В памет на жертвите от Възродителния процес

Моделът на сблъсъка Разследването за насилствената асимилация на българските турци е по документи от архивите на БКП, МВР, Държавния съвет на НРБ, Министерския съвет, държавния архив в Кърджали, архива на Балканлълар - Истанбул, както и по разкази на многобройни очевидци. Предимство е дадено на онези факти, които са потвърдени едновременно от архивните документи и от свидетелствата на жертвите на престъплението. Документите се публикуват за първи път в печата.

"Това беше военен режим". Така започват и завършват разказите на българските турци за старта на тяхното преименуване. Министърът на вътрешните работи е малко по-точен от тях - "въвеждаме, дето се казва, военен режим" - това е неговият израз.

На Бъдни вечер през 1984 г. Кърджалийски окръг е отцепен от милиция и армия. По-късно това нападение бива наричано "преименуване на потомците на насила помохамеданчени в миналото българи". Седмици след началото му заключението е едно: турското малцинство в България е изчезнало. Няма го.
---------------------
В 4 сутринта на 24 декември 1984 г. десетки села в Кърджалийски окръг са обкръжени от милицията в окръга, удвоена и утроена по мощ седмици по-рано. В кметствата освен кметът на селото се намират партийният началник на селищната система, представител на ръководството на местното милиционерско управление, една машинописка, няколко милиционери или въоръжени от МВР цивилни. В 6 часа милиционерите започват да влизат в къщите на хората и ги извеждат оттам, бутайки ги с автомати. В първите нападнати къщи живеят семействата с най-голям авторитет в селото. В кметството (или в друга властова сграда, пригодена за случая) им взимат паспорта, показват им списък с български имена и ги карат да си изберат едно от тях. Ако не приемат или се бавят в "избора" си, ги бият с палки. Машинописката напечатва три нови имена на една бланка. На хартийката пише, че долуподписаният Ахмед доброволно приема името Иван. Милиционерите настояват на саморъчен подпис на преименувания. Получават го с бой. Неграмотните оставят отпечатък от палец. Бланката става единственото удостоверение за самоличност на привикания. В този ден са пребити първите десетки български турци, непожелали да се откажат от името си.
В същия ден в Кърджалийски окръг пристигат милиционери от други окръзи - предимно от Сливен и Ямбол. Настаняват ги в общежития, хотели, квартири на властите. Пристигат и други 718 офицери и сержанти от сержантската школа в Казанлък, Средното милиционерско училище, сержантската школа от Долни Богров. Всеки от тях разполага с късо и дълго оръжие и общо 445 палки. Идват 15 коли на пожарната. Цяла вечер върху стъклата им наместват телени мрежи и закрепват неподвижно шланговете за вода, насочени по посока на движението. Пристига и една машина с реактивен двигател за разпръскване на тълпи. Те се прибавят към общо 443-ма добре въоръжени сержанти и офицери от МВР - Кърджали. В следващите дни към всички тях се присъединяват 4 и 5 отряди на Гранични войски, управленията на МВР в Смолян, Пловдив, Бургас, Враца и Плевен, районните управления от по-малките градове около Кърджалийски окръг, военно-въздушното поделение от Голо Бърдо, местните поделения на армията от Момчилград и Крумовград. Само граничарите, участвали в операцията, са били около 700.
На Бъдни вечер Кърджалийски окръг е обкръжен от 11 КПП, които спират движението на хора навън и навътре в района. Вътре в окръга са изградени 27 други бариери. В окръга е въведен вечерен час - 19.00 часа.

На 24 декември гръмва първият изстрел срещу невинни хора.

Това става в обкръженото село Млечино, където се опитват да влязат 200 души от съседни села. Това е моделът, по който и по-нататък протичат стълкновенията с милицията и армията: жители на малки села тръгват към близкото голямо село, за да говорят с кмета, да си вземат обратно паспортите, да кажат, че не са съгласни да си сменят имената. Те предполагат, че в по-голямото село има по-голям началник, който ще реши въпроса в тяхна полза. Хората не успяват да стигнат дотам, защото именно големите села са обкръжени и милицията ги спира още преди да са стигнали табелата на населеното място.
През нощта срещу Коледа в Народните съвети на големите градове и села от окръга започват заседания. В тях участват представители на БКП, ДКМС, ОФ, АПК, ТКЗС, МВР, МНО, местните заводи, фабрики, предприятия, училища, читалища, кметствата, доброволните отряди на трудещите се. Те разработват план за преименуването в следващите дни.
На 25 декември 1984 г. моделът на сблъсъка между бойците и хората се възпроизвежда близо до днешния град Бенковски. Според МВР в протестния митинг са участвали около 3000 души от съседните села, разположени близо до границата с Гърция. Колкото и да е странно, милицията успява да излъже хората. Казва им, че отнетите им паспорти просто не се намират там, закъдето са тръгнали, че милиционерите и войниците са много, защото има учение, че в собствените им малки села кметовете са взели решение да ги преименуват и затова преговорите трябва да се водят именно с тях. Колкото и да е странно, хората се връщат обратно в селата си. В някои от случаите те нападат канцелариите на малките кметства, за да си вземат обратно паспортите, отнети предишния ден. Но стаичките на канцелариите се оказват празни. Затова на следващия ден митингът е много по-решителен. Към голямото село Бенковски тръгват три организирани лъча от общо 2 000 демонстранти. Това са уплашени хора, тръгнали на протест срещу политика, в чиито зловещи мащаби вече не са се съмнявали. Срещу тях е

стояла цяла новосформирана гвардия от повече от 500 души.

