КАКЪВ Е БЪЛГАРИНЪТ?

Кирилъ Христовъ

Когато е дума за основния тип на един народ, винаги се пред­полага поне относителна расова хомогенност. За жалост, много народи днес не отговарят на това изискване. Под народ в наше време, в културния свят, не се разбира сбор люде от еднакъв произход, от едно тесто, а само люде възприели един език. Но североамериканските негри, които говорят английски, не са англосаксонски потомци, нито сенегалците, които говорят френски, са французи. Завоевателните нашествия на големи и малки народи и следвалият ги през векове процес на асимилация така са. объркали народите, че днес чиста раса можем да дирим само в най-дивите и най-откъснатите от света страни. Там, гдето цивилиза­цията вилнее с своите усъвършенствувани средства на съобщение, народите стават — по видими и невидими пътища — все по-смесени и по-смесени. Там за народ в идеален смисъл — люде родни по кръв — не може да става дума. Това ще рече, че трябва и при бъл­гарина, както почти при всеки друг народ в културния свят, да се задоволим с втория, макар не изчерпателно съществен, елемент на разграничение — езика.

Все пак това не значи, че понеже всички народи са малко или много смесени, те не се тъй различават едни от други, щото да не може да се намери основният тип на всеки от тях, или в тия ос­новни типове, вследствие на смешения, да не може да се тегли рязка индивидуална граница. За щастие, комбинациите и техните количе­ствени отношения са тъй разнообразни, че това е възможно дори между твърде родствени народи.

Без да влизам в по-големи подробности относително расата, без да прокарвам паралели между българина и неговите по-близки и по-далечни роднини, било съседи, аз ще пристъпя направо към н-кои черти из характера на човка от моя народ — такъв, ка­къвто го виждам днес, след като съм бил откъснат почти през третината на своя живот от него, сиреч след като съм го гледал и с любов изучавал от сгодна перспектива и после отново съм се върнал в неговата среда, гдето съм намерил някои големи и малки изменения, които живелите винаги един до друг не са имали възможност да забележат — както не се забелязва не само напре­дъка, но и изоставането назад, дори обикновената физическа старост между люде, които всеки ден са наедно.

Едно от ония качества на българина, което най-много се хвърля в очите на наблюдателя, е издръжливостта му. Смъртността в България, поради още недостатъчна уреденост, е много голяма, особено у децата — струва ми се все още рекордна в Европа. Но онова дете, което оцелее, като че е наследило здравето на погиналите. Никъде в културния свят няма такъв голям брой люде, които през целия си живот да не са имали нужда от лекар, да не знаят, какво нещо е болест, колкото се срещат в България. И то не само сред простия народ е така, а често и

сред „кекавите" интелигенти. Не съм виждал другаде селяни с такава повишена физическа издръжливост, каквато има българинът. Това най-вече личи при възможност да поставим един до друг два типа — наш и чужд — и да ги срав­няваме, напр., в някоя от ония страни, гдето работят български градинари. Чуждестранният градинар се труди по осем, та най-вече — при съвсем редки случаи — по десет часа, българинът работи през сезона по шестнадесет и повече часа. Ден и нощ. И при все туй, понеже не си цени високо труда, той, въпреки своето по-голямо напрежение, продава по-евтино. За тая своя добродетел той е в някои страни ненавиждан от местните си събратя и преследван от властите. Българската физическа издръжливост най-много пролича през войните. Вали дъжд, чичо легне в калта и спи като къпан; на утрото се протегне, поразкърши се и — нищо му. При същите условия превъзходно охраненият немец ще се вцепени от ревматизъм, а спортистът от много поколения англичанин ще легне от плевропневмония. На какво се дължи това чудовищно здраве на българина, тая свръхчовешка каленост? Най-кратко казано: на живота му в природата, на природния му живот. Догдето днес по всички краища на културния свят крещят: „Назад към природата!" — бъл­гаринът ни един ден не се е отделял от нея. И догдето тепърва науката открива, че растителната храна е много по-необходима от месната, българинът, земеделец и градинар, от векове е вегетарианец. Ще видите в богати селски къщи, гдето има облак пи­лета, агнета, прасета, да ядат черен хляб, лук, пиперки, домати, край това най-вече сирене и кисело мляко. Мислите от скъперничество ли? Съвсем не! Като дойде гост, ще му заколят пиле, па може агне или прасенце; ще хапнат и те с него. Но иначе — здра­вата природа на българина и неговата богата детска интуиция ясно му подсказват, кое е по-полезно за здравето му, без да има каквото и да е понятие за откритията на новата медицина. И виждаме, че неговият начин на хранене се възприема и въвежда и в най-напредналите европейски страни:Rohkost— сурова, неготвена вегетарианска храна. Няколко години след Великата война аз наблюдавах, как това хранене увлече цялата германска младеж. Но при някои прекалености скоро се разбра, че не може в едно поколение да се направи такава грамадна революция в храненето. Онова, което българският стомах от векове смила като нищо, с него германският и при настъргване на храната, при подправка с лимон и при най-търпеливо дъвкане не може да се справи лесно.

