3. В близост до центъра на света е построена сграда/жилище/град, което било най-прекрасното, съществувало някога, и което било наречено Троя. Ние наричаме земята там Турция (Tyrkland). Това жилище е направено много по-голямо, отколкото други, и е обзаведено с много повече умения, в много отношения, и като лукс и като богатство. В него имаше дванадесет царства и един върховен крал, и всяко едно от тези 12 царства, включва в себе си много отделни по-малки държави (страни), а в столицата Троя имаше дванадесет войводи. Тези вождове превъзхождат всички други мъже, които някога са живели в света във всяко едно отношение. Един цар сред тях се нарича Мунон (Múnón) или Меннон (Mennón); и той е бил женен за дъщерята на върховния крал Приам. Тя се нарича Троан (Tróán); имали са едно дете на име Трор (Trór), когото ние наричаме Тор (Thor).
... Негов син е Лориди (Lóridi), който приличаше на баща си; а синът му Ейнриди (Einridi), синът му Вингетор (Vingethor), синът му Вингенер (Vingener), синът му Мода (Moda), синът му Маги, синът му Сескеф (Seskef), синът му Бедвиг (Bedvig), синът му Атра (Athra); (когото ние наричаме Аннар/Annarr), синът му Итерман (Ítermann), синът му Херемод (Heremód), синът му Скалдун (Skjaldun); (когото ние наричаме Скьолд /Skjöld), синът му Бяф/Баф Bjáf (когото ние наричаме Биар/Bjárr), синът му Жат/JAT, синът му Гудолф (Gudólfr), синът му Фин/Finn, синът му Фриалаф Fríallaf (когото ние наричаме Фридлейф/ Fridleifr); син му е бил и този, който е наречен Воден, и когото ние наричаме Один: Той е човек, надалеч-известен с мъдростта си и с всичките си постижения. Съпругата му беше Фригида/Frígídá, когото ние наричаме Фриг/Frigg.
4. ... Один и жена му (Фригида) били ясновидци и чрез това ясновидство, той открил, че името му ще бъде прославено в северната част на света и той ще бъде почитан над всички други царе. Следователно, той се подготвил да напусне “Турция”, и бил придружен от голямо множество хора, млади и стари, мъже и жени; и те взели със себе си много ценни стоки. И където и да отидели по земята, много славни неща се говорили за тях. Така че те били възприемани по-скоро като богове, отколкото като хора.
5. ... След това той отива на север, където земята се нарича Швеция; ... Полетата и избраните земи в това място изглеждали добри за Один, и той избира място за град, който сега се нарича Сигтун (Sigtún). Там той организира вождовете по същия начин, който е бил в Троя; Той също поставил дванадесет съдии, за да прилагат законите на страната; и той установи законите, така, както те са били в Троя, според тамошните обичаи.
9. Те направиха в средата на света един град, който се нарича Асгард (Asgard); а мъжете го наричат Троя. Там живееха боговете и тяхното племе; и много легенди и истории за тях се носели, както на земята, така и във въздуха. Има едно място (жилище), наречено Хлидскялф (Hlidskjálf), и когато Всемирният Баща (Один) седнел на трона, който бил там, той виждал целият свят и делата на всеки човек, и по този начин всичко узнавал. Съпругата му Фриг (Frigg) е дъщерята на Фьоргвин (Fjörgvinn); и от тяхната кръв е дошъл този род, който се нарича народът на Асите (Æsir) които, населявали древният Асгард, и царствата, близки до него; и това е божествена раса.
14. ... "В началото той назначил владетели, и им заповядал да му служат, и да го съветват относно планирането на града. Това било на мястото, което се нарича полето Ида, в средата на града. Първата им работа, там била да изградят дворец, с дванадесет места за тях и тронът за Всемирният Баща (Один). Този дворец е направен най-добре от всички други на земята.

Тракизиращи и траколози, ей ви "исторически източник', бе майка, малко по-различен от елинските... Нъл не вервате на "Джагфар Тарихи", понеже сте еуропци, ей ви нещо еуропск

А сега за археолозите. Има ли следи, артефакти, от тяхното присъствие?
Г-да, изберете си: https://www.google.bg/search?q=gobekli%20tepe%20turkey…

Отсега да ви кажа, че митичното "Гьобекли тепе" е "светилището" на Трор/Тор, затова там нема керамика. Боговете не се занимават с грънци.

Лисицата е символ на Тор. Този символ, обаче е само упоменат и за него има предположения в Скандинавието. поне аз досега не намерих научна разработка на тая тема, подробна. Не ми трябват просто два информативни реда. Предполагам, че този символ е тясно свързан с "дружбата му" с натурализираният великан Локи, който обладава изцяло нейните качества. Затова е много опасно да натурализирате "бежанци", ама понеже сте гламави и льохмани, пак ще повторите тази историческа грешка, м-да и това е понеже прекалено слушате ристиените
http://www.wakingtimes.com/wp-content/uploads/2014/06/5.jpg


Глиганът е превозно животно (вахана) на Фрейр. Птиците над него са или символ на жена му или на някоя богиня или трето - сочат произхода му от рода на ваните https://i.ytimg.com/vi/ahoFlLh2Y3E/maxresdefault.jpg

Всеки стълб със символ би трябвало да представя същността на някой бог.