С приближаването на протестиращите войниците са открили огън. Стреляли са с автоматичен откос. Затова раните на повалените са били на едни и същи места - около кръста и слабините. Тежко ранени са осем човека. Сред тях 3 жени. Изпратени са в болници, а оттам по затворите. В тази стрелба са убити четири човека. Сред тях е и Тюркиян - момиченце на година и половина. Леля й Айша я носила на гърба си, привързана с кърпа. Айша е загинала без да разбере, че бебето на гърба й е вече с отнесена от куршума глава. Останалите участници в митинга са прекарали два часа по очи в снега с насочени към тях автомати. Заливали са ги със струи от пожарната. Както по-късно докладва началникът на МВР в Кърджали Атанас Кадирев: "Интересно е, че поемаха стоически цялата вода на пожарните цистерни". Температурите в този ден са били минус 15 градуса.
По същото време до и във Момчилград, Джебел и село Груево също има протести. За два дни в тях са убити още четири човека. Един от тях е 16-годишният Мюмюн. Ранени са десетки, арестувани - стотици. В арестите ги карат да рецитират "Аз съм българче", да пеят "Стани, стани, юнак балкански" и да викат "Да живее България". Докато ги налагат с палките, милиционерите крещят "мама ви турска, на ви сега една република", "смърт на турците", "свършено е вас", "сега е наш ред", "тука е България". Голяма част от пребитите дни по-късно са изпратени в политическия лагер на остров Белене. На входа му е имало надпис -

"Всички граждани са равни пред закона на НРБ".

По данни на самото МВР в тези няколко коледни дни в Кърджалийски окръг е имало 11 протестни митинга, в които са участвали около 11 000 души. От протестиращите е иззето следното въоръжение - 4 ножа, няколко брадви и клони от дървета. Въпреки че две седмици преди акцията в Кърджалийски окръг е иззето цялото ловно и нерегистрирано оръжие, началникът на местното МВР твърди, че "неизвестно лице е стреляло с бойна пушка". Той казва и друго - че в Момчилград тълпата е издигала "вражески" лозунги и викове: "долу БКП" и "убийци".
Според очевидци и потърпевши, които сега биха имали всички основания да си изградят едно дисидентско минало, като подтвърдят тезата на МВР, че са застрашавали партията, митингите са скандирали точно обратното: "БКП е наша майка". Викали са това, защото дори и пред дулата на танковете са вярвали, че могат да предизвикат обрат в намеренията на партията. Нещо повече - според свидетелства на няколко ранени в тази война никой от тях не е вярвал, че по хората се стреля с истински патрони. Гюлфер, тогава 19-годишна, казва: "Представяте ли си колко съм била глупава - гледам под мъжа ми локва кръв и пак си казвам, че това са халостни патрони. Качих се с него в линейката и до нас наместиха трупа на бебето Тюркиян. То нямаше глава, беше отнесена. И аз, представяте ли си, не мисля за друго, а за това, че халостните патрони също са силни."

Това доверие в човечността на властта,

изповядвано от българските турци до края на 1984 г., не присъства в докладите на МВР. Липсата на подобен разказ е лесно обяснима - милицията е била с развързани ръце да стреля по демонстрантите. Достатъчно е било да се позове на това, че турците са тръгнали да убиват.
На 10 декември, когато издава своята заповед за старт на асимилацията, вътрешният министър Димитър Стоянов издава и още една - "да не се допускат ексцеси във връзка с преименуването". На всички нормални езици това означава само едно - "недейте да стреляте". Оказва се обаче, че на онзи език и в онази държава това значи точно обратното. Просто заповедите на министъра се издават след заседание, което се стенографира. В него са пояснени указанията, които дава министърът. В стенограмата, предшествала "забраната за ексцесии", се оказва, че ключът към разбирането е в самото значение на думата "ексцеси". Ексцесии на кого и срещу кого се има предвид? Димитър Стоянов казва следното: "Бях при другаря Живков и стана дума за преименуването. Той обърна внимание именно на това - да не допуснем някъде да се убият хора. Може да се намерят ултразапалени националисти да убият наши хора, да запалят, да създадат прецеденти, които да се използват от Запада и от самата Турция." Т.е. когато е забранил "ексцесиите", министърът е забранил да се допуска насилие над милиционерите, а не над българските турци. Той всъщност е казал горе-долу следното на своите подчинени - действайте така, че да не ви убият турците. И с това е предоставил на милицията възможността да упражни насилие.
Този откъс от стенограмата е най-крещящото доказателство за това, че всичко, което репресивната държава е извършвала, би следвало да е обект не само на историята, политиката и журналистиката, а предимно на философията на езика.
В техния сложен език

основни думи и ценности са придобивали обратно значение.

Вярващите са наричани "фанатици", отнемането на име - "възвръщане на име", употребата на насилие - "респектиране", насърчаването му - "забрана за ексцесии". Прочитът на стенограмите на МВР не е възможен без речник на антонимите, превърнати в синоними. С този речник си е служил и авторът на един фантастичен роман, създал лозунга "свободата е робство".
Сложните указания, позволяващи стрелбата, обясняват защо в докладите на по-низши служители протестиращите български турци са представени като озверели фанатици и се цитират като автори на призиви "Долу БКП" и "Да умрем за Кърджали". Трябвало им е поне формално да обяснят, че се е стигнало до жертви в резултат на самозащита.
Силите за сигурност са блокирали Кърджалийски окръг не след демонстрациите, а преди тях. Хората, протестирали срещу асимилацията, са излизали с голи ръце срещу дулата на танкове и БТР-и.

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Малката Тюркан убита при сблъсъците от българската полиция...

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

''концлагер'' Белене,където труповете на мюсюлманите се използваха като храна за прасета...

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Из книгата "Лилково - богове, камъни, руни" на Личков.


