www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Форум -> Унищожението на нестинарството


  Reply to this topicStart new topic

> Унищожението на нестинарството, откъс от "Нестинарите",Стоян Райчевски
Йордан_13
Публикувано на: 18.1.2015, 14:59
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 060
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



- Има някаква шмекерия тук - казва някой на висок глас.
- Има мистерия - подкрепя го втори.
- Намазали са си краката - добавя трети.
- Никаква мистерия няма - намесва се проф. Михаил Арнаудов и за
почва да обяснява, как нестинарките, като изпаднели по силата на са
мовнушение в анормално състояние, в каквото състояние самият
организъм не допускал изгаряне.
Отговорът на професора с цялата му сложност и многословие не среща одобрение и спорът продължава:
- Организмът може да не допуска болка, но как е възможно да не се
вдигнат мехури?
- Както виждате, може - тросва се проф. Арнаудов видимо раздраз
нен, но среща подкрепа само от дошлия с него от София д-р Шаумов.
Много от гостите, пътували от далечни места, за да видят чудото на играта в огъня, остават разочаровани, че нестинарките много малко стояли в огъня и повечето от тях на следващия ден, когато се празнува за св. Елена, си тръгват. Гостите от по-близките места, които знаят, че на този ден нестинарките пак се събират в конака и обикалят с иконите по цялото село, остават да гледат обичая в чест на св. Елена. Тръгва слух, че този ден нестинарките ще влязат в огъня и ще играят. Приятелите на баба Нуна от „Вечерна Бургаска поща" също са в очакване. Денят минава с ново разочарование за гостите, които не познават нестинарския ритуал в Българи и възлагат прекалено големи очаквания за втория ден на празника. Как преминава той разказва същият вестник в един от следващите си броеве със заглавието „Вчера нестинарите не играха", изнесено пак на първа страница, където не се спестява истината за накърнената традиция и наранената нестинарска душа:
„Поради това, че много от гостите предишната нощ са напуснали селото и нестинарките са били сравнително успокоени, с по-голяма охота са се отдали на тайнството си. Сутринта към 10 часа започна церемонията около конака, също като на предишния ден, в което участваха всички нестинарки. От конака шествието с гайдата и тъпана потегли към аязмата на св. Елена, която е по-близо до селото от тази на св. Константин. Тук е отслужено богослужение, имало е народно хоро, след което шествието се завръща в конака. След обяд се правят големи при-

В. „Вечерна Бургаска, поща", VII, Бургас, ор. 1737, 7 юни 1934.
219

готовления за огнения танец през вечерта. Към в (18) часа на селския площад започва да се трупа кладата дърва, огънят е запален и останалите в селото гости започнаха да се събират. Към 7 (19) часа камбаните Забиха и нестинарките се насочиха към конака. В 8 (20) часа гайдата и тъпанът забиха и нестинарките, носейки иконите, потеглиха на шествие из селото. Шествието обиколи почти всички къщи и чак към 10 (22) часа се завърна на селския площад, дето до това време огънят е разгорен и постлан в харман. Нестинарките заобиколиха огъня и започнаха да играят. Те обиколиха няколко пъти огъня, но не влязоха в него. Нестинарките разправят, че не получили повеление от св. Елена да играят върху огъня. Този случай се коментира различно от гостите. Едни казват, че нестинарките не вършат никакво чудо, а други казват, че са се уплашили от дошлите попове, пратеници на владиката и пр. След този край на тържеството гостите някак с разочарование напуснаха Вулгари."109
Това разочарование подхранва недобронамерени слухове, които се разпространяват бързо. В печата започват все по-често да се появяват съобщения и неподписани статии, които целят да „разобличат" нестинарките. Явяват се образовани граждани, парадиращи с познанията си върху теориите за материалистическата основа на света, които по време на празника с нетактичните си въпроси и поведение смущават нестинарките и всички, когато искрено почитат върховенството на св. Константин и чакат да узнаят чрез нестинарката неговото пророчество за вълнуващи ги съдбовни въпроси. Към тайнството на нестинарството посягат и вярващи хора, за да вземат от него градиво за свои, нямащи нищо общо с него, религиозни практики. Така например през 30-те и 40-те години на миналия век християнското движение „Добрият самарянин" приема играта в огън като религиозно откровение и се опитва да я направи масова практика.
След Втората световна война процесът на постепенно профанизиране, т. е. на десакрализиране на обичая и неговото комерсиализиране става още по-бърз - стимулира го и официалната политика на държавата, която се характеризира със силно идеологизиране на обществения живот, налагането на атеистично отношение към традицията и дори забраната на така дълбоко утвърдили се в народния календар и в живота на българите обичаи, като Коледуването и великденското посещение на черквата например. От народната традиция се толерира само онова, коете не е свързано пряко с християнската религия и не се споменават имената на светците, а притежава белезите на прастари езически култове. Опитите нестинарският обичай да се представи като

