www.Voininatangra.org
 
 
 
НАЧАЛО   АКТУАЛНО   ГАЛЕРИЯ   ФОРУМ   ТЪРСЕНЕ
  
   РЕГИСТРАЦИЯ   ВХОД
Саракт

Форум -> От песенният рефрен „лелюм-лелюм“ в село Ситово


  Reply to this topicStart new topic

> От песенният рефрен „лелюм-лелюм“ в село Ситово, към основателят на село Лилково
Йордан_13
Публикувано на: 20.2.2020, 11:09
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 106
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06




Изляло е (страшно) Старчище, лелюм-лелюм
С ръждиво ножище, лелюм-лелюм,
С краставо конище, лелюм-лелюм,
Да се бори с юнаци, лелюм-лелюм
Кой да вземе момата, лелюм-лелюм.
Надвило е Старчището, лелюм-лелюм,
То е взело момата, лелюм-лелюм.

Песенният припев „лелюм-лелюм“ от песента пята при ритуала „Старци“ в село Ситово, носи в себе си знания, които са неоценимо национално богатство. Такава е и самата песен, която е основна за ритуала, но за съжаление, тя достига до нас съхранена в непълен вид. И въпреки това, познанието, което може да се извлече от нея е достатъчно както за историята на Ситово, така и за околните нему села Орехово, Лилково,Брезовица, Дедево. Затова несъмнено, акцентът върху изследванията ми бяха съсредоточени върху самият ритуал и неговите местни особености и още тогава силно впечатление ми направи загадъчното „лелюм-лелюм“... Разбира се, търсенията показаха, че този песенен рефрен не е тъй загадъчен, понеже е в наличност в песните, празниците и свързаните с тях ритуалните чествания на богинята Лада, нейният син Лел и дъщеря Леля в народите обитаващи територията на Русия, Балтийските държави и т.н. имал е своите изследователи, особено в областта на „славянството“. У нас изследванията на този въпрос се продължиха доста успешно от Зоя Барболова (вж. https://liternet.bg/publish28/zoia-barbolova/index.html) , която в две свои пространни студии „Славянските божества Лел и Леля през призмата на българският език и фолклор“ и „Ехото на Лада в славянските езици и култури“ доста пространно, задълбочено, подробно и с доста далновидност и усет изследва въпроса, изчерпвайки го почти напълно. Всъщност нейните изследвания са пример за това как трябва да работи един учен по определени проблеми. В тоя ред на мисли, самият аз се замислих, какво има още да се каже по въпроса, но се оказа, че има, защото все пак макар Барболова да разполага с много етноложки и етнографски данни с изследванията на различните слависти-фоклористи по въпроса, тя все пак не е чувала песента от ритуала „Старци“ в Ситово и особеностите на „Старци“ в Лилково, в които са съхранени изключително древни реликти потвърждаващи, но и задълбочаващи и обогатяващи написаното от Зоя Барболова в нейните студии. Изолираността на тези две високопланински села е спомогнала за това, тези реликти да достигнат до нас, днес. Когато към тях се прибавят легендите за основаването на селата Ситово и Лилково и древнобългарският алпски пантеон, тогава вече някои въпроси, празноти, догадки и неясноти намират своето обяснение. Отлична работа в тази посока свърши и краеведът от Лилково, Ангел Личков с книгите си „Лилково-камъни, богове, руни“ и „ Лилково-вихри, веди, влъхви“, в които са документирани легендите за основането на село Лилково и многобройни обичаи и вярвания.
Тук ще подходя нетрадиционно и ще посоча направо: същността на ритуала „Старци“ в село Ситово и песента за Стареца в него въплъщава и изразява общността на основателите- родоначалници на селата Ситово, Лилково, Дедево, Брезовица. Изпълнението му всяка година е почит към тях и тяхното дело и необходимото за живота свещено общение с тях! Тяхното призоваване от миналото към бъдещето в настоящето, обновява енергиите, поддържа и задава динамизма на цикличността им и по този начин дава жизненост и трайност на самите села. На това се дължи тяхната древност,с която те са достигнали до нас, но и тяхната смърт, днес. Затова правя разлика между театралната игра (както в повечето случаи се разбира ритуала днес) и общението с прадедите. Самото възстановяване на ритуала не е още общение, не е възстановяване на връзката, нужно е много повече от механичното му възпроизвеждане, за да може селата да се върнат към извора на тяхното съществуване и да се заредят със сила за нов живот. Затова, когато говоря за „Старци“ в Ситово, „Старци“ в Лилково, аз ги отличавам от всеобщият фон на кукерските игри в близките и далечни села именно защото осъзнавам специфичността, която те са имали за живота на селата Ситово, Лилково, Дедево, Брезовица. Първата и особена специфика са местата в селата, където се извършва свещенодействието. Това са точно местата, на основането им. Ситово – на „Юртен“ (пространството между „Юртен“ и „Усоке“ между света Марина и свети Илия), а в село Лилково на Голямата вода (пространството между Букон и Голямата вода). Това не е просто солидно доказателство за това, че ритулът „Старци“ е почит към родоначалниците-прадеди основатели на тези села, а е първото важно условие за да се състои връзката със света на прадедите. Ако то не се спази и ритуалът се състои на друго място, тогава той е просто една карнавална игра.
Участниците в ритуала символизират самите прадеди-родоначалници. Те са въплътени в основното ядро на ритуалната група от 12-сет човека, в лицето на Стареца, Невястата и детето („Баба Сита“ - Невястата и нейните синове Сит (Старецът) и Лил (детето) ) като тези прадеди-родоначалници, (както правилно е достигнала до този извод Зоя Барболова) са със статуса на божества. И когато трябва да кажем, кои са тези божества, нека не започваме първом с богинята Лада и нейната дъщеря Леля и нейните двама сина Сит (Дид) и Лел. Първом да се обърнем към древнобългарският алпски пантеон. Там са алпът Мар и алп биката Умай Биче Артимас, както и нейният син Субан Субаш Карга (Гарванът), който първоначално е двуглав змей (барадж) двуглаво същество, заедно с брата си близнак Кубар Урус Бабай – (Гръмовержецът, Перун), откъдето в българската фолклорна традиция влиза разказът за двамата-братя близнаци основатели на селище или свързани с ритуалните свещенодействия в селската мера и общност. Елинизацията на тези древнобългарски божески образи поражда богини като Латона, Артемида, Аполон и т.н. Именно оттук трябва да тръгнем, за да разберем появата в късната античност и ранно средновековие на оста Лада-Лел и придружаващите ги персонажи. Богини като Лада, бог Лел, Лало, Перун са просто късноантичните (улчийски) и ранносредновековни интерпретации на древнобългарският алпски пантеон на Тенгриянството. Тук, обаче, трябва да уточним, че докато алпът Мар е самото Слънце, то Субан Субаш Карга е свързан с регулацията на силата на слънчевото греене и прехода от зима към пролет и от пролет към лято, т.е. това е алп, който поддържа параметрите на ритъмът на планетарната цикличност. Именно той е Лел/Лало/Лалку, който ще се роди в пещерата закрита с лилек, според една от легендите за основаването на село Лелково/Лилково.
Така, ние виждаме отново, как ритуалът е въплътил по един или друг начин родоначалниците на двете села. Разбира се, в ситовските „Старци“ основната фигура е Старецът, Старчището. Той изпъква и доминира над всички останали. Защото той е патриархалният родоначалник, основателят на селото, а борбата с момците е за Невестата. Старчището побеждава, за да може да сложи Началото и да стори Възникването. В Лилково, Старецът е Черибашията, а Невестата е в образа на Царицата (Васила, връх Василица, Ситово), която е Коре – Девица (Персефона). Тук яркостта на доминацията на Старецът е приглушена в групите от „старци“ и най-различните образи в тях, но пък ритуалът на оплождането и бракосъчетанието е реалистично изразен. Той (Старецът)е изразен чрез образа на Черибашията, повече като водач на войска. Тук ритуалът има по-масов, по-публичен характер и общението с това родоначалниците е насочено повече в идеята за плодородието, урожая и демографският прираст, без който, разбира се, селото не би просъществувало. Ако разгледаме внимателно двата ритуала в Ситово и Лилково, то ще забележим, че те са всъщност двете страни на едно цяло в неговата езотерична и екзотерична страна. Ако в Ситово „бебето“ е повече бранено и с него други ритуални действия до нас не са достигнали, то в Лилково „бебето“ от един момент нататък става основна фигура в ритуала. То е „погозум фтасало“ – получи ли рало, то впряга в него, двама пазванти и заорава в снега три брази; дадеш ли му сито – сее, дадеш ли му вилата на дядото – вършее. Време му е да му бъде намерена стопанка... Това е фигурата на основателят на село Лилково, който роден отново, пресъздаден отново чрез ритуала се отобразява в новите поколения давайки им виталност в настоящето и просперитет в бъдещето. Именно затова на полски, белоруски, чешки „лала“; „лалка“ е „кукла, играчка“, а в украинският, чешкият, белоруският, латвийският и литовският е и със значение „детенце, бебе“. Това е именно куклата –бебе носено в сакулата от Невестата в ритуала „Старци“ символизираща идването на бял свят на единият от родоначалниците, основател на село Лилково, а именно Лел, Лал, Лил, Лалко. Оттук и значенията „Лалко, лялько“ – „по-малък брат на съпруга, девер“; „лало“ – „батко, по-голям брат“, както и в украинският ‚лельо“ – „баща“. Всички тези значения трябва да се осмислят в контекста на легендата за двамата братя, основатели на селата Ситово и Лилково, а значения като „баща“ или „кръстник-кум“, не толкова в традицията на последованието на родовите отношения, колкото в тяхното родоначалие. Затова песенният рефрен „лелюм-лелюм“ повтарящ се след всеки ред от песента в ритуала „Старци“ от Ситово и звучал като безсмислица за някои изследователи на ритуалите свързани с богинята Лада е всъщност магическо заклинание, молитвена формула за призоваване общността на предците-родоначалници за общение, за взаимопроникването на двете селски общности – днешната и древната, с което се отваря пътят към бъдещето. Предците-родоначалници са осмисляни като творци, които пресъздават и създават, осветлявайки и вдъхновявайки настоящето. Именно това взаимопроникване на двете общности представя хорото на „Юртен“, което се играе от старците, едните с лице към центъра на хорото, а другите – обратно, с лице, навън от него, а от друга страна дава зримост и плът на божественото близначество въплътено в образите на двуглавите божества. Забележителното в случаят е, че изпяван в Ситово, „лелюм-лелюм“ визира основателят на Лилково – Лил, Лел, Лало, което ни навежда на мисълта, че двете села са общо планувани,общо мислени, когато са били създавани с идеята да бъдат основата на формирането на една цяла селищна система в тази част на Родопите. Затова бих оспорил написаното от А. Личков в „Лилково – камъни, богове, руни“, че „ ... село Ситово - то е отделено много по-късно от Лилково“. Археологическите керамични находки в самото Ситово, не само не говорят в полза на това, а точно обратното, че Ситово е първоначално основаното село. А това, според мен е така, защото е основано пряко от Майката, от Артимас-Сито (Деметра) и именно затова носи нейното име.
Откъде, обаче идва самото име Лел, Лало, Лил? Да видим...
„ На много места паленето на огньове е свързано с празника на Лел и Лада в юриевските дни (22 и 23 април), с пасхалните дни и с по-ранните, масленични обряди*.
Сърбите разпалвали огромни общоселски огньове, чиято височина достигала 7 м. Пепелта от такъв огън се считала за свещена: с нея поръсвали семената, свещеникът в църквата рисувал с тази пепел кръст на челото на миряните, приписвали й се лечебни свойства. Понякога около основния огън разпалвали 12 малки,което означавало целогодишна значимост на обряда [743]. Ритуалните огньове имали интересни названия: «лила», «олеле», «олала», «олалия».
Сръбските «лили» явно са свързани с магията на плодородието и със скотовъдството – докато горял огънят, разхвърляли горяща брезова кора («лила») и пеели:

Лила, гори, жито, роди!
…Весело нам, лиле, горе да нам краве добре веде!

Големите огньове били палени от слама («гомиле сламе»), също така ги палели в специална решетка, повдигната високо от четирима мъже на четири дълги стълба [744]. Българите палели същите Масленични огньове от цели купи слама, палели ги по високите места извън селото и и играели хоро в кръг около огъня. В България тези огньове са били наричани «олелии», «ойлалия». „

Разбира се, остатъци от тези огнени обряди в ритуалите „Старци“ в Ситово и Лилково, днес няма да намерим, но топоними, които ни свидетелстват, че те са съществували в землището на Лилково са налице, а в Ситово, самото наличие на „Света Марина“ над „Юртен“ е свидетелство за тях. Още повече, че в древната българската обредност, когато се основава селище, когато се полагат основите на първата му сграда, в тях се изгражда Свещеното Огнище (Аратеб-Раудеб) и запалва. Така, че „лила“ – обредният, свещен огън е във фундамента на създаването и на двете села. Втори път той е „лила“ – „свещената игра на Бога“ в индуизма, с която божеството общува със своите преданоотдадени. „Свещената игра на Бога“ в нашият случай, това е ритуалът „Старци“.

Връзката между „лила“- „огънят“ и житото („сито“) в сръбската ритуално-обредна песенност идва да подскаже, че Умай Биче Артимас като Деметра обладава и двата епитета. Тя е „Сито“ когато е свързана с плодородието, тя е и „лила“, когато под формата на Старица (Баба) ще поставя всяка вечер Демофонт в силно напалената пещ, за да го направи безсмъртен; тя е Коре (Персефона)когато трябва да осигури плодовитостта на утробата и мъжката потентна сила. Затова в ритуала „Старци“ в Лилково тя е Царицата- Коре, Водачка на девойките.
Артимас единствено в преобраза си като Деметра-Коре-Лада-Леля (алп биката Бозби) може да бъде раждащата Майка-Природа.
Както виждаме, разбирането на българите за Артимас като Огнена Майка е различно от това на разбирането на гърците за огнеността й, която в повечето случаи се свързва със светлината на факлите, с които тя търси по цялата земя, дъщеря си, Персефона.