Това са пасажи от Пролога на "Новата Еда" на исландския историк Снори Стурлусон (ХІІ-ХІІІ в.), но преводът не е съвсем точен. Например – не става на дума за "Турция", която не съществува по това време (по времето на Снори съществува Селджукския султанат на Рум, в чиито предели не влиза Западна Мала Азия, където е била древната Троя), а за "Земята на Тюрките" или Тюркланд (Tyrkland). Също така в петия параграф за идването на Асите от Тюркланд в Швеция и основаването на град Сигтун се казва, че Один „поставил в града дванадесет управители, за да съдят и учредил такива закони, каквито имало преди в Троя и с каквито били свикнали Тюрките (ok Tyrkir váru vanir)”. За какви „тюркски закони” се говори, става на дума от друго съчинение на същия автор – "Сага за Инглингите" (Ynglinga saga), където се казва: „Один въвел в своята страна законите, които преди имали Асите. Той постановил, че всички умрели трябва да се изгарят на огън, заедно с имуществото им. Той казал, че всеки трябва да дойде във Валхала с имането, което е било с него на огъня, и да използува това, което сам е закопал в земята. А пепелта трябва да се хвърля в морето или да се зарива в земята, а в памет за знатните хора трябва да се насипва курган, а на всички стойностни хора трябва да се поставя надгробен камък. Този обичай сетне се запазил за дълго. В началото на зимата трябвало да принасят жертва на боговете са плодородна година, в средата на зимата – за пролетен прираст, а през лятото – за победа. От цяла Швеция плащали на Один данък, по една пара от човек, а той трябвало да защитава страната и да принася жертви за плодородна година”.

Т.е. това са същите степни обичаи, характерни за хуно-българите още от Далечния Изток, включително трите основни годишни празника, споменати още в китайските хроники. Също така:

„ІІІ. Один имал двама братя. Единият от тях се наричал Ве, а другият Вили. Те управлявали държавата, когато Один отсъствувал. Веднъж, когато Один се отправил надалеч и дълго отсъствувал, Асите изгубили надежда, че той ще се върне. Тогава братята започнали да разделят наследството му и двамата се оженили за жена му Фриг. Но скоро след тоова Один е върнал у дома и тогава си върнал жената”.

Тук се описва типичното тричленно разделяне на държавата (среда, ляво-източно и дясно-западно крило), характерно за степните империи, както и авункуларния обичай за наследяване по братова линия, съхранен във Волжска България до приемането на исляма (за което свидетелствува Ахмед ибн-Фадлан), реминисценции от който се откриват и у нас, съдейки по практиката на наследяване при Асеневци.

Що се отнася до Страната на Тюрките, тя се описва като разположена в Азия, която за Снори е земята на изток от Дон. Според неговото разбиране, границата между Европа или Енея (по името на Еней, който идва от Троя – по-подходящо име според мен, отколкото това на финикийската принцеса, която съгласно гръцкия мит дори не е стъпвала на континента, а само се заселва на остров Крит) и Азия (явно свързана с името на Асите) минава по Черно море и река Дон (Танаис или Танаквисл). Така Домът на Асите (Асахайм) или Страната на Тюрките (Тюркланд) се оказва съвпадаща с древната Сарматия:

"І. Земният Кръг, в който живеят хората, е изрязан с много заливи. От океана, заобикалящ земята, в мея се врязват големи морета. Известно е, че морето се простира от Ньорвасунд до самия Йорсалаланд [т.е. от Гибралтар до Константинопол]. От това море [т.е. Средиземно море] на север се отделя дълъг залив, който се нарича Черно море (Svartahaf). Той разделя третините на света. тази, която е на изток, се нарича Азия (Asía), а тази, която е на запад, някои наричат Европа (Európa), а някои – Енея (Enea). На север от Черно море е разположена Велика или Студена Швеция (Svíþjóð hin mikla eða hin kalda) (...) В Швеция има много области. Там има също така различни народи и езици. Там има великани и джуджета, и черни хора, и различни удивителни народи. Там има също така огромни зверове и дракони. От север, от планините, които са отвъд пределите на заселените места, тече по Швеция реката, правилното название на която е Танаис. Тя се е наричала по-рано Танаквисл или Ванаквисл (Tanakvísl eða Vanakvísl). Тя се влива в Черно море. Местността край устието й се е наричала тогава Страна на Ваните или Жилище на Ваните (Vanaland eða Vanaheimr). Тази река разделя третините на света. Тази, която е на изток, се нарича Азия, а тази, която е на запад – Европа”.
ІІ. Страната в Азия на изток от Танаквисл се нарича Страна на Асите (Ásaland ) или Жилище на Асите (Ásaheimr), а столицата на страната се наричала Асгард (Ásgarð). Владетел там бил онзи, когото наричали Один (Óðinn). Там имало голямо капище. По древния обичай в него имало дванадесет върховни жреци. Те трябвало да извършват жертвоприношения и да съдят народа. Те се наричали дии (díar) или управители (dróttnar). Всички хора трябвало да им служат и да ги почитат. Один бил велик воин и много странствувал, и завладял много държави. Той бил толкова благополучен в битките, че надделявал във всяка битка и затова хората му вярвали, че победата трябва винаги да го следва. Изпращайки хората си на битка или с други поръчения, той обикновено първо полагал ръце на главата им и им давал благословия. Хората вярвали, че тогава успехът им ще бъде сигурен. Когато хората му се оказвали в беда по море или на сушата, те го призовавали и се считало, че това им помагало. Той се считал за най-надеждна опора (...)”.

