Честит имен ден на Жоро от Нов Загора (специално)
Честит имен ден на Герганки, Гали, Гинки, Жорковци и други производни.
Честит празник на Българската армия или поне на това, което е останало от нея.


И искам едит на заглавието :)

Честито и от мен на Жоро и всички именяци!

http://www.voininatangra.org/modules/xcgal...ge.php?pid=7078

За всички, които днес имат имен ден-наздраве, за много здраве и за много години!

Макар, че този празник отмина незабелязано и повече от бледо тази година, аз искам да му обърна малко "внимание", различно от традиционните схващания за празника. Най-обаче, ме изумява факта, че този Ден се празнува само като ден на Българската армия, на воинската храброст, т.е. свързва се с нещо конкретно и понятийно близко до бита на обикновения човек, като по този начин се изпразва от самото му свещено съдържание. На мене лично ми омръзна по радио и телевизия да говорят само като ден на воинската храброст, защото видите ли, свети Георги, убива змея, змея на дълбините, ако трябва да бъдем по-точни. Още повече, че когато огледално обърнем числото 6 се получава числото 9 и на този ден пък, някои празнуват Ден Победы, без да знаят и самите те какво са победили, а пък другите решили, пък да го направят Ден на Европа, без да са наясно, какво точно са съградили.
Оставам настрана чевермето с гьоргьовското агне, което по никакъв начин не отстъпва на курбан байряма.
И така, кой е този Победоносец? Във всеки случай легендата, при която Свети Георги убива земя, водното чудовище, това е християнизирания вариант на древнобългарската героика Персей спасява Андромеда. Сверете двата мита и открийте разликите. Явно е, че когато се е християнизирала тая част от населението е било нужно, да се християнизират и легендите. Съставката "Пер" в името на този герой ми дава пълно основание да твърдя, че мита не е "старогръцки", а древнобългарски и отразява част от житието ни, преди напускането на Балканския полуостров или след това. Това сега няма значение. Важното е, че в самата героика Персей спасява Андромеда е кодирана идеята за победата над съдбата - лична, житейска, национална, общочовешка. Съдбата е символизирана от змея на водните дълбини. Той по-скоро символизира неизбежността или предопределението на съдбата.
Именно дълбините са съществените като идея тук, защото при своя залез Плеядите на 23 април отварят канала на вертикала Земя-Преизподня. Не бива да се заблуждаваме, че в "преизподнята" битуват само адски сили, но освобождението на "адските сили" е именно в идеята те да бъдат овладяни и победени - идеята за победата над съдбата, защото в този период от духовната история на човека, върху съдбата му значително влияят така наречените "сили на преизподнята". Те създават своите лица, образи, какъвто е и самият "змей на дълбините" или чудовището Тифон.
За да бъде победена тази съдба, Божествения дух в човека е персонифициран и антропоморфизиран, в образа и личността на героя Персей. Една идея, че победата над съдбата е във властта на човека като Божи син. Защото Персей е именно "Зевсов син", т.е. преведено на правилния български - Божи син.
Персей притежава всичко необходимо, най-вече оръжията на Ерми (Хермес) - кривия меч, огледалния щит и крилатите му обувки, с които той може да лети по вертикала между земята и Небето (типичен български шаман) и да победи земя на дълбините, именно чрез тях, отивайки над водата и нестъпвайки в нея!
Така се извършва и един ритуал на освещаване на водата, на изземване на отрицателните сили в нея.
Другото голямо тайнство, това е слизането в Преизподнята на така наречените, древногръцки, ох, извинявам се, древнобългарски герои. Това е възможно, защото Плеядите със своя залез отключват вертикалата Земя-Преизподня. Явно е, че това слизане е ставало именно в този период на годината, когато Плеядите са в своя залез и е било възможно до времето на техния "изгрев". Това нещо, няма да го намерим никъде обяснено в така наречените "старогръцки митове". Самата възможност да се слезе в Преизподнята, да се говори и да се иска нещо от нейния "владетел" е вече сигурен знак, че съдбовните й сили губят все повече своята власт над човека.
Така в духовната история и съзнанието на човека идва моментът да се освобожди идеята за "човешката жертва" като жертва на съдбата. Защото явно е, че за омилостивяване на съдбовността в жертва е отивал самия човек. Една идея, в която съдбата напълно поглъща човека. Разбира се, когато мита се християнизира по стар еврейски образец и в невъзможност да се победи съдбата, човешката жертва се заменя с агнето, така познатото ни гьоргьовско агне, за което на доста хора им капят лигите, но всъщност трябва да знаят, че се хранят с един еврейски жертвопринос, и с това не побеждават съдбата и неизбежността й.

и с това не побеждават съдбата и неизбежността й.
---------------------------------------
А с какво може да се победи съдбата и нейното следствие-неизбежността й,Йордане?
Нима не е с Вярата?!
Нима различните вери не са предопределили различните съдби на нациите и съответно на отделните части /хора/от тези нации?