Смятат и чужди, и наши българина за много консервативен. Но това съвсем не е недостатък! Ако не беше консервативен, той отдавна щеше да загуби своя език, останал пет века без книга, и щеше да изчезне като народ.В говорите на най-консервативните части на българския народ има най-малко турски думи. Там турците са били принудени да се учат български. И най-много самобитно има запазено тъкмо в тия краища. Я какво е един народ без свои са­мобитни, неповторими у други народи, черти? Бледно копие на някой друг народ. Такъв народ не може да се развива в потока на своите традиции и няма бъдеще. Бих посочил на някои малки сла­вянски народи, които толкова са подражавали на немците, че са се превърнали на — развалено издание на немци.В това отношение бъл­гарската интелигенция, която тъй лесно възприема чуждото — и то главно незначителното, неважното, шлагерното, вредното — играе една противонародна роля, разваля народното дело, променя скъпоценности за фабрични маниста, като същински африкански диваци.

Германците често употребяват израза „Der dumme Bauer". Дали това не е само една носовирщина на интелигента? А какъв е нашият селянин? Българският селянин е мъдрец, разбира всичко умее да ти покаже това така, че веднага да си го запишеш — и то не като стара пословица, чувана от баба и дядо, а като току-що родена мисловна и езикова красота. Само един пример от многобройните, които съм си отбелязал. Турция е повалена, но в Лондон бездушно разтакат мирните преговори, не я оставят да подпише. Отпускари ме разпитват, какво ще стане, кога ще се свърши рая дълга работа; разправям им, кои ни измъчват, защо карат Турция да се назлъндисва. Един чичо се обажда: „А бе, господине, какво ще им помогне това на турците? То тяхната — от рогоз­ката, та на земята".

Българинът бил пестелив, скъперник, вариклечко, цепи косъм. Пестелив — да; но другите три градации липсват в основния български характер. Това знае абсолютно всеки чужденец, пътувал из България — освен ония, които съдят за българина от летните месеци, прекарани, напр., в Варна, гдето са били опарени от разни ориенталски спекуланти, които нямат нищо общо с бълга­рина. Един наш човек може да яде лук и хляб, но дойде ли гост, чужд или свой, особено чужд, той ще го нагости така, както сам на Коледа и Великден яде. И няма да му вземе стотинка за това. Роди се на българин теле. Отива радостен в кръчмата и черпи всички. Понякога се изпиват и две-три телета — нищо. Разправял съм това на немци, на чехи и на други чужденци, не им го побира глава. В очите им никаква кротка насмешливост, като че искат да кажат: „Яма че смешен бил тоя българин!" Може би само на русина е достъпна тая широта. Но при все туй българинът е песте­лив. Защото във всяко левче вижда едно късче свобода. А той нищо не обича така дълбоко, както свободата.

