Предание за помохамеданчването на с. Загражден, Смолянски окръг. Обработила Д. Лангазова във в. «Родопски устрем», бр. 95 от 1963 г.

Било много отдавна. Река Казанче, както и сега, тихо носела водите си надолу и разделяла село Въртьово на две махали — Йовановци и Русиновци.

В Йовановската махала живеели баш богаташите на селото. А малките сиромашки къщици на русиновци се гушели в букети кичасти дървета и сякаш се срамували да гледат високите каменни къщи в отсрещната махала.

В една бурна нощ по тесните калдъръмени сокаци на Йовановската махала тревожно отеквал тропот на конски копита. «Къде е баш чорбаджията?» — екнал в тъмнината гласът на турския паша Мехмед. Никой не отговорил. Угаснали и последните светлини.

Умълчали се хората. Скрито поглеждали през малките прозорчета и като виждали многобройната войска, ужасени се отдръпвали: «Нима дойде краят?»

Когато войската отминала тесния сокак и спряла пред кованите порти на баш чорбаджията, преди още да потропат, той изскочил, направил дълбок поклон пред пашата и рекъл:

— Ето ви къщата, ето ви оборите — разполагайте се.

Скочил пашата от червения буйногрив кон, подал юздите на един от войниците, наредил му нещо на турски и влязъл в двора. Те се покланяли и канели пашата да влезе.

Разтичал се чорбаджията. Извикал първенците от махалата. Сложил богата трапеза. Цяла нощ се ляло руйно вино, а мокрият въздух се смесвал с аромата на печени агнета. Яли и пили. А когато виното разпалило кръвта на турския паша, той станал, олюлял се, приближил се до стопанина и рекъл:

«Е, чорбаджи, свърши се и вашата. Докато вие не станете правоверни, кракът ми няма да мръдне оттук.» Кръв изплувала в очите му. Потреперал чорбаджията и едва-едва промърморил:

— То, паша ефенди, вярата...

— Вярата! — ревнал пашата.

На сутринта Йовановци били потресени от ужас. От тежките ковани порти излезли първенците с турски фесове на глави. А след няколко дни ... След няколко дни под натиска на Йовановския чорбаджия и първенците в махалата не останал нито един християнин.

Свършил си работата тук Мехмед паша. Но не си отишъл. Русиновци, тия непокорни глави, не се подчинили на неговата воля. И той останал. Шест месеца Йовановци поддържали него и войската му.

Така минала зимата.

Пролетта дошла слънчева и чиста, радостна и същевременно много тъжна. Пак белосали бедните къщици русиновци. Те светнали в гъсталака дървета. Жените изнесли чергите на реката. По цял ден удряли бухалките. А момите и невестите шиели нови премени. За празник се готвели.

Тъжни били Йовановци. И те за празник се готвели, нежелан, стотици пъти прокълнат празник. Случили се Великден и Курбан байрям в един и същ ден.

Било ранно, чисто утро. Чакали Йовановци, чакали да чуят звъна на камбаната. Но църквата вече я нямало. Вместо високата камбанария сега там се издигало страшното минаре, от което ходжата известявал за настъпващия празник. Кръв капела от сърцата им, като гледали пременените русиновци да отиват в малкия параклис над махалата, за да отслужат празника.

Свършила молитвата в джамията. Излезнал пръв Кьопролу паша, излезнали и другите Йовановски мъже и насядали в двора едни на приказки, а други да погледат, да се порадват на русиновци. Слънцето вече се било издигнало високо. Изведнъж на поляната на Русиновската махала засвирила гайда. Ясен, висок и силен мъжки глас се плиснал във висините и после като чучулига се спуснал и изчезнал в множеството гласове.

Извило се кръшно хоро. А гайдата! Тя ситнела, тя не свирела, а говорела. Излезли русинските моми и невести. Наредили се на припека. Вълнениците и клашниците светели като малки слънца.

Кипнал Мехмед паша. Събрал войската. Грабнали сопите Йовановските първенци. Видели русиновци идващата орда, но не развалили хорото. Младият юнак с чистото и весело лице надувал гайдата. Момите и невестите играели, а мъжете с поглед се разбирали.

Изведнъж от дерето на Казанче изскочил вълногривият кон на Мехмед паша. Замахнал Мехмед с камшик и само след няколко скока се намерил в центъра на хорото. Измъкнал ятагана, размахал го и креснал:

— Гяури... Тоя път няма да ви простя.

Страшен огън горял в очите му. Дебелото и мазно лице плувнало в пот. Развъртял се и отново разсякъл въздуха с ятагана. Спуснали се русиновци. Настанала страшна суматоха. Стонове ... кръв .. . Жените с писък се скрили по къщите. След много борба отстъпили и мъжете. Тежко залостили портите и зачакали нощта. А когато се стъмнило, отново грейнали прозорчетата на белосаните къщици.

Лумнали огньове в огнищата. Видимо всичко било спокойно. Но неспокойни били хората. Те шетали насам-натам, прибирали дрехите си, слагали храна в торбите и тревожно шушнели. И щом месецът се скрил зад високия гръб на планината, пътните врати тихо заскърцали.

Един по един русиновци напускали домовете си. Събрали се и горномахленци, поели през Гюровица, а долномахленци към Кръстова. Когато горномахленци се изкачили на високия рид, спрели. За сетен път отправили взор към родните си домове, но мракът така плътно ги обгръщал, че само прозорчетата като малки, плахи звездици светели в тъмнината.

Жените и децата плачели, а мъжете мрачно мълчали. Тогава беловлас старец свалил калпака си, помахал в тъмнината и тъжно отронил:

— Прощавай, родно село. Напускаме те, за да спасим вярата си — хубава вяра християнска, и рода си — честен род български. Прогониха ни насилниците. Дано корен не пуснат тук... — Една голяма сълза се търкулнала по набръчканата страна и се стопила в гънките на везаната риза.

Простили се с родния край и мълчаливо поели пътя на спасението.

Пак се сипвала зората. Ранобуден «певец» с песента си възвестявал настъпващото утро. Но в Русиновска махала никой не го дочакал.

Разбрали турците измамата. Претършували махалата, но нищо не намерили. Само в долния край, в къщица с цветна градинка още спели Кера и братчето й — сирачета. За тях никой не се сетил. Връхлетели турците, заловили ги. А после бясно запрепускали към Кръстова. В дълбокото дере станало най-страшното. Бавно се изтегляла уморената върволица долномахленци. Изведнъж над високата скала се показал конят с Кьопролу паша. Страшен писък огласил дерето. Спуснали се турците. Обградили русиновци. Кръгът непрекъснато се стеснявал.

— Вярата, или до един под нож! — диво крещял пашата.

— Не! — отговаряли хората от обръча. — По-добре смърт!

Непокорните намерили смъртта си. Сладката смърт, че са дали живота си за хубавата вяра християнска, и че подире ù иде вечен, истински живот. А за Кера и братчето ù ни разказа един тукашен човек, че на мястото, дето ги заклали агаряните, направили чешма...

И до днес махалата отвъд р. Казанче в Загражден се нарича Русиновска. В долния ù край има голяма каменна чешма, която загражденци наричат Керин врис, а дълбокото дере, където загинали непокорните българи — Гяур дере.