Споменатата в текста „Велика Швеция” (Svíþjóð hin mikla), от която Асите отиват в собствено Швеция, изглежда съответствува на Скития или „Велика Скития” поради сходството на имената (Svíþjóð и Scythia). Scythia Magna e едно от названията на хуно-българската империя, от която оцелява царството на Ирник – „Мала Скития”, впоследствие наречена „Велика България”. (Любопитно е, че в алански/остински „ас” означава „голям” или „старши” – така не е изключено „Старата” или „Велика България” във византийските хроники да е превод на аланското название на тази Аска/Азовска България, от където навярно идва и названието на морето, което тя е обхващала). Относно местоположението на Тюркланд и преселението на Асите се казва следното:

„V. Голям планински хребет се простира от северо-изток на юго-запад. Той отделя Велика Швеция от другите страни. Недалеч на юг от него е разположена Страната на Тюрките. Там Один имал големи владения. В онези времена владетелите на римляните ходили на походи по целия свят и покорявали всички народи, и много владетели бягали тогава от своите владения. Тъй като Один бил ясновидец и маг, той знаел, че потомството му ще населява северната покрайнина на света. Той поставил своите братя Ве и Вили за владетели в Асгард, а сам се отправил на път и с него всичките дии и много друг народ. Той се отправил отначало на запад, в Гардарика [Garðaríki – „царството на градовете” – така по-късно викингите наричат Велика България, а сетне Киевска Рус], а сетне на юг – в Страната на Саксите (Saxland). Той имал много синове. Той завладял земите по цялата Страна на Саксите и поставил там своите синове за управители. Сетне се отправил на север, към морето, и се засели на един остров” и т.н.

Описаните събития явно се отнасят до епохата на Великото Преселение, като Один по всяка вероятност съответствува на Аудан Дуло, т.е. Атила. Така германските и скандинавските династии също ще се окажат от хуно-български (т.е. „тюркски” произход). В Пролога на „Новата Еда” (5) се казва че „Асите си взели в онази страна жени, а някои оженили и своите синове, и толкова се умножило потомството им, че те се разпръснали по цялата Страна на Саксите, а оттам и по цялата северна част на света, така че езикът на тези хора от Азия станал език на всички тези страни (at þeira tunga, Ásíamanna, var eigin tunga um öll þessi lönd). И хората считат, че по записаните имена на техните предци може да се съди, че тези имена са принадлежали на същия онзи език, който асите са донесли тук, на север – в Норвегия и Швеция, Дания и Страната на Саксите. А в Англия има стари названия на земите и местностите, които, както се вижда, произлизат не от този език, а от друг”. Така например в „Сага за Инглингите” се казва, че „от името на Один е дошло името Аудун (Auðun, т.е. Аудан!), и хората наричали така своите синове, а от името на Тор тръгнали имената Торир или Торарин...” и т.н. Съществува също една теория, свързваща Один с Улдин – хунски владетел от началото на V век.

Една друга легенда, запазена в Америка (по фолклор от източното крайбрежие), дава още повече подробности. Според нея Одан бил скитски цар в началото, който в началото на V век се преселил в Скандинавия, заедно със своите жреци, наричани „змии”, което се тълкува, че идвало от това, че владеели магията на прехвърляне от тяло в тяло през времето и пространството така, както змиите си сменят кожата (явно става на дума за колобри, асоциирано с лат. coluber – „змия”; срвн. с легендите за змейовете в българския фолклор като анпропоморфни същества с крилца под мищниците, които излизат от телата си, за да се борят с халите, т.е. стихийните сили на природата). Историята обаче не спира дотук, а продължава с това, че хората на Одан се съюзили с викингите и с помощта на техните кораби нахлули в Ирландия. Там св. Патрик организирал възстание на местните християни и ги прогонил от острова, от където тръгнала легендата, че св. Патрик бил „прогонил змиите” от Ирландия (понеже в Ирландия наистина няма змии). Тогава съюзените скити (т.е. хуно-българи) и викинги, начело с цар Одан преплавали Атлантика, достигайки до Северна Америка, като за техни останки се посочват загадъчните руини от Мистери Хил в Ню Хампшир (т.нар. „Американски Стоунхендж” с неустановен произход), където били намерени медни кръстове, изобразяващи „дървото на живота” с 32-те скитски руни, символизиращи принципите на вселената. Една местна песен говори за пристигането на „змие-човека” Майк О’Дан (т.е. Одан, Один, Аудан) от Ирландия в началото на V век. Подобни истории има и в Централна Америка, които са по-известни и разказват за пристигането на „белите брадати богове” от изток отвъдн океана, чийто водач бил „Пернатия Змей” (Кетцалкоатл при ацтеките, Кукулкан при маите и т.н.), т.е. отново змей-колобър. А традицията на племето цендал в Чиапас, Мексико, дори предава автентичното му име – Уотан (т.е. Вотан, Одан, Аудан и пр.). Възможно е обаче да не става на дума за една и съща личност, а няколко, като името Одан/Аудан/Один да е се е превърнало в родово, т.е. династично прозвище или титла на потомците на първоначалния скитски, т.е. хуно-български владетел.