Нашият човек е лош търговец. Това е вярно. Но то му прави само чест.Той не принадлежи към оная категория люде,сред които се е загубила мярката, кое човек може да отработи и кое спечелва с хитрост. Когато българинът види някого с голямо състояние, той винаги си мисли: „Ех ти, дяволе! Много грехове имаш на ду­шата си! Това не се спечелва с честен труд". Смятат, че е завист. Заблуда! То е една недостатъчно осъзната идеалистическа сти­хия. Аз съм виждал ценни българи, които се срамуват, че бащите им са били търговци. Разбира се, за стопанското състояние на държавата това може да не е много сгодно качество. Но от друга страна, в някои краища на България, гдето има най-малко остатъци от идеализъм и гдето се губи българската героическа природа—безраз­лично на изток ли или на запад,-там се раждат най-много търговци. И понеже както индивида така и народът страда и умира от най-голямата своя страст, така и тия краища са изложени на най-бързо морално израждане. Здрави са, въпреки бедите на бедността, ония части на българския народ, гдето се раждат по-малко търговци. Аз съм горд, че българинът не принадлежи към ония народи, които са в състояние да изкъртят от земята и камъните и да ги продават в чужбина. . .

Българинът бил нямал организаторски таланти. И казват това народи, които дълга редица векове са се уреждали, или които в първия ден на своето освобождение са намерили у дома си всичко: пътища, железници, индустрия, дворци за своите учреждения, разкошни училищни сгради, театри, казарми и пр. и пр. и пр.Я какво беше България в първия ден на своето освобождение? Пустиня, без сто метра същински път, без ни една солидна сграда в цялата страна, поне за какво да е учреждение. Всички министерства са били поместени в едно паянтово здание на днешната улица Алабинска, което по-късно 6% девически пансион. Министърът на просветата, секретарят му и няколко чиновника — цялото министерство! — са били на­тъпкани само в една стая. Ето от къде сме захванали! Как се по­стига за няколко десетилетия онова, което днес представлява Бъл­гария, без организационни дарби?Ами може ли без тях един на-род да даде на света напълно обработена система като трудовата повинност, която много по-напреднали народи копират от нас? А в коя страна на Балканите — пък и в много страни по-далеч — коопе­ративното дело е в такъв разцвет, както у нас? Вземете само кооперативните жилища — чисто българско изобретение, българска марка. Говорейки веднъж с един виден писател у наш съседен народ върху организаторските дарби на балканци, аз бях смаян, когато чух от него, шовиниста, тия думи: „Никой от балканските народи не може в туй отношение да се мери с вас, българите. Да бихме имали ние само четвъртинката от вашите организаторски дарби, бихме ви затрили. От нищо не се боим ние така, както тъкмо от това ваше качество. Вие бихте могли всичко".

В една посока най-вече българинът обича да се подценява сам: че нямал бил воля. Инат имал бил, но воля не. Безсмислица. Инатът може да е некултивирана воля, но е все пак воля, и то в най-голяма степен. Отправен към важен обект, той е зидаща стихия. Покрай лекомисленото съмнение в волята на българина човек често ще чуе от наши хора и израза: „Българин! С главата си стена пробива!" Ето това е вярното. Влезе ли веднъж нещо в гла­вата на българина, каквото ще невъзможно да е, наведе ли тая бутрунеста глава като бик — пази се! Та нали на това се дължат всички големи и малки катастрофи в краткия политически, по-вярно, парти­зански живот на трета България? И освен това— безбройните ре­довни сътресения в живота почти на всяко българско семейство. Може би никъде в културния свет семейството не живее така трагично, както в България. Защото, когато някой член от семейството иска да наложи своята воля, той забравя, че и другите са не по-малко „инат" и ще му се противопоставят. Така е и в партизанския жи­вот. Това е най-доброто доказателство, че волята в България е едно масово качество, не качество на единични люде. Значи, сътресенията в всека област на българския живот требва да се смятат като преголям излишък на воля, като необуздана воля. Когато културата по­зволи да се съгласуват многобройни силни воли, рушенето ще се превърне в стихийно зидане.

