак. Тези мена не се откриват в по-старите османски регистри селищата от Кърджалийски окръг. Стигаме до заключителния етап на трагедията в Пресека, когато старецът в своята предсмъртна изповед казва, че след преживяното селото се е турцизирало, жителите му са загубили дори и езика си, станали сме турци". Тази промяна не се нуждае от много обяснения. Ако в едно малко селце са избити повечето от мъжете, а в него са навлезли и са се настанили в опразнените къщи само няколко еничарски бабаити и 2—3 читашки семейства, в следващите десетилетия то вече ще бъде „турско". Останалите жени и момичета са обречени. Те също приемат езика на заграбилите ги мъже. Същото става и със съхранилите се след клането няколко семейства. Това е най-логичният и исторически доказан път на турцизирането на този тип малки планински селища.
Трагедията на с. Пресека, записана като предсмъртна изповед на един старец през 1928 г. и публикувана -след 10 години, след още 22 години е проверена чрез археологически проучвания. По-късно от езикови свидетелства, аналогични предания, намерени османски документи и вникване по-дълбоко в особеностите на османското господство в Родопите, тя е потвърдена. Възможно е да се намерят и нови допълнителни свидетелства, но и със съществуващите данни, с които сега .разполагаме, „случаят Пресека" е характерен за историческия процес в цялата Източнородопска област, юй е и своеобразен еталон за настъпващите процеси в петвековното османско господство: на завоюване, по-мохамеданчване и турцизиране на част от източнородоп-ското население.
ПЪТИЩА КЪМ ИСТИНАТА
В много от селата вече е забравено по какъв повод
и как са станали помохамеданчванията. Останали да се помнят само лобните места, пръснати по землищата
им, и следите от разрушените църкви. Механизмът на насилието и тласъците, които го привеждат в дви жение, особено за така нареченото „второ" помохаме-данчване, отдавна са предмет на проучвания. По въпроса обаче съществува голямо разноезичие, а и немалко несъстоятелни представи за истинските подбуда на събитията, разтърсили Родопите през втората половина на XVII век.
Първият опит да се изтълкуват фактите е на летописеца поп Методи Драгинов.1 Поп Методи не е осмислил станалото, защото всичко в разказа му започва с интригите на „проклетия" пловдивски митрополит Гаврил, пряк виновник на трагедията. В записа на поп Методи се споменават и други обстоятелства при „потурчването" на чепинци, но ролята на гръцкия владика е изведена на пръв план.
Владиката Гаврил несъмнено има пръст в чепин-ската трагедия, но е наивно да се смята, че в дъното на това помохамеданчване е една фанариотска интрига. Името на Гаврил не се намира в летописа на пазарджишкия манастир „Св. Петър" и в Беловската хроника. Изтъкнатият повод мълчаливо е отхвърлен дори от родопските летописци, които по всичко останало, почти дума по дума, се повтарят с Методи Драгинов.
Наивното осмисляне на помохамеданчването в Родопите е характерно и за представянето на събитията в известния „Исторически бележник". Без да спорим за автентичността на разказа по налагането на исляма в Смолянско, нека отбележим само, че тук не се сочат някакви мотиви на завователя. Действията на Мехмед IV се определят от намеренията му „да потурчи населението", но защо е предприета тази кръвопролитна акция именно от него и точно по означеното време, не е дори загатнато. Мохамеданството и агресивната му същност за анонимните автори на Бележника са достатъчно убедителна причина. Интересно е, че ролята на гръцкото духовенство и на ксантийския владика тук са представени в благоприятна светлина. Несъмнено гъркоманството на райковци е внесло свой коректив в преданието.

(Поп Методи Драгинов, летописецът на манастира
1 Асимилаторската политика на турските завоеватели. С, с. 164 и сл.)

