Ист. справочник "Българските ханове и царе", размисли и коментари след прочитането му

[Йордан_13]

Андрей Пантев, Йордан Андреев - "Българските ханове и царе: От хан Кубрат до цар Борис III"

Навремето по соца, тази част от историята на Дунавска България в училище, бе преподавана без уклончивости и вариации. Та сме свикнали,оттогава, като е професор по история, позицията му, да е ясна, а не да говори с вероятности. С вероятности като категории, може да борави изследователят. Но белите петна, дори в близката българска история са толкова много, че девалвират титлата "професор". Такъв е ефекта от началото на тази книга. Щото, аз още като прочетох, че Кубрат и Юргана са се покръстили и спрях да чета по-нататъка. Да, ама не било ясно дали артефактите от Малая Перешчепина, са гробни принадлежности или са съкровище. Но са съкровище и християнските артефакти в него, не говорят непременно за християнска принадлежност. После викам, дай да видя нататъка, рекламираните, нови любопитни подробности и факти. М-да, има доста любопитни подробности, които, обаче не говорят за християнството на българските канове, а точно обратното. Ta оттам нататък, книгата вече си заслужава

" С името на хан Крум свързваме и утвърждаването на монархичното начало във
владетелската идеология. В един от надписите си той говори за „моя саракт“ (държава),
което свидетелствува колко далеч е стигнала идеята за самодържавието."

"Държавата на българите дължи на хан Крум верния ориентир за реализирането на една
голяма политическа идея -приобщаването на славяните към върховете на управлението. На
хан Крум принадлежи и заслугата за присъединяването на славянските племена към
българската държава - големите му начинания имали като правило едно предварително
условие: съюзът с „всички Славинии“.

Коментар: Всъщност приобщаването на тази паплач е нещо като приобщаването на днешните цигани, ако приемем, че е имало такова нещо като "славинии". Характера им е точно такъв, като на циганите. Но, например" Историята на Нариман" подробно разказва, че това "приобщаване" е станал с клетвена наздравица от черепа на Никофор, където всеки "славински вожд" е трябвало да извика "Булгарлък"

"След утвърждаването си на престола Омуртаг „започнал да върши големи опустошения“
в ромейските земи - лятото на 814 г. „С варварска самонадеяност“ той отхвърлил мирните
предложения на Лъв V - причините за отказа трябва да търсим в неприемливите условия,
поставени от византийския император. През есента на 814 г. станало решителното сражение
между войските на хан Омуртаг и на император Лъв V. Двете армии се срещнали в
околностите на крепостта Бурдизо (дн. Баба Ески). В началото на сражението императорът
започнал привидно отстъпление, което увлякло българите в преследване и те разстроили
редиците си. След това ромеите внезапно се обърнали и спечелили голяма победа - хан
Омуртаг, който взел лично участие в сражението, се спасил благодарение на бързия си кон.
Неуспехът принудил хан Омуртаг да започне мирни преговори. В началото на 815 г. в
Константинопол пристигнали български пратеници и се състояла церемонията около
подписването на мирния договор - тя станала в тържествена обстановка и пред многоброен
народ. Споразумението предвиждало императорът да се закълне според езическия обичай на
българите, а пратениците на Омуртаг - съгласно християнския закон. Византийските
историци осъждат единодушно Лъв V заради това, че можело да се види как „най-
християнският“ владетел „излива на земята вода от чаша, обръща саморъчно конски седла,
как се докосна до тройна юзда и вдига трева нависоко“[5]. Друг византийски историк добавя,
че Лъв V дори „разсякъл кучета и ги употребил за свидетели“ на клетвените си думи."


Коментар: С тия кучета, днес ще бръкнете дълбоко в червата на "Зелените", макар, че Вълкът принадлежи на Тангра, не на "Зелените";)))
При Лъв 5, види се Източната римска империя, добре е изучила военната тактика на българите и Лъв 5 печели битката при Бурдизо, именно прилагайки българската бойна тактика - увличане на врага в предварително устроена засада. Но, така е, вкараш ли, вече цигани в управлението на държавата, ти губиш Свяст, защото губиш чистото на Старият Обичай и Тангра те превръща в самонадеян глупак! Как може един български кан, да не познава древната българска военна стратегия и тактика и да попадне в нейният капан?
Ромеите сами свидетелстват, че в този период, българите не са християни;))) Иначе в нета се ширеха хиляди писания със стотици кликове под тях;)))


"След като гарантирал съюза си с Византия, хан Омуртаг имал възможност да
съсредоточи усилията си на север, където назрявали важни събития. Безпокойството му било
предизвикано от новото раздвижване на североизточните му съседи - хазарите. През 824 г.
гой предприел успешен поход срещу тях и установил окончателно североизточната българска
граница по река Днепър. Далеч по-сериозни били проблемите по северозападната граница.
Те били свързани с раздвижването на славянските племена тимочани, абодрити и
браничевци, които към 818 г. се откъснали от съюза си с българската държава. Поводът за
тяхното отмятане бил опитът на хан Омуртаг да ликвидира племенното им самоуправление -
той продължил политиката на Крум за централизация на държавата. От своя страна
местните славянски вождове потърсили закрилата на франкския император Людовик
Благочестиви - условието било да им се запази племенното самоуправление. Известно време
българският владетел изчаквал, но през 824 г. поел инициативата за уреждане на
пограничния спор - пратениците му пристигнали при императора на франките, където
предизвикали истинска сензация. Императорът протакал преговорите. На следващата година
(825) трябвало да изслуша ново пратеничество на българите, което настойчиво искало да се
определят „границите и пределите между българи и франки“.
През 826 г. хан Омуртаг поставил ултимативно въпроса за „незабавното определяне на
границите, или ако това не е угодно, всеки да пази границата си без мирен договор“.
Людовик Благочестиви забавил отговора си, тъй като до него стигнали известия, че хан
Омуртаг станал жертва на заговор. Впоследствие станало ясно, че слухът е лъжлив и той
отпратил българската делегация, без да даде задоволителен отговор. Протаканията и
увъртанията принудили хан Омуртаг към конкретни действия - през 827 г. българският флот
се появил по бреговете на река Драва и с огън и меч наложил отново българската власт по
тези места. Последвал нов поход през 829 г. -българската власт била възстановена, местните
славянски князе били прогонени, а на тяхно място Омуртаг назначил български управители.
Вероятно с тези събития трябва да обясним един пасаж от Чаталарския надпис на хан
Омуртаг, където славяните са посочени сред неговите врагове. Някои тълкуват известието
като доказателство за „антиславянската“ политика на този владетел. Всъщност то
свидетелствува за мерките, взети против отцепването на славянските племена в
Северозападна България."