В свръзка с въпроса за волята на българина стои въпросът за престъпността в България. Тя е твърде голяма. От измеренията — многобройни — на диаметрите на главите, направени из затворите, се установява, че грамадното мнозинство на престъпниците са обло глави (брахицефали), с индекс 80,90 и дори повече, сиреч, ако диаметърът от челото към темето е 20 см., тоя над ушит е 17-19 и повече — почти глава като диня, с еднакъв на всички страни диаметър. Тъкмо такива глави имат типично волевите люде. Това не значи, че те са престъпници. Организаторите- прусаци са типични брахице­фали, с Бисмаркова глава. Облоглави на Балканите са албанците, последните остатъци от илирийците. И ако те не са развили у дома си такава организация, която да се наложи на по-голяма територия, то е, защото са натикани в планините, лишени от широки полета, за да развият земеделие, което да легне в основата на държава с благосъстояние. Ако бяха имали възможност да се ширят, те щяха да се разчленят в цяло семейство народи — така далече са техните диалекти един от друг. Че са организатори, ясно личи от това: голям брой от най-даровитите турски везири и паши са били албанци. Ако Балканската война се бе забавила, колонизаторската вълна на албанците на Косово поле застрашаваше да залее и други полета на Полуострова и да турне развитието на албанския народ съвсем на други основи. Но на въпроса за престъпността: облоглавите повече ли са престъпници от идеалистите дългоглави (с индекс 75 и по-малко), склонни към наука, изкуство, изобщо кабинетен живот? Престъплението е акт много относителен. Има родени пре­стъпници .които вършат съвсем безсмислено пакости, зли дела.по-някога дори безкористно—просто от органическа потреба да рушат. Тая категория престъпници е сравнително малка, и в България, и навред по света. То са ненормални люде, които в неуредените страни не могат да бъдат следени, обезвредявани предварително, поставяни преди да извършат престъпление в разни приюти за дефектни ек­земпляри на хора или в лудници. По-голямата част от престъпниците са хора нормални. Т имат колосална воля и, следователно- организаторски дарби. Но ако живеят и се проявяват в една още хаотична среда, те носят с себе си възможности на премного кон­фликти. Предначертал си е някой такъв волев тип да постигне нещо-независимо едро ли или в рамките на обикновения живот — преследва го с свойствената си неотстъпна упоритост; вие му се изпречвате на пътя и той в бурния поток на своята воля ви унищо­жава, въпреки по-голямото си чувство на реалност, отколкото има идеалистът дългоглав. Гьоте казва на едно място: „Няма престъп­ление, което не бих могъл при известни условия да извърша". Може би, парадокс, но такъв, който сдържа една голяма истина. На мно­зина от престъпниците ние не бива да гледаме с отвращение. Кол­цина от тях биха били необикновено полезни хора, може би бла­годетели на своя народ, ако им е било съдено да се проявят при по-благоприятна среда. Така че престъпността в България, гдето доста хармонично са съчетани двата типа, дългоглави и облоглави, не бива да ни плаши. С постигане на по-висш ред в държава и об­щество тя бързо ще намалее.