5.5. Лилково през двадесет и първата поред - на Турчина година

Първите опити за масово помохамеданчване на родопските българи са извършени по времето на Селим I /1512-1520 г./. Неизвестен летописец от онова време съобщава, че Селим "сам разорил Тракия от Одрин-града до Средец-града... Тогава той потурчи Доспат планина, Сепино /Чепино/, Крупник, Кочани - всички тогава потурчи" /160/.
Данните от списъка на джелепкешаните от 1576 г. показват, че това помохамеданчване, от съседните на Лилково села, е засегнало само Тъмраш. От посочените в регистъра 8 /осем/ души жители на Тъмраш, които притежавали над 25 броя овце, трима са били вече помохамеданчени /11/.
Във връзка с казаното в този документ заслужава внимание и Лилковското предание за "черните стрели с орлови пера" на тъмрашлиите - изстреляни някога срещу самия султан. При анализ на посочените данни излиза, че този султан трябва да е бил Селим I.
Съгласно историческите извори, Селим I става султан на 25 април 1512 г., след като убива баща си, пет свой братовчеди и двамата си братя /187/.
Масовото помохамеданчване по времето на Селим I не могло да обхване всички жители на Тъмраш. Това става през периода 1666-1670 г., "когато са "обърнати" 74 села в северните склонове на Родопите, между които и Тъмраш".
За това събитие и самите тъмрашлии разказвали пред, В.Добруски през 1885 г.:
"Когато попитах помаците в Тъмраш в кое време са живели кавурите /българите/ в селото им, те ми отговориха: "Може да има ики-юс сене /200 години/ оттогава, че кой ги повни..." - пише Доб-руски /60/.
За времето от 1661 до 1666 г., когато Пол Рико бил секретар на английския посланик в Цариград и след това: от 1666 до 1679 г., когато бил консул на Левантийската компания в Измир, той пише следното:
" За онези, които се придържат към християнската вяра, Турчинът не държи сметка и не ги цени като поданици, а се отнася към тях като към волове или магарета - използва ги да носят товари и за робски труд. Те са подтиснати и изложени на всякакви изнудвания и вземания..." /140/.
Турчинът - това е султан Мехмед IV /1648-1687 г./. С този епитет - " ТУРЧИНЪТ " - го нарича Пол Рико.
Какво е представлявал този "Турчин", т.е. Мехмед IV, научаваме от разказите на Джон Ковъл - назначен на 17 март 1669 г. за свещеник на английското посолство в Константинопол:
" 27-и май или 13-и от техния Лунен календар, е рожден ден на Мохамед... На този ден Великият господар отиде в джамията на Султан Селим /която е главната тук/...
Той е мургав човек с бляскаво лице и хубави големи очи, черни и блестящи. Има високо и кръгло чело, смръщени вежди, с черна рядка и немного дълга брадичка... Ръцете му са големи и много груби... Ликът му е много величествен, а когато пожелае, може да внушава и ужас... Бях информиран, че единственото ле-

чение, което използва, е кръвопускането, което му било правено понякога 8 или 10 пъти /това се използва много от хората тук, особено при чума/, и движение, най-вече лов, като все още често излиза два-три часа преди зазоряване и не се връща до късно през нощта. Понякога /например през последната зима/ извиквали всички селяни в радиус от 25 мили да гонят дивеча в цялата гора пред тях. Разказват такава история за него, че веднъж много селяни измрели от глад и студ и бос-такджи башъ или някой друг служител наредил да бъдат наредени 8-10 тела по пътя на Великия господар. Когато той ги видял, запитал кои са и служителят му отвърнал., че това били изтощени селяни, измрели на негова служба, и добавил колко жалко било това. Великият господар заявил, че всички те са били негодни и че щял да го обеси, загдето не му бил осигурил здрави мъже. Така неговото съжаление му коствало главата".
За този турски Султан /т.е. за Мехмед IV Ловец/ се съобщава и това, че бил от руски корен и че Султанката - родила неговия син, т.е. престолонаследника Мустафа, била рускиня /51/.
На 14 юни, т.е. при следващото новолуние, започват, тържества по обрязва-нето на принца /бъдещия султан Мустафа II, 1695-1703 г./. На тези тържества всеки ден присъстват Великият господар, принцът и султанката. На 13-™я ден от началото на тържествата принцът е обрязан, като за всичките тези 13 нощи "доброволно" се подлагат на орязване и потурчване около 2000 души от "неверниците".
"... Обичайният начин за потурчването бе /аз видях няколко/ да се отиде пред Великия господар и везира, да хвърлят, шапката си или да вдигнат дясната си ръка или показалец. След това веднага един служител /който стои там специално/ ги отвежда и ги обрязват с останалите" - пише Джон Ковъл /51/.
Тържествата по случай обрязването и сватбата /женитбата/ на принца завършват на 28"мия ден от започването им, т.е. като се смята за първи ден - 14 юни 1669 г.
На 13-тия ден принцът-младоженец е обрязан, а на 23-тия ден е доведена младоженката:
"... Младоженецът бе постоянно заобиколен от хора-дефтерда-ри, каймака-ма, понякога везира. Младоженецът е мургав, с остри черти, с прав нос, но малко вдлъбнат между очите, с надвиснали вежди, широко и плоско лице като на руснак, но косата му е черна..." /51/.
Посочваме старателно тези дати, тъй като изброените дни чрез натрупване, т.е. от ден първи на 14 юни 1669 г. - до 23-тия ден, когато е доведена младоженката при младоженеца /т.е. принц Мустафа-син на Мехмед IV/, ни водят към датата 7 юли 1669 г. На тази дата е денят на "Голямата Неделя", т.е. на "света великомъченица Неделя", а според преданието, на този ден турците влизат в Лилково и започват да турчат хората от селото.
През 1644 г. султан Ибрахим I започва война против Венецианската република за остров Крит. На 7 юли 1647 г. турците предприемат първата обсада на крепостта Кандия. В началото на 1666 г. войната е обявена за "свещена" и

