Керамиката от Щутград-част първа, Керамика от бронзовата епоха

[Йордан_13]

КЕРАМИКАТА ОТ ЩУТГРАД


Силната залесеност на Щутград понастоящем прави много трудно намирането на керамичния материал, важен за археологията и за легитимирането на Щутград като светилище.
За да достигне до нея бе необходимо да се направи един вид въображаема въстановка на култовата дейност съществувала на светилището, за да се уточни нейното местоположение и състояние (цели съдове или фрагменти от тях).
За целта бе избран основният скален масив “св. Никола”, чиято скална тераса, опасва в кръг основната скала към върха и образува своего рода “скален остров”, върху когото е изградено светилището (днес каменна черквица “св. Никола). Скалната тераса откъм север представлява равна скална площадка.
Първоначалните ритуали извършвани на скалният масив “св. Никола” са включвали кръгови обходни свещенодействия по терасата (по посока или обратно на часовниковата стрелка), като култовата керамика и даровете са били поставяни на равната скалната площадка. След приключването на обредите керамичните съдове са били натрошавани на парчета, смитани и изхвърляни вън от скалната тераса. Така те са падали върху по-долните скални тераси или в улеите между скалите и цепнатините в тях. Времето, натрупването на листа и почва, падналите тикли през хилядолетията и силното залесяване днес са ги затрупали стабилно, поради, което на пръв поглед керамичен материал не се намира на пръв поглед. Тази теория, на практика бе потвърдена при специално проведените обходи през годините на скалният масив “св. Никола” за търсене на керамика, при които бяха проверени достъпните скални улеи и цепнатини и успехът дойде от само себе си. Там силно фрагментираната керамика се бе запазила почти непокътната, хилядолетия. Малки сондажи на места, още повече потвърдиха теорията – на Щутград е налице солиден керамичен материал от кухненски и ритуален тип, който представя скалните му масиви, не само като светилище, но и като обитавано място, т.е. селище. Разнообразието на парчета от кухненски и ритуални съдове е голямо – от фини и добре изработени съдове, до дебели и груби такива, примесени с огромно количество рудна шлака, глинени парчета от подовете на жилища и глинените обмазки на стените им.
Времевият обхват на констатираната керамика е от началото на ранната бронзова епоха до средата на античността. Като трябва да се има впредвид, че малко част от керамичният материал образува стратиграфски пласт по самите скални тераси, понеже първом самата керамика още в съответната епоха е смитана надолу по стръмнините и е доизбутвана и изнасяна още по-надолу от самите климатични условия през времената.
Затова най-вероятното е, наличието на една предполагаема каменно-медна епоха, която ще бъде поставена като задача за решаване в следващите изследвания да бъде търсена с денивелация към Лилковската река и ситовската Крива река.
Искам да отбележа, още, че по-голямата част от култовата керамика е съсредоточена в севeрозападната част на скалният масив “св. Никола”, а по-голямата част от кухненската – в западната част на този скален масив на Щутград.
Керамиката от бронзовата епоха на Щутград не крие изненади. Тя има характерните класически белези на тази епоха с тук-таме местни интерпретации в “украсата”, но като цяло тя е дълбоко и до болка позната на археолозите. Количествата, намерени от нея при обходите не са големи, но това вече обяснихме защо е така. Това, което е в наличност, обаче е почти напълно достатъчно да ни обрисува основната картина на живота кипял на Щут през този период. Най-малко е тази от ранната бронзова епоха, повече е от средната и късната бронзови епохи. От нея фината керамика е много малко, полу-грубата и грубата са в повече, но от тази констатация не бива да се правят прибързани научни изводи, защото керамиката е констатирана при обходите, а не е придобивана чрез археологически разкопки.
Поради всички тези особености се постарах да извлека максимално информацията, която ни дава всяко едно парче и да го опредметя с вероятните съдове, към които то е принадлежало, сравнявайки го с керамика и съдове от други части на Родопите, територията на България като цяло и кореспонденциите му с керамика и съдове от други части на света. Датировките към кой период на бронзовата епоха принадлежи даденото парче и дали принадлежи към този период не са правени точно, а приблизително и с известна доза вероятност, тъй като представянето им на този етап не се прави от професионален археолог, а от любител.
Първият артефакт, от ранната бронзова епоха на Щутград е малко парче от съд с дръжка http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...20Shtutgrad.jpg
Подобни са дръжките на съдовете от втората фаза на ранно-бронзовата епоха, Обикновено такъв тип дръжки са част от съдове изработени с релефна лента , прищипана с пръсти. Затова съм направил опредметяването й именно с такива съдове http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...rad1%20copy.jpg без да има гаранция, че съдът, към който е принадлежала е бил точно такъв. Идеята е, читателят да добие известна представа към коя категория съдове, вероятно е принадлежал въпросният керамичен отломък.
Според археологията, подобен тип съдове, които, когато са с релефна лента, тя често е плътно под устието http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...a_ustie-sxd.jpg са били използвани и като урни за праха след кремация или като домакински съдове.
Тук искам да обърна внимание именно на формата на дръжките, които според археолозите имат повече практическа употреба - за окачване на съда при готвене или носене. Според мене, те имат и чисто духовно значение, олицетворявайки гръдта на Великата Майка, т.е. изработката им има и култов характер и въпросната им форма – да наподобяват женски бюст http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...xh%20Ostrec.jpg е търсена абсолютно умишлено. Тази гръд е насочена често и към земята, за да я храни, което идва да подскаже, че макар, в началото на раннобронзовата епоха, Великата Майка да е изгубила своя халколитен човешки образ на земна жена, не е загубила своето мощно сакрално значение като една Небесна Царица, като великата Пракрити, в чието тяло, душите на мъртвите се завръщат и която благославя, давайки живот и благополучие на всяко едно домашно огнище. Затова съвсем неправилно е да се мисли, че някой е дошъл от другаде, премахнал е почитта към нея и е направил Богът господар, а Богинята – една продружаваща го съпруга. По-скоро трябва да говорим за промяна в схващанията за Великата Майка през този период, които добиват анимистичен и пантеистичен характер. Защото промяна е настъпила и в човешкото мислене, което е ставало все по-дуално и все по-прагматично, забулващо силата на онова неограничено въображение създавало културата на неолита и каменно медната епоха. Необходимо е било духовният символ да бъде по някакъв начин втъкан в епохата на задаващото се господство на рационалното начало и по този начин, той да бъде съхранен за бъдещето.
Следващият керамичен отломък е парче от раннобронзовата епоха обрамчено с релефни ленти с пръстови отпечатъци подобно обръчите на дървена бъчва.
http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...ene-Sarovka.jpg Сравнение съм направил със съд от подкултурата “Дъбене-Саровка”, спадаща към втората фаза на раннобронзовата епоха, която е категоризирана от официалната наука като “култура Михалич” (2950-2570 г. пр. хр.) Тук, по мое мнение, парчето от Щут е от същият вид съд. За отбелязване е, че еднотипността и механизираността на украсата, при съда от Щутград е била нарушена и на места релефната лента с пръстови отпечатъци е заменяна с усукана спираловидно релефна лента. Животът трябва да получи своята жилавост и устойчивост, а битието своята трайност, външното става доминантно над вътрешното и започва да го дефинира налагайки му своят ритъм и условия. Човекът започва да бива все повече привързан към ресурсите на външната среда и зависим от тях. Човекът става все повече приемащ и отразяващ, отколкото раждащ и творящ. Всичко това се случва, когато две епохи се сменят – тази на Телеца си отива и идва тази на Овена, (поради прецесията на земната ос).
В следващото керамично парче от бронзовата епоха http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...44/PA210043.JPG
обръчите върху тялото на съда са пресъздадени, не чрез залепяне на релефни ленти, а чрез пресукани въженца (шнурове), отпечатани върху меката глина на съда преди изпичането. Отново имаме “обръчи”, но те са в негатив.
Една идея, че Светът е един образ на Твореца, (негов отпечатък),Духът му пронизва всичко живо и ритмира материята, която става негов носител и изразител. Човекът започва да разгръща Образа Божий, който му е даден и да го изразява. Именно поради това, съм на мнение, че появата на “украса” по съдовете чрез отпечатване на шнурове (оплетени въженца) не е случайно естетическо хрумване, започнало още от каменно-медната епоха по нашите земи, а зад него стои едно по-дълбоко духовно разбиране.
Парчето керамика от Щутград можем да отнесем към т.нар. “култура на шнуровата керамика”http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/albums/userpics/10544/Ranen%20bronz_Shutgrad-shnurova%20copy.jpg ,
като винаги трябва да имаме впредвид, че по нашите земи нейните белези се срещат много по-рано, от където и да е другаде, още през каменно-медната епоха в т.нар. “култура Варна” (5000 г. пр. хр.). Затова, когато говорим за шнуровата керамика на Щутград не трябва веднага да правим изводът, че тя е вследствие влияние на чужда култура или наличие на пришълци от другаде. Научната позиция, която гласи, че
“Названието си културата получава от характерната релефна украса върху глинените съдове, датирани към този период, която се различава от находките в по-ранните археологически пластове”, трябва да се редактира и преосмисли за територията на България и да се помисли по въпроса, дали България не е всъщност истинският родилен център на тази култура. Затова въпросното керамично парче от Щут с “шнурова украса” си е вероятно местно производство, наследие на по-древни времена, като се има впредвид труднодостъпността и суровият характер на мястото.
Достоверността на причисляването й към огромният хоризонт на “културата на шнуровата керамика” (corded ware) идва от това, че Щутград носи белезите на тази култура именно в частта на рудодобива и металоизвличането. В началото на бронзовата епоха той се превръща в мощен металургичен център, който разпространява дейността си в района и региона през вековете. Именно тази задълбочаваща се и разширяваща металургична дейност свързана с дълбането и рушенето на скалите, добиването на рудата и извличането на металите от нея (огъня) (чрез копането на дупки, играли своеобразната функция на “поти”) е предпоставило възникването на топонима Рупчос и етнонима “рупци”* . Това е довело в тези древни времена в началото на бронзовата епоха и до постепенна промяна в култовата дейност и възприятия на Щутград, в която хтоничното начало се хармонизира с небесното.
Следващото парче керамика още повече ни вдълбава във връзката новокаменната епоха - неолита и културата на шнуровата керамика. Намерено в един от грандиозните скални процепи на Щутград (в скалният масив “св. Никола”), завършваш с разрушена пещера, вероятно бивша рудна галерия, той не представлява някакво изключение. Отличава го единствено украсата му – зигзагообразна, трипластова начупена линия, от която е останал малък фрагмент върху съда, нищо особено. Този малък фрагмент от “украса”, обаче възниква още през ранният неолит по нашите земи (вж. Село Ковачево, ранен неолит http://nauka.bg/forum/index.php?showtopic=8616&page=9# ) и същевременно е водеща “украса” по керамиката по цялата територия на т. нар. “култура на шнуровата керамика” на север през Румъния (Каломанещи) през Баден Баден, та до Скандинавието, на югоизток през Хатия към Араратското плато (култура Кура-Араксес и Урарту).
Вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...ncii%20copy.jpg и http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...aden%20copy.jpg

