Тамоо долу край Белото море...

Едва ли много хора в България осъзнават какъв исторически пробив беше осъществен с отварянето на новия ГКПП Златоград - Термес на вр. Костадин в Родопите. На 18 януари 2010 г. за първи път от септември 1944 г. стана възможно да се слезе до Бяло море, без да се заобикаля през Свиленград или Гоце Делчев, а в Родопите едно разделено от десетилетия еднокръвно и братско население най-сетне се обедини. Разбира се гърците отвориха може би най-маловажното от планираните общо 5 родопски КПП-та, пътят е ужасно тесен, на завоите две коли трудно биха се разминали, а и на всичкото отгоре е дупка до дупка само 4 месеца след пускането, но въпреки това го има. И никой вече не може да спре роднините от двете страни на границата да общуват и да си ходят на гости - нещо, за което допреди месеци се налагаше да пътуват повече от 450 км през Свиленград или Илинден. Езикът, на който се говори в селата под КПП-то, е български. Напевен родопски диалект, разбиран прекрасно от всеки българин, независимо от коя част на българското землище е. Има 4 общини на север от Ксанти, в които населението е на 100% българско - Термес (Лъджа), Ехинос (Шахин), Котили (Козлуджа) и Сатрес (Синиково). В самия град Ксанти, или Царево, както е неговото старо българско име, около 25% от жителите са българи - староседелци и новопридошли гастарбайтери.

Всички тези неща ги научаваме от нашите сънародници, които на Гергьовден бяха изпълнили центъра на с. Термес (Лъджа) заради сбора на околните села. Българите там са само мюсюлмани, но 6 май е останал в обредния им календар, макар и с малко променена символика. Няколко неща веднага правят впечатление. Жените, особено възрастните, са изцяло облечени по ислямските норми - с дълги до петите шлифери и забрадени с кърпи. Единствената волност, която си позволяват, е кърпата да не е едноцветна, а шарена. За разлика от тях младите си позволяват доста повече волности, без да пипат задължителната забрадка разбира се. На центъра на селото имаше естрада, на която се вихреха двама турски изпълнители, докато малко по-надолу, в посока към минералната баня, Виевската фолк-група пееше български родопски песни. Картината се допълваше великолепно от гръцката музика, идваща от един ресторант, разположен точно по средата между двете сцени. Общо взето по-добра илюстрация на разпънатите между три държави наши сънародници българи трудно можеше да се намери. Защото май само ние у нас си знаем, че българите мюсюлмани са българи. За гърците това са гърци-мохамедани, а за турците са си чисти турци. Напоследък започна да си пробива път и нова "версия", че помаците са наследници на античното племе агриани, че оттам идвало и другото им име ахряни, че говорели отделен помашки език и прочие глупости. Последователи на това най-ново течение в средите на балканското етноинженерство са и тези, които са поканили Виевската фолк-група. Panelinios silogos pomakon, или Общогръцко помашко дружество е организацията, с чието съдействие и пари българската група е дошла в Лъджата. На помашката "нация" първоначално акушираха гърците, и то с протекцията на Гръцкия генерален щаб в началото на 90-те г. на ХХ в., когато бяха издадени речници на "помашкия" език, имаше "научни" конференции и прочие активни мероприятия на гръцките служби за сигурност. От няколко години с тази теза са се захванали турците, които очевидно работят по мащабен балкано-мюсюлмански проект, обхващащ всички славяноезични мюсюлмански общности на Балканите, но най-вече в Македония, Косово, България и Гърция. А и в четирите държави тези общности са български...

Та така. Всички на сбора бяха доста далеч от геополитическите размисли и техните битови проекции и предпочитаха да се хванат на хорото пред българската сцена или да обикалят около сергиите на пазара. Панаир. И тук повечето сергии се държаха от цигани, вкл. няколко от български цигани от България. Оказа се, че отърване от нашите мангали си няма даже и зад граница. Завързахме разговори, хванахме се на хорото, купихме някоя и друга джунджурия (но от местните), ядохме агнешко и разбира се ходихме до Българската баня. Всъщност това е единствената баня в селото, която е изградена още през 1943 г. от нашата администрация и до ден днешен всички местни хора я наричат така. Понеже се налагаше да ходим и на други места, си тръгнахме доста бързо, но оставихме доста наши приятели от Златоград да ни заместят. Доста маси на сбора бяха пълни с роднини от двете страни на границата, а в един момент се оказа, че всяка трета кола в селото е българска.