КЪМ ОСНОВАТЕЛЯТ НА СЕЛО ЛИЛКОВО

Сега нека се върнем към една от легендите за основаването на село Лилково документирана
в книгата на Ангел Личков „Лилково – камъни, богове, руни“
„ В друго предание се разказва, че някога - в много старо време, имало колибарски селища в местността "Синя ела" и на "Блато". Та оттатък тези селища, днес в землището на Орехово, в някаква пещера - от голям лилек закрита, се родило момченце от майка-жрица и Лил го нарекли.
Когато пораснало момчето, то получило властта над колибарите и към Голямата вода ги повело, за да ги засели тук на ново место. Така било дадено началото на Лилково - наречено на името на родоначалника Лило /210/. „
(А.Личков, Лилково - камъни, богове, руни“стр.117)
Теренните изследвания, които проведохме в този район, ни наведоха на мисълта, че тази легенда е най-достоверна и може да се смята за правдиво историческо сведение за рожденното място на основателят на Лилково. Другите легендарни сведения са от различни исторически периоди и свидетелстват повече за разрастването на селото и неговият етносен градеж прибавяйки хора от полските села и част от жителите на голямото селище съществувало от времето на желязната епоха на Крива река, както и това в местността „Семер Чакур“ ( легендата свързана с „Баш Мандра“ и „Беглицкото“), което е неизвестно дори за самите днешни ситовци и лилковци. Въобще повечето от легендите свързани с идването на основателя на Лилково от налични в района местности, всъщност визират наличието на селища, които не съществуват днес, но са съществували през желязната епоха, например, което пък от своя страна идва да посочи, че Лилково е мислено и изграждано като духовно-културен и икономически център, в древността, а това от своя страна е довело до привличането на хора от по-малките селища и махали, окрупняване на населението и разрастване на самото Лилково през различните исторически периоди.
Така че, най-вероятното място на рождението на първооснователя на Лилково е м. Ладката с едноименната пещера – пещера Ладката. Днес, те са наистина в землището на село Орехово. Край нея открихме руините на селище, светилище и могилен некропол от желязната епоха (разкопан накръст от иманяри). Това е единственият топоним в района, която можем да свържем с богинята Лада и нейният син Лел/Лил/Лалко. Топонимът „Ладката“ в този район, не е обяснен, нито от страна на краеведството в Орехово, нито от село Лилково, но най-вероятно идва от Ладовать, Ладковать (Волынь) – възхвалява сватбата; ладковать – сватосвам; ладканя – сватбена песен, все производни от името Лада. Всъщност, именно такъв е и характера на самата песен от ритуала „Старци“ в Ситово, такъв е и характера и на ритуала „Старци“( Големият Пус) в Лилково.
Пещерата Ладката е свързана с местността „Гарван“(под нея, на юг). Гарванът в древнобългарската божеско мислене е свързан с алпа Субан Субаш Карга (Карга – Гарван), който е един от най-древните архетипни алпски образи, свързан със спасението на Българите от Ледниковата епоха чрез разрушаването Стената на Дивовете, непозволяваща на Слънчевите лъчи да огряват планетата (т.е. символ на слънчев минимум). Този алп впоследствие виждаме репродуциран като Загрей- Дионис в елинското митологично схващане. Субан е Лел, „майка му“ е Умай Биче Артимас като Сито (Деметра) , защото като Артимас, тя е Небесност - „недокосната от мъж“ и не може да ражда. Но, именно Субан Карга (Гарванът) – Спасител е в основата на възникването на светилището припознато впосле от християнството като „Свети Спас“, както го наричат лилковци и Господе, както още го наричат раховци. Това светилище е общ духовен център за двете села. Именно това е местността „Блато“ с едно от древните селища визирана в легендата за раждането на Лел в пещерата. Факт е, че над Господе (свети Спас) е Свети Илия, т.е. братът-близнак на Субан Субаш Карга, а именно Гръмовержецът, алпът Кубар, създателят на първите хора, според древнобългарският алпски пантеон. Нека си спомним, че те двамата бяха създадени като едно двуглаво същество, двуглавият Барадж – Верен (Змей). Това много точно е отразено с култовата топонимия в района. След разделението им на два алпа Кубар и Субан, Кубар е Горе (Небесност), връх Свети Илия, Субан е долу (планетност)м. Блато, св. Спас. В Ситово тази връзка „Св. Спас“ -Гарванът е още по-зримо онагледена чрез съвсем близкото позициониране на черквичката-грамада „св. Спас“ до скалното светилище Гарванек. Колко лесни стават нещата, когато не се увличаме по модната тракология.
Представеното от Личков като най-старо легендарно сведение разказвано от баба Елена Хр. Пейкова всъщност показва вече пътя на преселението на Лел/Лалко от родното му село в м. Ладката към „Голямата вода“ където ще се основе Лилково. Този път минава през м. Елак (където също има старо селище) и Белият камък, който може да се счете като преломна точка, като рубиконът на преселението изпълнено със символизъм чрез двубоят между вълците и орлите за дивият козел. Спасяването на орела от Лалку силно напомня на един от важните елементи на шумерският мит за царят на Киш, Етана, който спасява орелът от ямата. Мотивът с орелът с нагризано крило, който Лалку ни насочва към мисълта, че преселението на Лалку за основаването на Лилково е една небесна повеля или въжделение, в която Лалку е призван да разреши една конфликтност и да възстанови хармонията в един нарушен небесен и земен ред, да възстанови комуникацията между Небето и Земята. Основаването на селището при „Голямата вода“ е израз на тази възстановена комуникация символизирана с излекуването на орелът. Всъщност, наличието на двуостра брадва в ръцете на Лалку говори, че той, не е просто един обикновен брадвар, а владетел, цар (вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/Двойна_брадва). Това е отбелязано, още в легендата за раждането му и неговото развитие след това: „Когато пораснало момчето, то получило властта над колибарите и към Голямата вода ги повело, за да ги засели тук на ново место.“ Намесата му в двубоя между вълците и орлите, символизиращи вероятно жителите на селището в днешната м. Селище (обхващало м. Краище и Вълче връх) (неслучайно там са и света Петка, Никола и Димитър), рудари и обитателите на селището съществувало тогава на мястото на днешният Тъмръш го представя и като добър политически и военен ръководител. На мнение съм, че именно това е отбелязано с фигурите на „бюлюкбашията“ и „черибашията“ в лилковският ритуал „Старци“.
Факт е, че на „Голямата вода“ той употребява двуострата си брадва за да си направи къща засичайки 4-ри борики с нея е толкова символно-знаменателно, че се учудих, че не е видяно досега, след като съществува пряка връзка между двойната брадва и двореца на владетеля: „Символ на властта и олицетворение на мощта им е двуострата брадва лабрис. От нея идва и името „лабиринт“ (къща на двойната брадва), с което критяните наричат двореца на владетеля.“ (вж. https://bg.wikipedia.org/wiki/Минойска_цивилизация) Но, освен „дворец“, това е и лечебен център, свързан с „Голямата вода“, защото „седнал край Голямата вода да си отдъхне. Там на орела вода дал да пие и раните превързал му.“ Нещо повече, брадвата в народните ни обичаи също има лечителни сили – пропъжда злите духове и болестите. Така първите символи на Лилково са двуострата брадва и орелът, които можем да счетем и за един, единствен символ, както и да кажем, че Лилково е основано в Годината Челбас (Орел, Сокол) по българският календар, на мястото, на която сега стои Годината на Маймуната, а вероятният месец е септември.