Коментар: Северозападна България, още по времето на трибалите е непокорна. Затова днес си е Северозападнала;))) Какво нещо, от времето на Ситалк, са свидетелствата, че тази територия на Българският Саракт създава проблеми на Българската държавност.
Отнел им е правото да провеждат местни избори;))) и им назначил "кметски наместници". Ако ги бе оставил, щяхме да имаме държава Сърбия, много по-рано;)))

"Едно друго решение на хан Омуртаг е предизвикало много коментари: на всички
християни в българската държава било наредено (под страх от смъртно наказание) да ядат
месо по време на великите пости. Всички се подчинили на княжеската воля, но неколцина
епископи и свещеници (14 на брой), отказали да престъпят християнския закон, били убити
и се сдобили с мъченически венец. Религиозната ревност на хан Омуртаг изглежда най-
малкото странна, след като знаем, че прабългарите поначало били толерантни спрямо
чуждите религиозни култове. Някои придават на решението му антиславянска насоченост,
като твърдят, че в огромната си маса славяните вече били приели християнството. Всъщност
на преследване били подложени не славяните, а византийските пленници, които още хан
Крум преселил в отвъддунавска България - там те живеели в компактни маси, управлявали се
от собствени вождове и постепенно се превърнали в заплаха за българската държава.
Следователно действията на хан Омуртаг предвиждали да се отслаби византийският елемент
в страната. С оглед на това на преден план били изтъкнати религиозните различия, тъй като
по онова време прабългари, славяни и ромеи се разграничавали предимно на верска основа.
По повод на тези събития е записана следната любопитна история. Когато един от
изтъкнатите византийски пленници започнал да възхвалява Христос и да ругае езическите
идоли на прабългарите, хан Омуртаг му отговорил със следните думи: „Не унижавай нашите
богове, че тяхната сила е голяма. За доказателство служи това, че ние, които им се кланяме,
покорихме цялата ромейска държава. Защото, ако твоят Христос беше истински бог, както
казваш, без друго би се съюзил с вас, би ви запазил незаробени, защото му служите и му се
кланяте.“
От речта на българския владетел личи една висока степен на народностно и
политическо самочувствие, подплатено от съзнанието и за своего рода „идеологическо“
превъзходство над ромеите. И наистина според представите на средновековния човек
излизало, че Тангра е по-могъщ бог от Христос, тъй като с негова помощ ромейската
държава била унизена, а прабългарите печелели победа след победа.
Подобна идея прозира и в Чаталарския надпис на хан Омуртаг, където българският
владетел си пожелава „да тъпче добре с краката си императора, докато Тича тече и докато
слънце сияе“. Пожеланието на Омуртаг изглежда най-малко странно, след като знаем, че той
никога не е унижавал императора, нито го е побеждавал на бойното поле. Следователно
триумфът, за който се намеква в надписа, е по-скоро привиден. В случая Омуртаг имал
предвид не конкретен случай, а триумфа, който повече от столетие празнували българите,
тъй като военното щастие оставало на тяхна страна. Въпреки всички превратности
българската държава не само оцеляла в борбата срещу могъщата Византийска империя, но и
постепенно завладявала нови територии. Един след друг хановете на България умножавали
славата на българското оръжие. Не случайно хан Омуртаг се разпоредил към надписите
около Мадарския конник да се прибави още един от негово име, с който се възвеличавали
делата му, достойни за прослава сред българите."

Коментар: Действията на Кана Субиги Омуртаг срещу християните е поредният пирон в ковчега на привържениците на ранното християнство и идеята, че тенриянските канове са християни. Най-лошото е, че днес, в българският народностен характер е вплетена доста ромейска жилка+турската. за еврейската, да не говорим. Това са две вредни "нации", чиито вибрационни честоти трябва да бъдат изтрити от българският ген. Иначе, нема фючър.

" Обстоятелството, че в своя медальон хан Омуртаг е представен с всичките белези на
императорската власт не може да предизвика някакво удивление - в πο-голямата си част тези
владетелски знаци са използувани още от хан Тервел. Известно недоумение предизвиква
кръстът, който Омуртаг държи в дясната си ръка и който украсява неговата корона - при
положение, че го знаем като гонител на християнството и суров езичник. Известно е
например, че Омуртаг разполагал и с правата на върховен жрец - в един от надписите му се
говори за даровете, които ханът поднесъл на Тангра. Друг византийски извор съобщава за
бляскаво жертвоприношение, което Омуртаг извършил пред християните с намерението да
им покаже превъзходството на своя бог и да ги приобщи към езическата си вяра.
Но във византийската императорска идеология кръстът отдавна загубил значението си
на символ на страданията и мъченичеството на Христос и се превърнал в най-важен белег на
властта; чрез това „победоносно дърво“ императорът оставал винаги победител.
Следователно Омуртаг заел този символ откъм показната му страна като най-важен белег на
властта и символ на идеята за непрекъснатата победа, с което формално се изравнявал с
византийския император."


Коментар: Символ на това, че християните са победени, а християнството е подчинено на Волята на Тангра, изразител, на която е и самият Кан. И това подчиняване става чрез Централизацията на Саракта. Така, както, навремето, император Константин наложи християнството, на Балканите, а именно чрез имперските легиони. Макар, че за българите, това е една временна победа. Християните са коварни!
Затова, впоследствие, ромейската политика е да ударят Кана, като изразител Волята на Тангра, т.е. да го покръстят.


"В края на Търновския надпис хан Омуртаг изпраща следното послание към идните
поколения; „Човек дори и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно,
като гледа тези писмена, да си спомня за оногова, който ги е направил. А името на владетеля
е Омуртаг сюбиги хан. Дано бог да му даде да живее сто години.“
Финалът на надписа звучи като пряк адрес към потомството: пред неговия съд Омуртаг
се изправя с житейската си философия, която е коренно различна от сълзливата християнска
обреченост и от утешението за безсмъртието на човешката душа. Българският владетел
разсъждава за смисъла на човешкия живот, за тайнствата, наречени раждане и смърт, за
онова, което стои между тях и което понякога историята определя като безсмъртие."
"Той бил третият, най-малкият син на хан Омуртаг. С възцаряването му бил пренебрегнат
законът, според който престолът принадлежал по право на първородния син. Причините за
отстраняването на Енравота (той носел и славянското име Воин) са известни - от младини
престолонаследникът проявил склонност към християнската религия, което му струвало
короната. Омуртаг посочил за свой наследник Маламир, тъй като бил убеден в предаността
му към „отеческите богове“. Тъй като Маламир бил непълнолетен, за регент съуправител бил
назначен кавхан Исбул."


Коментар: "Отеческите богове" сиреч пантеона на българските алпи, посочен и запазен в епосите на волжките българи.
Големи мании ги гонеха ранните ристиени с тоя Енравота, си спомням в едно село. Голяма змия пълзи в мозъците на днешният електорален добитък.

"След това хан Маламир се насочил към Пловдив - в невъзможност да му се противопостави,
гарнизонът напуснал крепостта. Споменатият по-горе надпис известява, че Маламир и
кавхан Исбул „водили преговори“ с жителите на Пловдив вероятно за условията около
предаването на града. Градът отворил вратите си пред българските войски и бил включен в
границите на българската държава."

