www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Форум -> "Последните мигове и гробът на Васил Левски"


Страници: (2) 1 [2]  ( последно съобщение ) Reply to this topicStart new topicStart Poll

> "Последните мигове и гробът на Васил Левски", Николай Хайтов, 1985г.
Георги-НЗ
Публикувано на: 21.4.2011, 22:36
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



QUOTE
По-нататък?
По-нататък неуморимият проф. Гяуров започва да прави анкета, за да убеди археолозите, че тая работа с костите на Левски е сериозна и попада при акад. Миятев, който го посъветвал да изложи писмено своето „схващане". Научава значи и директорът на Археологическия институт и музеи акад. Кръстю Миятев. (Виж писмо на Хр. Гяуров от 6. VIII. 1956 г. до протойерей Христо Димитров в Карлово.) В писмото е писано: „Професор академик Кръстю Миятев ме помоли да напечатам събраните от мене документи и написаното от мене за гроба на Васил Левски, за да се има това предвид, и пр."
Акад. Миятев е чел и самите документи.
Прочел ги и главният архитект на София Данко Митов, комуто пък епископ Партений (от Синода) предал написаната и размножена на циклостил „ръкописна творба на проф. Христо Гяуров".
Материалите от анкетата на проф. Гяуров били изискани в Института „Ботев—Левски" с директор (по онуй време) биографа на Левски проф. Иван Унджиев. И така — |схващането" на проф. Гяуров става известно п на проф. Иван Унджиев.
Уредничката на Софийския градски музей по това време ст. н. с. Магдалина Станчева не е дала досега знак кога е научила, като изключим изказването и пред една комисия, че проф. Гяуров се бил „намесил два пъти по въпроса за Левски, веднъж при разкопките през 1952 година и втори път — при разкопките на „Св. Петка Самарджийска" през 1956 г." С други думи за „схващането" па проф. Гяуров, че са намерени костите на Левскн, е знаела и ръководителката (уредничката) на новосъздадения Музей за история на гр. София, археоложката Магдалина Станчева. Ако се не лъжа, на М. Станчева принадлежи изказ- че всички кости, открити по време на разкопките, били изпращани в пакети в Института на д-р П. Боев, но когато тя попитала веднъж какво става с тези кости, лаборантката на д-р Боев отговорила: поради това че мишки са изяли опаковките, костите били разбъркани и не „ставали за работа". Ето по тази причина М. Станчева смятала, че връзката гроб—църква не съществува.
(Става дума за гроба на Левски и църквата, в която | бил намерен той.)
Не се хващам за това изказване, за да твърдя, че костите на Левски са пропаднали в изгризаните от мишките чували в Института на д-р Боев, отбелязвам го само като становище.
Ето така се очертава картината с костите на Левски; излиза, че всички, които са могли нещо да предприемат, всички, които е трябвало нещо да предприемат, за да бъдат костите запазени — са били своевременно уведомени: прекият ръководител на разкопките проф. Стамен Михайлов, неговият началник академик Кръстю Миятев, уредничката на Музея на гр. София ст. н. сътрудник Магдалина Станчева и директорът на Института „Ботев—Левски" проф. Иван Унджиев. На всички тях е било в преките им задължения да се погрижат за костите, независимо дали процентът от вероятност да са на Левски е бил 99, или само 1 на сто!
Не обсъждам тяхното поведение, а просто извърших една регистрация на запазените от зъба на времето документално установени данни, свързани с отговорността за съхраняването или за пропилява нето на костите.
Някои от знаещите са се доверили н предоверилн на представителя на археологическата наука (проф. Михайлов) и така с общи усилия, кое с действие, кое с бездействие и противодействие, се стигна до печалния факт да изчезнат дълго търсените кости на апостола на свободата Васил Левски, след като са били | ръцете ни.


QUOTE
ЗАКЛЮЧЕНИЕ
„Обстоятелството, че гробът на Апостола остана неизвестен, не може да се обясни само с условията на робската действителност, нито със събитията, които погълнаха вниманието ни след Освобождението. Значителен дял на вина се пада и на слабото историческо чувство на народа, което при продължителността на робската неволя обаче не би могло да бъде и по-друго." (Ив. Унджиев, „Васил Левски" — биография, София, 1947 г.)
Връщаме се отново към обобщителното становище на покойния проф. Унджиев, защото сега вече можем да изречем с пълна убеденост, че тон не е бил прав: намерили са се българи с историческо и национално чувство да извършат препогребването на В. Левски и те са го разказали на своите близки, заедно с предупреждението: „да знаете, може да потрябва на историята".
Какво означава това?
То означава само едно — че робската неволя не е похабила историческото чувство на нашия народ! Странно е обаче защо същото историческо чувство не винаги са проявявали просветените негови чада и особено онези, които са знаели или са били поне предупредени, че в олтара на „Св. Петка" са намерени костите на националния герой Васил Левски. Те можеха да ги запазят, докато им дойде времето да бъдат осви- детелствувапи и отречени или благословени и признати от публицисти, археолози и историци, и положени където трябва в изпълнение завета на самия Левски — да се знае къде са му костите.
„ЗА ПАМЯТ НА ПОТОМСТВОТО, ЗА СЛАВА НЕГОВА"