Още, когато правих съпоставките, имах усещането, че се докосвам до нещо голямо, а именно взаимовръзките, които е имал Щутград с тези посоки на света, защото и двете направления са свързани с металургията. Основният въпрос беше дали става въпрос просто за връзки и обмяна на познания или става въпрос за пренос на култура, като в типично мой стил, допуснах, че преносът е от Щутград към тези две направления, съвсем обратно на схващанията на официалната наука, в чието мислене и доктринерство, Балканите винаги са били една периферия, която се развива под влияние на различни цивилизационни и културни общности, като се започне от Мала Азия, та се стигне до евразийският североизток. Тук комплекса за малоценност с днешна дата и верноподаничеството е стабилен, затова му бих шута и допуснах, че истината е точно обратната на официалното становище. Още повече, че основание за това ми дава нашата ранна неолитна култура, в която този мотив на “украсата” е съвсем ясно изразен, както и редица факти свързани със Ситово и региона, които без годините са стоели самотни и разпилени без особено видна връзка помежду си.
Това ме накара да разгледам внимателно особеностите на културите в тези две направления, като акцентирах на развитието на металургията, писмеността, държавността и необясними за науката исторически поврати в развитието на съответните култури, както и артефакти, кореспондиращи с тези от Щутград.
Така се сглоби една първична макрокартина, която показа поне три масирани преселения от Щутград: едното в северно, а другото в югоизточно направление, като второто се е случвало поне два пъти в различни исторически периоди.
Впрочем, това не е никаква изненада. В бита на региона на селата Ситово и Лилково преселението е един водещ белег през всички времена, та чак до наши дни, при които то доведе до смъртта на тези две села. Причините за него са поне две: недостиг на ресурсите за живот на голямо по количество население и войни (както в легендата за каменната патица на Щут). Не бива да се изключват и природните бедствия, както и климатичните промени.
В този ред на мисли, в средата или към края на ранната бронзова епоха от Щутград е имало придвижване на големи маси от хора в две направления: северно в посока Скандинавието и югоизточно в посока Мала Азия. Не са напълно ясни основните причини за това движение, затова ще се спрем на самите белези и знаци на придвижването. Те са 4 вида: 1)металургия; 2)писменост (надпис); 3) държавност; 4) планински места на заселване, заключени между водосбора на две реки или река и неин приток.
Пътят в югоизточна посока, вероятно се е осъществявал по северната яка на Родопите, следвайки течението на река Марица, като в един момент, реката е била прекосена и придвижващата се маса от хора прави своето първо усядане в района на Сакар планина. Не е ясно точно каква е причината за това първа уседналост, но може да се предположи – рудодобивът и свързаната с него металургия, кара високопланинците да предприемат това нетипично за тях отсядане в хълмиста и ниска планина като Сакар. Но белезите от пребиването са ясни – каменните звездни карти, топонимията на двете села в Странджа-Сакар, основани отново близо едно до друго – Ситово и Лалково ( впрочем реката, която тече край Лалково, пак се нарича Лалковска река), развитието на металургията в региона. Проблемите, които седят за решаване при това отсядане са пряко свързани с основаването на села като Черепово, Хлябово, Ситово и Лалково в Сакар и с това, при кое от двете преселения са оставени съответните белези – при първото през бронзовата епоха или второто – в началото на желязната епоха, пряко свързано с основаването на държавата Фригия, за което свидетелства откритият на връх Вишеград надпис с протофригийска писменост.
От Сакар планина, пътят продължава през Босфора преминава през територията на бъдещата държава Фригия и земята на Хатите (http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/98/Hattic-language-rus.png )
, като тук вероятно имаме временно усядане. Белезите на това усядане са възникването на градове-държави (които по-късно ще бъдат обединени в една държава), развитието на металургията и културата да се пише историята.
Пътят след това продължава на север между Черно и Каспийско море и тук е налице второ усядане между реките Кура и Аракс, в планината Кавказ, което вероятно е причината за възниква нето на т.нар. “култура Кура-Аракс”. Основание за това ми дава не само сходствата в украсата на керамиката**, но и повратът в развитието на местното население, отбелязано от учените, при което селищата му съществували дотогава в речните долини, започват внезапно да се изместват по планините и започва силно развитие на металургията, характеризиращо се със своето съвършенство и завършеност. Дотогава металургията е била изключително слаба, а основният поминък на населението е селското стопанство – животновъдство и земеделие.
Вероятната причина за усядането на древните българи- металурзи от Щутград в този район е наличието на големи залежи от полезни изкопаеми. Но има и още една важна особеност, която констатирах, анализирайки белезите на това придвижване – те в повечето случаи са търсели места, които силно да им напомнят за родният Щутград – планински масиви, заключени между две реки или река и неин приток, които се събират пред самите масиви. Възможно е това да е свързано и с наличието на големи залежи полезни изкопаеми в такива райони, но съчетанието вода-планина е основното търсено място за усядане в това придвижване (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal..._Shtutgrad1.jpg ).
Развитието на металургията в района на реките Кура и Аракс в Кавказ достига до тогава висота, че започва усилена търговия на север към Волга, Днепър, Дон, Донецк, на юг към Асирия и Палестина и на запад към Анатолия.
Най-вероятно установените търговски контакти на север и обмяната на стоки и информация води до ново придвижване още по на север и излизайки от географската фуния, заключена между Черно и Каспийско море, по-голямата част от древните българи от Щутград, сменят посоката на Запад и усядат в обширният район между Каспийско и Аралско море, там, където е днес държавата Казахстан, полагайки началото или давайки своя принос в развитието на т.нар.”Андроновска култура”, а останалата продължава на изток. Така се образува своеобразен чатал в придвижването.
Основният елемент на “Андроновската култура” е именно добивът на медна руда, а колесните превозни средства търпят своето развитие, като трябва да отбележим, че на Балканите, колелото и колесното превозно средство има много по-древна датировка, от културите, които визираме тук. Именно тук, на територията, в която се е развивала тази Андроновска култура и нейните четири подкултури, се намира и другият белег, оставен от древните българи от Щутград – писмеността. В Южен Казахстан, Жамбилска област в източният край на планината Къзъл, в периода 2007-2009 г. ученият А. Е. Рогожински открива надпис, чийто начин на изработка е като Ситовският
( http://kronk.spb.ru/img/rogozhinsky-ae-2010-2.jpg ), а именно върху добре изгладен на самата скала фриз (подобно ситовският) са нанесени редица от знаци. Фактът, че знаците върху фриза се различават от ситовските не бива да ни учудва, минали са стотици, а може би близо хиляда и повече години, откак е тръгнала тази вълна на изселване от Щутград и много народи и племена са вплели своето присъствие в тъканта на щутградските рудари, но въпреки всичко, духът и стилът на писмеността са се запазили. Този дух на писмеността оказва влияние и върху т. нар. “бактрийско-маргианска археологическа култура”, при която се открива наличие на писменост и която се застъпва с андроновската. А знаете, че именно в тази област възниква държавата Балхара (Балгара), която е една от старите ни държави в Азия.
