Българска история |
 |
| ИМЕ НА ФАЙЛА |
+ |
- |
| ДАТА |
+ |
- |
|
|
|---|
Клането на СтараЗагораБългари
4 ч. ·
НЯМА ДА ЧУЕТЕ И ДУМА ПО ТЕЛЕВИЗОРА ЗА ТОВА.
⬤ 146 ГОДИНИ ОТ КЛАНЕТО В СТАРА ЗАГОРА.
НА ДНЕШНИЯ ДЕН НАСЕЛЕНИЕТО В ГРАДА Е НАД 25500. САМО СЛЕД ПЕТ ДНИ ЩЕ ОСТАНАТ ПО-МАЛКО ОТ 1000 ЖИВИ БЪЛГАРИ. ТОВА НЕ Е АНТИ-ТУРСКА ПРОПАГАНДА. ДНЕШНИТЕ ТУРЦИ НЯМАТ ВИНА ЗА ЗВЕРСТВАТА НА ТЕХНИТЕ ДЕДИ.
ТОВА Е САМО ИСТОРИЧЕСКИ ФАКТ.
Турската армия и башибозука на Сюлейман паша (евреинът Соломон Леви) избиват 14 500 българи от града и селата, а други 10 000, млади момчета, девойки и жени са отвлечени живи в Турция. (не се чудете от къде са русите и бели актьори из турските сериали). Значителен брой българи са избити и в старозагорските села по пътя към Стара Загора. Напълно е избито населението на Раднево (4000 души) и с. Любенова махала (1000 души). Подобна е съдбата на Нова Загора и други селища в района.
Според свидетелствата на професор Любомир Костов, записани от неговия баща Димитър, наред с турците участвали и кърджалии, които били подпомагани от евреите в града. Според записки на очевидци, хора са одирани живи, печени на кол, приковавани и разпъвани на кръст. На бременни са разпаряни коремите и са вадени неродените деца. По заповед на Сюлейман паша бил образуван специален лагер на мястото на днешния паметник на Свети Георги, където войниците дни наред изнасилвали заловените жени, млади момичета и деца и измъчвали по най-дивашки начин. Карали ги да им играят голи хоро и садистично се гаврели и забавлявали с нещастните жени, загубили семействата си. След издевателствата тези жени и момичета били откарани като роби в Цариград и Одрин.
(Документите и разказите на очевидци са събрани в сборника „Пъкленият ритуал. 125 години от Старозагорското клане“, Донка Йотова.)
В църквата „Св. Троица“ са изклани 2500 души. Изколват и събралите се в „Св. Богородица“ и „Св. Николай“. Храмовете са обстрелвани с артилерия и изгорени. Това е най-голямото документирано клане в българската история и един от най-трагичните моменти за Третата българска държава.
Градът е изгорен до основи и обезлюден. Малкото останали живи се спасяват с бягство в Северна България, където престояват до пролетта на 1878 г. Много от тях не се завръщат повече в Стара Загора. Тогавашните съвременници смятат, че повече на това място няма да съществува град.
ПОКЛОН ПРЕД ПАМЕТТА НА ЗАГИНАЛИТЕ!
ПРОСТЕНИ ДА СА УБИЙЦИТЕ!
СИЛНИЯТ НАРОД ПОМНИ И ПРОЩАВА!
Има и едно положително следствие от клането в Стара Загора.
Известно е, че Сюлейман паша имал за задача да прехвърли Балкана и да отиде на помощ на Осман паша обкръжен от руската армия в Плевен. Това ако е било осъществено войната свършва с тотално поражение за Русия, а Плевен и повечето български градове щяха да последват съдбата на Стара Загора. Милиони българи щяха да бъдат изклани както бяха изклани арменците през 1915 г. и гърците в Мала Азия през 1922 г.
Но Сюлейман разбира, че малкия отряд от български опълченци се укрепва на Шипка. Той е можел спокойно да избере да мине през други два неохранявани прохода, като дори този към Троян е по-бърз нисък и по-удобен за преминаване с оръдия.