Защо Археологическият институт, в лицето на акад. Кр. Миятев, който направи предложението до Комитета за култура църквата „Св. Петка Самарджийска" да бъде запазена, не направи и следващата малка стъпка, не, а стъпчица: да прибере костите, за които проф. Гяуров уверяваше, че са на Левски? А с какво да си обясним пълното мълчание и пълното бездействие на Института „Ботев—Левски"?
И понеже е дошло време да се каже, каквото има да се казва за този случай, а не само да примигваме от умиление пред научния авторитет на тоя или оня археолог, нека попитаме ръководителката на създадения около 1956 г. Музей на София, известната ар- хеоложка Магдалина Станчева, радетелката за опазване античните ценности на „подземна София", не знаеше ли тя становището на проф. Гяуров, че в олтара на „Св. Петка Самарджийска" е гробът на Левски? И не беше ли задължена като ръководителка на Музея на София да прибере костите за тяхното бъдещо освидетелствуване, а ги остави да хлопат от една порта на друга и да си търсят стопанина, когато стопанинът е бил и жив, н здрав, и отлично осведомен на кого са могли да бъдат те?
Не е ли вярно, че историческото чувство, което споменатите личности и институции проявиха в случая, се оказа много по-малко (да не кажа по-нищожно) от чувството на софийския обущар Христо Хамбарков? И от чувството на многобройните селяни от Софийско, които идват от време на време при църквата „Св. Петка Самарджийска" да сложат цвете — по силата на един исторически рефлекс, завещан им от предишното поколение?
Изчезнали костите — изчезнали. Но и без тях е могло нещо да се направи — имаше основания достатъчни. По време на дискусията в печата видяхме, че възниква идеята да се постави една табелка във възобновената „Света Петка Самарджийска", където да пише, че „според народната памет тук е погребан Левски".
Съществува документ, че Комитетът за култура, оглавяван по туй време от члена на Политбюро на ЦК на БКП Людмила Живкова, проявява примерно чувство за историзъм и възприема въпросната идея. Но мина-


ва време (документът е от 2 юли 1982 г.) и неотдавна, през 1984 г. пролетта, възобновената църква бе открита — неизвестно защо — без този скромен и много навременен надпис. Надпис не бе сложен и никаква следа няма сега, че в олтара й може да се е случило нешо и драматично, и героично, нещо важно за българската история, за националното самочувствие на българския народ.
Много важен въпрос, който е време -да се постави
Защо наистина не бе сложен надписът? Защо не бе зачетено тъй скромното и смислено предложение на многобройните защитници на тезата, че Левски е погребан там, след като с нищо не обвързваше то научната съвест на онези историци и археолози, които явно или тайно се опълчиха против въпросната теза?
Какво лошо може да има в това, какво страшно може да ни се случи от това? Какво рискуваме с един надпис, който с нищо не ангажира нито архео* лозите, нито историците? Този надпис не изисква нито нови средства за разкопки, нито промени във вече осъществените планове за възстановяване (реставрация) на църквата.

Причината за отхвърлянето на надписа е, струва ми се, че ние не всякога държим на своето, за разлика например от нашите съседи гърците, които не оставиха скала, изворче, пътека или дори дърво в своята земя, без да го свържат по някакъв начин с историята, митологията, преданията, легендите и въобще с „народната памет"! Спомнете си върбата на Платон край Атина, където знаменитият философ уж преподавал на своите ученици! Спомнете си пътеката при Термопилите, за която и сега най-сериозно се твърди, че е „същата", през която се промъкнали персий- ните, и това кара туристите да се вълнуват до сълзи. Трупат се на дълги живописни, разнородни и усърдни върволици да видят и да чуят, да пипнат. Време губят, фотографират, филмират, копират, записват, а подир това, като се върнат в своята родина, разнасят славата на съответната страна по четирите посоки на света.