„ Друго едно предание отново ни насочва към "лил" - обелен връх на борово дърво, като ни разказва, че от подобни "борики-лилове" е дошло името на Лилково.“ Разбира се, този факт, обеленият връх на боровото дърво да се нарича „лил“, най-вероятно произтича от самият акт на засичането на 4-те борики от Лалку при създаването основите на своята нова къща и самото Лилково и от това, че специалната решетка или кошове, на които е запалена голямата „Лила“ – сирнишкият огън-олалията се повдигат високо от четирима мъже на четири дълги стълба. Още повече, че „сирница“-„олалия“, „оратник“ е и леко разцепеното дърво или пръчка, в което се поставя и завързва слама, която се запалва и върти високо над главите в кръг създавайки изумителна огнена феерия от пламъци, искри и светлина. Разбира се, науката, тук ще каже, че „издигането на запаленият огън насочва към връзката със Слънцето и увеличаването на неговата светлина и топлина“.Това е така, но има и още. Според Българският Обичай, издигането на пламъка на Свещеното Огнище (Аратеб-Раудеб) високо в Небето е свързано с увеличаването на вътрешните, не само възпроизводствено-биологични, но и душевни и духовни сили на Българина, с неговата потенция да твори и създава историята.
Тук ще направя още една интересна вметка. В историята на Иеросхимонах Спиридон Габровски, написана в лето 1792 г., срещаме следното интересно сведение
„ След Болг дойде шестият крал на Болгария на име Лил или Ладо, в годината от сьтворението на света 4920 [588 преди Христa]. Зунар(Йоан Зонара11) пише за този Лил или Ладо: дойде срещу Рим с голяма войска, излезе да го посрещне римският цар на име Таркиний Лука, и като се примири с него, върна се назад. Този български крал и до днес се помни и като бог се почита. В навечерието на [деня] на свети Василий, в първия ден на януари, се събират юноши и девици на едно високо място, събират пръстените си и ги полагат в едно котле и пеят песни, [в които] често се споменава името на този бяс: „Ладо, тъй Ладо“, сиреч вечерта срещу свети Василий слагат пръстените си в едно котле, да пренощуват пръстените в това котле, а сутринта пак се сьбират на едно високо място и пеят песни, изпитвайки своето щастие, сиреч пеят песни различни, щастливи и нещастливи; и когато запеят щастлива песен, тогава една девица пъха ръката си в котела, разбърква пръстените и гледат чий е този пръстен; на когото е пръстенът, той ще бъде щастлив; така като прелъщават себе си, покланят се на идола.“
Не мога да кажа, дали основателят на Лилково и кана субиги Лил-Ладо са едно и също лице, но тук, отново виждаме засвидетелствувана много ясно връзката „Лада-Лел“ и съпровождащите ги любовни и сватбени ритуали, която се отбелязва от различните изследователи на славянството, само че за един много по-късен период. А сведението на Спиридон Габровски сочи, че в 6 век пр. хр. имаме ясно засвидетелстван български кан Лил-Ладо (както и държавата Болгария) почитан като божество, нещо особено ярко откроено в българската древната царска традиция, в която епохалните български канове имат безсмъртният статут на божества и оставят много дълбока бразда в българската песенна историческа традиция и обичаи, които често са въведени от самите тях или алпите и свързани с тях. Тук Лил-Ладо е пряко свързан от Спиридон Габровски с любовните и сватбени ритуали на Васильовден, с Ладуването на този ден, посочен е като тяхно начало, но каква точно в подробности е връзката му с тях и защо има статута на бог, той не обяснява, а се задоволява с безсмислени от изследователската гледна точка анатемосвания на „езичеството“, което си е своего рода осъдително отхвърляне на Българството.
Аз само мога да предположа, че Ладуването е ритуал възникнал на „Голямата вода“, защото той отразява това, как Лалку намира своята жена: „След време орелът оздравял и отлетял към Орлов камък, а брадварят за девойка една, която за вода дошла, се оженил. И така, той-брадварят и непознатата девойка, родена в една от съседните махали, дали началото на село Лалково.“ Точно това, отиване за вода отразява и ладуването като ритуал: „Вечерта срещу празника на 31 декември, момите донасят от извора или от кладенеца "мълчана вода" в нов бял медник (бакърен съд), в който хвърлят пръстени, закачени за китки и овес или ечемик.“ (https://www.bulgarian-folklore.com/articles.php?article_id=242). Мога да предположа, че начинът, по който Лалко е създал своето семейство на „Голямата вода“, (макар легендата достигнала до нас да не дава подробни сведения, как е станало това) е администрирана от него в ритуал, който по силата на неговата царска власт като основател е бил последван от жителите на селото и се е превърнал в обичай., но е възможно на един съществуващ вече любовен и сватбен обичай, той да е придал нов смисъл и нов живот.
Статутът му на владетел и основател се е пренасял през времената, за да го видим въплътен и във времената на византийското господство:
„ В предание, което е от времето на византийското господство, се съобщава, че тук - в Родопите, кръстосвал с дружина Лило войвода и в района на Лилково било неговото хайдушко сборище. Дружината му вардела керванските пътища и нападала търговците, които минавали оттук - на път за Беломорието. Постепенно около Лило войвода и неговите хора се събрали и други непокорни на византийските власти и когато по тези места дошли българите, то те, т.е. хората на Лило войвода, се установили за постоянно и новото селище било наречено на неговото име /230/.“
Божественият статус на основателя на Лилково не е засегнат в легендите за основаването, където той е представен само като водач на определена група от хора, която се преселва от едно място на друго. Божеският статус е представен в песенните стихове за създаването на Лалку село, които са изцяло в духа на „Веда Словена“, но странното е, че досега не са вдъхновили нито един научен кадър или любител-изследовател. Доста импотентност има в съвременната наука и в кадрите й. В него Лилково има не само своят земен, но и своят небесен образ и статус. Според песенните стихове, селото се гради от вишна сила, но в пространството между небето и земята – Средока, който е облак черен. Древнобългарската епосна митотрадиция веднага би дала отговор на този въпрос, защо на облак черен. Този „облак черен“ е въздушният остров от патици на алпа Урус Бабай Кубар-Гръмовержецът, който ще вдъхнови алпът Чулман да създаде земната суша. Податък; който ме препраща към руините на селището и светилището разположено около и на самият връх свети Илия, което ме кара да допусна, че идеята за едно ново село, за Лилково е възможно да е промислена или вдъхновена именно там. Средока в шумерската митология е Планината между Небето и Земята, в която живеят боговете-анунаки и тяхното потомство. Пренаселването й става причина, тя да бъде разделена на две части, за да се появи небесната твърд и сушата (шумерската митология прави разлика между Небето като същност и небето като сътворено естество). Това разделение се извършва, не от кой да е, а от Ен –Лил, име, което в превод означава просто „Господарят Лил“ (от „Ен“ – господар, владетел, властелин и Лил – „вятър, буря“ ), едно от най-важните божества в шумерският пантеон, домоустроител на земната суша след разделението на Планината на две, създател на първият град, в който всички анунаки да живеят заедно, в центъра, на който, на възвишение, той построява своят собствен дом. Само така вече могат да станат ясни последните съдбовно-заклинателни строфи от песенният стих: „в бури Лалкус, да осъмваш, в гръм и бури да замръкваш, с бури, Лалку, да братуваш!“ Вятърът, Бурята това е Ен-Лил, гърмът е Урус Кубар (св. Илия). Инак, последните строфи, никога не са били ясни, защо непременно „в буря“ трябва да бъде житието и битието на селото. Така, един небесен модел става земен. Както споменах и преди Ситово и Лилково, първом са планово мислени и идейно създавани, за да послужат като модел въз основа, на който да започне определен тип цивилизационен градеж подобно шумерският Нипур и планинската къща на Лил – Е. Кур в неговият център. Средока е място, където се срещат Небето и Земята и взаимопроникват, от което идват и „бурите“, символно означение на отварянето на пространствено-времеви коридори за пътуване във време-пространството, и преминаване от едно измерение в друго, които в песенната традиция на двете села са описани и като „вихрушки“.