За тази бактрийско-мангрианска археологическа култура: “Учените, все още спорят откъде са дошли тези ранни земеделци, грънчари, златари, митничари - ранните жители на тази култура, и какво е станало с тях. Хиберт смята че тази цивилизация е възникнала първоначално от Аннау, град на възвишенията между днешен Иран и Туркменистан, където има доказателства за дори по ранни селища. Сарианиди, смята че корените на тази цивилизация са на преселници от Мала Азия. Трети пък смятат че те са европеидни нашественици от Североизток. Западането на тази култура е мистерия. "Какво точно е станало, остава неясно" казва Карловски. Археологическият стил, укрепените сгради престават да се срещат след няколко стотин години. Може би същите тези хора са се върнали към по друг начин на живот, или са били асимилирани от други култури. Голяма е вероятността, те просто да се се приспособили към по-нова реалност”.
Най-лесно можем да решим този въпрос като проследим развитието на различните “култури” в различните епохи в тази обширна територия в подстъпите към Тян Шан. Те са наричани “култури”, повече за улеснение на учените, които се опитват да сглобят сложният пъзел на времената, но ние, ако последяваме белезите, с които маркираме присъствието на древните българи от Щутград, лесно можем да разберем, че различните “култури” в различните епохи, най-вероятно са всъщност развитието на една единствена такава, понеже трайното по-дълго установяване в този район на света, въпреки голямата му площ, оставя все пак определени белези. Като например в т. нар. Срубна култура от късната бронзова епоха (16-12 в. пр хр.) (Вж. Керамика от Срубната култура
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/comm...a_culture03.jpg
и вървилника http://upload.wikimedia.org/wikipedia/comm...a_culture01.jpg ), както и наследяващата Андроновската, Карасукска култура ( http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B0%...%83%D1%80%D0%B0 ), чийто край вече навлиза в периода на ранно-желязната епоха.
Това, едва ли е случайно. И докато очакваме щутградските преселници да се претопят в океана от народи и култури, в този обширен район, те показват смайваща устойчивост и белезите на тяхното присъствие, откриваме и в 9 век пр. хр. в Хакасия, Уюк-Туранската долина, в Аржанското поле, където разкопките на надгробни могили, формулират т. нар. “уюкска култура”, чиито белези говорят за присъствието на древните българи от Щутград в района.
Тук вече учени като проф. Къзласов и китайските летописи улесняват нашите разглеждания. Според проф. Къзласов, европеидно население масово се е преселило в днешните територии на западен Китай, идвайки от Урал и Поволжието, някъде между третото и второто хилядолетие преди христа (3000-2000 г. пр. хр.). Преселването било по т. нар. “Нефритов път” и е оценено от археолозите като най-голямата миграция в праисторията. Причините за него, според тях е черноморският потоп. Според мен, обаче, причината е свързана със суровините, необходими за рудодобивът, металолеенето и металообработването. Този белег е водещ, а традициите в рудодобивът го потвърждават. В Аржанското поле, древните български металурзи от Щутград извличат рудата от земята, точно по същия начин, както и при голямото си рударско селище по ливадите на Крива река край Ситово – чрез изкопаването на рупи/ровки (ями в земята). Айгир Сверинсон в студията си “Кой съм аз” пише за този рудодобив в Аржанското поле: “С примитивна металургия, като изкопавали ями в земята около рудата и палели огньове, древните хора отделяли метала и го изливали в каменни или глинени форми за оръжие и земеделски сечива”, без въобще да подозира, че описва начина на добиване на рудата в района на Крива река, с. Ситово, където ямите (рупите, ровките) от този рудодобив, все още могат да се видят на места по терена ( рупи, м. Крива река, Ситово http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=791481 ; http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=791478
Огнените метеоритни дъждове, които донасяли метеорити с много чиста проба желязо, лесно за извличане също са били характерни за тази част на Родопите (http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=569924 ), а внезапно падащи болиди, могат да се наблюдават дори днес. В този ред на мисли, ако приемем, че култа към живото Небе, се дължи единствено на метеоритният суровинен поток идващ от него (което си е доста примитивно научно схващане), то този култ, явно не е възникнал, а е донесен в сърцето на Азия, затова днес можем да срещнем вярването сред карачаевците и балкарците, че бог Кайнар Тейри е изпратил от небето желязната руда под формата на “дъжд от искри и камъни” и вярата в първият металург на земята -Златният Дебет, който се родил от съединението на Небето (Тейри) и земята. При това съединение възникнал гръм, който се материализирал в яйце, от което излязъл, самият Дебет. Яйцето, от което е излязъл той още стои изсечено по скалите на Щутград (http://www.voininatangra.org/modules/xcgal/albums/userpics/P9240182-2.jpg ). Определено добивът на полезни изкопаеми съпровождащата го металургия в древността е била в пряка връзка с Бога, имала е култов характер и няма нищо общо с днешният свръхматериалистичен подход на добив и хищническо ползване на полезните изкопаеми на планетата. Китайските хронисти свидетелствуват, че от метеоритното желязо стават най-острите и здрави мечове***. Доброто оръжие е една от предпоставките за оцеляването и утвърждаването на щутградските рудари в този район. Именно от такова желязо, взето от паднала на земята комета, първият ковач Дебет изковава меча на героя с небесен произход Ерюзмек, който се ражда при сблъсъка на същата тази комета със земята и разцепването й. Интересното в разказа е, че при удара в земята, кометата образува кратер, в който се разцепва на две, т.е. създава своеобразна гигантска рупа/ровка, пълна с висококачествено небесно желязо. Така легендата много тънко свързва “небесното желязо” със земното. В този момент в митичният персонаж идва вълчицата, която иска да изяде Ерюзмек, но той я улавя здраво за врата и започва да суче от вимето й. След това я убива, одира и взема кожата й като наметка (подобно Атина). Връзката на Вълка с рудодобива е легендарна и основополагаща при древните българи.
Важно описание на древните рудари в Аржанската долина ни дава Херодот, който казва, че “аржаните били с орлови носове и с остригани глави, като оставяли само кичур на тила (чумбас)”. За наша радост те са оставили своите образи в скалите на Щутград, затова нека покажем тези орлови носове ( Щутград, скални глави с орлов нос http://www.voininatangra.org/modules/xcgal.../P1010292-2.jpg ; http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=791479 )
Най-интересното сведение идва от самият топоним Аржан и от даденостите на самата Уюк-Туранска долина, която археолозите наричат “Долината на царете”, термин, който вече доста се изтърка от употреба и в България. С това сведение все по-плътно навлизаме в Ситовските потайности. Първом “Аржан” на тувински е “свещена вода”, а в Алтай думата “аршаа” се наричали всички “свещени извори”. Тук, в “Долината на царете” в Аржан е имало свещен извор, от който излизала лечебна вода и всички тувинци идвали на поклонение. Самият Аржан е една речна долина.
Случаят с пресъхването на свещения извор там е уникален. След като водата с времето разкрила едри, заоблени бели камъни и местните започнали да ги вадят за строеж на къщите, изворът пресъхнал. Геолозите не могли да обяснят причината. Дошли археолозите, разкопали мястото и изпод свещеният извор изникнала каменна гробница с невиждани размери – диаметър 120 м и височина 4 метра. На дъното й било изградено изкуствено езеро, в което напролет се стичал разтопеният сняг, нивото на водата вътре се повишавало и тя започвала да блика от покрива като извор.
Арджан като топоним има един огромен териториален обхват от Алтай до Балканите, но повечето изследователи (руски и български) са на мнение, че той е пряко свързан с древните българи, (т.е. е техен етноним в Азия) като на Балканите той отново тясно е свързан с реките, езерата и селищата край тях.
Херодот пък от своя страна в своята “История” споменава, че в същия район на Средна Азия, живеел митичния народ на аргипеите - "сребърните, белите" ( от гръцки argyros, латински argentum – сребро). Той ги описва като "плешиви", защото техните мъже са си бръснели главите и косата, която оставяли на върха на главата, заплитали в плитка, (т.е. чумбас). Като народ от жреци, те имали изключителни лечителски умения, в които влизали и трапанацията на черепа.