(За справки – старо-исландските текстове и руски преводи на „Сага за Инглингите” и „Новата Еда” могат да се намерят тук:
http://norse.ulver.com/src/konung/heimskri...glinga/on1.html
http://norse.ulver.com/src/konung/heimskri...nglinga/ru.html
http://norse.ulver.com/src/snorra/1on.html
http://norse.ulver.com/src/snorra/1ru.html)

Фактът, че Тор израства в Тракия и след това става неин цар, говори, поне за мен, че когато се говори за Асите и Троя се има, именно впредвид Троя на Приам. Това, въобще не пречи да е българска, защото "Джагфар Тарихи" свидетелства за Яна Идел (Анатолия) именно като българска територия, наследство, най-вероятно, след разпада на държавата Самар.
Още по-любопитното е, че Тор израства, именно в Йотунхайм, в сърцето на великаните, в който влиза и Тракия , наричана Трудванг и още Трудхайм.
Началото на всичко е описано на Балканите и Малоазийският регион. Поне за мен, съдейки по археологическите маркери, това е несъмнено. Великани, джуджета, елфи, тази приказка е тук.
Вече при съответният излаз на Один от тези територии със сигурност вече се мести и "митологичният разказ", тъй да се изразя и се препозиционират царствата, които са описани - на джуджета, елфи, великани и т.н.

Изровиха скелети на великани край Бургас
http://www.marica.bg/%D0%B8%D0%B7%D1%80%D0...news559860.html

Както виждаш, нашата наука дава нещата лъжичка по лъжичка, а и вечно не може да се крие. Така е по цялата територия на България. Домът на великанката Скади е край морето, за мене несъмнено Черно море. Те казват , името Ранули идвало от "ранула" - "малка жаба", но и скандинавската митология пази името на богиня Ран ( https://en.wikipedia.org/wiki/R%C3%A1n )

" Други интересни тракийски думи са: „suka” – пукнатина, цепнатина, теснина, и „suku” ( „suk (a)”, „sykos”) – момиче. Прави впечатление, че за думите „цепнатина” и „момиче” се използват думи с общ корен „suk” или „suka”. За нас е интересно, че най-високият връх в Пазарджишко е връх Сютка. Дали за траките този връх не е бил „Су(т)ка” – връх Цепнатина (Цепина)? И откъде би могло да дойде това название?

Днес, непосредствено под връх Сютка (Сутка) има един извор, който представлява бликаща вода от цепнатина (цепка) в скалата. Наречен е Момин кладенец, но нали на тракийски момиче е също „suk(a)” – цепнатина, която е извор на живота."

http://www.siva-dionis.org/index.php?optio...emid=82&lang=bg

========================================================

" Откъде би могло да дойде това наименование?"

Не смятам, че случката, която го е породила е дошла от твърде измислените "траки". Ето я случката "В скандинавската митология , Вимур (Vimur) е най-голямата от реките Еливагор( Elivagar), които са се образували в началото на света.
В преразказа на скандинавските митове от Кевин Крослей Холанд ( Kevin Crossley-Holland), базиран на писанията на Снуре Стурласон , реката Вимур се споменава в легендата за Tор и великана Гейрьод (Geirrod) . Tор трябвало да пресече Вимур по пътя си към жилището на Гейрьод. Реката по онова време била смесица от вода и менструална кръв, с такава сила, че заплашвала да помете Tор надалеч. Източникът на кръвта била дъщерята на Гейрьод, шаманката Гялп (Gjalp) , която стояла разкрачена над реката. Tор спрял потока, като хвърлил една скала в източника на кръвта, и така ефективно спрял течението. Това, както и помощта на дървото офика , позволява на Tор да пресече реката Вимур."

Относно малоазийската Троя – и това е вярно в известен смисъл, но се отнася до друга епоха. Снори Стурлусон смесва традиции от различни епохи, както нерядко се случва при средновековните автори, често допускащи, ако не и преднамерено създаващи подобни анахронизми (според тогавашната мода метафоричното описване на някакво историческо събитие чрез сюжети от класическите истории на древността или от митологията се възприемало като признак на начетеност и остроумие от страна на автора).

Асите в Мала Азия са споменати в хетските документи като Assuwa – конфедерация от крайбрежни градове-държави, които се бунтуват и воюват срещу Хетската империя някъде около ХV в.пр.н.е.