Село, село, Лалку – село!
Село градила вишна сила
Ни на небо, ни на земя,
На средок го съградила,
На средок – облак черен.
За диреци му редила – все йунаци отбирани,
За пармаци му редила – все девойки отбирани,
За пенджери му редила – все невести отбирани,
За чардаци му редила – все дечица отбирани
Че си викна вишна сила
Да я чуят там – на небо,
И на небо и на земя,
И на облак черен.
“Село, село, Лалку-село:
в бури Лалкус, да осъмваш,
в гръм и бури да замръкваш,
с бури, Лалку, да братуваш!!

Лилково ще бъде пресъздавано през времената за да бъде вечно. И днес, то чака своя нов Лалку. Ще го въплъти ли нашето време?

ПОСЛЕСЛОВ

Когато говорим за божественото близначество, то идва да разкрие двуликостта на божествата или по-скоро двуликостта на едно божество изразено на едно земно ниво чрез двамата братя-близнаци основатели селище или създатели на цивилизационен модел. Такива божества в древнобългарският алпски пантеон са двуликият Барадж- Верен (Урус Бабай и Леу Субан Субаш ), двуликият Чулман и самата двуглава орлица, Умай Биче Артимас.
В традиционното схващане на украинската митология Лада е великата майка на небесните богове- близнаци, Лел и Полел. Те са изрично богове-близнаци, каквито и в българските предания са и легендите за основаването на села от двама братя-близнаци. Такива са и родоначалниците на Ситово и Лилково. Те следват тази традиция. Разбира се, в легендата за Лалку като основател на Лилково не се споменава вторият брат-близнак. Акцентът е изцяло върху Лалку, така, както е и в шумерският мит, където Ен-Лил е изявеният, по-големият, а неговият брат Ен -Ки, идва втори именно като последовател делото на Енлил, тъй както Полел е последовател на Лел в митологичното разбиране на север от Дунав, макар да са близнаци. А. Личков също забелязва това противоречие и го изглажда с тезата, че Лилково е създадено от Лалку и след това заорано от двама братя-близнаци. Разбира се, на него, също не му убягват шумерските паралели и той ги споделя в книгата си „Лилково – камъни, богове, руни“, макар, да не ги развива напълно в плътно съпоставяне с легендата за брадварят Лалку, но това идва най-вероятно от това, че той само документира и представя легендите за основаването на селото без твърде подробен и щателен анализ на всяка една от тях. Още повече, че той отхвърля една традиционна легенда за основането на села в българското етнично землище, тази за двамата братя-близнаци, смятайки я за турска и тръгва да я опровергава, без да потърси, откъде идват корените й, а те са чисто български и помаците от турската махала в Ситово само са транскрибирали тази явно утвърдена легенда през турският език и понятийна именна система. Още повече, Ангел Личков въобще пропуска легендите на т. нар. „славянство“ за богинята Лада и нейните синове- близнаци Лел и Полел, както и сестра Леля (Персефона, Самор), а както и Дидо-Дида (божествени близнаци), от които най-вероятно идва името на село Дедево и м.Бабин град (което е логично, защото Дедево води началото си от голямото селище на Крива река). А и на камбаната на църквата „Св. Архангел Михаил“ сам той отбелязва в книгата си пише едно име на селото, а именно Лелково! Най-вероятно, за да впише книгата си изцяло в модерността на днешната тракология и нейните автохтонни вариации, търсенията на Личков не отиват в посоката, в която разгледах основателят на Лилково. Така, разбира се, се спазва политкоректността и геополитическият курс към Европа, но в крайна сметка, ако се държи на обективността, периодът на късната античност и средновековието, в което северните народи имат своята песенна рефренност „Ай люли-люли, Лел-Ладо“ не бива да бъде заравян в пясъка, защото и през тези исторически периоди Ситово и Лилково са съществували и по този начин, представяйки древната им история, само в една от посоките, ние губим безценно историческо богатство. За моя радост, когато за първи път пред мен баба Васила Божилова в края на своя житейски път, изпя донякъде песента, непрекъснато повтаряйки „лелюм-лелюм“**, този рефрен се заби в съзнанието ми като копие, което пусна корени, дръжката му се превърна в ствол, направи своите клони, разлисти се и върза, за да даде своят плод.