(Знаци от района на Ситово, откривани и в района на Аржан, свидетелствуващи за връзката Щутград-Аржанската долина) 4*
http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=791774
http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=791773


Сходните обичаи и антропологични белези на аржаните и Херодотовите аргипеи, същия район на обитание, дават основание на руският историк В. Татищев през 17 век да свърже аргипеите (народ от жреци) на Херодот с волжските българи (сребърните българи). Българския историк и филолог Хр.Тодоров- Бемберски в наше време, свързва аргипеите с арджаните и така кръгът се затваря: арджани-аргипеи (сребърни)-волжски българи (сребърни българи). Към тази въртележка от наименования в този район на Азия се прибавя и самоназванието на тохарите ( http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A2%D0%BE%...%B0%D1%80%D0%B8 ) – арси/арши 5* със същото значение “сребърни”. Китайският историк Съма Цян, живял от 145 г. до 86 г. пр. Хр в своите летописи, когато описва горното течение на река Енисей (Аржан) пише, че там живеел древният народ ди-ли (тьо-ло), които обладавали същите характеристики като тези на аргипеите, аржаните и тохарите. С една дума учените-изследователи, Херодот, китайският историк Съма Цян свидетелствуват за обитанието на един народ или племенни групи от него, в този район на Азия, чиито етноними и самоназвания са всъщност в крайна сметка, етноними и самоназвания на “сребърните българи”(волжки българи). Всичко казано дотук не би имало много голяма стойност за нашите изследвания, ако съчетанието на водата/свещеният извор, сребърността (със символно значение или не) и лечителството на древните българи в Аржан, не ни отвеждаха директно към местността “Кабата”, малко над село Ситово, при което е свещеното целително аязмо “Св, Богородица”, която е била древно лечително място, свързващо рудодобива и металургията със свещеният лечебен извор. Цялата северна родопска яка е окичена с такива целебни светилища. Трябва да посочим и свещеният извор в село Лилково, м. Пицурица и манастира “св. Петър и Павел” при Бяла черква (свързан с Аязмото “св. Богородица”) и аязмото “св. Петка” при село Гълъбово и т.н., но най-добре зримо съхранена е връзката между рудодобива, свещената целебна вода и лечението свързано с тях при Ситовският свещен лечебен комплекс в местността “Кабата”, където днес не можем да кажем, дали древният храм при целебният извор е бил подобен на гробницата-извор в Аржан, но можем да посочим, че конструираното днес като черквичка-грамада, култово средище “ Св. Атанас” е част от свещеният лечебен комплекс “св. Богородица” със свещеното аязмо. Тук, случайности няма. Ковачът е втъкан в същността на този лечителски комплекс, съвършено ясно и по един безспорен начин кореспондира в триъгълник, както с черквата, така и с аязмото. Тогава съвсем резонно е да допуснем, че това е мястото, в което древните българи от Щутград са придобили онези умения, които след това демонстрират в Средна Азия и са описани от историците. Нещо, повече, това е мястото, което има връзка с второто преселение към Фригия и участието в създаването на едноименната държава там. Една малка подробност, на пръв поглед незабележима, но съхранена в стенописите на черквата “св. Богородица” е убягнала от погледа на обикновения човек. Това е стабилното присъствие на “св. Атанас” в стенописите на черквата. Освен, че има свое култово средище в обсега й, той е и в иконописта. И нещо повече, вдясно при влизането през вратата, той е изобразен в голям размер, един до друг с още един светец “св. Спиридон”, покровител на занаятчиите и велик лечител (вж.http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=791807 ) . И така, на едно място са св. “Богородица” (Великата Майка Идун/ Рея/Нейт), “св.Атанас” и “св. Спиридон”, днес двама християнски светци, преди – двама от дактилите (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B8%D0%BB_%28%D0%BC%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BB%D0%BE%D0%B3%D0%B8%D1%8F%29 ) на Великата Майка (Акмон и Дамнаменей).
В разказите за възстановяването дейността на светилището с лечебният извор има един особен ключов момент на теофания на Великата Майка в съня на друговерец - българомохамеданин от “Богатската/турската” махала на Ситово, която се намира, в подстъпите към аязмото. Той има овчар, който боледувал от “кел” (окапване на космите на брадата и косата) и след като се умил с водата на разкопаният вече и разкрит извор, бликащ от разрушени основи на древният храм се излекувал. Но неговият чорбаджия Мехмед Ага Делията му забранил да говори за водата. Но още същата нощ, “турчинът” Мехмед Ага, сънувал жена в бяло, която се явила в съня му, завела го при извора и му посочила още стари основи в близост до него. И когато се събудил, той бил целият вдървен и не можел да помръдне тялото си. Тогава започнал да говори и разказва за водата на всички, които идвали да го видят. Тогава се размърдал, изправил се и започнал да ходи в отлично здраве. (Вж. “Лилково- вихри, веди, влъхви”. А. Личков, стр. 254)
Теофанията на Великата Майка (Рея/Нейт) в съня на друговерец е с цел възмездие за неверието му в силата и съществуването й и демонстрирането на тази сила е чрез владеенето и управлението на оживената материя и душата на човека.
Двамата дактили на Великата Майка, усвоени като християнски светци ‘св. Атанас” и “св. Спиридон” (третият дактил е превърнат в парче желязна руда) са важни както сами по себе си, така и във взаимодействието помежду си в този свещен древен комплекс. Те едновременно като дактили са нейни синове и същевременно – нейни съпрузи. И докато при св. Спиридон това “съпружество” е вътрешно и скрито, при “св. Атанас”, то е външно изявено, затова той, освен в черквата, присъства и със свое самостойно култово място в нейното външно пространство. Това е донякъде е обяснимо и с това, че в предхристиянският период, той е бил и бог Сабазий/Загрей/ Дионис. (вж. в интернет за честванията на връх “св. Атанас” в град Етрополе).
Една от основните характеристики на Св. Атанас като дактил на Великата майка и бог е ковачеството, той е пряко свързан с рудодобива и металообработването и занаятите свързани с него. В металургичен район като Ситово, присъствието му в територията на свещения извор е нещо съвсем естествено. Друга малко известна негова черта обаче е възпирането на болестите (т .нар. “умилотивяване”). Той обаче, не притежава сила за повече в тази посока. Негова роля в светилището на Великата Майка е, да изработва сребърните вотиви, необходими за провеждането на лечението в храма, където освен къпането в свещения извор, лечението се извършва именно чрез тези вотиви и преспиването с тях вътре в черквата (вж. вотиви от Габрово http://www.bgsever.info/br-07_2006/10votivi.gif ). Легенда от Еленско ни разкрива още една малко известна негова характеристика - като строител на черкви и манастири/светилища и създател ведно с Божията Майка на свещените лечебни извори и лечението с тяхната вода. Разказва легендата, че свети Атанас строил манастир в Света гора. Обаче му свършили парите и той спрял строежа. Засрамил се от хората и тръгнал да си ходи. По пътя срещнал Света Богородица, която му казала да се върне, защото кесията му била пълна с пари, а хамбарите – с жито. Св. Атанас не й вярвал и казал, че ще повярва, само, ако от скалата, дето били спряли да разговарят, потече вода. Богородица чукнала леко камъка и от него в миг бликнала бистра вода. Свети Атанас се прекръстил, измил лицето си с водата, напил се, добил сила, върнал се при манастира и довършил градежа му. А скалата, дето бликнала водата, хората превърнали в оброчище и всяка година на Атанасовден, правили събор и се лекували с водата.
Вторият, изключително важен дактил на Божията Майка е св. Спиридон. Без него и взаимодействието му със св. Атанас не може въобще да протече лечението в свещеният храмов комплекс в Ситово. Св. Спиридон е още по-плътно свързан с Божията Майка (Идун/Рея/Нейт) и изразява, много от нейните универсални божествени възможности. Той е не само лечител, но и възкресител от мъртвите (чрез Бога), може не само да излекува тялото, но и да го оживототвори отново, да върне душата в него (чрез Бога). Като такъв, именно той е, който върши свещенодействието вътре в храма – самото лечение. Като съпруг на Божията Майка, той е способен да я призовава и да предизвиква нейната теофания. Именно това отбелязва онзи случай в житието му, в който дъщеря му Ирина, заравя скъпо украшение в земята дадено и за съхранение от друг човек, но преждевременно умира. Когато човекът си го поисква, св. Спиридон не знае къде е заровено, но призовава дъщеря си, да се яви и да го посочи. Християнството формулира тази случка като “ преждевременно явяване на обещаното Възкресение”.