Та нима всички тези кръщавки са ставали само след научни симпозиуми, експертизи и дискусии и след подпечатването на съответните табелки с щемпелчето на археологическия институт?
Пресен случай: откри се във Внргина, Гърция, преди години гробница; изказано беше предположението, че тя ще е на прочутия Филип Македонски. Изследванията продължават седма година, няма окончателно научно решение, обаче в Солунския археологически музей вече са изложени намерените в гробницата (в едно златни ковчеже) полуобгоренн кости, под категоричния надпис: „СКЕЛЕТЪТ НА ФИЛИП МАКЕДОНСКИ".
Така постъпват по-опитните ни съседи. А наши учени се изтрепаха да доказват, че Мадарският конник не е българска работа; отрекоха някои от тях, че славянското селище при Нови пазар е наистина славянско, оспориха надписа на Чъгурбиля Мостич, оспориха царския пръстен на Калоян и сетне (това бе върхът на самоотричането!) разтръбиха не само у нас, но и в чужбина, че дори Плиска, столицата на Първата наша държава, не е българска, а сварен от българите, византийски цял-целеничък град.
Ако се не лъжа, тъкмо проф. Стамен Михайлов беше застъпникът на тази лъженаучна теза и тон бе, който написа още през 1954 година, че „прабългарите не са донесли от своята прародина никаква монументална строителна традиция..."; че на мястото на Плиска е съществувал римски кастел, който е привлякъл вниманието на славяните, а сетне и на прабългарите с вече „създадените тук добри условия за живот" и те се настаняват, току-речи, на готово. (Виж Исторически преглед, бр. 4/1954 г.)
През 1960 г. проф. Михайлов отново повтаря коронното свое „откритие", че „Плиска нито е създадена от прабългарите, нито е изчезнала с тяхното претопяване в многобройната славянска маса". (Сп. „Археология", кн. 1/1960 г.)
Пак проф. Михайлов беше, който в пристъп на вн- зантофилия отрече изводите на археоложката Живка Въжарова, направени въз основа на разкопки в село Полина, Силистренско, че раннославянската култура Щ VI до края на VIII век след претопяването на славяни и българи между VIII и XI век преминава в славянобългарска. Той обяви, че „прабългарите не са променили хода на историята, нито облика на заварената от тях славянска култура, развиваща се върхи ОСНОВАТА НА БОГАТОТО ВИЗАНТИЙСКО НАСЛЕДСТВО".
(Все туй „византийско наследство" и все същата теза, че прабългарите не са имали отвъд Дунава развита собствена култура. Виж сп. „Археология" кн. 2/1965 1
Страстта към отрицания се проявява у проф. Михайлов, току-речи, при всеки по-значителен повод. Когато бе открит „Калояновият пръстен", пръв той излезе със становище, че това твърдение „не може да се подкрепи с нито един сериозен довод". За него дори надписът „Калоянов пръстен" не беше признат за довод. (В. „Вечерни новини", 25. VIII. 1973 г.). Намери какво да оспори проф. Михайлов и в погребението на Чъгурбиля Мостич и т. и., и т. н., но, слава богу, всичките му отрицания и особено свързаните с първата българска столица Плиска увиснаха във въздуха. Доказа се, че и Калояновият пръстен си е наистина на цар Калоян и влезе това в Историята на България, и ако сега припомням тези неща, то е, защото странната склонност към отрицание у проф. Михайлов, съчетана с неговата необуздана византофилия виждаме проявена в пълната й мощ и в случая с костите на В. Левски, които бяха обявени за „ранновизантийски".
Подобни „научни" пристрастия ни въвеждат понякога в активни заблуди и нанасят дълготрайни поражения както в археологическата, в историческата, тъй и в обществената сфера. Науките, и особено хуманитарните, каквито са историята и археологията, не могат да бъдат самоцелни. Те са неизбежно свързани с интересите и съдбата на народа, затова научният нихилизъм в това отношение е не по-малко опасен от преиграването в обратната посока. Всъщност археологията става пълноценна като наука едва когато надскочи елементарното описателство и чрез познанията за миналото започне да решава обществени задачи на настоящето и бъдещето.


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Публикувано на: 21.4.2011, 23:38
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09



