Още по въпроса за Съпротивата, /С послеслов, написан след седем години/

[Севар]

Още по въпроса за Съпротивата
/С послеслов, написан след седем години/

http://www.voininatangra.org/modules/xfsec...p?articleid=183

Прочетете и си кажете мнението.

[gеorgi_nz]

Написаното ако не беше вярно , нямаше да е толкова тъжно.

[Eлтимир]

Не само, че е вярно, ами в послеслова част от най-гадните истини са спестени. Чакам реакцията на засегнатите и ще продължа. А засегнатите няма как да не разберат, че се отнася до тях. Упълномощените непременно ще се познаят. И тъй като досега реагират, нека опитат пак.

[gеorgi_nz]

Ни най - малко не искам да подлагам на съмнение написаното от теб Елтимире!
Мисълта ми беше , че всичко това е много тъжно ( последните изречения) и ако не беше вярно - нямаше да е чак толкова.

Лошото е че всяко националистическо родолюбиво движение се задушава още в зародиш от ченгетата. Не че няма достатъчно милееши хора за България.
Има .
То е като паленето на огън във вътър - все не става . Но има един критичен момент когато пламъчето мине определен размер и вятъра вместо пречка става помощник. На това се надявам аз да се възпламени българщината. Да почнат хората да се блазнят по национализма - и прогресивно национализма да "заразява" българите. Да се развие до степен - НЕКОНТРОЛИРУЕМ. Турци и цигани да си седнат на гъза и не си мислят глупости в чуждата за тях държава, да са по ниски от тревата щото са на гости , а ние сме хазаите. Да се чувстват като цесекар в агитка на Левски (или обратно) - да не си и помислят да споменават ЦСКА .

[Храбростъ]

Добре де Елтимир, а сега след като вече се вдигна шум и много от предишните и сегашните влечуги изпълзяха на светло, не се направи опит за реставриране на НЗПЧ?
Докато все още има останали живи свидетели на всичко това, защото когато и последният от вас си отиде от този свят и това остане в историята, тогава всичко вече ще се потули навеки.

[Eлтимир]