Чрез включването на св. Спиридон в иконостасният ред на черквата “св. Богородица, вещ в познаването житието на светеца човек е закодирал именно сходен разказ за построяването на черковата, в който разказ, жена от селото ляга и заспива под една слива, съществувала тогава на мястото и сънувала, че под нея, в земята е заровено злато и икони, които трябва да бъдат извадени, златото разделено на три части и дадено за построяване и устройване на черквата отвътре, нейното изографисване и всички необходимости тя да се превърне в нормално функциониращ храм. Така и станало. Ето тук е ясно демонстрирано взаимодействието между двамата дактили 6* – св. Спиридон осигурява суровините и средствата, св. Атанас – строителството на храма. Налице е онази древна способност да се откриват в земята скритите й богатства и полезни изкопаеми, тясно свързана с древната металургия в района на Ситово.
Особено важно е да се отбележи случката, в която участва св. Спиридон след излекуването на император Констанций – възкресението на мъртвото дете на една жена-нехристиянка и след това на самата жена, която умира при вида на неговото възкръсване. За да го възкреси, св. Спиридон дълго се молел и оросявал земята със сълзите си. Това оросяване на земята със сълзите от св. Спиридон е като акта на Великата Майка Ида (Идун 7* , Рея, Кибела), която забивайки пръстите си в земята ( както Слънцето забива лъчите си като шишове в земята и я стопля; както бог Ра, от чиито сълзи се раждат хората ) ражда идейските дактили. Това определено е акт свързан с пълноводието на свещеният извор и плодородието, с идеята за възкръсващата природа, която връща душите за нов живот. Свързан е и с управлението на времето. Св. Спиридон може да измолва дъжд, а при киша, да спира валежа.
Друга много важна негова характеристика е, че е покровител на тухларите, грънчарите и керемидчиите. Връзката му с изработването на грънчарските съдове е несъмнена, и е засвидетелствувана в житието му, където той сърдит на невярващите, стиска с ръката си едно парче керемида, и от единия край излиза огън, от другият вода – двата елемента необходими не само за грънчарството, но и за ковачеството.
Тук не можем да не провидим древният образ на бог Хнум (вж. http://upload.wikimedia.org/wikipedia/comm...9%2C_N372.2.jpg ) и неговата съпруга Нейт (св. Спиридон и Божията Майка). Хнум е божественият грънчар, който извайва телата на човешките деца на грънчарско колело от глина и ги поставя в майчините утроби (вж. http://faculty.piercecollege.edu/peshekb/classes/Khnum.jpg и http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...ania%20copy.jpg ), а Нейт олицетворява Първичните води под формата на потоп или наводнение, представено като течаща навсякъде вода. Чрез образа на бог Хнум, ясно виждаме и връзката на свети Спиридон със сребърните вотиви, които се използват за лечението. А вотивите неслучайно се сребърни, защото среброто има магически и лечебни свойства, които ясно изразява в съчетанието си с водата. Ако трябва да уточним какви точно са ролите на св. Спиридон и св. Атанас при създаването на вотивите, то вероятно е първият да е техният “идеен проектант”, а вторият – техният материален изпълнител.
Изографисването на св. Атанас и св. Спиридон в черквата “св. Богородица” в Ситово, ни дава и ценна информация за това, че светилищният комплекс с аязмото в Ситово е функционирал като такъв и по времето на ранното християнство (3-4 век сл. Хр.), дълго време е имал дохристиянски характер, а местното население много дълго време е държало и съхранявало своите дохристиянски традиции в християнски обредни формули, дори след като е било покръстено. Нужно е да се каже, че тези двама светци, които в конкретният случай усвояват местните дактили и богове, свързани с рудодобива, свещените извори и лечението са видни участници в Сердикийският събор http://www.pravoslavieto.com/history/sabor...Serdikijski.htm
Една от основните задачи на този събор е борбата с арианството, което за богословските християнски разбирания е “монотеистичната предхристиянска религиозна система, естествена хранителна среда за непрестанното възраждане на арианството” (http://www.bizimi.com/bulgarianCustoms/AtanasovDen.php ). Все пак, охарактеризирането на почитта към Великият Конник като монотеизъм е своего рода признание, че по древните ни земи е съществувало единобожие, макар и в една много по-свободна като изповед формула и че за монотеистите е много по-трудно възприемането на християнството, отколкото за политеистите. Един от изводите, които прави св. Атанасий на този събор е, че трябва да бъде атакувано селското население и неговите празници, за да бъде разрушена хранителната среда на старият монотеизъм, който от своя страна захранвал арианството. Работил в тази насока е и самият св. Спиридон, срещу чиято дейност по въвеждане на християнството също е имало голяма съпротива. Един такъв случай е отрязването главата на магарето му, за да не достигне светецът до събор, насред който да проповядва. Този акт можем да счетем като извършване на ашвамедха – жертвоприношение на кон ( в случая магаре). Св. Спиридон, отговаря със същото – с ашвамедха (https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D1%88%D0%B2%D0%B0%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D1%85%D0%B0 ), като отрязва главата на кон и я залепя на магарето, съживява го и така стига до събора. Тази случка, определено ни напомня за една от сцените на плочките от Летнишкото съкровище http://www1.znam.bg/resources/2/2096421933.jpg
И двамата светци носят известни конни характеристики: св. Спиридон се приема и за покровител на конете, а св. Атанас на кон изкачва планинския връх, за да извика оттам лятото. Това ни дава основание да предположим, че и тук при Аязмото, в древността до християнството е имало почитане на Великият Конник. Второ такова място в района на Ситово е другото целително светилище, което е съществувало на мястото на манастира “св. Петър и Павел” (бивш свети Козма и Дамян), където е намерена цяла мраморна плоча с негово изображение и трето – на местото, където днес се намира черквичката-грамада “св. Тодор” при Крива река.
В обобщение за древността на Ситовският свещен целителен комплекс, трябва да отбележим отново основните характеристики на дактилите в древността: 1)лечители; 2) първооткриватели на рудодобива и металургията; 3) дали на хората математиката и ефеското писмо.
Последният техен дар към хората е свързан именно с писмеността, писменост, която освен, че дава чудодейна сила на тези, които боравят с нея, има и музикален ритъм (при четене и произнасяне). Вероятно става въпрос за писмена, които имат магично-заклинателна сила, и която са били изпявани, а не просто изговаряни. Такива са използвали елбирите на нартите (езика на боговете), такива са и “словата на силата” в Египет.
Така ние се завръщаме отново към онези характеристики, чрез които проследявахме движението на щутградските преселници от началото на бронзовата епоха, а именно: рудодобивът, лечителството и писмеността.
Тогава не бива да се учудваме, че подобен тип светилища има и в Средна Азия, като това на свещеният връх Чун в планината Кунлун, на който имало 4-ри двореца, от които извирали седемдесет извора. Подобна свещена концепция у нас е отразена в топоними като Вишеград (Вишна града-Вишна Бога) и всички големи наши планински върхове, върху които наличието на крепости, светилища, а понякога дори и селища, не бива да ни изненадва. Затова нека се върнем към писмената традиция, свързана именно с такива върхове в Средна Азия, за да осмислим наличието на такава, там, където се е запазила, по нашите върхове и свързани с тях светилища. В случая се визира пътуването на китайски император Му към Запада и срещата му с Господарката на Запада. След тази среща, той извършва интересен церемониал – изкачва се на хълма Ян, изсича надпис върху скалите и посажда дърво – софора (японска акация).