QUOTE
Затова от нея се изисква да държи в центъра на своето внимание не най-любопитното, сензационното и екзотичното, а преди всичко нещата, отнасящи се до нас, до нашата сегашна и бъдеща съдба.
Банални истини! Известни, ще кажат някои археолози, навярно и някои историци, огорчени, че се одързостяват „отвън" да им припомнят тези до болка известни неща. Но ето, нещата уж известни, а дори явно несъстоятелното от научна гледна точка твърдение, че Плиска не е български град, не срещна цели три десетилетия обоснован отпор, за да се види, че някой се е разтревожил ако не от факта на отрицанието, поне от психологическите индикации (предзнаменования) на този факт.
Уточнявам: не казвам, че българските археолози и историци като цяло са изневерили на науката и на своите задължения — това, разбира се, не е така. Но как да си обясним търпимостта на това мнозинство към псевдонаучните експерименти на неколцина и специално към високомерното, а и нехайно отношение на тези неколцина, проявено при спора за костите и гроба на Левски?
Време е да се запитаме защо към античните, тракийски, римски и византийски старини ние проявяваме не само историческо чувство, но и археологическа страст, а към нашите — славянски, български и от по- сетнешната ни история разкрития — поглеждаме понякога с крайчеца само на едното си око?
Похвален е например ентусиазмът на археолозите и тяхното ревнителство към старините, когато се борят за опазването на римски и византийски находки и особено на римските мозайки. Спомнете си историята с Римската вила край Армира, Ивайловградско, и други подобни случаи, когато е спиран или дори отместван строежът на цели язовири, и то с цената на огромни материални щети, само и само да се спасят стотина квадратни метра римска мозайка.
През 1984 год. в Пловдив бе спряно строителството на всички подлези в централната част на града, за да бъдат съхранени разкритите на места римски калдъръми и мозайки. Вдигнаха се в защита на тези антични находки не само археолози, но и архитекти, развълнуваха се художниците. След този спонтанен изблик на любов към античното културно богатство плановете бяха анулирани, изготвиха се нови и строи
телството бе забавено с две години и оскъпено с два милиона лева.
Нека! Това проявление на ентусиазъм говори за отношението на българина към световните културни ценности. Една десета (не повече) да имаха родните археолози, на конто се падна честта да изровят костите на Левски, от въодушевлението, проявено например при опазването на римските калдъръми в София, това щеше да е достатъчно, за да е гробът на Левски в ред и костите му да са ма мястото си!
Едно-единствено нещо може да ни послужи за утеха след загубването на костите: то е, че не всичко е загубено. Един от археолозите, участвували в разкопките на „Св. Петка" — Г. Джингов, — ни е оставил блестящо научно описание, което ни дава сега възможност да възстановим археологическата обстановка и да докажем, че гробът на Левски е там, където през 1937 год. го Iпредрече" Мария поп Павлова—Джага- рова. Благодарение на това и на документацията, съхранена от покойния архитект Сава Бобчев и скулптора Димитър Бучински, днес можем със сигурност да кажем:
ГРОБЪТ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ Е В ОЛТАРА НА ЦЪРКВАТА „СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИПСКА",
София, бул. „Георги Димитров" № 2. Бившата църква и олтарът й са същите, а сградата — отлично възстановена и „експонирана" като паметник на средновековното българско изкуство, може да бъде приспособена за ГРОБНИЦА НА АПОСТОЛА НА СВОБОДАТА ВАСИЛ ЛЕВСКИ. Вярно, костите ги няма. Но разполагаме по една щастлива случайност с косата на Левски, която много добре ще замести физическото присъствие на изгубените кости в неговия саркофаг.
Ето кратката история на тази коса според разказа на Гина Кунчева, майката на Апостола:
„Беше на Великата събота (19 април 1864 год. — б. м. Н. X.), когато синът ми дякон Игнатий реши да се откаже от духовното си звание. Той ме повика в собата (стаята) и ми каза: „Мамо, мене ме призО' вава народният глас, за да се притека на помощ на заробеното ни отечество; затуй аз не мога вече да изпълняоам духовната си длъжност и сега се отказвам от нея..Тогава си свали расото и калимавката, па взе ножицата и отряза косата си и ми рече: „Мамо, вземи косата ми, та я крий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мене, защото може би ще остана неопян и непогребан." (Виж М. Ив. Марковски — Спомени и очерки нз българските революционни движения 1868—1877 г. — нови данни и документи — Вратца, 1902 год., стр. 159-160.)
Косата, която Левски дава на майка си, тя пази четиринадесет години и след това я предава на дъщеря си АНА, по мъж Андреева Начева, която пък след 29-годишно пазене я предава през 1907 г. в Министерството на просветата. Оттам необикновената реликва се озовава в Етнографския музей — София, а по-късно (през 1947 г.) в Националния военноисторическп музей, където грижливо се съхранява и до днес.
И така: няма съмнение — Левски се е досещал какъв ще му е краят и девет години преди своята гибел се е погрижил да улесни тези, които някога биха се наели да му направят гроб.
И наистина, вече е време да го има! След необоримите исторически и археологически доказателства, че той е препогребан в олтара па бившата църква „Св. Петка", единственото разумно, справедливо, всъщност — единственото възможно решение е тя да бъде обявена за негова гробница.
Може някой да възрази, че все пак нямаме оше пълната, стопроцентова сигурност, която щеше да дойде от пропуснатата антропологическа експертиза върху черепа на великия покойник. Все едно, експертизата не е могла да стане и вече не е възможно (видяхме по какви причини) да бъде извършена. Значи ли това, че заради двата процента несигурност ще пренебрегнем сигурните 98 процента и ще пропуснем завинаги случая да изпълним двукратния завет на великия революционер — гробът му да е в България н всеки да го знай?