БЕЛЕЖКИ

* Масленица; сред славяните и други народи - езически многодневен празник за изпращане на зимата и посрещане на пролетта, който е свързан с обичая да се пекат палачинки (блини) и да се извършват различни религиозни действия. Показателно е, че този празник, който е езически по произход и е свързан с деня на пролетното слънцестоене, е станал подвижен, тоест зависим от Великден. С. А. Еремеева, „Лекции за руското изкуство”, 2000 г.
** При Пушкин ( в поемата му „Руслан и Людмила”), на пира на княз Владимир Баянславит.... При един по-критичен прочит на източниците на славянската митология, се оказва, че съществуването на бога Лел се основава, най-вече на сватбените припеви и припевите на други народни песни, поради, което съвременните учени премахнали Лел от славянският пантеон на боговете. Припевите в различните им форми – „лелю”; лельо”; „лели„; „люли”, срещани в руските песни, в сръбските, както и в кралицките и троицки похвални песни (http://russkay-literatura.ru/russkie-narodnye-pesni/72-music-calendar-holidays/528-semiczkie-troiczkie-rusalskie.html ; https://books.google.bg/books?id=pA3UBAAAQB...D%D1%8F&f=false ) имащи отношение към брака. Той се среща във вида „елельо”, „лельо”, а в българските великденски и лазарски песни във формата „леле”. В този ред на мисли, припевът произлиза от дълбока древност. Старинният полски припев „лелюм” (ако наистина, той е съществувал в тази форма с „м”), Потебня обяснява, чрез допълнението на „лелю” с :”м” от дателният падеж „ми”. В припевът „полелюм” (ако той верно е предаден от полските историографи), „по” е може би предлог (др. Белоруските припеви „люли по люлюшки” (Шейн „ Материали за изучаване бита и езика на русото население от северозападният край, т. I, ч. I, стр. 203); „Съобржения за етимологичното значение на припева „лелю” и други такива”. Вс. Милер ("Очерки арийской мифологии" т. I, М. 1876, стр. 322 и след.) и А. Потебней("Объяснения малорусских и сродных народных песен", Варшава, 1883, т. I, стр. 20-22).
Лада като песенен рефрен
Полският славист А. Брюкнер в своите изследвания се обявява против признаването на Лада като древнославянска богиня, защото според него „Ой, Ладо” или „Лада, лель-люли” е някакъв безсмислен припев. Наличието на името Лада в средновековните източници, той обяснява с това, че свещениците-чужденци лошо разбирали славянският език и вследствие на това сътворили от този безсмислен припев, тази странна богиня.
Против съществуването на богиня Лада категорично се обявил и Н.М. Галковски: „Доказано е,ч е богиня Лада, не съществува, тя е измислица на нашите книжници в късните времена”. Откъде са се взели, новите богове Лада, Лел? Предполагаме, следствие на недоразумение.

Литература (материали)

СЛАВЯНСКИТЕ БОЖЕСТВА ЛЕЛ И ЛЕЛЯ ПРЕЗ ПРИЗМАТА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК И ФОЛКЛОР (Виж също и “ЕХОТО НА ЛАДА В СЛАВЯНСКИТЕ ЕЗИЦИ И КУЛТУРИ”) Зоя Барболова

(Извлечения)