По пътя на юг към Ксанти се спуснахме точно между двата най-южни дяла на Родопа - Руян и Момчил. Българските села са наредени едно след друго - Ехинос (Шахин), Мики (Мустафчово), Алма (Ягнила), Сминти (Долап хан), Котино (Кочане), Горгона (Брадагова). На някои места по пътя още стоят стари гръцки бункери, укрепени допълнително и с картечни гнезда, предназначени да спират нахлуващите от север български войски. Е, българите пак са тук, и гледайки околните села, никога не са си отивали. Минаваме набързо през Ксанти, за да се отправим към Порто лаго, легендарната първа военноморска база на българския Беломорски флот (1916-1918). Днес то е малко рибарско селце, но за нас българите носи особена символика - на осъществения за кратко, и може би затова толкова болезнено липсващ ни днес излаз на нашето Бяло море. Морето с двата български острова Тасос и Самотраки, и двата добре виждащи се от брега на Порто лаго. От 1912 г. до 1919 г., и от 1941 г. до 1944 г., България беше средиземноморска държава, имаше два флота (Черноморски и Беломорски), а най-южната точка на страната ни беше на южния бряг на о-в Самотраки. Историята не свършва днес и с нас, така че да работим и да се надяваме, че един ден ще се върнем отново тук, но за да останем...

На връщане вече минаваме за по-дълго през Ксанти. Градът е наричан от българите мюсюлмани в района до нач. на ХІХ в. Царево, защото е бил столица на легендарният родопски българин Момчил юнак. Планината източно от Ксанти и до ден днешен на българските карти така си се казва - Момчил. Сега има някакво гръцко име, което не си дадох труд да запомня. Въобще гръцката топонимия изглежда много абсурдно по тези места, по които до 1920 г. гърците са били изключително рядка и екзотична гледка. Прекръстили са планината Руян, която пък е западно от Ксанти, на Ахладо вуно. Чудя се, ако на гърците им се беше сбъднала мечтата границата им да минава по Стара планина, какви ли имена щяха да измислят и натворят за днешната ни Южна България? Но въпреки сменените имена, българщината в стария град наднича от всеки ъгъл. Старите къщи, църквите, калдаръма, плочестите и керемидените покриви - всичко това толкова нехарактерно за Гърция, с нейните плоски средиземноморски констукции и кичозни псевдо антични колони пред всяка къща. Намираме интересна находка - един паметник на убит от българина Данев бръснар през 1913 г. Изрично пише, че е измъчван, защото не предал елинските патриоти. Съдейки по спазваните и до ден днешен от гърците разбойнически традиции в обслужването (и обирането) на клиентите, сигурно е поискал повече пари на българина за подстрижката, и го е сполетял справедлив потребителски гняв, но нейсе. Така или иначе снимаме паметника, някои му се и изплюваме, след което продължаваме. Пред сградата на Тракийския университет (това е третия университет на Балканите, след нашия в Стара Загора и турския в Одрин, който носи името Тракийски) попадаме на антиправителствена демонстрация. Гърците още не могат да разберат, че човек дори и добре да яде и пие, един ден плаща. За тях този ден дойде, имат дългове от 300 млрд евро, но се инатят и не щат да ги плащат. Впрочем, тези дни са идеални за обзети от реваншистки настроения хора като нас, защото из цяла Гърция тълпи народ безчинстваха, палиха, стреляха се, та даже и се убиваха. Ако бяхме решили да подпалим нещо и ние, сигурно щяхме да срещнем сериозна подкрепа от страна на самите гърци.