СВЕТИ ГЕОРГИ УБИВА СУРА ЛАМЯ

Тодор Моллов

web

Легендата за свети Георги, който убива змей, е широко известна в целия християнски свят. Според нея на връщане от воински поход той видял една плачеща девойка край езеро в близост до град на езичници. От нея разбрал, че жителите на града почитали като бог един огромен змей, който живеел в езерото, затова всяка година му обричали като жертва по девойка, а тази година дошъл редът и на самата царска дъщеря. Напразно светецът-воин се опитвал да убеди нейния баща да се откаже от своя бог и кървавите жервоприношения в чест на чудовището, а да приеме християнската вяра, която изисква най-вече смирена доброта и милостивост. Накрая царят приел да се покръсти заедно с целия си народ само ако младия воин докаже силата на своя Бог и победи змея. Георги приседнал край езерото и като склонил глава в скутите на красивата девойка, задрямал. Изведнъж водите на езерото се разбушували и от тях се показал огромния змей, който се устремил към обречената му жертва. Девойката заплакала, една сълза капнала върху лицето на момъка и го разбудила; като скочил на нозе, той грабнал оръжието си, изрекъл молитва към своя Бог и се насочил към змея - с един удар посякъл зловонната му глава, а после го разпрал. От туловището му излезли цели всички погълнати по-рано девойки, които се радвали на свободата и се прегръщали със своите плачещи родители. Царят удържал на думата си и приел християнството заедно с целия си народ, а Свети Георги се прибрал в своя роден край, където вече били чули за славния му подвиг...

Макар че мотивът за убийството на змей е твърде древен, той навлязъл като самостоен епизод в житието на Св. Георги доста късно - това станало едва през 10-11 век, когато християнството утвърдило своите позиции и обхват далеч извън пределите на първоначалното му разпространение. От една страна, прикрепването му тъкмо към този светец иде да ни подскаже, че новопокръстените народи все още пазели старинните си митологични представи за двуединството между божествата покровители на земеделието и войната (името Георги е гръцко и значи "земеделец", но същевременно звучи близко до тракийското "херой" - герой). От друга страна, този мотив бил важен и за самите християни, които осмисляли змееборския подвиг символично - той бил доказателства за силата на вярата в Христос над вярата в много богове (езичеството).

Още в миналия век изследователите установили, че един от най-важните митове на много народи, обитаващи Европа и Азия, бил този за победата на Върховния Бог над неговия Противник - Змея на Дълбините. Присъствието му в толкова много културни традиции се дължи на факта, че всички тези народи имали някога общ произход - живеели в една обща пра-родина и говорели един общ пра-език. За разлика от нас те схващали Пространството и Времето в тяхното неразчленимо двуединство, което имало свое начало и край в рамките на един годишен цикъл. И когато идел краят на годината, отмервана по хода на небесните светила (Слънцето, Луната и някои съзвездия), те вярвали, че пространството и времето губят своята подреденост, че Вселената се разпада. Доколкото и двете важни съставки на Космоса имали своите свещени точки (Центърът на Пространството и Началото на Времето), хората вярвали, че в Края тъкмо те са станали обиталище на оная неизвестна заплашителна сила, която искала да овладее света на хората и завинаги да го държи в своята зловеща власт. Тази сила се противопоставяла на Реда и била наричана Хаос, а в митовете била представяна образно като чудовище от типа на змея (дракона, ламята).

Нашествието на змейското начало в Последното време се схващало опит за разрушение за хармонично подредения свят, сътворен в Първото време от Върховния Бог-Творец, което задължително изисквало Двубой между тях. Във всички известни митове победата е на страната на Върховния Бог, който се представял като мълниеносен Гръмовержец (от типа на древноиндийския Индра, древногръцкия Зевс или древнославянския Перун), а Змеят бива обезглавен, изпепелен или насечен на късове. И ако при заплашителното нашествие на Змея в края на годишния цикъл, Времето и Пространството са видимо намалели (някъде се представят като свити в една точка подобно на жълтъка в яйцето или на човешкия ембрион в майчиното лоно), след победата те разбухват подобно на току-що замесено тесто, и възвръщат старото си положение - Светът се създава наново. Оттук става ясно, че змееборския мит и митът за сътворението на света са варианти на един и същи първоначален мит.

След победата на Върховния Бог светът се обновявал и преподреждал отново в двуединните Време и Пространство - теквали трите реки на плодородието (мляко, мед и вино), които според времето на тяхното добиване от хората очертавали не само основните годишни сезони (пролет, лято, есен), но и основните пространствени посоки по хода на Слънцето (изток, юг, запад). Отсъствието на посоката "север" и сезона "зима" подсказва, че тяхното двуединство указва на мястото и времето на Двубоя. Сега разбираме защо в българския фолклор песните за двубоя между Добър Юнак (с черти на Върховен Вселенски господар) и "лютия змей" се изпълняват на големия християнски празник Коледа (25 декември) - той наследил най-важния годишен обред от предходната епоха, който се празнувал в деня на зимното слънцестоене (21 декември).