Коментар: Това ще е следващият паметник, който ще бъде в центъра на Пловдив. Ще го направя лично аз. На него ще има само един надпис "Кана Субиги Маламир - Освободител" Задното копито на коня ще тъпче ромеинът в слабините, а копието ще пронизва главата му;))) До него ще е и капаган Исбул, който с меча си ще сочи Небет тепе.
И всички гръцки студенти и туристи, ще ги карам да му се кланят!


"Повече подробности знаем за една трагедия, която се разиграла в ханския двор - тя е
записана от охридския архиепископ Теофилакт през XI век. Още при управлението на своя
баща престолонаследникът Енравота проявил особен интерес към един византийски
пленник, който при разпределението на плячката се паднал като дял на Омуртаг. Кинам
(така се казвал пленникът) бил „великолепен и хубав на вид, а по душевната си красота бил
πο-славен и по-божествен от своите съвременници“ - украсявали го преди всичко
добродетелите на истински християнин - така поне твърди Теофилакт Охридски. Напразно
хан Омуртаг го приканял да се откаже Христос - упоритият отказ на Кинам докарал хана до
ярост и той заповядал да го „предадат на железен затвор“. След смъртта на Омуртаг
Енравота се заинтересувал от съдбата на Кинам и по разпореждане на Маламир той бил
издирен, изваден от затвора и предаден на по-големия му брат. Дългите разговори между тях
завършили с това, че Енравота се превърнал в искрен и убеден християнин. Когато хан
Маламир узнал истината, „бил обзет от ревност за отеческите си богове“ и изправил брат си
пред съд като „отстъпник на праотеческата религия“. Религиозното усърдие на хана било
поощрено от обкръжението му, което съзирало в разпространението на християнството
опасност, заплашваща самото съществуване на българската държава; Христос бил чужд бог,
богът на вечните им неприятели, следователно измяната не се изчерпвала само с
прегръщането на християнството. Пред Енравота хан Маламир поставил следното условие:
„Или обещай, че ще се отстраниш от чуждия бог, или знай, че на тези (и му посочил
палачите) ще бъдеш предаден още днес.“ Енравота отказал да се подчини и бил посечен с
меч по заповед на хан Маламир. Теофилакт е записал (по-точно е да се каже съчинил)
„пророчеството“, чрез което в предсмъртния си час Енравота предсказал бъдещото
тържество на християнството по българската земя и близката смърт на „беззаконния“ си
брат. „Но и ти сам след изтичането на не много години ще изхвърлиш злочестата си душа, без
да се възползуваш с нищо от жестокостта си.“

Коментар: Още един пирон в ковчега на привържениците на ранното християнство! Тоя Енравота, доведе до много сълзливи драми, ранните ристиени в Пловдивско. Ся, разберете, че, ако Енравота, бе мюсюлманин, щеше да опъне красавеца-ристиенин Кинам и това, щеше да е напълно в реда на нещата, по тогавашните ромейски нрави, които често изключват жената от секса. То само с "душевна красота" не се живее;)))

"Вероломството на императора не останало безнаказано -през 837 г. хан Пресиан
изпратил голяма войска под командуването на кавхан Исбул. Тя стигнала до Беломорието и
завладяла античния град Филипи - между Драма и Кавала. За да ознаменува събитието, хан
Пресиан наредил да се изпише възпоменателен надпис, в заключителната част на който се
чете: „Който търси истината, бог вижда, и който лъже, бог вижда. Българите направиха
много добрини на християните, а християните ги забравиха, но бог вижда.“ Този надпис не
случайно бил поставен в една църква на Филипи - в светия храм Пресиан обвинявал
християните (т.е. византийците) във вероломство, в нарушаване на мира и престъпване на
божиите клетви. Възмездието не закъсняло — в резултат на успешния поход хан Пресиан
присъединил към държавата си областта на Западните Родопи, населявана от славянското
племе смоляни. Впоследствие войските му се устремили към Солун и покорили цяла
Македония, чак до Албания."

Коментар: Капака на ковчега на ранните християни, вече е много здраво закован. Измъкване няма.
А Пасков навремето се заяждаше, защо не написал "Тангра вижда", а "Бог вижда". Първом, ромеите са прости твари, те могат да са начетени, но не са мъдри; второ, такъв надпис е напълно безсмислен, дори върху тенгрианско светилище, защото е убеждение на ума в нещо, което е неоспоримата Истина. А Българите знаем, не са живеели с ума (не, като днешните), а с Истината
Слава на Тангра и Капагана Исбул! Понякога, Тангра прави тъй, щото капагана (съвладетелят) да е по-достоен от кана (владетелят).
В капагана Цветанов, обаче, днес няма нищо достойно;)))

"Към 839 г. се отнася походът на хан Пресиан срещу сърбите. Тази с нищо
непредизвикана война е най-малкото странна, тъй като дотогава българи и сърби „живеели в
мир, обичали се един друг и имали обща граница“. Обяснението, че походът целял да
ликвидира клина, който сръбските земи забивали между българските владения в Македония
и Браничевската област, едва ли отговаря на истината. Внезапного изостряне на отношенията
между двете дружески държани трябва да се постави във връзка с действията на
византийската дипломация. Целта на император Теофил била да създаде на западната
българска граница едно ново огнище на напрежение, което да отвлече хан Пресиан от
проникването му към Македония - дотогава сърбите все още се намирали под високото
покровителство на Константинопол. Войната между българи и сърби продължили цели три
години (от 839 до 842 г.), но Пресиан „не постигнал нищо и само погубил по-голямата част
от войските си“.

Коментар: Християните сториха много злини на Българите;))) Една от тях е обособяването на сърбите в отделна държава. Затова, днес един и същ народ, живее в няколко отделни държави, на Балканите. Тази идея "Югославия", не е случайна, но щеше да е успешна, ако в центъра и бе България, а не Сърбия. Но, идеята е да бъде съхранено Името "България". То е по-ценното!

"Син на хан Пресиан. Според едно легендарно известие приел българското царство на
река Брегалница, в Македония. Името Борис се тълкува като производно на старотюркското
„бьори“ (вълк), според други то произхожда от монголското „богори“ (малък, нисък), а
спорел трети има алтайски произход и се свързва с „барс“ (тигър). Последното мнение има
най-много привърженици. Ако то е наистина вярно, името Борис следва да се преведе като
Тигран."