султан Мехмед IV връчил на великия везир "свещеното знаме на пророка". На 25 май 1667 г. Кандия отново е стегната в много по-плътна обсада и превзета на 5 септември 1669 г. когато венецианците били принудени да сключат мир с турците и предадат крепостта.
В тази война турците загубили общо 250 хил. войници /133/.
Войната между турците и венецианците за остров Крит се води, както виждаме, цели 25 години. Озлоблението от претърпените поражения и загубите в тази война дотолкова било разпалено, че турските духовници дори получили "откровение", в което сам алах заявявал, че ако султанът действително иска да спечели тази война, трябва лично да поведе войските си /160/.
И ето че в годината 1666 султанът връчва "свещеното" знаме на първия си помощник - Великия везир, а от " Исторически бележник" научаваме, че "в двадесет и първата година от царуването на султан Мехмед IV излиза заповед да се помохамеданчат българите от Кръсто-горието /Средните Родопи/", т.е. това да стане през 1669 г. - двадесет и първата поред от царуването на този султан /133/.
Въз основа на гореказаното можем да потърсим връзка между пролетно-летните тържества през 1669 година в турската столица по случай обрязването на престолонаследника и предстоящите последни решителни атаки на турските войски за овладяване на крепостта Кан-дия с някакъв султански обет и молитва към Алах за победа в тази война, обет от "ТУРЧИНА" - подкрепен, както с предварително плануваното обрязване на султанския син, така и с масовото обрязване и помохамеданчване на българите в Родопите.
Още през. 1666 г., когато султанът изпратил великия везир Ахмед Кьопрю-лю паша с цялата турска армия за Крит, той - султанът, "наредил във всички провинции да бъдат организирани публични молитви за успех във войната. Самият той бил много набожен, намирал се под силното влияние на фанатизи-раното мохамеданско духовенство, лично обръщал хора в исляма" /132/.
Така че тази дейност и личен "принос" на Турчина, т.е. султан Мохамед IV, трябва да е имал завършек чрез възхвалите и благодарностите към "Всевишния", подкрепяни с масовите кланета и потурчвания в Родопите.
За султан - с името Мехмед, има съобщение, че когато българското царство паднало под турска власт, дълго време родопските българи на давали "да припа-ри турчин" в Родопите. Едва при царуването на султан Мехмед, той изпратил голяма турска войска в тази планина, която "поповете и по-големите люде изколила, а на другите казали или да се потурчат, или да ги изколят. Тугава, кутриту не искали да се турчат, разбягали са пу гурите и са хранели с корени и трева; пак кутриту били страшливи, приьоли турската вяра..."
Това съобщение ни е оставено от Ст.Шишков, на когото то било разказано през 1886 г. от устовеца Калеш Севащо /18/.
Турците нахлули в Лилково на ден "Светата Неделя". Събрали "на куп" всички лилковци, които не успели да избягат от селото и ги изклали в долната махала - близо до църквата. Начело на българите бил поп Ильо. Турците го избутали настрана, та като види смъртта на другите - да склони и предаде по-лесно вярата

си. Като довеждали там-на дръвника, един по един родовете, режели главите -първо на малките деца, после на техните родители и накрая на старейте /242/.
Разказването и "припомнянето" от информаторката на отделни моменти и картини от станалото по онова време, показва, че това, което се е случило тогава, не е минало и заминало, а е оставило следи трайни и дълбоки и то "за цял живот", в колективната памет на Лилково.
Тези трагични моменти в тяхната ужасна последователност в душата ми повдигат болка и страдание, почит и преклонение, и навеждам се и покланям се пред духа на дедите ми.
Започнали от Батальовия род. Хванали старейшината на рода дядо Батал.
- От нашия султан, ирадьо има: йок гяурлук! - рекъл бюлюкбашията. —
Хайде буйюк баба, приеми исляма.
- Аман, бюлюкбаши, наша вяра си имаме.
- Дин исляма приеми. Ихтибар ви правим, бре. Стори теслим вярата си,
айол.
- Дадено е, бюлюкбаши, всеки с вярата си. И така ще бъде.
- Суз, бре, динсис! - викнал бюлюкбашията. - Ще ви изколим, бре, до един
ще ви изколим.
Замълчал дядо Батал и се обърнал, та погледнал още веднъж челядта си: синове, снахи, дъщери, внуци и молитва зашептял.
И турците взели да секат - да секат и захвърлят посечените върху каманите наблизо.
Край дръвника последна останала Дилбер Стойна. Висока и стройна, с бяло и румено лице, стояла тя пред турците и като слънце греела с хубостта си и с гиздилото си. Още призори, щам чула хората да викат и да бягат от Лилково и разбрала, че турци влизат, за да турчат селото, облякла тя невестинските си дрехи, забола китка цвете в косите си и така - "с тьошек наниз алтоне", като за венчавка, дочакала турците, които ходели от "коща в коща" и отвеждали всички на определеното за турчене мисто. И сега, отмахвана до този момент заради хубостта си, последна пред дръвника зачакала съдбата си - разплакала и побледняла.
- Бре, бре, чок кадънлик, чок гюзелик! - изрекъл бюлюкбашията, който
наблюдавал и оглеждал хубавицата и все давал знак да почакат. Този път махнал
с ръка, та я дръпнали и затворили в някакъв стар зимник...
- След родът на Батали-оглу, турците изклали и други непокорни лилковци.
Клали наред - "чиляк пу чиляк" - и като идел редът на друга някоя хубавица,
било мома-било невяста, "за рубинка йа заделяли и при клетица Стойна йа
затваряли".
Умирали старейте с людете си. Падали мъртви с цирикане дечицата дребни, жаукали и мукали по-големичките внуци и правнуци, когато ги влачели към дръвника. Търкаляли се главите на бащи и майки, на младоженци и млади невяста. И като ги гледал бюлюкбашията - "нале-тинът му проклет", като гледал, че ги подкрепя поп Ильо с кръст и молитва, рекъл му:

- Види се, папаз, че си чиляк инатин и едипсизин. Хайде, папаз, кажи:
"Алах е един и няма друг бог освен алах"! Кажи, бре, ханзър. Кажи или върви на
дръвника.
Тогава поп Ильо пристъпил напред, та се поклонил на закланите лилковци, после се изправил и клетва изрекъл:
- О, боже, тези, които венеца мъченически приеха - блажени да са во веки
веков!' А ти, бюлюкбаши, проклет да си - на ченгел да висиш!: Проклет да е
султанът ти: на Ит мегдан в демир кафез душа да бере! Всичките дюнмета - до
девето коляно - проклети да са!!
След като била отсечена главата на поп Ильо, не издържали и приели исляма неговите синове, а подир тях взели да се "турчат" и други лилковци. Тогаз, в суматохата, "буедин" пуснал затворените рубинки и те побягнали. Турците се юрнали след тях, а те - "окаяните", като бягали с все сила през Златаревдол и Горни мост,, стигнали, та се скрили в гората "Шумарица". Само Дилбер Стойна хванали.
"Фанели Дилбер Стойна оттатък Горни мост - ф реката, оти била тя годеница, та се навела да си троси годежния порстен - паднал и бил по време на бягането, когато се фатала там за някакви върби. Млого са йа, синко, мочили -мочили и жилетовали. Рйезан пу рйезан са йа рйезали, на парчота са йа скол-цали, ала Дилбер Стойна главота си дала, но вярата си не предала" /242/.
През нощта Лилковски овчари и с тях - Гурук Никола, който бил годеник на Дилбер Стойна, слезли от Модър, та събрала снагата нейна - парче по парче и я занесли нагоре по Райдол, та я заровили на едно "бурумче" между две бистри поточета, срещу две ели близнаци-близо до гората Шумарица. После Гурук Никола хванал гората и много турски майки разплакал /241/.
От смисъла и значението на турското - Бюлюкбаши, разбираме, че военното поделение, минало през Лилково и извършило казаните злодействия е било съставено от еничари. Бюлюкбаши - това е звание на командир на подразделение от Еничарския корпус /119/.
Турченето продължило и на другия ден. Тогава турците заловили рода на Иофчо кехая в местността Мариница. През целия следобед оттам се чувало само едно:: "кими ислям - кими сатър", после викове, плачове и джелатски удари с брадва.
За отказ да приемат мохамеданството до крак бил избит и този род. Мястото, където било изклано семейството на Йофчо кехая, лилковци нарекли: "Йоф-чов дол" /242, 256/.
Трагедията на Йофчо кехая напомня тази - на "Балканджи Йово". И тук, в Лилково, коравият планинец - Йофчо кехая, нито сам се потурчил, нито на рода си дал "изин" да приеме турската вяра.
За подвига и саможертвата на Йофчо кехая и неговото семейство, лилковци запяли песента:

Йофчо льо, Йофчо кехая! Дай си, Йофчо, дай, предай-болгарската дай си вяра: да не ройнем, Йофчо льо, да не ройнем и найурим сиво стадо, Йофчо льо, сиво стадо с врют шилета.
- Ой, Мемиш-бюлюкбаши!
Вярата си, ой, Кемиш.
нито давам, ни предавам най си давам, ой, Мемиш, най си давам люта беса, люта беса, ой, Мелиш, за отплата и разплата.
- Йофчо льо, Йофчо кехая!
Дай си, Йофчо, дай. предай
болгарската дай си вяра:
да не горим, Йофчо льо, да не горим и изгорим камен коща, Йофчо льо, камен коща с врют чардаци.
- Ой, Мемиш-бюлюкбаши!
Вярата си, ой, Мемиш,
нито давам, ни предавам най си давам, ой, Мемиш, най си давам люта беса, люта беса, ой, Мемиш, за отплата и разплата.
- Йофчо льо, Йофчо кехая!
Дай си, Йофчо, дай, предай
болгарската дай си вяра:
да не колим, Йофчо льо, да не колим и изколим старо-младо, Йофчо льо, старо-младо с врют дечица.
- Ой, Мемиш-бюлюкбаши!
Вярата си, ой, Мемиш,
нито давам, ни предавам най си давам, ой, Мемиш, най си давам люта беса, люта беса, ой, Мемиш, за отплата и разплата.
- Йофчо льо, Йофчо кехая!

Дай си, Йофчо, дай, предай
болгарската дай си вяра:
да не сечем, Йофчо льо,
да не сечем и посечем
байракбаши -чобанбаши,
чобанбаши - Йофчо кехая. - Ой, Мемиш-бюлюкбаши!
Йофчови, ой, Мемиш,
Йофчови верни йолдаши
дружина сбират, ой, Мемиш,
дружина сбират. — саби^точат,
саби точат, ой, Мемиш,
за отплата и разплата.
Тази песен ни дава пълна представа за зверствата на турците в Йофчов дол и за голямото и преголямо родолюбив на Йофчо кехая. В този неравен двубой духовното величие на Йофчо кехая е безгранично. За да устои на варварския натиск и да запази самобитното и родното, той жертва най-свидното и най-святото.
От песента, отразяваща събитията в Йофчов дол /243/, ни става ясно, че турците там са били предвождали от някои си Мемиш бюлюкбаши. Научаваме също, от преданието, че Йофчо кехая, освен чобанбаши бил наричан от турците и "байракбаши".
Това наименование "байракбаши" и думата "беса" /трако-илирийска дума -означаваща "клетва/, а също и казаното в песента, че неговите "верни йолдаши /приятели, съратници, другари - б.а./ саби точат... за отплата и разплата", ни дава основание да смятаме, че Йофчо кехая е бил примикюр - водач на въоръжени със саби русалии.
Само една-невяста от Йофчовия род била "отмахната от клането", та като я водили "робинка" и стигнали на около 20-30 минути северно от Ситово, турчинът, на когото тя се паднала "на чоп", поискал от нея веднага, още тук, да му се "прикълне и поклони" и ханъмка да му легне.
- Зимаш ли амин, кузум, кадъна тук - чабук ятмак еш кадън, още на това
чаир оту? - попитал турчинът.
- Зимам амин., аго! - отговорила невястата, привързана дотогава към коня
на турчина.
Агата слязал от коня, освободил невястата от въжето и я повел встрани към някакво накосено сено в ливадата - там смятал сам, без другарите си, своя невяста да я стори, й тогава тя, като се привела към турчина, "науздавица" измъкнала от пояса му един "кара-кулак" и като го ръгнала - убила го.
Дотичали другарите на турчина, заклали невястата и оттогава местността била наречена "Пуклането", та да се знае кога и къде се е кланяла и "пукланяла" Лилковската невяста /262/.
Разказва се още, че много години след клането в Йофчов дол, та дори и в днешно време, могло да се чуе посред пладне или в късна доба как душите на