Този съюз е включвал 22 градове и области, сред чиито имена се откриват Wilusiya и Taruisa, които се интерпретират съответно като Илион (т.е. Троя) и областта Троада. В епоса „Чулман Толгау” ги имаме директно посочени като Атряч (Троя) и Тарвил (област в Мала Азия с неясно положение). Действително, там никъде не става на дума за хетската държава, освен ако тя се не крие под загадъчното, споменавано многократно Капдагско (т.е. кавказко – някъде около планината Кап/Каф – Кавказ) царство на злия алп Лекдиу, с който българските царе от Илат (Елада) и Агаджир (Агатирска Скития) водят войни.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Съгласно „Джагфар Тарихы” асите били част от камърците (кимерци), които първо се отделили от синдийците (индо-арийци) в Туран, а сетне от туранците в Самар, понеже не били съгласни с тяхното идолопоклонничество и отишли на запад. При тях идолите били наричали с името „тарвил”. Сетне след превземането на Атряч (Троя) от тирците (дорийци), кимерците се преселили Кара-Саклан (Скития), или Джалда (Крим) и Тамя/Темен (Тюменския п-в) според различните версии, като техният водач Таргиз (или Тарвил) станал владетел на Саклан. (Срвн. името на родоначалника на скитските царе според скитската легенда на Херодот – Ταργίταος, което може да се интерпретира като образувано с алтайския суфикс -tai/tei за родова принадлегжност: Targiz-tai – с асимилация Targittai/Targitai, т.е. потомък на Таргиз; срвн. монголското име Таргутай). Оттам впоследствие те били прогонени от агаджирците (агатирси) обратно към Мала Азия (събития, отразени в Херодотовата история за прогонването на кимерийците от скитите).

Епосът „Чулман Толгау” дава повече подробности. След Самарския Потоп князът Атряч-Таргиз Кимер (който между другото основава ордена на 36-те келбира/колобри), син на последния 63-ти цар на Самар (Шумер), става владетел на Илат (Елада) или „процъфтяващата страна” (т.нар. днес „минойска” империя), която през различните периоди има за столици Атряч (Троя), Гюнеш (Кносос) и Биккен (Микена). Явно той е същият, когото „Джагфар Тарихы” нарича Камир-Батър или Кимер-Батър – основател на царството на кафските българи/аси. (Тук също е налице смесване на епохи и анахронизми, като понякога с едно име се покрива цяла династия или епоха). За неговите приключения се казва, че били описани по-подробно в изгубения епос „Таргиз Толгау”.

Последният цар от кимерската династия на Илат е Катраг, произхождащ от управителите (субаги) на Биккен (Микена), заместили на престола прокълнатия род на Талай (Тантал) и неговите потомци Балавъз (Пелопс), Атряч (Атрей), Егил (Егист), Аяк Агамумин (Аякс-Агамемнон) и Урус (Орест). Историята с троянския кон е преразказана в различна версия във връзка с враждата на Катраг с неговия брат Утиг, който бил управител на Тарвил (Троада, Таруиса и пр.). След завладяването на Илат и Креш (Крит) от тирбашците (тирци, т.е. дорийци), подпомогнати от бейнеките (финикийци, желаещи да си присвоят морската хегемония на минойско-микенската империя) и лабътците (юдеи – „сбирщина”, сформирана от алпа Лямдиу, син на Лекдиу) и след различни събития и приключения Катраг избягва в Мизия (Миджан), а впоследствие завладява Агаджир (Скития), ставайки основоположник на кимерската династия (Кимербаш, „жълтите глави”) със столица Джилан („Змия” – Херодотовия град Гелон). От неговия син, наречен Булга или Булгар, проиозлизат кимерските владетели на Скития: Бирак, Батрак, Тарак, Булга-Джураш, Тулак, Шамбак и Илбак. Последният предава престола на своя тъст Бут – владетел на Буджил (вероятно племето на будините, споменато при Херодот), който пък го отстъпва на своя брат Ирмак. След последвалите междуособици при неговите синове Сирмак-Тирджат и Ташлък, през VІІ в.пр.н.е. кимерците биват прогонени обратно в Тарвил (Мала Азия), за което и се говори при Херодот и в „Джагфар Тарихы”.

