Туйкане, буквално от българският тюрки се превежда веднага !'))) От "туй" - сватба. И така, думата означава "женене";))) Та са вращам на приказките на Пламен Пасков, а и трако-автохтонистките приказки, как ако е съществувал Тангра, Димитър Маринов, щял да го отбележи. Е, когато Димитър Маринов е работил, това е 1100 години след приемането на християнството. Името Тангра, може вече да не се помни обредно, но част от обредността и термините свързана с него е останала, т.е. празниците свързани с Тенгриянството, а именно Акатуй - Голямата, Великата Сватба, ххм, Сабантуй и т.н. Туйкане;))) Чувашки "туй" - "сватба", татарски "туй" - сватба. Туй-онуй и така;)))) Определено тярбва да се заровим в дълбоко позлваният от тракизантите фолисти и автохтонни тракисти, Димитър Маринов. Кой знае, колко още "зайци" ще изкокнат из растите и с тях ще надупим Манджуковите, които разпространяват тракизма във Фесбук! Смърт на Манджука!

=====================================================================
Из: Димитър Маринов - Избрани произведения в 5 тома "Религиозни народни обичаи"

Третият обичай е тоя, известен под името туйкане, чилкане стрели. Тоя обичай се състои в това, че момците тая вечер излизат вън от селото и отиват обикновено по високите места около селото: върховете или могилите, и оттамо хвъргат запалени стрели в дворовете на момите. Това стрелкане се казва туйкане лугачки или чилкане чавги, стрели.
Чавгите са стрели, които всеки момък приготвя от мекиш (див дрян) или тъй наречен храсталак кошничар, от които плетат кошници. Правят ги от по-рано и всеки момък ще има приготвени такива стрели 40 до 50. Направата на стрелата се вижда в рис. № 167. Тук стрелата е с един чифт уши или перки. Тия стрели се казват чавги, а казват се по-правилно перници. Чавгата, или перницата, е дълга 10 до 12 см, издялана е с четири или шест ръба, на единия край е заострена като шило, а на другия е пробита, та през тая дупка са прокарани ушите или перките. На средата чавгата има дупка, в която се въвира пръчката, с която ще се чилка, т.е. хвърга.
Има стрели с два чифта, т.е. с четири перки; формата им се вижда в рис. № 168. Те се казват бутурници или сусамници, защото се хвъргат за плодородие на сусама.
В с. Главан, Каваклийско, има стрели без остър връх, както се вижда в рис. № 169. Тия стрели имат уши, но са тъпи, отрязани; те носят име кутуп.
Някои момци вапсуват стрелките с разноцветни цветове или пък само червено.
Перките всякога са намазани с катран и когато ще се чилкат стрелите, тия перки се запалят.
Когато дойде тая вечер, момците излизат вън от селото, накладват голям огън — обикновена олелия, оратник, който в Главан се казва курковници, и когато даде голям пламък, всеки момък ще прескочи
курковника и веднага начиня да чилка чавгите, или перниците.
Перките се запалят, една по-дълга пръчка се забожда в стрелката и с друга по-дебелшка се удря пръчката и перницата полита. Това чилкане умеят само тия селяни, и то тъй изкусно, щото перницата може да излети колкото един куршум. Колко може да лети, вижда се от това, че перницата, чилкана от някой връх край селото, отива и стига в насочената къща в селото.
Когато чилкат първата стрела, додето лети, те викат:
Кур-кур, дядо господи!
Това е за твое здраве.
После чилкат други наред и на всяка викат: за майка, за баща, за дома, а най-после за любовницата си; при всяко чилкане викат:
Кур-кур, мили татко,
Това е за твое здраве.
Чилкат още за сусама, за жито, за памук и др., което се ражда.
Перницата, чилкната към отреденото място или към отредената къща, полита към селото със запалени перки и описва светла дъга. Момъкът е насочил чавгата към дома на своята любовница и вещо е пернал и измерил, щото наистина тя пада в насочената къща. Чилкането чавгите не е лесна работа. Затова се изисква опит и умение; ето защо по-младите момци почват да се упражняват още от Св. Атанас — по- рано не бива. Всеки гледа да се отличи на Заговезни, т.е. чавгата му да излети по-високо и като опише светла дъга, да падне непременно в насочения двор; всеки промах се посреща с присмехи.