4)9 В. „Вечерна Бургаска поща", VII, Б\ртс, ор. 1737, 7 юни 1934.


древна практика на езически огнепоклонници и като такъв той по-лесно да намери своето място в новия календар, се оказва неприемлив, Защото преклонението на нестинарите пред образите на св. св. Константин и Елена и честото споменаване на техните имена влизат в остър конфликт с официалната атеистична идеология.
По-лесни за постигане на задоволителен резултат от усилията за десакрализирането на нестинарската традиция се оказват опитите те да бъдат комерсиализирани и използвани като атракция по разни поводи, особено за пред почиващи у нас и търсещи развлечения чужди туристи. Така нестинарският ритуален танц върху огън още през 60-те години на миналия век навлиза и бързо заема важно място в атрак-ционните програми с национален колорит във всички новоизградени международни курорти по Българското Черноморие.
Ако комерсиализацията на ритуала тогава търси своето оправдание в диктата на пазара и безмилостния натиск на конкуренцията, то неговото профанизиране още през втората половина на 40-те години на миналия век си бе само поредният безрезултатен в миналото опит на ортодоксалната църква нестинарството да бъде извадено от религиозния живот на местното население, след което и унищожено като обредна практика. За това то трябваше да бъде първо десакрализирано, сведено до обикновена техника за газене върху незагаснали въглени, сни-жено, по възможност - и окарикатурено, какъвто тогава бе подходът и към самата църква и нейните представители.
В периодичния печат, където в ония години се говори най-вече за големите успехи на новия обществен строй, в който частната собственост, набожността и въобще традициите се третираха като отживелици от миналото, подлежащи на колкото се може по-бързо премахване от живота на българина, се появяват статии и за някакви „контранестинари". Днес трудно ще можем напълно да разберем авторовия замисъл, но по онова време думата „контра", особено в съчетание с революция, си имаше съвсем конкретно значение. През лятото на 1948 г. вестник „Изгрев", издание на Народния съюз „Звено" в София, помества необикновен репортажза танц върху жарава от трудовашка бригада в Странджа:
„Аз съм сред вековните гори на Странджа при трудоваците - разказва свидетелят на събитието Стефан Грудев. - Тази вечер ще запалят лагерен огън, ще има свободни борби със съпровод на гайди и нестинарска игра. Трябва да кажа, че по нестинарския въпрос се заинтересувах по-дълбоко още с идването си. Приказвах с всички осведомени, които можеха да ми кажат що-годе научно или ненаучно обяснение. Приказвах и с баба Злата, една от двете нестинарки, другата бе по къра. Тези, които разпитвах, нищо не можеха да ми кажат, освен, че „цялата работа е здраво ходило". Научих и следните факти: На св. Костадин трудоваците Щилиян Савов Апостолов и Иван Ганев, работници от Сливен, играли върху нестинарския огън и то много по-безстрашно от самите нестинари. На селяните от Българи не станало добре, защото нестинарската слава на селото им щяла да залезе..."110
Тази очебийна демонстрация на съзнателно профанизиране на оцелялата от много векове уникална странджанска традиция, чийто смисъл не е само в техниката на газене в живата жар, а има и много силни духовни измерения, е отбелязана тогава и от Росица Ангелова, която, съобразявайки се с официалната доктрина за десакрализиране на народните обичаи и свеждането им само до битови прояви, които трябва винаги да имат някакво рационално обяснение и практическа насоченост, представя случката като механично подражание и лесно овладяване на тех-никата на ходене в жарта от страна на трудоваците, работещи на пътя за село Българи, наблюдавали предишния ден играта на нестинар-ката. Росица Ангелова добре е разбрала още тогава поражението, което се внася в душата на вярващите в силата на покровителството на св. св. Константин и Елена и на авторитета на нестинарката като морален коректив на грешния свят, но тя не се наема да го изрече ясно, а само едва го загатва с бележката, че този случай в трудовашкия лагер се „отразява силно на нестинарката и на околното население" и въпреки че Костадинов ден продължил да се празнува в селото с обредното ходене по аязмите, но „от година на година гостите на прочутия странджански панаир започват да намаляват."111 Строителите на новите пътища, отъждествени с хората на новото време, ще се сочат после като пионери новатори, унищожили „с един замах" славата на нестинарите. Не-стинарството изведнъж се оказва „пречка" на прогреса. Срещу него се обявяват вече не единици, а държавни институции, включително и научни и културни институти, които тръгват да го изучават, по-скоро, За да съберат аргументи за неговото разобличаване и да докажат, че в него няма нищо свръхестествено.
Авторът на репортажа от трудовашкия лагер край Българи през 1948 г. Ст. Грудев, който се представя като силно любознателен човек, желаещ да научи тайната на нестинарството, кара двамата „нови нестинари" да покажат умението си пред него, пред командирите си и пред другите трудоваци. Подготвят огнения харман с диаметър от