От друга страна братът на Катраг – Утиг или Утигур – първоначално владее Сънджак (Синдика на Херодот или страната на синдите между Азовско море и Кавказ, която в епоса е територия на най-старото българско царство – Иске Булгар или Шатър-Булгар от VІ хил.пр.н.е.), а впоследствие бива прогонен в Кашан (Централна Азия), където получава във владение част от Себер (Сибир), а негови потомци са тохарските субаги. Вероятно това е една от основите на Прокопиевата легенда за братята Кутригур и Утигур – синове на царя на хуните-кимерийци, която той по типичния за средновековните писатели анахронистичен маниер прилага към събития от VІ в.. Интересна е в тази връзка и хипотезата на алма-атинския китаист Ю. Зуев относно етимологията на споменавания в китайските извори етноним Юе-джи 月氏 като ути/оти/ати или аси (Зуев, Ю., „Ранние тюрки: очерки истории и идеологии”, стр. 20-23: http://s155239215.onlinehome.us/turkic/29H...rly01p1-23.PDF). Той го свързва с името на асите/асиани, които заедно с тохарите са две от четирите сакски (скитски) племена, превзели Бактрия ок. 135 г.пр.н.е. и основали впоследствие Кушанската империя (събития, свързани с описаното в „Джагфар Тарихы” и „Шан кызы дастаны” възцаряване на Газан/Казан – син на хонския кан Джелки – кит. Чжичжи/ст.кит. Цит-ки – спасен и отгледан от масгутите/масагети или „големите Юе-джи” на китайските хроники, който „възстановил Хонската държава”, под което вероятно се разбира основаването на Кушанското царство през І в.пр.н.е.). Според Зуев имената на асите и тохарите се явяват в двойния етноним „ас-тохар” или „ат-тохар”, споменаван от античните географи (Птолемей, Страбон) като „отторокора”. По-късно подобно племенно название се среща в Кавказ според сведенията на средновековните арабски и персийски автори: т.нар. „ас-дигур”, погрешно считано за отнасящо се до дигорците като едно от подразделенията на осетините (алани, чието самоназвание е „ирон”, т.е. иранци), докато всъщност става на дума за балкарци (наричани от осетините „асиаг” и от дигорците „æссон” – аси) и дигорци (считани за клон на осетините, понеже говорят един алански диалект, подобен на езиковите остатъци от ясите/аси в Унгария – последните обаче се определят в руските летописи като българско племе). От друга страна античното „отторакора” явно кореспондира на сансритското „уттаракуру” („северните куру”) – митичен народ, който в будистките космографски представи обитава квадратния континент на север от планината Меру. Действително, както отбелязват Б.И. Кузнецов и Л.Н. Гумильов („Две традиции древнетибетской картографии (Ландшафт и этнос. VIII)”: http://www.rulit.me/books/dve-tradicii-dre...d-84393-5.html), древната Скития се описва от Херодот като „квадрат” между реките Истър (Дунав) и Танаис (Дон), но в случая явно става на дума за т.нар. „Вътрешна Скития” – един термин, произхождащ от географията на Птолемей, с който сирийските хроники свързват произхода на българите. Тази „Вътрешна Скития” се намира отвъд Сарматия и нейните граници (страните на „квадрата”) са реките Даик (Урал) и Яксарт (Сър-Даря). Така не е изключено ас-тохарите (отторакора/уттаракуру или кит. юе-джи/ути/ати/аси) от Средна Азия действително да са предци на по-късните ас-дигури от Кавказ или българите утигури от източното Приазовие, за което и намеква „Чулман Толгау” – че потомците на Утиг/Утигур били „тохарските субаги (военачалници)" (Така според сведенията Помпей Трог именно асите/асиани били царе на тохарите – Reges Thocarorum Asiani – в Средна Азия и Бактрия: Зуев, стр. 21).

Що се отнася до етнонима „ас/аз”, срещан из цяла Евразия през най-различни исторически епохи, в „Чулман Толгау” той се употребява като синоним на „булгар” (българите) под формите „ас”, „аскет” и „азак”.

Да, така е. Става въпрос за друга епоха. И аз от тази гледна точка го възприемам, тъй като изследването, което правя, има малко по-разширен митологичен аспект на историята, иначе ти добре си ги навързал логически и фактологично-исторически. Според мен Снурето не го прави случайно смесването на историческите епохи, може би иска да подскаже връзките между тях или да ги посочи.
Та подобно метафорично описване, каквото и аз правя всъщност, не мисля че е просто тежкарство, там според мен има "джакпот".
Иначе картата важи, и е нормално да има съпротива от страна на столицата на Яна Идел срещу анекса на територии. Всяка държава го прави, особено, ако няма и намерение да ги отстъпва. Хетското нахлуване в териториите на т. нар. "хати" или Хатия, което малко прилича на топонима Атия е доста спорен исторически момент и не се възприема от официоза много еднозначно. "Джагфар Тарихи" има друга версия за това нахлуване. Аз дори бях започнал да пиша "Кратка история на Анатолийска България", ама се спрях след време. не знам защо. Това е едно огромно бяло петно и това дето си написал като коментари, напълно го щрихира Та терена там е свободен и може да се продължи с писането от друг Понеже тази "история", дето аз ще я напиша няма да е баш историята, както трябва да бъде написана, според днешните разбирания, с дати, фактологии и взаимовръзките между историческите събития.

Ето ти примерна извадка от "Кратка история на Анатолийска България, но нека да я определя като "историческо фентъзи"