Коментар: Баръс откъдето идва днешното Борис, дали ще е сибирски тигър или снежен леопард, винаги може да се спори, но по-добре да е сибирски тигър, щото е доста голям и агресивен, но може и да е мъжки лъв;))) Хахахаха, важното е, че е от семейството на големите котки-хищници. те са негова "вахана" или земната му аватарност. Това е прозвището на алпа Кубар, Кубар Баръс и още Бабай, Гръмовержецът, чието съответствие е елинският Зевс, скандинавският Тор, индуският Нарасимха (Вишну Нарасимха) и т.н. Все пак, ако трябва да вкараме Тенгрианството в класическите планетарни схващания за религия, то Бог на Небето е Кубар Баръс - Гръмовержецът. Тангра е една Абсолютност. А Абсолютността е надпланетното схващане за Вечното и Безкрайното. Това, което е неличностният Брахман в индуизма, за разлика от личностният Брахма. Може би, неслучайно при този кан, ромеите решават да нанесат съкрушаващият удар срещу Българският Саракт. Те вече добре познават, Българската Вяра и вярвания и решават да ги обърнат срещу самите нас.
Това е важно уточнение, защото в редица сборници, на Тангра се приписват едни планетарни божески функции на Гръмовержец, но това не е точно така. Трябва да се има впредвид, че боговете са аспекти на Абсолютното, неговия планетарни сили и проявления, и нищо повече от това, но в нашето съзнание, те имат собствена индивидуалност - една необходимост, за да може ограниченото сътворено, да усвоява енергията на Абсолютното (да се храни) и да расте (Б-р-х)

"През IX в. християнството доминирало в по-голямата част на европейския континент. Двете
големи империи - Византия и Немското кралство - били християнски държави и българите
задължително трябвало да се съобразяват с внушителното им присъствие. Онова, което бие
на очи във взаимоотношението им с България, е преди всичко липсата на равнопоставеност.
За двете империи България била варварска страна, а това я правело лесно уязвима от
международна гледна точка. Спазването на мирните договори не било задължително, а
престъпването на клетвите винаги можело да бъде оправдано. И то при положение, че ханът
на българите владеел огромна територия и управлявал многоброен народ. С други думи, при
хан Борис България била могъща, но й липсвало така необходимото величие. Изравняването
с цивилизования свят можело да се постигне единствено чрез приемането на
християнството, което би й позволило да се сдобие с така необходимия престиж."

Коментар: Абсолютни глупости. Това е, като днешното приемане в ЕС - да се уравниш с европейците, при все, че не може да направиш от слонът - мравка, нито от мравката - слон;))) Българите, най-много обичаме неспазването на договорите;))) Това е идеален повод за военни действия, а както е знае, за българина - битката е неговата стихия. Не, като сега;))) причината е другаде, причината е в непрекъснатият досег с християнската Източно-Римска империя. Първоначалната идея на Завръщането на балканите е Рим да бъде унищожен в един "Блицкриг" - в една светкавична офанзива на БА, защото поетапното изтласкване на Рим от Балканите е много рисково. Къде е риска? Риска е в непрекъснатият досег с елинската и римската цивилизации! ТЕ СА ЧУМА, ТЕ СА СПИН И РАК ЗА СЪЗНАНИЕТО НА БЪЛГАРИНА!
Докато основната Българска Орда е в Азия, тя е съхранена, запазена... Азия се явява за нас, един добър фризер за Българското, съхранява го, в общи линии, в неговата изначалност, докато в Европа яко се вихри Рим и Елада. Това са ракови образования, тумори...Единственият проблем при нас в Азия е зловредното китайско влияние. Но и те нас, не са ни обичали много;))) затова си строят Стената. По принцип, на Българина, планетата му пречи и това не е от вчера, защото тая планета, за него е като затвор... Затова, казвам, че Азия е един добър фризер, ако се избягва китайската чума. Решението за връщането в Прародината е рисково. Аз не бих го направил, бих си останал, например в днешен Бутан или бих основал град на връх Тангра. Поне там е сигурно, че няма да дойде никой;)))

"Ориентирането на Борис към Западната църква означавало, че за Византия са
преградени пътищата чрез християнството да търси разширяване на политическото си
влияние в България. Затова в Константинопол се решили на крайни мерки - през есента на
863 г. ромейските войски нахлули в България. Случило се така, че по това време българската
държава била сполетяна от големи бедствия. През август започнали земетръси, които
продължили цели 40 дни. Годината била неплодородна, връхлетели скакалци, които
унищожили реколтата, и населението страдало от голям глад. Изненадан от бързото развитие
на събитията, Борис бил заставен да започне преговори с Византия - те завършили със
сключването на „дълбокия“ мир между двата народа."

Коментар: Тук са описани събития от природно естество, които свидетелстват за класическият случай на загуба на "Орендата", прекъснат е каналът Небе-Земя и това поражда един "мини-хаос" в природната и социална структура на държавата. Но е, трябвало, още тогава, в тази 863 г., Съветът на Болите и Колобърският Съвет е трябвало да вземе спешни мерки срещу Баръс - да го удуши според Законът. Явно, е, че поради силното елинско и римско влияние, духовният и интуитивен усет за Държавността като Свещеност и Абсолютност, вече е бил силно притъпен. Ако Съветът на Боилите и Колобрите бе реагирал навреме, християнизация на България, никога нямаше да бъде извършена! "Канът е мъртъв, да живее Канът";)))
Затва ви думам, убийте овреме Бойо, иначе, ще ви се случи туй дето въобще не го очаквате;)))

" Въпреки сполучливата война Византия се съгласила на териториални отстъпки - Борис
присъединил към България областта Загора. В замяна на това император Михаил III поставил
едно единствено условие: българите да приемат християнството от Цариградската църква. В
началото на 864 г. в Плиска пристигнали византийски духовници, които покръстили Борис с
цялото му семейство и онези от българите, „които се отличавали по род, значение и
богатство“. Сам византийският император станал кръстник на българския владетел, затова
Борис приел християнското име Михаил. Езическата титла хан била заменена със
славянската княз.
Фактът, че Борис приел християнството „тайно и в дълбока нощ“ свидетелствува, че той
се решил на една рискована и крайно непопулярна стъпка. Така преценявали действията му и
онези кръгове от българското общество, които останали предани на старите „отечески
богове“ - скоро те се обединили в открит фронт срещу княза. Опозицията имала
привърженици както сред аристокрацията, така и сред народа. За нея измяната към
езическите богове означавала предателство спрямо народностното начало и капитулация
пред Византия и нейната политика. Към Борис все по-често звучали обвинения, че „дал лош
закон“ на своя народ и „отстъпил от бащината чест и слава“. За българите Христос бил чужд
бог, богът на вечните им противници ромеите, следователно натрапник в българската земя.
Броженията постепенно се засилвали и през 865 г. Борис се намерил пред открит бунт на
целия народ: всичките десет комитата (области) се обявили в защита на старите богове.
Борис, който се опирал на поддръжката на голяма част от аристокрацията, се разправил
свирепо с водачите на бунта - 52-ма велики боляри били изтребени заедно с целите им
родове. По-малко знатните и множеството били пуснати свободно и по този начин
опозицията била подавена. Борис си давал сметка, че с ликвидирането на бунта езичеството
далеч
не е преодоляно. Необходимо било да се пристъпи към системно изкореняване на
езическите култове."

Коментар: Това е Началото на Краят! Късно действие на Колобърският Съвет и каквото е останало от Боилите. Тази гражданска война, но не първата на религиозна основа, ще бъде спечелена от Мишо (Баръс) с помощта на ромейската войска. нещо, което не се споменава от професорите.
Така ще направи и Бойко Борисов в близкото бъдеще, ще повика турците и американците на помощ.