Българинът е скептик, дори черногледец. Това е вярно. Всеки дълго робувал народ е такъв. Въпросът е, дали е то слабост или сила? Направете сравнение между един лесно вярващ на хо­рата и един скептик: кой е по-положителен човек, с по-силно чувство на реалност? Лесно вярващият, оптимист е винаги измаменият, разочарованият. Скептикът, песимиста е реалният човек. Когато открие добри качества у някого и се убеди в от него по-радостно, по-ликуващо привързан няма. Понеже предпо­лага много повече зло в света, отколкото е то в действителност, той има много повече случаи от оптимиста да се порадва и рядко да се чувствува изненадан, излъган. Но тая склонност на духа има и едно преувеличение, от което много е страдал българският жи­вот, особено културният. Българинът не вярва на своите избрани люде, на ония, които дават смисъл на колектива. „Какво добро може да излезе от България? Българска работа!" По такъв начин той не само отрича и спъва тяхното — и своето — дело, но и ги унищожава. Обаче по всичко личи, че тия прекалени размери на скептицизма българинът вече сам обуздава. Един висш чиновник в Мини­стерството на просветата ми разправи веднъж: „Като се върнахме от погребението на Йордан Йовков, първата ми работа в министер­ството бе да напиша заповед за назначението на един български поет на служба, който неотдавна бе много безсмислено уволнен". Така преждевременната смърт на избрани българи почва да сепва и да служи като коректив, като творческа сила. Съзнанието на българинът расте и не е далеч времето, когато той няма сам да се обезглавява — и в политиката, и в културния живот.

Свързано с непрекаляващия скептицизъм у българина е и едно друго съхраняващо душевното му спокойствие качество: липса на експанзивност. Българинът не си отваря душата пред всеки срещнат, дори когато е пийнал и в следствие на това снел задължи­телната в обикновения живот маска. Той не се прегръща и целува като русинът с всекиго, не му говори възторжено като сърбинът, макар че има много дълбоки работи да му каже, за които е чудесно усъвършенствувал своя език. В това отношение той като че не е южанин. Интелигентът и особено полуинтелигентът е дърдорко. Същинският човек от народа е мълчаливец, с поглед по-често не навън, а навътре в себе. И при веселба той обича навяващите замисленост печални пазени. В същност кои ли български песни не са тъжни? Дори хороводните, ако се пят или свирят бавно. Но нима това угнетено състояние на душата не е нещо по-висше от ле­комислената животинска веселост? Нима неспирното бръщолевене на полуинтелигента е за предпочитане пред оная краткост и сдържаност, с която се отличава простият българин, въпреки това, че неговото боравене с езика е много по-дълбоко и от това на писа­теля и филолога. Той говори с изумителна икономия на средства, афористично,обича безкрайно много елипсиса (до вчера невъзможен, напр., в немския език, а днес упорито прокарван). Сравнявах един немски сборник народни пословици с нашите. Намерих па­ралели за най-важните житейски положения, една всестранно завър­шена философия на живота — и то паралели най-често много по-ценни по форма от немските. Бих затрупал главната тема на тая ся статия, ако взема да привеждам примри. Това може да сторя някога отделно, при добра сгода.

Някои чужденци — между тях и славяни — смятат българина за твърде приземен, без полет. Това е или съзнателна клевета, или чудовищно неразбиране. Обичта на българина към земята е една от най-хубавите форми на обичта към свободата. Да се стремиш да имаш свое късче нива, което да те храни, и своя колиба — нима това не е стремление да бъдеш независим, да се отървеш от аргатство, да не бъдеш наемник? Ако устремът към свобода не е полет —аз не зная, кое е полет. Още по-очевидно става, че българинът има полет, и то необикновено голям, ако хвърлим поглед на неговата военна история. Един народ без полет не може да прави такива чудеса на храброст, за него героичното не играе роля в живота, той е свит, пази кожата си, нито мечтае за подвиг — той е пихтия, мърша, не народ. Всички мъдреци на всички времена и на­роди мислят в това отношение еднакво: индивид и народ с устрем, с полет е оня, който отива смело към върховете, гдето падат гръмотевиците. Я тъкмо такъв народ е българският—типично героичен народ. Ако за чужденеца е заключена нашата писменост — може да види полета на българина поне в ония още паметни бурни години, 1912 -1918. Пък и в последвалите ги революционни сбития, гдето са запазени такива изумителни документи на храброст— лична храброст, най-голям полет, какъвто можем да си представим — колкото други народи и за век нямат, някои изобщо нямат.