“Св. Петър" и на Беловската хроника са единодушни, че помохамеданчванията през втората половина на XVII век са станали по времето на султан Мехмед IV и
преминаването на войските му през Родопите за “войната в Мора". Пътят на армията е бил от Пловдив за Солун. Това определя и силите, с които е било извършено помохамеданчването, както и обширната територия, в която е бил наложен ислямът. В Беловската хроника обхватът на „потурчването" е разширен, като са, включени и села от „Гюмюрджинско и Фи-либелийско".
В своя труд „Съдбоносни векове за българската народност", 1975 г., П. Петров изяснява историческата обстановка, която предопределя помохамеданчването. Точно по това време се води войната в Крит, обявена за „свещена" и това надига огромна вълна на моха-медански фанатизъм, която залива империята: „Истинската причина (за помохамеданчването) трябва да се търси в разгорялия се религиозен фанатизъм, в липсата на веротърпимост, в нажежената политическа обстановка по време на току-що обявената „свещена* война", в необходимостта да се защити тилът".
Това становище е подкрепено със сведения, които говорят, че войната се е водила при огромно изразходване на сили, тежки загуби и невиждано финансово напрежение. Мохамеданската ярост от войната срещу християните е развързала .всички страсти на пашите и редовната турска армия и на нея трябва да отдадем страшните безчинства и слепия терор, с които се-провежда помохамеданчването. Струва ни се обаче, че изтъкването на религиозния фанатизъм като „истинската причина" за налагането на исляма е необосновано и до известна степен противоречи на обилния исторически материал, който сам П. Петров използува в книгата.
Не са точни обобщенията и изтъкнатото второ съображение за налагането на исляма в Родопите, „за да се защити тилът". Тук отново се натъкваме на познаете ни след Освобождението съображения за „стратегическите" цели на помохамеданчването. Тази идея не е била чужда и на Найден Геров, който като руски консул в Пловдив внимателно е изучавал обстановката Родопите. На 15 декември 1869 г. той донася на граф Игнатиев следното: „За обръщането на помаците в мохамеданство има различни предания, но като се разгледат местата (курсивът мой — Б. Д.),оби тавани от помаци, не може да не се стигне до убеждението, че то е направено от турското правителство, което не е могло без опасения да остави чисто християнско население да заема такава планина като Родопите, която представлява във висша степен всички удобства за партизанска война. Поради това то по-турчило по-голяма част от населението на тази пла--нина, а южната и част населило с истински турци, дошли от Азия."
„Стратегическото" осмисляне на помохамеданчването в Родопите прояви голяма инерционна сила, без и досега да е ясно в какво се състои стратегическата роля на родопските планини в рамките на Османската империя. Стратегическа стойност са имали главните направления, по които се извършвало османското нашествие, възловите и богати области на империята, но Родопите са вън от цялата система на крепости, пътища и райони, на които се е крепяла османската власт на Балканите. Техният пр,инос в османската икономика и във формирането на огромния военен бюджет е бил незначителен. B Родопите по това време няма крепости. „Тилът" тук е сравнително спокоен и доказателство за това е, че въстания на поробените българи и на другите балкански народи са отбелязани в други области, но не и в Родопите. Тази странна изолация на планинското население и относителното затишие, което цари тук до началото на помохамеданч-зането може би трябва да ни изведе на друго осмисляне на обстановката в Родопите.
Понятието за причина и следствие винаги опростява обективната връзка между явленията. Твърде често явната страна на събитията прикрива тяхната невидима същност, а и самите събития се въприемат като отделни епизоди. И тъй като в Родопите все още не сме се добрали до исторически истини от последна инстанция, ще приведем мнението и на други автори за дълбоките причини на помохамеданчването.
К. Василев вярно отбелязва, че помохамеданчването се извършва по твърде различни пътища и при нееднакви средства и реакции. Проучвайки проникването исляма в Западните Родопи Стр. Димитров изтъква една особеност за този район: „Документите дават Основание да се заключи, че налагането на исляма над българското население в никакъв случай, не може да се смята като резултат на една акция, на една масова кампания. То било плод на продължителна, многовековна дейност."1
Бистра, Цветкова обръща внимание, че приемането на исляма водело все пак до някакви данъчни облекчения, до отмяната на джизието, на няколко обикновени 'даждия, премахването на поземлено-личния данък (ресм-и чифт) и някои търговски такси. Това са примамките, с които християнското население било тласкано по пътя на вероотстъпничеството. В. Мутафчиева изтъква едно друго съображение за помохамеданчването на българското население в Чепинско. Останало в голямата част невключено в ленните владения, притежаващо известно местно самоуправление и църковна автономия, заседнало в труднодостъпни места, за османската власт това население е потенциална заплаха. Помохамеданчването тук ликвидира стария войнишки статут на селата и решава задачата за укрепване на османската власт. Хр. Христов обръща внимание на дълбоките промени, които се извършват в османската държава и свързва помохаме-данчванпята с „упадъка на така наречения войнушки институт".
Всички автори се схождат в главното, че помохаме-данчванията са свързани с дълбоки икономически, политически и социални причини, породени от развитието на османската обществена система и държава. По отделни документи и по записани предания изтъкнатите причини могат да се илюстрират с примери и от Из-точнородопската област: и проявите на мохамедан-ския фанатизъм, и доброволното преминаване в исляма на отделни села, съблазнени със земя и привилегии, и стремеж да се отхвърли данъчния товар, налаган върху християнските семейства. Класовото разслоение на поробеното българско население също улеснява проникването на исляма. Част от замогналите се българи, тези, които по един или друг начин били свър. зани с органите на султанската власт се стремят да се приобщят към привилегированите категории на османското общество и главно условие за излизане от рамките на наложената дискриминация е било приемането на исляма.
Изтъкваме най-общите съображения, но проблемът е защо именно във втората половина на XVII в развихрят масовите акции за помохамеданчване на родопското население и какви задачи решава султанската власт с тях.
Има една подробност в разказа на поп Методи Дра-гинов, която ни подсказва в какво направление трябва да се насочат нашите търсения. Това е разговорът на Мехмед паша с окованите попове и кметове:
„-— Бре, хапклар. Вас Али Осман падишах ви обича, та не давате царевото (данък). Само когато трябва помагате на нашата войска. И ние ви обичаме като нашите евичари, а вие сте искали да вдигате глава против вашия цар.
Тогава бай Вельо и протопоп Константин отговориха:
— Честити везирю, нашите момчета доскоро са били