„И така през 865 г. християнството възтържествувало по българската земя, езическата
реакция била укротена, а княз Борис станал „духовен син на поставения от бога император
на ромеите“. Покръстването на българите представлявало за Византия изключителен успех.
Ако четем писанията на съвременните византийски историци, с удивление ще срещнем
твърденията, че заедно с покръстването на своя двор Борис „обещал да се подчини на
императора на ромеите“. Увереността при произнасянето на тази преценка произтичала от
факта, че в продължение на столетия империята с успех осъществявала завоевателната си
политика с помощта на кръста и евангелието. Според схващанията на византийските
политически дейци покръстването на един народ означавало присъединяването му към
„богохранимото“ царство на ромеите. Подобни планове се чертаели и но отношение на
България. Опасността за българите била действително голяма, тъй като страната била залята
от цяла кохорта византийски мисионери, които едва ли се вдъхновявали само от
християнския си дълг. По-скоро те представлявали предния отряд на бъдещото византийско
проникване в България. Затова още в самото начало покръстването се превърнало в
първостепенен политически проблем за българския владетел.""
"Хронистите са единодушни, че княз Владимир „далеч отстъпвал на баща си но ревност
и но деятелност, вършел грабежи, прекарвал времето си в пиянство, пиршества и разврат“.
Част от тези обвинения трябва да признаем за справедливи -няма съмнение, че по чисто
човешките си качества и държавнически способности Владимир представлявал бледо копие
на великия си баща. Сигурно е обаче, че пороците са му приписани - няма грях, който да не е
присъщ за човек, отстъпил от християнската вяра. Църквата се постарала да отдаде на пълна
забрава спомена за владетеля, който дръзнал да призове на нов живот старите езически
богове. Предизвикателството, на което се решил Владимир, подсказва, че той не бил лишен
от някои качества като решителност, самоувереност и инициативност - само че ги впрегнал в
едно усилие, което безнадеждно се съпротивлявало на новото време."

Коментар: Никакъв княз! Кана Субиги Хърсате, вероятно кръстен на алпа Хурса. Съпротивлявал се на 'Новото Време", хахаха, не, Хърсате се е опитал да обърне Времето, да достигне мощта на най-древните си предци, за да върне България на изконният й Български Път. Древният Българин е създател на Епохи, а не, последовател на Епохи! Той създава белезите на Епохите, а не те оставят белезите си върху него. М-да. Далече от тази Истина са професорите.
Една единствена грешка, допуска Хърсате. Не убива баща си! Бъди Едип, убий Баща си!;))) Така или иначе ти е писано да ослепееш!

"Едновременно с това Симеон пристъпил към „национализацията” на българската църква: „довършил недовършеното от баща му, като
засилил божествената проповед, непоколебимо утвърдил православието с построените
навсякъде църкви и дал широк и открит път на божия закон“. Цитираният пасаж (той е от
житието на Климент Охридски) далеч не изчерпва замислите на княз Симеон: той утвърдил
не толкова православието и „чистите му догми“, колкото заложил основите на една църква,
която била дълбоко народностна по своя характер. При Симеон масово били ръкополагани за
свещеници българи, които били обучени на славянски език. Те представлявали основа на
онази пирамида, на върха на която като истинско украшение заблестял Климент Охридски,
първият епископ на български език - „след като се посъветва с по-разумните от своите
приближени, които всички бяха разположени към Климент като към свой баща, той
(Симеон) го назначил за епископ на Дрембица или Велика“.
Коментар: Според мен, Симеон въобще не го е било оня за християнството;))) Това, което виждаме, като правилна констатация от професорите е втъкаването и завоалирането на Старата Вяра и Българска Държавност в Православието. Един много хитър ход, касаещ Бъдещето на Българите. Но, нали Симеон е "полугрък", та познава изтънко ромейските хитринки. В християнството като учение и религия, няма как да има народностни църкви;))) Ако има, то тогава е всичко друго, но не и Православно христиенство. Затова ромеите,а след тях и гърците продължиха хилядолетие след това опитите да унищожат БПЦ в този й вид. Та накрая опитаха и с ислямизацията;))) Войната срещу Тенгриянството, никога не е преставала. Но, днес, ние го открихме, свалихме от Него, тази неудобна и тясна дреха. И обявихме Завръщането Му! Оставяме за днешните православни християни, удобството да си имат своята ромейска църква и да си наричат светците "Атанасий, Манасий, Антоний" и както намерят за добре. СЛАВА НА ТАНГРА!
" И този път империята била спасена от надигането на сърбите. Подбуден от
византийската дипломация, княз Павел Бранкович се обявил против Симеон, но сравнително
лесно бил прогонен. Cъщевременно ромеите правели всичко възможно за „силно
раздвижване на русите и заедно с тях на печенегите, пък още на аланите и на западните
турки (маджарите)“. „Те всички са се споразумели да започнат война срещу теб“ -заплашва
патриарх Николай Мистик. Трудно е да се каже доколко тези планове отговаряли на
истината, но няма съмнение, че византийската дипломация правела всичко възможно, за да
повдигне срещу българите северните народи, фактът, че ударът откъм север не се
осъществил, свидетслствува, че българският владетел предотвратил създаването на
коалицията. Същевременно цар Симеон влязъл във връзка с египетския халиф и му
предложил съюз срещу Византия: предвиждало се арабската флота да блокира
Константинопол откъм морето, а българските войски да го атакуват от сушата. Пратениците
на цар Симеон били приели радушно от халифа и потеглили към България с посланиците на
египетския владетел. За нещастие на Симеон ромеите пленили делегацията и съумели да
отклонят арабите от съюза им с българите."

Коментар: Симеон като цар определено е знаел древната история на Българите. Този факт, че е търсил подкрепа от египетският халиф, не бе споменаван навремето в учебници по история. Но за нас, това не е случайно действие. Ние знаем, че Северен Египет до 3200 г. пр. хр. е бил българско владение, а и там е работил един от великите ни алпи, алпът Хурса. Второ, вижда се, че връзката с останалите Българии отвъд Дунава, все още не е прекъснала при Симеон. Само с това можем да си обясним, невъзможността на Източен Рим да образува широка военна коалиция от „северни народи“ (вещи и свирепи в битките), която да нападне Дунавска България откъм север. Докато християнското вглъбяване и изолация на Петър, девалвира тази връзка и създава възможност на Източен Рим да вбие клин и да изолира дипломатически България откъм север. Това позволява на източно-римската дипломация да противопостави различните Българии отвъд Дунав и тази под Дунав една срещу друга, което довежда до похода на Светослав и съсипването на Дунавска България.