"... Според други изследователи, кимерите и хетите не били племена чужди на българския етнос, а именно български преселници, известни под имената билсага или бишатар(„пет рода”), а тяхното преселение от Кавказ - своего рода втора вълна на българско преселение.
За това ни свидетелства и епосът “Сказание за Чулман” в частта си “Как се образувал съюзът на седемте племена”. Там той говори за войната между тузите от страната Тамя, които били пет рода и сакланите, които били 7 племена и обитавали страната Бирак. Първите имали един водач Боян Локбър, а вторите – седем такива. Сакланите се наричали Аз/Азаки (Аси). Първоначално тузите надделели и сакланите били прогонени в Макидан (Македония) (която била област от Бирак), докато водач на сакланите не станал по молба на Великата Майка Умай – Субан. Субан носил прозвището “Трек” (Барадж) и когато той станал водач на сакланите, те се самонарекли “трек”. “Сказание за Чулман” свидетелства: “затова тузите оттогава наричали българите “трек” (траки). Субан влиза в двубой с Боян Локбър и го убива, вследствие, на което разбира, че е убил своя син. В негова памет той рекъл на тузите и сакланите: “Искам в памет на моя син, вие да станете един народ!”. “Сказание за Чулман” свидетелства: “6-те азакски племена приели 5-те тузки родове като седмо племе и станали една суба (един народ). После тези 7 племена станали единния български народ, а отначало, в чест на Локбър приели името “имен”. Оттогава част от именците започнала да говори на тузкия език, наричан локърски. А останалите именци
продължавали да говорят на саклански, но приели множество тузгарски думи.”
В полза на казаното в “Сказание за Чулман” и твърдението, че преселението от Кавказ е вълна на прииждане на родственици е и факта, че през 2000 г. пр. хр. основен става езикът именно на кореняците българи-анатолийци, които се самоназовавали “хати”. Те обитавали област наречена Хатия, чийто главен град според съвременната историческа наука се намирал там, където днес се намира селището Аладжа (Алака) Хююк. Дали обаче, той е бил столицата на древнобългарската Яна Идел, “Джагфар Тарихи” не казва. Той посочва за столица на древнобългарската Яна Идел до 3000 г. пр, хр., град Атряч (Троя). За древността на Атряч (Троя) свидетелствува и самия Хайнрих Шлиман, който в писмо-завещание до своя внук (Паул Шлиман), поместено частично в “Ню Йорк Америкън”, пише: “ Когато през 1873 г., провеждах разкопките на развалините на Троя и във втория слой открих прочутото съкровище на Приам, между намерените съкровища имаше и една странно изглеждаща бронзова ваза. В нея се намираха няколко глинени парчета, различни малки предмети от метал, от вкаменени кости и монети. Някои от тези предмети и бронзовата ваза имаха надпис с финикийски йероглифи. Този надпис гласеше: “От цар Хронос от Атлантида”. Факт, който свидетелства за невероятната древност на древнобългарската държава в Мала Азия и нейните контакти с Атлантида.
Официалната наука когато говори по въпроса за случилото се около 3000 г. Пр. Н.е. в Мала Aзия, всячески се стреми да разграничи «хати» от «хети», но когато говори за хетите, тя винаги дебело подчертава, че те напълно са възприели името на страната, обичаите, вярванията, боговете на хатите, с което тихомълком потвърждава истината, че тук става въпрос, ако не за родствени, то явно за групи от един и същ народ, обитавали различни географски области. Някои учени стигат дотам да обяснят малобройността и асимилацията на хетите с това, че те са били просто някакъв управляващ елит. За да осветлим този заплетен казус трябва отново да се върнем на темата за Потопа, който сполетява Шумер, и вероятно засяга не само него, но и общирни територии от Яна Идел. Тук имаме персонажа на Ной, който заедно с тримата си сина – Хам, Сим и Иафет се спасява и неговия кораб спира на планинската верига на Араратските планини. Именно тук неговите три сина, създават поколение. От Хамовият син Кана-ан (Ханаан) се раждат «Сидон, негов първенец, Хет...» Съвсем ясно е, че сина на Кана-ан (Ханаан) Хет става символ, родоначалник или просто епоним на срещаните из редица места от Старият Завет народ на хетейците, чиято задача в 3000 г. пр. н.е. е именно да подсилят и възстановят пострадалата от Потопа древнобългарска Яна Идел. По интересно е, обаче йерархичното положение на тримата сина спрямо баща им – Ной (Зиусудра). Пиянството на Ной (Зиусудра) с вино и последвалата от това негова голота видяна от Хам и покрита от другите му два сина е своего рода, следпотопен преразказ на грехопадението на първата човешка двойка, която чрез познанието на добро и зло познава голотата си и я покрива, вследствие, на което е изгонена от Едем и трябва с труд и пот да изхранва прехраната си, работейки земята. Тук в случая обаче, “грехопаднал” и наказан за греха си е Хам – виделият голотата, т.е. позналият тайните на баща си, син. Така той е прокълнат от баща си, да бъде “роб на робите у братята си”. Нека отбележим, че думата “роб” едва ли е имала смисъла, който и влагаме днес. Нейното точно разбиране е “служител”. И тъй Хам става служител на неговите двама братя Сим и Иафет. (26. После рече: благословен да е Господ Бог на Сима; а Ханаан ще му бъде роб;
27. да разшири Бог Иафета, и той да се посели в шатрите Симови; а Ханаан ще му бъде роб.)
Тази ситуация много добре обяснява защо хетейците напълно възприемат името на страната, обичаите, вярванията, боговете на хатите, въпреки, че са управляващи. Те просто служат на сънародниците си. Така за първи път идеята на управлението се изразява като идея за служение на другите. Това е ясно илюстрирано в българската народна приказка «Тримата братя и златната ябълка», където най-малкия брат служейки на своите двама по-големи братя ги надраства и получава най-хубавата девойка, за която е и спасената от него златна ябълка.
От всичко казано дотук, можем да твърдим, че именно Ноевото поколение е, което заселва Хатия и възстановява съкрушената от потопа Яна Идел.


. Като отрезвя Ной от виното си и узна, що бе сторил над него по-малкият му син,
25. рече: проклет да е Ханаан; ще бъде роб на робите у братята си.
26. После рече: благословен да е Господ Бог на Сима; а Ханаан ще му бъде роб;
27. да разшири Бог Иафета, и той да се посели в шатрите Симови; а Ханаан ще му бъде роб.