с царските войски в Тунос (Тунис), по Траболус (Три-
политания) и Мискр (Египет). Че какво грозно ви-
дяхте от нас?
А пашата каза:
— Вие лъжете. Мен ми обади карабашот във Фи-
либе (проклетия пловдивски митрополит Гаврил).
А те казаха:
— Той не ни заповядва на нас, тъй като не му даваме верим (данък), та ни клевети.
А пашата отговори:
— Нали и вие сте кауре, защо да не давате. Ето че
сте асии (бунтовници)...
Както се вижда, този разговор се води около вой-нушкия статут на чепинското население, за данъци и данъчни облекчения. Разказът завършва с помохаме-данчването на чепинци и със записаното за настъпилата промяна в положението на новите мохамедани, на които били отнети доскорошните привилегии: „.--Та на Петковден дойде ферман от царя да се съберат' българите, да станат рая, да дават харадж и верим »
Да ходят на ангария, а само турците да отиват във войската". Тази промяна в друг вариант е дадена в летописа от пазарджишкия манастир „Св. Петър'4. За същия този Мехмед паша се казва: „При преминава нето си заплаши родопските села, че ще ги оплени при връщането и ще изколи християните, и ги съветва . се потурчат, за да останат свободни от данъци и ан
гарии."
В една приписка от втората половина на XVII век отново наложените данъци от султан Мехмед IV са главното, на което хронистът обръща внимание: „.. .В тази година излезе султан Мехмед на Доспат и голяма нужда изпитваха християните от сурсат (натурален данък от зърнени храни по време на война). Във Фили-бе кадалък сурсатът беше 205 хиляди киле и много харадж (който) стана по 40 гроша на хане заради пътищата. В тази година проклетите турци завзеха Мора."
Доспат по това време е общото наименование на родопските планини. И докато в Чепкнско и Пловдивско помохамеданчването е свързано с генерално преразглеждане и промяна статута на планинското население, в другите райони на Родопите явлението е усложнено от, различни промени, които се добавят към засилилия се данъчен гнет при Мехмед IV. В Смолянския „Исторически бележник" се говори за навлизането на турци в Родопите: „Дошлите турци се ползуваха с големи права. Те се настаниха по християнските къщи, гонеха християнското население, усвоиха имота му и заробиха много жени и деца. Мнозина непокорни избиха, а други избягаха в горите." В тези записани предания събитията се отнасят към 1705 г. Говори се за турци, които по Беломорието проникват до южните склонове на Родопите. Вероятно се напомня за юрушки преселници.
По на изток, в старата Ахрида, събитията по налагането на исляма са съпроводени с еничарската агресия. Те са сходни с това, което В. И. Ламанский *ни предава от един летописен разказ за помохамеданчване па времето на Селим I: „Така отнемали манастирски и църковни места и големи къщи от христия-ните, ниви, ливади, лозя, планини и всички прилични — къде, каквото искали..."
В османската данъчна регистрация помохамеданч-ванията са отразени с рязко спадане броя на християнските домакинства. Стр. Димитров цитира един доку, мент от 13. III. 1660 г., в който се казва: „В списъка на джизието на неверниците от Неврокопската кааза има 2050 ханета. Обаче повечето от тях са измряли и са се разбягали и такова количество джизие не е по силите на наличните в момента неверници." По-късно, през 1693 г., в цитираната вече молба от каазата Султанйери, също се съобщава на Дефтерхането в Ца риград, че населението е „измряло" и се е разбягало, поради което не може да плаща определения данък! Както се вижда, всичко се върти около данъчните задължения на раята. Така че с каквито и религиозни и „стратегически" съображения да се опитваме да обясним акциите за масово помохамеданчване, колкото да натягаме пружините на „ислямския фанатизъм", дълбоко под пласта от страшни екзекуции и насилия по време на помохамеданчванията откриваме механизма на една невиждана по размерите си експроприация на родопското християнско население, чрез лишаване на стария му статут в големите родопски вакъфи, засилване на данъчния гнет или открития грабеж на къщи, земя и добитък, на заробване жени и момичета. В това масово ограбване участвуват султанската власт, нахлулите в областта еничари и юрушки заселници, останали в народната памет с името „читаци".
Изследвайки явленията по време на масовите помо-хамеданчвания в Родопите, трябва да отбележим, че средата и втората половина на XVII век се характеризират с рязко увеличаване на данъчния натиск върху населението във връзка с агресивната и настъпателна външна политика и непрекъснати войни, водени от династията на великите везири Кьопрюлю. Недостигът на средства за продължаване султанските походи в Крит, Украйна, Волиния, Подолието тласкали Мехмед IV към пагубната политика на безогледно увеличаване на данъците. Много от старите привилегии на християнските селища, получени като компромисни съглашения между населението и първите завоеватели и отразени във вакъфския им, войнушки и дервент-джийски статут, не ползували вече Новата данъчна политика. Във вакъфмте от стари времена се събирало главно джизие и юшур, а кадии и мютевелии, доколкото можели, сдържали набезите на откупвачите, които търсели и от тях нарастващите извънредни данъци.
Политиката на великите везири от династията Кьо
прюлю била жестока и твърда спрямо населението, а
и срещу самите крепители на властта — еничарите.
Затова "се заредили и непрекъснати еничарски бунто
ве. Русия, Австрия, Венеция нанасяли тежки загуби на
империята. Великото везирство се хвърлило към риско
вани и непопулярни сред данъкоплатците мерки, раз
палвало религиозен фанатизъм за свещена война с
неверниците. Населението на империята реагирало по своему на тази объркана, трескава и авантюристична политика и изглежда, че по това време скокнали доходите дори от джизието. Л. Милетич цитира един султански ферман от тогава, в който се казва: „Да се събира този данък (харадж) с най-голяма строгост и който иска да се освободи, нека да премине в исляма, а който не иска — да плати или да се погуби."
Може би за изпълнението на точно тази султанска заповед са започнали акциите за помохамеданчване във вакъфсккте села на Мурад, във вакъфа на Шах Султан и другаде по Източните Родопи. Възможно е „емирът", който твърде много се споменава, особено в селата на Гюмюрджинската кааза и в Султанийе ри, да е някакъв друг документ, излязал от Шейх юл исляма. Но подтикът за него не е само религиозният фанатизъм, а съвсем определени държавни и местни съображения. В рамките на данъчната политика империята изравнявала християнското население от вакъфите, дервентджийските и войнушки села с останалите данъкоплатци и ги включвала в системата на извънредните данъци. От друга страна, тя развързвала ръцете на новите заселници да заграбват земите на българското население. Това особено личи в конфликтната ситуация за местността Боруна между селата Загражден и Ерекли. В акцията на помохамеданчването едно от условията за оцеляване на загражденци е отказът им от тази местност. В Черничево мястото, къ-дето става клането, не случайно е наречено Харач еледи т.е. там, където са се разправяли с опърничавите, с тези, които не искали да се вразумят и да платят хараджа си.