[Йордан_13]

" Истинският вдъхновител на книжовния кипеж в Преслав бил сам Симеон. Не случайно
князът си спечелил възхищението на съвременниците, които го назовават прочут
„книголюбец“, който „изучи всичките стари и нови, канонически и неканонически книги, а
преди всичко - божественото писание, и разбирайки нравите и обичаите на всичките
учители и тяхната мъдрост, благоверният цар Симеон бил възхитен от словесната мъдрост на
блаженния Йоан Златоуст… Премитайки всички книги, той избрал от всичките негови книги
слова и съставил от тях тази единствена книга, която нарекъл Златоструй.“ Книжовните
увлечения на Симеон надхвърляли обикновеното съставителство: „Симеон цар български
написа много книги и подобно на цар Давид свиреше на златни струни и повече от всичко
обичаше книгите.“ Сравнението с библейския цар Давид е многозначително и подсеща, че
величието на българския владетел се измервало преди всичко с интелектуалните му
занимания. Дълбоката му ученост се изразявала преди всичко със стремежа „да извади наяве
скритите мисли в дълбочината на многото трудни книги“, с които „напълнил своите палати“.
Преводът на християнските мъдреци е занимавал Симеон, защото предстояло адаптирането
им към българската действителност, превеждането им на един „безкнижен“ език. Според
Симеон преводът означавал да се „направи промяна на речта, но да се спази точността на
смисъла“ - изискване, което и днес звучи напълно съвременно. Сам българският владетел
„написал много книги“ и станал душата на един интелектуален кръг, към който
причисляваме личности като Климент Охридски, Наум, Йоан Екзарх, презвитер Константин,
Черноризец Храбър и много други. В създадената от тях книжнина липсва дребнотемието -
те се интересуват от вечните въпроси за началото и края на света, за правото на всеки народ
да гради култура на свой език. Многопосочността на книжовните им занимания може да
бъде разбрана единствено, ако вземем предвид новото място на България като културен
посредник между византийската цивилизация и славянския свят. Сподвижниците на княз
Симеон били обладани от увереността, че делото им имало не само чисто български, но и
общославянски адрес."

Коментар: Ето и историческият пример за това, че на върха на държавата, трябва да стоят гениите, а не идиотите! Имаш Държава-Империя,имаш и Култура. Но, биологично гладни, винаги ще имаш;))) Важното е да има гладни за друго... Затова, въпросът не е, Държавността да обслужи Преходността, а да я облекчи тъй, щото Гениите в нея, да могат да творят, да разгърнат своят потенциал. А сега схващането е обратното, затова всички селяци са по върховете на управлението. Но, бъдете уверени, книжовната стратегия на Симеон, не засяга толкова християнството, колкото Тенгрианството: "изучи всички стари и нови, канонически и неканонически книги". Старата Вяра трябва да бъде съхранена, на сушинка и под повой, заедно с нейната книжнина. Затова, за в бъдеще, ако случайно откриете някоя подземна библиотека, не я изваждайте на бял свят, ако Българският Саракт, не е налице. Единственото, нещо, което може да направите е тенгриянската книжнина да я преснимате или сканирате и да я пуснете в интернет, за да се изтегли от всички българи. Да, ще я изтеглят и враговете, но пък, иначе ще погинете и вие и книжнината, а Съдбата ви е избрала. Гложенският манастир, затова изгоря. Слава на Тангра!

" Както следва да се очаква, оценката на съвременниците за делата му е противоречива.
Ромеите винят „неумолимата му природа, която станала причина за жестоки и страшни
кръвопролития“. Непреклонното и неумолимо сърце на Симеон непрекъснато жадувало за
„пленение, опожаряване, разрушаване на църкви, овдовяване и осиротяване“, т.е. всички
нещастия на войната били приписани на „беззаконствуващия“ български цар. Няма
съмнение, че непрекъснатите му войни били крайно непопулярни - в едно писмо до Симеон
император Роман Лакапин отбелязва, че само за една година 20000 българи избягали във
Византия, защото намразили „войнолюбивия му устрем и непримиримите му замисли“.
Първоизточникът на злото обаче била Византия, която не се примирила с новото
съотношение на силите и не признала на Симеон правото да дели властта с ромейския
император. А цар Симеон се увлякъл прекалено в преследването на една амбициозна
политическа идея, която нямал възможност да реализира докрай."

Коментар: Както се вижда, българите, открай време си намразват владетелите и емигрират, особено, ако битийните им ценности са свързани с преходността на щастливото материално живуркане;))) Тъй, че емиграцията зад граница към благоденстващи райони на света, не е от вчера;)))

"За човека Симеон разполагаме с малко, но красноречиви свидетелства. За физическия
му портрет знаем единствено, че царят бил с рижи коси, брада и мустаци, което издава
недвусмислено славянския му корен, т.е. неговата майка била славянка. Излиза, че в гените
си Симеон съчетавал по един наистина великолепен начин славянската одухотвореност и
прабългарската стихия."

Коментар: Чутовна спекулация на професорите, за да поддържат огъня на смесването на расите;))) Защо пък с рижите коси, брада и мустаци да го причислим веднага към "славиниите" а не към Асите? Със същият успех, аз веднага бих казал, че той е от рода на Асите. Ето "Тор е рисуван като великан с рижа брада."


" Никои смятат, че то било
повлияно от Георги Сурсувул, който след смъртта на Симеон поел опекунството над Петър.
Но самоуверената природа на Симеон едва ли би допуснала подобно вмешателство. Далеч
по-вероятно изглежда решението да е резултат от дълбокото убеждение на царя баща, че
вторият му син е най-достоен за короната. Не заради това, че другите му синове били
ветрогонци. А защото именно Петър външно представлявал пълно копие на своя баща:
примерната му набожност, монашеското му смирение и въздържание най-много са допадали
на Симеон. Всеизвестната доброта на младия Петър толкова биела на очи, че е напълно
възможно тъкмо в негово лице царят да е виждал бъдещия миротворец: мисията, в която
Симеон не сполучил, но знаел, че е желана от целия народ.
Сигурно грешат онези съвременници, според които Петър представлявал пълна
противоположност на своя баща и „нямал нищо общо с неговия характер и природа“. Вярно е
по-скоро другото: по природа и начин на живот те наистина си подхождали. Пълната
противоположност между двамата се криела другаде: по способности и заложби Петър
значително отстъпвал на цар Симеон. В това, разбира се, няма нищо чудно: такива синове
задължително чезнат в сянката на великия си баща."


Коментар: Обикновено след такъв пик на духовност и държавност, "природата си пoчива". В общият случай, това е добре, но не е добре, когато става въпрос за върхът на държавата. Петър е низът на синусоидата, докато Симеон е нейният пик. Иначе, много великотърновски професуря, връли ристиени се напъват в тази посока, да изкарат Петър нещо велико, но в историята са важни фактите, г-да професори от ВТУ, а фактите са, че епохата на цар Петър, това е краят на Първата българска държава. И то много позорен край!


"Съгласно с договора Византия отстъпила на България голяма част от териториите, които
били завладени от Симеон. Споразумението предвиждало ромеите да признаят царската (т.е.
императорската) титла на българския владетел - отстъпка, на която империята се съгласила
неохотно, тъй като това означавало изравняването на българския владетел с византийския
самодържец. Византийците преглътнали унижението с цената на една любопитна формула,
според, която титулували Петър император, но без задължителната представка „поставен от
бога“ - с това се преследвало внушението, че българският владетел дължи достойнството си
вследствие на милостта на „поставения от бога император на ромеите“. След като отстъпил
и във връзка с титлата на Петър, ромеите трябвало да се съгласят с независимостта на
българската църква начело с патриарх. Най-накрая с династичния брак бил направен първият
пробив във византийската доктрина, според която ромеите не трябвало да дават дъщерите си
за съпруги на „варварските“ владетели. Договорът, който цар Петър скрепил със своя подпис
през 927 г., представлявал голяма победа за българската дипломация. Оттогава ромеите
поели задължението „българските пратеници да се почитат, уважават и предпочитат пред
пратениците на всички останали народи“. През 968 г. това изпитал върху себе си пратеникът
на немския император Отон, който трябвало да преглътне унижението и да отстъпи първото
място на императорската трапеза на българския представител."