И така, митът за Двубоя между Змеебореца и Змея на Дълбините бил своего рода инструмент (средство) за преодоляване на най-критичния момент в ритмиката на Космоса - при прехода от Стара към Нова година. Тъкмо тази негова характеристика му позволила да бъде приет за Основен мит, чрез който били преодолявани и много други календарни ситуации, които се схващали като критични (преходни) - например преходът от един сезон към друг. Затова в българския фолклор характеристиките на змееборци имат светци, чиито празници са в близост до моментите на смените на сезоните - освен Св. Георги такива са още Св. Петър, Св. Илия и Св. Димитър.

Вече отбелязахме, че прикрепването на мита за убийството на Змея към фолклорното житие на Св. Георги е сравнително късно явление и трябва да се обвърже с митологичните представи на народите, които приели християнството малко преди 10-11 век. И макар че и други светци са описвани като змееборци, най-популярен е Св. Георги, а това без съмнение подсказва голямата роля на неговия празничен ден (23 април) в техния езически календар - както знаем, змееборският сюжет се свързва най-вече с новогодишния преход. Така въпросът, на който трябва да си отговорим, е каква е връзката на 23 април (или на дата, близка до тая) с някакъв край на Старата и Начало на Новата година.

Всички знаем, че ходът на Слънцето очертава четирите годишни сезона, чието начало е в точката на най-слабото му греене - вярвало се, че годината "умира" в точката на неговата "смърт" през зимата (към края на декември денят е най-кратък, а нощта най-дълга). В миналото знаели за още едно годишно начало, което ориентирали по хода на Луната - то се падало в ранната пролет, на 1 март. Очевидно, 23 април не попада в нито една от двете важни календарни ситуации - тази дата е по-близка до времето, когато се сменят сезоните пролет и лято. Тогава земеделецът виждал как всичко посято от него започва да расте буйно (цъфтели плодните дървета, оформяли се житните класове) и той с радост предчувствал богата родитба. Тогава и овчарят изкарвал за пръв път на обилна паша своето стадо, в което до своите майки припкали и младите агънца. И макар нищо по Земята да не давало знак за някакъв Край на годината, митологичната вяра карала хората да внимават - по традиция те се вглеждали към нощното Небе, където ритъмът на Времето се отмервал от още едно небесно светило. Това било съзвездието Плеяди (нашият народ го нарича Власци, Квачка или Кокошка с пилета), което през цялата година също очертава "свои" четири сезона, и подобно на Слънцето има две важни положения, но те се виждали само в полунощ. През ноември то било над главата на наблюдателя и в този момент поемало характеристиките на Полярната звезда (и съзвездието Голяма Мечка) като "пъп" на нощното небе (един вид Център на Небето, който очертавал невидима вертикална линия между участниците в обреда и Бога). От април до юни то не се виждало на небосвода и се вярвало, че е "под" наблюдателя, в Долния свят (Преизподнята), поради което си го представяли и като вредоносно чудовище. Ето тази втора важна ситуация хората смятали за свързана с хода на Слънцето, което през това време се въздигало на дневния небосвод и греело все по-силно (за да стигне в средата на юни своята върхова точка, когато денят е най-дълъг, а нощта най-къса).

И тъкмо защото на 23 април вечерта след залеза на Слънцето съзвездието Плеяди също залязвало, но се показвало на изток едва в началото на юни, хората вярвали, че Слънцето "посича" змееобразното чудовище (митологичен образ на Плеядите в тази позиция) и то се скрива под земята. Допълнителен повод за тази битка били поразиите, които в края на звездния годишен цикъл вършел този митологичен Змей на Дълбините - в периода между април и юни той унищожавал труда на земеделеца чрез унищожителни градушки (затова наричали Змея с името хала, което на гръцки език значи "град, градушка") и пращал неизлечими болести на стадата. След приемането на християнството довчерашните езичници разпознали в образа на Св. Георги едно свое по-ранно божество на възмъжаващото Слънце и в техните представи той се превърнал в млад воин, победител на чудовища (нашия народ ги нарича змей, ламя или хала).

Днес легендата за Св. Георги и ламята е само фолклорен спомен от времето на нашите прадеди, които искрено вярвали, че той наглежда посевите и стадата и в случай на нужда ги защитава с оръжие в ръка. А може би той все още язди своя бял кон призори по росните ниви на ония, които с благочестива вяра, труд и пот на челото осигуряват нашия хляб...

Ако погледнем вярата от чисто духовен аспект, ако тя не е съпроводена с дела, никак не ти помага, защото ти приемаш едни божествени енергии чрез нея, но не ги прилагаш, или не знаеш как да ги приложиш, задържаш ги в себе си и се калцираш, вкаменяваш се, все едно си погледнал главата на Горгоната Медуза.
Персей не просто вярва, той знае, как да убие змея на морските дълбини и притежава необходимите оръжия за това.