ПЪТУВАНЕ ДО ГНИЛОТО СЪРЦЕ НА ЕВРОПА

Джефри Титфорд – депутат от Европейския Парламент

(Публикация в изданието “Вести от ОНГЪЛ”, бр. 6, февруари 2005 г.)

Искам да ви отведа до сърцето на Европа – гнилото сърце, както се изрази Бернард Коноли.
Елате с мен, както сценария на филм от 1960-те години би казал, “В слънчевия Страсбург, дом на Европейския Парламент”.
Как бих искал вие да бъдете тук. Колкото и фрапиращ да изглежда нашият живот, подчинен на високите самолетни скорости, аз се чувствам винаги обезкуражен и обезверен, когато заедно с моите колеги, на цената на огромни разходи, се събираме там всяка четвърта седмица, на теория в служба на демокрацията. Докато съм там, аз ставам още по-обезверен, след като от мен се изисква да гласувам за наистина стотици и стотици допълнения на директивите и регулациите, които движат “Европейския проект”. Всяка една – всяка следваща от тези директиви може да стане причина някой трудолюбив мъж или жена да загубят работата си, може да разбие семейство, дори може да коства живота на някого.
Елате . . . Помогнете ми да се справя с непосилната задача, с която трябва се справя, ако искам да изпълнявам своите задължения съвестно . . .
Помогнете на моя екип, който трябва да събере докладите за проекто-директивите, проекто-регулациите, внесените за разглеждане резолюции и всичко останало, за което от мен се очаква да дебатирам и гласувам. Пада огромно четене, а съдържанието е печално.
Обемът на материалите е такъв, че дори при най-големия ентусиазъм на света е необходим много по-голям екип от този, с който разполагам. Ние се опитваме да бъдем експерти в обработката на материала. Това е рискована работа. Ако допуснем грешки, аз бих изпитал огромно съжаление за тези, които без да искам съм предал.
И така, аз трябва да ви се доверя, че ще приготвите обобщение на всеки даден доклад, което да е максимално акуратно. След това преминаваме към следващия етап на парламентарния процес. Вземаме участие в заседание на нашата политическа група – започнато предишната седмица – посветено на това колко време за изказване ще бъде отделено на всеки от нас.
Предвиденото време е разпределено съгласно големината на всяка политическа група. Тъй като нашата група е най-малката, ние обикновено получаваме между 7 и 10 минути на ден, които трябва да разпределим между 16 депутати. Ако аз и моят колега Найджел Фарадж имаме наистина голям късмет, на двамата ще ни се паднат по две сесии за изказване за една седмица, всяка с продължителност от 90 секунди.
Това време е абсолютно фиксирано. Просрочиш ли го с няколко секунди, гонгът удря и микрофонът ти е изключен. Дебатът секва. Аз може да говоря за съдбата на британските фермери (с най-висок процент на самоубийства в страната – бел. прев.), но ще ме видите говорещ в звуков вакуум, докато “дебатът” се прехвърля на друг “подгонен” депутат.
Никой, доколкото аз мога да преценя, не слуша въобще нашите изложения, освен назначените професионални преводачи. А ние говорим тук за фундаменталните свободи на милиони хора.
И така, преминаваме през този фарс, тази пародия на демократичен процес и сега идва времето да се гласува. Сега и само сега парламентарната зала се изпълва, често до нейния капацитет. Депутат след депутат заемат своите номерирани столове, поставяйки техните електронни карти в уреда за гласуване.
Такова съвестно отношение към задълженията заслужава адмирации, ако не се вземе предвид, че ако те не са там за гласуването, техните дневни (солидна сума) ще бъдат отрязани с 50 %. Ако те не изпълнят другите изисквания за присъственост, секретарските им средства се отрязват с 50 %.
За малко повече от един час на полукръглата сцена от нас се очаква да гласуваме повече от 200 пъти, по едно гласуване всеки 20 секунди – всяко от тези гласувания имащо директно отражение върху живота на стотици, понякога милиони хора. Всичко това, ръководено от умиращия от скука така наречен президент, който седи отпред; нали светът толкова обича изтощения брояч в голямата зала за бинго.
По-големите политически групи понякога имат своята версия на диригент, който е ангажиран в барокови театралности, разпервайки ръце, показвайки палец – долу или горе, за да показва на своите членове как да гласуват . . .
В момента, когато гласуването свърши, парламентарната зала се изпразва като киносалон, обхванат от пожар.
Запомнете: В този парламент няма внасяне на депутатски проекто-закони. Нито един закон или резолюция не произхождат от парламента. Всяка директива или регулация е написана от комисията, минава през фарса на гласуването и става Европейски Закон.
Че те ще станат закон, е нещо предопределено. Дори ако парламентът, поразен от някаква голяма аномалия, реши да гласува против, това няма да има никакво значение. Резолюцията тогава минава през допълнителен процес, наречен “помирителен, където гласуването може да бъде анулирано и декретът утвърден.
Нашите гласове не могат да контролират дори една директива. Ние сме там единствено, за да въплътяваме илюзията за демокрация, осигурявайки облицовката на това, което е фундаментално недемократичен процес. Съставът може да се смени, но представлението винаги продължава, актьорите си прибират заплатите на касата и хукват, за да не изпуснат банкета след него.
Наивно, когато аз и моите колеги бяхме избрани за депутати, ние си мислехме, че заемаме централно място, близко до сърцето на целия проект, където ще получим информация за това, което Европейският съюз наистина е и се стреми да постигне, като ще можем да информираме нашите избиратели, които иначе са лишени от каквато и да е реална информация . . .