Един изследовател и преводач на славянски народни песни на немски, Паул Айзнер, сравнявайки сръбските, прочути още от вре­мето на Гьоте, народни песни с българските, от които е превел 95 къса (в големия си сборник „Die Slaven"), бележи, че нашите по никой начин не отстъпват на сръбските, а в две отношения ги превъзхождат: в чистотата на любовната лирика и в легендата, от която у сърбите нямало ни помен, догдето нашата била необикно­вено богата. Да се спрем само на правото от тия превъзходства. Чистотата на народната любовна песен съответствува на чистотата в семейството— първообраза на държавата. Българският народ е, може би, още единственият в Европа, у който семейната чест се пази с най-голяма строгост, с всички средства. Не говоря за инте­лигенцията, а за народа. Интелигентът може да се примири донес­лата му зестра жена да има приятели, но човекът от простия народ или ще я остави, или ще я пребие. Рогоносецът в българското село е най-презреният човек, за посмешище, за гавра. Към него се от-насят като към подлец или като към слабоумен. Човекът от народа не може да се примири с мисълта, че някое от децата му не е негово. Една от главните причини за най-големите престъпления в българския живот е — изневярата на съпругата.Аз мисля, че не те са най-вулгарните. А верността на мъжа най-добре се видя през войните 1912-1918. Българският войник е единственият, който не е изнасилвал жени. За ония, които са с по-слабо съзнание, българинът е измислил заплахата, че куршумът улучва най-напред тъкмо оногова, който не е зачитал жените, сестрите, дъщерите на побе­дения неприятел. Има отбелязани трогателни случаи, как български воини делят с тях хляба си.

Българинът не дава две пари за своя хумор. Мисли дори, че няма хумор. А го има в прекомерно изобилие. Из глухите бъл­гарски села и градчета бихте набрали цели полкове родени хумористи, по-надарени от много немски или английски професионални фейлетонисти. Та, разбира се, никога не са написвали ни два реда; но не може ден да мине за тях, без да измислят някои нови шеги, с които да облекчат и своя живот, и живота на околните си. Бакалин, през по-голямата част на деня без работа, седи пред вратата на дюгеня си върху някой камък или на плетено четириного столче, чука и яде лешници, и не може никой от редките минувачи да му се мерне, без да му прикачи нещо. При всяка среща той ще ви разправи нова, съвсем прясна дяволия. А на нашите хумористи в литературата до скоро очите им бяха зад границата, диреха все купешкото. Преди четиридесет години изскочи из глъбините на българския дух един Ал. Божинов — феномен неизследваем, дори ако би се явил в една страна с вековна култура. Днес имаме цяло дружество на ка­рикатуристите, между които друго едно чудо на тайниците на българ­ския дух: Илия Бешков, който би правил чест и на кой да е от ония велики народи, гдето изкуството от преди вкове е у дома си. Някои от членовете на това дружество на даровити люде, като Ал. Добринов, са работили и в чужбина, портретирали са не стотици, а хиляди видни чужденци, устройвали са изложби с необикновен успех. На какво се дължи хумористическият дар у българина? Из­следванията върху хумора изобщо ни довеждат до схващането: висо­ката степен на дарба у хората и у народите винаги съдържа и хумо­ристична жилка (Това не значи, че панаирджийските и цирковите смехотворци са гениални люде). Но защо Англия от времето на Шекспир има блестящ хумор, а днес англичанинът се смее така рядко? Защо Германия почти няма хумористи — и които има не са нещо извънредно? Защо Франция и Италия пращят от хумористи? Случайно ли в Русия хумористи дава почти изключително Украйна? (Великорусия дава сатирици от типа на Салтиков). Думата е за онзи хумор, който е усмивка и сълза. Такъв хумор е елевация на болка, когато сати­рата е елевация на критика. Същинският хумор е цвете, родено в развалини. Долавя се винаги, че една част от сърцето на хумориста е разрушена: че илюзиите са угаснали, че радостите са само спомени. И все пак българският хумор е придружаван от оживителна младежка надежда. Той не прилича на никой друг хумор. И никой ху­мор не мяза на някой друг. Отсенките на усмивка и меланхолия и тука са безкрайни. В българския хумор се чувствува тъгата и на днешния ден, и на вековното печално минало. Той те прави да се срамуваш, но не те отравя. Тоя меланхоличен или гневен смях е рожба не на болно сърце, но на скръбен страдал героичен дух, здрав и добър, дух, който иска да ни оздрави. Страданието, вековното страдание, е изворът на българския хумор. Той е освобождаваща от страдание сила. Много здравите, сиреч много силните и щаст­ливите народи, нямат хумор. Лицата на люде от такива народи до-биват сериозното изражение на физиономиите на животни, лишени от светлината на смеха.