110 Грудев,*Ст. Коптраиестипарп. Танцът върху Жаравата. - В. „Изгрев", С. IV, бр. 1152, 7
Ьш 1948.
111 Ангелова, Р. Игра по огън.. С. 1955, с. 120-121.


три до пет метра и с дебелина на жарта цяла една педя. „От топлината е почти невъзможно човек да се доближи до огъня, а как ще нагазят в жарта? - разсъждава дописникът. - Докато се чудя Чикаго (прякорът на единия от игралите вече в огъня трудоваци) излиза напред и с цялата си тежест с двата си крака едновременно се бухва в огъня. После бързо прецапва жарилото и продължава да подскача на сухо. Едва не закривам очите си. Имам впечатление, че гледам фокус, но фокус страшен. Първото преминаване е така да се каже пробно - докато раздвижи нозете си. След няколко секунди минава втори път, вече по-бавно. Докато пули очи, другарят му Иван и той се хвърля. Почва се едно след друго кръстосано преминаване. Те вече се задържат върху огнения кръг и тепат с нозете си, като че ли играят някакъв степ. Докато началникът извика „Стига", в жарта стъпва трето момче. Зрителите гледат със широко отворени очи. Танцуващите вече са трима. Не минават и секунди. хвърля се и четвърти. Но какво става, на св. Константин са играли само двама, сега са четирима и не след дълго влиза пети, шести, седми. които само преминаваха, започват да играят върху огъня. Заразата е вече пълна, нищо не може да спре останалите. Почва се лудо надварване. Хохотът и възбуждението стигат до делир. Нечий глас в тъмното изкомандва „Чета строй се!". Момчетата започват да се редят по двама, за да влязат в огъня под строй. Началникът Томов отдавна е прегракнал да вика „Стига!", но гласът му е глас в пустиня. Психозата е масова, положението неудържимо. Подначалникът на групата дърпа Томов за ръкава и казва: „Другарю началник, ей сега минах два пъти. Събуйте се, нищо няма да ви стане!". В това време върху огненото кръжило босоноги силуети играят дяволско хоро, възбудата е минала връхната си точка и хуморът е в пълен ход: „Да му дръпнем една румба!", „Дами канят!"; „Утре устройваме нестинарска бригада на игрище „Юнак" в София".112 Дописката завършва с рационално и много просто обяснение на тайната да се ходи върху жарава без опасност от изгаряне, в което нямало нищо свръхестествено или божествено, а само: „90 на сто загрубяла кожа, 5 на сто умело стъпване и 5 на сто смелост". Да не си помисли читателят, че този репортаж за „контранестинари" е някакъв самодеен сценарий на престарал се във въображението си местен „закапече" (заместник-командир по политическата част) на работеща в Странджа трудовашка бригада. Указанието е дадено от най-високо място - от столицата София, и идеята не е на самодеец, а на най-мастития по това време български писател Георги Караславов. Година по-рано, през януари 1947 г., той издава поръчкова книга, възхваляваща младежкото бригадирско движение у нас, наречена „Проходът