[Ванина]

Тополовградско, на западъ отъ Хлябово, с. Българска поляна и с. Чирепово(Черепово) Някъде тамъ отсъмнахъ и... светилище.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Ванина]

Забележете стърчащите камъни задъ светилищниятъ.
Не ми позволява да качвамъ по големи снимки отъ 30кб широки 4 см. 100 резолюция. А въ галерията съвсемъ не съмъ допусната. Ако някой има време може да ми пише на лични, за да му пратя снимките, че да ги публикува.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Ванина]

Изгревътъ. Бяхъ сама, а усещахъ че и други посрещатъ изгрева на това място.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Ванина]

Изтокъ

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Ванина]

Не личи много, но изглежда че тези гробища са обърнати на изтокъ. Почти е сигурно че тук са погребани Българи, непосредственно до старо Българско светилище. Турците няма да иматъ интересъ на това място да им е гробището. По нагоре ако не ме лъже паметьта, имаше съвременно Българско гробище. И нагоре по възвишенията... ооооо... цялата местностъ светилищна. Комплексъ отъ всякакви камънаци по големички. Скулптура на издълженъ черепъ и разни други образи.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

[Канатица]

3. ПОМОХАМЕДАНЧВАНЕТО НА ДАВИДКОВЦИ

Станало е на два пъти, на „два сефера”. Първия път (кога точно е било няма никакви данни) дошли „еничаре” и заградили селото, ала повечето от селяните узнали овреме за тоя „напад” и побягнали в горите. Изостаналите били заловени, събрани на едно място и заставени да вържат чалми. Неколцина, които въпреки заплахите отказали, турците заклали на същото място пред очите на всички. Еничарите си отишли, а новите мохамедани останали да живеят в старите си къщи, между своите роднини. И може би тъй полюбовно са щели да си живуват те още дълго време, ако в съседното на Давидково село Долашъ (сега Загражден) не се случило едно събитие, което дало отражение и върху съдбата на давидковци.

