Когато светът се руши пред очите ти. Когато около себе си не виждаш нищо друго, освен скръб и безнадеждност. Когато в тая страна, където отдавна вече няма държава са изчезнали и закони, и справедливост, и морал, и съвест и вместо тях се е настанила алчността. Когато Мафията, наречена за благозвучие правителство вместо да помага на народа, го обрича на смърт. Когато властта и парите са обявени за върховни и единствени ценности. Когато от ден на ден силите ти отслабват. Когато не можеш да помогнеш на своите близки. Когато всеки ден умират приятели. Когато геноцидът над нацията е въздигнат в ранг на официална политика. Когато те подлагат на преследвания и терор само защото се осмеляваш да говориш онова, което мислиш. Когато животът ти е пред своя залез, а още нищо не си постигнал, защото непрекъснато са те ограбвали. Когато институциите не действат и няма на какво да се опреш, когато всичко е в името на печалбата и изгодата. Когато управниците се събират да празнуват изтреблението на хората, които си обичал. Когато България е на прага на обезбългаряването. Когато цели български области са с преобладаващо небългарска население. Когато други, вече бивши български области заявяват, че нямат нищо общо нито с българите, нито с България. Когато детето ти плаче, че няма какво да яде, а ти също нямаш, за да му дадеш. Когато ненаситните управници ти изтръгват последния залък от зъбите. Когато пред себе си виждаш само непрогледна тъмнина. За какво обединение можем да говорим тогава? Какво да празнуваме, когато пред нас е пропаст, когато са ни тласнали в пропастта и ние летим към острите скали, в които всеки миг ще се разбием? Когато всеки българин, на който вече му е дошъл редът да легне под брадвата на палача си въобразява, че няма да му случи и не предприема нищо. Когато, когато, когато... Мога да изброявам до безкрай. И за какъв празник на какво обединение да говорим, щом днес сме пред прага не само на пълното си разединение, не дори на прага на пълния си разпад като народ, ами на прага на пълното си изчезване.

Тогава? Какво ти остава тогава?

Остава ти или да легнеш и да мреш или да се бориш. Аз предпочитам второто. След толкова много „когато”, аз вярвам, че не ми е останало какво да губя. У мен се натрупа ярост и аз вече не мога да я сдържам.

Границите на Яростта. Къде са те? Там, където са границите на Фантазия, според филма "Приказка без край". За някого границите на Яростта са прекрачени със счупването на една чаша или чиния. Друг не може да ги стигне дори след взривяването на цяла планета.

Ние обаче достигнахме границата на нашата Ярост. Дръжте се, гадове, ние идем за главите ви!

Ето кои ни управляват днес! Гадни, отвратителни, мразещи всичко Българско еничари. Но ние вече не си траем. Вчера заговорихме. Утре, ако е нужно ще закрещим. Докато цял свят ни чуе!

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)