112 Грудев, Ст. Коптрапестинари. Танцът върху Жаравата. — В. „И^грев", С. IV, вр. 1152, \ Ьш 1948.

на младежта", която през същата година претърпява още едно издание в огромен тираж. Да се чуди човек, какво е това творческо въображение, което е могло да обедини ежедневния изнурителен труд на младежката бригада в Хаинбоаз, на посещение на която са дошли високи гости -държавни ръководители, като Трайчо Костов, партийни функционери и представители на международното работническо движение и на борещите се за освобождението си колониални народи, с нестинарството, и то в интрига, възвисяваща първото и разобличаваща второто по начин, който не може да бъде пресъздаден, а трябва да се прочете, макар и със съкращения:
„Вечерните маршировки, това са истински паради на младежката енергия, защото никой не може да издържи такава бодра и твърда стъпка, след като дванадесет или петнадесет часа е ломил камъни, пренасял цимент или тикал железните колички. Момчета и девойки, строени и бодри, повечето от тях боси с пречукани пръсти, с разранени крака, бият твърда стъпка и отговарят отривисто, ясно и мощно на поздравите на командира. Тази маршировка понякога про-дължава повече от час, без спиране, без отдих... В дъното на плаца пращи буен огън. Цели товари сухи клони и вейки, дори цели стевла, извиват къдрави пламъци на десетина метра... Има добре организирана духова музика. След вечерята гостите отиват при Огъня на Ре-публиката в дъното на плаца. Дебелата жарава е разпръснала нашироко своите талази и отблъсква ония, които искат да се приближат. Но има бригадири, които играят върху тази жарава. Това са така наречените „контранестинари".
- Защо контранестинари?
- Ние доказваме, че в нестинарството няма нищо свръхчовешко - обяснява един бригадир. - Някои много учени господа се мъчеха да го представят като особен религиозен транс. Ние доказваме, че тук няма никакъв религиозен транс, а обикновен физически закон. И в този смисъл ние не сме нестинари, а контранестинари.
Главният контранестинар е Щилиян Савов от Сливен... Другите контранестинари са бригадирите Костадин Сивев от с. Пирне, Айтоско, Йордан Димитров от Сливен, Теньо Кънчев от с. Лясково, Айтоско, Стоян Недялков от Бургас, Иван Пеев и Ячо Димитров от с. Ново Паничарево, Бургаско. Щилиян е обучил още неколцина бригадири. В бригадата има всичко тридесетина „контранестинари". Щом гостите се нареждат в широк кръг около жаравата, дебела десетина сантиметра и разпръсната в кръг до десетина метра, Щилиян смъква раздраните си бригадирски обувки и като подскача леко, ритмично и
грациозно, нагазва в жаравата. Влиза втори, трети, четвърти, пети, шести, седми... десети... тридесет... Тръпки полазват по кожата на случайния посетител, като гледа как тези младежи играят боси в тази адска жарава... Те влизат по няколко пъти, усмихнати и бодри, невредими като някакви митични същества. Какво е това чудо? Къде се крият защитните средства срещу тази ужасна температура?
Когато Роберт Тобиас (един от гостите) наблюдавал контранести-нарите от Хаинбоаз, той не повярвал на очите си. Отначало, като нагазили в огъня, той извърнал очи, за да не гледа как живото месо ще пламне на въглените, но после се престрашил и се загледал... От ада ли са излезли тези дяволи? Няма ли тук някаква игра? И неверникът Тобиас прегледал краката на контранестинарите. Щипал кожата на стъпалата им, разглеждал я на осветлението. Нищо. кожа като кожа, здрава и читава като кожата на тези, които гледат отстрани. След прегледа те пред очите му един по един влизали в жаравата и танцували.
- Няма нищо чудно - обяснява на всички смаяни гости един от контранестинарите. - когато стъпяш, трябва да стъпяш с цялото стъпало върху жаравата и да не се задържаш върху огъня. По един от най-обикновените закони на физиката, щом няма достъп на въздух между огъня и крака, не може да стане горене."11
След още няколко страници става ясно, че разиграната на Хаинбоз постановка с контранестинарите не е случайно хрумване, а част от идеологическата борба и пропагандата. Посещаващи строителния обект на Хаинбоаз гости от капиталистическа страна преди това били Заведени в София на постановката „Нестинарка". Става дума за класическата творба на Марин Големинов, създадена-по великолепното едноименно произведение на родения в Източна Тракия голям български писател Константин Петканов, която може да се прочете в сборника му „Омайно биле"114.
- Сега ще видите как наистина се танцува върху огъня - казал преводачът на силно впечатлените гости от Франция.
- Как? - пита един от французите. - Това наистина ли става върху огън? Ние мислехме, че е само сценичен ефект.115
Вдъхновен предговор към второто издание на същата книга на Г. Караславов написва Алберт Коен. Седем години по-късно, воден по-скоро от любопитство за ефекта от пропагандата с „контранестинарите", отколкото от заговорила съвест, Коен потегля към Странджа, за да напише очерк за живота край границата в южната планина. „Може ли да обиколиш Странджа и да не посетиш нестинарското село Българи?