Ето и разказа на Юсеин Ашов, публикуван от В. Дечов в сп. „Родопски напредък” през 1912 година:
„Юруклийци са мурафовали с Долащърци, причината е юруклийските турци искали да заптисат местността Боруна от долащърските българи. Юруклийци, когато отивали да орат, българите долащърци ги изгонвали със сопи. Една гладна година юруклийските турци взели жито в заем от долащърци но когато си го поискали след две години, юруклийци не само не го върнали, ами ги набъхтали хубаво. След време дошъл коджабашията Дели Юмер от Юрукли и поп Стоен го вързал и го затворил в черковния двор, по-сетне го пуснал и си отишъл осрамотен в Юрукли. Оттам сетне почнали да си не ходят на комшулук едни на други. Една година дошъл в Юрукли един царски забитин. Юруклийци му се оплакали от нашенци, какво им е казал забитинът не се знае, ала на ден Великден през нощта, когато врит долащърци били в черквана, юруклийци апсосдан ги сардисали. Обиколили черквана, взели да пускат с пищофе и не дали никой да мърда навън. Врит се изплашили в черквана. заплакали жени и деца, изгасили свещи и кандила, та станало тъвно като в рог. Ага се съвнало, Дели Юмер и други юруклийци влели в черквана с голи ножове, извели от там поп Стоена и други 15 души по-първи люде и ги изклали като овце на черковния двор. Още повече се изплашили мъже, жени и деца. Едни викали да ги изколим врит, най-сетне се намесил един ходжа и рекъл на нашенци, ако отстъпите боруна и си промените верата, ще куртолисате клането, ако ли не, врит ще ви изколим. Нашенци, ни живи, ни умрели от страх, приели да си променят верата и отстъпят боруна. Да се куртолисат от клане. Тогава юруклийци ги разделили на две, москине башка и женскине башка. Москине откарали в Местанли и там ги сюнетисали. Ага ги върнали в селоно, всичките изведнъж иктисали черквана и оградили джамия, ака темелене от черквана и сега се познават.”

Този разказ е може би най-живият и най-точният от всички исторически разкази около „изверяването” на родопските българи и показва колко „земни” и прости са били понякога причините за противобългарските изстъпления и как са били съществявани те. От друга страна, той е твърде важен за нас, защото е в пряка връзка с втория решителен опит за по-мохамеданчването на Давидково.

„Работата”, която юруклийските турци свършили в Долащьр, разпалила техния фанатизъм, а може би повече от фанатизма — техните апетити за грабеж и бабаитски подвизи, и още не свършили както трябва сюнектисването (обрязването) на долащърските нови мохамедани, те се обърнали към Давидково, единственото село в Игридерската кааза, където все още християни си живували тихо и мирно.

Юруклийци нахлули внезапно. В българските махали настъпила паника, зачули се писъци. Хората се разбягали, някои намерили убежище в съседните гъсти гори по Чилтепе и Енихан, но и много — повечето деца и жени — останали в селото и сред страшна олелия турците започнали да ги ловят. Тогава една баба, българка мохамеданка от „първия сефер”, викнала: „Стига, мари, насити ни се да слушаме вашия цири́куть! Станите и вие касу нас, да ви не разреват келявисе читаци!” Мнозина, разбира се, приели мохамеданството. Трима братя — Никола, Гого и Стоян, дали помежду си клетва да не си променят вярата. Ала през нощта, когато започнали да ги бият, най-малкият — Гого, не удържал и се „предал”. И понеже излязъл „чурук” (нездрав), нарекли го Чурука. Оттам и наименованието на тоя род — Чуруковски. Гого бил прекръстен Мустафа, но предишното му име си останало, та му викали Мустафа Гого. В полите на Енихантепе има и сега нива Мустафа-Гоговата. Майката на Мустафа Гого, наричан още Чурука, преди смъртта си „насъдила” (завещала) на сина си: „Да си ме отредите (погребете) по християнски, да не ме погрибате в турските гробища, а в Ручковото, под ябълката. Е съм сичко, каквону требува, сгодила и наредила.” И наистина след смъртта на старицата в сандъка и́ намерили една икона, кандило, тамян и свещи, нужни за християнското и́ погребение. Тамянът и свещите турили в гроба, а иконата и кандилото Чурука предал на своите български братовчеди, за ди ги „чуват”.