Като не забравям, че пиша не книга на темата „Какъв е българинът?", а само една статия, аз требва да се огранича с бегло на­белязване на главните черти от основния тип българин. Не ще съм­нение, че може още много добро да се каже за него. По-малко можем да се съмняваме, че и той — като всеки друг основен представител на своя народ — има и негативни страни. Но тъкмо както в приро­дата чрез сянката ние чувствуваме светлината, така е то и с отри­цателните страни в характера на един народ. Ако всичко би било само светлина, ние бихме загубили изобщо смисъл за светлината, не бихме могли повече да я перципираме. Важното при случая с бълга­рина е, че положителното е толкова много и така съществено, щото може да се говори само за него, без да има нужда да напомняме по­втаряните засилено отрицателни негови прояви, които при това са от такова естество (напр. грубостта му, прословутата завист и пр.), че с напредване на културата от само себе си ще изчезнат, защото далеко не са неизменима част на характера, а само следствие на една временно по-низка степен на духовно развитие. Аз сам съм бичувал, особено в своите младини, някои от тия отрицателни качества на българина. Всеки мислещ човек обаче ще разбере, че в такива случаи гневът на един поет е една от най-животворните форми на любовта. Още повече, ако се обърне внимание на доброто, което в разни времена, в стихове и проза, съм изтъквал, че българинът носи в основите на своя характер. Аз бих могъл да дам дълъг ред цитати, за да посоча това; но оставам тая работа да из­върши някога друг някой. Все пак не мога да се въздържа да не цитирам в края поне едно малко стихотворение, между най-неизвестните ми, в което мисля, че съм успял с голяма икономия на средства да нахвърля образа на българина в главните му черти. Ето това писано през войните стихотворение — „Силата на българина" — включено в най-бездушно хуления дял на моята поезия, „Победни песни":



Велик с безшумний свой живот, | Най-кроткият в света орач —

ти нямаш себе равен | това е войнът наши!

в борба неравна — о, народ | Чуй песните му — те са плач,

през векове забравен! | а нищо го не плаши !

Привел глава и мълчалив. | Той вкове бе принижен

какви беди не среща? | пред силни и пред слаби;

Така безкрайно търпелив — | но кой позна го него ден,

със тая кръв гореща! | когато меча сграби?

Мъдрец — с такъва гръб широк — | Къс вик, от който се смрачи

на що не найде сгода? — | в полята и в горите:

О, как многообразно Бог | „Напред!"—И светят във очи

дарил ни е народа! | на чудна бъдност дните.



Настъпването на тия дни биде отложено, защото трагедията на Световната война — и на българските войни за обединение — биде спряна на 1918 г. пред своя последен акт. Тая техника на исто­рията използуват и много драматически поети, които намират за не­обходимо между предпоследния и последния акт на една трагедия да оставят да се минат две-три десетилетия... През изтеклите два-десет и две години аз нито миг не съм се съмнявал, че 1918 г. не ни е прихлупила за винаги хоризонта; че тая година не остави нито една счупена пружина в юнашката българска душа; че пак ще дойде епоха на възход, в която най-поел е ще постигнем това, което сме гонили с меч — и тогава ще можем да разгледваме от всяка страна цялостния основен български характер.

http://www.bgrod.org/Statia/index.php?p=bylgarin-kh