1. В източниците за славянската митология се споменава божество с название Лел, което според различни учени е син или дъщеря на богинята Лада. Интерпретацията на някои езикови данни от етнолингвистичен аспект, т.е. на фона на екстралингвистичните (фолклорни и етнографски) дадености, води до предположението, че Лада е имала син и дъщеря - Лел и Леля. Тяхната роля била да увенчаят любовта с брак, да подсигурят децата в дома, да ги покровителстват и предпазват от болести, а също така да носят и материално благополучие. Техните функции дават основание да ги приемем като прототипи на днешните обредни лица кум и кума. Тази триада - Лада, Лел и Леля, кореспондират с Леда, Аполон и Артемида в гръцката митология и съответно с Ладона, Аполон и Диана в римската митология.
2. Нещо подобно се явява и при българските етнографи. В старобългарските писмени паметници божества с имената Лел и Леля не се срещат. За първи път бог Лел се споменава от Г. С. Раковски в откъс от недовършената му поема "Неповинное нещастно рачителство Стоян и Бояна", писан през 1855 г. (в Букурещ), където се представя като аналог на римския Купидон в славянската митология (Раковски 1952: 535). През следващата година в статията си Български народни поверия и стари обичаи П. Р. Славейков пише: "Леля наричат българите бащината и майчината сестра, но като за божеско существо ся среща в припевите на лазарските и в други много песни."3 Значително по-късно, през 1888 г., Ц. Гинчев говори за бог Полел, отново съотнесен с Купидон и богиня Леля (Гинчев 1888: 811), като славянски аналог на римската Венера. Би могло да се допусне, че последният е направил това под влияние на руските изследователи на славянската митология до този момент, но според тях Лел и Полеля са мъжки божества, а за съответник на Венера и Афродита се представя Лада.
3. Безспорно Лельо е производно от корен лел. Значението на тази коренна морфема обаче не е ясно и за сега поне няма с какво друго да се свърже освен с предполагаемото славянско божество Лел или Леля. Основание за това дава обстоятелството, че названия на митични същества могат да се трансформират в лични имена за хора и да се използват като мотивираща основа при топонимите. В такъв случай може да се предположи, че изброените местни имена са пряко свързани с божеството Лел или, което е по-вероятно, са формирани от личното име Лельо, а то - от изчезналото име Лел.
4. Думата лельо (лелi) като роднински термин отнасящ се за мъж се открива и в украински, но със значение ‘баща’. Фонетичен вариант на думата е полаб. l’olə ‘баща’ (БЕР 1986: 295). От етнологията знаем, че освен родителя, като баща се е почитал и кръстникът, който по традиция става кум на кръщелника, а впоследствие - отново кръстник на неговите деца. Това навежда на мисълта, че лельо тук би могло да е обръщение към кръстника, който се счита за духовен баща. Още повече, че до неотдавана българите наистина са почитали кръстикa-кум като роден баща (Генчев 1974б: 96). Логично е при това положение съчетанието лельо-куме всъщност да съответства на кръстнико-куме, т.е. лел = кръстник. В подкрепа на това предположение се явява руската дума лёля ‘кръстница’ (БЕР 1986: 198), която е от същия корен, с друга отгласна степен. Но тук се сблъскваме с нов проблем - кръщението е чисто християнско свещенодействие. Същевременно това не обяснява съчетанието драгин-кумчо и Лильо драгинко, което налага да се потърси друго значение на думата лельо.
5. Освен това "фактът, че у някои народи кум бива именно "вуйчото" или пък функциите на кума се изпълняват или едновременно, или алтернативно от "вуйчото" и от кума" (Генчев 1974а: 100), говори, че прототип на кръстника-кум е именно вуйчото. Тази хипотеза намира подкрепа в неславянски езици, където се откриват близки по фонетични особености и семантика роднински термини като: кюрд. lalu ‘вуйчо’, алб. lalё ‘бащин чичо, дядо’; нгр. λαλãς ‘чичо’ (ако е вярно твърдението на етимолозите, че тези думи имат общ произход с леля) (БЕР 1986: 295).
6. Близка по звучене и значение е и българската словообразувателна формация л’àл’ко (лялько) ‘по-малък брат на съпруга; девер’ (Дъмбени, Костурско) (вер. < *льêль, льêль + ко), а също и лàло ‘батко’ (Зап. България) ‘по-голям брат’, както и мордв. l’el’a и l’al’a ‘по-стар брат’. Формално това обяснява преплитането на апелативите лельо-куме, драгин-кумчо, лильо драгинко и същевременно подсказва, че освен вуйчото/чичото, ролята на кум е могъл да играе и деверът, т.е. братът на младоженеца.
7. Продължавайки в този ред на мисли, се стига до извода, че е логично кръстницата-кума да се нарича леля или както в рус. лёля и, според днешните норми, това да е съпругата на кума, т.е. на "лел (лельо, лало, лалко)". Но лел или лельо със значение ‘кръстник’ в руски не са регистрирани. Същевременно в украински лелùка означава ‘леля’, т.е. сестрата на някой от родителите, а не майка, както би трябвало да се очаква при наличието на лельо със значение ‘баща’. Това още един път подсказва семантичния развой на думата лел(ьо) > вуйчо, духовен баща (кръстник) > баща.
8. Широкото разпространение на корена лел и неговите фонетични и семантични варианти в различни индоевропейски езици, показва, че първообразът и първичното значение на думата лельо се крият в предисторическия период.
9. В народния календар в Разградско обаче под названието Лèлинден се явява ‘народен празник със защитен магично-обреден характер’. Той съвпада с християнския празник Антоновден, който се празнува на 17 януари и е посветен на покровителя на чумата преп. Антоний Велики или изобщо се спазвал против болестите. Тук много ясно се вижда как християнският светец е изместил древен езически митологичен образ, като е поел неговите функции. Едва ли другаде така явно е изразено сливането на езичеството с християнството, изкуственото заместване на един езически образ с друг християнски. Но един християнски светец би ли заместил демон? Този въпрос навежда на мисълта, че празникът Лелинден бил посветен на божество, което се е наричало Леля.
10. Но Т. А. Волошина и С. Н. Астапов твърдят, че "първоначално Лель (Леля) била женско божество, дъщеря на Лада, олицетворение на пролетта, на пролетните растителни сили, младите кълнове, а по-късно на младостта изобщо. Като покровителка на младостта, покровителка на девойките, тя била включена в любовната обредност и заедно с Лада често се явявала като персонаж на сватбените песни." (Волошина, Астапов 1996: 130).
11. Привлича вниманието и обстоятелството, че тази вариативност на коренната морфема се открива и в думи със значение ‘кукла, играчка’: пол. lala и lalka; чеш. диал. l’al’a и l’a’ka; рус. диал. и белор. лàлка; латв. lelle, lellis; лит. lėle и lelẽ; словен. lila; рус. лёля ‘детска играчка; детска ризка’. У нас в тази връзка е думата лèлинки (Pl. t.) ‘детска игра с кукли’ (Габрово, Ксантийско). В укр. лала, в чеш. lalka и белорус. лалка, латв. lelle, lellis, лит. lėle означават и ‘детенце, бебе’, което не е трудно да се свърже с кукла. Твърдението на етимолозите, че думата лàла: 1) ‘бавачка на деца’; 2) ‘наставник, възпитател’, е перс. lālā и означава: 1) ‘управител на дворец или богаташка къща’; 2) ‘възпитател на богаташки деца’, която е влязла в български чрез тур. lala (БЕР 1986: 295), може би е вярно, но не е изключено тя да се е възприемала като възраждащ се български архаизъм. Още повече, че думата у нас съществува под същия фонетичен облик с други значения (вж. по-горе).