Мустафа-Гоговата не била единствената човешка драма, разиграла се при „напада” на юруклийците в Давудюво. Една мома, наречена Комня, от Саръиванците, като я подгонили турците от къщи, побягнала в градината, но там те я застигнали. Баща и́ се притекъл на помощ, но един от бабаитите го съсякал с каракулака. Погребали го там, под същата ябълка, където вързали Комня. Нея пък завели в една съседна махала, нарекли я Фатма и я оженили за един българин мохамеданин. Фатма не забравила баща си, пращала от време на време жито за коливу, да се раздава на гроба му за помен, и всяка есен идвала в Давидково при своите братовчеди за дела си от ябълките и орехите. Синовете на Фатминия братовчед Саръ Иван по-сетне се изселили в Тополово (През 1959 година почина в с. Тополово на 94 години Пею Саръиванов един от потомците на Фатминия братовчед Саръ Иван. В неговата къща аз съм гостувал и той ми е разказвал за леля му Фатма.), където живеят и днес неговите потомци.

Две други момичета успели да вземат преднина и стигнали чак сегашната местност Къзборун. На третия ден обаче огладнели и започнали да „шарят” насам-нататък, дано намерят нещо за ядене. Турците ги хванали и там, на същото място, ги „изверили”. Оттук и названието на местността Момино било.

Между помохамеданчените са били и: прадядото на Юсен и Асан Буюклиеви от Кючукларската махала, синовете на Гаджал Гьорги Стоев — Никола, Тодор и Русан, родоначалник на Русинчовци. От тоя род е и Гаджалов Садък, чиито синове живеят в с. Катраница. Това ми е разказвала Елена Гаджалова от Давидково, когато беше на 90 години.
От Кючукларците бил вкаран в новата вяра само един (според разказа на Иван Терзията, предаден ми от Лазар Стоев от Давидково). Той останал в бащината си къща да живее с родните си братя, но скоро бил принуден да се махне от Давидково и да се засели в съседната махала Къзала. Причината с малко трагикомична, но жизнено вярна. Помохамеданченият Кючукларски брат бил страстен хороиграч и когато неговите братя и комшиите се събирали по Заговезни да играят на двора хоро, той се затварял в стаята и от никого невиден, подскачал под такта на гайдата. Веднъж обаче се самозабравил и така закрещял: „Ха сега, хопп-а-а, ха сега, ха сега”, че го чули чак навън. Осрамотен заради тия греховни постъпки, той се преселил в Къзала — да не чува гайда, да не вижда хоро. Дали му и прякор Дели Юсен. Иван Терзията разказал, че помни, когато Дели-Юсеновите наследници идвали в Кючукларските градини да си прибират „дела” от ябълките и орехите.
Дели Юсен имал син Салих и дъщеря Фатма. Братовчедките и́ християнки много я обичали и я наричали леля Фатмина. Тя идвала есен да прибира наследството си от овошките и раздавала да поменат дядо и́. След смъртта и́ брат и́ Салих продължил традицията на сестра си, та досега се говори за леля Фатма в Давудюво.

Изобщо правото на „хак” от овощните дървета („емишлиците”) и след вероизповедното раздвояване на среднородопското население продължило да се спазва. Дълго време то единствено издавало родствените връзки между българите мохамедани и християните.

И най-сетне заслужава да се кажат няколко думи и за произхода на Караджовския род в Давудюво — една типична за своето време история, която ни разкрива твърде интересните взаимоотношения между юруците и подгонените от мохамеданския фанатизъм българи в края на XVIII век.