113 Караславов, Г. Проходът на лиадежта, С. 1947, с. 65-69. * ПетЪанов, К. НестинарКа.
115 Караславов, Г. Пое. съч., с. 70.

- Ще напише той после в своя репортаж за сп. „Наша родина". Преди двадесетина години репортажите за нестинарските игри, танцуването с боси крака в гореща жарава, бяха между шлагерите на буржоазния печат. Навярно в паметта на мнозина ще се е запазило името на баба Нуна - баш Нестинарката по онова време. Чак от чужбина идваха любители да видят нестинарското чудо. Но от тогава изминаха много години (всъщност само седем, С. Р.), пълни с дълбоки промени. Да видим какво е останало?... Сега от нестинарите е останала само 65-годиш-ната баба Злата."116 Но и с нея не могли да разговарят, защото, както им казали, тя била отишла на гости у дъщеря си в друго село. „И да беше тук - отпратила го една съседка на баба Злата, - нямаше нищо да ти каже. Прихвата я, играе огъня и после нищо не казва." Неразбрал посланието на селската жена от Българи, зад което прозират и болка, и укор, придружаващият госта местен партиен секретар побързал да разсее разочарованието на софийския журналист с нещо ведро и оптимистично: „Бабишките вярвания и предразсъдъците изчезват и ще изчезнат. Ето, преди девети септември само един човек в селото беше завършил средно образование, а сега почти всички младежи отиват да се учат в гимназията. Просветата носи светлина в нашето село."
За съжаление светлината на просветата, за която говори човечецът, не можа да озари Българи и то от година на година се обезлЬдява и продължава да запада. Гасне и силата на нестинарс!шя огън. Оплакват се старите нестинарки, че не им идва от Бога. „Не влязохме на Свето Костадина - оплака се горчиво баба Кераца, - че на сетната вечер, на св. Елена, само баба Злата поиграла, „Колкото да направим адета". Играло се малко на втория ден, за да не е без хич, богато външните хора, които ги „майтаповали", вече ги нямало.
При своята анкета в Странджа през Втората половина на 40-те години на миналия век Росица Ангелова констатира един показателен факт, че от 1946 до 1950 г. „броят на критично настроените към не-стинарството местни хора значително се е бил увеличил". Докато при първите й посещения „опитите за реалистични обяснения" на нести-нарството излизали повече от средите на младите, през 1950 г. те се чували вече и от сравнително възрастни хора. Загадката, която в миналото е привличала посетители от най-далечни краища, не будела вече ничие любопитство, а покрай това идвало и липсата на почит. Това „убива желанието у Баба Злата да показва своето изкуство"117.
Смайващо е поражението, нанесено само за няколко години не само върху наджибялото и най-мрачните години на робство и на гоненията от страна на крайно ортодоксалните владици на нестинарството -