Обаче той се подвел по лесната победа и пировото клане в Стара Загора и нарочно тръгва към Шипка за да изколи останалите разбунтували се неверници. Смятал го за толкова лесно, че дори пише писмо до султана, че вече е прехвърлил Балкана. Но в Шипка удря на камък.
Може да се каже, че жертвите в Стара Загора спасяват жителите на Плевен от клане и нещо повече, със спирането на Сюлейман при Шипка се дава време на русите да превземат Плевен и така се обръща хода на войната изцяло в полза на руската армия.
|
|
Справка за населението в Крим през 1944 г-2В общи линии, кримските българи са заселени на първи поглед именно в места, където имат свои сродници и сънародници в лицето на башкирите и марийците, другите градове, трябва да гледам, къде се падат географски.
|
|
Справка за населението в Крим през 1944 г-1Българите са третия по големина етнос в Крим през 1944 г, ако въобще въпросните кримски татари са татари, а не са и те българи, щото като им гледах танците и хората, ми те сичките са български;))) Крим винаги е бил български - Джалда
https://bessmertnybarak.ru/…/deportatsiya_krymskikh_tatar/
|
|
Иванчо ХаджипенчовичВанина Константинова Костадинова
Българинът, подписал смъртната присъда на Левски, после станал депутат
Национален резил е вграден в темелите на българския парламентаризъм. През 1879 г. Иванчо Хаджипенчович е избран за депутат в Учредителното събрание.
Той сменя феса с калпак, маха турските ордени от сетрето си и намества достолепната си снага в залата на събранието.
Уникалният автограф на Иванчо стои на две места в нашата история. Под смъртната присъда на Васил Левски и под Търновската конституция. Хаджи Иванчо Хаджипенчович е роден през 1822 г. в Русчук. Учи право в Париж, връща се и начева бляскава кариера.
Валията на Дунавския вилает Мидхад паша възлага на Иванчо да се заеме с асимилаторската политика. Идеята е да се открият смесени турско-български училища, които лека-полека да претопят българщината. Иванчо старателно заляга над проекта.
Усърдието на Хаджипенчович стига до ушите на самия падишах. През 1868 г. той е извикан в Цариград, назначен е в имперския Държавен съвет и Върховния съд. На гърдите му светва първото отличие. "Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас", съобщава вестник "Турция" през 1869 г.
С времето декорациите се множат и Ботев го нарича "обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки".
През 1872 г. Иванчо Хаджипенчович пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст Иванчо има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. Сега обаче наградата не е орден, а високата чест лично да осъди Апостола на свободата и неговите сподвижници.
Заедно със Саиб паша и Шакир бей той е командирован в София. Тук към тричленката са прикачени още неколцина турци и българи. Само за "цвят", без право на глас. Съдебният състав е натоварен с тънката мисия тихомълком да се разправи с революционерите.
Европа, където се е образовал Иванчо, не бива да разбира какво се случва. Като ловък юрист, върху него пада тежестта на задачата. Саиб паша и Шакир бей си нямат хабер от правораздаване и разчитат на него да изпедепца присъдите с французка перфидност и ориенталска жестокост.
Процесът започва на 9 декември в Софийския конак. Десетки бунтовници са изправени пред трибунала. До десницата на Иванчо стои един дивит - перодръжка и мастилница в специална кутия. Инкрустирано със златни нишки и смарагди, това съоръжение е дар лично от Мидхад паша.
Иванчо топи перо и парафира присъда след присъда. Той се подписва само с Иванчо - без фамилното име, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и храчки. На 14 декември 1872 г. е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият юрист стиска перодръжката и полага лаконичното Иванчо.
На 14 януари 1873 г. и Васил Левски е пратен на бесилото.
След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст: "Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване."
Иванчо прибира дивита, пие едно кафе и се прибира в Стамбул. След Априлското въстание през 1876 г. нему е възложена друга важна мисия. Назначен е в комисия, която да разследва събитията. Иванчо посещава Батак и Перущица и заедно с Блек бей изготвя доклад за кланетата.