QUOTE
БИБЛИОГРАФИЯ
I. Печатни
Н. Станчев, „Де са костите на Левски", в. „Мир", 6. III. 1937 |
Проф. Хр. Гяуров, „Гробът на Левски", сп. „Духовна култура"» кн. 2/1959 г.
Ст. Михайлов, „Църквата „Св. Петка Самарджйиска" в Софи«", Изследвания в памет на Карел Шкорпил, БАН—АИМ, Се* фия, 1961 г.
Арх. С. Бобчев и Е. Балтаджиян, „Къде е гробът на Левей"» сп. „София", кн. 11/1979 г.
■Н. Гайдаров, Хр. Иончев и Ж- Попов — „За гроба на Левски"» в. „Пуле", 18. XII. 1979 г.
Ст. Михайлов, „Открит ли е гробът на Левски — по следите на една хипотеза" — сп. „София", кн. 3/1980 г.
Ст. Михайлов, „Разкопки в „Св. Петка Саыарджибска", Па« метници на културата н музеи, кн. 1/1956 г.
Ст. Михайлов — сб. „София древна и млада", 1980 г.
Г. Тахов, „Де са костите на Левски", в. „Пуле", 17. II. 1981 к
Г. Тахов, „Тя каза истината", в. „Пулс", 10. III. 1981 г.
Ст. Михайлов, „За гроба на Левски — легенди н действнтел- пост", в. „Пуле", 21. IV. 1981 г.
Д. Бучинскн, „Открит ли е гробът на Левски", в. „Пулс", 10. III» 1981 г.
Г. Тахов, „Костите и „загадката" около тях", в. „Пуле", 19. V. 1981 г»
Г. Тахов — в. „Пуле", 21. I. 1980 г.
В. „Пуле", „За гроба на Васил Левски", ред. бележка от 9. VI. 1981 г.
П. Димков, „Левски е цяла България", в. „Литературен фронт"» 18. II. 1982 г.
Ц. Живков, „Левски е цяла България", в. „Литературен фронт"» 18. II. 1982 г.
Н. Гайдаров, „За гроба на Апостола", в. „Литературен фроит", 15. VII. 1982 г.
„Литературен фронт" — редакционна бележка от 15. VII: [Щ I Г. Тахов, „Народната памет за гроба на Апостола", в Лит
ратурен фронт", 25. III. 1982 г. ' " |В
Г. Тахов, „А може би. безучастие", в. „Пулс", 7. II. 1983 г. Ц. Живков, „И пак за гроба' на Апостола", в. „Литературен
фронт", 17. II. 1983 г. Ив. Унджиев, „Васил Левски", биография, С. 1947 г. Г. Я. Кирков, „Васил Левски (Дяконът)", Средец, 1882 г. 3. Стоянов, „Васил Левски (Дяконът)" — биография, 1883 г Р. Стоянова, „За лобното място и гроба на Васил Левски", сп.
Музеи в паметници на културата, кн. 3/1965 г. Ив. П. Кършовскн, „Васил Иванов Левски", в. „Юнак", год. I
бр. 6, от 6. II. 1898 г. Ив. Вазов — „София на 1880 година" — спомени, „Българска
сбирка", кн. 10/1905 г. Ст. Чилингиров, „Васил Левски", С., 1923 г. Т. Василъов, „Спомени за лица и събития", С. 1934 г. Ст. Заимов, „Васил Левски — дяконът", С. 1895 г. Ил. Бояджиев — „Тази прощална изповед на Апостола", в. „Учителско дело", 13. II. 1985 г. Хр. Ив. Големия, „Спомени", 1984 г.
П. М. Матеев, „За местопогребеиието на Левски", в. „Мир", 1. III. 1937 г.
Ст. Н. Коледаров, „Гробът и костите на Васил Левски намерени.",
I „Мир", 4. VIII. 1937 г. Ал. Бурмов, сп. „Отец Паисий", кн. 1 и 2 от 1936 г. Ст. Маринов, „Още някои спомени за Васил Левски", в. „Мир", '23. III. 1937 г.
Н Тп.чсв, „Къде е погребли апостолът Васил Левски", в. „Мир", 9. Ш. 1937 I
Турский наказателен закон — прев. Й. Чорапчнев, 1867 г., отд. II
ад.' ВВ
Д. К- Бурски, „Къде е погребан Левски", в. „Политика", 5. III. 1929 г.
Д. Тодоров, „Васил Левски", София, 1923 г. Т. Г. Влайкоп, „Вяснл Лсвски" — Къса биография, С. 1898 г. Ив. Велков, „Нови сведения за обесването на Левски", в. „Зора", I IV. 1938 Я
К. Николов, „Какво разказва за Левски друг негов съвременник ,
I „Слово", 5. III. 1938 I „Вестник на всстяиците", „Де е гробът на Апостола", 24. .!»• 1937 Щ
П. М. Матеев, „Жив свидетел за .Левски", в. „Мир", 18. III. 1937 I
П. Алексиев, „Лобното място на Левски", в „Мир", 2. Ш. 1937 г. Л. Дойчев, „Левски в светлина", 1943 г.
Арх. С. Бобчев, „Истини и заблуди", в. „Пуле", 28. IV. 1981 г. Д-р П. Боев, „Относно гроба на Апостола", в „Пуле", 26. V. 1981 г.
Д. Маринов, Избрани произведения, т. 11. Дим. Панчовски, „Още няколко факта*, в. „Пуле", 12. V. 1981 г. Петър Динеков, „София през XIX век до освобождението на България", София, 1937 г. „Ловеч и Ловчанско" — к«. 3/1931 г.
За Илия Лазаров (поборник), в. „Юнак", бр. 39 и 40, !3. XII. 1-839 г.
„Басил Левски и неговите сподвнжници пред турския съд", НБКМ, София, 1972 г.
В. „Труд", „Проучвания около църквпцата „Св. Параскева" в центъра. Ще се открият лн костите на Левски", 17. V. 1956 г.. Ст. Михайлов — Исторически преглед, бр. 4/1954 г. Ст. Михайлов — „Археология", кн. 1/1960 г. Ст. Михайлов — „Археология", кн. 2/1966 г. Ст. Михайлов, „Калояновият пръстен", в. „Вечерни новини", 25. VIII. 1937 г.