т Коен, А. Щ Странджа. - „Наша родина", С. 1954, Ь(. 12, с.5-8. 117 Ангелова, Р. Игра по огън. С. 1955, с. 121.

така бързо гаснещо, като догорелите въглени изпод ботушите на грубия материализъм, но и в цялото общество. Kолко бездушен трябва да е станал откъсналият се от корена си човек, повярвал, че е открил нов свят, на който той е господар и в който следователно му е позволено всичко, за да се дигне и отиде с такова самочувствие на война за новата истина и да се подиграе на чакащата знак отгоре, за да нагази в огъня, нестинарка, да я смути с цел да убие нейния малък и крепящ се само на голямата й вяра свят.
През 1960 г. нестинарският обред е официално забранен от властите. В село Българи пристигат представители на Окръжния Комитет на партията и на Окръжния народен съвет - Бургас да разяснят взетото на високо ниво решение, което предвиждало фолклорната традиция да бъде изчистена от „религиозни наслоявания". От нестинарската обредност се разрешавало да се показват само отделни елементи, като „нестинарско хоро" и „нестинарски танц" в огън, представян като. „огнено щоу".
След като така в края на 50-те години на миналия век нестинарст-вото е забранено и почти окончателно убито като обредна практика там, където хората бяха живели с него векове наред, смяната на поколението и на времето откри нови възможности за проявата му чрез неговото комерсиализиране като атракция. От средата на 60-те години, та цели три десетилетия от миналия век в полите на Емонската планина край най-големия български черноморски курорт „Слънчев бряг", например много популярен за бремето си, бе станал атракционно заведение, наречено „Лагерен огън", където всяка вечер се разиграваше специално фолклорно представление, кулминацията на което се достигаше с „Огнения танц" след шумни изпълнения на сръчни танцьори и танцьорки, песни на гласовити народни певици, страшно маскирани кукери и други. При напълно изгасено осветление, думкането на тъпана и писъка на гайдата върху червения кръг от полуизгасналата жарава заприпкваше як босоног и разгърден „нестинар", който грабваше и пренасяше на ръце много близко над още светещата ярко в тъмнината жарава по някоя попийнала и издаваща писъци германка, после чехкиня, шведка или рус-киня. През лятото на 1966 г. като студент в ролята си на екскурзовод към „Балкантурист", придружавах няколко автобуса предимно сканди-навски туристи, за които бяха устроени срещу заплащане за първи път нестинарски игри на стария градски стадион Колодрума в Бургас. Туристите повече от час наблЬдаваха много внимателно и с голям интерес танците и песните на фолклорна програма, изпълнители на които не бяха професионални „самодейци", а хора от Странджа, повечето от село Българи и околните селища. Кулминацията дойде, богато осветлението на стадиона бе изгасено и във внезапно настъпилия мрак демонично се открои огненият кръг от разпръсната като харман жарава, около който харман заиграха като призрачни видения силуетите на ня-колко жени, следвайки такта, подаван от оглушителния ритъм на тъпана, подсилен от съответната уредба. Когато тези танцуващи женски силуети най-неочаквано от няколко страни с писък навлязоха в огнения кръг и заиграха вътре своя ритуален танц, стадионът онемя. Тази тишина продължи и в автобуса, с който се връщахме обратно до курортния комплекс „Слънчев бряг". Пътуването продължи около 40 минути и никой от тези тъй весели и шумни на идване хора не проговори нито дума. Силно впечатлен бях и аз, който дотогава само бях чувал и чел за нестинарките в Странджа, но за първи път ги виждах да играят в огъня. Нямам никакъв спомен за датата, възможно да е било на самия нестинарски празник, който в Странджа още отбелязват на 3 1они вместо на 21 май, както е било в по-стари времена, и когато православната ни църква и днес почита св. Константин. За тази показна игра на не-стинарите в Бургас през 1966 г. споменава и Емануил Шаранков в книгата си „Огнеходство". Той отбелязва, че това не са били истински нестинари, а четирима души от кръга на „новото нестинарство"118. Много добре помня, че тогава жени влязоха в огъня, а не мъже и това допринесе в още по-голяма степен за силния ефект върху зрителите. Шаранков добросъветно е издирил имената на новите нестинари в системата на „Балкантурист", играещи всяка вечер през летния сезон на „Лагерния огън" или „Пикника", както най-вече рекламираха тогава пред „западните туристи" срещу заплащане със западна валута това атракционно „туристическо мероприятие", съчетало „нестинарски изпълнения" с добро нахранване и пиене на вечерен хлад сред гората на Емонската планина точно над „Слънчев бряг", но нека да не смесваме все пак това представление - шоу, с елементи от ритуалния танц на нестинари с нестинарската обредност, за която говорихме в началото. И да не наричаме „нестинарска игра", както гласи надпис под снимката, на която „нестинар" носи на ръце млада „нестинарка" през огъня, което не е зле като туристическа реклама, но в никакъв случай не е нести-нарство.
Промените в българското общество от 90-те години на XX век не Засегнаха много нещата, с тази разлика, че огнената атракция навлезе и в частния бизнес, в престижни по-малки заведения, включително и за индивидуални платежоспособни посетители, в резиденции и вили. Об-