Легендата гласи, че той скрепя документа с една отрязана детска ръка.
Внушението на правника е, че човешкият живот не бива да се отнема без съд и присъда. Само буквата на закона, какъвто е случаят с Левски, може да прати някого на смъртна казън. Изгрява свободата и Иванчо Хаджипенчович отново е на гребена на вълната. В началото на 1879 г. са насрочени избори за Учредително събрание.
Иванчо ефенди закономерно се кандидатира. Печели със смазващо болшинство в Русчушки окръг. Понеже огромната част от електората е неграмотна, изборът е проведен с бобени и царевични зърна. Бобът маркира "за", царевицата - "против". Иванчо събира фасул за три казана чорба!
Хаджипенчович е от най-достойните депутати, защото е посочен от самия народ. Освен по избор в събранието участват още три вида представители: по звание, членове на учреждения и дружества и назначени от императорския комисар княз Александър Дондуков-Корсаков.
Събранието е открито на 10 февруари 1879 г. в Търново. Заседава в бившия турски конак, където Иванчо усеща нещо особено да витае във въздуха. Това е духът на Васил Левски. След залавянето му той е разпитан за първи път тъкмо в този конак.
Депутатът шмърка щипка енфие, за да си избистри главата и да бъде полезен ковач на конституцията. Хаджипенчович не е пустословец, по време на заседанията взема думата рядко. Само когато се наложи да вгради своята мъдрост в основния закон на княжеството. Иванчо се намесва само когато колегите му са кривнали в неправилна посока. Изказва се единствено по животрептящи, съдбоносни въпроси.
Такъв е въпросът за депутатския дълг. На 14 март става ясно, че Тодор Хаджистанчев е напуснал събранието в знак на протест срещу Берлинския договор. Пламва дебат около неговата постъпка. Повечето народни представители я осъждат, но се чуват и гласове за правото да си хвърлиш депутатската карта.
Иванчо Хаджипенчович пледира, че никой не може да дезертира, защото е избран с много народен боб! "Депутатите не трябва без позволение да оставят мандата си; те са длъжни да искат отпуск, а оставка да им се не дава", отсъжда той.
На 7 април Иванчо отново е на своя пост. Този ден се дискутират ордените, към които Иванчо ефенди има особен сантимент. Конституцията забранява носенето на ордени и медали от цивилни лица.
Въпросът обаче е за обратното действие на закона. "Аз мисля, че не можем да запретим да се носят приетите досега декорации", казва Димитър Моллов. "Секий може да има в къщата си цели сандъци, пълни с декорации, но да ги носи не може", контрира го Никола Михайловски. "Г. Пенчович се съгласява с г. Моллова, че законът не може да има обратно действие; той разбира решението на Събранието за бъдещите декорации", хроникира парламентарният секретар.
Същия ден се решава да има или да няма Държавен съвет. Невежи като Драган Цанков го наричат "съдилище" и са категорично против. Иванчо става и доказва, че не е "съдилище", а "съвет управителен" с изключително полезни функции. "Аз съм бил - аргументира се той - единадесет години в Държавен съвет и зная твърде добре какво той върши. Ще видите, че без него нашата управителна машина скоро ще спре."
Съдбата на Държавния съвет е решена от Петко Славейков. Преди да гласуват депутатите го питат що за птица е това. "Слушали ли сте, че в Цариград султанът си има дембели? Ето такава "дембелхана" искат да има и у нас", обяснява дядо Славейков. "Всички след това бяхме против", свидетелства един народен представител.
Иванчо Хаджипенчович уважава вишегласието. Макар и без ордени и Държавен съвет, той подписва Търновската конституция. Денят е 16 април 1879 г., часът - 2 подир пладне. Иванчо вади златокования дивит и завърта подписа си под основния закон.
Иванчо обаче е пророк. Оказва се, че България наистина не може без Държавен съвет. На 27 април 1881 г. Александър Батенберг извършва преврат. Князът суспендира конституцията и въвежда т. нар. режим на пълномощията. С Държавен съвет, в който влиза и неизбежният Иванчо Хаджипенчович.