Коментар: Ударът тук е двоен. Император по благоволението на Ромеите е меко казано подигравка за самата Българска Държава, втори път е подигравка с Древната Вяра на Българите, защото самият Цар, не е "поставен от Бога",а според древнобългарското разбиране, той е носител, изразител на Божествената Слава (Оренда, Кут, Вакан, Брахман и т.н.)). Без Нея, канът не може да бъде Кан! Източен Рим, обаче,няма как чрез християнството да вземе тази титулност "Император от Бога поставен". В Християнското Учение, имаме един Бог Баща, който ражда своят Единороден Син, който има своето Царско Служение, според догмата на Православието в Царство, което не е от този свят;))) Тепърва земното царство, ще става Царство Божие в Краят на Света със слизането на Новият Йерусалим. Така, че това "Император от Бога поставен" или "Кан по Божията Милост"; 'Кан по Божията Слава"..., макар, че за мен тази титулност, произхожда, от времената на Боговете-Царе, а не човешките: "От Плеядите поставен" или "От Плеядите роден, дошъл, слязъл..." и постепенно придавайки се, впоследствие, на човешките царе е добила днешното значение. Тази титулност е от древното Тенгриянство на Българите навлязла впоследствие в Държавността на по-късните народи. То е пряко свързано с Държавността, докато за Християнството като учение и като религия дори, Държавността е без значение.

Да присъстваш на римската императорска трапеза е унижение за Българската Държавност и Идея. А вижте, докъде се стига! До блюдолизничене! Да бъдеш признат от другите, от Патрона, става по-важно, от това, дали можеш да побеждаваш всеки път ромеите и да ги унижаваш с плащането на данък, акт, който е наистина голямо унижение за тях, защото това е един вид анексия на цялата територия на Империята. Та, да не се учудваме, защо днес, за Цветан Цветанов, молитвените закуски при император Тръмп, са тъй важни! Г-да професори, това дипломатическо постижение ли е, да се наредиш по-близо до основното блюдо на императора на Рим? Ама "ценност"! Тъй, че някои днешни негативни наши черти, не са от турското робство, а от християнското такова;)))


" След като осигурил мира с маджарите, цар Петър поел по-твърд курс спрямо Византия.
През пролетта на 966 г. в Константинопол пристигнали български пратеници, които трябвало
да получат ежегодния данък. По тона време византийският император Никифор II Фока (963-
969) празнувал победата си над арабите. Когато пратениците на цар Петър били приети на
аудиенция, Никифор Фока „пламнал от гняв и противно на навика си казал с глас по-висок
от обикновения: Позорно е сега за ромеите, които победиха е оръжие всички свои
противници, да плащат данък като роби на един беден и презрян скитски народ“. След това
заповядал да набият българските пратеници, като им заръчал: „Върнете си и обадете на
вашия господар, облечен в кожух кожогризец, че великият и всесилен ромейски император
ще дойде веднага в страната ти и ще ти плати целия данък, така че ще се научиш ти, трижди
роб на прадеди роби, да признаваш за господари ромейските владетели, а не да искаш от тях
данък като от роби.“ Така описват византийските историци „благородния гняв“ на
императора - възмущението му идвало от известието за мирния договор, който цар Петър
сключил с маджарите. Никифор Фока се постарал да подкрепи надменните си слова с
действия, достойни за славата му на велик пълководец, и се отправил на поход срещу
България. Но скоро се убедил, че е истинска лудост „да води войските си по тези опасни
места, за да ги предаде на българите да ги изколят като добитък“.

Коментар: Е, г-да, професори, къде отидоха, големите дипломатически постижения на цар Петър? За ромеите, българите винаги ще бъдат "беден и презрян скитски народ", независимо дали са християни или "езичници". Затова, общуването с тях, винаги трябва да е с острието на меча и Божествената Слава, трябва да е от върха на главата на Кана в неговият Меч(Келбиркес)! Ако Канът е неспособен да преразпределя Божествената Слава, така, че тя да носи тотален международен престиж за държавата му, той трябва да бъде удушен.

[Йордан_13]

“С тези думи цар Петър давал да се разбере, че няма да предпочете неизвестностите в
една евентуална война с маджарите пред съмнителните изгоди от българо-византийския
съюз. Отговорът му бил повлиян не само от оскърблението, нанесено му от императора, но и
от безславното завръщане на Никифор Фока от българската граница.
При това положение Никифор II Фока прибягнал до изпитаното средство на
византийската дипломация и решил да вдигне срещу Петър киевския княз Светослав. С тази
мисия бил натоварен Калокир, който заминал при русите „с много злато, за да го разпределят
помежду си и да ги склони да се отправят срещу българите, и да ги покорят“. Калокир
сполучил в мисията си - сприятелил се със Светослав, „подкупил го с много подаръци,
очаровал го с примамливи обещания и го склонил да потегли с голяма войска срещу
българите“. През пролетта на 968 г. Светослав потеглил начело на армия от 60 000 воини, без
да се броят наемниците. На отсамния бряг на Дунав цар Петър съсредоточил войските си -
едва 30000 човека. Русите успели да слязат на брега - българите били разбити и се затворили
в крепостта на Дръстър. Светослав продължил триумфално похода си и превзел повече от 80
крепости.
Уплашен от победите на Светослав и от действията на Калокир, който убедил руския
княз да му помогне да завладее византийския престол, Никифор Фока изведнъж се загрижил
за „неразривното приятелство и разбирателство между българи и ромеи“. Императорът
побързал да изпрати пратеничество до Петър с нови мирни предложения - като
доказателство за искреността им той писал на българския цар да изпрати две от своите
дъщери, за да се омъжат за малолетните византийски императори Василий II и Константин.
Междувременно княз Светослав трябвало да прекъсне похода си, тъй като печенегите
обсадили столицата му Киев - вероятно под давлението на българската дипломация.
През 969 г. войските на киевския княз отново се появили на Дунава и започнали „да
опленяват българската земя“. Опечален от неуспеха на армията си, която побягнала още при
първото сражение, цар Петър получил апоплектичен удар. Малко преди смъртта си той
приел монашеския сан[6], станал черноризец и починал на 30 януари 970 г.”