II. Архивни
Анкетата иа проф. Хр. Гяуров „За гроба на Левски", май—кщ|
1956 г. архив Институт „Ботев—Левски" „Легенда за Левски" филм на БТ, режисьор Ю. Жиров, излъчен
на 16. VIJ. 1980 г. - архив БТ Стенограма от „кръглата маса" — в. „Работническо дело", 10. И.
1981 г. — архив в. „Раб. дело" Ст. Михайлов — писмо до гл. редактор на в. „Пулс", 3. VI. 1981 г. — архив в. „Пулс" ' Ст. Михайлов, „Още веднъж за легендите и действителността", непубликувана статия за в. „Литературен фронт", III. 1982 г. Ст. Михайлов, „Открит ли е гробът На Левски" — изказване за
Радио София, 28. II. 1980 г. — архив Радио София Писмо № 93 на Соф. градски съвет от 15. II. 1879 г. — архив ВИМ
Протокол на Комисията по изграждане паметника на Васил Левски от 27. II. 1885 г. — архив ВИМ Постановление № 5 от 23. VII. 1885 г. на Комисията по изграждане паметника на В. Левски — архив ВИМ 3. Стоянов — архив — НБКМ БИА II А 8675 Д. К. Бурскп — писмо до Отделението за военни музен — София, 25. III. 1937 г. — архив ВИМ Ив. Войников, „Спомени на Марийка Сиркова" — 1936 г. — ОДА,
Ловеч, инв. № 825, опис Ni 1, арх. ед. 10 Д-р П. Стоянов. „Материали за историята на гр. Ловеч", ръкопис, НБКМ БИА II В 8308 Васил Бушаранов, писмо от 13. V. 1885 г„ НБКМ БИА II А 8876
М Пенчев, Ат. Новоселски — 1937 г. — архив ВИМ В. Шанов, писмо от 13. VIII. 1937 г. — архив ВИМ Г. Джнигов, Дневник за разкопките в църквата „Св. Петка Са- марджийска" май—юни 1956 г." — кол. № 2683, архив АИМ
я Бучински — Доклад до директора на Нац. археологически му- Щ зей, 4. IV. 1977 г. — архив АИМ
др*. С. Бобчев, „Дневник за разкопките в църквата „Св. Петка
✓ Самарджийска" — личен архив д.р Йорданов от Института по морфология при БАН — Антропо- логична експертиза на снимка № 6, 16. I. 1985 г. — АИМ д. Бучински, неотпечатана статия до в. „Пуле", 26. IV. 1981 г. д. Бучински, Изложение до директора на АИМ, 22. XII. 1978 г. — архив АИМ
Арх. С. Бобчев, скина от 12. VI. 1956 г. — личеи архив арх. Бобчев
Средновековна секция при АИМ — БАН, писыо № 885, 29. VI.
1981 г. — архив АИМ Биографични бележки за поп Кр. Стоилов от Кръстю Костов — ВИМ