ВРЪЩАНЕ НА БЪЛГАРСКАТА ПАМЕТ
/Напомняне с послеслов/
През 1996 г. шестима българи изпратиха протестна декларация до Виенската среща по правата на човека. Илия Минев, Цеко Цеков, Едуард Генов, Григор Симов, д-р Христо Сватовски и Стефан Савовски. Извън своето морално значение, декларацията послужи и като основа за създаването на НДЗПЧ.
Илия Минев вече го няма. Но останалите могат да разкажат за себе си и своите патила. Все още могат, макар че до самия си край едва ли ще го направят. Не че има от какво да се срамуват. Гришата, например може да обясни как от с. Кайнарджа, където бе изселен, изпращаше пари на Иван Янков от Кърджали, изселен по политически причини в гр. Априлци. Друга е причината ветераните да мълчат. “На кого и какво да кажа?” - реагират те при поканата да оставят мемоари. Но какъв народ ще сме, ако не познаваме своите герои?
Д-р Сватовски замина в САЩ и стана активист на Българския Национален Фронт със седалище гр. Чикаго. После те ли нещо го пренебрегнаха, той ли се разочарова, но от години нищо не се чува за него. От своето Отечество бяха прокудени Цеко Цеков и Едуард Генов. Знаете ли нещо за тези хора? Не? Сигурно защото днешните демократически водачи нямаха нищо общо с тях. Но нека не се отклонявам от темата.
През 1969 г. в Старозагорския затвор избухва бунт. Политическите затворници превземат сградата на затвора. “Съдете ме, но не ме убивайте!” - молел главният надзирател, мислейки, че е извършен държавен преврат. Такава е смелостта на палачите. Бунтът бил жестоко потушен. Дадени били жертви. Над останалите живи била извършена съдебна разправа. Допълнителна присъда получил и Едуард Генов. За идеологическо подбудителство.
След излизането си от затвора Еди не се предаде. Само че нека не преповтарям събития, описани по един чудесен начин от Ганчо Савов в книгата му “Капан за контри”. На 6. VI. 1988 г. Едуард го арестуват и под конвой го откарват в с . Михалково, Девинско. За две години. Заради подготовката в учредяването на НДЗПЧ. Осмелилите се да го посетят биват редовно задържани от ДС. Един от тях бе софиянеца Иван Тотев, наш съзатворник. Срещнах го случайно през март 2001 г. Едва го познах, приличаше на клошар или наистина бе станал такъв. Такова е отношението на седесарковците към героите, осигурили условията за промяна на политическата система в България. Да продължим с Едуард. На 13 същата /1988/ година го връщат в София, като още по пътя му обясняват, че най-късно до 18. Х. той трябва да напусне страната. Верен на себе си, Еди се опитва да отмени или поне отложи заминаването. Уви! ДС качва на влака него, съпругата му Сабина и двете им деца и ги ескортира чак до границата.
Борбата на Едуард Генов продължава и в чужбина. Дава интервюта на радиостанции, излъчващи на български език, публикува серия статии във виенското издание на в-к “Свободен народ”. По-късно се установява в Калифорния, САЩ, където живее и до днес. През лятото на 2000 г. Сабина посети за малко България. От нея научих, че Еди работи като бояджия /Участник в антикомунистическата Съпротива, с висше образование! Изглежда на Запад толкова ценят антикомунистите, колкото и тук./, а политически е преминал в крайната десница. Но не желае да се връща в страната, от която комунизмът още не си е отишъл. Пък и му било дадено да разбере, че в България не е желан…
Подобна е съдбата на Цеко Кръстев Цеков от с. Клисурица, област Монтана, първи братовчед и съратник на Янко Янков. Цеко попада в затвора заедно с него, по същия съдебен процес заради създаването на нелегална антикомунистическа организация. Достойното му поведение зад решетките потвърждават всички негови съзатворници, с които съм разговарял. След изтърпяване на присъдата, го бяха въдворили на принудително местожителство в родното село на родителите му. Бе получил странната забрана да работи в предприятие, чийто персонал наброява повече от 17 души. “По каква ли система са ги изчислили?” - шегуваше се Цеко.
При основаването на НДЗПЧ Цеко Цеков стана секретар на Дружеството. По-късно мястото му бе заето от Петър Манолов, но защо ли в пространните интервюта на Манолов не съм прочел и една думичка за неговия предшественик Цеков. Сега, когато поетът-дисидент е директор на издателство “Народна култура” разбирам защо ДС побърза да прогони Цеко зад граница. Рядкото съчетание на достойнство - ерудиция, скромност и жертвоготовност, съчетани с богатия нелегален опит го правеха особено опасен противник. Ако не го бяха прогонили, навярно Дружеството щеше да има различна съдба.
Отседнал първоначално във Виена /също като Едуард и в същото мизерно общежитие/, Цеко развива голяма публицистична дейност. Със статии в европейската редакция на сп. “Борба” и виенския “Свободен народ”, с интервюта и пресконференции, Цеко се стремеше да привлече вниманието на световната общественост към репресиите, на които бяха подложени българските антикомунисти. Също както някога бе полагал върху банкнотите печатчето с надпис “Освободете Янко!”. А по същото време, в същата Виена българските комунисти правеха фирми с откраднати от народа пари.
Остроумният, винаги весел Едуард бе сякаш противоположност на вглъбения, рядко усмихващ се Цеко. Но в главното бяха еднакви - те и още стотина души в България се бореха за справедлив и достоен живот не за шепа богоизбрани, а за всички честни и способни хора.
“Милите хора”, нашите родни комунистически демократи от БСП и техните социалистически болшевики от СДС строят демокрация единствено за себе си. /И за своите мургави братовчеди!/ Те ни развиват тезата, че е редно и нормално да живеят добре само грабителите и купените от тях политици. А ние с вас ако ще да умрем. Дали не е дошло времето Едуард и Цеко да се върнат? И заедно с тях в управлението да влязат винаги неудобните - нашите истински водачи - борците за свобода и справедливост! Не е ли време и ние, българите да заживеем достойно - като достойни хора?
2001 година
ПОСЛЕСЛОВ
Четири години по-късно управляващият криминален елит показа, че не е забравил за героите. По-точно за опасността, която тези герои – живи или мъртви представляват за елита. Измежду хилядите политически затворници и концлагеристи бяха избрани няколко души, които започнаха да дават интервюта из разни вестници, да се показват по телевизионния екран. Да ни поучават нас, невежите с назидателен тон. Та тези няколко упълномощени почнаха пространно да обясняват, че бившите герои видите ли, са увредени хора. Че те, героите и мъчениците всъщност са маскари и предатели, на които не бива в никакъв, ама в никакъв случай да се дава думата. И че единствено те, упълномощените могат да разкажат цялата истина. Цялата официално одобрена и разрешена истина. И се почна една весела игра на обвинения, опровержения, контраопровержения и реконтраопровержения. Почна се изграждането по зидарски образец на един лабиринт от думи, понятия, имена и факти – реални или измислени. Целта на този лабиринт е, човек като попадне в него, повече да не се измъкне. Има ли изход от лабиринта?
Теоретично изходите са два. Да се създаде цял научен институт /комисия като тази на Ментоди Андреев не е достатъчна/, която да разгледа всеки отделен случай и да излезе със съответното заключение. Вариантът е неприложим. Вторият изход е да поставим нещата на идейни, на принципни позиции и тогава истината ще блесне.
Ще продължим да пускаме публикувани и непубликувани материали по темата. Сайтът на Движение “Воини на Тангра” е единственото информационно средство в България, което публикува оригинални и нецензурирани сведения по въпроса. Като същевременно търси и предлага решения. Едновременно с фактите и с формулиране на наболелите въпроси, ще публикуваме идейната основа на национализма. Уверявам ви, че след като си свършим работата, установяването на много истини няма да е особено трудно. Ще е достатъчно да сравните теорията и практиката. И сами ще стигнете до изводите, които ние няма да ви натрапваме. Ние само ще ви покажем онова, което според нас трябва да се види. И ще ви оставим да го видите сами. Мисля, че това е вече една достойна цел.
Ангел Грънчаров, 20 октомври 2005 година