СЛЕДВА

[Йордан_13]

Това е за Кисьов, и медиите (обучете си качествени кадри). За всички останали: не се влияйте от заглавието;))) От студията има какво да се научи. Само да вметна, на Събора през 2012, при старото църковно настоятелство, за втори път влязох в черквата при Аязмото. Тогава видях "св. Атанас" и "св. Спиридон", отдясно изографисани. Те ми казаха, че трябва да пиша за мястото и че трябва да служа в храма. Бях забравил за това, че им обещах, но като пишех, нещата тъй текнаха, в такава посока се изви реката на мислите, че писах. За последното - да служа в храма, на това, все още действащо светилище, не съм изпълнил, но и на това ще му дойде времето. Последното го пиша, заради душманите. Да знаят де, че предварително са загубили войната.

[Йордан_13]

БЕЛЕЖКИ

* Топонима “Рупчос” и етнонима “рупци”, освен в останалата част на страната, има и своето съответствие в Странджа планина. В Странджа планина, както и в Родопите, той не е само топоним, но и етноним, който прави двете планини особено близки.

Петко Рачо Славейков в цариградски вестник “Македония” , брой 30/1870 г., говори за рупско население, което обитава Южна Тракия, Родопите и Странджа.
“В созополскaта кааза около 15 села, които се наричат “рупченци”, имат обичай православно християнските жители, на 21 май срещу празника св.св. Константин и Елена, във всяко от тези села, селяните, малки и големи, да се събират на едно определено място, гдето наклаждали голям огън около който заигравали боси и неколцина, лека полека гасили с краката си въглените...”
Науката не дава отговор каква е връзката между рупченци в Странджа и жителите на Горен и Долен Рупчос в Родопите, но за сметка на това, пример за тази връзка откриваме в историята на село Ново Паничарево (http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%BE%D0%B2%D0%BE_%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D1%87%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BE ), за основателите, на което се знае, че са потомци на ранните жители на село Чинакчи. За жителите на село Чинакчи пък е известно, че са дошли от с. Рупките, което се е намирало в Родопите през 16-17 век, бягайки от вълните на ислямизация в Родопският регион. “Тъй като основната група преселници идват от с. Рупките, биват назовавани рупци ( http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D1%83%...%D0%BF%D0%B0%29 ) и третирани от местните в региона като етнически групи”.
Остава въпросът дали нестинарството е обред, който те са донесли със себе си или са усвоили впоследствие.
Стоян Райчевски, в книгата си “Нестинарството”, когато говори за нестинарството в Ново Паничарево, пише, че то е донесено там след Балканската война от изселници от Източна Тракия и хванало такъв здрав корен, че скоро Ново Паничарево се оформило като вторият голям нестинарски център в Странджа след с. Българи.
Ако случаят в Ново Паничарево е такъв, то няма как да обясним наличието на нестинарство в 15 села с “рупци” в Созополският регион, засвидетелствувано от Петко Рачо Славейков. Тогава остава да допуснем, че най-вероятно нестинарският обряд е съществувал и в Родопите и преселението от едното място на другото не е било никак случайно. Още повече, че изследванията на определени места в Долен Рупчос и Чернатица засвидетелствуваха белези, че то някога е съществувало там, а от Бяла Черква в близост до селата Ситово, Косово и Лилково бе съобщено за наличието на такова в 60-сетте години на 20 век в района на манастира “св. Петър и Павел”, бивш “Козма и Дамян”. Ясно е, че връзка между нестинарството като обред и рудодобива съществува, но каква и от какъв точно характер е тази връзка, тепърва ще се търси и изследва.



** Виж и тук изображението на въпросният знак “вървилник” върху керамиката от “култура Кура-Аракс”, който е характерен и за нашата ранно неолитна керамика. http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=792998
*** Летописа “Тайпин хуаню-ицзи”, за народа живеещ по горното течение на Енисей: “Тяхната земя произвежда злато, желязо и олово. Тяхната държава има желязо от “небесен дъжд”, събират го и правят ножове и мечове, различни от обикновеното желязо. Когато питаме пратеника им как добиват това желязо, той мълчи и не отговаря. Само каза: “Желязото е много яко и остро и работата по него е много трудна и изкусна”. Тъй като тяхната земя произвежда желязо от буйният дъжд, дърветата се вледеняват и се появява желязо. Като мине известно време, земята го поглъща. Затова е толкова отбрано и остро. Всеки път, след небесният дъжд, хората събират това желязо и винаги има поразени и убити. Причината не е съвсем ясна, но обикновено произвеждат много добро желязо”. (Публикувано в “Кой съм аз”, Айгир Сверисон, сп. Авитохол).
4* (Вж. статията “Връзките между изтока и Запада” в Интернет). “...археологическите материали, от гробници (датирани около 5-4 в.пр.н.е./Ж.В.: и преди това 8-7 в.пр.н.е. – Аржан) в Алтайския район на Русия, представляващи фини тъкани от естествена коприна, китайски копринени дрехи от рисувана коприна с изображение на птицата “Феникс”, полирани бронзови огледала със знака “山” (“шан” - хълм, планина)”. Същият знак е намиран в района на Ситово, първом върху скала, втори път в Медната книга, от Топ кория над махала Брезовица, между Ситово и Лилково. Този знак е констатиран и в надписа от купата от Фуенте Магна, Боливия, вероятно с шумерски произход. ( http://picbg.net/viewpic.php?u=15032XBGYt&i=793101 )