ПРИЗНАТЕЛНОСТ
Настоящата книга едва ли щеше да излезе в този й вид и пълнота, без драгоценната помощ и съдействие на академик Ангел Балевски, който ми предостави за ползуване някои източници от архива на БАН. Редом с благодарността ми към него, изразявам признателност към арх. Сава Бобчев, публицистите Никола Гайдаров и Цанко Живков, скулптора Димитър Бучински и режисьора на филма „Легенда за Левски" Юри Жиров, които охотно ми разрешиха да ползувам техни скици, бележки, писма и пр., свързани със спора за гроба на Левски.
Трогателна беше постъпката и на проф. Димитър Панчовски, който им преотстъпи за първа публикация разказа на поп Тодор (изповедник на Левски) пред 3. Стоянов. Подобен е случаят и с архитект Никола Му- шанов, реставратора на църквата „Св. Петка Самар- джийскаЩ за широкия достъп до целия негов писмен и фотоархив.
Много ме задължиха със своята доброволна помощ при изготвянето на изобразителния материал—снимки, чертежи, скици, репродукции и пр. — арх. Лиляна Панайотова от Варненската окръжна проектантска организация, и арх. Камен Горанов от Варненския археологически музей, младият инж. Славейко Василев, и фотографите Иво Хаджимишев и Стоян Стойчев.
На моята незаменима сътрудничка Цена Цанева дължа многобройните справки, проверки и досадни преписвания на |Последните мигове и гроба на Васил Левски".

АВТОРЪТ


--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Георги-НЗ
Публикувано на: 21.4.2011, 23:45
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 658
Участник # 1 797
Дата на регистрация: 5-March 09




Оставя открит въпроса за снимките от книгата - къде да ги кача.
Дали тук в галерията или на сайт за снимки?



--------------------
????? ????????? ????, ????? ? ???????????!
PMUsers Website
Top
Канатица
Публикувано на: 8.10.2012, 11:08
Quote Post


Често пишещ
****

Група: Участници
Съобщения: 916
Участник # 1 054
Дата на регистрация: 25-July 07



- Г-н Христов, наскоро излезе последната ви книга „Николай Хайтов и спорът за гроба на Васил Левски”. Кое ви провокира да поставите отново на дневен ред тази спорна тема?

- Написал съм няколко книги за Николай Хайтов, така че бе съвсем естествено да се обърна към този проблем, на който авторът на „Диви разкази“ отдели двадесет години от своя живот. За него това беше кауза, а не обществена шумотевица с комерсиална цел. Още повече че въпросът къде е погребан Васил Левски не е самоцелен или некрофилски, а опира до нашето национално достойнство, до честта ни на българи и патриоти. Смятам, че дискусиите за местопогребването на Апостола са нужни и днес, защото паметта за Левски е нашето спасение от нравствения потоп на съвременния либерален капитализъм, избрал за идеал паричния свят, нехаещ и неуважаващ славата и достойнството на предците ни. В последна сметка проблемът с гроба на Апостола остава открит и тежи на съвестта ни. Все пак единственото нещо, което той е поискал за себе си, е: „Гробът да ми е в България и всякой да го знае“. Това негово предсмъртно желание често се премълчава или подминава, замъглявено с общи приказки от рода, че Левски е в нашите сърца, че откриването на гроба му е без значение и пр. нелепости.

- Знаем ли обаче как българите са се отнесли към Апостола след неговото обесване, ширят се различни версии?

- Това е и целта на тази книга. Тя проследява историята на полемиката и различните версии за гроба на Апостола. Стремил съм се да отговоря на три важни въпроса. Първо, как се е отнесъл българският народ към обесения Левски. Второ, вярно ли е обвинението, че гробът му е останал неизвестен поради липса на историческо чувство у нас, и последно – дали тленните му останки са били изоставени в гробищата за престъпници на София, или са се намерили сърцати и достойни българи, които да го погребат по християнски.

- Вие споделяте ли мнението, че гробът на Левски е останал неизвестен поради липса на историческо чувство у нашия народ?

- Не. Доказателство е непрестанният интерес към откриването гроба на Апостола, продължаващ вече над един век, без никакви признаци да утихне. Защото потребност човешка е да се „овеществи“ почитта ни към Левски, да се поднесе букетче цветя и да се запали свещ над гроба му.