По това време Иванчо е член и на Върховния съд. Точно както е било по време на игото! Но не само това... Той вдига къща на 150 м от мястото, където е обесен Васил Левски. Включва се в комитета, който събира средства за вдигане паметник на Апостола. "За Бог да прости!", отронва палачът и пуска няколко гроша в касата.
Иванчо готви и слово за откриване на монумента. Смъртта обаче го прибира на 25 март 1894 г. Година и половина по-късно, на 22 октомври 1895 г., е осветен паметникът на Апостола на свободата. Без Хаджи Иванчо Хаджипенчович.
|
|
Капитан Петко войвода7 февруари 1900 година - умира Капитан Петко Войвода!
300 битки и 33 куршума в тялото за България...
Умира в нищета,смачкан от тези,за които се е борил..
"Така умира Капитан Петко войвода в своята освободена Родина, ненавършил още пълни 55 години, преждевременно телесно състарен и сломен от тежките побоища в Ич Кале, от мръсните клевети и трагични разочарования. Въпреки мразовития зимен ден погребението му е тържествено — хората, както е известно, на погребение са щедри. Всички са мрачни, някои плачат и плачат искрено, само върху Петковото лице е застинала една загадъчна усмивка, сякаш в последната минута той е разбрал нещо много смешно, ала не е имал време да го изрече. На какво се е усмихвал Капитан Петко Киряков в последния си час? Дали на избавлението от непоносимата болка? Или от задоволство, че е извървял пътя си прав, или пък се е надсмивал над мързеливата човешка правда, която винаги идва след ковчега на мъртвеца, ако тя изобщо благоволява някога да дойде! Неизвестно! Легендарният капитан потъва в гроба заедно със своята весела тайна. Преселва се във вечността последният рицар на хайдушкия деветнадесети век, един гигант - по дух и тяло, както Страшимиров го нарича — смел и благороден Гъливер, който има нещастието да надживее своята борческа епоха, за да попадне в царството на коварните джуджета. Джуджетата го умъртвяват — наистина, но неговият огнен дух вместо да гасне - все повече свети и сгрява сърцата ни с благородния си пример, с кристалната си чистота и с щедрата си саможертва пред олтара на България."
„Капитан Петко Войвода” - Николай Хайтов
|
|
Надписът на чешмата на лобното място на Злати войводаВсе ме дърпаше тва село Злати войвода, колчем мина през него, то само мангафляк сега са мота, но нещо се ма дърпаше, па виж, то преди се казвало село Джиново... Значи имало защо да ме дърпа... Та на връщане, воланът на Нивата сам зави натам, де се казва. Но от главният път, няма никакъв знак, който да казва, че в тази отбивка е лобното място на Злати войвода! На секви глупости се слагат кафяви табели, антични крепости, римски бани, разни други простотии, но за истинските Българи, почит нема! Чешмата е скрита в некви паркови пристройки, не че лошо го е направил човекът, ама лобното място, не го виждаш, ако не е шуртенето на водата, обилна планинска вода с голям дебит! Поклон! Слава на Тангра! Резлиите гнусни са изчегъртали славните му думи! "Докле е Стара Планина... глава не прекланям!"
Ажена Расате
Браво на него отишъл е във Валхалла....всъщност как се казва нашата валхала...
Йордан Стайков
Ажена Расате Бой Терек. Отишъл е в клоните на Бой Терек, където живеят алпите!
Ажена Расате
Благодаря.....
====================================
На мястото, където загинал Злати войвода, още тогава българите издигнали чешма, която и днес заедно с близката рекичка носи неговото име.