Шуман Кою, също оцелял по време на потурчването, при завръщането си в селото дава началото на род Саманкини.
Шуман - старинно българско име, образувано от глагола шумя, срв.
Иванова,Н. и др. /76/,
Кою - производно от Костадин, срв. Иванова и др. /76/. От основата Шуман = Суман, идва фамилното име Саманкини. Друг беглец от Лилково, при завръщането си, поставя началото на род Пущилци.
Пуше- смята се^ че това име е останало в наследство от
прабългарите /76/,
Стоил - от основата на глагола стоя /76/.
Й така, от личното и бащиното име: Пуше-Стоил, възниква названието на рода Пушилци = Пущилци.
От казаното в песента за Йофчо кехая и "доуточняването", че избитият му род е бил сроден с този - на Укрюоглу и че са имали общ прародител /242/, разбираме, че оцелелият Укрюоглу - вероятно младеж по време на клането, също, както и Йофчо кехая, е бил от примикюрски корен.
Примикюр - "началник, пръв в определена служба". Началник, т.е. примикюр на дружина въоръжени селяни - винаги на разположение на властта по византийско време, срещу което притежавали специален дял земя /153/.
Това означава, че в Лилково е имало още един род - местен род с благородно потекло и това е бил родът на Шпирьовите, тъй като Укрюоглу бил от този род. От същия род са и онези от Шпирьовите, които не издържали и се "зачернили", та от там лилковци ги нарекли-Кара/ш/пирьови, т.е. "Чьорните" Шпирьови, за разлика от другите, които си останали Шпирьови.
Друг такъв род, с представителни функции в Лилково по турско време, трябва да е бил избитият от турците род на дядо Батал. И тук, както е разсъждавано и в други подобни случаи, ще се спрем на прозвището Батал, а оттам - Баталиоглу.
Батали-оглу, това значи, че става дума за синът на някой си Батали -название, което е много близко до турската дума "бедел"-налог.
Бедел - това е паричен откуп срещу някой натурален данък или повиност /11/. За подобен налог "агнам бедели", т.е. добавъчен налог или такса, съобщават и чужди пътешественици в земите на България /165/. В тази връзка ще отбележим, че владетелите на хасове и на зиамети разполагали и с известен съдебен имунитет, което им давало правото "не само лично да решават определени конфликтни ситуации, но и да взимат за това особени такси - наричани "бад-ю хава" /103/.
Събирането на подобни такси от името и в полза на владетеля на хаса /или зиамета/ е било предоставяно, както изглежда, на лица от местното население, наричани Бадю-ли = Батали и оттам прозвището на събирача на "бад-ю хава" в Лилково - Батали оглу, т.е. синът на Баталията, продължил и той да изпълнява

задълженията на баща си.
Наличието на лице с прякор Батали-оглу в Лилково ни дава основание да предположим, че по онова време, когато става клането /през 1669 г./, феодалната рента е била предоставена на представител на феодалната върхушка или на такива от командно-военния апарат в турската империя.
В самото Лилково, т.е. в Долната махала и днес се знае къде е "Батальо-вото", а то е мястото, където е живял някога родът на дядо Батал. Дори и след неговата гибел, българомохамеданите, заселили се на това место, също били наричани Батальови, а махалата - Батали оглу махлеси.
В същата тази Батали оглу махлеси, където са днес къщите на Джумерови, живеели по онова време двама братя близнаци: Байли-ко и Сайлико. Единият, т.е. Байлико /Бейко/, по предание, се '"по-турчил и оттам - Бейкуви, а другият, т.е. Сайлико /Сайко/, върл хайдутин станал и на хайдутите войвода, наричан Сейко войвода. С него бил и Канбур Слав, също от Лилково — наричали го турците и с прякора Канбуру /Канбуре/ кесаджи /256/.
И трите имена имат български корени, Бейлико и Сейлико са изградени от по два компонента, като втората съставка и при двете имена е със значението на лик - "човешки образ, лице" /76/.
Освен това:
При Бей-лик-о, първата съставка означава - "по-голям брат", в случая - роденият първи поред близнак.
При Сей-лик-о, първата съставка представлява староб. "сея", в преносен смисъл - '"разпространявам" /76/.
Канбур Слав
Кан - тур. "кръв, кървав",
бур - от бълг. буре - "малка бъчва",
Слав - бълг. лично име,
кесаджи = тур. кеседжия - "кръвник, разбойник, харамия".
В превод: букв. "ХАЙДУТ СЛАВ-БЪЧВАРЯТ"
Загиват и двамата - Сейку войвода и Канбур Слав - в бой с турците и не е известно да са оставили поколение в селото /256/.
Западно от Хвойна /в местнотта "Смильов дол"/ - в землището на Малево, през 1930 г. бил разкрит случайно "стар гроб" и в него - "кости на много едър човек, гривна и огърлица, пръстено кандило и голяма ръждясала сабя, дълга 1,70". По този случай в Хвойна се говорело, "че това е гробът на Смилю войвода, който се подвизавал по тези места" и който имал помохамеданчен брат 111.
Дали това е гробът на лилковският Сейку войвода, не можем да твърдим, но тъй като въпросното землище е съседно с това на Лилково, необходимо беше да посочим този факт.
Синовете на поп Ильо, макар и да приели исляма, си останали Поп-йльови и така се наричали внуците и правнуците им чак "до девето коляно", за да избягнат проклятието. Тъй като всички помнили преданието за някогашния поп Ильо и че синовете му се "потурчили" при условие, че ще запазят името на баща си,