Историците признават, че хатският език бил най-древният индоевропейски език, за когото имало писмени сведения. И че не е бил писмен език. Това становище идва най-вече поради факта, че писмени артефакти, които да го свидетелстват засега не са открити. Сведенията за него идват от месопотамски клинописни плочки от времето на Саргон Велики, в които е записано “земята на Хати” и от хетските архиви, в които има текстове от религиозен и култов характер със списъци на имената на хатските божества, както лични и географски имена.
Подобни свидетелства за това как един древнобългарски род възприема езика или наречията на друг ни дават още древнобългарските епоси “Сказание за Чулман” и “Сказание за дъщерята на Хана”, поради, което твърдението на официалната наука по този въпрос може да се приеме за достоверно. В случая обаче, преселниците от Кавказ възприемат и фолклора на местните анатолийски българи, а техните клинописи свидетелстват, че “хатския език” бил “езика на боговете” . С него, героите-елбири, (нарти), (хора родени от съюза на някой алп (бог) със земна жена), можели да си говорят с Боговете, да правят магии, заклинания и молитви, които имали реална сила. Този език древните египтяни наричали “Словата на Силата”. Именно това познаване на хатския език, на “Словата на Силата”, с които се разключва и заключва земята и небето, давало възможност на елбирите (нарти) да влизат в Подземното царство и да излизат свободно от него, за разлика от обикновените хора.
Те (елбирите/нарти) се борели и побеждавали еднооките великани (циклопи). Този факт се потвърждава и от епоса на Азите (Асите), в който великият Тор със своя чук Мьолнир неуморно воюва с великаните защитавайки Азград (Асгард).
Никой досега не можа да обясни защо една от книгите на викингите “Прозаичната Еда”, (тя се състои от 4 книги) се нарича Хататал (Háttatal); “Списък със стихосложения”, които са базирани на цитати от по-древни поеми със сюжети от “германо-скандинавската митология”. “Хатският език” дава пълно обяснение на това. "

Нека направя една поправка обаче – не съществува народ „хети”. С този термин (англ. Hittites, нем. Hethiter), заимствуван от Вехтия Завет (т.е. от текстове, по-късни с цяло хилядолетие), археолозите започват да обозначават въпросната анатолийска култура от времето, когато тя бива открита и започва да се изучава. В действителност става на дума за три народа – несити, палайци и лувийци, говорещи сродни, но не идентични индо-европейски езици. Най-добре засвидетелствуван е неситския език (nessili) и когато се говори за „хетски” език без уточнения, обикновено се разбира него. Това не е най-древният индо-европейски език, а само най-древният известен такъв, т.е. фиксиран в съхранени писмени паметници. „Хати” (Hatti) от друга страна е било названието на страната и на по-старото пред-индоевропейско население. Що се отнася до библейските „хетейци”, там се говори не за Мала Азия, а за Палестина и за преселилите се в нея остатъци от хетската държава (откъдето идва името им), които може да са, а може и да не са непременно „хети” (тъй като в империята са живеели най-различни народи, но, естествено, владетелите на всички т.нар. „нео-хетски” градове-държави в Близкия Изток са искали да се представят за наследници на великата империя „Хатти”, те са могли и да си присвоят това име просто поради това, че идват откъм нейната територия). Хатският език (hattili) – т.е. езика на старото анатолийско население – е съвсем слабо засвидетелствуван в паметниците, но от запазените останки ясно се определя не като индоевропейски, а по всяка вероятност кавказки (в хетските документи се споменават и имената на някои местни народи, напомнящи кавказки етноними – в частност името на народа, разрушил столицата Хаттусас, беше почти идентично със съвременното само-название на кабардинците, но в момента то ми убягва). Този хатски език е бил използуван от неситите като ритуален език в религиозните церемонии, от който също идват не-индоевропейските имена на хетските царе (вероятно като някакви сакрални прозвища) и т.н. Затова и аз съм си мислел същото – че става дума за същия онзи „таен език” на нартите, наречен „хатиаг”, чрез който те общуват с боговете и птиците. Земята на нартите обаче не е Мала Азия, а в Прикавказието – повече или по-малко идентичка с територията на Иске Булгар (Сънджак/Синдика). По мое мнение в епоса за нартите се е съхранил спомена за древните кроманьонци или оригиналните индо-европейци (така например според легендите накрая всички те измират или според друга версия – напускат този свят, т.е. те не са някакви директни прадеди на местното население). Но впрочем, и в индо-европейския праезик се предполага наличието на кавказки субстрат, а според „Чулман Толгау” българите от 7-те племена (именци-прототюрки и тузи/тузгари-прото-индоевропейци, наречени в „Джагфар Тарихы” синдийци) асимилират също местното племе шан, вземайки си жени от него – един народ, по всяка вероятност от кавказки произход (възможно е да става на дума за народа чан, т.е. лазите). Но всичко това се отнася до една доста по-ранна епоха от идването на индо-европейците в Мала Азия. А тъй като терминът „хатиаг” се среща единствено в осетинската (ираноезична) версия на нартския епос, по-вероятно ми се струва обяснението му от др.иран. hatyaka (съотв.на санскр. satyaka) – „истинен, принадлежащ на истината (иран. hatya, санскр. satya)”, т.е. „истинния език” или „истинната реч”. В такъв случай става на дума за легендарния „език на птиците”, т.е. изначалния инициатически език с чисто трансцендентна, метафизична семантика, който поради това не принадлежи на никаква конкретна култура, народ или племе, нито пък е бил говорен някога от някого в чисто профанен всекидневен контекст. Той се състои от рунически звуци, пози и жестове, от които се съставят сакрални мантри, мудри, пози и пр., предавани само между посветените и употребявани в ритуалите, сакралните танци, бойните изкуства и т.н.