- Покойният Николай Хайтов ревностно поддържаше тезата, че Апостола е бил препогребан в църквата “Св.Петка Самарджийска”, в центъра на София. То беше атакувано от археолога Стамен Михайлов, проучвал храма. Той обвини писателя в манипулация и лъжа, къде е истината в този спор?

- Хипотезата, че Васил Левски е откопан от „гробищата за престъпници“ в София и повторно погребан в „Св. Петка Самарджийска“ е лансирана основно през 30-те години на ХХ век. На 6 март 1937 г. в един от най-авторитетните по това време вестници „Мир“ излиза силно интригуващата и любопитна публикация на журналиста Никола Станчев под заглавие „Де са костите на Левски“. Тя е изградена върху сведенията, които му дава Мария поп Павлова – жена на Ботевия четник Илия Джагаров. В статията на Никола Станчев за първи път се посочва точно, ясно и конкретно къде е погребан Васил Левски: в олтара на софийската църква „Св. Петка Самарджийска“. През втората половина на ХХ век тази версия става предмет на ожесточени полемики, в които се включват редица учени, публицисти, на родове ди, журналисти. Николай Х а й т о в придава на спора за гроба на Левски национален характер. В резултат на обширно разглеждане в системата на БАН се стига до решението пред църквата „Св. Петка Самарджийска“ да се постави паметна плоча с надпис: „Според редица данни тук през 1873 г. е бил погребан Апостола на свободата Васил Левски“. И до ден днешен няма такава плоча! Изявленията на проф. Стамен Михайлов са естествена самозащитна реакция. Но той така и не можа да даде смислен отговор на въпроса защо костите на скелет № 95 не са съхранени, при положение че се предполага и усилено се говори, че те биха могли да бъдат не на кого да е, а на Апостола. Този факт израз на престъпно нехайство и безотговорност ли е, или е умишлен. Да не влизам в повече подробности. Искам обаче да отбележа нещо важно, което поставя под съмнение тезата за „редовността“ на погребенията в църквата. Стамен Михайлов се е изтървал в публикацията си „Църквата „Св. Петка Самарджийска“ в София“ от 1961 г. Там той твърди, че при разкопките първоначално е открит културен пласт, засипан с „пръст, наситена с късни материали – от последните години на турското робство“. Оттук нататък всякави негови изказвания, че погребенията в олтара на„Св. Петка Самарджийска“ са „по-стари от църквата“, че са „ранно византийс к и “ , че са на „възрастни индивиди“ и пр. са повече от съмнителни.

- По време на вашите проучвания открихте ли нови неоспорими доказателства в подкрепа на тезата на Хайтов?

- Тезата на Николай Хайтов, че Левски е повторно погребан в църквата „Св. Петка Самарджийска“, е най-логична и правдоподобна. Тя е изградена върху пълното засичане и съвпадение на историческите с археологическите факти. Логичната връзка тук е очевидна и в никакъв случай не е резултат от случайно стечение на обстоятелствата. Не може да се отрече силата и аргументираността на неговата версия. Ако костите на скелет № 95 бяха запазени, а не захвърлени незнайно къде, и най-елементарната антропологична и морфологична експертиза (а сега и ДНК анализ) биха установили (дори само по двата горни зъба), че намереният в „Св. Петка Самарджийска“ скелет на мъж е на Васил Левски.

- Казвате, че установяването на гроба на Васил Левски е еднакво неудобно както за комунистите, така и за новоизлюпената след 1989 г. парламентар¬на демокрация, какви са аргументите ви?

- Фактите и настроенията в обществото. Видимо е, че независимо от различния контекст на дискусията за местопогребването на Апостола и в момента резултатът е един и същ, а спорът за гроба му отново е неуместен. Този път, защото паметта за Васил Левски - символът на българското родолюбие, е трудно съвместима с претопителния поход срещу националната ни идентичност, който се води от години у нас. Ето защо ние се нуждаем от нова дискусия днес, която да се противопостави на един от водещите процеси в посттоталитарното общество – този на дегероизацията на българската история.

http://bolgari.net/doc__ivailo_xristov:_gr...a_ni-h-454.html


--------------------
"?????? ???? ???????, ?? ???????? ???? - ??? ????? ?? ???? ?? ? ???????"
PM
Top

Topic OptionsСтраници: (2) 1 [2]  Reply to this topicStart new topicStart Poll

 

Нови участници
trened 7/9/2023
ддт 5/2/2022
mita43c 5/12/2021
Krum 20/9/2020
Lucienne71 21/4/2020