[Eлтимир]

РУШИТЕЛНОТО ДЕЙСТВИЕ НА БЕЗДЕЙСТВИЕТО
В противоборство с комунистическата власт водехме борба за по-добър живот. Някои от нас победиха. И спряха. Лишена от висша духовност, тяхната борба спря до осъществяването на битов комфорт. Днешното им бездействие се оказа гибелно за нас, старите им съратници. Ние, продължилите бяхме твърде малко, затова ни победиха.
“Трябва да сме много, за да пребъдем. Трябва да сме достатъчно, за да ни има.” - “АЛТОМЪ”, из текст 270
Божествената мисия на човека е в богопостигането. Но човекът още не е станал Бог. Човешките сили имат предел. А забави ли се резултатът - рухването се ускорява. Илия Минев - един от най-непреклонните борци против комунизма през август 1993 година ми рече: “Искам само едно - когато умра, никой да не ми знае гроба.” Липсата на признание бе изиграла своята роля. Същото се случи и с неговата организация. През 1990 г. Независимото дружество бе един от най-мощните и авторитетни опозиционни фактори. А от всичките структури на НДЗПЧ най-многочислена и дейна бе пловдивската секция. Само пет години бяха нужни на разочарованието да я унищожи. Хора, жертвали имане и здраве в името на една по-добра обществена уредба, при демокрацията започнаха да просят пари за хляб. Антикомунисти, прекарали десетилетия зад решетките по политически причини гласуваха с бюлетината на идеологическите си врагове, отвратени от морала на демократическите лидери. Безгрижието на самозванците нанесе по-страшни поражения от ударите на откровения враг.
“Разлагащото се съзнание също вони. От него се разнася непоносима смрад.” - “АЛТОМЪ”, из текст 261
Към обзетото от разложение прииждат лешояди и чакали. Чистите създания бягат от смрадта. Това е нашето Тенгрианско обяснение за неуспехите на либерално-пазарното общество. Ние съзнаваме - българската нация е болна. Кой ще се заеме с лечението? Нейните водачи. Кои са Водачите, нима слепият политически елит е в състояние да води нас, Зрящите? Водачи, истински Водачи, Водачи по призвание са малцината с непогубена съвест и неизтляла душа. Само те получават Божествената подкрепа. Но и те са длъжни да се вслушват в напътствията на своите наставници - колобърите, и те трябва непрекъснато да се оглеждат за грешки и засади. Иначе войната ще бъде загубена. Водачите, истинските водачи знаят правилата и ги спазват: отшелникът се грижи единствено за своето собствено безсмъртие, пълководецът е натоварен с грижа за вървящите след него воини. Съвременните еднодневки не само не познават древните правила, те не са известени за съществуването им. Но вие, пълководци на Небесната воля - не допускайте техния провал!
Спомнете си какво ни учат древните Книги: докато сме живи - не вярваме, че ще умрем. Когато умрем - не можем да повярваме, че това вече се е случило. Тенгрианинът не се страхува от смъртта, но докато е жив - живее с Живота. Тенгрианинът знае откъде е тръгнал и към какво се стреми, той изисква и поучава:
Ако си получил, отдай заслуженото на помагалите да получиш. Ако си успял, дай награда на съдействалите да успееш. Така или иначе Провидението ще те застави да платиш.
Никога не спирай да се движиш. Не се отпускай в самодоволно блаженство. Покоят е илюзия. Единствено мъртвото е неподвижно. Дори да забавиш една промяна, тя пак ще се извърши. Но не постепенно, а скокообразно. Ето защо ние казваме, че най-големите консерватори са истинските творци на революции.
Самозабравилите се вождове нехаят, че скоро край тях няма да остане никой от старите верни съмишленици. Ще останат стремящите се към изгода, но изгодата е променлива. Един го рече много добре: “Те така дръпнаха напред, че ние вече не можем да ги стигнем!” За самотници “дръпването” е сбъдната цел; за предводители те то е провал.
Ти, който искаш народа да те следва, запомни: ако заради твоето бездействие някой гладува - това е грях; ако заради твоето високомерие някой изпадне в отчаяние - това е грях; ако заради твоята небрежност някой пострада, а ти не му обърнеш внимание - това е грях. Греховете натежават и завличат човека в бездната.
Не към нова бездна, а към нова Епоха сме тръгнали. Епохата ще дойде с нас или без нас. Нека съберем сили и да прекрачим в нея, преди тя да е тръгнала!