На връщане по пътя към Златоград спряхме в с. Сминти (Долап хан). Щях да изтърва волана, когато видях как по улиците ходят жени, облечени в народна носия, които не са за някакъв фестивал, а просто така си ходят облечени. Вероятно този район е единствения в българското етническо землище, в който носията не е музеен експонат или семейна реликва, а всекидневно облекло. Съвсем случайно виждаме познат на улицата, от там влязохме в магазина на неговия братовчед, после пък се заприказвахме с един старец на улицата, после пък ни чу друг, че говорим на български и се включи и той и айде отидоха два часа. В магазина продавачката, която по фанариотски изтънчено запитахме откъде знае толкова хубаво български, ни отговори, че тук всички са наполовина българи. Така ли, наостряме уши, а защо само наполовина? Ами защото другата половина останала в България, отговаря жената и се захилва до уши. Отвън пък дядото се оказва, че е на 91 г. Докато цъкаме с език и се възхищаваме на външния му вид, който не издава повече от 70 г., дядо Шакир ни обяснява как е служил две години в българската армия. През 1942 - 1944 г. отбива службата си в София, в Лагера. Знаеш ли го къде е, ме пита, и аз му викам че там живея. А чи къде, вика дядо Шакир, ми то е голо поле бе момче. За него София е останала същата от времето, когато я бомбардираха авионите и горяше, както каза той... Почерпихме го с баклава, а той се разчувства и ни разказа, че като се върнали гърците станало много лошо. 18 души, казва, убиха с чукове насряд селоно, защото помагали на българите, а после на гръцките партизани. Трудно е наистина да си представим какво са преживели тези хора, защото за разлика от други наши сънародници, които в страданието си са предпочели да избягат в България, те са останали и са изтърпели всички издевателства на гръцките режими след 1944 г., та до днес. Мислим си колко малко трябва, на връщане към границата. Засилване на телевизионния сигнал към Ксанти и Гюмюрджина (за да може да се гледат български програми и до Бяло море), приемане на студенти от там да учат у нас, създаване на дружества за приятелство там и тук и... след време това там и тук ще се размие на фона възстановеното културно, етническо, културно, та и роднинско ако щеш единство. Реалността за съжаление обаче е съвсем друга. Около 100 000 са българите мюсюлмани в Западна Тракия, които са оставени на произвола на съдбата, гръцкото етно-инженерство и турската асимилация вече близо 70 г. Парадоксално е, но една част от българския народ, която е в друга държава се асимилира от трета държава. Но пък от друга страна, дявол да го вземе, какво се стряскаме. Та нима в нашата собствена държава помаците не са обект на асимилация от страна на същата тази трета държава, Турция? Нашата къща е подпалена, какво си говорим. Но въпреки всичко, минавайки границата под вр. Костадин, отново си казваме - а колко малко само трябва...

Източник: http://kostadin.eu/2010/05/18/%D1%82%D0%B0...D0%B5/#comments

Ще използвам темата за да добавя един текст от книгата "Нашенци от Косово и Албания":
ЛЕГЕНДА ЗА ГОРА
„Когато Бог създавал света, на Гора се паднало най-високото място - между бърдата и планините, където зимата трае и по шест месеца. Затова Гора била тъжна и потисната. Бог я видял така замислена, па й рекъл: „Какво ти е, защо си невесела?" Гора, цялата разплакана, отговорила: „Как да бъда весела, като съм сама на края на света и като не ме иска никой такава!“ Бог се смилил и обещал: „Не бъди тъжна, ще ти пратя жители, кои¬то ще ти се радват, така както никой на света не се радва. Ще бъдат тъжни и весели заради теб. Тъжни, когато ще те оста-вят, а весели, когато ще се завръщат" Така и станало. Гора се населила с люде, които от векове се радват и плачат за нея, както никой на този свят."

ДЖУРДЖЕВДЕН
„Ой море, пиле шарено,
кеде си било, кеде си шетало,
кеде си било на ден Джурджевден,
дали си било на самовила,
да ли га виде му а гледанща?
- Я ти сом било на самовила
и сом га видело, сом погнало
твуа гледанща;
на глава имаше църна шамия,
на ноге илшше врфке некитене,
тебе те чекала, тебе ти пуала
боже, ке дойдем 3а Джурджевден"
(Харун Хасанц „Горанске народне песме", 1987)