Това намира потвърждение в обстоятелството, че със значението си на ‘кукла’ леля (ляля, лала) е във връзка с индуистката религия, където лила е ‘игра, спорт, забава’, но "Всъщност тази "игра" е любовната прегръдка на двама божествени съпрузи, които правят божествената любов и чрез нея слагат начало на следващото поколение и на цялата земя, върху която живеем." (Напърт 1994: 203).
12. В детските говори в пол. и чеш. lalka има и значение ‘непознат, външен човек’, а в детските говори в полските диалекти lalka означава и ‘бог’, което подсказва, че може би лел, лал и т.н. са синоними на бог, т.е. първоначално да са означавали обобщаващото понятие, което днес назоваваме бог или господ. Семантичната корелация ‘непознат човек’ ~ ‘бог’ съответства на ‘гост’ ~ ‘господ’ (БЕР 1971: 267). В синхрон с корелацията бог > Богдан, Божан, Божин; господ > Господин е и корелацията на лел, лал с някои от личните имена: Лелин; Лилен, Лило, Лильо, Лилиа; Лало, Лали, Лальо, Лалю, Лалуш, Лалко, Лалчо; Лоло, Лольо, Лолю - за мъже, и Леля, Лела, Лелка, Лелослава; Лила, Лиле, Лилена, Лили, Лилиана, Лилита, Лилка, Лиля; Лола, Лолка; Лала, Лале, Лалена, Лаля - за жени.
13. Едва ли е случайно съвпадение и това, че българите някога наричали слънцето Лàло (Добродан, Троянско). Анимирането му е ярко свидетелство за всепризнатата вяра на славяните в слънцето и навява на мисълта, че може би именно това е едно от имената на славянския бог на слънцето. В това отношение Лало (Лел, Лельо) съответства на древногръцкия Аполон - красивият млад бог на светлината, слънцето и чистотата, чиито стрели-лъчи озаряват тъмнината, и го определя като соларно божество. Много е вероятно също маскираният млад човек в карнавалните игри, наречен лàленце (Д. Лом, Белоградчишко), да е изразявал именно Лало - бога на слънцето. За съжаление, не разполагаме с подробности за това обредно действащо лице, но е ясно, че името му е умалителната форма от лала, лало, което в българските диалекти освен роднински термини (лàло ‘батко’ (Зап. България) и лàла ‘зет, съпругът на сестрата по отношение на брат й’ (Н. село, Видинско) е придобил и значението ‘палячо, шут, смешник’ (Вардун, Търговищко; Свиленград), с хипотетично първично значение ‘действащо лице или изобщо участник в карнавал’ или ‘артист’. Не говорят ли тези термини лала и лаленце за качества на предполагаемия бог Лало, който, подобно на Аполон, е "предводител на музите"? По златните си къдри и колчана със стрели-лъчи Аполон се идентифицира с образа на малкия златокос Лел(ьо) в славянската митология, който пръска искри с ръка или опъва лък с пернати стрели. Сравнението на описанието на двата образа показва, че Лало и Лельо всъщност са названия на едно божество, което по-скоро съответства на Аполон, отколкото на гръцкия Ерос и римския Амур. А може би, ако изобщо е нужно да търсим съответник, според описанието на образа му, Лел по-скоро съответства на Хименей/Химен, гр. мит. - бог на брака, син на Дионис и Афродита или на Аполон и музата Калиопа, изобразяван като крилат младеж с шафранена (жълто-зелена) дреха; с факел в едната ръка и було - в другата (да забулва булката при въвеждането й в дома на младоженеца). Но по качествата си да изпраща и лекува болестите и като бог на смъртта Аполон кореспондира и с българската Леля, която, изглежда, е поела функцията на повелителка на болестите от Лел, поради което днес, подобно на другите езически божества, е превъплътена в образа на чумата, на други страшни болести и на смъртта, т.е. на демон. Ако това е така, то можем да допълним хипотезата на Б. Рибаков, според който Лада и Леля съответстват на гръцката двойка Лато и Артемида и на римската - Ладона и Диана (Рибаков 1981: 409)10. За славянския съответник на Аполон - брат-близнак на Артемида той не споменава нищо, но явно това е Лел (Лельо, Лало). Реминисценцията на роднинската им връзка като брат и сестра в роднинските термини лельо и леля би могло да се счита като един солиден аргумент при доказването на тази хипотеза.
14. Следователно първите етнографски трудове по славянска митология заслужават доверие, поради което може да се приеме, че в старославянското митологично съзнание Лада наистина е имала две деца - син и дъщеря, които са се назовавали съответно Лел (Лельо, Лало) и Леля (Ляля). Техните функции през различните епохи са се променяли, но те несъмнено са имали пряко отношение към брака и семейството и може би най-вече към децата. Ако тази интерпретация е вярна, то Лада, Лел(ьо) и Леля са славянските първообрази или поне съответници на древногръцките митологични образи Лато (Лето) и нейните деца-близнаци Артемида и Аполон, които (според древногръцките източници) имат хиперборейски произход (Рибаков 1981: 409-410).
Следователно, винаги във вековете ще останат благословени в светлината на ден първородното на нашите племена, великата майка на небесните богове - близнаци Лели и Полеля, богиня на световната хармония, мъдрата Лада.
http://proridne.net/Українська міфологія/Полель.html
източник
Войтович Валери Митове и легенди на древна Украйна. - Тернопол: Учебната книга - Богдан. 2005. - 392 с.
https://rus-russian-enc.slovaronline.com/5446-ЛЕЛЬ
https://славяне.сайт/lel-i-polel/
https://ru.wikipedia.org/wiki/Лель
6.3. Энлиль, Лель и Аполлон
Еще более очевидна цитата из знаменитого «Синопсиса» Иннокентия Гизеля (1674): «Четвертый идол — Ладо. Сего имяху бога веселия и всякого благополучия. Жертвы ему приношаху готовящиеся ко браку, помощию Лада мнящи себе добро веселие и любезно житие стяжати. Сия же прелесть от древнейших идолослужителей произыде, иже неких богов Леля и Полеля почитаху, их же богомерзкое имя и доныне по неким странам на сонмищах игралищных пением Лелюм-Полелем возглашают. Такоже и матерь лелеву и полелеву — Ладо» [95, с. 399]. Сравним с одним из древних названий острова Делос, «родины» Аполлона и Артемиды: Pyr-pile [274, с. 109]
http://rulibs.com/ru_zar/sci_history/rassoha/0/j41.html И https://www.proza.ru/2015/10/24/918
PMEmail Poster
Top
Йордан_13
Публикувано на: 26.2.2020, 13:49
Quote Post


Админ
*******

Група: Админ
Съобщения: 16 106
Участник # 544
Дата на регистрация: 10-August 06




Българският Обичай задължава да се запали и "лила"-"олалия" - Свещеният Огън (Аратеб-Раудеб).




Кукери гонят злото на Червения площад в Москва
60 нашенци се включват в празнуването на "Московска Масленица"

Прочети още на: https://www.dnes.bg/rusia/2020/02/26/kukeri...v-moskva.440276
PMEmail Poster
Top

Topic Options Reply to this topicStart new topic

 

Нови участници
trened 7/9/2023
ддт 5/2/2022
mita43c 5/12/2021
Krum 20/9/2020
Lucienne71 21/4/2020