Стръмният южен склон на Черен връх (Карабурун) висок 1535 м започва току от последните къщи на селото над общината.
ЛЕГЕНДА ЗА ЧЕРЕН ВРЪХ
При потурчването агаряните настъпвали по долината ва р. Тупавишка, а най-отгоре бил Бел връх, както го наричали тогава. Гордю войвода сложил там стража двама братя, най-добрите си съгледвачи Радан и Горан да следят и щом видят турци да запалят висок огън, че да предупредят да са готови защитниците на околните крепости и народа да се прибира в тях.
Дълги седмици стояли на стражата братята, там яли, там на смени спали и зорко следели долината дали няма да се зададе враг. Войводата бил наредил на овчарите да им носят мляко и сирене и само веднаж в деня по-младия Горан слизал набързо в село за хляб, лук и козя пастърма. Вино не вземал за да не се опият, само вода носел в един мях. Нощи и дни минавали, турци не се виждали и сякаш заплахата била отминала, но братята стояли на върха. Денем се взирали в гънките на планината, а нощем гледали дали няма да видят вражи огън да гори и слушали дали коне не цвилят или оръжия не дрънчат и така ден след ден. Месец ставал не били спали в къщи си, а войводата смяна не пращал и те стояли. Една привечер преди да падне здрачът големия брат Радан решил да слезе в село да види децата и невестата си, че много бил се затъжил за тях, зер върхът бил висока планина и един човек стигал да пази от него, ако си отваря добре очите и ушите. Младият брат Горан останал на стражата, наредено било огън да не палят да не ги усетят турците. До сухите дърва стъкнати за огнен сигнал имали голяма колиба да ги пази от нощния хлад в която се сменяли да почиват.
Слязъл Радан в село, челядта му радостно го посрещнала, сложили трапеза, сипал си вино за пръв път от толкова време, на огнището се сгрял, развеселила се душата му и запял високо родопска песен. Пръв певец в село бил Радан всички знаели гласа му. Песента се носела над къщята. Чула я Димана годеницата на Горан и разбрала, че любимия й е сам на стражата. Съвсем се стъмнило вече, домашните й легнали та заспали, но сърцето не трае, торнала да го види. Срещнал изгората си радостен Горан, стояли що стояли на стражата, но черни облаци покрили месечината, вятър забрулил върха, буря се задавала. В такова време и по тази доба и зверовете се скривали в дупките си камо ли враг тепърва да тръгне през тъмните клисури, си рекъл момъка и те влезли в колибата. Но друго било писано. Турците знаели за стражите на Гордю войвода. Много от техните бабаити се удавили в кръвта си от стрелите и сулиците по засадите направени от очакващите ги българи. Научили се агаряните и не тръгвали вече всички вкупом, а пращали напред по няколко акинджии да прошетат тесните места и чуките където можело да има засади или сложени съгладвачи. Тихо се промъквали по билото акинджиите, стигнали Бел връх, открили полувкопаната в земята колиба, чули говора на младите в нея, видели струпаните за висок огън дърва и не се колебали. Залостили входа на землянката и й дали огън да изгорят вътре каурите българи в бой с които паднали главите на толкова правоверни. Запращяли вършините обхванати от огъня. Разбрал Горан, че иде сетния час, но не бил той този който ще се уплаши! Скочил към входа да спаси Димана от агаряните и да предупреди другарите си. Як като канара, той разблъскал горящите дървя залостващи входа, извел любимата си от огъня и като горящ архангел се хвърлил върху стъписаните турци. Побягнала Димана в тъмното по познатата й пътека към село, а Горан мушнал главня в стъкнатите за сигнала дърва, обнажил големият си овчарски нож и със страшен вик се хвърлил към главатаря на акинджиите. С един удар отрязал главата му, тя отхвръкнала и се търкулнала към долината, но множество стрели пуснати по него от враговете го пронизали и ранили тежко, той паднал в пламъците и погинал. Запаленият сигнал на стражата и виковете на Димана вдигнали на крак българите в селото и юнаците в твърдината, изненадата на агаряните пропаднала, чакала ги нова кървава битка с българите. А горе при стражата на върха въглените на прегарящия огън и праха на юнака се смесили с кръвта на главатаря на акинджиите която била черна като катран и покрили всичко. Когато слънцето го огряло върхът вече не бил бял и зелен, а черен. Оттогава името му останало Черен връх, спомен за пепелището на Горана и черната кръв плиснала от отрязаната турска глава.

www.facebook.com/groups/1378474729080029/permalink/1538262489767918