никои не ги карал да се пишат иначе, освен Попильови. Българомохамеданите от рода Попильови се изселили от Лилково през 1907 г. /242, 256/.
От анализа на някои родови и местни Имена в Лилково, също се вижда, че както в Йофчов дол, така и в самото село асимилаторите са срещнали особено твърда съпротива. В тази връзка местното име Юртет, също и Канлотет с пълно основание може да ги приемем като турски езикови свидетелства, даващи информация за начина и средствата, с които си е служил завоевателят в борбата му срещу волята и смелостта на лилковци.
Местното име Юртет - формирано от турската дума юрт - "място, където е имало село" /75/. съвсем определено посочва, че една част от Лилково е била напълно разсипана и обезлюдена. От своя страна и названието Канлотет, което произхожда от турската дума канлъ - "кървав" и от - "трева", както по смисъл, така и по съдържание ни дава представа при какви обстоятелства и къде е станало клането на онези лилковци, които, въпреки всичко, решили да останат докрай българи.
Известно е и от други източници, че с подобни названия турците са наричали онези местности, където е ставало масово избиване на непокорни християни. В района на Чеч, например, има Канлъ дере-"кървав поток", наречено така, тъй като и там били клани българи, отказали да се помохамеданчат /160/.
В землището на селата Брезе и Бедан, които са едно до друго, има местност Алена, а в съседство с нея, в района на Старите нивища, се намира Кървавият камък, където били избити беденските жители, отказали да се потурчат /237/.
Понастоящем лилковци все още наричат Юртет - местността, където доскоро се издигаше сградата на читалището и днешното барче-на местото на магазинчето за плод и зеленчук, къщите на Коилови, а до тях - по посока на Даскаловата къща, била е къщата на някогашните Шпирьови. С името Канлотет се е наричало празното пространство между днешните Камбурови, Чорбаджиеви, къщата на Димо Даскалов и Аризанови в Долната махала на Лилково - срещу бившата фурна, която пък е построена на мястото на джамията, а тя - на мястото на разрушената от турците черква /242, 256/.
Завърналите се години след клането лилковци заселили отново съсипаните и обезлюдени дворове и къщи и "новата" им махала била наречена - Йурт коджа махала. Понякога, от турски административни лица, които идвали по една или друга работа в Лилково, тази Иурт махала била наричана: Йурт душманлъръ махлеси.
За отбелязване е, че не само синовете на поп Ильо си останали Поп-Ильови, но и други от българомохамеданите в селото, като израз на съпротива срещу турците, съхранили задълго българското в основата на родовите си имена. Така например:
Род Бехзатеви
От тур. лично име Бехдер или Бейхан = диал. Бе хо и бълг. Златю, оттам и родовото име: Бех/о/-3/л/атев = Бехзатеви.
Род Богусманци
От. бълг. лично име Бого и тур. Осман, оттук: Бого-Осман-ци или Богусманци. Род ШерковиОт прякора "Шаренко"

Род Исраевци
От тур. лично име Иса и бълг. Раю, оттук и родовото име: Йс/а/-Раю =
Ис-Раевци. Род Кросньови
От бълг. дума кроено - "дебело обло дърво", на което се навива основата
на платното в тъкачния стан. Род Черешкини
От названието череша. Има такава местност, т.е. "Череша" в землището
на Лилково, където този род са имали, вероятно, имоти. Род Чингуви
От личното име Чино, откъснато от Дой-чин, Рай-чин, Бой-чин и др. и
оттук - Чино, Чингуви.
С подобни родови имена българомохамеданите от селото са се наричали чак до изселването си в Турция през 1907 година.
Интересното тук е, че имена като Пуше, Каран, Ману и др., за които стана дума, са прабългарски и се срещат в земите на някогашна Кубратова Велика България, а в земите на днешна България са донесени от Аспаруховите българи /58/.
Подобни имена, предполагаме, са могли да проникнат в Лилково след похода и завземането на Родопите от войските на Кавхан Исбул през 837 г., а и след това. Макар и да използваме като основен доказателствен материал легенди и предания, в които една част от събитията са разсеяни и потънали в забрава, от казаното дотук следва да приемем, че клането в Лилково е станало през лятото и в деня на "Светата Неделя". Този ден, по сегашния православен календар, е 7-и /седми/ юли.
При съпоставка на сведенията от Лилковските предания с тези - от летописите за помохамеданчването в Чепино и съгласуването им с данните в "Исторически бележник" /133/, а също и с проучванията на проф. Петров /132/, излиза, че помохамеданчването на част от Лилково трябва да е било извършено на 7 юли, четвъртък, 1669 г.
Насилията и жестокостите на турците не спрели дотук, а продължили и след това, за което се говори и в песента, пята в Лилково:
Яно льо, бяла болгарко! В петък са Яна йокрали, йокрали и потурчили-в собута йе кадановала, в неделя било Петровден. Станала йе Яница, станела, та са пременила с чьорну турско фередже и торнала сено да събира. Болгаре хоро играли-на борце, на хорищену. Янка се викум - провикна:

— Дей, гиди, бели болгарки!
Де да йе сено косено-
болгарки гу сбират.
Де да йе жотва жоната-
болгарки йе дужонват
и пак са бели, червени... /217/.
Янка са беда, бедили, та оти са йа бедили-оти йе много хубава. Турчин си китка поиска, Янка му китка не даде, та йе в тъмница метнали: тъмница скоро градена, градена, не дуградена-Янка ще йа дугради; синджире скоро ковани, ковани, не разиграни-Янка ще ги разиграй... Янкина стара майчица край тъмница ходеше и си на Янка думаше:
- Янчице, мила майчина!
Предай си, Янке, вярата-
вярата, Янке, болгарска.
- Мале ле, стара майчице! Девет години как лежа и още девет да лежа пак си вярата не давам... /217/.
С масови кланета е било съпроводено и помохамеданчването в Тъмраш. Неопровержимо доказателство за това е местното име Кървава ливада, където са били избити непокорните българи от селото. Запазена е легендата /206/, в която се разказва за Тъмрашка девойка, дето не искала да се потурчи и за да спаси честта и вярата си, побягнала надолу покрай реката Тъмрашка. После, когато турците я настигнали, тя се хвърлила от моста. И там, където девойката се удавила, местността нарекли Къз кюприя - "Момин мост".
За помохамеданчването на Тъмраш си спомнят и самите тъм-рашлии, които в края на 19-и век твърдели, че от времето, когато в селото им имало все още българи - "сигурно има двеста и петдесет години" /60/. При съпоставяне на тези сведения с Лилковските предания се вижда, че това масово клане в Тъмраш е станало по едно и също време с клането в Лилково. Но тук нещата са вървели не както в Лилково - оцелелите тъмрашлии не се връщали в Тъмраш, тъй като тези, които се завръщали - веднага били "потурчвани".
Някои от тъмрашлиите, за да запазят вярата си, избягали при лилковци и ко-

гато станало възможно се заселили в Лилково. Такъв бил случаят с дядо Балабан -беглец от Тъмраш в Лилково, дал началото на Балабановия и Стояновия род /268/. По същата причина от близкото село Осиково, за да се спасят от помохаме-данчване, избягали представители от тамошните Бодурци и Калканови, та се заселили в Лилково. От тези бегълци водят началото си родовете Бодурци и Калканови - след време станали Ангьчеви /190/.
Напълно е било помохамеданчено село Брезовица. За да не попадне в ръцете на "прукльотите турци женлате" девойката Драгана, избягала от Селца - в землището на Брезовица, се хвърлила от една скала близо до селото, която и днес носи името - Драганин камък /206/.
Млада невяста от Старо село, като не искала да се потурчи, побягнала към Меремин камък, за да потърси там закрила от Меремата, но след като и при това "свято" место турците я догонили, българката се хвърлила от скалата и умряла, но не предала вярата си /238/.
Следи от основи на църква, по сведение на Гълъб Вангелов и до сега личат в Старо село, където е намерен и железен свещник. В ливадите на Селца, преди години, дядо Цвятко от Брезовица, заселил се в селото след напускането му от българомохамеданите, също бил открил основи и свещник от църква, която възстановил със свой средства и сега се нарича "св. Богородица" /206/.
До самата Брезовица — по пътя за Старо село, също имало следи от голямо християнско гробище, а близо до него се очертавали темелите на разрушена църква, която се наричала "св. Троица", и където бил открит също железен свещник.
В резултат на тези насилия от страна на османците - насочени към геноцид на българската народност, към средата на XVIII в. населението на близките до Лилково села придобива състав:

"Напълно, помохамеданчени: Сафтъще, Дряново, Богутево и Забърдо.

Смесени: Павелско, Хвойна, Орехово, Ситово, Лилково, Наречен, Добралък...

Чисто български: Малево, Косово, Югово и Бачково" 111.

И тъй да сравним двата исторически момента и да видим, кое е първичното - кокошката или яйцето? Сив вълк, терористе, съвсем явно е, че съвременната ситуация да има въобще мюсюлмани в България е един "възродителен процес" проведен от самите резаци през различни години, системно и поетапно, докато от него са се пръкнали такива изчадия като тебе
Така, че не се оплаквайте!
Идва време, когато ще се опитате пак да си правите република и тогава ще ви изселим тотално, а на ваше място, ще поканим Българи от всички краища на планетата, първом, волжки българи, после който иска.

По време на така наречената ''Голяма екскурзия'',стотици хиляди мюсюлмани бяха депортирани от България...

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

И това "В памет на жертвите на Възраждането", много ми прилича " В памет на жетвите на Холокоста? Ти да не си еврейче?
А, забравих, учиш в училище за терористи, ислямско училище!

Кадри от насилственото изселване на турците...

Прикачена снимка (десен клавиш и view image, за да я видите)

Аз съм юрист по професия ,но се занимавам с бизнес ,освен това 4 години учих ислям в Кайро,а сега продължавам в New York Law schooll и Jeddah fikih uni преквалификации...
А какво е твоето образование?

Ми гответе се за още една такава по-голяма, по-кръгла, драги екскурзианти за анаватан Турция, че Волжките Българи чакат да се заселят на ваше место.
Поздрави и на Духан Сопола, жената вика: "пращай гаджала да спи, че утре ще ходим във вашия регион, малко пробългарска пропаганда да ви правим".
Много е отървана работата в Кърчаали, много сте ми мили, сладки
Айде, до скоро, че след 2-3 часа заминавам да онождам Сопола и искам да съм в кондиция.
И ако си жив още, като се върна, пак ще си поговорим, ако не, приятно прекарване в Джендема.

Българин. Учил Българска вяра из Родопските чукари и сега се преквалифицирам в дейности за смазване на еврео-турската пропаганда, както намеря за добре.


New York Law schooll и Jeddah fikih uni преквалификации...
------------------------------------------------------------------------
Това вероятно са еврейски заведения за създаване на ислямски терористи?

Оп, опита да ми въведеш виза за Родопите, май свърши,а? Я опитай пак!

но се занимавам с бизнес
----------------------------------
Какъв е този бизнес? Издаваш билета за рая на камикадзетата?

Не,имаме строителен бизнес(семеен) и мога да те купя,заедно с квартала в който живееш!

И как смяташ да ми въведеш виза за Родопите. Я да видим?
Има само два начина: да ми покажеш, че си нагъл резак и аз да ти резна зелката, а другия е да се наведеш и да те онодя с вазелин.
И в двата начина, ще ти правим възродителен процес, ихтибар ти правим, бре пезевенк!