Неуловимият размирник хайдутувал до 1810 г., когато бил предаден. Един ден като отивал сам да накаже тежко провинилия се ходжа на с. Налбантларе (днес Ковачите, Сливенско), бил обграден от многобройна потеря до една малка река близо до село Джиново, днешното Злати войвода. Злати се отбранявал и не се давал. Страхувайки се и този път, че българинът може да се изплъзне, турците довели кръстника му, знаейки че по тогавашните обичаи кръстник се тачи дори повече от баща. Под страх, че ще затрият целият им род, кръстникът бил заставен да моли войводата да се предаде. Злати не се хванал на тези уговорки и продължил борбата. След време свършил фишеците и изсипал барут, за да го напълни в пушките. Случайна искра обаче взривила барута, подпалила му дрехите и го ослепила. Едва тогава неприятелите посмели да се хвърлят срещу него, но дори и ослепен, войводата развъртял ятагана и посякъл много глави, преди сам да бъде повален. Главата му била набита на кол в Сливен. За да видят къде се крие необикновената му сила, поробителите разпрали тялото му. Както разказвали по-сетне открили, че сърцето му било „чаталесто“ (сиреч Y,бел. ред.), но под мишниците си нямал криле. (сиреч IYI, бел. ред.
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%97%D0%BB%D0%B0%D1%82%D0%B8_%D0%B2%D0%BE%D0%B9%D0%B2%D0%BE%D0%B4%D0%B0_(%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%B4%D1%83%D1%82%D0%B8%D0%BD)?fbclid=IwAR3gTyRGY9aWWa04JMGKKWuDHtYrpwyFj7U5_hUoX3TrwibLRml_B7fQ4s0
|
|
Опида
|
|
Скити-скалпиранеНай-накрая да чета всички части на Херодотовата "История" на български! Яко! Благодаря за труда на всеки, направил ни това достояние! И сега, дами и господа, ако знаете как ще се развихрим, хахаххахаа... Та, последните генетични изследвания се чудеха и маеха как българите и индианците могат да имат, каквато и да е връзка. Ами имат, дори скалпирането е български патент! Много хора си плачат за него  Забравих, Херодот 4:64
Та, определено не са били християни, шъ знайте, хахаха...
Затова, разберете, колко елегентен бях, колко аристократичен, когато дефинирах енергията на Сомор по този начин: "Освободи Враговете ни от Нашият Път". Не уточних, обаче, как да се освободят, оставих това на действието на Сомор съчетано с личната съдба на всеки, който е срещу нас. Това е моят Меч! Мечът на Правдата и Мечът на Истината!
Иначе, ако трябваше да използвам старите обичаи... не, че нямаше възможност и не се стигна до такъв момент... м-да... втори път няма да се поддам на каквато и да е кряшенска аристократичност!
|
|
Валентин Иванов-антитенгриянство
|
|
Как станах хайдутин"Отгоре на това циганинът Мустафа взе една българка за жена от същото село Градец, а именно на тогавашният кмет Върбан Чорбаджи, сестра му по име Женда и циганинът Мустафа я обниза с турски жълтици - махмудии! И село Градец търпеше да гледа това понижение, нанесено от един турски циганин! (стр. 45, "Как стана хайдутин, Панайот Хитов)
|
|
Народ Създател1-1Хареса ми заглавието на публикацията "Народ-Съзидател" (сп. Родопи, бр. 10/1981 г.. Много е точно. Иначе, това е статия с цел патриотично-воинско възпитание, но в нея има хубави моменти. Един от тях е, опровергаването на концепцията, че Аспарух идва тукс една малка ордичка. Всъщност Летописите на Нариман много интересно описваха този момент, като броят на българите атакуващи Източно-Римската империя е 520 000 души, като една част, 500 000 акостира по море, в Тракия (в гърба на императора), а ордата на Аспарух е 300 000 българи, но впоследствие е сведена до 20 000 души. Да си припомним купона според хазарският вариант на историята:
"Кир Багъл прехвърлил Аспарух, женен за приемната му дъщеря от Утиг [Западно Предкавказие] към Волжска България, Кутраг - от Буртас в Деберджай [Добруджа]. Бат Боян, комуто Кир Багъл бил много задължен, получил целия Джеремел [междуречието на Днепър и Дон] и Плат (платото на северен Дагестан) и оттам започнал да се нарича Плат-бир [„Владетел (бир) на Плат”].