Родоначалникът на Караджовци бил от Карарезиво (Болярци), Асеновградско. При една свада той набил някакъв си турчин, а след това взел жена си и детето си Стоян и побягнал в планината. Доста време скитал от кошара на кошара, пасал овцете на тоя-оня, докато през есента карарезинският бежанец намерил пристан в Давудюво. Заживял там, препитавал се с аргатлък, доволен-предоволен, че няма кой да го закача. Ала не било за дълго: когато юруклийските турци след помохамеданчването на Долащър се насочили към Давудюво, хората се изпоплашили и разбягали кой накъдето види, пък Ташо от Карарезиво намерил убежище в махала Катраница, където по същото време живеел един твърде имотен и влиятелен юрук, овцевъдец, наричан Исеинаа, владетел на пасбищата по южната страна на Енихан баба. Исеинаа имал нужда от мандраджии, шилегари и овчари, та при него освен Ташо от Карарезиво намерили работа и спасение и други давудювски бежанци. Десетина години Ташо пасъл овцете на турчина, необезпокояван от никого, та дори смогнал покрай аговите овце да завъди и собствени, без да се откъсва от дебелата юрушка сянка и да се излага на нови преселнически опасности. Исеинаа като владетел на големи пространства пасбища около Давудюво, човек мохамеданин и богат, помогнал на доста хора да си запазят християнската вяра. Но неговият агалък бил трън в очите на по-замогналите се давудювски българи мохамедани — пришелци от Петково, Бекираговците (по-преди наричани Бозуковци). В желанието си да го пропъдят и с тайна надежда те да завладеят неговите „планини”, една вечер, когато Исеинаа бил на мандрата, Бозуковци запалили къщата му в Катраница, където се намирала жена му с двете му деца. Едновременно с това те „бастисали” (нападнали) и мандрата в местността Мекишерево бъзе, като започнали да стрелят в нея. Уплашен от тоя внезапен „налет”, Исеинаа напуснал мандрата и под прикритието на нощта се отправил за Катраница. Там той намерил жена си и по-голямото си дете уплашени и разплакани. Те му разказали за пожара и загубата на по-малкото дете. Исеинаа бил така стреснат, че без да чака, подбрал детето и жена си и заминал още през същата нощ за Гюмюрджина, а оттам за Цариград.

Там влиятелният юрук направил оплакване против своите нощни нападатели. Пратени били сеймени да ги изловят и съдят, но хванали се не истинските виновници, подбудителите — Бекираговци, а неколцината подкупени бабаити, с които те хитро си послужили.

След една година Исеинаа се върнал в Катраница с намерение да си продаде имота и да се махне от това страшно за него място. Първият човек, с когото се срещнал той при завръща нето си в Катраница, бил верният му овчар Ташо от Карарезиво. Срещата била сърдечна. Ташо повикал жена си и нещо и́ намигнал. След малко тя излязла от колибата с едно хубавичко, облечено в скъсани дрешки момченце, в чието лице зачуденият, трогнат Исеинаа познал своя малък син. Ташо го намерил в пожара живо, прибрал го при своите деца, без никой нищо да узнае за това. Турчинът се разплакал от радост и казал на Ташо: „За ей тоя севап ти башладисвам (подарявам) боруна с цялата планина, пък я ще да си во-рве, че за мене тува нема живот!”
Ташо рекъл тогава на Исеинаа, че и за него няма да има живот, когато разберат Бозуковци, че планината вместо в техните се е озовала в негови ръце, та помолил турчина, ако ще му дава планината, да му я даде със „сенет” (владало). Исеинаа заминал и скоро „сенетя” допаднал по царски човек, който го връчил на Ташо пред всичките селяни. Така станал Ташо сайбия на боруна.
След помохамеданчването ето кои християнски родове останали в Давидково: Караковци — Никола и Марин, Щърбановски — Ангел и Петко Стоеви, Степанолови — братята Коста и Никола, Моньоолови, Шодоолови, Чобан Гьоргови, Саръ Иванови, Стоян Шкемблю, със синове Георги, Тодор и Никола, Христосковски, Димчовски, Трифонови (Славчо и Гаврю), Русичовци (Гажел Гьоргу, Карарусин, Тодорин Колю, Славчо и Янко), Чангаловски, Неделчовци (Вълчо, Никола, Тодор и Димо), Калажицки (Вълчо и Гьорги), Куртевци (Вълчо, Никола и Тодор), Христеви (Тодор, Гьорги и Иван), Куц Тодоровци, Начооловци, Урумовци (Русин, Христо и Караиван), Кел Стойковци (Куртя и Христо), Кольковци, Терзи Куртювци, Ангеловци (Стоян и Никола), Самарджиевци, Пехливановци и Кючукларци (Пею и Илето).

4. ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ БЪЛГАРИТЕ МОХАМЕДАНИ И ХРИСТИЯНИ

Отношенията между българите мохамедани и християни, особено в началото, си останали братски. След като бурята отминала, никой повече не закачал християните, но те престанали да бъдат мнозинство — били само една трета сред своите събратя — българите мохамедани от Калемжиювската махала. Новите мохамедани не могли отведнъж да се разлъчат с всичко българско: и свещици тайно, си попалвали, и курбани правели на Гергьовден, канели на байрам „болгарете” да им гостуват, при годежите и сватбите канели роднините без разлика на вяра. „Болгарете” участвували дори в чисто мохамеданския събор на Енихан и когато пристигали, разположените край огньовете българи мохамедани ставали на крака и ги посрещали с викове и гърмежи, а после заедно сядали на трапезите и заедно участвували във веселбите и борбите.