5* Арси/Арши. Наименование на тохарите, което със сигурност има и балкански произход, съществувало като епитет на Сабазий ( Сабазий Арселенос/Arselenos) открито в надпис от Новозагорско и е пряко свързано с движението на водата (примерно стинд. Arsati – “тече”)

6* Като се има впредвид начина им на раждане/създаване, дактилите (пръсти) вероятно са вид нарицателно на беласгите (пеласгите), които са първите хора, родени от земята, първите чеда на Божията Майка.
7* Идун. Вероятно първоначалното наименоване или друг вид произношение на Великата планинска майка Ида ( http://www.mlahanas.de/Greeks/Cities/Troas.jpg ), оставено като топоним от боговете Аси, обитавали според “Хеймскрингла” град Троя и емигрирали впоследствие към Севера. Планината Ида също е имала своя свещен извор.

[Йордан_13]

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...%201%20copy.jpg

1-Съд за съхранение на храна от халколита, село Градешница.

2- Дръжка от бронзовата епоха, Щутград, село Ситово;

3-съд от Аман, Йордания, ранна бронзова епоха с аналогична дръжка

4- Кухненски съд с 4 дръжки от ранната бронзова епоха

5- Чаша с аналогична дръжка от бронзовата епоха, Холандия

6- Съдове от Румъния, с аналогични дръжки от средната бронзова епоха.


Новата находка - дръжка от бронзовата епоха от кухненски съд, от свети Никола, светилище Щутград, село Ситово, България, съпроводена с голямо количество кухненска керамика, отново затвърждава статута му на голям селищен център (град). Истината е, че досегашните находки, неоспоримо сочат именно това. Скалният масив, първом е бил селищен център (град), който е имал своето светилище (или система от култови/свети места) и нужда от защита, което е довело и до неговото изкуствено укрепване и превръщането му в Твърдина - укрепено селище и светилище.
Това, което може да се каже, за този тип кухненски съдове, е, че те са служили за съхранение на храна - складово и за ежедневно ползване. Възникнали са още през халколита (каменно-медната епоха) с характерната форма на дръжките. Затова съм посочил, именно един такъв кухненски съд от халколита от Северозападна България, село Градешница. Този тип съдове се запазват и продължават съществуването си и през ранната бронзовата епоха с някои леки изменения във формата си, като например съда с четири такива дръжки, но не променят предназначението си, както и през средната такава. Не се изменя съществено и формата на дръжките. Консервативността им е ясно изразена. Промяна се извършва тогава, и само тогава, когато едно нещо не отговаря вече на нуждите и изискванията на епохата.

[Йордан_13]

Това е и основната причина покойната вече чл. кор. Хенриета Тодорова да счита, че през V хил. пр.Хр. за Европа важи формулата „Ex Balcanae Lux”.


http://bulgarkamagazine.com/%D0%BD%D0%B0-%...81%D0%BA%D0%B8/

=========================================================
Не, фразата е „Ex Bulgaria Lux”! Какво е това глобалистично "Балкани". Балкани = България, защото самото понятие Балкан е Българско!
Иначе е добре, че поне се досещате, как да яхнете вълната и сте добри в това да видите, в кои неща има хляб и мъни

[Йордан_13]

Година и половина след написването на „Щутград- керамика от бронзовата епоха”, реших да се запозная с другите две книги на Ангел Личков от Лилково, а именно „Изтокът и Българите” и „Българите: от Имеон до Хумар и Плиска”. Това стана през това лято (2016 г.) Препрочитайки първата „Изтокът и Българите”, зяпнах от учудване, защото много от нещата и тезите, които бях написал и застъпил в „Щутград - керамика от бронзовата епоха” ги прочетох в „Изтокът и Българите”, където Ангел Личков всъщност продължава разглежданията за село Лилково и региона в аспекта на праисторическите емиграции на местното население. Човек, прочитайки заглавието на книгата му не би разбрал, че всъщност в нея се продължават изследванията от първата му книга „Лилково – камъни, богове и руни”.
Има съвпадаемост на резултатите от изследванията на двама независими изследователи върху една и съща материя (древната история на селата Ситово и Лилково) и е налице точен научен резултат. Това за първи път се случва в изследвания за района на тези две села, и може да се определи като голям успех.
Разбира се, тази съвпадаемост е в основните тези, генералната линия на изводите, а в останалото има известни различия, което е съвсем нормално. Хубавото е, че тези различия не се конфронтират и не си противоречат, а се възможно допълват.
Идеята за праисторическо преселение на населението обитаващо района на Щуд е застъпено и от мен и от А. Личков, но при неговите изследвания, водещ мотив на това преселение са климатичните промени, докато при мен те са допълващ фактор. На преден план съм извел рударската и металургична дейност в района и съм предположил, че демографският прираст и изчерпването на суровините за тази дейност са довели до преселенията. Но двата мотива, не си противоречат, а взаимно допълват.
Студията „Щутград- керамика от бронзовата епоха” бях мислил да напиша в строго научен стил и въобще не предполагах да бъде това, което се получи, но в процеса на писане, нещо счупи, линията рязко се смени и в съзнанието ми започна да се сглобява картина за историята на региона, която не съм и предполагал до този момент.
По-долу представям извадки от моята студия и книгата на Личков, които показват съвпадението в изводите от изследванията върху въпросната материя. Останалото може да прочетете в книгата на А. Личков „Изтокът и Българите” и студията на Йордан Стайков „Щутград - керамика от бронзовата епоха”






Ангел Личков „Изтокът и Българите” стр. 74

“Съгласуването на този момент с един от надписите, изсечен в скалите при Щутгар. ни дава основание да предполагаме, че първата колона мигранти е напуснала Балканите около 3200 г. пр. Хр. и след като продължава пътя си източно от протоците, установява Първия си временен лагер в пространството меж¬ду днешните турски селища Полатлъ и ършехир. т.е. около Големия завой на р. Халис - наричана днес ъзълърмак.”


Йордан Стайков „Щутград – керамика от бронзовата епоха”.

„В този ред на мисли, в средата или към края на ранната бронзова епоха от Щутград е имало придвижване на големи маси от хора в две направления: северно в посока Скандинавието и югоизточно в посока Мала Азия. Не са напълно ясни основните причини за това движение, затова ще се спрем на самите белези и знаци на придвижването. Те са 4 вида: 1)металургия; 2)писменост (надпис); 3) държавност; 4) планински места на заселване, заключени между водосбора на две реки или река и неин приток.”


Ангел Личков „Изтокът и Българите” стр. 74 -75

И това племе се е движело, предполагаме, по линията -очер¬тана от днешните градове: Ивайловград-Димотика-Малкара-* Болаир-Галиполи /по пътя им през Балканите/ и по-нататък. като прекосяват земите, на които се установяват /след време/, древните: Лидия. Фригия и ападокия.
Хипотетично казаното дотук се подкрепя и от някои пис¬мени източници, в които е посочено, че "първото преселение към Мала Азия е започнало от днешна България", а също и това. че около "две хилядолетия след първото, когато в ин-доевропейската прародина настъпва поредния демографски взрив, вследствие на неолитната революция", от Балканите към Средна Азия се насочва и втори поток мигранти. Това второ преселение се извършва от групата племена, които представляват на древнобългарския етнически компонент в етногенезиса на българите /84/.