Някак си кан урумът [император на Византия] успял да измоли Кир Багъл да изкара Катраг от Добруджа, твърдейки, че хората му ужким нападали урумците. Кир-Багъл прехвърлил Катраг обратно в Буртас [лявобрежието на Средна Волга], а Аспарух и хората му - в Добруджа. Но Аспарух не бил безропотен като Катраг – ненапразно го наричали Безбрадия Атила. Наместо 60 хиляди тихи катрагови буртаси, Аспарух довел в Деберджай 300 хиляди сурови и отчаяни хунски или джунгарски българи и жадни за грабеж анчийски българи от Скития [северска Украина], за които да убиеш стотина врага било като да размажеш комар. Така урумците узнали какво е това настоящ грабеж и нападения. Да искат отстъпки от суровия Кир Багъл урумците се боели, а вече при управлението на джабгусир хакан Колин Бей поискали връщане към договорката с Атила, по която количеството българи в Деберджай се ограничавало на 20 хиляди воини. От търговията с урумците Хазария получавала голяма част от доходите си и затова Колин Бей заповядал на Аспарух да остави в Онгъла [десния бряг на Дунав] само два тумена [20 хиляди воини] със семействата си. През 681 година урумците се опитали вероломно да изтласкат хората на Аспарух от Деберджай, но част от джунгарите успели да се задържат там няколко месеца.
Разстроен от вероломството на урумците Колин Бей изпратил на Аспарух още 500 хиляди души и му заповядал да накаже врага за пример и назидание. През 681 година Аспарух на хазарски кораби прехвърлил воините си в Дебержай (Добруджа) и заповядал на хазарските българи да настъпят към южен Бирак [Тракия] по крайбрежието, откъдето хората му предварително евакуирали българите. Аспарух уговорил почти всички урумски (римски) гарнизони, заплашвайки ги с хазарската безжалостност да се върнат без бой в Станбул (Константинопол). Само от една крепост стреляли в него и го ранили, но войниците сами убили стрелящия и изоставили отбраната. В Миджан (Мизия) почти нищо не пострадало, а виж в южен Бирак всичко станало плячка на хазарските воини. Такъв разгром Урум никога не бил преживявал. Получавайки вестта за пълна победа, Аспарух обявил своите земи на Кара Бурджан за Българско царство, което станало ак-андашлък (автономен съюзник) на Хазария.
|
|
Народ Създател2-1
|
|
Ot Povoljieto do Rodopite1-1сп. Родопи бр. 5/1981 г.
|
|
Ot Povoljieto do Rodopite2-1
|
|
Поп Глигорко и неговото време-продължение1-1Данайците винаги са се стремели да смажат българското православие и да гои заменят с гръцко, погърчвайки българите, преломявайки съзнанието им, замествайки го с фанатично гръцко. Така, гръкоманът е по-върл грък и от гърка. Където това не е ставало, в границите на Соамнската империя, те са инициирали Потурчването на непокорните. Тази борба, започнала с кряшизацията (еленизацията) на чисто българксият остров Крит със светилище на Тангра, преминала през поставянето ан Данайз а цар, вместо Пеласг (Геланор), продължава дори в Българското Възраждане по времето на турското робство. Защо, иначе, каква е причината данайците да са тъй настървени срещу Българското Православие, нали става уж въпрос за една и съща вяра, православно-християнска? На пръв поглед, това е така, но данайците са наясно, че Българското Православие, крие в себе си, Българското Тенгрианство. То е катои кръвта във вените ан човека, не се вижда, ноид ава живот. И когато историческият момент е дошъл То (Тенгриянството)излиза, за да съхрани Българската Народност и Българската Държавност. Защото, дайте да не се лъжем, Християнството като вяра и религия е космополитно; неговото рождено предназначение, не е да брани народността. Затова ние, виждаме, това особено раздвоение в изповедта, мисленето и действията на православните дейци и светци.И техните дела са насочени именно към а съхраняване на равновесието - прилагайки Тенгриянството, да не нарушат догмите и каноните на Православното Християнство и неговият блюстител Вселенската Патриаршия. Това обяснява и особеностите в дейността и делото и на поп Глигорко в Асеновградско и Родопите
|
|
Поп Глигорко и неговото време-продължение2-1
|
|
Поп Глигорко и неговото време-продължение3-1
|
|
Езикови данни за миналото1-1Не знам, защо трябва да се увърта, за да се държи линията на установената научна догма. Ясно е, че вероятно става дума за наследници на древнобългарски знатни фамилии в южните склонове на Родопите и Беломорието. И то, поне от Първото бълогарско царство. И най-вече става въпрос за Тенгриани. Особено интересна е,фамилията Кара Курджали. Днешният изговор на Кърджали на турски е Кърчаали. Явно произхода на името на днешният град Кърджали, трябва да се търси и в друга посока - древнобългарската.