т ШаранЪов, Е,п. Отеходство, С. 2001, с. 60-61.


ществото се отвори отново към църквата, отделни позамогнали се предприемчиви хора започнаха да правят богоугодни дарения, ремонтира се и черквата и в Българи, поправиха се и някои от манастирче-тата. Общината в Царево се включи и тя в организирането и провеждането на събора в деня на св. св. Константин и Елена, в осигуряването на музиканти и огнеиграчи за нестинарския огън през Вечерта на празника. Думата на тези, които се явяват като благодетелни спомоществователи, започна да тежи повече от тази на викилина. Така веднъж през 1997 г. денят на големия нестинарски празник св. св. Константин и Елена бе изместен с цели три дена, от 3 на 7 юни, по решение на управата на Горското стопанство, за да съвпадне с негово мероприятие. Изместването на празника с няколко дена не означава нищо за търговеца в храма. Той не мисли за хората в селото, които са запазили морала на бащите си и техния страх, страха от Бога, и отказват да ни разказват каквото и да е за празника, ако още не е дошъл денят му. Това било много тежък грях, обясняваше на експедицията ни през лятото на 1985 г. и ни молеше горещо да не я разпитваме и вкарваме в грях нея, обреклата се да служи на църквата в Българи като пит-ропка баба Дона.
През 1996 г. от черквата в Българи, както се чу, откраднали трите нестинарски икони. Доставили нови, но те не били вече същите. Те и хората, изглежда, са се променили. Гледаш, казва питропката, спре кола, слезе от нея някой важен, важен, влезе в черквата, плаща наведнъж 50-60 свещи, прави ги на сноп и ги запалва всичките доволен. После бързо си отива, след него дим, пушилка. Разбира се, не всички постъпват така. Има и по-интелектуални хрумвания за демонстриране на пораснало самочувствие. През 1997 г. например дошло предложение от столицата да се организирало на Витоша „уъркшоп", нещо като обучаване, по нестинарство. За полета на въображението на предприемчивия човек не би трябвало да има ограничения, но мисля си, че, между мускалчетата с розово масло и нестинарството като проява на преминалите през огъня вяра и морал на нестинарите би трябвало все пак да се прави ня-каква разлика.
След като ЮНЕСКО обяви през 2009 г. нестинарството за културно наследство със световно значение, единственото, оцеляло на мястото си, старо нестинарско огнище село Българи продължава да линее. Щом като нестинарството е признато от тази организация като част от световното нематериално и културно наследство, не следва ли да се положат усилия и за спасяването на автентичността на сели-щето, с даването на съответния статут и на единственото старо и несменило мястото си нестинарско огнище в света село Българи, в което традицията все още е жива, както е жива там и цялата система на святи места и култови обекти, очертаващи прилежащата му сакрална територия.
Единствено в нестинарския огън, запален в деня на св. Константин, който „контранестинарите" не успяха напълно да угасят, се крепи още надеждата на хората в това село, която някои се опит Ват да им отнемат с идеи да се изместел на друго място центърът на нести-нарството, съзрели в него сериозен ресурс за развитие на културен и поклоннически туризъм. Не знам тези страхове на малкото останали в Българи хора дали са съвсем основателни, но ако се обсъжда подобна идея, тя не е добра за реализиране, защото село Българи е единственото, останало на мястото си, нестинарско селище, запазило до днес нестинарската традиция в непроменена сакрална среда и територия със старите конаци, аязми, одъри и столнини, като уникална проява у нас на нематериалното културно наследство, макар и не в някогашната си сила, макар вече и доста комерсиализирано, но все пак живо.







PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 060
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06



Попут кай: "Анатема"! Брях, ти да видиш! Попе, ми то, миряните ти не ходат по такива неща;))), а тези дето одат, не са ти миряни! Ти, какво си мислиш, бре попе? Че сите са ти миряни по подразбиране? Айде, домана...! smil4341944e6b0c8.gif

https://uniconbg.com/post/51700-diado-ioani...v6OH48LQVFC3fVo

Йоаникий няма право да се бърка в работите на другите вери. Миряните му, нивгаш нема да отидат на нестинарски обряд. Това е опит за вербално и документално заклеймяване и след това ще последва и опит за административна възбрана. Да не забравяме, че и по времето на социализмът, особено в ранният му стадий, нестинарството е "научно опровергано", заклеймено и след това и забранено! Така са били убити духовно старите нестинари и е прекъсната нишката на предаване!

Тук искам да се обърна към много от разпасалите се в последните години, попове в България! Г-да, в България все още съществува свободата на вероизповедание! С една дума, православието може и да се води на книга, основна държавна вера, но не всички българи са нейни миряни, по подразбиране. Освен това има и атеисти!;))) Затова, не слагайте всички под общ знаменател, когато става въпрос за Вяра! Попитайте първом, дали е християнин и ако е, тогава попитайте дали е православен, защото може да не е въобще християнин, а ако е християнин, може да не е православен! Трябва да се научите, да не слагате всички под общ знаменател и най-вече да уважавате правото на вероизповед! Мога да ви кажа, че в България има и изповедници на Изконната Българска Вера - Тенгриянството и те също имат Огнен Обряд!

Проблемът на младите попчета е, че те не можаха да разберат и усвоят формулата, по която православието и тенгриянството в неговите форми и формули, наречени "народни обичаи и фолклор" са съжителствували векове наред и то именно, за да не се разделят българите по веров признак! А за нас, българите, никога не е имало леки времена на Балканите! И тук много елегантно е била намерена формулата на съжителствуване и приета от всички българи! Така старото е останалото да живее в мирно съжителство с наложената нова вяра. Така се е родило Българското Православие. То е отлично от гръцкото и руското, именно, поради тази причина!
PMEmail Poster
Top

Topic Options Reply to this topicStart new topic

 

Нови участници
trened 7/9/2023
ддт 5/2/2022
mita43c 5/12/2021
Krum 20/9/2020
Lucienne71 21/4/2020