Йордан Стайков „Щутград – керамика от бронзовата епоха”

Така се сглоби една първична макрокартина, която показа поне три масирани преселения от Щутград: едното в северно, а другото в югоизточно направление, като второто се е случвало поне два пъти в различни исторически периоди.
Впрочем, това не е никаква изненада. В бита на региона на селата Ситово и Лилково преселението е един водещ белег през всички времена, та чак до наши дни, при които то доведе до смъртта на тези две села. Причините за него са поне две: недостиг на ресурсите за живот на голямо по количество население и войни (както в легендата за каменната патица на Щут). Не бива да се изключват и природните бедствия, както и климатичните промени.


Ангел Личков „Изтокът и Българите” стр. 76 -77

Горепосочените съобщения ни навеждат на предположе¬нието за връзка на пеласгите и лелегите - древни жители на Палас и Лалку /днешните села Брезовица и Лидково - в Родо¬пите/ - с колоната на индоевропейците. достигнали Болайр - с координати: 40°37'07" с.ш. и 26°46'24" и.д. /при Дарданелите/ и преминали в.Мала Азия при Баликличешме - с координати: 40°2Г29"с.ш.и26°4Г12"и.д.
От Баликличешме до Бурса и после откъм северната страна на 40-тия паралел, мигрантите са се придвижвали към днешния турски град Ескишехир. като още след Бурса те са навлезли в Плоскогориего. Мала Азия по своя релеф е планински ма¬сив, снижаващ се в централните си части до планинско плато /Плоскогориего/ с височина 800-900 метра. Това плато е раз¬положено между 40-тия паралел-, минаващ северно от днеш¬ния гр. Анкара и 37-мия паралел, който минава в района на Булгар-даг. Мала Азия. въпреки многото планински върхове и хребети, изобилства от долини и равнини, от проходи и пре¬вали, което създава благоприятни условия за проходимост на полуострова п за връзка между населените места както в низи¬ните и равнините, така и в планините покрай многото реки и езера. Такива връзки и пътни артерии са съществували в Мала Азия от най-стари времена, както съществуват и днес.
От Големия завой на река Халис. колоната индоевропейци се придвижва и достига днешния турски град Малатия - на¬ричан в древността Мелитена. с координати: 38°26'11" с.ш. и 38°18'20" източна дължина. Тук. в триъгълника: Малатия-Ер-зинджен-Ерзерум. т.е. в района на Западния голям завой на Ефрат, би могъл да бъде Вторият временен лагер на мигрираща¬та колона индоевропейци. От този район, северно от Ерзерум - град с координати: 39°54' 11 "северна ширина и 41°18'20" и.д-тоест от хребета аргапазаръ. с едноимен връх - 3288 м. води началото си р. Ефрат. Веригата хребети: аргапазаръ-Чахир-баба и Аллахюзкбер са водораздел не само между р. Ефрат и р. Чорох, но и между Ефрат и Аракс. а също и между Чорох и Аракс. Същият хребет е водораздел на р. уру и Аракс.

Тук от съседните географски дължини и ширини в района на Ерзурум. водят началото си големите реки: Ефрат, Чорох. ура и Аракс. Началото на р. ура е с географска дължина и ширина: 40°37'50" с.ш. и 42°35'06" и.д. Река Аракс, която води началото си от вр. Бингел /3250 м/, с координати: 39°25'04" сев. ширина и 41°29'39" и.д. Едната река, ура, има аналог в Родо¬пите, а име но р. уру. с координати: 4Г23'35"с.ш. и 24°50'14" и.д., която води началото си от вр. Циганско градище. При ъгъла между Ардински Жълти дял в Родопа планина. Другата река. Аракс, има нещо сходно с част от названието Щутгар /Щутга-ар/ - каменно светилище в Родопите, с координати: 41°57'33"с.ш. и24°37'ЗГ'и.д.
Оттук, от Западния голям завой на Ефрат. трябва да са потеглили в две направления индоевропейците: едното - по течението на р. Аракс /Ар-акс/, а другото - по долината на р. ура. Така и двата клона достигат бреговете на аспийско море и там - в уро-Аракската низина, обособяват едно от своите етнически ядра.
И така, преминали през Мизия. Фригия и ападокия, как¬то ще станат известни тези райони в по-късно време, тоест от Запад на Изток, през централните части на Мала Азия, мигрантите достигат уро-Аракската низина и част от тях продължават към Памир и Таримеката котловина.

Ангел Личков „Изтокът и Българите” стр. 86 -87

Индоевропейската общност от племена възниква, както беше казано, през VI-V хил. пр.н.е. в районите на Западното Черноморие, в Тракия и Родопите. През IV-III хил. пр.н.е. пото¬ци от мигриращи индоевропейци се насочват към Мала Азия. а-оттам - към уро-Аракската низина. опетдаг и Памир. От Памир * на изток - челната колона прехвърля седловината между Памир и Тън-Шан в началото на III хил. пр.н.е. и навлиза вбасейна на р. Тарим.
Тази колона мигранти носят цивилизацията на Балканите й имат начин на живот и познания, сходни с тези на Миной-ската морска държава, притежава уменията и културата на обитателите от Егейското крайбрежие, тъй като много от тях сами са част от гова крайбрежие. И като такива овладели са и носят със себе си опита за добив и производство на различ¬ни бронзови изделия: топори, накрайници на копия, ножове, лемежи. лопати, мотики и др. От дешифрирания и разчетен Щутгарски надпис в Родопите разбираме, че са имали и своя рунна писменост, а също и свое религиозно верую - богове и полубогове.
Могли са да строят и да живеят в големи села, градове и крепости. Били са търговци, опитни земеделци и животновъ¬ди. Отглеждали са в родината си ечемик, грах, пшеница, леща и др. Образци от тези култури, а също ръж и овес, които са могли да вземат по пътя си от Източно Азиатския геноцентър, те носели, със себе си. Водили чак от балканите или размно¬жавани и преразмножавани по пътя образци и стада от одо-машнените в родината им овце, кози, а също и стада от едър рогат добитък, вероятно и други животински видове, които взели от Предна Азия и подкарали към крайната си точка на своето придвижване.
И ето. те вървели и природата ги викала и подтиквала да вървят все на изток и там да търсят място под слънцето.


Йордан Стайков „Щутград – керамика от бронзовата епоха”

От Сакар планина, пътят продължава през Босфора преминава през територията на бъдещата държава Фригия и земята на Хатите (http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/9/98/Hattic-language-rus.png )
, като тук вероятно имаме временно усядане. Белезите на това усядане са възникването на градове-държави (които по-късно ще бъдат обединени в една държава), развитието на металургията и културата да се пише историята.
Пътят след това продължава на север между Черно и аспийско море и тук е налице второ усядане между реките ура и Аракс, в планината авказ, което вероятно е причината за възниква нето на т.нар. “култура ура-Аракс”. Основание за това ми дава не само сходствата в украсата на керамиката**, но и повратът в развитието на местното население, отбелязано от учените, при което селищата му съществували дотогава в речните долини, започват внезапно да се изместват по планините и започва силно развитие на металургията, характеризиращо се със своето съвършенство и завършеност. Дотогава металургията е била изключително слаба, а основният поминък на населението е селското стопанство – животновъдство и земеделие.
Вероятната причина за усядането на древните българи- металурзи от Щутград в този район е наличието на големи залежи от полезни изкопаеми. Но има и още една важна особеност, която констатирах, анализирайки белезите на това придвижване – те в повечето случаи са търсели места, които силно да им напомнят за родният Щутград – планински масиви, заключени между две реки или река и неин приток, които се събират пред самите масиви. Възможно е това да е свързано и с наличието на големи залежи полезни изкопаеми в такива райони, но съчетанието вода-планина е основното търсено място за усядане в това придвижване (вж. http://www.voininatangra.org/modules/xcgal..._Shtutgrad1.jpg ).