|
|
Езикови данни за миналото2-1
|
|
Един старинен мотив буди размисли1-1Разказват ли ви, за жените -воини, винаги става въпрос за воините на Майка Умай. Но тогавашната ни историография, няма как да има днешната дързост.
|
|
Езикови данни за миналото2-1
|
|
Булгарията - старинен музикален инструмент1-1Като чета описанието на Булгарията в статията, като музикален инструмент и неговото въздействие; като чета за тамъра на алпа Чулман в "Сказание за Чулман" и неговото въздействие, мога да кажа, че прототипа на Булгарията е Тамърът на Чулман. Говорим вече за човешки прототип на божествен атрибут, но това не пречи, Българите в древността, особено, онези, които са били почитатели и привърженици на Чулман, да са свиртели, на самият негов Тамър. В тоя ред на мисли, в "Сказание за Чулман", ние виждаме прототипа на Орфей на Балканите, чийто тамър е сменен според еладските разбирания с лира. Че това е така, ни говори и самото име на Чулман в епоса, а именно Орбай. разбира се, волжко-българският Орфей
|
|
Булгарията - старинен музикален инструмент2-1
|
|
Заселване на прабългари в Родопите и Одринска Тракия1-1Статията е написана от Райко Сефтерски и е публикувана в списание "Родопи" брой 1/1982. Като цяло, тя отразява, тогавашното разбиране за българската история, българите и Дунавска България. Тук, няма да срещнете днешната тракизация, нито пък разбирането на българската история от волжките българи, отразена в "Джагфар тарихи", "Нариман Тарихи", "Булгар Тарихи" и т.н.,къъдето се говори за "древнобългарска общност" (булгарлък). Но въпреки,това, тук ще намерите отделни важни моменти, които биха ви послужили като известни опорни точки. За мен, такъв момент е посочването на понятието "тепелък", който е в пълен синхрон с думата "тепе", чието тълкуване правих във връзка със скалните храмове в село Овчево, Източни Родопи. Топва, което можем да кажем във връзка с "заселването" на маси българи на Балканите в периода 3-7 век, а и по-рано, то трябва да се смята за целенасочено, като елемент от стратегията на Завръщането в Прародината, защото Дунавска България това е нашето Завръщане в Прародината. Колкото до Ситовският надпис е несериозно да се отнася към 7 век, аналогията на неговите знаци с българската руника от 7 век, идва от това, че единият от двата основополагащи клона на древнобългарската общност, племето имен е от Балканите, според историите на волжките българи. Големият парадокс на дунавските българи е, че те нямат съхранена писмена историческа памет за самите себе си, за разлика от другите части на българската народност. Цялото ни познание за нас (дунавските българи), като минало идва от това, какво са написали за нас, ромеите. Но, всъщност, какво ли ни интересува, когато сме се завърнали успешно у Дома.
|
|
Заселване на прабългари в Родопите и Одринска Тракия2-1
|
|
Заселване на прабългари в Родопите и Одринска Тракия3-1
|
|
Заселване на прабългари в Родопите и Одринска Тракия4-1
|
|
Рупците в Странджа1-1.jpg
|
|
Рупците в Странджа2-1.jpg
|
|
Рупците в Странджа3-1.jpg
|
|
[ xcGallery powerd by dev.xoops.org ]
|