Коментар: Това е един от най-заплетените моменти в нашата история. Няма истинно историческо обяснение на този епизод от нашата история, довел до превземането на Източна България от Източен Рим и оттам падането на цялата Българска държава под ромейска власт. Това е първото робство, първото изличаване на Дунавска България след нейното възстановяване на Балканите след 6 века римско робство. Иначе, логически обяснения, историците любители и специалисти биха дали много, но дали те са истинни е вече друг въпрос. Наскоро имаше едно предаване по предаването „История БГ“ по Канал 1, където темата беше засегната от най-различни титулувани историци-професори. Там, Киевска Рус бе представена като една варяжка, норманска държава, а чумбасът на княз Светослав, бе обяснен с неговият благороден произход. Алтернативните източници, които биха могли да осветлят темата в друга светлина и да дадат повече достоверност, бяха отхвърлени, категорично като „руска пропаганда“. Нека не си мислим, че официалните ни хабилитирани историци не са ги чели, чели са ги. Но е странно, защо те просто се отхвърлят, като им се лепят определени етикети, без да има сериозен научен анализ на съдържанието им, придружен със съответната аргументация. Самата сложност и противоречивост на събитията, довели до падането на възстановената Дунавска България на Балканите изисква по-широк мироглед и ползването на повече източници по въпроса,а не само ромейските, особено, ако такива са налице. А такива са налице.
Сведения за похода на Светослав се съдържат в "Поученията на Светослав Киевски", които са част от летописа "Берсал Тарихи*" или още в „Переяславска летопис“ от "Нариман Тарихи" писан през 1391 от Даиш Карачай Българина.
(* „Тарихи“ от волжкобългарски значи „летопис“/“история“).
Какво се оказва, че в обявените за „руска пропаганда“ източници за похода към България, говори, от първо лице, ед.ч. самият княз Световслав. Какво казва, той?
„ Така ще тръгнем зад Урускал (Урусия - днешна Украйна/Молдова) в нашите степи Джурашки (Добруджа) и ще се бием за тази наша земя като богатири. Ние сме уруси от булгарски род, тоест отделихме се от славните хора (славолюдството), но искаме като преди да бъдем пак славни и това неведнаж сме го показвали с мечовете си ... За тази слава нашата Жар-птица пее, и орлите (носители на Орендата, б.р.) навсякъде крещят, че урусите са свободни и храбри и на земята и във водата, и в гората и в полето...
Така тръгваме на юг към Иджар (Дунав), където българските овце на Атай (джабгусир от IV в. до Хр.) пасат и заради вероломството на нашите кръвопийци гърци, тях самите в морето Илатско (Средиземно) от Ахил (Балкана) ще изхвърлим и ще и вземем целия Балкан, обилно полят с кръвта ни българска. А ако това не направим, то да ни прокълнат потомците наши и да се отвърне от нас Тангра и алпите и такъв грохот от Небето да чуем, такава тъмнина да обхване цялата ни земя, че да се обърнат и градовете и селата ни.
И ние с тези думи Джураш (Добруджа) ще тръгнем да вземем, само клетва преди това ще дадем, че ако Джураш вземем, то обратно на гърците вече няма да я дадем и по-добре да умрем там, отколкото да се върнем с позор. Ако ли път отстоим Джураш и Урускалия, единна, богата и могъща ще я направим и славата ни народа за пет века ще споменава, а от Тангра милост голяма ще получим даже и да се ни силни и многочислени хората....“

Това сведение, обръща официалните исторически схващания по въпроса, няколко пъти на 360 градуса и не нормално да не бъдат споменавани. По думите, на самият Светослав, походът към Дунавска България има за цел да възвърне старата тенгрианска Дунавска България. Светослав залага – всичко или нищо. Той всъщност продължава линията, която вътре в Дунавска България е развивал дядо му Владимир Хурсате (Расате). Оттук вече, можем да си обясним странностите и обратите, както в поведението на Светослав, така и на дунавските българи, които впосле се обединяват снего срещу Източен Рим.
Но нека да се върнем към ромейската дипломация, която всъщност е основната причина за тези исторически събития и този братоубийствен конфликт. За ромейската дипломация, християнството е политическо и социално оръжие за ликвидиране на Дунавска България и задълбочаването му чрез цар Петър, всъщност е една дълбока и много вероломна политика, която вбива клин между България отвъд Дунав и България под Дунав. По този начин разделени двете големи части на Българската Държавност, могат да бъдат лесно противопоставени една на друга. Старата максима „Разделяй и владей“ е приложена чрез религиозното им противопоставяне. Проблемът в случаят е, че това се случва в един „исторически низ“ на Българската Държавност, който, обаче е умело е използван от ромейската дипломация. И докато слабостта на цар Петър е обяснима, то липсата на прозорливост в тенгриянина Светослав е укорима. Защо? Защото няма как Източен Рим да допусне възстановяване на старата тенгрианска България, от която търпи непрекъснати поражения. Тогава е ясно, че в поканата към Светослав, са скрити много по-дълбоки, подмолни намерения. Ромейската дипломация тук е брилятна и успява. Второ, не може възстановяването на тенгриянска България да е с мотив отмъщение на стореното от Борис Първи. Хабилитираните професори, в „История БГ“ казаха, че била пресилена цифрата 300 души аристокрация избити в Преслав, но, ако се приеме, факта, че Светослав е тенгриянин, то този акт, от тази гледна точка, вече добива своят смисъл. Той е отмъщение на християните за избиването на 52-та рода при въстанието срещу Борис Михаил и отмъщение за дядо му Владимир Хурсате (Расате) . Разбира се, Светослав се сблъсква с много трудности в Преслав, който той запазва като столица, както и Борис Втори като цар, макар да му отнема командването на армията, факт, който е много странен и също не се обяснява добре от днешните хабилитирани историци, а само се споменава. Трудностите му, идват от това, че чрез Петър е разрушен фундамента на старата тенгрианска държавност на Дунавска България, да не говорим, че липсват кадри за администрацията й и личности за аристокрацията й. Те тепърва трябва да бъдат създавани и едновременно държавата бранена военно от Източен Рим. Реално, Светослав попада в един добре подготвен ромейски капан – имаш вътрешно непригодна среда за възстановяване на тенгрианска Дунавска България, а си разрушил християнската, едновременно с това, имаш и външнополитическа такава, защото ромеите обещават да освободят, своите „братя-християни“ от гнета на Светослав. Ромейският капан щраква и Дунавска България е обречена. Ромейската дипломация обръща старата българска вяра и държавност в лицето на Киевска Рус срещу християнската Дунавска България, и в този насърчена и отлично подготвен братоубийствен сблъсък, постига своята едничка заветна цел, а именно ликвидирането на България под Дунав. Фактът, че това е постигнато, говори, че в онзи „исторически низ“, кана субиги Светослав е точно толкова слаб владетел и държавник, колкото самият цар Петър и наследникът му Борис Втори. Единственият верен ход на Светослав, от тази гледна точка е бил да удуши Борис Втори, в Преслав, за да избегне Позорът, който ще претърпи Българската Държавност с пленяването му от ромейският император Йоан I Цимисхи. Това, обаче се случва на самият Светослав. Печенежкият кан Кура, прави от главата му чаша за наздравици. Логичен завършек на едно много трагично събитие.