Освен в двора на любовницата си момъкът хвърга от тия стрели и в дворовете на другите моми, които са по-отлични и хубави. Хвъргането на тия стрели в дворовете на момите съставлява за самите моми една голяма чест, голяма гордост; ето защо всяка мома, па и домашните, грижливо посрещат и прибират всяка такава, пратена от момците стрела и на другия ден се прави справка: коя мома е почетена с повече стрели; момата, на която са изпратени най-много стрели — дадена й е атестация, че е най-хубавата, най-вредната, най-любимата в селото. Тежко и горко на оная мома, на която тая вечер се не изпрати нито една стрела. Домашните, които знаят тоя обичай, понеже в младини и те са вършили същото, още през деня са приготвили в чъбри, котли и други съдове вода, готова за гасене, дето би се появил огън от запалените стрели. Върху къщите, които са покрити със слама, върху кошарите, копите със слама и пластовете
със сено са изправени дългите снопеня ритли, та по тих се качват домашните да гасят запалените стреля, защото туй чялкане много пъти се е свършвало с нещастни пожари: паднала е чавга на някой висок купен и додето да се покатерят да го угасят, плявата или сеното, или покривът на кошарата, или къщата е пламнала, Ето защо върховете на копните, както и покривите се застилат с намокрени чулове или вехти черги.
Тоя обичай срещнах в цяла Югоизточна България, т.е. в Хасковско, Старозагорско, Новозагорско, Чирпанско, Ямболско, Айтоско, Карнобатско и Бургаско. Срещнах го в Силистренско, Варненско, Провадийско и Добричко. В Западна България тия стрели няма.
В с. Риш срещнах чилкане, но тамо няма стрели (чавги), а има лугачки, които туйкат тая вечер. Лугачките са две пръчки от тръст или „камиш“, от които едната е намазана с катран — тя е лугачката, а другата пръчка служи, за да се чилка запалената лугачка. Направата на лугачка се вижда в рис. № 170. В Брястовица намерих същия обичай да се чилкат логачки, но тук логачките са от кал направени и на пет-шест места има прокарана прахан. Логачките са топки и длъгнести цилиндри, представени в рис. № 171. Тия логачки се сушат край огнището или в пещта, след като е изваден хлябът, та стават твърди. Тая вечер момците, като запалят праханта, хвъргат логачките в къщите от върха на селото с помощта на прашка. (Подобни логачки донесох в Етнографическия музей през 1905 г. и тамо всеки ще ги види.)
В Разложко, с. Якоруда, Драглище и др. села съществува същият обичай, само че тук чилкането на стрелите става с помощта на лък и тетива. Казах по-горе, че и тук правят олелия, наречена гаро (жар, прйгар, угар, угарче, загаря, отгоря). Като се запали гарото и издигне силен пламък, момците почват да хвъргат приготвените си още от по-рано запалени стрели. Стрелата е направена от борова сърцевина и е напоена с боров катран, та гори от само себе си. Тия стрели тук са по-дълги от чавгмте и по-тънки.
На върха на стрелата се лепи катран от колата и когато ще я хвърлят, запалват върха с тоя катран. Като пламне добре, стрелата се полага в длаба на самострела и с петела, като се откачи тетивата (жицата), тя тласне силно стрелата и тя полита към даденото й направление.
Самострел е уред, какъвто употребяват децата, само че тук е по- гол ям. Обръчът е лъкът, с който се опъва тетивата; тетивата жица от жила и дъска с длаб.
Тия стрели момците хвъргат в дворовете на любовниците си или около къщите им.
Тоя обичай съществува в Родопите и Южна Тракия; той съществува и във всички села в Източна България, във Варненско, Добрич, Силистра, Балчик, Тулча и пр., села, които са преселени из Одринско, Лозенградско, Димотишко, Кешан, Малгара, Дедеагач и пр. места в Югоизточна Тракия през миналите руско-турски войни.
Из: Димитър Маринов - Избрани произведения в 5 тома "Религиозни народни обичаи"