До към 1830 година християните били постоянни гости на Ениханския събор, но сетне, при едни борби, настъпило смразяване и те престанали да ходят. В тоя „пехливанлък” участвувал и един от овчарите на Салих ага. Един карлуковски овчар го надвил и Салихаговият овчар се оплакал на агата. Но агата го заплюл и му казал, че „му е харам хляба, дето му е ял”. Тогава честолюбивият българин мохамеданин извадил пищова си и убил своя съперник. Оттогаз насетне християните престанали да взимат участие в курбаните и по-рядко взели да ходят на събора.

Дружелюбните отношения между българите мохамедани н християни в Давудюво проличали и по време на черковните борби. При посещението си в съседното на Давудюво село, Петково, гръцкият владика проводил хабер, че ще дойде и в Давудюво, та селяните да го посрещнат. Като научил тази новина, Бекир ага свикал селяните и ги попитал дали с „патриханьоса” ще вървят, или ще си останат „болгаре”.

— Както ти речеш, Бекираа — отговорили давудювци, които се побоявали ясно и открито да се изявят като българи. — За нас е по-хубаво да сме си болгаре, ала ако ти кажиш да минем нах горцисе, та и по да ни се нише, нема да ти скършиме хатъра.

— Ворвите си, ага ищите да сте си болгаре и бадите рахат — отсекъл Бекир ага, след което пратил да кажат на „Деспот ефенди”, че няма работа в Давудюво. . .

Не става дума тук за отношенията между давидковскитс роднини — християни и мохамедани, а за отношенията между християните и мохамеданите изобщо. След заселването на Манастир съседите — лъкавските българи мохамедани, не пропущали байрам, без да си поканят гости от Манастир. Те им пържели „еца”, гощавали ги с „чевермица”, пояли ги с вино и ракия и дошли на „чакър кеф”, пеели заедно със своите гости стари, хубави родопски песни.

През „руското време” някои подплашени от руското настъпление българомохамедански семейства решили да избягат. Те оставили цялата си покъщнина в християнски къщи и като се върнали, я намерили непокътната.

През 1902 година цялото село Манастир, заедно с децата и старците, излезли на Тузлата, за да изпрати изселващите се българи мохамедани от Балкан махала. То били такива плачове и прегръщане, каквито не са се виждали нито преди, нито подир това.


П.С Давидково не е източните, но все пак е в Родопите, затова добавям този текст от книгата " Миналото на Яврово, Девин, Манастир" с автори Славчо Дичев и Николай Хайтов.

[Петър.]

В сайта Епохални времена са посместели проучване на Евростат,което гласи : Родината ни е на първо място в Европа по най-много джамии

Родината ни е на първо място в Европа по най-много джамии на глава от населението - 1200, с което се нарежда до арабските страни. Това сочи проучване на Евростат.

Справка за джамиите в Европа!

Равносметка:
1.Германия-2750 2.Франция-1600 3.България-1280 4.Великобритания-1000
5.Испания-813
6.Холандия-400
7.Австрия-400
8.Белгия-328
9.Италия-258
10.Гърция-258
11.Швеция-156
12.Швейцария-122
13.Румъния-77
14.Финландия-17
15.Ирландия -9
16.Полша-6
17.Словакия-4
18.Литва-4
19.Латвия-3
20.Чехия-2
21.Кипър-2
22.Люксембург-2
23.Малта-1

В Европа живеят над 16 милиона мюсюлмани.

Най много джамии от глава на населението и то не само на изповядващото Исляма в цяла Европа се пада на България. При преброяването през 2001 година мюсюлманите в България са 990 000, за сравнение - във Франция мюсюлманите с френско гражданство са над 6 мил.,докато джамиите им са едва 1600. В Германия 3,3 милиона мюсюлмани са с германско гражданство-2750 джамии, в Обединеното кралство -1,5-2 милиона-1000 джамии. /livenews.bg

[Йордан_13]

Току що даваха репортаж за "Идил", които в Ирак вземали домовете на християните и жените и дъщерите им, за техни жени, ако ги набарат. Специален символ слагали, на арабски буквата Н, (която като калиграфия, прилича на един много стар древнобългарски символ), което означавало "Назарянин". Това за нас, Българите е едно отдавна забравено "дежа вю". Неслучайно публикувах цели части от книгата "Ахрида", за да ви светне, че колелото на историята се върти и тия един ден ще се окажат отново пред портите ни.